Мириъм Линч
Лятото на сълзите (12)

12.

След като всички части на мозайката бяха намерили точните си места, пред духовния взор на Джанет се възправи истинска картина на ужаса, от която я побиха студени тръпки.

Но тя нямаше никакви доказателства, а едно подозрение, колкото и обосновано да беше то, не беше достатъчно. Макар че беше сигурна в правотата си, трябваше да има налице нещо, с което да отиде при шериф Джонсън или в градската полиция и да каже: „Така и така стоят нещата. Ето го виновния!“.

Първо обаче трябваше да се пребори със собствената си съвест. „Всъщност какво те засяга всичко това?“, питаше се тя. „Коя си ти, та да влизаш в ролята на съдия?“

Но тези мисли изчезнаха също така бързо, както се бяха появили. Не можеше другояче — тя трябваше да доведе нещата докрай. Дейвид често беше говорил за правото и правовия ред и тя беше възприела някои от идеите му. Освен това работеше в адвокатска кантора. Не биваше да мълчи, защото по този начин защитаваше криминален престъпник.

Дейвид имаше право: животът й беше в опасност. Тя най-после осъзна причината, поради която трябваше да умре тогава на скалите и то по начин, който да бъде сметнат за самоубийство.

Джанет се пренесе мислено в миналите дни. Погледът й се насочи към тавана. Там горе, в таванските помещения, където двамата със Скот бяха прекарали няколко дъждовни следобеда през онова лято, може би се намираше доказателството. А то й беше абсолютно необходимо, за да отиде в полицията.

Побиха я тръпки при мисълта, че трябва да претърси тази тъмна и студена част на голямата къща, но нямаше избор. Нямаше да намери спокойствие, докато не се увери, че историята, която беше съчинила, отговаря на истината.

След кратко колебание тя отново се уви плътно в палтото и с треперещи ръце закопча копчетата. После безшумно отвори вратата на спалнята си и на пръсти влезе в салона. Там предпазливо се огледа на всички страни и се вслуша в шумовете на къщата.

Навсякъде цареше тишина. Ида беше излязла, сети се Джанет, а останалите навярно бяха в стаята на Ивлин Гилмър. За да стигне до задната стълба, трябваше да мине точно покрай тази стая. Тя се притисна до стената и се плъзна на пръсти покрай вратата. Но в спалнята не се чуваше нито звук.

Стъпка по стъпка тя се изкачи на втория етаж. Тук бяха спалните на прислугата. В петък вечер имаше спор по въпроса, дали д-р Бронсън да бъде настанен в стаята на една от сестрите Маккрийди. Ако точно в този миг той беше в спалнята си, сигурно щеше да я чуе. Старите дъски скърцаха под краката й.

Джанет спря и се ослуша. Тъй като навсякъде беше тихо, тя се плъзна към вратата за тавана. Ключът беше в ключалката. Джанет се опита да го превърти, но ръждясалата брава не се поддаде.

Младото момиче отчаяно се опита да отключи вратата, раздруса бравата, обзета от ужас при мисълта, че опасното й начинание няма да се увенчае с успех. Най-после, след много опити, старият ключ престана да се противи и се превъртя с протестиращо скърцане. Джанет леко открехна вратата и се промуши през тесния отвор, тъй като се боеше, че старите панти ще издадат оглушителен шум. Когато най-после се озова вътре, не успя да затвори вратата след себе си, тъй като непосредствено зад нея стълбата се издигаше стръмно нагоре. Тя стъпи на първото стъпало и се опита да посегне към вратата, но така се извърна, че едва не загуби равновесие. Освен това установи, че от вътрешната страна на вратата няма нищо, за което да се залови.

Слабата светлина, която разпръскваше около себе си единствената крушка в салона на втория етаж, се оказа достатъчна. Обаче горната част на стълбата беше в пълна тъмнина и Джанет трябваше да се изкачва опипом. Тя си спомни, че горе има ключ за лампата и след известно време успя да го открие.

Ярка светлина озари в миг тавана — голямо помещение с много разклонения. Всичко беше както си го спомняше Джанет: натрупани стари мебели, купчина театрални програми и вестници, старата парцалена кукла, ръждясалият кафез за птички и много изпочупени играчки.

И, разбира се, сандъците. Много от тях бяха още от времето, когато Ивлин Гилмър беше предприемала турнета из цялата страна.

Джанет отвори капака на най-близкия сандък, който беше пълен със стари костюми и демодирани рокли. Те издаваха силен аромат на лавандула. Тя не намери това, което търсеше, и затвори капака.

Отвори втория сандък и започна да изважда дрехите една след друга. След като стигна до половината, си помисли обезсърчено, че сигурно пак е сбъркала и всичко е само плод на фантазията й. Но на дъното на сандъка, смачкан на топка и сбутан в един ъгъл, се оказа търсеният от нея предмет.

Тя го извади, разгъна го и внимателно го разгледа. Най-после доказателството беше в ръцете й. Не изпита обаче удовлетворение, а само безкрайна тъга. Беше така потънала в мислите си, че не чу кънтящите стъпки долу в салона.

Стресна я силно скърцане и тя с ужас осъзна произхода му. Някой беше заключил вратата към табана! Джанет пусна всичко, което държеше в ръце, изтича до стълбата и се вгледа надолу, очаквайки всеки момент срещу нея да се появи нечия фигура. Сърцето й се качи в гърлото от ужас.

