Мириъм Линч
Лятото на сълзите (13)

13.

Никога досега „Бейбъри Лейн“ не беше изглеждала толкова дълга и тъмна. Джанет изчака няколко минути черният „Седан“ да се отдалечи и го последва с колата на Дейвид. Толкова напрегнато се взираше в пътя пред себе си, че скоро я заболяха очите. Дълго преди да достигне мястото на уговорената среща, тя търсеше с очи чакащата я кола.

Дейвид вече беше пристигнал. Тя спря зад него и изскочи от колата. Младият мъж бързо слезе и й отвори вратата.

— О, Дейвид! — задъхано промълви Джанет и се отпусна с облекчение на предната седалка.

— Вече бях решил да си замина — усмихна се той. — Последните няколко часа прекарах плътно до телефона. Накрая вече ми се струваше, че само си губя времето и ти никога няма да се обадиш.

Джанет се приведе напред.

— Видя ли преди малко една голяма черна кола да минава покрай теб? — попита нетърпеливо тя. Сега не беше време за обяснения.

— Да, мина преди няколко минути — потвърди той. — Защо?

— Тръгваме след нея! Ще ти разкажа всичко по пътя, тъй като не искам да вземат голяма преднина. Макар че съм почти сигурна къде отиват.

Джанет изчака, докато Дейвид навлезе в главната улица, и започна да разказва. Но тя не успя да каже почти нищо, когато Дейвид я прекъсна:

— Мисля, че някой ни преследва. Още на „Сиймънт Роуд“ забелязах тази кола, а ето, че и сега е по петите ни.

— Но това не означава, че непременно ни следят — Възпротиви се Джанет. — Може би някой случайно пътува в същата посока…

— По това време на годината тук рядко минават случайни хора.

— Дори и така да е, какво от това? — сви рамене Джанет. — Никой не може да ни спре. Най-важното е да стигнем навреме.

Тя отново се върна към историята си.

— По всичко изглежда, че разкрих тайната, Дейвид.

Когато свърши, Дейвид помълча малко, сякаш искаше да подреди фактите с разума си.

— Имаш ли доказателства? — попита най-после той.

— Но нали ти казах какво намерих в сандъка на тавана!

Това явно беше минало покрай ушите му. Беше толкова развълнуван от разказа за заключването й на тавана и за смелото й бягство през балкона, че при други обстоятелства реакцията му сигурно щеше да изглежда смешна.

— О, господи, как можа да поемеш такъв риск! — извика той. — Можеше да си счупиш врата. А на всичкото отгоре си тръгнала сам-сама да се ровиш там горе! Та ти си представлявала идеална мишена за стрелба. Не биваше да ти позволявам да се връщаш сама в Шоркрест! Ако имах и капчица разум, щях да те отмъкна със себе си, даже ако ти беше почнала да пищиш и да ме биеш…

Нервите на Джанет бяха толкова опънати, че при представата как тихият и възпитан Дейвид я отмъква за косите от Шоркрест, сякаш някаква струна се скъса в нея и тя избухна в истеричен смях.

Дейвид веднага усети, че тя е много близо до тежко нервно сътресение и й заповяда с тон, който никога дотогава не беше звучал от неговата уста:

— Престани веднага, Джанет, съвземи се!

Джанет веднага го послуша и засрамено се сви на седалката. Когато дишането й се успокои, той се извини:

— Много съжалявам, че ти изкрещях така. — И прибави с нежен и мек тон. — Никога нямаше да си простя, ако ти се беше случило нещо.

— Да, нечистата съвест е доста неприятно нещо — прошепна тя, обърнала глава настрани.

— Не флиртувай с мен, Джанет — промълви дрезгаво Дейвид. — Знаеш, че не обичам това. За мен е въпрос на живот и смърт. Аз те обичам, Джанет! Винаги съм те обичал.

И преди Дейвид й се беше обяснявал в любов, макар и не по този начин. Тя беше съжалявала, че не може да му отговори с взаимност. Никога досега не беше осъзнавала дълбочината на своите чувства. Едва сега, когато за малко не го изгуби, тя разбра, че истински го обича.

Първо обаче трябваше да приключат с тази ужасна история. Когато тя окончателно остане в миналото, тя ще му каже всичко, което е нужно.

Бяха изгубили черния „Седан“ в оживеното градско движение, но малката кола, която беше забелязал Дейвид, неотклонно ги следваше.

— Само да можех да видя лицето на шофьора — отбеляза Дейвид, взирайки се напрегнато в огледалото за обратно виждане.

— Който и да е той, това не променя нищо — промълви с пресекващ глас Джанет. — О, Дейв, какъв ужас! Точно на мен ли трябваше да се случи?

— Аз все още съм на мнение, че беше много по-добре да информираш шериф Джонсън или пък градската полиция. Те няма да бъдат особено доволни, когато узнаят, че си взела нещата в свои ръце. А може би в колата зад нас е някой от полицията?

