Федерико де Роберто
Вицекралете (5)

5

Като по чудо всякакъв друг интерес, отстъпи пред всеобщото безпокойство за здравето на хората, тъй като не можеше повече да има съмнение относно новината, донесена от дон Джачинто, която отначало бе опровергана, после потвърдена; няколко дни по-късно се говореше вече не за съмнителни случаи в Сиракуза, а за това, че болестта е пламнала в Ното. Дукът, решил да се върне в Палермо, преди да е станало късно и да бъде затворен пътят, упорито отказваше на поканите на принца, който се готвеше да замине за Белведере при известието за първия случай в града. Предишната година, както и през 1837-а, Уседа бяха избягали във вилата си в дебрите на планината и понеже холерата не достигаше никога дотам, бяха сигурни, че ще се спасят. Принцът изведнъж престана да бъде намръщен, заговори отново за съгласие и единство и искаше всички, и чичовците, и братята му, да отидат заедно с него на сигурно място. Макар че не беше време да се разговаря за сметки, все пак, за да покаже на племенника си, че взел присърце неговите интереси, преди да замине, дукът осведоми Раймондо за разговора за полиците и го посъветва да се разбере с брат си. Раймондо го изслуша разсеяно и почти раздразнен му отвърна:

— Добре, Добре, после ще говорим за това…

И той се беше променил, но обратно на Джакомо, бе станал по-лош, нервен, избухлив, а бъбрив и в добро настроение само когато в двореца идваше дона Изабела. Ферса още не знаеха къде да избягат от холерата: принцът ги съветваше да наемат някоя къща в Белведере, за да бъдат по-близо до тях; това предложение много се харесваше на дона Изабела, въпреки че свекърва й предпочиташе да се приютят в Леонфорте както предишната година.

— Вие къде ще отидете? — питаше тя Раймондо. И момъкът, който непрекъснато беше край нея, отвръщаше:

— Където отидете и вие!

Тя свеждаше поглед със строго, укоризнено изражение, почти обидена.

— А жена ви? Дъщеря ви?

— Да говорим за друго!

Въпреки тревогата, предизвикана от епидемията, близостта на двете семейства през тези дни стана още по-тясна. Ферса, който винаги бе щастлив и горд, че идва в двореца Франкаланца, сега виждаше, че е приет с особено удоволствие; не само Раймондо, а и Джакомо показваше, че му е много приятна компанията на дона Изабела и на съпруга й; когато жена му излезе за пръв път след траура, той я накара да им направи посещение; и графинята по желание на своя мъж придружи етърва си.

Сама Матилде може би никога не би отишла в дома на тази жена. Тя не искаше да нарече ревност чувството, което тази жена предизвикваше у нея: не беше чудно, че Раймондо, галантен с всички дами, се въртеше около Изабела, след като всички мъже я обкръжаваха; нали и към самата нея тя непрекъснато проявяваше сърдечно приятелство!… И все пак всеки път, когато дона Изабела я прегръщаше и целуваше, тя едва се сдържаше да не се отскубне от тези излияния на обич. И не можеше да разбере защо изпитва към нея почти инстинктивно отвращение, което всеки ден ставаше все по-силно; когато се помъчеше да си обясни това чувство, отдаваше го преди всичко на коренното различие в характерите им, на лекомислието, превзетостта и неискреността, които й се струваше, че забелязва у нея. Нали я беше чувала да се оплаква с недомлъвки и скрити намеци от роднините на мъжа си и от самия него; докато в същото време виждаше ясно колко привързан беше към нея Ферса и почти й завиждаше, пък и непрекъснато чуваше да разправят, че свекърва й се отнасяла към нея по-добре, отколкото към собствена дъщеря. А когато отиде на гости у тях заедно с принцесата, не се ли увери в това със собствените си очи?

