Мириъм Линч
Лятото на сълзите (5)

5.

Джанет задъхана достигна страничната врата на Шоркрест и заблъска с юмруци по нея. Когато вратата внезапно се отвори, тя с усилие успя да се задържи на крака. Скот протегна ръка и я подкрепи.

— Какво означава това? — попита смаяно той. — Реших, че някой иска да събори къщата. Ида тъкмо занесе закуската на мама.

Джанет вдигна към него смъртнобледото си лице и той още повече се слиса. Тъй като младото момиче не беше в състояние да произнесе нито дума, той се опита да я успокои:

— Полека, полека, Джанет! Опитай се да ми кажеш какво те е разстроило толкова.

— На стълбите пред лятната къща лежи труп на мъж — промълви едва-едва Джанет. — Поне аз мисля, че е мъртъв.

— Да не би това да е поредният ти кошмар?

Тъй като тя трепереше цялата, но явно не от студ, Скот бързо се отправи към лятната къща. Джанет остана неподвижна, загърната в палтото си, сякаш се опитваше да се защити от ледения шок. Когато Скот се върна, лицето му също беше замръзнало. Той като че ли не чу нито дума, когато Джанет му напомни, че трябва да извика полицията.

Няколко секунди той безизразно гледаше пред себе си, после внезапно избухна:

— Полицията ли? Ти мислиш ли, как ще го понесе мама?

Но успя да се овладее, обади се по телефона и веднага след разговора се качи в спалнята на майка си. Джанет отиде в кухнята. В машината за кафе имаше горещо кафе. Джанет си наля една чашка и я изпи на един дъх. Това успя до известна степен да разруши ледената й вцепененост. Тя седна до масата и зачака, докато най-после чу входния звънец и веднага след това мъжки гласове в антрето.

В кухнята влезе Скот, следван от грамаден мъж, който й се представи като шериф Джонсън. Шерифът внимателно изслуша разказа на Джанет, без да я прекъсва. Тя подробно описа как е открила тялото на стъпалата на лятната къща.

На външен вид той съвсем не изглеждаше типичен шериф на малко градче. Не носеше звезда, а и оръжието, му не се виждаше. Освен това изглеждаше образован и възпитан.

— Щом свърша с другите, ще поговоря отново с вас, мис Пери — каза той. — Бих желал да останете известно време тук. Повикал съм специалисти от градската полиция, които имат доста работа навън и в лятната къща.

Джанет прекара един час сама в библиотеката. Веднага след като я представи на шерифа, Скот беше излязъл и сигурно отново беше отишъл при майка си. Докато чакаше, отвън проникваха всевъзможни шумове. По входната алея фучаха коли, отваряха се и се затваряха врати, гласове и стъпки кънтяха в ушите й и се отдалечаваха в посока към лятната къща.

Най-после шериф Джонсън се върна. Той притегли едно кресло и седна срещу нея. Държеше се, сякаш имаше много свободно време.

— Хайде сега, разкажете ми още веднъж цялата история от самото начало — помоли той.

Сега Джанет беше по-спокойна и беше в състояние да го прецени по-добре. Мъжът срещу нея беше висок и добре сложен, лицето му беше енергично, обрулено от вятъра. Слепоочията му сивееха; сините очи гледаха дружелюбно. Спокойният глас и любезното му държание я изкушаваха да му се довери, но нещо я възпираше. Тя инстинктивно усещаше, че пред нея е твърд, решителен човек. От внимателния му поглед трудно убягваше и най-малката подробност.

Е, тя нямаше какво да крие. Разказа отново всичко, което знаеше. Всъщност то не беше нищо. Миналата вечер си беше легнала около десет и на сутринта, излизайки от лятната къща, беше открила на стълбите убит човек. Реално погледнато, това беше всичко, макар че усещаше, че шерифът няма да се задоволи с него.

За да я успокои, шерифът започна да говори за трудностите, с които се сблъсква подобно разследване.

— Откакто съм на този пост, в моята област не е ставало убийство. Почиващите обикновено се напиват и почват да се бият с юмруци, но с това се свършва. А и през лятото имам на разположение цял отряд полицаи, докато през този сезон трябва да се задоволя само с няколко души. Освен това ми липсват помощни технически средства за разследване на убийство. В тази връзка трябва да се опра на градската полиция, може би и изцяло ще й предам случая. Но тъй като в момента всички служители са заети някъде другаде, ме помолиха да извърша цялата предварителна работа. Зная, че ще ми помогнете, мис Пери. — Той се усмихна и продължи със съвсем друг тон. — Вие, разбира се, знаете кой е мъртвецът.

Изненадана от внезапната промяна в държанието му, Джанет заекна:

— Не, изобщо не видях лицето му. Той лежеше по очи…

Това, което се беше набило в очите й, бе стърчащият нож, окървавеното яке, разперените ръце и крака.

— Но поне сега вече знаете кой е той!

— Не. Откакто вие излязохте, аз седях съвсем сама тук и не съм говорила с никого. — Джанет трепереше с цялото си тяло. Шериф Джонсън извади от джоба си смачкан пакет цигари и й предложи да запуши. Когато тя отказа, той като че ли се обиди.

