Мириъм Линч
Лятото на сълзите (14)

14.

Тод не пожела да вечерят при Джовани. Твърдеше, че изглеждал ужасно. А и изминалите часове не бяха допринесли кой знае колко за подобряване на външния му вид.

— В този скъп локал веднага ще ме изхвърлят навън — повтаряше упорито той.

Но Джанет знаеше, колко му се иска да си поговорят. Думите просто напираха в устата му. Тя беше направо разбита от умора, но сърце не й даваше да го остави сам в този момент.

Най-после намериха малък ресторант, чист и светъл. Когато Джанет влезе в салона, следвана от двамата мъже, и миризмата на ядене я удари право в носа, тя усети, че просто й прималява от глад. Повече от 12 часа не беше слагала нито хапка в уста.

След като полицията се появи в частната клиника, всички присъствуващи бяха отведени в полицейския участък и основно разпитани. Дейвид и Тод отведоха Флонси в най-близката болница и след завръщането си също дадоха показания. Тази част от историята най-после беше приключила.

Но Тод все още не можеше да се освободи от магията на Флонси — и вероятно никога нямаше да се освободи от нея.

— Нали скоро ще се оправи? — питаше непрекъснато Тод. — Поне монахините така казват — твърдеше той, сякаш за да убеди самия себе си. — Много дълго са я тъпкали с наркотици, но все пак тя е достатъчно млада, за да се върне отново в нормалния живот.

При мисълта за всичките злини, които бяха причинили на Флонси, лицето му се разкривяваше в яростна гримаса.

— Наговорили са й, че пристъпите на депресия и честите плачове са признаци на душевно заболяване. Натъпкана с лекарства, тя дълго време не е знаела какво става около нея и затова лесно са успели да я убедят, че е загубила ума си. Цялото лечение на Бронсън е засилвало убеждението й, че е душевноболна. По този начин е била изцяло в негова власт. — Лицето на Тод потъмня от гняв. — Ако знаех всичко това, преди да пристигне полицията, щях да спестя на държавата разходите по предстоящия процес.

Джанет, която седеше срещу него, угрижено се вгледа в измъченото му лице. Тя отмести чашата си настрана и се накани да заговори, но внезапно усети, че кракът на Дейвид я настъпи под масата. Той искаше Тод да продължи да говори, за да му олекне.

— Всичко това звучи много диво, но вие трябва да ме разберете — продължи Тод. — От 15 години насам смятах Флонси за мъртва, а сега изведнъж открих, че е жива и че…

— Изпийте си кафето, Тод — прекъсна го меко Джанет. — Вие ще обезщетите Флонси за всичко, щом състоянието й се подобри.

— Но как бих могъл да й възвърна изгубеното време? — попита горчиво той. — Никой не може да премахне тези години на мрак. Ако Ивлин Гилмър ми паднеше в ръцете в този момент… — той стисна здраво юмруци. — Какво извинение би могла да има тази жена за онова, което е направила? Защо изобщо е още жива?

— Тя е свикнала всяко нейно желание да се изпълнява безпрекословно — намеси се спокойно Дейвид. — Смятала е, че е в правото си да изисква всичко от другите. И когато се е оказала пред заплашващата я бедност, тъй като лекомислено е изхарчила наследството от мъжа си, тя не е можела да се примири с това. Не е и искала.

— За да продължи да живее, както дотогава, са й били необходими парите на Флонси — продължи мисълта му Джанет. — Спомняте ли си, Тод, вие ни казахте, че Скот е бил единственият, който е знаел за подготвяното бягство. Именно той е издал плана ви на своята обожавана майка. Онзи следобед майка ми правилно спомена, че Ивлин Гилмър е въртяла мъжете на малкия си пръст. А това важи не само за обожателите й, но и за собствения й син…

— Скот е обичал Флонси, но повече е обичал майка си — продължи тя. — А Ивлин в никой случай не е искала да пусне Флонси, тъй като тя щеше да отнесе със себе си и парите си.

— Както всички останали д-р Бронсън е бил мек като восък в ръцете й. Сигурно лудо я е обичал, иначе не би се съгласил да затвори Флонси в частната си клиника, за да може тя легално да я обяви за мъртва. С тези си действия той е рискувал цялата си кариера, дори свободата си. И за какво е било всичко това? — за да може Скот да получи наследството на Флонси, а пък той, естествено, веднага го е предал в ръцете на майка си.

Джанет се загледа в стената зад гърба на Тод, без да вижда нищо пред себе си. Мислите й блуждаеха някъде много далече. Значи Скот е бил само пионка в ръцете на майка си. Въпреки че от самото начало е знаел каква съдба се готви на сестра му, той не е могъл да се противопостави на силната й личност.

