Мириъм Линч
Лятото на сълзите (10)

10.

Джанет побеля като платно. Гърлото й пресъхна и тя едва-едва проговори:

— Не, Тод… Не и Скот!

— А защо не? — озъби се той.

— Аз познавам Скот. Той…

— Вие май сте предубедена по отношение на Скот, Джанет? — прекъсна я той. — Всъщност би трябвало да се сетя веднага. Още тогава вие бяхте малката му сянка и вечно тичахте подире му. А през последните дни детските чувства отново са оживели…

Въпреки че не смееше да погледне Дейвид в очите, Джанет знаеше, че той я наблюдава. Внезапното й пребледняване не му беше убягнало.

— Имате ли доказателства за това твърдение или това са просто предположения? — попита тя, за да отклони вниманието от себе си.

— Имах достатъчно време да обмисля всичко — отговори Тод. — Уликите сочат срещу него. Да започнем с това, че онази нощ вие, Джанет, сте чули гласове и шум от кола. Аз бях единственият, който ви повярва още тогава. Просто не можех да разбера, защо едно дете ще лъже за тези неща. Обяснението, че само сте сънували, ми изглеждаше твърде нелепо, тъй като вие твърдяхте, че сте станали и сте погледнали през прозореца.

Щом приемем обаче, че вие говорехте истината, значи Скот е лъгал и е имал причина за това. С други думи, той е имал нещо общо с изчезването на Флонси…

— Да не би да намеквате, че Скот я е убил? — попита Джанет. — Но това е невероятно! Собствената си сестра! Та той беше едва четиринайсетгодишен.

— Често се случват подобни неща. Или от ревност или по някакви други причини. Може би са се скарали или мотивът са били парите.

— Каква роля играят парите в случая? — намеси се Дейвид.

— Флонси беше единствената, която имаше пари — отговори горчиво Тод. — Но никой от нас не знаеше това тогава. При ровенето си из чекмеджетата открих, че финансовите им затруднения ужасно ги притискат. Сигурно си спомняте, че там всичко се вършеше с голям размах. Мисис Гилмър пръскаше пари с пълни шепи. Няколко години след смъртта на съпруга си вече беше похарчила цялото наследство. Тъй като той сигурно е предполагал нещо подобно, е превърнал голяма част от наследството в ценни книжа на името на Флонси. Лихвите са отивали в ръцете на майка й, но докато Флонси е била жива, никой не е имал право да пипне основния капитал.

— А Скот? — попита Джанет. — Той нищо ли не е получил от баща си?

— Само няколко хиляди долара. Вероятно старият Гилмър е сметнал, че един мъж сам ще намери пътя си, докато дъщерята трябва да бъде осигурена с всичко необходимо.

Дейвид отвори уста да зададе поредния въпрос, но Тод го изпревари с готов отговор:

— Знам какво говоря, защото видях завещанието — усмихна се той. — Когато навърши двадесет години, Флонси щеше да бъде заможна млада жена, но за съжаление тя не успя да доживее 20-тия си рожден ден.

— Не искате ли да узнаете какво е станало с парите, които Флонси не можа да наследи? — Джанет не се осмели да зададе този въпрос. Постави го Дейвид. Но това не беше и нужно, защото Тод продължаваше като навита пружина.

— Парите отиват в ръцете на Скот. Според завещанието, ако Флонси умре, Скот наследява всичко. — Той отново посегна към бутилката и отпи голяма глътка.

— Не вярвам на всичко това — произнесе задавено Джанет. — Скот обичаше Флонси. Братът и сестрата бяха много близки…

— Докато на сцената се появих аз — прекъсна я Тод. — Той ме ревнуваше от сестра си. Ние с Флонси имахме намерение да избягаме заедно в края на сезона. Скот единствен знаеше това, защото самата Флонси му го разказа. И тъй като женитбата й за мен означаваше скъсване със семейството, Скот много добре разбираше, че тя е загубена за него. Тя изтръгна обещание от брат си да не издава нищо пред майка си. Той й даде дума, но се държа ужасно. Днес разбирам, какво е станало, Флонси щеше да си замине и да вземе всичките пари, които според него е наследила съвсем незаслужено. А за него не остава почти нищо. Няма пари да следва, майка му също ще му увисне на врата, а тя е жена, която лесно харчи. Убийства са ставали често по подобни поводи. Вие сте адвокат — обърна се той към Дейвид. — Сигурно знаете, че такива неща се случват.

