Федерико де Роберто
Вицекралете (7)

7

Всяка вечер, графинята бдеше до късно над дъщеричката си, държейки студената й, восъчнобледа ръчица, без да помръдне своята изтръпнала ръка, за да не събуди спящото детенце. В полунощ залостваха вратите и в потъналата в сън къща вече не се чуваше никакъв шум; само от съседната стаичка долиташе лекото хъркане на бавачката, която спеше до креватчето на Терезина. Раймондо не се прибираше. Върху нощното шкафче бяха наредени шишенцата с лекарства, кутийките с мехлеми — почти цяла аптека, предписана от лекаря за нещастното болно детенце. Казваха, че тази болест е херпес; лимфа, която избива в кожни обриви и отоци на жлезите — все успокояващи симптоми, защото това означавало, че организмът изхвърля навън причинителя на болестта.

Матилде бе дала оброк пред милостивата Мадона, че ще носи нейния лик до оздравяването на Лаурета; в душата си бе поискала и друга милост от Мадоната: да осени Раймондо, да събуди отново неговата съпружеска и бащинска любов.

Още когато бяха отишли в Милацо, според обещанието, дадено й в Белведере, след холерата, той пак бе започнал да нервничи, да се показва отегчен и сърдит, заявявайки, че не може да отсъствува от своя дом, защото има работа по подялбата. Тя току-що се бе освободила от бременност и още беше между живота и смъртта след трудното раждане, когато той каза, че брат му го вика, и замина. Отсъствува само няколко дни, но за пръв път я изоставяше тъкмо в такъв момент, когато неговото присъствие и помощ й бяха най-необходими. Разбира се, новата мъка й попречи да надвие бързо болестта; но я очакваха още по-големи страдания и нейните предчувствия се сбъднаха, понеже съществото, което тя носеше в утробата си, докато сърцето й се късаше от мъка, се бе родило толкова слабо, изтощено и хилаво, че сякаш всеки момент щеше да умре. Така изминаха дълги, дълги месеци, почти цяла година, без тя да може да се отдели от бащиния си дом и леглото на детенцето; през цялата година Раймондо много пъти заминаваше и се връщаше и полека-лека тя бе свикнала с неговото отсъствие — нали не можеше да го последва, нито да се противопостави на доводите му, че има работа по уреждане на наследството.

Когато лекарите препоръчаха да се смени климатът заради детето, което вече беше на оздравяване, той поиска да отведе всички в Катания. По това време и баронът напускаше Милацо, отиваше в Палермо с другата си дъщеря Карлота; затова Терезина, която не можеше да остане сама, тръгна с баща си. Матилде не можеше да повярва, че вижда Раймондо загрижен за дъщеричките си и почти благославяше своите страдания, с които навярно бе изкупила този кратък отдих. Но щом пристигнаха в дома на Уседа, малката й дъщеричка отново се разболя и Раймондо отново започна да я пренебрегва, да я оставя сама сред тези „роднини“, които я гледаха накриво както преди; и което беше най-жестоко за нейното майчино сърце — огорчаваха я чрез децата й. Надсмиваха се на страданията на по-малката й дъщеря и предричаха, че ще умре; но още по-голяма омраза проявяваха към Терезина. Момиченцето беше жизнено, палаво и любопитно и често правеше бели, повреждаше нещо, без да иска, играеше си, крещеше радостно и тичаше из стаите; тогава всички я гълчаха и я изпъждаха навън; принцът казваше, че е затворил Консалво при бенедиктинците именно за да има спокойствие в къщи, а сега му разстройвали всичко и трябвало да слуша още по-силни крясъци от преди… Той беше по-снизходителен към собствената си дъщеря, другата Терезина; пък и цялата фамилия и слугите се отнасяха различно към двете братовчедки, като даваха предимство на малката принцеса. Дори принцеса Маргерита, която единствена беше добра и нежна, не можеше да скрие предпочитанията си към своята дъщеря; а Матилде, макар и да признаваше, че имат право, страдаше от това различно отношение.

Нейната Терезина на шест години беше суетна като дамичка: гледаше се дълго в огледалото, следеше ококорена обличането на мама, обичаше страшно много панделки, брошки и вехти парцалчета; и старата мома одумваше кокетството на майката, поклащаше глава, предричайки лошо за дъщерята, и така караше графинята да плаче за това проклятие над невинното момиченце. Сега роднините се бяха ожесточили срещу Матилде и по друга причина; защото пътуването на барона в Палермо имаше за цел да уреди брака на втората му дъщеря Карлота. А те искаха тя да не се омъжва, Матилде да се противопостави на плановете на баща си, на щастието на своята сестра, за да може цялото бащино наследство един ден да остане само за нея. И понеже такива сметки на нея и през ум не й минаваха, те я гледаха накриво, като че ли им бе отнела нещо, и оскърбяваха децата й…

Наистина Раймондо съвсем не се показваше раздразнен от тези проекти за женитба на сестра й; но той отново бе почнал да я пренебрегва, бързаше да излезе веднага след закуска, връщаше се в края на обеда и излизаше пак до късна нощ. Като гледаше как се отнасят към дъщеричките й, Матилде чувствуваше, че очите й се пълнят със сълзи; затваряше се в стаята си с Терезина, умоляваше я да бъде добра и се стараеше да я задържи при себе си колкото може по-дълго, за да не ходи оттатък; а когато Раймондо се върнеше, тя не обвиняваше с нищо роднините му, за да му спести неприятностите, за да не кажат, че е дошла да сее раздори в къщата им; само го молеше да не я оставя винаги сама… Омразата на Уседовци към нея, упреците и подигравките към децата й — всичко това би й се струвало нищо, ако отново не беше я загризала ревност.

Той пак бе започнал да ухажва Ферса, ходеше да я търси у дома й и всяка неделя се срещаха в църква по едно и също време; и Матилде вече не можеше да се моли, като виждаше оная пред себе си и разбираше, че той не я е забравил, че отново е съблазнен от нейната елегантност, от морните й преднамерено грациозни жестове, с които поднасяше напарфюмираната си кърпичка към устата или размахваше ветрилото си от пера, като се оглеждаше наоколо, или пък свеждаше глава към молитвеника, без да преобърне нито една страница… В църква! В божия дом!… Тя не можеше да проумее тази комедия, струваше й се, че това е едно непрекъснато, чудовищно светотатство. И в „Сан Никола“ за церемониите на страстната седмица оная бе дошла в разкошен тоалет, сякаш бе тръгнала на весело представление, и с неприличното си държане караше хората да се обръщат… И защо Раймондо трябваше да я поставя точно до нея, за да дава нови поводи за клюки?… На Великден, пред леглото на онова невинно същество, плачейки от мъка и умиление, тя призна на мъжа си:

— Закълни ми се в този тържествен ден, пред това невинно същество, че няма вече да ме измъчваш…

— Какво ти правя, в какво ме обвиняваш? — запита я той.

— Оставяш ме, пренебрегваш децата си, не мислиш за нас и вече не ни обичаш…

Раймондо поклати глава и възкликна:

— Пак твоите мании, пак твоите измислици! Пренебрегвам ли те? Как те пренебрегвам? Кога, защо, заради кого би трябвало да те пренебрегвам?

