Мириъм Линч
Лятото на сълзите (11)

11.

Въпросът беше отправен към Дейвид и той веднага отговори:

— Това е само израз и той не може да бъде възприет буквално. Без съмнение е искал да каже, че е открил нещо, което трябва да бъде запазено в тайна.

— И аз така го схванах — съгласи се Алис. — Значи парите са му били давани, за да мълчи.

— Изнудване! — извика Джанет.

— Всичко сочи натам — потвърди Дейвид.

— Може би засегнатият е решил най-после да се отърве от Джудсън и го е убил — продължи да развива нишката Джанет.

Кой би могъл да бъде този човек, освен Скот, който стана богат човек след изчезването на сестра си? Джанет се почувствува страшно нещастна. Стената на доверие, която тя сама беше издигнала около своя приятел от детинство, бавно, но сигурно се рушеше.

Майка й я изгледа загрижено и напълни чашата й с кафе. Нямаше как да й помогне вече. Безвъзвратно бе отминало времето, когато можеше да целуне нараненото пръстче, за да го излекува, или да изтрие детските сълзи. Тя с мъка проумя, че вече не може да заличи раните, които животът нанася на най-близкото й същество…

За да отклони Джанет от тежките й мисли, тя попита:

— Разкажи ми за обитателите на Шоркрест. Нали се видя с мисис Гилмър, Скот и сестрите Маккрийди?

— И д-р Бронсън беше там за уикенда. Знаеш ли, мамо, той лекува мисис Гилмър. Ако я видиш, сигурно няма да я познаеш. — И Джанет описа външността на Ивлин, която беше загубила цялата си жизненост и целия си блясък.

— Не се учудвам, че д-р Бронсън е още при нея — отбеляза Алис. — Ненапразно той беше най-верният й обожател. Често се питах, защо не се омъжи за него — продължи замислено тя. — Той щеше да й бъде добър съпруг, тъй като тичаше подир нея като вярно кученце. Освен това има успех в професията си, има голяма лекарска практика и частна клиника. С парите, които печели, може да удовлетворява всичките й капризи.

— Знаеш ли, почти цялата й колекция от картини и предмети на изкуството е изчезнала — съобщи дъщерята.

— Вероятно са преживели тежки времена, преди Скот да влезе във владение на наследството. Аз обаче винаги си представям Шоркрест, какъвто беше тогава в целия му блясък — с пикници, балове и забави, на които понякога — присъствуваха повече от 50 гости. Един път, на 4 юли, беше организиран бал с маски и Ида, Кери и аз трябваше да преровим цялата къща, за да съберем костюми за гостите, тъй като всички магазини бяха затворени. А през нощта на плажа имаше фойерверки. Спомняш ли си ракетите, Джанет?

Джанет много добре си спомняше, как се беше измъкнала от леглото и с възхищение беше гледала от прозореца пръскащите се ракети и букетите звезди.

Когато Дейвид пошепна, че е време да тръгват, тя се надигна с нежелание. Представата, че отново ще се върне в Шоркрест, изобщо не я привличаше.

На вратата Алис още веднъж прегърна дъщеря си.

— Само да можех да ти помогна с нещо, мила моя — въздъхна тя. — Ще ме държиш в течение, нали? Няма да се успокоя, преди това ужасно дело да бъде разрешено.

Обратният път протече в мълчание. Накрая Джанет не можа да издържи.

— Дейв, аз съзнавам, че примката около Скот се затяга — заговори тя. — Това, което каза мама за Джудсън Броук, също не е благоприятно за него. Мога ли въпреки това да те помоля да се отнесеш към него без предубеждение?

— Нищо друго не ми остава — отговори сухо той. — Но както и да е, ние сме длъжни да информираме шериф Джонсън или този, който се занимава със случая, за всичко, което узнахме. Сигурен съм, че Тод ван Дайк няма да си държи езика зад зъбите, защото той и без това не споделя нежните ти чувства към Скот. А що се отнася до посещението на Джудсън Броук при майка ти, твое право е да решиш, дали да съобщим на полицията или не. Така или иначе, финансовото положение на Скот Гилмър няма да остане в тайна. Разкриването на банковите му сметки ще покаже, че нещо не е в ред. Затова в твой интерес те съветвам да съобщиш всичко на полицията.

