Федерико де Роберто
Вицекралете (9)

9

— Хубаво!… Много хубаво!… И тези лигавчета какви са хубавички! И чорапчета, и обущета — погрижили сте се за всичко!

Братовчедката Грациела пред очите на Киара и маркиза разглеждаше една по една дрешките на бебето, което очакваха да се роди: шест големи панера, пълни с толкова дрешки и пелени, че можеха да стигнат за цели ясли; и тя намираше подходящи думи да изкаже възхищението си от всяка пеленка, от всяка шапчица и всяка камизолка; но от време на време замлъкваше, поемаше дълбоко дъх, облизваше устните си и сякаш искаше да каже нещо, за което обаче нито маркизът, нито Киара не се решаваха да я запитат.

— Ами рокличките, още ли не сте ги видели? Гледайте, гледайте!

— Ах, какво хубаво нещо! Къде намери тези дантелки? Хубави, всичките са много хубави!… Но особено бялата с небесносините панделки! Истинска прелест! Лукреция ли ти помогна?

— Не, никой не ми е помагал: исках да изработя всичко със собствените си ръце.

— Доста пари сте похарчили, нали? Дано бог ви ги благослови! Много време чакахте, сега щастието ви е сигурно… Вие толкова се обичате! Душата ми се радва, когато видя такива задружни семейства! Искам да бъде така доволна и Лукреция… Ама вие не знаете ли?

— Какво?

Тя сниши глас и с тайнствен вид рече:

— Джуленте я поискал от чичо дука!

Ала Киара продължи да сгъва бебешкото бельо върху коленете си, сякаш не бе чула или не бе разбрала, че се говори за сестра й; само маркизът, подреждайки дрешките в панерите, запита разсеяно:

— Кой ви го каза?

Тогава братовчедката разказа всичко от игла до конец:

— Каза ми го снощи моят мъж и е сигурно и вярно, както е сигурно, че сега ние седим тук! Дон Лоренцо направил предложението по приятелски. Дукът иска да стане депутат и момъкът подкрепя неговата кандидатура, като пише във вестник „Възродена Италия“ и всяка вечер говори в Националния кръжок в негова полза, защото вече е взел диплома за адвокат. Да, ама ония от „Италианска нация“ му противопоставят адвоката Бернардели, защото бил в затвора: просто да не повярва човек; докъде сме стигнали!… Но Джуленте се бори като лъв… за бъдещия си чичо… нали ме разбирате? Лукреция не се побира в кожата си от радост. Обаче чичо дон Бласко, дона Фердинанда и дон Еудженио ще й създадат грижи… и братовчедът Джакомо и той… Как може един Джуленте да се жени за една Уседа? Трябваше да стане революция, да се обърне светът наопаки, за да доживеем подобно нещо! Съжалявам, но откакто се залови с политика, чичо дукът си е загубил ума; братята му имат право!… Какво ще кажете вие за това?

Киара продължаваше да сгъва финото и благоуханно бебешко бельо; а маркизът, страхувайки се, че тези продължителни движения биха могли да я изморят, й рече:

— Стига, сега остави на мен… Какво да кажа, братовчедке? Няма какво да кажа, тия неща не ме засягат. Шуреят ми е свободен да даде сестра си на когото си иска… Аз не се меся в работите на другите.

— Щом Лукреция го иска — добави Киара, — нека си го вземе! В края на краищата ние ли ще се женим за него? — рече тя и се усмихна на Федерико.

— Разбира се!… Аз, драга братовчедке, както знаете, винаги съм уважавал семейството на жена си. Щом те са съгласни и Лукреция е доволна! Що се отнася до мене, благодаря на бога, че най-сетне ще ми дари голяма радост; впрочем нека правят каквото си искат…

Братовчедката остана разочарована, защото бе разчитала, че ще избухне възмущение; и като изкриви устни, сякаш за да преглътне горчивия хап, възкликна:

— Разбира се! Тия неща засягат неговата съвест! А също и Лукреция! Щом тя е доволна… Точно това казвам и аз!

От тия двамата не можа да изкопчи нищо друго, защото те се бяха откъснали от света, поради близкото раждане на детето: затова братовчедката — която, за да убива времето, не забравяше да покаже своята загриженост към всички Уседа — изтича право в дома на принца. Пред голямата порта имаше група от десетина-дванадесет души, между които бяха и двамата Джуленте — чичото и племенникът; търсеха дука. Тя се спря, като се усмихна на дон Лоренцо и на Бенедето, и ги повика с ръка.

— Какво кроите, толкова революционери на едно място? Да не искате да подпалите двореца?

— Идваме от името на патриотичните дружества, за да предложим на господин дука да се кандидатира за депутат — отвърна дон Лоренцо.

— Браво! Поздравявам ви за избора!…

Делегацията тъкмо се канеше да се качи по главното стълбище, когато от вътрешния двор изскочи Балдасаре и като даде път на дона Грациела, ги предупреди:

— Не, господа!… Заповядайте от тази страна…

Макар и да одобряваше либерализма на чичо си и да се възползуваше от неговата популярност, принцът все пак не можеше да позволи да влязат в благородническия дом, в Червения и Жълтия салон всички дрипльовци, които се въртяха около него; затова бе определил две стаи от администрацията, вдясно от входа, та дукът да приема там, ако ще и ваксаджиите. И така, докато делегатите заобикаляха откъм оборите, дона Грациела се качваше важно по разкошното стълбище и бе въведена при принцесата. Принцът се караше за нещо на съпругата си, но щом се появи братовчедката, веднага млъкна.

— Не знаете ли, че имате гости? — рече тя, като влезе. — Делегация на дружествата… за да предложи на дука да се кандидатира за депутат… Хубава комедия, понеже всичко е уредено предварително!… И само двамата Джуленте са познати лица, всички останали — едни такива мутри!…

— Чичо ми е свободен да приема когото си иска — отвърна принцът. — Сега времената се промениха и човек не може да се противопоставя… Тъкмо това казвах и на жена си.