Заради кого?… Заради кого?… И той продължи още по-разгорещено:

— Наистина заради кого? Пак ли почваш с твоята глупава ревност? Пак ли ти е хрумнало нещо? Заради дона Изабела, така ли? — произнесе той името й. — Разбрах. Защото й отстъпих стола си, защото я поканих при нас!… Но това, скъпа моя, са правила на доброто възпитание. Трябваше да дойда в този мизерен град, за да ме упрекваш за подобно нещо!…

А през това лято на 1857-а хората го виждаха все по-често със семейство Ферса; в театъра, където ходеше всяка вечер в страничната ложа, той често се качваше в ложата на Ферса, когато беше техен ред по абонамент; срещаше ги и у леля Фердинанда, която дона Изабела посещаваше много често; в „Казиното на благородниците“ почти винаги играеше със съпруга й и се оставяше да го побеждава всеки ден. Макар че можеше да използува каретата на брат си, купи си чудесна двойка чистокръвни коне и съвсем нов файтон, с който ходеше зад каретата на семейство Ферса; когато в Морската градина свиреше музиката, той слизаше от файтона, оставяше поводите на кочияша и се залепваше на вратичката на тяхната карета, за да бъбри с дона Изабела, със свекървата и съпруга й. Обличаше се още по-елегантно от преди, не се задържаше никога в къщи, оставаше уж по някакво съвсем случайно съвпадение само когато те идваха на гости на принцесата. Постоянна тема на неговите разговори беше Флоренция, животът в големите градове, елегантността и богатството на другите страни; той сядаше до дона Изабела и възкликваше: „Само вие ме разбирате!“, като проклинаше съдбата, която му отредила да се роди в този мизерен град и го приковала там, макар че той не искал да стъпи никога вече по тия места.

— Какво, нима трябва да си оставя костите тук? Не мисля! Не е възможно…

И като го чуваше да говори така, Матилде се питаше защо все пак той не заминава и не изпълнява останалата част от обещанието, което й бе дал преди година и половина, тоест да се върнат в тяхната флорентинска къща. Може би заради подялбата? Но макар Раймондо да не й споменаваше за тези неща, тя знаеше, че още не се говореше за подялбата и дълго време нямаше да се говори.

Първо холерата, после лошите последствия от епидемията, след това заминаването на брат му — всички тези причини бяха накарали принца да не говори за подялбата. Сега този нов разкош струваше скъпо на Раймондо; той непрекъснато искаше на Джакомо да му отпуска пари и брат му веднага се отзоваваше, като все пак му даваше да разбере, че вече е време да пристъпят към окончателно уреждане на наследството; но за Раймондо беше много удобно да взема парите, без да седи да прави сметки и да води дела срещу неизправните длъжници или пък да се бърка във всичките големи и малки неприятни въпроси, свързани с управляването на имота. Когато брат му изказваше пред него някакво съмнение или искаше мнението му за отсрочката на някой наем, за извършването на някоя продажба, той отговаряше: „Направи го ти, направи го, както смяташ, че ще бъде добре…“ Важното за него беше да има пари. Когато искаше много често, принцът му казваше:

— Наистина управителите на именията още не са се издължили, имахме и доста разходи, но ако желаеш, мога да ти дам в аванс, колкото ти трябват…

И той вземаше парите във вид на аванс или заем. Изобщо не се занимаваше с нищо друго, освен да пръска пари, и сляпо вярваше на брат си, което пък вбесяваше дон Бласко.

Монахът, след като бе научил за работата с полиците, бълваше огън и жупел против принца, заявявайки, че той сигурно е фалшифицирал подписа на майка си, защото „оная глупачка снаха ми наистина беше празна кратуна, ама не чак толкова, че да прави дългове на една страна, пък на друга да скъта пари“. И отново бе започнал да насъсква другите си племенници против „този мошеник“, като ги караше да оспорват валидността на полиците, които наричаше „празни работи“, защото ако не били съвсем фалшиви, то сигурно това били стари полици, получени обратно от принцесата, които Джакомо е намерил между книжата и подправил за случая! Но понеже ония глупаци — Киара, маркизът, Фердинандо и Лукреция, си правеха оглушки — като че ли не ставаше въпрос за техните интереси! — монахът почти бе на път да забрави старата си неприязън към Раймондо и да отиде да му разкрие всичките пакости на неговия сънаследник и брат, да му викне: „Отвори си очите, иначе ще те измами и ще те лапне цял!“ И сега, като виждаше, че те са единни, изяждаше се от яд денем и нощем; и друг един факт го бе накарал да се разяри още повече и да крещи срещу тия „побъркани и непрокопсаници“ в манастира, в аптеките, дори и по улиците, пред първия срещнат. В сярната мина в Олеастро, след като я бяха експлоатирали дълго време, Уседа полека-лека бяха преминали под земята границите на тяхната собственост на повърхността; затова собствениците, с които граничеха, бяха завели дело. И когато синьор Марко му донесе актовете по делото, за да ги прочете, Раймондо, на когото вече бе дотежало дори само подписването на разписките и договорите, изрази пред него досадата си от тези непрекъснати „неприятности“. Тогава синьор Марко му предложи:

— Ваше превъзходителство, защо не дадете пълномощно на господин принца? Така ще си спестите много неприятности, пък и нещата ще вървят по-бързо, докато пристъпите към подялбата, след като се издължите на сестрите си…

Раймондо не чака втора подкана и веднага подписа акта, с който принцът получи право да се разпорежда с наследството от името и на сънаследника си.

Когато Матилде научи за това споразумение, запита се защо Раймондо стои още в Сицилия. След като няма вече работа по наследството, какви други интереси го задържат тук? И отново почна да се измъчва от ревност, като го виждаше пак до оная жена; и не можеше да понесе това, че трябваше да се държи с нея като приятелка, докато един вътрешен глас я предупреждаваше да не й се доверява. С болно сърце и въображение, с изострена чувствителност от непрекъснатите страдания, сега тя вярваше в злокобни предчувствия, изпитваше страх и подозрение към всичко. Нима в ония времена на щастливата наивност тя щеше да изпита подозрението, че принцът оставя свободен Раймондо да прави каквото си иска и почти поощрява неговите пороци, подтиква го да играе хазарт и му дава възможност да се среща с оная жена, за да го отвлече от сметките по наследството и да управлява самостоятелно имота? Такова мрачно подозрение дори не би й минало през главата тогава, когато вярваше, че всички са добри и искрени; но сега, изплашена от другите и от самата себе си, тя не можеше да го преодолее… Как да прогони това подозрение, когато принцът сякаш с всички сили се стараеше да накара дона Изабела да идва в двореца Франкаланца, докато най-сетне и нейната свекърва, дона Мара Ферса, бе почнала вече да проявява известно недоверие към тези отношения, станали много интимни?…

Дона Мара Ферса бе понасяла много неща на снаха си — палермитанката: революцията, която направи в къщата й, зле прикритата снизходителност, с която се отнасяше към нея, скъпите й прищевки и дръзките й преценки; но ако затваряше и двете си очи за всичко онова, което засягаше нея, нямаше ни най-малко намерение да затвори дори едното си око, щом ставаше въпрос за сина й. Приятелство със семейство Уседа, добре, това беше хубаво и дори й беше много приятно; но защо Раймондо винаги се залепваше за Изабела, когато бяха в неговия или в нейния дом, в църква, на театър и на разходка — това може би беше обичайно във Флоренция, нещо изискано, което тя, възпитана постарому, не можеше да разбере; ала никак не й харесваше и тя не искаше да продължава така. Без да излага причината, за да не избързва, намекна на сина си и на снахата, че макар и да са добри приятели с Уседа, няма нужда да бъдат по цял ден заедно. Но сякаш говореше на глухи: Марио Ферса съвсем се беше заплеснал по принца и графа, дона Изабела непрекъснато беше с принцесата, с Лукреция и дона Фердинанда. Тогава, като видя, че нейните наставления са безполезни, че не я слушат и не й се подчиняват за нещо, което снахата първа би трябвало да разбере, дона Мара, нали не умееше да се прикрива, започна да се държи необичайно рязко и иронично с Изабела, като в същото време разкри на сина си причината за своите безпокойства. Все пак, за да не уточнява много нещата, каза с общи думи, че такава близост е опасна, защото в дома Уседа освен многото хора, които го посещават често, има и двама млади мъже, принцът и графът, и че не е хубаво Изабела да се показва непрекъснато с тях… Но синът й не я остави дори да се доизкаже.