— Съмнявам се. Не ми се вярва да са наблюдавали Шоркрест.

Докато прекосяваха моста „Джордж Вашингтон“, той попита:

— Знаеш ли точно къде отиваме? Спомняш ли си мястото?

— Ама да, разбира се! Сградата е само на няколко метра от любимия ти ресторант „Джовани“. Точно там започна всичко. Нали вече ти разказах!

Двамата замълчаха. Дейвид зави в пресечката към вилното селище. Джанет отдавна беше загубила от очи черния „Седан“, но беше сигурна къде ще го види отново. И той наистина беше там — пред голямата тухлена сграда, която тя помнеше толкова добре. Няколко стълби водеха към масивна дървена врата. Приземният стаж беше обграден с желязна решетка и към него се слизаше по специални стълби. Само на първия етаж в един-единствен прозорец проблясваше светлина. Сградата излъчваше такава студенина, че Джанет неволно потрепери.

— Май не е много умно от наша страна направо да се втурнем вътре — проговори замислено Дейвид, загледан в бледото лице на Джанет. — Най-добре е първо да се обадим в полицията.

— Не смятам, че има за какво да се тревожим. Тези вътре няма да се осмелят да ни докоснат.

Малката кола, която ги беше проследила чак дотук, в този момент спря така рязко зад колата на Дейвид, че гумите й изсвистяха. Един мъж изскочи навън и се втурна към тях. Джанет веднага позна широкоплещестата фигура на Тод ван Дайк.

— Значи, вие ни следите! — извика тя.

— А кой друг! — изръмжа той. — Сигурен бях, че нещо става. Да не би да мислите, че ще седя със скръстени ръце, когато най-после открихме нещо! Джанет — хвана я за раменете той, — нима стигнахме края на пътя?

— Да, Тод, сигурна съм в това — отговори меко тя.

Тримата изкачиха стръмните стъпала. Под звънеца беше закачена табелка с надпис:

„Време за посещения — сряда, 15–17 часа. Доставчици и търсещи сведения моля да използват страничния вход.“

Тод с треперещи ръце натисна звънеца. Доста време не се чу нищо, затова той позвъни пак, този път упорито и продължително. Най-после някой открехна вратата, която беше с верига отвътре.

— В този нощен час не се допускат посетители — изръмжа някакъв мъж. Виждаше се само част от бялата му униформа.

Тод пое дълбоко въздух, но Дейвид го изпревари.

— Така или иначе ние ще влезем, независимо дали тихо и кротко или с помощта на полицията. Но най-добре е да избегнем скандала, защото ще се струпат много хора. Предупреждавам ви, че много ще сгрешите, ако веднага не махнете веригата и не ни пуснете да влезем.

— Почакайте малко — отговори гласът и вратата се затвори. Минаха няколко минути, но тъкмо когато Тод посегна отново към звънеца, отвътре се дочу шумът на падащата верига. Този път вратата се отвори широко и тримата влязоха.

Озоваха се в голям салон, настлан с черни и бели плочки. Стените бяха боядисани в сиво. Всичко оставяше впечатление за чистота и стерилност. Дори няколкото добри картини по стените и отделни ценни мебели не можеха да заличат вида на болница, макар че в нея живееха явно само богати пациенти.

— Къде е Бронсън? — извика Тод и без да изчака отговора, се втурна към една отворена врата, от която в салона проникваше светлина. Другите го последваха. Вратарят остана смутен на мястото си.

Д-р Бронсън седеше зад бюрото си. Кръглото му лице беше напълно овладяно, в очите му нямаше и следа от вълнение. Слаба усмивка играеше около тънките устни. Когато заговори, прозвуча същият спокоен и уверен глас, с който вероятно се обръщаше към пациентите си.

Може би той оказваше своето въздействие върху тях — но младият мъж с пламтящи очи, застанал със свити юмруци пред бюрото му, не се остави да бъде укротен.

— Вашето посещение в този късен час е крайно нежелателно — каза докторът. — Много от пациентите са под въздействието на успокоителни. Ако желаете да обсъдите нещо с мен, заповядайте утре сутринта.

— Я не се правете на много благороден! — изръмжа Тод. — Познавам ви много добре. Всички знаем каква игра играете. Къде е тя?

Докторът се сви, сякаш някой го удари. Изразът на желязна самодисциплина в очите му се смени с дълбока мъка. Бяха го улучили точно в уязвимото място — в лекарската му гордост. Той се надигна в креслото си.

— Това е частна клиника — обяви той. — Тук има само пациенти, които се нуждаят от лекарска помощ.

— Но между тях има и една жена, която никога не е имала нужда от вашето лечение — продължи безмилостно Тод. — Вие сте докарали Флонси в този затвор и я държите тук вече 15 години. Осъдили сте я на бавна смърт, а се осмелявате да се наречете лекар. Вие сте…

Тод явно беше на края на нервите си и щеше да се нахвърли с юмруци върху дребния мъж зад бюрото, но Дейвид го хвана здраво и го задържа.