— Щом не знаете нищо, ще трябва да ви информирам аз. — Той измъкна от джоба си бележник и бегло го прелисти. — Става въпрос за Джудсън Броук, петдесет и петгодишен, гражданин на Ню Йорк.

Той бързо вдигна очи, за да улови реакцията й.

Името се стори познато на Джанет, но тя не успя веднага да го свърже с точно определена личност. Мина известно време, преди да се сети кой е този човек.

— Джудсън Броук — повтори тихо тя. Дълбоко погребан спомен оживя в съзнанието й. Второто лято този Джудсън Броук също беше живял в Шоркрест. Служеше като градинар, пазач, келнер или шофьор, според това, от какви услуги се нуждаеха обитателите на дома. Тя често го срещаше по пътя си, защото той се беше влюбил в майка й и всяка свободна минута обикаляше лятната къща.

Той беше виновен за влошаването на отношенията между Алис Пери и сестрите Маккрийди. — Една от тях, не помнеше точно коя, беше харесала този непривлекателен мъж и явното му предпочитание към Алис Пери още повече засили тяхната омраза. Едната ревнуваше, а пък другата от лоялност към сестра си тормозеше икономката.

Тази бъркотия беше продължила цяло лято. Явно това беше една от причините, поради които Алис Пери беше напуснала службата си през ноември.

Шериф Джонсън, който внимателно наблюдаваше изражението на Джанет, запита:

— Значи си спомняте за него?

— Той работеше тук.

— Знам това. — Тъй като вече беше говорил с останалите, Джанет не се учуди, когато чу следващия въпрос. — Истина ли е, че е бил много близък с майка ви?

Сигурно сестрите Маккрийди са му го съобщили и Бог знае какво още са му наговорили.

— Майка ви междувременно се е омъжила, така ли?

— Точно така — отговори Джанет, — въпреки че не разбирам, какво общо има това с убийството. Оттогава майка ми не е виждала този Броук.

— Сигурна ли сте? — осведоми се шерифът. — Нима той не й е писал и не я е заплашил, че ще разкаже на новия й съпруг за любовните им отношения?

— За такива отношения и дума не може да става — разгневи се Джанет. — Джудсън я преследваше и непрекъснато ходеше по петите й, без тя да успее да го прогони. Тя не можеше да го понася, аз също. Беше ни ужасно неприятен. Макар че е мъртъв, смятам, че е по-добре да ви кажа истината.

— Именно истината искаме да узнаем — усмихна се шерифът. — Значи вие и двете не го обичахте — продължи спокойно той. — В такъв случай, ако той наистина се е появил отново и е заплашил майка ви, че ще разруши брака й… Трябва да знаете, че Броук беше облечен доста скъпо за възможностите си. Градската полиция откри на Бейбъри Лейн скъпа кола, която е негова собственост. А в джоба му имаше значителна сума пари. Не добивате ли и вие, мис Пери, впечатление, че е изнудвал някого?

Джанет неволно сплете ръце. Нима шерифът намекваше, че тя е дошла тук, за да се разправи лично с Джудсън Броук? Че го е принудила да замълчи завинаги, за да помогне на майка си?

— О, не! — прошепна тя. — Това няма нищо общо с нас. През всичките тези години не сме чули нищо за него, а и майка ми не би могла да му дава пари, защото никога не е имала средства. Нито тя, нито аз сме го виждали. Тази сутрин го видях за пръв път. Но не знаех, че е той, преди вие да ми кажете.

Тогава шерифът зададе въпроса, който Джанет през цялото време страхливо очакваше:

— Защо всъщност дойдохте тук, мис?

Тя преглътна няколко пъти, преди да се реши да отговори.

— Причината беше едно телефонно обаждане — каза най-после тя. Тъй като й беше ясно, че трябва да му разкаже всичко, първо се осведоми дали си спомня изчезването на Флонси Гилмър. Той си спомняше, тъй като тогава бил помощник-шериф и като такъв също се занимавал със случая.

— Много бих желал да ми разкажете всичко, което знаете за случая — помоли шерифът. — Може би това ще хвърли нова светлина върху събитията.

— От самото начало ли? — попита тя и той кимна.

Джанет се пренесе в отдавна минали времена. Тя описа всички онези събития, които бяха оживели в паметта й след телефонното обаждане на Флонси. Разказа за великолепното първо лято, и за мъката си от това, че е дошла есента. После за дългите зимни месеци в града. И за следващото лято, което беше толкова различно от първото. Не премълча нито честите караници между Флонси и майка й, нито причината за тия караници.

— Флонси беше влюбена в един млад артист — Тод Ван Дайк. — Джанет заекна при споменаването му, тъй като внезапно отчетливо си припомни младежа: руса коса, която блестеше златна на слънцето; стройно, почерняло тяло по бански костюм и блестящи бели зъби на вечно усмихнатото лице.

— Значи, майката беше против тази любов? — попита шерифът.