— Принцът? Раймондо? Моите най-добри приятели? — И от възмущение той мина към смях: — Да се съмнявам в тях? В тия порядъчни хора, бащи на семейства?

Основателните настоявания на майката не получиха друг отговор. Междувременно дона Изабела, която преди показваше, че седи в тази къща с разумно, но мъчително примирение, сега, когато свекървата се държеше строго и рязко към нея, окончателно зае позата на истинска жертва. Когато Раймондо й се оплакваше от скуката, от нещастието на провинциалния живот, тя поклащаше глава, съгласяваше се, но добавяше, че човек може да се чувствува добре дори на село или в някоя пустиня, стига да е обграден от грижи и обич… да има около себе си мили хора… способни да го разберат и да го оценят… А дона Мара, като виждаше, че всичко е безуспешно, кипеше вътрешно и търсеше по-енергични мерки, за да сложи край на тази „комедия“. Ферса от своя страна продължаваше да не забелязва нищо и по-скоро би отрекъл, че денят е ден, отколкото да се усъмни в съпругата си и Раймондо, с когото почти не се разделяше и по цял ден и по цяла вечер си бъбреха, играеха в казиното или седяха заедно в страничната ложа на Общинския театър. Сега той беше особено горд, че принцът проявява такова приятелство, че беседва с него дълго време, докато Раймондо и дона Изабела разговаряха в някой ъгъл; и сякаш падаше от небето, когато майка му идваше при тях и казваше рязко: „Да си вървим, вече е късно!“

И ето че един прекрасен ден, когато Раймондо бе отишъл да търси семейство Ферса, камериерката му отговори, че няма никой в къщи; а той вече бе зърнал дона Изабела през стъклата на лоджията. В първия момент Раймондо остана като треснат; веднага понечи да блъсне вратата и да влезе насила; но успя да се сдържи с усилие, слезе по стълбите и излезе на улицата, почервенял като от слънчев удар. И тутакси разбра откъде идваше стрелата, защото вече бе забелязал хладното отношение на дона Мара; и при мисълта, че му се противопоставят, че му пречат, кръвта във вените му кипна, нахлу в главата му и му причерня пред очите… До този момент той бе търсил компанията на дона Изабела, защото му се струваше, че тя е една от малкото дами, с които може да разговаря, защото му напомняше за светското общество и защото му харесваше, но не много, не чак толкова, та да желае страстно да я завладее. Той се бе отказал от такива намерения не защото мислеше, че ще я опозори и че е приятел на съпруга й; напротив, със своето обожание към жена си и сляпото доверие, което показваше към нея и към него, Ферса му се струваше обречен на обикновеното в такива случаи нещастие; а дона Изабела с тази поза на жертва, с вроденото си кокетство и вечните си приказки за сродните души, създадени, за да се разбират, навярно гореше от желание да бъде разбрана. Но той винаги се бе надсмивал на любовта, на дълбоките чувства и тъкмо затова не можеше да понася жена си и винаги търсеше лекото, бързо и сигурно удоволствие; и като предвиждаше какви неприятности може да му донесе приключението с Ферса, сдържаше се да не отива много далече в отношенията си с нея. В Белведере, където дона Изабела трябваше да дойде по време на холерата, а не дойде, той почти се бе зарадвал на неосъществената им среща и се бе забавлявал с Агатина Галано, забравяйки едва ли не съвсем своята далечна приятелка. Но когато я видя отново, влечението му към нея пак се пробуди и хленченето на жена му го засили още повече; пък и противопоставянето на дона Мара раздухваше страстта му. Той беше така устроен, че имаше ли пречки, възбуждаше се още повече, ставаше нетърпелив и упорит като жребец, който усеща юздите. Въпреки това все още се сдържаше, като си помислеше за бъдещето, за неминуемите неприятности и опасности; но сега внезапното нареждане да не го пускат в нейната къща предизвика у него безумно желание да разбие вратата и да отвлече тая жена. У него бе пламнал кръвожадният инстинкт на старите грабители Уседа; ако би могъл, той би стигнал до крайност, като оня свой прадядо, който се хвърлил с конете си върху полицейския пристав. Ала сега не само времето, но и обстоятелствата бяха съвсем други; не биваше да прави скандал, по-удобно му беше да се преструва, да прибягва до хитрости…

Щом стигна в къщи, той писа на приятелката си, че е разбрал за „несправедливите подозрения“ на нейните близки, като й се оплака, че в тази „омразна страна“ човек не може да завърже и поддържа „приятелски отношения“. Писмото бе връчено чрез Паскуалино Ризо, кочияша на принца, който го даде на кочияша на дона Изабела, негов приятел. Дона Изабела отговори незабавно по същия път, оплаквайки се от „робството“, в което я държат, от „злобната подозрителност“, с която се отнасят към нея, като между другото му благодари за „нежните приятелски чувства“, които й бе засвидетелствувал и на които тя отвръщаше „от все сърце“; обаче го молеше „да се откаже да я вижда“, за да не дразни чувствителността на „някои личности“. А то все едно, че му казваше: „Направете всичко, за да преодолеете тяхната съпротива…“

Двамата приятели кочияши започнаха да се виждат всеки ден и да си предават устни заръки; застанал на пост на ъгъла пред дома Ферса, Паскуалино тичаше в „Казиното на благородниците“ да предупреди господаря си кога излиза дона Изабела; така той я следваше навсякъде. Впрочем Раймондо пак се спираше при нейната карета и я посещаваше в театъра в редките случаи, когато я нямаше свекървата; защото съпругът, глух за предупрежденията на майка си, огорчен от несправедливите подозрения, се държеше с него както преди, напротив, дори още повече му засвидетелствуваше приятелството си, сякаш искаше да се извини за поведението на майка си, и продължаваше да идва в двореца. Изглежда, всички Уседа се бяха наговорили да закрилят и подкрепят двамата влюбени. Докато те говореха в някой ъгъл, принцът или дона Фердинанда разговаряха с Ферса и го отвеждаха в друга стая; старата мома се разхождаше с дона Изабела и щом срещнеше племенника си, спираше се, за да му даде възможност да бъде с приятелката си; нещо повече, канеше го по-често у дома си и Раймондо не закъсняваше да пристигне. Те се виждаха и у други роднини на Франкаланца, у дукеса Радали, у семайство Грацери, по-често у братовчедката Грациела, която бе станала голяма приятелка с дона Изабела. После всички уговаряха, за да не допуснат графинята да забележи нещо; обаче Матилде, обзета от някакво пророческо предчувствие, схващаше, че Раймондо й убягва; и се съсипваше да плаче от мъка. Сега, когато дъщеричката й беше по-добре и тя можеше да отдъхне спокойно, тази мисъл не й даваше мира. Знаеше, че когато му противоречат, Раймондо се заинатява още повече, става по-упорит в капризите си; че ако имаше някакво средство да го отклони, то това беше да го остави да прави каквото си иска; но нима можеше да се примири, когато знаеше, че той е изпълнен с мисълта за друга жена, когато отново чувствуваше, че Лукреция, маркизата, чуждите хора, дори слугите я гледат с любопитство и състрадание? И тя се притискаше към него плаха и умоляваща, разкриваше му своята ревност, заклеваше го да не й причинява страдания, ако е вярно, че не мисли за оная жена.