И като се обърна кръгом, той понечи да излезе, но гласът на дона Фердинанда, която се появи неочаквано, го накара да се спре. Старата мома, прежълтяла съвсем, изнемогваше от злоба и беше толкова начумерена и строга, страх да те обземе!

— Значи, е вярно? — запита тя сърдито, без дори да забележи дона Грациела.

— Каза ми го той самият — отвърна принцът. — Пред братовчедката можем да говорим… Смятал, че това е прекрасно, че е много изгодна партия, просто голямо щастие…

— И ти не му възрази нищо?

— Аз? Казах му, че трябва да се върне майка ни от оня свят, за да чуе подобни неща! Да види какво става в тази къща, как се зачита нейната воля!… Това му казах, но все едно, че говориш на стената… Нали знаете, ваше превъзходителство, какви сме ние, целият ни род… Но вината не е у чичо… Ако Лукреция не слушаше оня гамен, мислите ли, ваше превъзходителство, че нещата щяха да стигнат дотам? Джуленте са били винаги нахални, винаги са имали желание да се приравняват с всички; но ако сестра ми не беше такава маниачка, на тях нямаше да им мине подобна мисъл през главата…

Принцесата не смееше да продума, дона Грациела също мълчеше, но като поглеждаше ту принца, ту дона Фердинанда, поклащаше глава, сякаш искаше да каже, че това е така, точно така. Старата мома хапеше тънките си устни, кривеше мутрата си и душеше въздуха с широко разтворени ноздри.

— Ако сестра ми не беше такава особнячка — продължи принцът, — нямаше и да помисли да се жени с това нейно здраве; нямаше да слуша оня нехранимайко, който от суетност й разправя, че я обича, а пък е републиканец. Щеше да зачита съветите на майка ни, нямаше да ни създава неприятности, пък и за себе си не би си подготвила толкова нещастия… Защото, да се надяваме, че тя ще се опомни и чичо ще промени намерението си; но ако този брак се осъществи, най-голямата жертва ще бъде тя!… Да не мисли, че в дома на тия хора ще намери същото, каквото има в собствената си къща? Да не мисли, че ще могат да се разбират, след като са с толкова различно възпитание и…

Изведнъж се появи Лукреция. Принцът като по чудо млъкна; принцесата се сви още повече в своето кресло, братовчедката се ококори и наостри слух.

— Добър ден, лельо… — започна момичето.

Но дона Фердинанда стана от стола, хвана я за ръка и й рече кратко:

— Ела с мен!

Мина оттатък и затвори вратата. Братовчедката ги проследи с поглед, а когато се обърна, видя, че принцът е изчезнал през другата врата. Тогава, като остана сама с принцесата, тя почна да се върти на стола си. Ако можеше, ако се осмеляваше да предложи това, би отишла да подслушва; обаче трябваше да се сдържа и да бърбори, докато гласът на дона Фердинанда от време на време се извисяваше дотолкова, че се дочуваха цели думи: „Искам? Искам?… Първа ще пукнеш! Адвокат? По-добре пукни!“

— Господи, така съжалявам!… Такова нещо, братовчедке…

„Ще видим ние тази работа, казвам ти!“ — викаше дона Фердинанда; веднага след това гласът й замлъкна.

— Лукреция би трябвало да помисли… — поде отново братовчедката — да се вслуша в думите на този, който й говори за нейно…

„Не искаш ли да чуеш, глупачке?“ — тези думи отекнаха така силно, че и братовчедката, и принцесата нададоха ухо. Изминаха няколко минути в дълбока тишина; внезапно се чу шум от падане на стол и веднага след това краткият и рязък звук на силна плесница. Принцесата скочи на крака и сключи ръце, братовчедката изтича до вратата да слухти. Не се чуваше вече нищо: ни глас, ни плач. Дона Фердинанда влезе сама и спокойно отиде да седне до племенницата си, като разтриваше зачервената си длан. Почна да говори за това-онова, попита какво имат за обед, какво прави Терезина, която точно този ден бе отишла в „Сан Плачидо“, при леля Крочифиса. После стана да си ходи и братовчедката я изпрати.

През това време долу в канцелариите делегатите на дружествата, допуснати вътре в присъствието на дука, бяха поканени от него да насядат наоколо; младият Джуленте в качеството си на оратор започна речта си:

— Господин дук, от името на патриотичните дружества Национален кръжок, Граждански съюз, Работническа лига, Италианско освобождение, Синове на нацията, чиито представители са пред вас… ние идваме да изпълним възложеното ни поръчение, да ви помолим да приемете да се кандидатирате за депутат в Италианския парламент. Страната съзнава, че иска от вас жертва, и то нелека; но патриотизмът, за който дадохте толкова и такива блестящи доказателства, ни вдъхва увереност, че ще се отзовете на призива на страната…

Трима-четирима представители от простолюдието стискаха шапките си с две ръце, сякаш някой искаше да им ги открадне; чичото Джуленте гледаше в земята. Като свърши кратката реч на момъка, дукът отговори със задавен глас, търсейки думите си една по една:

— Граждани, развълнуван съм… и ви благодаря наистина… Щастлив съм… дори, бих казал, горд… че можах да допринеса, доколкото ми позволяваха силите, за националното освобождение… и за великото дело за обединението на нацията… Но наистина това, което искате от мене… е пряко моите оскъдни сили… Това е едно задължение… позволете!… — добави той с друг тон, като видя, че другите правят жестове на отказ — което не бих съумял да изпълнявам успешно… за което са необходими особени способности, които аз не притежавам… Ще се намерят и други патриоти, които много по-добре от мен… ще могат да отговорят на интересите… да защищават интересите… на нашия край!