— Но ние нямаме никакви доказателства, че Броук е получил парите от някого в Шоркрест! — протестира Джанет.

— Да, никакви, освен че в петък вечер е бил убит точно там.

— Няма да кажа нито дума, която би могла да навреди на Скот — отговори упорито Джанет.

Дейвид я изгледа сърдито.

— Джанет, ти вредиш на самата себе си като криеш информацията, с която разполагаш — каза той. — Ще ти зададат още много въпроси и ще трябва да подпишеш протокол с показанията си. Ако Джонсън беше малко по-опитен в процедурата на следствието, отдавна щеше да направи това. Няма да ти се удаде да скриеш и най-малката подробност.

Той изчака известно време, но така и не получи отговор.

След малко продължи вече по-любезно:

— Като адвокат аз, разбира се, стоя на страната на закона. Не мога да защитавам клиентка, която съзнателно пречи на разследването на убийството.

— Означава ли това, че ме изоставяш? Че си решил да не ми помагаш повече?

— Помагам ти, доколкото това е по силите ми — увери я той. — Щом те смятам за своя клиентка, трябва да съм сигурен, че ти не лъжеш, нито укриваш сведения, които биха спомогнали за разрешаване на случая.

Джанет усети, че я обхваща страх. Какво ще прави сама? Дейвид беше за нея като скала сред прибоя. Само близостта му беше достатъчна да я накара да се почувствува сигурна и спокойна. Само гордостта и нежеланието да се откаже от създадения от самата нея образ на Скот Гилмър не й позволяваха да признае, че не е права.

— Съжалявам, Дейвид — извини се тя. — Естествено е, че очакваш твоите клиенти да следват съветите ти. А аз вече достатъчно време работя с теб и добре познавам строгите ти понятия за право и етика. Но разбери ме, просто не мога да си наложа да кажа неща, които ще представят Скот в отрицателна светлина. Ако при тези обстоятелства ти смяташ, че съвестта не ти позволява да ме защитаваш, ще трябва наистина да се разделим.

Джанет със затаен дъх зачака отговора му. И той прозвуча със спокоен тон, без да издава каквото и да било душевно вълнение:

— В момента ти не се нуждаеш от адвокат, тъй като не си обвиняема. Не е сигурно дори, че си в кръга на заподозрените. Но ако се нуждаеш от някого и си готова да промениш възгледите си, то аз съм на твое разположение по всяко време.

Той хвърли поглед на часовника си.

— За съжаление обаче не мога да чакам тук на място да се случи подобно нещо. Трябва да се върна в града. Днес си взех свободен ден и това достатъчно обърка плановете ми.

Страхът на Джанет прерасна в паника. Със задавен глас тя произнесе:

— Естествено, ти не можеш да зарежеш работата си заради мене. Знам, колко си зает. — Пред очите й за миг се появи адвокатската кантора „Къмингс и Ламбърт“, високите помещения и солидните мебели, големите прозорци и препълнените с дела шкафове. Когато се сети за собственото си бюро с празния стол пред него и покритата с калъф пишеща машина, я обхвана отчаяние и помисли, че е загубена.

Дейвид явно възприе мълчанието й като израз на лошо настроение, срещу което нищо не можеше да се направи. За първи път от две години насам двамата не се разбираха и не намираха път един към друг.

Беше късно следобед, когато пристигнаха в Сиймънт. Джанет потрепери при мисълта, че й предстои да прекара още една нощ в тази грамадна къща. Може би нямаше да изпитва толкова силно чувството, че е откъсната от света, ако не беше появяването на Дейвид. Тя се обърна към него с надеждата, че би могъл в последния момент да промени намеренията си. Дори усещането, че той е някъде наблизо в мотела си на другия край на залива, би й придало известна сигурност.