— Точно така, макар че не зная защо тя толкова ожесточено се противопоставяше — отговори замислено Джанет. — В края на краищата и тя самата е човек на изкуството. Но кой знае по каква причина тя не искаше да допусне по-тясна връзка между Флонси и този млад мъж. Може би защото дъщеря й беше едва 16-годишна, а може би защото е имала други планове за бъдещето й. Но каквото и да е било, тя не позволяваше на Флонси да има нещо общо с Тод, нито пък с летния театър, в който играеше той. Бяха дали на Флонси малка роля в една от пиесите, така че с Тод по цял ден бяха заедно. Мисис Гилмър успя да наложи волята си и Флонси се отказа от ролята. На всичкото отгоре тя й забрани да се среща с Тод. Но тя, разбира се, не я послуша и двамата всеки ден се срещаха тайно на плажа.

— Не си спомням да се е говорило нещо по този въпрос, когато изчезна момичето — подхвърли шерифът. — А не е ли възможно при тези обстоятелства двамата млади да са изчезнали заедно? В тази посока не са ли правени разследвания?

Джанет поклати глава.

— Едва Тод узна за изчезването на Флонси, когато нахлу в къщата като луд и нарече мисис Гилмър с всички възможни обидни имена.

Джанет беше чула това със собствените си уши, свита в обичайното си скривалище — един сандък за дрехи под стълбата. Тя любопитно беше повдигнала капака и беше видяла лицето на Тод, изкривено от гняв и мъка.

— Да не би просто да се е преструвал — все пак това е негова професия?

— Не. Той продължи да идва, дори след като го изгониха. Непрекъснато бродеше по плажа с надеждата да открие някаква вест от Флонси. Сигурна съм, че не знаеше нищо повече за изчезването й от другите.

— Тъй като не са й разрешили да се омъжи за любимия мъж, може би тя…

Но Джанет не го остави да довърши.

— Нямаше и най-малки признаци за това, че е посегнала на живота си. Знам, че имаше различни слухове и някои твърдяха, че се е удавила, но Флонси никога не би направила подобно нещо. Освен това не откриха тялото й. Тук течението е много силно и изхвърля на скалите всевъзможни неща. Ако тя… Но не, не се е самоубила!

Шерифът слушаше внимателно, макар че голяма част от тази стара история сигурно му беше известна. В гласа му, както и в ясния, уверен израз на очите му, които неотстъпно се взираха в лицето й, имаше нещо хипнотично.

— А каква е вашата хипотеза? — попита той. — Какво, по ваше мнение, е станало с момичето?

— Аз мисля, че през онази нощ тя отпътува нанякъде — с кола — отговори Джанет, без да се замисля. — Трябва да знаете, че аз чух шум от мотор. Всички искаха да ме убедят, че съм сънувала, но аз съм сигурна, че го чух. — Тя потърка челото си с ръка и се покашля, тъй като гласът й предрезгавя от дългото говорене. — Тъй като вече преживях един кошмар, те сметнаха чутото от мен за продукт на превъзбудената ми детска фантазия.

— А какъв беше първият ви сън?

— Видях на прозореца една вещица.

— Вещица ли?

— Да. — И тя описа дните, когато мисълта за вещиците буквално я преследваше. Когато спомена за ноктюрното на Флонси, се сети, че не каза на Скот, че е чула тази мелодия по телефона. Може би това щеше да го убеди в истинността на думите й.

— Съгласен съм, че подобни неща могат да предизвикат кошмари — каза шерифът, — но от друга страна, вие сте убедена, че не сте сънувала. Вярвате, че в действителност сте видели вещица през прозореца. А също, че сте чули гласове през онази нощ.

— Напълно сигурна съм — настоя Джанет. — И двата пъти бях съвсем будна.

Шерифът кимна и прибра бележника в джоба си. Когато стана, Джанет усети неимоверно облекчение, че разпитът свърши. С неизменната си любезност шерифът каза:

— Моля, облечете палтото си, мис Пери. Ще отидем в лятната къща.

Джанет се олюля. Той протегна ръка и й помогна да се задържи на краката си.

— Съжалявам, но така трябва — продължи той. — Там вече няма нищо, което би могло да ви разтревожи. Моите хора приключиха с работата.

Като дървена кукла Джанет отиде в кухнята, където беше оставила палтото си. Шериф Джонсън й помогна да го облече и я хвана здраво под ръка.

— Всичко си е както преди — увери я още веднъж той.

Наистина беше така, с изключение на тебеширените очертания, които маркираха мястото на трупа. Шерифът заобиколи и през дневната я въведе в кухнята. Джанет бързо разбра какво търсеха там. На стената над мивката бяха забити кукички, на които висяха разни кухненски прибори. Вниманието му обаче беше насочено към поставката за ножове с всевъзможни големини и форми. Едно от местата беше празно. Липсваше най-големият нож за рязане на месо.

Когато шерифът се обърна към Джанет, той вече не се усмихваше.

— Виждали ли сте липсващия нож, откакто снощи влязохте в тази къща? — попита той.

От ужас гласът на Джанет пресекна.

— Да не би с този нож…

— Без съмнение. Ножът, с който е прободен Броук, е висял тук. Вие ли го взехте от поставката? — продължи той с остър тон.