— Извинете! — започна отново момъкът. — Ние ценим чувството на деликатност, което ви кара да говорите така: вашата скромност не би могла да ви подскаже друг отговор. Ала съдник за вашите способности, извинете, трябва да бъде самата страна. Ако вие имате други причини да отказвате, лични или свързани с работата ви, ние ще се примирим с това, тъй като не бихме позволили да правите прекалено голяма жертва. Но ако единственото възражение е, че сте неспособен, позволете ни да ви кажем, че не сте вие човекът, който ще преценява дали сте способен, или не!

Когато Джуленте млъкна, шивачът Белия от дружеството „Синове на нацията“ заяви:

— Господин дук, работникът желае ваше превъзходителство… Има мнозина, които се домогват да гласуваме за тях, но ние им нямаме доверие. Ние искаме добър патриот и благородник като ваше превъзходителство…

Тогава чичото Джуленте се обърна към другарите си и гладейки брадата си, рече с шеговит и благодушен тон:

— Не се страхувайте: дукът иска да ни накара да го молим…

— Да ви накарам да ме молите? — възкликна кандидатът, смеейки се. — Да не ме вземате за някой любител пианист?

Всички се разсмяха и ледът се разчупи. Официалностите и високопарният стил на посланичеството бяха изоставени и тогава всеки изказа своето мнение на диалект, скромно, за да накара дука да приеме. За неговото име щели да дадат съгласието си; в случай на отказ гласовете щели да се поделят между трима или четирима души; а тъй като това са първите избори, към които се призовава страната, трябвало единодушно да потвърдят волята на избирателната колегия. Този резултат може да бъде постигнат само ако дукът приеме; в такъв случай всички останали щели да се оттеглят; неговият отказ би дал възможност да закипят дребните амбиции на някои патриоти от последния момент. При тези настоявания дукът току възкликваше:

— Скъпи господа… смущавате ме!… Вие сте много добри… Не знам какво да ви отговоря…

— Отговорете „да“, приемете!… Толкова ли е трудно? След като ние го искаме!

— Но аз не съм подходящ… Чувствувам цялата отговорност на мандата… Това не е шега работа! Едно е да давам някой и друг съвет в общината, подкрепян от всички вас, друго е да седна сред представителите в парламента!

— Драги господа — рече изведнъж чичото Джуленте и сложи край на любезния спор. — Чуйте какво ще ви кажа! Нашата мисия завърши: дукът знае какво е желанието на всички; засега той няма да ни каже нито „да“, нито „не“; нека го оставим да обмисли добре: утре, вдругиден, когато размисли и се посъветва със своите приятели, той ще ни даде отговор и да се надяваме, че това ще бъде желаният от нас отговор…

— Точно така! Благодаря ви, точно така… — отвърна дукът. — Отлично; обещавам, че ще помисля и ще направя всичко възможно… А засега благодаря на всички ви! Благодарете от мое име на дружествата; по-късно ще дойда да им благодаря лично!…

Той ги задържа още, разговаряйки с тях за събитията на деня: интересуваше се от обществените работи, засегна бегло и мерките, които трябвало да се искат от правителството в Торино за благоденствието на страната, за по-доброто устройство на новата власт. Извади от чекмеджето на писалището си една кутия с пури: хавански пури със златист цвят, меки и ароматизирани, и щедро ги раздаде, като се ръкува с всички, но най-крепко с двамата Джуленте.

На другия ден „Възродена Италия“ публикува уводна статия от Бенедето относно предстоящите избори, в която се казваше:

Два са критериите, от които могат да се ръководят гласоподавателите: неопетненият патриотизъм, който е залог за италианския дух на избрания, и неговото обществено положение, което му позволява да изпълнява своята мисия независимо и дава увереност за неговата безкористност и искреност. Сега, когато страната има щастието да притежава Човек, който носи името дук Гаспаре Уседа Д’Орагуа, ние смятаме, че всички спорове са излишни и че всички гласове на гражданите, справедливо загрижени за общественото благо, трябва да се съсредоточат върху името на изтъкнатия патриций!

Мнозинството от избирателната колегия беше за него и сред хора на привържениците му гласовете на противниците му биваха заглушени. Най-разпалени бяха защитниците от простолюдието, работниците, Националната гвардия, обикновените хорица, които нямаха право на гласоподаване, но увличаха след себе си гласуващите. Ако някой се опиташе да възрази срещу тази кандидатура, веднага му запушваха устата. Всички Уседа били бурбонци до мозъка на костите ли? Значи, толкова по-голяма е заслугата на дука, че напук на роднините си е прегърнал либералната идея! В 1848 година той не бил взел ничия страна ли? Но не е извършил и предателство като мнозина други!… Тия гласове уж биваха заглушени и току изведнъж се обаждаха отново, още по-дръзки. Още от лятото, откакто си бяха отишли неаполитанците, от време на време се появяваха, разлепени по ъглите или разнасяни из кафенетата и аптеките, някакви анонимни позиви, в които се четяха лоши новини, обезпокояващи преценки, скрити заплахи; тези неща бяха станали все по-редки, но сега започнаха отново да се разпространяват и освен мрачните прогнози за бъдещето на революцията съдържаха злобни намеци срещу по-изтъкнатите личности и особено срещу дука. В тия кратки позиви само с няколко думи се изразяваше съмнение или се задаваше въпрос, но винаги се намираше някой, който да ги обясни. Какво е направил Патриотът в деня на 31 май? Скрил се в „Сан Никола“ — казваше коментарът. Ами оня бинокъл от 1848-а? Да, с който се наслаждавал на обсадата и пожара, заобиколен от войниците на Фердинандо II! А посещенията при губернатора? За да бъде пак господар на положението, ако революцията не успее…

Дукът, от когото двамата Джуленте криеха тези нападки и дори заповядваха на войниците от Националната гвардия да не показват позивите на майора, когато ги отлепят от стените, започна да иска сведения за тях и настояваше да ги чете. Като видя своето име, той леко пребледня, прочете набързо фразите, в които се говореше за него, но не каза нищо.