Дона Мара Ферса беше жена с малко остарели разбирания, съвсем необразована и с не особено изтънчено възпитание; ала беше много хитра, непринудена, любезна с всички, като добра стопанка. Тя се бе надявала, че ще ожени сина си според своите разбирания; но като отишъл веднъж в Палермо и видял Изабела Пинто, сираче без майка и баща, той се влюбил безумно и веднага я поискал от нейния вуйчо, който я бил отгледал. Пинто беше от високоблагороднически произход, ала без зестра; обаче бе получила прекалено аристократическо възпитание в дома на богатия си вуйчо. А Ферса, макар и да бяха приети в средата на благородниците, имаха съвсем скромен произход; дона Фердинанда, която бе почитателка и приятелка на дона Изабела, ги наричаше Фарса — „ама че смешен Фарс“; но те притежаваха много пари. Отначало дона Мара се бе опитала да се противопостави на този брак; но тъй като нейният син беше лудо влюбен в Изабела, а тя пък изглеждаше по-влюбена и от него, накрая майката даде съгласието си. Така елегантната, образована и благородна снаха от Палермо дойде в нейната къща, за да направи революция, която тя понесе много търпеливо заради сина си, разбирайки, че не може да се противопоставя на вкусовете и капризите на младите. Дона Изабела я наричаше „мамо“, проявявайки към нея дължимото уважение, но изглеждаше недоволна, сякаш се срамуваше от нейното невежество и простотия. Ала това беше така деликатно загатнато, че когато го забеляза, Матилде едва не се самообвини, че е изпълнена със злоба; това беше нещо като снизходителна търпимост спрямо мненията на свекървата, както към дете или по-нискостоящ човек; Изабела проявяваше едва доловима пресиленост в покорството си спрямо свекървата, нещо като самопожертвователност, която вероятно трябваше да предизвика съчувствие у другите, но всъщност будеше антипатия у графинята.

Впрочем Матилде беше сигурна, че ще понася не за дълго нейната компания. Само неотложното уреждане на сметките можеше да задържи Раймондо в Сицилия, но той вероятно щеше да ускори заминаването им, за да избягат от холерата. Още при първите слухове за епидемията, неспокойна за това, че баща й и детето бяха далече, тя го бе запитала какво смята да прави; но мъжът й не беше решил. Предишната година в Тоскана, когато бе чул съобщенията за страшния мор в Сицилия, за ужаса, който царял на острова, за разпускането на всички учреждения, той бе изразил задоволството си, че се намира далече от „дивашката“ родна земя, където, както казваше сам, не би останал нито миг по време на епидемия; затова тя беше почти сигурна, че скоро ще отидат на континента, като минат да вземат с тях и детето. Но Раймондо сякаш се колебаеше; наистина той се сърдеше на злата съдба, която му устроила клопка на острова, като изпратила холерната епидемия, но казваше, че не могат да тръгнат на път сега, когато болестта е вече избухнала, пък и трябва да бъдат предпазливи поради нейната бременност. В същото време баронът й пишеше от Милацо да отидат при него, защото холерата идвала от юг, да напуснат по-скоро Катания и да не чакат изплашените хора да задръстят всички пътища. И така, понеже непрекъснато идваха тревожни вести и писмата на баща й бяха все по-обезпокоителни, и имаше сериозна опасност да остане откъсната от детето си, сърцето й се свиваше от страх и тревога, сякаш всеки момент щеше да загуби завинаги свидните си близки; тогава още по-настойчиво подканяше Раймондо да вземе каквото и да било решение и да заминат веднага.

— Да се махаме оттук!… Да отидем засега у дома! Не искам да оставям сама Терезина… Пък и така ще бъдем по-далече от огнището на холерата…

— Да се затварям в някакво си морско селце по време на холера? За да пукна там като куче? Да не съм полудял! По-скоро пиши на баща си и на сестра си да доведат детето тук.