Доктор Бронсън плъзна ръка в чекмеджето на бюрото, но Джанет беше нащрек. Тя изкрещя и Тод мигновено сграбчи китката на доктора в желязната си хватка. Дребният мъж изпищя и изпусна пистолета на земята. Тод бързо го вдигна и се прицели в доктора.

— Още някого ли искате да убиете? — попита студено той. Без да се обърне, помоли Джанет да уведоми полицията.

Д-р Бронсън се сви в креслото си.

— Моля ви, недейте! — изплака той. — Аз не съм убиец. Винаги съм ненавиждал насилието. Каквото и да твърди този жесток човек срещу мен, аз съм лекар и лекувам човешките същества, а не ги унищожавам. Освен това не възнамерявах да ви убия, а само да се отбранявам. А що се отнася до другите ви твърдения — моля ви да ме изслушате. Ще ви разкажа, как стана всичко…

Джанет не можеше да го понася повече. Загубил контрол над себе си, докторът едва фъфлеше. Лицето му трепереше. Ръцете му нервно се свиваха.

— Ще разкажете всичко на съда — прекъсна го ледено Тод. — Къде е тя? — изкрещя той.

Д-р Бронсън се надигна с усилия и като автомат закрачи към вратата. Якият болногледач, който им отвори вратата, беше останал в салона. При вида на доктора и Тод, който беше насочил револвера в гърба му, той подскочи от мястото си.

— Рой, качете се на втория етаж и помолете дамата да слезе! — заповяда с треперещ глас докторът.

Всички застанаха в очакване до стълбището. След малко се дочуха стъпки. Величествена жена с горда осанка заслиза надолу. Въпреки овехтялото палто и демодираната шапка от нея се излъчваше обаяние, което завладя всички присъствуващи.

В големите красиви очи нямаше и следа от усмивка. Тя беше господарката на този студен и мрачен палат, която идваше да поздрави неканените гости.

Джанет можеше само да се възхити на артистичното й майсторство.

— Хелоу, Джанет — проговори спокойно дамата. — Какво, за бога, те води тук? Нима имаш проблем, който би желала да обсъдиш с Карл?

Тя изгледа Дейвид с учтиво любопитство, после погледът й обходи салона, докато се спря на Тод. Цялото представление свърши в един миг. Величествената маска падна и под нея се появи лице, изкривено от ужас.

— Вие?! — изхриптя тя. Гласът й изгуби цялата си мелодичност.

— Да, аз — отговори горчиво той. — Петнадесет години чаках този миг. Най-после той дойде. След третото действие завесата падна. Изтрийте грима си и излезте най-после от тази роля! Познавам всичките ви трикове — продължи Тод. — Ненапразно съм бил артист. Сега обаче целият театър на света не може да ви помогне.

Лицето на Ивлин Гилмър стана смъртно бледо. Тя се олюля, сякаш щеше да падне в несвяст. Доктор Бронсън побърза да я подкрепи и я отведе до една пейка край стената.

— Няма нищо, мила, аз съм тук! — увери я той.

Тод блъсна силно доктора в посока към стълбата.

— Преди да направите каквото и да било друго, доведете Флонси при нас! — заповяда той.

— Вашият болногледач трябваше отдавна да свърши тази работа.

Ивлин Гилмър успя да се съвземе и изхленчи:

— Не, не! Но Карл, какво си мисли той? Защо не му кажеш, че тя не е тук и че ние не знаем въобще къде е!

Докторът дълбоко въздъхна.

— Мила моя Ивлин, те знаят всичко. Ние сме безсилни. Ако се възпротивим и поискаме заповед за обиск, само ще влошим положението си. — Гласът му пресекваше от вълнение и премина в шепот. — Те вече знаят, а скоро ще го узнае и целият свят.

Без да обръща повече внимание на хълцанията, които разтърсваха тялото й, докторът се обърна към облечения в бяло надзирател:

— Моля ви, доведете мис Гилмър. Тъкмо се готвех да й дам силно успокоително, но не успях. Затова лесно ще се справите с нея.

Отново настъпи мълчание, прекъсвано само от високия плач на Ивлин Гилмър. Джанет имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди да се чуят очакваните стъпки.

По стълбата слезе Флонси. Тя вървеше като сомнамбул и когато светлината падна върху лицето й, Джанет позна по израза на очите й, че е под въздействието на наркотици.

Въпреки всичко, това беше Флонси. Разкошната тъмна коса обаче беше загубила целия си блясък. Петнадесетте години затвор бяха оставили тежки следи върху лицето й. Все още беше красива, но сякаш беше същество от друг свят.

— Флонси! — Джанет не успя да сдържи вика си. Като ехо същото име прозвуча от устните на Тод. Едва Флонси достигна последната стълба, когато той се втурна насреща й и я заключи в обятията си с цялата си нежност. После притисна още по-силно до себе си жената, която беше търсил цели 15 години. Устните му, заровени в косата й, мълвяха несвързани слова…