Мириъм Линч
Лятото на сълзите (4)

4.

В камината на библиотеката гореше огън. Пламъците хвърляха трепкащи сенки по лицето на Джанет. Но тя не усещаше топлината им — беше премръзнала до кости.

След като добре й се накара. Скот я хвана здраво за ръката и я издърпа със себе си в библиотеката. Той затвори вратата и се обърна с лице към нея.

— Майка ми е горе в спалнята си — процеди през стиснатите си зъби мъжът. — Макар и да се съмнявам, че би могла да те чуе, не бих искал да рискувам. А сега ми кажи, какво означава всичко това.

Макар че не се надяваше много Скот да й повярва, Джанет повторно разказа за обаждането на Флонси. Тя не се излъга: докато говореше, той я гледаше все по-скептично. Стана ясно, че не вярва нито дума. Когато свърши обаче, той не пророни нито дума.

— Но защо мислиш, че те лъжа? — попита го след известно време тя. — Нима смяташ, че бих изминала целия този път, ако не беше ме повикала самата Флонси? Това наистина беше тя! Бих познала гласа й по всяко време, Флонси ме помоли веднага да дойда тук сама. Защо не ми вярваш?

В тъмните му очи тя прочете цялата някогашна упоритост.

— Не знам защо правиш това — изръмжа той. — Но каквито и да са причините ти, те не променят факта, че Флонси изчезна безследно преди 15 години. Мама даде куп пари, за да открие някаква следа от нея, но без всякакъв успех. Затова най-после се примирихме с факта, че е мъртва.

Настъпи неловко мълчание. И двамата се страхуваха, че помежду им ще се събуди отново оная неприязън, която толкова измъчи едно време Джанет. Тогава Скот се подигра на твърдението й, че в страшната безлунна нощ на изчезването на Флонси е чула гласове на поляната. За да се отърве от неловкото положение, Джанет се залови за последните му думи.

— Майка ти е тук? Но вероятно няма да остане цяла зима…

Отговорът му дойде с голямо закъснение:

— Не, но тя беше много болна. Преди няколко седмици внезапно реши, че иска да дойде тук — болните хора имат странни идеи понякога. И тъй като много настояваше, сметнахме, че е най-добре да изпълним желанието й.

Джанет внезапно осъзна, че няма и понятие как е протекъл животът му след последната им среща.

— Как премина животът ти, Скот? — осведоми се съчувствено тя. — Щастлив ли си, доволен ли си поне малко от себе си?

Мъжът срещу нея се помъчи да се усмихне.

— Бях твърде зает, за да мисля за подобни неща. От много години насам това е първата ми почивка. Е, мисля, че можех да я прекарам много по-добре, но сега поне мога да направя нещо за майка си. Никога не съм бил достатъчно близо до нея, за да й бъда утеха. Първо ходех на училище, после в университета, а след това и две години в армията. По-късно също не се задържах много-много в къщи. Работата ми като инженер ме отвежда в най-различни части на света. Когато този път се върнах за малко в къщи между две командировки, установих, че мама е много зле. — По-раншното твърдо изражение отново се появи в очите му, когато гневно продължи: — Тя е толкова болна, че трябва да я пазим от всякакви вълнения. Може би най-после разбираш, защо тя не бива да узнае нищо от твоите измислици. Би било фатално за нея, тъй като тя вече е повярвала в смъртта на Флонси.

— Но Флонси не е мъртва. Много добре познавам гласа й — настоя упорито Джанет. — Да не би да се е скрила някъде тук? Може би не е в къщата, но в градчето…

— Не желая майка ми да бъде занимавана с подобни ужасни измислици в сегашното й състояние! — после Скот продължи вече по-любезно. — Джанет, колкото и да ми е неприятно, трябва да те помоля да си отидеш. И колкото по-скоро го направиш…

В този момент на вратата се почука и Скот стреснато се извърна. След секунда една жена надникна в стаята. Джанет веднага позна Кери Маккрийди, камериерката на мисис Гилмър.

Без да обърне внимание на Джанет, тя изнервено се обърна към Скот.

— Много съжалявам, но майка ви чу звънеца — каза тя. — И настоя да узнае, кой е дошъл. Отначало Ида отказа да й съобщи и тя веднага получи пристъп. — Кери прокара език по пресъхналите си устни. — Сега пък иска непременно да види Джанет и ако не й разрешите, няма да можем изобщо да я успокоим.