Баронът обаче се разяри и отговори, че за нищо на света няма да допусне тази глупост, защото холерата е вече пред вратите на Катания, и заръчваше на дъщеря си да не губи време, да остави дори Раймондо сам, ако той не иска да тръгне с нея… И тя вече не знаеше какво да прави, нито кого да слуша, измъчваше се при мисълта, че ще остане отделена от детето и баща си; но същевременно не искаше да остави и Раймондо, защото не можеше да живее нито без него, нито без тях в тия ужасни времена. В деня, когато дукът стегна куфарите си и замина за Палермо, тя съвсем се отчая…

До последния момент принцът бе настоявал пред чичо си той да дойде с него в Белведере; дукът все отказваше, като изтъкваше, че има работа в столицата и че там е по-безопасно.

— Не се грижете за мене — каза той на племенниците си, — аз няма да бъда в опасност, вие идете по-скоро на сигурно място…

— Ваше превъзходителство, бъдете спокоен и за мене. Всичко ми е приготвено, за да тръгна при първата тревога — отговори Джакомо. После се обърна към брат си, когото веднъж беше вече поканил, и в присъствието на Матилде повтори: — Ще ми бъде приятно, ако дойдете и вие.

Раймондо не отговори. Значи, той наистина искаше да остане отделен от дъщеря си? Нима би могъл да живее спокоен далече от детето през тези ужасни дни, които идваха? Матилде плачеше, умолявайки го да не постъпва така.

— Още не зная какво ще правя. Но сигурно няма да отида в Милацо — отвърна й той с досада.

— Значи, ще оставим само онова детенце? Ако затворят пътищата, ако не можем вече да я видим?

— Преди всичко дъщеря ти не е оставена на улицата, а е при дядо си и при леля си. После, ако тази дебела глава баща ти ме беше послушал, досега вече щеше да я е довел тук и щяхме да бъдем готови да отидем всички заедно в Белведере, където е съвсем безопасно… Изобщо аз няма да дойда в Милацо. Говори се, че имало вече съмнителни случаи в Месина. Ти си иди сама, ако искаш.

И всички Уседа сякаш се радваха на нейната мъка, сякаш не искаха тя да се отскубне от ноктите им, затова одобряваха намерението на Раймондо и казваха, че вече всеки трябва да остане там, където е. А баща й горчиво я упрекваше в упорство и егоизъм, докато на нея й се струваше, че ще полудее; сънуваше всяка нощ ужасни сънища — бавни агонии, раздяла завинаги, жестоки мъчения; оплакваше като мъртва своята дъщеричка и другото същество, което мърдаше в утробата й, виждаше баща си и Раймондо да се нахвърлят един срещу друг… И един ден, който бе ужасен като кошмарна нощ, принцът дойде и каза, че в града се появил първият случай, че затварят пътищата и те веднага трябва да заминат за Белведере, където щели да дойдат и Ферса…

 

 

Вилата Франкаланца в Белведере беше в същото състояние, в което се намираше преди три месеца, когато умря принцесата. В нея се настаниха със съответната прислуга семейството на принца и неговите гости, сиреч Киара и маркизът, дона Фердинанда, кавалер дон Еудженио, Раймондо и жена му. Фернандо не искаше и да чуе да остави Жълъдите; там си беше останал през време на холерата миналата година, там искаше да си остане и сега, като заяви, че никъде другаде не е по-безопасно. Дон Бласко и приорът дон Лодовико вече бяха избягали в Николози заедно с всички монаси от „Сан Никола“.