Всички обитатели на Шоркрест са били посветени в страшната тайна. Джанет подозираше, че сестрите Маккрийди имат някаква власт над мисис Гилмър, а се оказа точно обратното. Ида и Кери не бяха особено интелигентни. Получаваното богато възнаграждение и представата колко трудно ще им бъде да си намерят нова работа, ако тук не си държат езика зад зъбите, явно ги бяха възпрели да съобщят на полицията за отвличането на Флонси.

Ивлин беше тази, която със силната си личност държеше здраво всички посветени в тайната.

— Ние никога не вземахме предвид, че мисис Гилмър е актриса — установи Джанет. — Не й е било трудно да се представи за болна и наистина да изглежда като такава. Сигурно е вземала и някакви лекарства, за да изглежда по-достоверна. Явно се е нуждаела от повод, за да може да се върне в Шоркрест посред зима, затова е съобщила на Скот, че е много болна и той й е повярвал. Аз въобще не се сетих, че тя се преструва и ни прави всички на глупаци.

Тод вдигна глава.

— Но защо й е било необходимо и вие да сте тук?

Джанет въздъхна.

— Тази история започна преди около три седмици на улицата пред клиниката на д-р Бронсън, в която се лекуват душевноболни и няколко алкохолици, които са в състояние да платят високите му цени. Без да знам, че това е неговата клиника, аз просто минах покрай нея на път за „Джовани“. В този момент от клиниката излезе жена, която бегло ми напомни за Ивлин Гилмър. Но никога не бих допуснала, че това наистина е тя.

Беше облечена доста мизерно — също както тази вечер, когато си беше сменила палтото с Ида. Вероятно винаги се е обличала така, когато е посещавала Флонси, за да не я познаят. Тъй като тя е известна личност, много се е страхувала да не би някой да я познае на влизане или на излизане от клиниката на д-р Бронсън и да разпространи тази новина в жълтата преса.

Джанет запали цигара и продължи разказа си:

— Аз, разбира се, забравих тази среща веднага, но тя не я е забравила. Съвсем случайно няколко дни по-късно й изпратих обратно една книга, която по погрешка бях взела от библиотеката на Шоркрест. Явно тя е схванала това като знак, че съм заподозряла нещо във връзка с Флонси. Книгата — разказ за известни процеси срещу вещици — беше в тясна връзка със случилото се през последното лято, когато тя се отърва от Флонси. Ключовата дума, която я уплаши, беше „вещица“.

Вече ви разказах за съня си, който в действителност не беше сън. Лицето на прозореца ми е било на Ивлин Гилмър. Тя е облякла одеянията на вещицата и си е сложила подходяща маска — някой беше оставил този костюм след големия бал с маски на 4 юли.

Съвсем бях забравила този бал, когато майка ми го спомена случайно. Тогава внезапно разбрах защо още от самото начало нещо в лицето на вещицата ми изглеждаше фалшиво. Някаква подробност ми убягваше, без да мога да разбера каква точно.

Очите, които ме гледаха втренчено, бяха много красиви. А дългите мигли, които ги засенчваха, бяха гримирани със спирала! Именно те не подхождаха на костюма. Тя или е забравила за грима, или е сметнала, че съм твърде малка, за да мога да забележа подобно нещо.

Днес открих този костюм. Качих се на тавана и го намерих в един сандък. Исках да съм сигурна, че не се лъжа.

Тод внимателно я наблюдаваше през дима на цигарата си.

— А какъв е смисълът на целия този маскарад?

— Ивлин внимателно е подготвила всичко. Знаела с, че от прозореца на моята спалня много добре се вижда всичко, което става зад къщата. Освен това знаеше колко съм любопитна и че често ставам нощем да погледна навън.

Този сън и явяването на вещицата, което всички окачествиха като кошмар, щеше да ги накара да не ми вярват. В очите им отсега нататък аз бях дете, което често сънува невероятни неща. Планът й се осъществи отлично. Никой не ми повярва, когато казах, че съм чула шум от кола в онази страшна нощ. А и Скот твърдеше, че не е имало нищо.

Мислите на Джанет я отведоха при Скот. Усещаше дълбоко съчувствие към него. Дълги години този неин стар другар беше носил в сърцето си тежък товар. А може би накрая майка му и него беше успяла да убеди, че сестра му е наистина душевноболна и само по тази причина е затворена в клиниката.

Но против това говореше убийството на Джудсън Броук и фактът, че Джанет със собствените си очи беше видяла как Скот изгори обувките на майка си. Той знаеше цялата истина и трябваше да отговаря пред съда.

Тод рязко я върна в настоящето.