— Проклета страна! — възкликваше раздразнен съпругът й. — Кой измисля подобни безобразия? Самата ти ли? Кажи ми истината, ти ли разтръби глупавите си подозрения?

— Аз ли? Аз?

— Искаш да я опозориш, да я съсипеш, искаш да накараш мъжа й да ме убие?

Тогава я смразяваше друг ужас: ами ако Ферса е разбрал нещо? Ако иска да си отмъсти?… И изведнъж тя виждаше мъжа си убит насред улицата, с куршум в челото или намушкан с кама в гърба; и всеки път, когато той закъсняваше, сключваше ръце и притискаше сърцето си, сякаш чуваше виковете на прислужниците, ужасени от внезапното донасяне на безжизнения труп; милваше дъщеричките си и ги оплакваше, като че бяха вече сирачета. Най-много я измъчваше това, че не можеше да излее болката си пред никого, че нямаше кой да я утеши поне с една добра дума. На баща си не можеше да каже нищо, Уседа бяха съучастници на оная другата, а тия, които не стигаха дотам в своята неприязън към натрапницата, стояха равнодушни и дори не я забелязваха.

Дон Еудженио вече бе завършил и изпратил в Неапол своите бележки за Маса Анунциата. Те бяха озаглавени: „Относно ползата да бъде предприето изравянето на Сицилийския Помпей или така наречената Маса Анунциата, древна земя на Монджибело, затрупана в лето господне 1669-о от огнената лава на този вулканичен пожар, с всичките си богатства, които съдържала — паметна бележка, предложена на вниманието на Кралската Власт на Двете Сицилии от дон Еудженио Уседа ди Франкаланца и Мирабела, действителен камерхер на Негово Величество.“

Вечер той четеше пред гостите и близките си своите писания на черновка. Имаше изрази от подобен род: „Тъй като това изригване през лето 1669-о е измежду най-ужасните от тоя род… След което обаче земните трусове по-утихнали… За същата работа днес в Помпей се прави всичко възможно… Нека не бъда обвиняван за дързостта, че с тия мои предположения се осмелявам…“ Само дон Коно го слушаше, спорейки дали думата „solenne“^[1] трябва да се пише с едно или две „1“. Всички други обръщаха гръб на този глупак, който поради глупостта си бе загубил две служби, а сега очакваше да бъде назначен за директор на разкопките! Дон Бласко и дона Фердинанда му казваха това направо в лицето, без заобикалки, ала всеки един от тях поотделно; но все едно, че говореха на глух, защото кавалерът беше сигурен, че този път няма да изпусне щастието си. Маркизът и Киара, макар всеки ден да идваха в двореца, все едно, че ги нямаше; защото, докато хората разговаряха за това-онова, те мислеха само как да си създадат потомство. Всеки месец, в определено време, Киара сякаш не беше на себе си; не отговаряше на въпросите, които й отправяха, или пък отговаряше наслуки; после дърпаше настрана една по една всички госпожи и им доверяваше на ухото някакви свои проблеми. Затова, когато дон Бласко ходеше у дома й, за да я насъсква отново срещу принца и Раймондо, както беше побъркана от непрекъснатото и напрегнато очакване, тя не го и слушаше. От своя страна Фердинандо сега съвсем пък не обръщаше внимание какво му бае чичо му монахът. Щастлив, че е пълен господар на Жълъдите, той се бе развихрил в своята земя; но полека-лека стопанството му бе западнало и той осъзна това. Поискал беше да изпробва всички неща, прочетени в земеделските наръчници: например след като му беше станало ясно, че при всяко дърво клоните могат да изпълняват ролята на корени, а корените на клони, той се зае да провери дали това е истина, като прекърши високите, цветущи портокали, за да ги засади наопаки: едно по едно умряха всичките дървета. Въпреки това не би се решил да прекрати тези свои опити, ако не бе замислил нови, от съвсем друг характер. Измежду многото книги, които купуваше, в ръцете му бяха попаднали и няколко по механика; тогава си спомни за старото приятелство с часовникаря, нае един чифликчия да му гледа стопанството и започна да произвежда колела и механизми. Защо водата във всмукателните помпи не може да достигне по-високо от пет кани? Поради атмосферното налягане. Няма ли средство да се уравновеси това налягане? И той бе направил някаква машинария, но като въртяха ръчките й, водата не можеше да се изкачи не на пет кани, ами дори на един пръст. За всичко обвиняваше работниците, които не разбирали неговите нареждания; затова се зае с един много по-голям проблем: перпетуум-мобиле… Какво ставаше у тях, какво вършеха другите — не се месеше в нищо и все по-рядко идваше в двореца; ако не беше Лукреция, той нямаше и да стъпи там.

Но когато беше заета да дава знаци на Бенедето Джуленте, сестра му не слизаше в салона. Ухажването продължаваше по-усилено от преди, във всяко свое писмо момъкът й пишеше, че наближава време да поиска ръката й, че след една година тяхната съкровена мечта ще се осъществи. Макар че онова дяволче Консалво вече го нямаше, Лукреция заключваше стаята си, когато слизаше на долния етаж, за да не й ровят из нещата; а принцът не й казваше нищо за това безредие.

И така, никой от законните наследници не се занимаваше с подялбата; а що се отнася до Раймондо, той съвсем бе погълнат от веселия живот и от грижата да следва дона Изабела и на земята, и на небето — навред. Паскуалино Ризо вече почти не изпълняваше службата си, защото бе зает да следи всяка стъпка на дамата, да разнася писма и поръчения. Другите слуги дори му завиждаха за това: особено помощник-кочияшът, върху когото се стоварваше цялата работа, и камериерът Матео. Разправяха с неохота за късмета, дето се паднал на другаря им, и не можеха да разберат защо принцът продължава да му плаща точно колкото преди, след като го оставя на разположение на брат си; и от яд преминаваха едва ли не на другата страна, защото, докато преди бяха против графинята, сега я съжаляваха и казваха, че не заслужава тази изневяра и това отношение…

Наистина язвителността на всички Уседа спрямо Палми бе станала много остра и бе насочена предимно към дъщерите й, защото графинята се наскърбяваше много повече от лошите обноски към тях, отколкото лично към нея. Имаше ужасни дни, когато дона Фердинанда вдигаше ръка срещу Терезина и тогава тя плачеше по цял ден като дете, преглъщаше сълзите си, за да не капнат върху писмата, които пишеше на баща си, за да скрие от него мъката си, за да го заблуди, че е щастлива…

В началото на септември, понеже наближаваше курортният сезон, баронът пристигна от Милацо да види внучките си и да отведе всички със себе си в своите имения, където бе отишъл и годеникът на Карлота — сватбата им щеше да стане след една година. Принцът го покани да му гостува в двореца, а и другите, които бяха толкова жестоки с дъщеря му, го посрещнаха горе-долу вежливо, за да не разбере, че се държат зле към нея… И той не можа да отгатне по лицето й дългите страдания; горд, че се е сродил с този благороднически дом, той беше твърдо убеден, че е осигурил щастието на Матилде. А тя, когато баща й пристигна и съобщи, че е дошъл да вземе и тях, започна да трепери и по друга причина: от стария страх, че между баща й и съпруга й ще избухне вражда. Дали Раймондо няма да откаже да тръгне с тъста си?… Но най-неочаквано слънчев лъч проблесна в нейната дълга тъга; в отговор на поканата на барона Раймондо заповяда да се приготвят за път. Но това съгласие не значеше нищо, не можеше да я успокои, защото в града през този сезон нямаше да остане никой и Ферса отиваше както другите години в Леофорте; все пак при нейните тревоги мисълта, че ще се махне от къщата на Уседа, че ще се върне при баща си, придружена от Раймондо, я накара да въздъхне облекчено.