— И да не можем да узнаем от чия ръка излизат! — викна Бенедето. — Да не можем да дадем добър урок на тези подлеци!

— Какво да се прави! — отвърна тогава засегнатият. — Това са дребните неприятности в революциите и свободата. Ала свободата се коригира сама… Не се тревожете за това…

Но когато двамата Джуленте си отидоха, той си наложи шапката и отиде право в „Сан Никола“, където потърси приора дон Лодовико.

— Гледай каква лоша игра играе твоят чичо — рече му той спокойно. — Анонимните позиви излизат от него и от неговата клика. Не ме интересува, че се заяжда с мен; напротив, това е от полза за мен, защото ми печели по-големи симпатии. Но ако продължава да се заяжда с всички, да разпространява подозрения и лъжливи новини, може да го сполети нещо неприятно. Предупреждавам те, защото ти си близо до него и можеш да му го кажеш. Ако продължава така, всичко ще се разкрие… Да внимава!

Приорът не каза нито дума на дон Бласко, но докладва всичко на абата, та той да поговори за това с някой от приятелите на монаха. Отец Галваньо бе натоварен да предупреди монаха; като чу думите му, дон Бласко пребледня и викна:

— На мене ли говорите? Вие сте полудели, вие и оня, който ви праща. Трябва да знаете, че ако искам да кажа това, което чувствувам, казвам го направо в муцуната на когото следва, та ако ще да е той и Франческо Втори, да му дарува бог вечно щастие! — И той направи дълбок поклон. — Да не си въобразявате, че се страхувам от тази банда разбойници и подлеци и… — и тук той взе да изрежда цял поменик от епитети, по-страшни от обичайните.

Ала от този ден анонимните позиви се появяваха все по-рядко и полека-лека съвсем изчезнаха. Монахът, с пламтящи от злоба очи, изливаше гнева си в дома на принца — когато го нямаше дука, — като разправяше ужасни неща против брат си, клеветеше го, позореше го и сипеше срещу него съвсем нови епитети, в сравнение с които епитетите, разменяни между хамалите и уличните жени, изглеждаха комплименти и ласки. Неговият гняв имаше и по-близка, и по-пряка прицелна точка — племенницата му Лукреция. Тази усойница още се осмеляваше да мисли за оня подлец! Затова ли я бяха възпитали: да ги хапе всичките, да петни името на Уседа, да ги прави за посмешище, като се жени за оня гад!

— Ама че покварен и отвратителен род! Ах, мръсен вицекрал, дето го е създал!… По-добре би било… (да създава на този свят само незаконни деца, беше мисълта, изразена от срамните думи) отколкото да създава това мръсно и разложено племе!…

 

 

Това бяха най-ужасните дни за Лукреция. Всички се бяха нахвърлили срещу нея: или не й говореха, или я обсипваха с обиди; дона Фердинанда я хващаше за ръката и така я щипеше, че смъкваше кожата й; дон Бласко един ден като по чудо не я налегна да я бие. Бледа и мълчалива, тя оставяше бурята да отмине, свеждаше очи, не плачеше, не се оплакваше и не се доверяваше на никого; не искаше помощ и от чичо си дука макар и да знаеше, че е приятел на Бенедето и поддръжник на този брак; не казваше нито дума за своето тегло на Фердинандо, който идваше в двореца само заради нея, като зарязваше препарираните си или подготвени за препариране животни. Но когато се затваряше в стаята с дона Вана, за да получи писмата на момъка, с хладна усмивка тя й казваше шепнешком:

— Безполезно е! Ще се омъжа за него…

Междувременно той продължаваше да се бори за избирането на дука, като държеше речи в кръжоците, пишеше статии във вестник „Възродена Италия“ и позиви, които бяха озаглавени: Кой е дук д’Орагуа. Един патриций патриот и т.н.

Още в 1848 година именитият благородник застава против властта на краля Бомба и неговата заслуга е още по-голяма, защото той го упреква не за някаква вина спрямо него или неговите близки, а спрямо целия народ… През дългия период на подготовка ние го виждаме в Палермо като близък другар на най-славните патриоти, където с дейността си и своите имущества отдава своя принос за националната кауза. В началото на освободителното движение той се връща незабавно в родния си край, защото иска да сподели мъките и радостите на своите любими съграждани. Тук оказва ценна помощ на либералите и заставя представителите на омразния Бурбон да се вслушат в гласа, който вече го е осъдил. Той дава своя принос за сформирането на доброволческите отреди, подкрепя материално преследваните и бедствуващи либерали. Когато главорезите на Франческо се оттеглят, пръв се притичва да организира управлението на града, записва се в редиците на Националната гвардия, опора на свободата; закупува за гвардията униформи, муниции и не малко саби. Разтваря фамилната си къща за Биксио и Меноти и посреща освободителите на града. Помолен да представлява първата избирателна колегия в парламента, той скромно отхвърля предложението за тези почести, защото иска да бъде пръв в жертвите. Но родният край го иска. Нашият побратим Палермо ни завижда за него. И този, който носи името дук д’Орагуа, не може да не изпълни волята на родния край. Той ще бъде нашият депутат!

От своя страна дукът непрекъснато говореше на принца за брака на Лукреция, възхваляваше момъка, твърдеше, че не бива да се изпуска такъв кандидат, защото семейство Джуленте имат само този син, който ще наследи цялото им състояние.

— Той е много подходящ и по друга една причина — обясни дукът на племенника си, — защото няма да държат на зестрата…

— Какво ме интересува дали ще държат, или не? — отвърна принцът. — Лукреция си има, каквото си има; ваше превъзходителство да не мисли, че аз не искам да призная нейната част?

— Кой е казал такова нещо? Казвам само, че ще се задоволят с онова, което има.