— Когато мисис Гилмър с получила книгата, тя си е помислила, че вие сте открили истината за Флонси и сте станали опасна за нея. Така ли е?

— Точно това е поводът за телефонното обаждане. Защото тя е била тази, която ми се обади. Отново не помислих, че тя е актриса и не й е било трудно да наподоби гласа на Флонси. Забравих също колко добре свиреше на пиано. Съмнявам се, че би могла да изсвири повече от няколко такта от ноктюрното на Флонси, но и това, което чух, беше достатъчно да ме убеди, че на телефона е тя. Бях толкова сигурна, че зарязах всичко и моментално потеглих към Шоркрест.

Джанет тихо преглътна.

— Там веднага се оказах забъркана в убийство. Ивлин собственоръчно е пронизала с ножа от кухнята Джудсън Броук, който без съмнение е помагал при отвеждането на Флонси и после я е изнудвал. С течение на времето й е ставало все по-трудно да плаща въпреки парите на Флонси. Затънала е до гуша в дългове, а и двете къщи са поглъщали цяло състояние. Тъй като е видяла, че скоро няма да може повече да заплаща мълчанието му, тя се е уговорила с него да се срещнат на плажа в нощта след моето пристигане. Още преди да се настаня в лятната къща, е измъкнала ножа от кухнята и го е взела със себе си на брега.

Може би лекарствата, които е гълтала, са й дали сила. Във всеки случай тя го е убила и е завлякла тялото му пред моята врата, за да падне подозрението върху мен.

Джанет цялата трепереше. Дейвид нежно улови ръцете й и ги стисна в своите, после отиде на бара и й донесе чаша кафе. Тя послушно я изпи и скоро се почувствува ободрена.

— Мислела си е, че ще убие с един изстрел два заека — продължи тя. — Ако всичко беше протекло според плана й, щяха да ме арестуват като виновна в убийство. Но тя искаше да е напълно сигурна, затова ме проследи на скалите и ме блъсна в пропастта. Сигурно се е надявала смъртта ми да бъде схваната като опит за самоубийство или поне като нещастен случай.

По това време разследването се водеше от шериф Джонсън, а тя не е имала особено високо мнение за способностите му. Дори в случай, че аз му разкажех старата история с Флонси, тя смяташе да го убеди в моята извънредно развита фантазия. Ето, това е цялата история — завърши тя.

Дейвид се изправи енергично.

— Сега обаче край! — заповяда той. — Не те прекъснах, защото смятах, че е добре за теб да си излееш душата. Но стига толкова! Забрави целия този ужас! За останалото ще се погрижи полицията. Сигурно ще се появи някоя и друга сензационна статия по вестниците и любопитните репортери ще почукат известно време на вратата ти. Но след няколко дни шумът ще утихне. А сега, ако все още ни е останала поне капчица разум, ще се приберем в къщи и ще се опитаме да поспим.

Той само се засмя. За сън и дума не можеше да става. Той веднага щеше да отиде в болницата, за да бъде близо до Флонси. Някоя пейка във фоайето или стол в чакалнята — това му беше достатъчно. И само някой да се опита да го изгони!

Пред вратата на ресторанта той се сбогува с тях и изчезна с дълги крачки в тъмнината.

Джанет и Дейвид тръгнаха ръка за ръка към колата, която ги чакаше пред ресторанта. Без да говори, той отключи вратата и й помогна да се качи.

Внезапно Джанет почувствува необяснима плахост. Беше настъпил моментът, който тя толкова дълго бе отлагала. Сега щеше да му разкрие сърцето си и да изясни всичко между тях двамата. Никога вече помежду им не биваше да ляга такава тъмна сянка.

Дейвид се готвеше да запали мотора, когато тя посегна към ръката му.

— Знам, че вече е много късно, но нека постоим тук още няколко минути — помоли тя. — Дейв, има още нещо, което непременно трябва да ти кажа.

Тя се взря в лицето му, търсейки да открие нещо, но то си оставаше затворено.

— Става въпрос за Скот — продължи смело тя. — За един момент бях повярвала, че съм влюбена в него, но това не беше истина. Това беше само обаянието на великолепното лято, прекарано в голямата къща и споменът за стария приятел от детинство. Чувствата ми не бяха истински и аз бързо разбрах това, още преди целият този ужас да излезе на бял свят. Обичам само теб, Дейв, и винаги съм те обичала. Прости ми, че го проумях едва сега…

За миг в съзнанието й отново изникна Шоркрест с червения покрив и многото комини. Но картината бързо се разсея и когато Дейвид я взе в обятията си, тя разбра, че в живота й вече никога няма да се появят ужасните възпоминания от миналото.