Принцът покани всички в Белведере. Там обаче нещата не тръгнаха много гладко, първи предизвикаха раздора Киара и маркиз Федерико. Като взеха да губят надежда за това толкова очаквано дете и почти се срамуваха, че всеки път съобщават за някаква бременност, която никога не се потвърждава, съпрузите вече бяха обзети от меланхолия, която полека-лека се превърна в раздразнителност, скрит гняв без определен обект. Особено маркизата не можеше да се примири с неосъщественото си майчинство, самообвиняваше се, като да бе извършила грях, и за да накара съпруга си да й прости, ако преди го зяпаше в устата като оракул, сега направо предугаждаше мненията и желанията му. Така например, ако му духаше неприятно от някой отворен прозорец, преди още маркизът да се е обърнал, Киара вече викаше на прислужниците да затворят навсякъде, като ги заплашваше, че ще ги изгони до един, щом са така небрежни; при разговор, когато някой разказваше някакъв факт или изказваше своя мисъл, тя четеше в очите на мъжа си дали това му е неприятно и тогава възразяваше рязко, преди той да е отворил уста. Федерико, за да не остане по-назад, винаги се съгласяваше с нея и така избягваха кавгите помежду си, но за сметка на това се караха с другите. Сега повод за враждата им с принца, на когото бяха гости, бе въпросът за легата на манастира „Сан Плачидо“. Понеже Джакомо упорито не искаше да го признае за валиден без кралско потвърждение, игуменката бе повикала адвокатите на манастира, които единодушно заявиха, че доводите на принца не струват пет пари; че принцесата, бог да я прости, в случая не е учредила бенефиций, а е оставила едно наследство cum onere missarum^[2]; следователно съвсем не е необходимо кралско потвърждение и принцът трябва да даде двете хиляди унции; той обаче се бе заинатил, залавяйки се за другото тълкуване, и нещастната сестра Крочефиса плачеше от сутрин до вечер. В момент на раздразнение, след като бе разбрала, че е безполезно да води преговорите приятелски, игуменката довери на маркиза и на Киара и друга измама на принца: дона Тереза, царство й небесно, преди да замине за Белведере, откъдето вече не се върна, й поверила една касетка със златни монети и скъпоценности, за да я пази в съкровищницата на манастира и да я предаде на синьор Марко, който пък трябвало да я даде на Раймондо; щом издъхнала майката, Джакомо дошъл да вземе предадената на съхранение касетка; и понеже тя му направила известни спънки, той се върнал със синьор Марко, на когото не можела да откаже…

Съпругът и съпругата бяха възмутени от това, но не биха се помръднали, ако игуменката, за да ги привлече на своя страна, не им беше казала, че славният свети Франческо от Паола оставил безплоден техния брак и първата бременност отишла по дяволите, защото допускат да се извършва такова светотатство спрямо манастира. След като им пусна тази муха, те и двамата се обърнаха срещу принца; особено Киара се мъчеше да убеди съпруга си, че брат й е извършил безобразия. Маркизът се съгласяваше с доводите на съпругата си и полека-лека от фонда за литургиите и изтръгнатата насила касетка те стигаха и до другите въпроси по наследството: своеволната подялба, открадването на наличните пари, това, че той отказваше да даде сметка и че старата дата на полиците ще покаже, че са били изплатени, сиреч стигаха до всички доводи на дон Бласко, който нарочно слизаше от Николози, за да налива масло в огъня. След седем месеца щяха да се навършат три години от смъртта на майка им и тогава сестрите трябваше да получат своята част, която принцът още задържаше за себе си, макар че бе обещал да им се издължи предварително; следователно трябваше незабавно да се изяснят всички тия неща и да се установи какво всъщност им се пада на тях. Но макар и двамата да бяха убедени, че ако не отстояват своите права, Джакомо ще ги измами, нито съпругата, нито съпругът дръзваха да се оплачат направо пред своя брат и шурей, толкова силно бе вроденото им чувство за уважение спрямо главата на фамилията. Киара обаче, в желанието си да покаже своето усърдие в случая, взе да насъсква Лукреция, за да се помъчи пък тя от своя страна да привлече Фердинандо: затваряше се със сестра си в стаята или я дръпваше в някой ъгъл, за да й повтори всички доводи на чичото монаха, като добавяше, че всъщност тя, Лукреция, е най-онеправдана от всички, защото, като продължава политиката на майка си, Джакомо няма да я омъжи или ще я омъжи късно, за да може да разполага със зестрата й. Лукреция, нали не разбираше нищо от сметки, не я слушаше какво говори и отвръщаше:

— Ще видим! И аз трябва да кажа своята дума!

Тя не доверяваше на сестра си, че обича Бенедето Джуленте, и не би се вслушала в нейните подстрекателства, както не се бе вслушвала и в тия на чичо си монаха, ако принцът, забелязал тези тайни съвещания, тези опити за заговори, извършвани в собствения му дом, където ги бе приютил, не бе почнал да се отнася хладно към сестрите си и престана да поздравява Джуленте. Като узна това и се посъветва с камериерката си, която й каза, че вече е време да предяви правата си, щом принцът се отнася зле и с „младия господин“, Лукреция даде ухо на думите на Киара. Скритата неприязън между брата и сестрите се изостри още повече след завръщането от Белведере, когато Лукреция взе да се оплаква на Фердинандо, за да го накара да се съюзи с тях. Тогава в играта бе вкаран изповедникът отец Камило.