— Тези работи не ме засягат. Странно би било да попреча на сестра си да извърши това, което иска, и то на нейната възраст! Може би желанието на нашата майка беше тя да остане в къщи; но майка ни е вече на оня свят; пък и да беше жива…

Той често наблягаше на това и повтаряше, че сестра му е свободна да се омъжи за Джуленте; ала думите замираха на устните му, той прекъсваше разговора наполовина, сякаш имаше да каже нещо друго, но от приличие и благоразумие го премълчаваше, за да не изглежда непреклонен. Затова един ден дукът го запита:

— Но говори открито! Не си ли съгласен с този брак?

— Аз ли?… След като ваше превъзходителство го одобрява!…

— Не ти ли харесва Джуленте?

— На мене ли трябва да харесва?… Той е добър момък; достатъчно е това, че е приятел на ваше превъзходителство… Пък е и заможен… Аз не страдам от предразсъдъците на леля Фердинанда и на дон Бласко; днес времената са други… Бъдете убеден, ваше превъзходителство, че ако Лукреция смята, че ще бъде щастлива с него, аз няма да се противопоставям… Но справедливо е и тя да не се мъчи да предизвиква кавги!

— Защо трябва да ги предизвиква?

— Защо ли?… Защо?… Ваше превъзходителство не знае нищо, нали по това време бяхте в Палермо… — И тогава той му разказа за неприятностите, които му създавала сестра му, като заговорничела с Киара, с маркиза, с Фердинандо, предявявала някакви права, тълкувайки по свой начин закона, и дори го обвинила, че иска да я ограби заедно с всички останали. — Сега, ако се омъжи, трябва да се сложи край на цялата тази история… Но ще видите, ваше превъзходителство, че ще започнат отново!

— Нищо подобно! — отвърна дукът непоколебимо. — Бракът ще бъде сключен, но аз поемам задължение, че ти няма да бъдеш безпокоен.

Отец Камило вече бе имал подобен разговор с девойката. Той започна да й разправя, че този съюз е пряко волята на всички в семейството не затова, че желаят тя да остане стара мома — макар че… въпреки че!… — а защото кандидатът не е подходящ. Произходът на един човек все пак си има своето значение; и то не толкова заради самия произход, колкото заради възпитанието, заради моралните и религиозни принципи, които съдържа. Може Джуленте да е добър момък — той не искаше да го кори, без да го познава, — ала изповядва опасна идеология, подкрепя враговете на обществения ред, на законната власт, на Светата църква; и не се задоволява да върши това само на думи, ами и на дело. И една Уседа, една внучка на Блажената Химена, една дъщеря на принц Франкаланца ще се жени за такъв човек? Нима е възможно да се разбират? Може ли да цари любов и съгласие между тях? И после, да оставим това, но макар че Джуленте е заможен, ще й осигури ли такъв разкош, на какъвто е свикнала? Има ли понятие той от аристократични навици? Следователно семейството не се противопоставя от чист каприз, а поради убедителни и сериозни причини. Но, както вече каза, тя самата трябва да прецени добре всичко това: дали любовта й към него е толкова силна, че да е готова да посрещне и материалните притеснения, и да се надява, че ще може да преобрази младежа. Това би било похвално дело, похвално усърдие; но основният, единственият въпрос е, че без одобрението, съгласието и благословията на ония, които представляват покойните й майка и баща, тя не може да очаква мир и щастие.

Лукреция не бе възразила нито думица.

— Какво искат, за да ме оставят да се омъжа за него? — запита тя, когато изповедникът млъкна. — Да кажат какво искат; ще направя каквото искат.

— Бях сигурен в това! — възкликна доминиканецът зарадван и тържествуващ. — Бях сигурен, че едно добро момиче като теб не би могло да отговори другояче. И принцът, който те обича, ще те подкрепи! Разберете се и бъдете винаги сплотени: това е ваш общ интерес и утешение за ония, които ви гледат отгоре.

И така, когато дукът, който още не бе говорил с племенницата си за предложението на Джуленте, й съобщи това и в същото време й каза, че Джакомо желае, преди да се даде отговор на кандидата, да се уредят материалните въпроси, Лукреция заяви, че е готова. Принцът, който многократно се бе съветвал със синьор Марко и дни наред се бе затварял в кабинета си, поиска и от името на брат си сънаследника за основа да бъде взета подялбата, направена от майката, като доказа с цял куп документи и цифри, че това е правилно; доказа също така, че частта на бащата всъщност никога не е съществувала освен във въображението на чичо им дон Бласко. Обаче съществуваха полиците, които той бе изплатил; следователно сестра му трябваше да поеме своята част, пропорционално на легата: като се направи сметка, излизаше, че й се падат не повече от осем хиляди унции. Лукреция прие тази сума. В майчиното завещание освен това бе наредено принцът да й изплати лихва пет на сто; но през петте години, изтекли от смъртта на майката, нали той бе издържал изцяло сестра си, осигурявайки й жилище, храна, прислуга, дрехи, право да ползува каретата и така нататък и така нататък? Нима той трябваше да понесе тези разходи? Ако сестра му бе изпаднала в нужда, разбира се, той щеше да я прибере в къщата си, защото я обичаше, защото бяха от една и съща кръв. Но тя си имаше свое имущество: следователно не бе правилно, пък и тя самата не би приела брат й да я издържа в продължение на пет години. Като направиха отново сметка, излезе, че лихвите от осемте хиляди унции покриват точно разходите за нейната издръжка, следователно тя трябваше да получи само капитала. Лукреция се съгласи и на това. Така горе-долу всичко бе уредено, но в последния момент принцът постави ново условие на чичо си дука:

— Искам да уредя положението и на другите наследници. Нека видим дали всички имат право, или всички грешат: не ви ли се струва, ваше превъзходителство, че това е логично и справедливо? Тъй и тъй трябва да се занимаваме с всички тия документи, поне да приключим веднъж завинаги. Ваше превъзходителство, говорете и с другите и ги помирете.