— Наистина е така. А по-нататък какво стана? — попита Дейвид. — Получи ли Скот наследството от баща си?

— На 21-ия си рожден ден, точно 7 години след изчезването на Флонси, Скот Гилмър подаде молба в съда, сестра му да бъде обявена за мъртва. А след няколко месеца, след като се уредиха всички формалности, получи и парите. Междувременно семейството беше затънало до гуша в дългове. Наистина мисис Гилмър играеше в някои пиеси, но хонорарите не стигаха да се поддържат двете къщи, прислужниците, както и да се плаща скъпия колеж на Скот и да му се купуват бързи спортни коли. Погледнато отстрани всичко беше както преди — но действителността изглеждаше другояче.

— Все още отказвам да повярвам — повтори измъчено Джанет.

Тонът й издаваше толкова искрено страдание, че двамата мъже само я изгледаха мълчаливо. В очите на Дейвид се четеше отчаяние и съчувствие.

— Скот не е такъв, какъвто го представи Тод, Дейвид — извика Джанет. — Той е добър и мил… — Тя замлъкна, тъй като й се стори, че заприлича на жена, която защитава любимия си. Внезапно усети, че не може да остане нито минута повече в тази барака. — Дейв, нека да си вървим — помоли тя. — Тод вече ни разказа всичко, което знае.

Когато двамата се върнаха в Шоркрест и Джанет слезе от колата, а Дейвид тръгна да я изпрати до входната врата, тя се вгледа в него с чувство на вина.

— Ти си най-добрият ми приятел, Дейв — промълви тихо тя.

Той я притегли към себе си.

— А аз се надявах да бъда нещо повече. — За кой ли път той очакваше отговор, който тя не можеше да му даде. Очите му бяха впити в лицето й. — Не вярвам в това, което Тод ван Дайк наговори за теб и Скот. Тогава ти си била дете. Каквито и чувства да си изпитвала към него, не вярвам те да са се запазили досега.

Но Джанет не искаше да говори за Скот и замълча, докато Дейвид не я пусна с въздишка и не се сбогува.

 

 

Когато 12 часа по-късно двамата напуснаха Шоркрест с колата на Дейвид, той и съобщи, че през деня случаят ще бъде поет от градската полиция. Шериф Джонсън беше дал разрешение Дейвид да участвува като адвокат в разпитите.

Тъй като Джанет беше напуснала Шоркрест без всякакво обяснение, а значи и без закуска, двамата спряха за малко на един павилион. Джанет обаче изпи само чаша кафе.

— Винаги съм си мечтал за жена като теб — пошегува се Дейвид. — Поне издръжката ти няма да струва много.

Но Джанет нямаше настроение за шеги. Почти през цялата нощ тя беше лежала будна и беше размишлявала. Снощи не видя Скот, преди да се качи в стаята си и дълбоката потиснатост не й позволи да заспи.

След като обаче пропътуваха петдесет мили, жизнеността й се събуди. Вече повече от осем седмици не беше виждала майка си, а писмата не можеха да заменят личния контакт. Внезапно почувствува нужда да усети близостта й, надявайки се с детинско доверие, че това ще реши всичките й проблеми.

Къщата, в която сега живееше Алис Харисън, се намираше в тиха, засенчена от големи дървета странична уличка. Стъклата на прозорците бяха излъскани до блясък, завесите прясно колосани, а чукчето от месинг светеше. На пощенската кутия пишеше „Харисън“.

Джанет още не можеше да свикне с факта, че майка й вече носи друго име, а камо ли, че е омъжена за тих и спокоен механик на средна възраст, който работи в автомобилна фабрика.

Алис веднага се отзова на почукването. Изразът на лицето й, което пазеше следи от някогашна красота, бързо се промени от учтив интерес към истинска радост. Тя прегърна и целуна дъщеря си, после отстъпи крачка назад и извика:

— Но мила, това е наистина приятна изненада! Толкова се радвам да те видя. След като прочетох вчерашния вестник, веднага се опитах да ти се обадя по телефона, но не успях. Моля, заповядайте!

