Мириъм Линч
Лятото на сълзите (3)

3.

С усилие на волята Джанет успя да се овладее и отново да се заеме с непосредствените си задачи. В такова време пътуването до Сиймънт Бийч щеше да трае поне два часа и половина, а може би и повече, ако дъждът продължаваше.

Тя взе куфарчето си, заключи вратата и излезе навън. Дъждът беше преминал в мокър сняг, който полепваше по лицето й. Колата на Дейвид беше паркирана само на няколко метра, но въпреки това Джанет премръзна цялата, преди да стигне до нея.

Когато зави по магистралата, тя трябваше да се нареди в дългата редица коли, чиито водачи се връщаха от работа. Към неудобството от непознатата кола се прибави и страхът, че няма да си спомни пътя. В нощ като тази пътните знаци трудно можеха да бъдат разчетени. Дано само не сбърка.

Джанет никога не беше посещавала Сиймънт Бийч посред зима. Не можеше да си обясни, защо Флонси се е върнала по това време в летния си дом, след като дълги години се е крила кой знае къде.

Сега приятелката й беше на 30 години. Вече не беше момичето, което Джанет помнеше. През всичките тези години тя я виждаше пред очите си, каквато беше онова лято — въплъщение на младост и жизненост. Но днес тя сигурно беше твърде различна. Гласът по телефона беше глас на зряла жена, по-дълбок и дрезгав. Въпреки познатите тонове.

Джанет дотолкова се беше увлякла в мислите си, че едва не пропусна кръстовището, където трябваше да завие. Тя внимателно вземаше завоите, докато стигна шосето, което се висше край брега.

По продължение на цялото крайбрежие имаше малки и по-големи ваканционни селища. Сиймънт Бийч беше благоприятно разположен в малък залив, защитен от капризите на Атлантика.

Първоначално е бил място за почивка на богаташи, но нещата се промениха, откакто почти всеки можеше да си купи кола. Хотели и евтини бунгала никнеха като гъби от земята и бившето село скоро се превърна в типичен туристически център.

Трите ресторанта, таверната и единственото кино, за които си спомняше, бяха тъмни. В голямото казино на ъгъла също не светеше. Тук в летните вечери свиреше градският оркестър и летовниците танцуваха. Сега по стените му висяха разкъсани плакати, които съобщаваха за състезания по женска борба и конкурси за красота или по културизъм.

Джанет мрачно установи, че Сиймънт Бийч е доста западнал. Къщите на Бейбъри Лейн, покрай които минаваше в момента, бяха вече по-големи и на разстояние една от друга. Тук бяха летните резиденции на така наречените стари семейства, които преди много години бяха открили прелестта на това кътче и не се оставяха да ги изгонят лесно прииждащите тълпи.

Къщата на семейство Гилмър беше в края на улицата близо до група скали, които се врязваха навътре в морето. За разлика от останалите къщи тук през прозорците се процеждаше светлина. Входът за автомобили беше почти скрит от гъсти храсталаци. Джанет следваше многото завои и спря колата точно пред къщната врата.

Всъщност това беше задната врата, тъй като Шоркрест беше построен с лице към океана. Имаше страничен вход за доставчиците и персонала. Зад него беше разположена градинската къща, предназначена първоначално за гости, в която бяха живели Алис Пери и дъщеря й. Джанет усети тъга при вида на малката сива къщичка, която в продължение на две лета беше техен дом.

С трепереща ръка тя натисна звънеца. Чуха се бързи стъпки, сякаш я бяха очаквали, и вратата веднага се отвори.

Ако Джанет беше вярвала, че Флонси ще я посрещне още на вратата, тя с разочарование установи, че се е лъгала. Освен това разбра, че не нея очакваха в този късен час. Това ясно пролича по изненаданото лице на жената, която се появи на вратата.

Тя остана за миг неподвижна и после студено запита:

— Какво има? Кого търсите?

Джанет позна Ида Маккрийди от пръв поглед, но явно старата готвачка не можа да се сети кое е младото момиче, застанало срещу нея.

— Не можете ли да ме познаете? — извика тя. — Майка ми работеше някога в този дом. Името й е Алис Пери, а аз съм Джанет.

Ида сякаш се вдърви. Нещо проблесна в порцелановите й очи, но Джанет не можа да разбере, страх ли е или омраза. Тъй като обаче прислужницата натисна бравата, сякаш се готвеше да затръшне вратата под носа й, Джанет реши, че тя ужасно се е уплашила.