За Киара и маркиза не съществуваха подобни причини, за да приемат условията на принца; но тъкмо сега беше подходящ момент да се опита да постигне споразумение и с тях, тъй като те живееха само в очакване на бебето и радостта, която ги изпълваше поради близкото събитие, беше толкова голяма, че ги караше да пренебрегват всякакви други интереси. Затова, когато дукът им съобщи, че Лукреция ще се омъжи и се е споразумяла с брат си, те одобриха решението, като възразиха само, че задържането на лихвите като компенсация за разходите по издръжката й не прави чест на принца. Впрочем нали тя е доволна, всички са доволни.

— Сега трябва да се оправите и вие!… — добави дукът с любезно наставнически тон, който си позволяваше не само защото бе техен чичо, а и поради това, че бе приел да стане кръстник на детето им.

След като се спогледаха с жена си, маркизът отвърна:

— Щом ваше превъзходителство желае така…

— Разбира се, сметката на Киара е същата като на Лукреция; при нея обаче не съществува въпросът за лихвите и Джакомо ще ги изплати до последен грош.

— Аз се ожених за моята скъпа Киара, защото я обичам, а не заради парите й… — и като се наведе към съпругата си, Федерико я целуна по челото.

— Ами легата на вуйчо ми каноника? Ами чека при брачния договор? — напомни тя, за да не позволи да изнасилят великодушния й съпруг.

— Джакомо няма намерение да ги признае и не знам дали е прав, или не… Но вече трябва да се излезе от това положение! Засега няколко хиляди унции повече или по-малко за вас нямат значение; аз ще ги възвърна своевременно на моя кръщелник!…

Така се приключи въпросът за огромна радост на съпруга и съпругата. Оставаше Фердинандо, от когото принцът искаше две хиляди унции — сумата на дълговете. Само Лукреция би могла да въздействува на Гламчо; тя обаче, вместо да говори с брат си, легна на легло, не искаше да вижда никого и се оплакваше от някакви неопределени страдания. Като научи, че сестра му е болна, Гламчо почна да я посещава всеки ден; но Лукреция, изглежда, се сърдеше специално на него. Камериерката й беше казала, пък и тя самата бе разбрала, че Джакомо я изнудва; но за да се наложи на роднините си, тя би приела и всичко друго. Сега чувствуваше какво зло готви на по-малкия си брат — единствения, който я обичаше, — като искаше да го накара да се лиши почти съвсем от оскъдното си наследство, най-оскъдната част от всички; ала в главата си тя разменяше ролите: Фернандо беше виновен, задето не се интересуваше от нея, не я питаше какво й е и не се стараеше да премахне последната пречка за сключването на нейния брак. Фердинандо обаче не знаеше нищо за това и когато дукът, за да се измъкне веднъж завинаги от тази каша, му разправи всичко, той остана смаян.

— Намери се добър кандидат за сестра ти… Бенедето Джуленте, нали го знаеш, оня момък, който е много умен и толкова много се отличи…

— А, така ли? Добре, радвам се…

— Но, разбира се, Джакомо иска преди това да се уредят всички сметки и да се приключи с подялбата, която остана неразрешена. Лукреция се споразумя с него, Киара също. Ала брат ти иска да уреди сметките и с тебе, защото това е един и същи въпрос… Ето от какво е болна Лукреция…

— Че защо не ми го казахте по-рано?

Той изтича при леглото на болната и рече:

— Глупачка! За това ли се измъчваш? Чичо ми разказа всичко… След като ти се съгласяваш, аз нямам причина да отказвам. Трябваше да ми го кажеш веднага! Сега доволна ли си?…

 

 

Наближаваше денят на изборите; двамата Джуленте, особено Бенедето, бяха издирили избирателите и извършили всички формалности по записването; от сутрин до вечер идваха хора при дука, за да му заявят, че ще гласуват за него; и двамата Джуленте неотлъчно бяха тук. В навечерието на гласуването, тъкмо когато кандидатът приемаше своите поддръжници, камериерът на маркиза пристигна тичешком да вика принца и принцесата, защото Киара щеше да ражда.

Когато Джакомо и Маргерита отидоха в нейния дом, завариха Федерико да се мята като обезумял от тревога, защото не можеше да помогне на страдащата и ежеминутно викаше камериерката, братовчедката Грациела или едната от трите акушерки, които дежуреха до леглото на родилката. Принцът остана при него, а принцесата влезе в стаята на Киара. Въпреки родилните мъки Киара имаше блажен вид, усмихваше се между една и друга контракция и заръчваше да успокояват съпруга й.

— Кажете му, че не се мъча… Иди ти самата, Маргерита! Ох!… Горкичкият… седи на тръни…

И така, нейното дълго лелеяно и пламенно желание щеше най-сетне да се осъществи! При тази мисъл болките й стихваха; тя почти вече не ги чувствуваше, като мислеше за тревогата на съпруга си… Когато принцесата се върна в стаята, акушерката възкликна:

— Почна!… Почна!…

— Показа ли се главата? — запита братовчедката, която държеше под мишниците маркизата, обзета от последните напъни.

— Не зная… Кураж, госпожо маркизо… Какво е?…

Изведнъж акушерките пребледняха, защото видяха, че надеждите им за скъпи подаръци са разбити: от кървящата утроба излизаше безформено парче месо, нещо неокачествимо, някаква риба с човка, някакво голо птиче; този безполов изрод само с едно око и три лапи беше още жив.

— Господи! Исусе!

За щастие Киара изпадна в несвяст веднага щом се освободи; принцесата, която обикаляше из стаята, без да докосва нищо, неспособна да помогне на родилката, сега с отвращение извръщаше глава от тази гледка; акушерките, братовчедката и камериерката се гледаха поразени, възкликвайки:

— А кой ще каже на съпруга!