Но никой не дойде. Отново настана пълна тишина. Вратата беше заключена, отвън не проникваше нито лъч светлина. Джанет хукна надолу по стълбите и с все сила натисна вратата, но напразно. И тя разбра: бяха я заключили на тавана!

Някой беше забелязал, че тя се е качила на тавана, и най-хладнокръвно я беше заключил. Нямаше смисъл да чука, да блъска по вратата и да крещи — никой нямаше да дойде да я освободи.

Можеха да минат часове, дни, да, дори седмици, преди някой да се сети да я потърси на тавана. Междувременно тя ще умре от глад и студ. Точно това беше целта на неизвестния, който я заключи. Джанет беше сигурна в това и тази мисъл я изпълваше с ужас.

После много лесно щяха да обявят смъртта й за нещастен случай. Обяснението беше много просто. Тъй като никой не е предполагал, че тя е тръгнала да се рови из вехториите на тавана, някой просто е заключил вратата, а виковете й за помощ не са били чути. Никой нямаше да може да докаже обратното…

Джанет сама беше влязла в капана. И нямаше как да се измъкне оттук, освен през вратата. Обхвана я отчаяние, което заплашваше да я погълне. Внезапно обаче в ума й проблесна великолепна идея. Не всичко беше загубено! Спомените от детството може би щяха да й помогнат.

Преди много-много време, в един дъждовен летен следобед, тя и Скот бяха играли на тавана. Той отначало не искаше да се качва там, но тя успя да го убеди. После обаче оригиналните му хрумвания направиха играта им наистина интересна.

Джанет беше принцеса, заключена във високата кула, а той беше рицарят, който идва да я освободи. Пред един от таванските прозорци имаше малък балкон, на който Джанет се беше изправила с протегнати в молба ръце. В това време Скот се катереше към нея по корниза от втория етаж. Това беше доста опасно начинание, но устремът и младостта не се спираха пред никакви прегради.

Днес обаче Джанет много добре разбираше колко рискована е била тяхната игра. Но това беше единственият изход. На всичкото отгоре покривът и балконът бяха влажни от соления морски въздух, а и тя не знаеше дали ще може да се измъкне през тясното таванско прозорче. Трябваше обаче на всяка цена да излезе на балкона, а оттам щеше предпазливо да се смъкне на втория етаж.

Прозорецът беше зарезен, както и всички останали прозорци в Шоркрест, които само по този начин можеха да се противопоставят на зимните бури. Тя намери една стара бейзболна бухалка и заудря с нея по прозореца, докато най-после резето се раздвижи. Джанет с усилие успя да се провре през тесния тавански люк. Стъпи здраво на балкона и въздъхна с облекчение. Но то трая само миг, тъй като силен порив на вятъра едва не я събори.

Тя се загърна плътно в палтото си, преметна крак през парапета и се вкопчи здраво в напречните летви. После внимателно се плъзна надолу. Когато вече нямаше за какво да се хване, скочи.

О, чудо! Тя се приземи благополучно на краката си, без да има нещо счупено. След като успя до известна степен да преодолее шока от опасния скок, Джанет изтича до един от прозорците към салона на втория етаж. Прозорецът, разбира се, също беше зарезен, но тя беше подготвена за това. Събу си обувката и с всичка сила удари стъклото. Воят на вятъра заглуши дрънченето на счупените стъкла. Въпреки това Джанет изчака няколко секунди, за да се увери, че няма да дойде никой да провери какъв с този шум.

Тя предпазливо протегна ръка през счупеното стъкло и избута резето. В салона цареше тишина. Обитателите на къщата все още бяха събирани в стаята на Ивлин Гилмър и не предполагаха какво става в непосредствена близост до тях. Благодарейки на Бога за щастливото си избавление, Джанет хукна надолу по задната стълба. Кухнята беше тъмна и студена. Младото момиче бързо запали лампата и посегна към телефона. Тъй като не знаеше номера на Дейвид, тя помоли телефонистката от централата да я свърже с мотела.

Притиснала слушалката до ухото си, Джанет нетърпеливо чакаше да я свържат. Най-после се обади мъжки глас, а веднага след него и Дейвид. Явно младият адвокат беше очаквал обаждането й.

— Слава богу, че те намерих все още в мотела — произнесе задъхано Джанет. — Открих нещо много важно, но не мога да ти го кажа по телефона. Можеш ли да ме посрещнеш на кръстовището между Сиймънт и Турнпайк? После ще отидем в града.

— Тръгвам веднага! — отговори делово Дейвид, без да иска по-нататъшно обяснение.

Джанет остави слушалката, угаси светлината и излезе от къщата през задната врата. Тръгна към колата на Дейвид и в този миг забеляза, че вратата на гаража е отворена. Моментално се сви до стената в сянката на къщата. Големият черен „Седан“ мина само на няколко метра от нея с двама души в него. Мъжът на кормилото беше вдигнал високо яката на палтото си и беше нахлупил шапката си дълбоко над очите. Лицето на жената също не се виждаше, тъй като главата й беше сведена. Но Джанет позна шапката — днес я виждаше за втори път. Когато преди няколко часа Ида Маккрийди й отвори вратата, тя беше със същата тази шапка на главата си.