— Няма ли да ме пуснете да вляза? — извика девойката. — Идвам от дълъг път, а навън е страшен студ. Моля ви, пуснете ме, Ида!

Жената се поколеба, но Джанет престъпи прага, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. После приглади с ръка мокрите си къдрици.

— Какво правите тук? Защо дойдохте? — студеният глас на Ида прекъсна потискащото мълчание.

Джанет свали мокрия шал от главата си и тихо отговори:

— Дойдох, защото Флонси ме повика.

Ида доби вид, сякаш някой я е зашлевил през лицето. Очите й изхвръкнаха от орбитите. Грубите й, напукани ръце се свиха в юмруци.

— Флонси ви е повикала? — повтори тя. — Вие май не сте в ред.

Вдясно се отвори врата и двете жени, които до този момент се измерваха с погледи, стреснато се извърнаха. Висок и строен мъж, леко приведен, тръгна към тях с отворена книга в ръка.

Джанет го позна от пръв поглед — беше Скот Гилмър. Нищо не беше останало от някогашната енергия и жизненост, които така я бяха очаровали преди петнадесет години. Черните очи бяха вглъбени и сякаш отсъствуващи. И сега изглеждаше много добре с благородно изсечения нос и енергичната, волева брадичка, които не се бяха променили. В гъстата лъскава коса, която сега носеше по-дълга, просветваха първите сребърни нишки.

— Какво става тук, Ида? — попита нетърпеливо той.

Преди прислужницата да успее да произнесе името й, той вече я беше познал. Докато Ида безпомощно обясняваше, че младата жена е Джанет Пери, чиято майка по-рано е работила тук като икономка, в очите му се появи светлина. Веднага след това обаче тя угасна, сякаш завеса падна пред очите му и те отново добиха своята типична затвореност. Той въпросително изгледа готвачката.

— Тя твърди, че е дошла тук, защото… — гласът й пресекна. Тя бързо се обърна и изчезна в кухнята.

Джанет не можа да разбере мислите на Скот, когато той отново се обърна към нея:

— Радвам се да те видя отново, Джанет. — Това беше всичко, което каза, но по вида му пролича, че съвсем не се е зарадвал. По необясними за нея причини идването й го развълнува и извади от равновесие, също както и Ида.

Под изпитателния му поглед Джанет се почувствува неудобно.

Тя беше уверена, че е красива млада жена. Лицето й беше понапълняло и големите й очи не изпъкваха така ярко, както преди. Въпреки това те бяха извънредно привлекателни под гъстите копринени мигли. Устните й бяха красиво очертани и край тях се виждаха трапчинки. Тя умееше да се облича и да се гримира така, че да подчертава предимствата си.

За съжаление твърде малко беше останало от всичко това след дългото и напрегнато пътуване през нощта и дъжда. Палтото й беше мокро и измачкано. Косите й висяха на влажни кичури около страните й въпреки следобедния сеанс при фризьора.

Една тъмна къдрица падна над очите на Скот и той я приглади назад със същото безгрижно движение, което Джанет толкова често беше наблюдавала у него и Флонси.

— Малката Джанет! — извика той. — Кой би помислил! — После постави същия въпрос като Ида Маккрийди преди малко. — Какво те накара да дойдеш тук в тази студена нощ?

— Флонси ми се обади по телефона — обясни Джанет. — Беше около шест часа следобед. А сега е почти девет.

Тъй като очите й бяха сведени надолу, тя не забеляза реакцията му. Едва когато вдигна глава, с изненада установи, че тялото му се е сковало, а чертите на лицето му са застинали в сурова маска. Изразът на очите му я накара да отстъпи уплашено назад.

— Флонси? — проговори задавено той. — Как да разбирам това? Какво искаш да постигнеш по този начин?

— Не те разбирам — отговори объркано Джанет. Устните й пресъхнаха и тя нервно ги облиза с език. — Днес следобед Флонси ми се обади по телефона и ме помоли да дойда веднага тук. Затова тръгнах толкова бързо.

От гърлото му се изтръгна кратък, безрадостен смях, който прозвуча по-скоро като стон.

— Не мога да си представя, защо си измисляш подобни истории. Тъй като обаче и двамата знаем, че това е лъжа, най-добре е веднага да ми кажеш истинската причина за идването си. Флонси не ти се е обадила нито днес следобед, нито когато и да било — избухна той. — Нямало е как, защото не е тук и не се е появила нито веднъж, откак изчезна преди цели 15 години.