Завърнал се от Рим след смъртта на принцесата, за удивление на всички доминиканецът си остана изповедник на принца, както по времето на майка му. Джакомо не само че всеки месец пристъпваше към тайнството на покаянието, но викаше и в къщи духовния си баща, съветваше се с него, както бе правила някога дона Тереза; дон Бласко мърмореше против „този лицемерен езуит“, че след като е бил шпионин на майката, сега е станал шпионин на сина, та затуй „онзи хайдук“ Джакомо не го бил изгонил „с ритници в задника“. А отец Камило, смирен и отдаден на бога, дори не чуваше диатрибите на бенедиктинеца. И един ден той дръпна настрана Лукреция и почна да й държи дълга проповед, че да си недоволен от майчиното завещание, е грях, също както да не се подчиняваш на майка си приживе. Като мъдра и справедлива майка, принцесата била разделила имуществото си „с везни“, защото за сърцето на една майка всички деца са „еднакво мили“. Разбира се, принцът и графът по право получавали по-голямата част; защото принцът е глава на фамилията, приемник на титлата, а графът — син, който има семейство и трябва да го поддържа с достойнство. На всички други блаженопочившата била дала по равно „до последен грош“. Някои й били казвали, че може да получи земи вместо пари? Тогава той цитира старите завещания на покойните принцове Франкаланца, учредяването на фидеикомиса и салическия закон, като й приведе за пример предишното поколение. Нима дона Фердинанда е получила някога недвижими имоти? Да, сега притежаваше; но защото — надарена с разум и далновидност, които са наследствени черти във фамилията — тя бе умножила капитала, завещан от баща й, като последователно го бе влагала в къщи и имения. И още нещо: кой от всички тези синове се е оженил? Никой! Дон Бласко, с „примерно“ призвание, се бе отказал от светските съблазни, за да стане монах. Първородната дъщеря се бе затворила в „Сан Плачидо“, дукът и дон Еудженио също не се бяха оженили, нито пък дона Фердинанда. Защо? Защото се считали за обикновени пазители на тяхната част от наследството! В сегашното поколение това правило имаше две изключения: графът, който се бе оженил за дона Матилде, и Киара, която бе станала маркиза Вилардита. Но именно в това проличавала ревностната майчина обич на принцесата. Не всички хора са устроени еднакво: нещо, което на едного се струва излишно и безполезно, за друг е подходящо и уместно; един е доволен от някое положение, друг страда от него. Блаженопочившата била разбрала, че бракът е необходим за щастието на Раймондо и затова го задомила, без да обръща внимание на лишенията. На Киара се паднал добър случай и с цел да осигури щастието на тази своя дъщеря принцесата дори упражнила натиск върху нея: сега времето показваше кой е постъпил разумно! Що се отнася до нея, Лукреция, бог пожелал майка й да умре, преди да настъпи времето, когато тя би трябвало да помисли за нейното бъдеще; но ако това е голямо нещастие, съвсем не означава, че нейният голям брат не е загрижен за бъдещето й. Не е прието да се говори на едно момиче за някои неща, но необходимостта го налага. Разбира се, желанието на блаженопочившата — желание разумно, основано на разумни съображения, а не на капризи — е тя да остане в къщи; но ако, напротив, смята, че за нея е по-изгодно, да постъпи другояче; може би й внушават, че ако поиска да се омъжи, принцът ще се противопостави? Когато се удаде случай да я задоми добре, с подходящо за името й достойнство, принцът няма да го изпусне. Но тя трябва да има вяра в него, да бъде сигурна, че той не желае нищо друго освен доброто на сестра си и се смята задължен да я покровителствува морално. И тя не бива да дава пример за пагубни разногласия, които биха предизвикали скандал на този свят, а на онзи безкрайно огорчение на покойната…

Докато изповедникът водеше този разговор с Лукреция, принцът водеше пък друг, малко по-различен с дона Фердинанда. Старата мома, макар че продължаваше да хули семейство Джуленте, с течение на времето се бе успокоила относно техните претенции; тя мислеше, че като го няма оня глупак дука да им помага, флиртът им е вече свършил. Един ден обаче, когато разговаряха за отговорността на всеки глава на семейство, ако в къщи има момичета за женене, Джакомо каза на леля си, че и Лукреция ще трябва някой ден да се задоми, че от своя страна той ще я остави свободно да си вземе оня, когото най-много харесва, пък и тя сигурно вече си е избрала някой… Старата мома се извърна като усойница.

— Избрала? Избрала ли е? Че кого е избрала?

— Кого ли? Нейния Джуленте…

Тя почервеня, сякаш насмалко щеше да се задуши.

— Така ли?… Още ли продължава? И ти я оставяш?

— Ваше превъзходителство знае много добре какви са всички в къщи — отвърна принцът, усмихвайки се. — Като си втълпим нещо, трудно е да ни накара човек да променим чувствата си.

— Аха, трудно било, а? Аз ще й покажа на нея дали е трудно или лесно!

От този момент старата мома засъска като пепелянка срещу племенницата си: караниците по един или друг повод се чуваха чак долу в конюшните; ироничните намеци за любовните интрижки се сипеха остри и хапливи, срещу Джуленте следваха едно след друго най-различни оскърбления. Тя разправяше чудовищни неща за съседите си, обвиняваше ги в какви ли не мръсотии и дори в престъпления. Вече не се задоволяваше да казва само, че не са благородници, ами твърдеше, че дядото на стария Джуленте натрупал първите си пари като плячкаджия в Сиракуза, синът му пък бил обрал общината, внукът му — правителството, а всички жени от рода им били развратници… Лукреция не обръщаше внимание на думите й. Те не разбираха, че колкото по-жестоко се нахвърляха срещу Джуленте, толкова повече тя мислеше за него, че всеки разговор, който имаше за цел да я отклони от нейното намерение, й въздействуваше тъкмо обратно.

— Или ще се омъжа за Бенедето, или за никой друг! — казваше тя на камериерката си след подобни разправии. — Те нека си викат, когато му дойде времето, ще се омъжа за него.

Принцът, след като бе пуснал по петите й онова куче, се държеше по-меко с нея. Един ден, когато камериерката носеше на младата си господарка писмо от Джуленте, той го дръпна от ръката й, прочете адреса и й го върна. Дона Вана изтича при госпожицата и рече задъхана:

— Ваше превъзходителство, не губете кураж! Това значи, че не му е неприятно, че най-после се е примирил…

Той беше успял да разтури и съюза, създаден срещу него, защото маркиз Федерико, фанатик като Уседовци по отношение на благородническия произход, щом чу, че младата му балдъза се е заинатила да се жени за Джуленте, показа, че не одобрява този кандидат; тогава жена му застана на страната на лелята, против сестра си, като я наричаше чудачка и я обвиняваше, че е луда. А Лукреция, като споделяше мъката си с дона Вана, припомняше тревогите, плачовете и припадъците на Киара, когато я бяха принудили да се омъжи за маркиза.

— А сега се съюзява с тези, които искат мен да принудят! Не ме интересуват нейните възражения! И тя е луда като тях! Ветропоказател! Днес е едно цяло с мъжа си, за когото преди не искаше и да чуе; утре пак ще се обърне, ще видиш!

 

 

В разгара на тези разправии от Милацо се завърна Раймондо без семейството си. Дори за четвърт час не отдели внимание на къщата и роднините си; щом пристигна, затвори се с Паскуалино и на другия ден го видяха да следи в църква Изабела Ферса; слугите, любопитните и безделниците в „Казиното на благородниците“ почнаха отново да шушукат. Той бе казал на жена си, че ще остане тук една седмица, по работа, но и след два месеца все още не й пишеше за връщане. На нейните писма отговаряше, че му трябва още време, или съвсем не отговаряше; по време на карнавала Матилде, придружена от баща си, дойде при него. Той я посрещна само с три думи, произнесени ужасно студено:

— Защо си дошла?

Беше уредил сума забавления с приятелите си, които му помагаха; в четвъртък, на заговезни, с една карета, представляваща кораб, където всички бяха маскирани като моряци, той мина няколко пъти край къщата на дона Изабела, като всеки път в продължение на четвърт час хвърляше цветя и бонбони към нейните балкони; в събота, на празненството с благотворителна цел в салоните на Общинската палата, цялата вечер танцува с нея; и продължи в понеделник на бала на Общинския театър.

Останала сама, понеже баща й се бе върнал при децата, Матилде повтаряше на себе си този въпрос, единствените думи, с които Раймондо беше отговорил на нейната загриженост: „Защо дойдох?“ За да присъствува на всичко това!… Значи, той продължаваше да се преструва, да лъже, да я мами; напротив, дори вече не си даваше труд да върши и това! Едва-що пристигнал в Милацо, бе почнал да крещи като луд срещу живота в този бордей; измъчваше я със своите оплаквания и упреци, с всекидневното си недоволство, с ежеминутното си лошо настроение, докато най-после успя да избяга. Но тя все още го обичаше толкова много, че би му простила всичко — несправедливото отношение, грубостите и яростните нападки; прощаваше му дори равнодушието към собствените му деца, невинните същества, които бяха негова кръв! Но да вижда, че я отбягва, да знае, че изцяло принадлежи на друга жена, да усеща по него парфюма от дрехите, ръцете и косите на оная другата — не, това тя не можеше да понесе!