Тъкмо в този момент маркизът почна да вика, понеже не чуваше вече никакъв звук:

— Братовчедке!… Дона Агата!… Какво става? Братовчедке! Защо не идва никой?

Дона Грациела бе тази, която трябваше да го посрещне и да го подготви за лошия удар:

— Братовчеде, не губете кураж!… Киара се освободи…

— Момче ли е?… Или момиче?… Братовчедке! Защо не продумвате?

— Имайте смелост! Бог не пожела… Киара е добре, това е най-важното…

Принцът, който бе влязъл да види уродливия плод, чието единствено око бе вече угаснало, се опита да попречи на обезумелия си от тревога зет да влезе в стаята на съпругата си; ала не успя. Пред това чудовище, което сломените акушерки бяха положили върху куп пеленки, маркизът се вкамени и се хвана за косите. В същото време съпругата му се съвзе и огледа присъствуващите.

— Федерико!… Момче ли е? — бяха първите й думи, които тя произнесе ясно.

— Мълчете! — прекъснаха я в един глас жените, като застанаха пред изрода, за да й попречат да го види. — Засега не й казвайте нищо…

— Федерико! — продължаваше да вика родилката.

— Киара, как си? — възкликна маркиза и се завтече към нея. — Много ли се мъчи? Още ли те боли?

— Не, нищо ми няма… Ами нашият син?

— Киара, успокой се! То е момиченце… — съобщи й братовчедката, приближавайки се към нея. — Какво значение има!… Толкова е хубавичка!

— Жалко! — въздъхна тя. — Затова ли ти е мъчно? — запита после съпруга си, като видя мрачното изражение на лицето му.

— Ах, не, не!… Всички деца са еднакво мили…

— А къде е?… Донесете ми я тук… — каза Киара и отново въздъхна.

В същия момент по заповед на принцесата камериерката изнасяше навън плода, увит в една пелена, и се стараеше да не я забележат.

— Ето я! — извика Киара. — Искам да я видя…

Тогава всички се стъписаха и замлъкнаха. Като галеше ръцете й и я целуваше по челото, Федерико й рече:

— Кураж, моето момиче!… Имай кураж!… Виждаш, че и аз се примирявам! Господ не пожела…

— Умря ли? — запита тя пребледняла.

— Не, роди се мъртво… Кураж, клета моя!… Стига ти да си добре… останалото е нищо: да бъде волята божия.

— Искам да я видя!

Всички я обкръжиха и се помъчиха да я разубедят от това намерение: нали детето е мъртво! Защо да се измъчва от тази гледка? Трябва да пази здравето си; засега най-важното е нейното здраве!

— Искам да я видя! — повтори тя рязко.

Трябваше да изпълнят желанието й. Тя не заплака, нито изпадна в ужас, докато разглеждаше това отвратително трупче; само каза на мъжа си:

— Твоят син!…

И заповяда да не го изнасят навън. Междувременно надойдоха другите роднини — дон Еудженио, дона Фердинанда, дукеса Радали и братовчедите на маркиза; всички изказваха съжалението си, но им пожелаваха следващия път да имат по-голям късмет. Привечер пристигна и дукът да изпълни своите задължения; но той постоя малко, защото двамата Джуленте го чакаха долу, за да му докладват последните сведения за настроенията в избирателната колегия; Бенедето приличаше на Гарибалди, когато каза на Биксио: „Нино, утре сме в Палермо!“

На другия ден той наистина тичаше нагоре-надолу по избирателните секции, по къщите на гласоподавателите, бързаше да събере избирателните комисии, като тълкуваше закона, който бе нов и непознат за всички, и поощряваше хората да пуснат в урната бюлетина с името на д’Орагуа.

В същото време, като че в знак на протест срещу тази лудост на дука, в дома на Киара се бяха събрали всички Уседа бурбонци, с изключение на дон Бласко, който след споразумението на племенниците си, уреждането брака на Лукреция и кандидатурата на брат си, изглежда, наистина бе побеснял. Маркизата беше поукрепнала и понасяше доста примирено нещастието си; маркизът не се отделяше от леглото на родилката и се навеждаше да й шепне на ухото: никой от двамата не слушаше жестоките подигравки на дона Фердинанда против брат й, нито историко-критичните разсъждения, които кавалерът развиваше пред малкия принц, дошъл също на посещение при леля си с приора и брат Кармело. Киара бе изпратила да повикат Фердинандо и го очакваше с голямо нетърпение; когато той се появи, повика го при себе си и дълго му шепна нещо. После извика камериерката, извади връзка ключове изпод възглавницата си, подаде й я и сред глъчката на разговора й заповяда:

— Нали знаеш буркана за свинска мас в килера? Оня големия… Вземи го, изпразни го и го измий добре… Ама много добре, чуваш ли? Ако има топла вода, още по-хубаво.

Когато бурканът бе приготвен, Фердинандо отиде да го види.

— Добре, сега трябва спирт — рече той.

Маркизата заповяда да отидат да купят; тогава пред очите на смаяните роднини бе донесен восъчножълтият изрод, който Фердинандо изми, избърса и го постави в буркана, където наля спирт, и нагласи запушалката.

— Има ли малко лой или глина?…

— Аз имам пластир, ако може да ти послужи… — рече маркизът.

Фердинандо взе пластира, който умириса цялата стая, и замаза ръба на запушалката, за да не влиза въздух в съда. Маркизата следеше внимателно действията му; Консалво гледаше ококорен това парче лой, което плуваше в спирта; после изведнъж каза на дон Лодовико:

— Чичо, не ти ли прилича на козата в музея?

Наистина в музея на бенедиктинците имаше едно животинско недоносче, някакъв мъничък кози мях с лапи, един безобразно разчленен мехур; ала плодът на Киара беше по-страшен. Дон Лодовико не отговори; след като постоя малко при сестра си, той си отиде. Един подир друг си тръгнаха и другите и оставиха Киара сама с мъжа си да гледа със задоволство това анатомично чудо — най-пресния плод на рода на Вицекралете.