— О, чудесно, точно това исках да избегна — измърмори Скот. След като помисли малко, той се обърна към Джанет. — Щом иска да те види, нека бъде нейната воля, но бъди много предпазлива в приказките си! Ще запазим в тайна обаждането на Флонси, разбра ли ме добре?

Той я хвана под ръка и я отведе в салона. Когато тръгнаха нагоре по стълбите, Джанет забеляза овехтелия и закърпен килим. Тъмните петна по стените показваха, че някога тук са висели картини. Джанет неволно се запита, какво ли е станало с всички онези произведения на изкуството, с които Ивлин Гилмър толкова се гордееше.

В спалнята на мисис Гилмър, която гледаше към океана, пред прозорците бяха спуснати кадифени завеси. В стаята миришеше на парфюм, лекарства и болнично легло. Една-единствена лампа светеше в ъгъла, така че облегнатата на дебели възглавници жена оставаше изцяло в сянка.

Джанет колебливо пристъпи към леглото. Още първият поглед я уплаши. В спомените й беше жив образът на красива жена с горда осанка, кожа с цвят на магнолия и живи тъмни очи. Нищо от това не беше останало. Кожата на Ивлин Гилмър беше увехнала, очите безжизнени, устните безцветни и увиснали. От някогашната й красота беше останала само сянка.

Беше с халат от розова коприна и кокетно боне, което още повече подчертаваше пълната й безжизненост. Ръката, протегната към Джанет, бе безсилна. Болната тъжно се усмихна.

В очите й обаче Джанет откри нещо, което я смути. Зениците й приличаха на главички на карфици; погледът беше неподвижен. Такова въздействие оказваха наркотиците, както знаеше Джанет, но и силните медикаменти за обезболяване. Ивлин явно беше тежко болна.

В гласа й прозвуча ехо от някогашната благосклонност, когато се обърна към Джанет:

— Ела да те разгледам, мило дете. Почти не повярвах, когато ми казаха, че си дошла. Ето я отново нашата малка Джанет — станала е красива млада жена. Радвам се да те видя, мила. А как е майка ти? Много я обичах. Беше най-добрата икономка, която съм имала.

Джанет се опита да се пребори с плахостта, която я обземаше винаги в присъствието на тази жена.

— Мама е добре — отговори тихо тя. — Наскоро се омъжи повторно. За съжаление от Коледа насам не сме се виждали, въпреки че живее със съпруга си в Ню Йорк.

После като се сети за книгата, изпратена от майка й, се почувствува задължена да обясни:

— Мисис Гилмър, моля да ме извините, че толкова дълго задържах книгата за процесите срещу вещици. Въобще не знаех, че е още у нас. Сигурно сме я опаковали по невнимание с нашия багаж. Надявам се, че сте я получили.

Ивлин отново се опита да се усмихне.

— Да, разбира се. Някой ми спомена нещо за книгата. Но какво значение има това? Една книга повече или по-малко наистина не играе никаква роля.

Тя затвори очи, сякаш разговорът я уморяваше. Тишината, която настъпи в спалнята, усили още повече неловкостта на Джанет. Тя не знаеше да продължи ли или не, още повече, че останалите чакаха мълчаливо.

Скот стоеше изправен близо до нея и тя имаше чувството, че той на всяка цена иска да предотврати продължаването на разговора и навлизането му в опасни води. Кери беше заела позиция на края на леглото, а Ида, която по необясними причини ги беше последвала горе, стоеше на пост до вратата.

Тишината внезапно беше прекъсната от звънеца на входната врата. Скот се обърна и каза на Ида:

— Сигурно е докторът. Поканете го.

Обаче Кери беше тази, която слезе долу. Явно тя се разпореждаше в тази стая. Сигурно беше и болногледачка на мисис Гилмър.

— Трябва да поговоря с него — обясни тя, преди да излезе.

„Значи той е бил очакваният посетител“, помисли Джанет. Затова Ида толкова се изненада, когато я видя на прага.

Ивлин Гилмър, която се надигна при звъна на входната врата, я изтръгна от обърканите й мисли.

— Радвам се да чуя, че майка ти е намерила щастие при втория си брак, Джанет. Тя беше изключително работлива жена и ми служеше добре, както впрочем и всички останали.

Тя хвърли поглед към Ида и старата готвачка се изчерви.