— Ах, пак ли почваш? Значи, пак си дошла да ми досаждаш! — отвърна той на нейните опити за протест, на плахите й упреци. — Тогава защо не остана при баща си?

— Защото трябва да живея при теб, защото мястото ми е до теб, защото и ти не бива да ме оставяш!

— Че кой те оставя? Ако исках да те оставя, да не мислиш, че е много трудно! Да съм си стегнал досега багажа и да съм отишъл във Флоренция, Париж или в дома на…

— Да заминем заедно! Защо не се върнем във Флоренция? Там си имаме свой дом…

— Защото тъкмо сега имам тук работа!

— Нали даде пълномощно на брат си…

— Дал съм му пълномощно за обикновените работи в управлението на имота. Сега трябва да се пристъпи към подялбата и да се дадат парите на сестрите ми, защото се навършват три години от придобиване правото на наследство: разбра ли? Или искаш аз да ти направя сметка? Майка ми умря през май петдесет и пета, а сега сме март петдесет и осма… Изминали са три години, така ли е, или не? Друго искаш ли да знаеш?

— Защо ми говориш така? Какво лошо съм ти казала?

— Нищо! Нищо! Нищо! Само ти се струва, че ми е много приятно да ми досаждаш за най-малкото с тези непрекъснати подозрения.

— Не, не, вече няма да правя това… Вече няма да ти казвам нищо…

Той би бил способен да изпълни заплахата си, да я изостави, да изостави и децата си!… И тъй, тя криеше мъката си, като виждаше, че той продължава по-лошо и от преди, сякаш всяко нейно оплакване беше поощрение за него. Сега се говореше, че и Ферса най-после се вслушал в думите на майка си, отворил си очите и показал на графа, че тези постоянни срещи не му са приятни; и наистина той вече не водеше жена си на гости у Уседа, нито Раймондо се приближаваше на публични места към дона Изабела; но затова пък ходеше с файтона си подир каретата на Ферса навсякъде, сякаш ги преследваше; и в църква, и в театъра заставаше срещу дона Изабела и не сваляше поглед от нея.

Един ден братовчедката Грациела дойде в двореца да търси принца и се затвори с него, за да му каже:

— Братовчеде, трябва да водя много сериозен разговор с вас… — От много години, откакто Джакомо се бе оженил, те си говореха на „вие“. — Дона Мара Ферса чрез една приятелка ми каза… за тази история на Раймондо!

— Каква история? — запита принцът, като че ли не разбираше нищо.

— Не знаете ли какво се говори?… Раймондо е решил да безпокои дона Изабела… И да ви кажа право, всеки забелязва това…

— Аз не съм забелязал нищо.

— Няма значение, братовчеде, ето аз ви го казвам!… Това не е хубаво и ми е много неприятно… Едно време се срещаха често у дома и аз ги приемах сърдечно. Нима можех да подозирам нещо лошо? Иначе не бих се поддала на подобно нещо! Раймондо е баща на две деца, дона Изабела, и тя си има мъж: какво мислят да правят?… В дома Ферса се води люта война между свекърва и снаха; трябва да се убеди братовчедът да спре веднъж завинаги.

— Че защо го казвате на мен? — отвърна Джакомо, свивайки рамене.

— Защо ли? Защото аз не съм много близка с Раймондо… И освен това по-добре би било да му говорите вие, че сте глава на фамилията и можете…

— Грешите! Аз не мога нищо: тук всеки действува на своя глава. Какъв ти глава! Разберете, че съм едва ли не опашката!…

Братовчедката пак се позова на авторитета на братовчеда, а принцът взе да се оплаква от несъгласието в тази фамилия, докато той искал всички да бъдат сплотени, привързани един към друг, готови да си помагат и да се съветват взаимно.

— Искате аз да говоря на брат си? Възможно е да ми отвърне: „Защо се месиш?“ И това няма да е първият отговор от този род… Скъпа братовчедке, нали знаете какви умници сме ние!… Не, не, вярвайте ми: това би било безполезно, ако не и по-лошо!

Братовчедката, на която просто не й се вярваше, че може да се намеси в това, подхвана същия разговор с принцесата.

— Истина ли говориш? — възкликна дона Маргерита, която никога нищо не забелязваше. — Горката Матилде! Не заслужава такова отношение!

— И аз казвам същото! Жена му е толкова мила, не разбирам защо Раймондо търси развлечения вън от къщи… Ама мъжете са едни… кой може да прочете мислите им? Толкова много съжалявам! Да се тревожат две семейства, докато биха могли да живеят в мир и съгласие! Стига вече, сега трябва да се убеди братовчедът да остави на мира дона Изабела. Аз бих могла да му го кажа право в лицето: не ме е страх, няма да ме лапне! Но знаеш добре: вярно е, че сме братовчеди, ама някой може да каже, че искам да си пъхам носа в работата на другите, че се мъча да сея раздори! А бог ми е свидетел колко ми е неприятно такова нещо!

Искрено натъжена, принцесата клатеше глава, още повече, че не можеше да направи нищо. Та нали Джакомо й бе заповядал да си гледа само своите работи, заплашвайки я, че иначе ще се разправя с него… И тогава братовчедката Грациела започна да се навърта край Матилде, решена да каже всичко направо на нея. Че нали тя му е съпруга! Кой повече от нея има право да говори с Раймондо и интерес да го отклони от това любовно увлечение?… Една вечер успя да я завари сама в Червения салон и почна да я разпитва за барона, за сватбата на сестра й, за здравето на децата.

— Те ли ще дойдат тук, или вие ще отидете при тях?

— Не зная — отвърна Матилде смутена. — Не зная какво ще реши Раймондо.

— Разбирам! — рече братовчедката, като въздъхна. — Мъжете искат да бъдат самостоятелни… Днес решат едно, утре друго… На вас естествено ви се иска да си отидете във вашия край, при баща ви. Лесно е да се каже семейството на съпруга, да, да, но собственото семейство никога не се забравя! И братовчедът трябва да се реши да замине оттук… би било много по-добре… и за него…

Матилде свеждаше глава, избягвайки да я гледа, и стискаше една в друга ръцете си. Братовчедката продължи:

— Да, и за него… ще се отърве от съблазните… ще мисли само за своето семейство! Имате право да се тревожите, разбирам ви, горкичката!… Не сте заслужили с нищо такова отношение. Но вие трябва да му го кажете! Вие сте негова жена, майка на децата му… Можете да му говорите открито… Да го накарате да престане веднъж завинаги!

С пламнало чело, графинята бе затворила очи; после почувствува, че се вледенява; изведнъж закри лицето си с ръце и се разрида.

— О, господи! Братовчедке! Какво ви е? Свети боже! Братовчедке, не правете така!

— Аз! Аз! — промълви Матилде, като изкриви устата си с огорчение и мъка. — Аз плача от две години… Аз вече нямам деца… Аз го молих, както човек моли Исус!