Паниката и се засили, когато той изключи мотора и каза:

— Има още нещо, Джанет. Внимавай много, какво ядеш. Ако миризмата или вкусът на някое ядене ти се сторят странни…

Тя го прекъсна с нервен смях:

— Нима смяташ, че някой ще се опита да ме отрови? Но това е направо смешно!

— Не можем да изключим тази възможност. Нима забрави, че се опитаха да те хвърлят от скалите? Кой ти гарантира, че отново няма да се опитат да те убият? Затова, за бога, внимавай!

Той зави пред входа, слезе и й отвори вратата. Погледна я мълчаливо и зачака тя да слезе от колата. Джанет с мъка установи, че се е излъгала в очакванията си той да остане при нея, докато се изясни всичко. Той не направи и най-малък опит да я докосне. По лицето му се четеше равнодушие, нямаше и следа от нежност. Втренченият поглед я държеше на разстояние. Изглежда, гордостта му беше сериозно засегната.

— Ще остана в мотела до девет часа — продължи с безизразно лице той. — Нито минута повече. Ако решиш да продължим двамата, можеш да ми се обадиш там. След девет обаче се връщам в града, защото трябва да поспя няколко часа.

Значи Дейвид й поставяше ултиматум. Това беше ясно. Но тя не можеше да го приеме, без да обясни причините. Колкото и объркани да бяха чувствата й към Скот, тя не възнамеряваше по никакъв начин да му навреди. Беше сигурна в това.

Дейвид чакаше с очи, устремени в нейните. Като видя, че тя упорито мълчи, той се обърна и с въздишка се запъти към автомобила си. Джанет го проследи с поглед как затвори вратата и запали мотора. Желанието да го повика обратно стана почти непоносимо. Ето че той изчезваше от живота й, а тя не можеше да си представи какво ще прави без него.

Джанет се уви плътно в палтото си, но не защото я пронизваше леден вятър, а защото цялата се скова от вътрешен студ. Фаровете на колата осветиха още веднъж околните дървета и храсти и тя изчезна от погледа й.

Когато всички светлини угаснаха, тя бавно тръгна нагоре по стълбата. Никой не беше предложил да й даде ключ, а и тя самата беше забравила да си поиска. Затова позвъни и зачака Ида да й отвори.

Икономката се появи на прага, облечена за излизане. Палтото й беше дълго и безформено, а шапката отдавна излязла от мода. По лицето й се четеше добре познатата враждебност.

— Трябва да отива в съседния град да купя някои лекарства за мадам — обясни мрачно тя. — Като че ли си нямам достатъчно за чистене и готвене. Те май си мислят, че имам осем ръце. Вие също ще искате да ви донеса вечерята в стаята, нали?

— Благодаря, но не съм гладна — отговори Джанет, като си спомни предупреждението на Дейвид. — Ако по-късно реша да изпия чаша чай, ще си го сваря сама.

Ида мина покрай нея.

— Трябва да вървя.

Тя излезе навън, продължавайки да мърмори против допълнителната работа, неканените гости и безсрамието да я пращат навън в студената нощ.

Джанет изтича в стаята си, отиде до прозореца и се загледа навън, без да вижда нищо пред себе си. Пред очите й непрекъснато се възправяше неподвижното лице на Дейвид.

Как можа да бъде толкова глупава? Откъде се взе този инат? Беше отпратила Дейвид, без да забележи в романтичната си упоеност колко дълбоки и сериозни са чувствата й към него. А сега беше станало късно — Дейвид беше загубен за нея.

Беше се отрекла от него под влиянието на тази грамадна къща и спомена за миналия й лукс. Продължаваше да гледа на хората в нея с очите на омагьосано дете. Външният блясък беше замъглил погледа й.

Докато мислите й се въртяха около Скот, Ивлин и Флонси, в ума й внезапно проблесна една забележка на майка й, на която днес следобед не беше обърнала внимание. Сега обаче цялото й тяло се напрегна и сърцето й лудо заби. Джанет най-после разбра: няколко случайни думи на майка й бяха дали в ръцете й ключа към загадката на Шоркрест!