— Хубави дни бяха… Спомняш ли си за тях, Джанет? — и тя започна да говори за времето, когато всички живееха заедно в Шоркрест.

Джанет напрегнато се вслушваше да чуе стъпките на Кери и доктора. Отчаяно търсеше някакво извинение, за да напусне стаята на болната колкото се може по-скоро. Много се боеше, че ще каже нещо, което няма да хареса на Скот.

Ето, че ужасният миг настъпи. Ивлин мило попита, къде е тръгнала сама в такава бурна нощ.

Скот целият се скова, а Ида Маккрийди прикова пламтящите си очи в младата жена.

— Пътувах на юг и реших да спра някъде, тъй като времето много се влоши — обясни Джанет, като се стараеше да изглежда спокойна. — За съжаление по цялото крайбрежие хотелите са затворени. Като се озовах толкова близо до вас, реших да намина, за да се уверя, че всичко е както преди. Когато за своя изненада открих светлина в прозорците, се осмелих да позвъня с надеждата, че ще ми позволите да си отпочина малко. И тъй като вече се чувствувам по-добре, ще продължа пътя си.

Нямаше ли най-после да се върне Кери? Много време мина, откак слезе долу да отвори вратата на доктора.

Най-после Джанет с облекчение чу стъпки, които идваха насам. Първа в спалнята влезе Кери. Следваше я нисък, набит мъж, при вида, на когото Джанет направо се смая. Та това беше същият този доктор Бронсън, когото познаваше от по-рано. Още тогава той не приличаше много на романтичен любовник, а междувременно се беше сдобил с плешива глава и порядъчно шкембенце. Това, което си беше останало същото, беше спокойният кучешки поглед на кафявите му очи и резките движения, с които дребните мъже често се мъчат да наваксат липсващия им ръст.

Той пристъпи към леглото и внимателно се вгледа в болната.

— Ивлин, мила моя, днес изглеждате много по-добре — отбеляза докторът.

Мисис Гилмър му благодари с изтощена усмивка.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — проговори тя. — Благодаря ви, Карл. Особено в нощ като тази. Разбира се, оставате за уикенда.

— Щом желаете, с удоволствие.

Значи той си беше останал същият верен и предан кавалер, който изпълняваше всичките й капризи. Обаче фактът, че беше и неин лекар, доста учуди Джанет. Нали той беше психиатър!

Тя реши, че най-после е настъпил благоприятният момент да се сбогува. Затова полека тръгна към вратата, но Ивлин я забеляза и извика:

— Да не би да искаш да си отидеш?

Джанет търпеливо обясни, че само се е отбила за малко и е време да продължи пътя си, но Ивлин не искаше и да знае. С учудващо твърд глас тя обясни, че за това и въпрос не може да става.

— Ти ще останеш тук — настоя тя. — Ида ще ти покаже къде да се настаниш.

Готвачката поклати глава.

— За съжаление това е невъзможно, мадам. Според вашите указания ние отворихме само стаите, които са нужни за нас самите. В другите сигурно е много студено, а отоплението не стига за цялата къща. Докторът ще се настани в моята стая, а аз ще спя при Кери. За Джанет просто няма място.

Ивлин изобщо не обърна внимание на тези обяснения. Тя величествено махна с ръка.

— Всичко това малко ме вълнува. Джанет не бива повече да излиза навън в тази буря. В библиотеката също има кушетка. Или пък… — Внезапно лицето й се проясни и тя извика. — Как не се сетих по-рано! Лятната къща има камина, а стаите й са малки и лесно се затоплят. Джанет, там ще прекараш нощта!

Скот смаяно пристъпи крачка напред.

— Но мамо, ти наистина…

Докторът хвърли бърз поглед към Джанет и също се намеси:

— Ивлин, мила моя, не бива да се вълнувате толкова. Не смятам това за особено подходящо.

Но Ивлин беше свикнала винаги да налага волята си и съпротивата само още повече я разгневи.

— Аз желая това! — извика тя. — Искам да се стопля от мисълта, че тази вечер в малката къща ще спи някой, който я е обитавал и преди. — Следващите й думи прозвучаха като заповед. — Никой да не ми противоречи! Скот, отведи Джанет в лятната къща и се погрижи да й е удобно.

Всички присъстващи замълчаха, убедени в безполезността на намеренията си да се противопоставят на Ивлин Гилмър.

— Хайде, ела — промълви Скот. — Ида ще донесе чисти чаршафи. А аз през това време ще се погрижа за отоплението.