Тя протегна ръка на Дейвид, още преди Джанет да го представи.

— Радвам се, че дъщеря ми има добър приятел.

В дневната, обзаведена доста старомодно, Джанет усети пробождане в сърцето при вида на толкова много добре познати неща, между които и нейна снимка от абитуриентския бал, пепелник от мидени черупки, донесен от Атлантик Сити, китайска кутийка за цигари, както и стенния килим, който майка й изработи през лятото в Шоркрест.

— Много се натъжих, че те нямаше там — продължи Алис, след като всички седнаха. — Говорих с една от сестрите Маккрийди. Тя обеща да ти съобщи, че съм се обаждала. Нищо ли не ти каза?

Джанет поклати глава. Никой не беше споменал за обаждането на майка й.

— Тъкмо щях да се обадя пак. Много исках да ти кажа, че мисля за теб. Откриха ли вече убиеца?

— За съжаление — не.

Толкова въпроси напираха в ума на Джанет, но тя просто не знаеше как да започне. Дейвид, който усети колебанието й, бързо се надигна.

— Вие сигурно имате да си кажете много неща и е по-добре аз да изляза. Ще се поразходя малко из града и ще се върна по-късно.

— Днес сте пътували доста дълго — отговори уверено Алис. — Тъкмо е време за обед и ей сега ще ви приготвя няколко сандвича. Елате с мен в кухнята. После ще си поговорим спокойно.

Естествено разговорът се въртеше все около Шоркрест и убийството.

— Спомняш ли си все още Джудсън Броук? — попита Джанет.

— Твърде добре…

— Не си спомням дали ти казах, че той на всяка цена искаше да се ожени за майка ми, Дейв. Тя разби сърцето му — усмихна се Джанет.

По красивото лице на Алис пробягна едва доловима усмивка.

— Я не говори така. Още от самото начало не скривах истинските си чувства към него. Сега той е мъртъв и ми е мъчно за него. Сигурно някой много го е мразил.

— Или се е страхувал от него — подхвърли Дейвид.

— И това е възможно — съгласи се тя. — Той не беше симпатичен човек, макар че може би е имал и добри качества. Поне Ида Маккрийди смяташе така — тя беше луда по него.

— Дали онази нощ не е дошъл в Шоркрест точно по тази причина? — промълви замислено Джанет. — Знаеш ли случайно, дали двамата не са поддържали връзка и след това? Искам да кажа, ти нали не си го виждала, след като напуснахме Шоркрест…

Тя се учуди, че майка й толкова се забави с отговора.

— Напротив — заговори най-после тя. — Той по някакъв начин откри адреса ми, почна да ми пише писма и да се обажда по телефона. Тъй като аз реагирах отрицателно, той се ограничи с по една картичка за всяка Коледа. А после… — Алис се поколеба.

— Какво стана после? — попита нетърпеливо Джанет.

— Ти тъкмо беше започнала работа в Ню Йорк, а аз работех в Кънектикът за семейство Джоунс, когато Джудсън неочаквано ме посети. Без да се обади предварително, един ден направо почука на задната врата.

— Какво искаше?

— Същото, каквото и преди — да се омъжа за него. Беше много неприятно, бъди сигурна.

— Сцена ли ти направи?

— Не е точно така, макар че ме изнерви с перченето си. Беше дошъл с нова, луксозна кола, носеше скъпи дрехи, обувките му струваха поне 50 долара, а вратовръзката му беше от коприна. Разказа ми, че живее в луксозно жилище в града и за да ми докаже колко е забогатял, извади портфейла си — в него имаше поне 1000 долара. Освен това каза, че много отдавна живее така добре и положението няма да се промени скоро.

— А ти не го ли попита как е спечелил толкова пари като прост работник без всякакво образование и без особена интелигентност?

— Разбира се, че го попитах — извика с искрящи очи Алис. — И знаеш ли, какъв отговор, получих? „Намерих златна жила, Алис — отговори ми той. — Знам къде е закопан трупът“. Как мислите, какво е искал да каже с това?