За принца беше много важно да се върне при чичо си дука и за да му достави удоволствие, взе и сина си, макар че вече бе време момчето да се прибира в манастира. Семейството едва-що бе влязло в двореца, когато отдалеч се зачу глъчка: ръкопляскания, викове, звуци на тръба и удари на тъпан. Оглавявана от двамата Джуленте, демонстрация на граждани от всички класи, със знамена и музика, идваше да приветствува първия депутат на избирателната колегия, именития патриот. Щом видя, че тази ревяща сган идва насам, вратарят се втурна да затвори голямата порта; но Балдасаре, изпратен долу от дука, му нареди да я остави отворена. Тълпата викаше: „Да живее дук д’Орагуа! Да живее нашият депутат!“, музиката свиреше химна на Гарибалди, а няколко хлапака, въодушевени от музиката, се премятаха презглава. Двамата Джуленте, кметът и още десетина видни граждани преговаряха с Балдасаре, защото искаха да се качат горе, за да поздравят избраника на народа; тъй като дукът се намираше в Жълтия салон, майордомът ги придружи дотам; когато влезе, Бенедето Джуленте видя Лукреция до принцесата, още с шапчица на главата. Дукът посрещна гражданите, ръкува се с всички, без да пести благодарностите си, а през това време от улицата долитаха викове и ръкопляскания; принцът, зърнал в групата един урочасник, пребледня и измърмори: „Сохрани, боже! Сохрани, боже!“

Новият избраник междувременно представи Джуленте на племенниците си. Момъкът се поклони и възкликна сияещ:

— Госпожо принцесо, госпожице, аз съм радостен и горд да ви поднеса за пръв път моите почитания в този щастлив ден, който е празник за вашия дом, както и за целия роден край…

— Да живее Орагуа! Да се покаже дукът! Да живее депутатът! — ревяха отдолу.

И Бенедето, сякаш вече се намираше в свой дом, разтвори широко балконската врата. Тогава дукът пребледня повече от племенника си: сега той трябваше да говори на тълпата, да си отвори най-сетне човката и да каже нещо. Като се притискаше до Бенедето, той заекваше:

— Какво, какво трябва да кажа?… Помогни ми, аз се смущавам…

— Кажете, че благодарите на народа за радушната демонстрация… че чувствувате отговорността на мандата, но ще посветите всичките си сили да го изпълните… въодушевен от доверието, подкрепян… — Но понеже виковете нарастваха, той го изтласка на балкона.

Щом депутатът се появи, откъм улицата, гъмжаща от глави, се надигна още по-силен рев; размахваха шапки, кърпички, знамена и крещяха: „Да живее! Да живее!…“ Заловил се за парапета с две ръце, блед като мъртвец, със замъглен поглед, целият вцепенен, депутатът започна:

— Граждани…

Ала гласът му се изгуби сред неспирното и всеобщо вълнение, сред оглушителния хор на възгласите; държането на депутата не показваше, че той иска да говори. Бенедето вдигна ръка; като по чудо настана тишина.

— Граждани — започна момъкът, — от името на всички вас, от името на независимия народ съобщих на знатния патриот…

— Да живее Оракуа! Да живее дукът!…

— За блестящото единодушно одобрение на всички избиратели… Към многобройните доказателства за себеотрицание, дадени от него на отечеството…

— Да живее! Да живее!…

— … дук д’Орагуа прибави и това, че се подчини още веднъж на волята на избирателите и ще ни представлява в онова велико събрание, където за пръв път ще участвуват синовете…

Но той не можа да довърши мисълта си. Овациите, ръкоплясканията заглушиха думите му. Едни викаха:

— Да живее италианското единство! Да живее Виктор Емануил! Да живее Орагуа! Да живее Гарибалди!

Други добавяха:

— Да живее Джуленте! Да живее героят от Волтурно!…

— Устремът, с който виждам, че сте изпълнени — продължи младежът, — е най-доброто потвърждение за резултата от изборите… тия избори, в които още веднъж ще се прояви свободната… независима воля на един народ, станал господар на съдбините си… Граждани! На осемнадесети февруари хиляда осемстотин шестдесет и първа година ние ще имаме върховното щастие да видим сред представителите на възродената нация и дук д’Орагуа! Да живее нашият депутат!… Да живее Италия!…

Отекнаха последните бурни ръкопляскания и тълпата се раздвижи. За втори път, без да направи някакъв жест, без да се помръдне, дукът започна със задавен глас:

— Граждани…

Но долу не го чуваха, не разбираха, че иска да говори. Тогава, обръщайки се към ония, които се бяха наблъскали на балкона, той рече:

— Исках да добавя две думи… но те си отиват. Можем да влезем вътре…

Той се усмихваше, поемайки свободно дъх, сякаш се бе освободил от кошмар, и стискаше ръката на всеки, но най-силно на Бенедето, насмалко да му я откъсне.

— Благодаря!… Благодаря!… Никога няма да забравя този ден…

После отведе момъка в съседната стая, за да се сбогува с дамите, и изпрати всички чак до стълбището. Когато се върна, принцът, и той освободен от кошмара на урочасването, пак започна да го обсипва с поздравления и го посочи за пример на сина си:

— Виждаш ли, виждаш ли каква почит оказват на чичо? Как целият град е за него?

Момчето, леко зашеметено от врявата, запита:

— Какво значи депутат?

— Депутати са ония, които коват законите в парламента — обясни бащата.

— Не ги ли кове кралят?

— Кралят и депутатите заедно. Нима кралят може да се занимава с всичко? И виждаш ли каква чест прави на цялата ни фамилия чичо? Когато е имало вицекрале, нашите са били вицекрале; сега, когато имаме парламент, чичо е депутат!…