Докато слязоха по задната стълба и прекосиха моравата. Скот не пророни нито дума. По движенията му обаче Джанет усещаше колко е разгневен. С едва сдържано раздразнение той отключи вратата и я покани да влезе.

— Скот, на мен също ми е много неприятно — увери го тя, но не бе удостоена с отговор.

В малката къща беше леденостудено и Джанет не свали палтото си. Скот завъртя термостата за отоплението и напълни камината с дърва. Скоро в стаята се усети приятна топлина. Джанет запали лампите и с нежност се вгледа в добре познатата й обстановка. Заболя я сърцето при вида на стария люлеещ се стол, в който майка й седеше и плетеше през малкото си свободни часове.

В миниатюрната кухня тя също усети присъствието на майка си. Дори чу гласа й, който разказваше за събитията в голямата къща или меко се оплакваше от поредната подлост на сестрите Маккрийди.

Джанет влезе в по-малката от двете спални и пристъпи до прозореца. Обхваналото я чувство на неловкост все повече се усилваше. Точно тук преди 15 години се беше появило лицето на вещицата. Имаше в него нещо, което не беше наред — тя отлично помнеше това. Някаква малка подробност не беше такава, каквато би трябвало да бъде. Но тогава тя не знаеше каква е тази подробност, не можеше да си я спомни и сега. Колкото и да си блъскаше главата, нищо не й идваше на ум.

А седмица по-късно тя преживя нещо, което другите нарекоха пореден кошмар. В същата нощ изчезна Флонси.

На следващата сутрин тя се опита да накара някого да й повярва. Непрекъснато повтаряше, че е чула гласове и шум от кола, която е минала през входната алея. Джанет стана и изтича до прозореца, но със съжаление установи, че външните лампи не светеха, а и луната не се виждаше на покритото с облаци небе. Както се разбра при разпита, тя беше чула само гласове, които не можа да разпознае, и бръмчене на мотор, което бързо заглъхна в далечината.

Естествено никой не й повярва. Тя беше дете с фантазия, а и кошмарът с вещицата беше твърде пресен. Сигурно не беше чула нищо необикновено. Онази нощ Скот беше ловил риба долу на плажа — нещо, което често правеше — и би трябвало също да чуе гласовете и мотора на колата. Джанет и той се бяха скарали сериозно по този въпрос и нескритият му гняв срещу нея през следващите дни още повече бе усилил мъката й.

Когато Ида пристигна с одеяла и ленени чаршафи, Джанет отново се върна в настоящето. Тъй като готвачката отклони опита й да помогне, тя се върна в дневната, където Скот тъкмо притуряше дърва в камината. Той заговори, без да вдигне очи към нея:

— Тук вече е доста топло. Провери обаче дали огънят е угаснал, преди да си легнеш.

Той изчака Ида да свърши и двамата излязоха.

Джанет не вярваше, че ще заспи скоро, но беше толкова изтощена от дългото пътуване, че заспа веднага, щом сложи глава на възглавницата. Потъна в дълбок сън без сънища, който успокои нервите й.

Когато се събуди, бурята беше утихнала. Морето беше спокойно, а в стаята й се промъкваха бледи слънчеви лъчи.

Джанет стана и отиде да се измие в малката баня, където като по чудо имаше топла вода. Облече се и отиде в кухнята да си потърси закуска. Намери обаче само излъскани до блясък рафтове и чекмеджета. Но закуската можеше да почака, докато види някъде из пътя си отворен ресторант или кафе. Часът беше девет — беше спала непробудно цели единадесет часа! Дано намери някой отборен локал по пътя към града…

Защото Джанет възнамеряваше веднага да си тръгне. Нямаше смисъл да остава повече в Шоркрест. Явно някой е решил да я повика тук, кой знае по каква причина. По-добре е да се върне у дома и да чака Флонси да се обади отново.

Джанет прибра багажа си, облече палтото си и завърза шала на главата си. Излезе навън и присви очи, заслепена от слънцето. Минаха няколко секунди, преди да почне да вижда нормално. Пред нея беше малката веранда с три стъпала, които водеха към плажа. Но там имаше още нещо. Силен писък се изтръгна от гърлото на Джанет, когато откри, че за малко не се е спънала в простряното на земята тяло. В подножието на стълбата лежеше мъж с разкривено лице и нож, забит между раменете му.