— Вие сте безкрайно добра!… Имате право! Но успокойте се, не плачете така… Скъпа братовчедке, съвземете се… Само срещу смъртта няма цяр! Впрочем аз не вярвам да е станало нещо лошо… Това са клюки на злобни хора… Раймондо е малко лекомислен; но да направи това? Не мога да повярвам! Ей богу, оная е виновна… Харесва й се да я ухажват, пък още повече да я ухажва граф ди Лумера! Чиста суетност, бъдете съвсем сигурна в това! Не плачете! Свети боже, тези неща така ме измъчват… Такова хубаво семейство, в което би могло да цари ангелски мир, с тия две ангелчета, сякаш слезли от рая! Но вашият съпруг е длъжен да знае това; ще видите, че ще разбере… Защо не повикате баща си? Той трябва да ви помогне…

Баронът обаче й пишеше, като я упрекваше, че е изоставила децата си, обвиняваше я, че обичала повече съпруга си, отколкото дъщеричките си, и я викаше да си дойде, за да присъствува на сватбата на сестра си. Тя пак се опита да скрие от баща си бурята, разразила се връз нея, мъчението, на което той я подлагаше с тези обвинения; ала през есента той сам пристигна неочаквано.

— Какво става? Болна ли си? Какво му е на мъжа ти? Защо не ми писа? Защо не дойде?

Тя възрази, че няма нищо, че се е чувствувала малко неразположена и само поради това не е могла да отиде при него. Неизбежността на едно обяснение между баща й и Раймондо я ужасяваше; като знаеше тираничния характер, презрителното държане на мъжа си и изблиците на гняв, на които бе способен баща й, тя живееше в страх и бе забравила своите мъки, за да предотврати кавгата; още повече, че баронът, изглежда, не беше повярвал на възраженията й и седеше намръщен в тази къща, където преди беше горд, че идва. Сега излизаше навън за дълго, връщаше се още по-мрачен и не продумваше на Раймондо. Една вечер се затвори в спалнята с нея и й рече:

— Ще ми кажеш ли най-после кога ще престанеш с тази игра? Не отричай, безполезно е, зная всичко…

Тя се разтрепера цялата и промълви, заеквайки:

— Какво знаеш? Аз не разбирам… не зная нищо…

— Зная, че твоят мъж води прекрасен живот и проявява голяма любов към тебе! — възкликна баронът с глас, в който прозвуча скрита заплаха. — Получих анонимно писмо, затова съм дошъл… Намират се и добри хора!… Но понеже ти не говориш… понеже не се доверяваш на баща си… сега трябва да се разкрият картите, разбра ли? — и плесна силно с ръце.

— Да, да, не се тревожи…

В момента тя не можеше да разбере откъде й дойде това свръхчовешко спокойствие, тази сила да отрича причината за нейната дълга скръб.

— Не се тревожи, скъпи мой татко… Не виждаш ли колко съм спокойна? Заклевам ти се, нищо не знам… Навярно това са клевети… има толкова лоши хора! Анонимно писмо! И ти вземаш за истина това, което пише в едно анонимно писмо?

Баронът обикаляше из стаята, удряйки палците си един в друг, и се оглеждаше намръщен.

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! Но трябва да се сложи край на тези непрекъснати пътувания! Трябва да решите да се установите на едно място, което и да било то, но постоянно, да имате дом, да живеете с децата си, като всички други хора…

— Та това казваме и ние… Да не мислиш, че не сме убедени в това? Раймондо иска да се върне във Флоренция; отдавна щяхме да сме там, ако не беше тая подялба и задължението към зълвите ми. — И като се усмихна, тя добави: — Може би ти тежат децата?

— Не се прави на глупачка! Знаеш, че пред мен няма да успееш!

По всяка дума на баща си, по неговия едва сдържан гняв тя разбираше, че се е убедил в изневярата на Раймондо и дори в нещо още по-тежко; сърцето й се стягаше, стягаше като в клещи, силите й я напускаха и тръпки полазиха отново по цялото й тяло. Изведнъж тя трепна, щом чу, че Раймондо чука на вратата и ги вика.

— Какво правите? — запита ги той, като влезе и ги изгледа любопитно.

— Нищо…

— Нищо — повтори баронът. — Говорехме за решението, което трябва да вземете. Искаш ли да продължаваш да живееш така, без дом, да плащаш за къщата във Флоренция, за да я държиш затворена?

— Аз ли? — отвърна Раймондо учуден, сякаш падаше от небето. — Аз, ако можех — процеди той, — още сега бих избягал пеш от тази воняща страна! Да не мислите, че седя тук за удоволствие, сред тези глупци, нахалници, невежи, просяци, завистливци и невъзпитани?

Вече никой не можеше да го спре, никога не се беше нахвърлял така жестоко срещу своите съграждани; ръкомахайки възбудено, сякаш някой му противоречеше, той изреждаше всичките си протести, изразяваше отвращението си от цяла Сицилия, от цялото Неаполско кралство, от цялата южна раса.

— В такъв случай кога смяташ да заминеш? — прекъсна го сухо баронът.

— Кога ли? — повтори Раймондо, поглеждайки го за момент. — Не знаете ли, че съм обвързан със сметки?

— При добро желание сметките биха могли да се направят за осем дни.

Раймондо замълча за малко; после, като сви рамене, възкликна:

— Направете ги вие, ако можете!

Баронът понечи да възрази, но думите заседнаха на гърлото му. Слаб, изящен, елегантен, с презрителните си погледи и ироничното изражение на бялото си нежно лице, Раймондо доминираше над силната и едра фигура на тъста, който беше с широки рамене, с възлести ръце и загоряло лице. Те се погледнаха за миг, докато Матилде, пребледняла, тракаше зъби, сякаш имаше треска; после баронът се обърна към дъщеря си, улови изплашения й поглед и тогава, свеждайки глава, измърмори:

— Добре… добре… Постарай се само да побързаш… След няколко дни се жени дъщеря ми, ще ви чакам…

Той си замина на другия ден. В момента, когато тръгваше, каза на Матилде да бъде готова, понеже е решил да я отведе със себе си, дори сама, за да принуди зетя си да отиде при нея. Тя сведе глава, съгласявайки се с това, и от благодарност го прегърна, защото разбираше, че се бе овладял заради нея, за да й спести мъката от една печална сцена. Ала баронът едва бе заминал, когато Раймондо й каза:

— Знаеш ли, баща ти е много странен човек! Да не смята, че всички трябва да вършат това, което той иска? Или, че съм се оженил за него?… За работите в моя дом искам да се грижа самостоятелно, разбираш ли? И да ходя, където и когато ми харесва и ми се иска!…

Покорявайки се както винаги на неговата воля, тя му даде право, като за извинение на отсъствуващия каза само, че той обичал еднакво и двамата.

Отидоха в Милацо за сватбата на Карлота; после, когато младоженците и баронът заминаха за Палермо, те се върнаха в Катания, дори направо в Белведере, където бяха всички Уседа. Там тя си отдъхна за няколко месеца; Ферса не бяха дошли, а Уседа сякаш отново се бяха укротили. Баща й пишеше ту от Палермо, ту от Милацо, ту от Месина; после бе отишъл и в Неапол; най-сетне през април пристигна заедно с дук д’Орагуа. Дукът казваше, че е дошъл по работа, че е ускорил идването си, за да пътува заедно с барона, но всъщност говореше много за политическите събития, за войната в Ломбардия, за болестта на Фердинандо II. В компанията на дука баронът изглеждаше съвсем друг; близостта, която бе възникнала между тях двамата през време на пътуването, го бе поуспокоила. Въпреки това той пак предложи на дъщеря си да я отведе със себе си; но понеже Раймондо й беше заявил, че още не може да мръдне оттук, тя отговори:

— Не, татко… Ще дойдем всички… Скоро, след няколко дни.