Вилата на Уседа беше толкова голяма, че можеше да побере цял полк войници, камо ли поканените от принца; но като двореца в града, поради преобразованията и непрекъснатите преустройства, тя също изглеждаше съставена от множество постройки, струпани безразборно: нямаше два еднакви прозореца, нито две фасади в един и същ цвят; вътрешното разпределение сякаш беше работа на луд, толкова пъти бе променяно. Същата участ имаше и принадлежащото към вилата стопанство. Едно време при принц Джакомо XIII то почти цялото беше истинска господарска градина; любител на цветята, принцът бе хвърлил за тях луди пари — и това беше един от неразумните му разходи, които го доведоха до разорение; той бе накарал да изкопаят кладенец и за да намерят вода, пробиха вековната лава на Монджибело на дълбочина 100 кани; прокопаването бе извършено на ръка, с кирки, и трая нещо около три години. Най-сетне, когато бе намерена вода, която едно колело изваждаше на повърхността, той сметна за по-изгодно да замени лозите с цитрусови плодове: затова изкорени в онази, част на стопанството, която още не беше превърната в градина, всичките лози, за да засади портокали и лимони. Така разходите, направени от неговия дядо за построяването на винарска изба и помещение за мачкане на грозде, отидоха на вятъра. Но когато дойде дона Тереза, отново преобърна всичко наопаки; понеже цветята са „нещо, което не се яде“, розите и ясмините бяха изкоренени, пиластрите нарязани на плочи, парникът превърнат в яхър за мулета; и тъй като виното имаше по-висока цена от цитрусовите плодове, хубавите портокалови и лимонови фиданки, отгледани с толкова труд, бяха пожертвувани заради лозите. Остана едва четири педи градина между градинската врата и вилата с няколко цитрусови дръвчета, достатъчни, за да се направи лимонада през лятото. Така всичките пари, хвърлени за кладенеца, наистина бяха хвърлени в кладенец.

И сега, едва пристигнал, принцът продължи и тук своята новаторска дейност, начената в двореца. Което е право, той не пипаше стопанството, смятайки също като майка си, че анемичните рози, обвили желязната ограда и стените на вилата, са достатъчни, за да радват окото и да пръскат аромат, и че зелките, марулите и лукът виреят много по-добре в старите цветни лехи; но повика работници и заповяда да сринат стени, да разделят някои стаи, да затворят врати и да пробият нови прозорци. Той беше в превъзходно настроение и се държеше отлично със своите гости; предано ухажваше леля Фердинанда и беше много любезен към брат си и сестрите си, към зет си маркиза и дори към снаха си Матилде; разбира се, като се има предвид времето, никой не говореше за сметки.

Много по-доволна от него беше Лукреция, понеже Джуленте, които в града нямаха собствена къща, притежаваха една от най-хубавите вили в Белведере и Бенедето, пристигнал тук още при първите слухове за холерата, по всяко време на деня минаваше нагоре-надолу пред градинската врата на Франкаланца. Безкрайно доволен беше и маркизът, а Киара преливаше от радост, защото признаците за бременност се потвърждаваха; съпругът и съпругата се притесняваха само за това, че няма да могат да приготвят дрешки за бебето, което щеше да се роди. Дори дона Фердинанда бе станала по-достъпна, укротена от гостоприемството, което принцът й оказваше, доволна, че може да спести разходите за наема на някоя малка виличка, но не и тези за храна, защото всеки от гостите се хранеше за своя сметка.

Но най-доволен от всички беше малкият принц; от сутрин до вечер копаеше на лозето или в градината, пренасяше пръст, правеше къщички от глина; после, когато се уморяваше от тези занимания, яхваше някое магаре или катър и препускаше насам-натам; и ако камериерът, чифликчията или някой друг от неговите водачи не му позволяваше да отиде там, където на него му харесваше, вместо добичето си той налагаше с камшика тях. Но видеше ли баща си, веднага се укротяваше, защото принцът го бе възпитал да трепери само от погледа му; ала всички други роднини го оставяха да прави каквото си иска. Принцесата удовлетворяваше желанията му само от един знак; леля Фердинанда също спомагаше за неговото разглезване, нали той беше наследник на титлата; но сега дон Еудженио го измъчваше с уроците си повече, отколкото в града. Когато внимаваше, детето схващаше всичко, ала трудното беше да седи мирно.

— Учи сега, защото иначе баща ти ще те затвори в колеж! — предупреждаваше го чичото.

И наистина неведнъж принцът бе изразявал своето намерение да махне от къщи сина си и да го заведе в колежа „Кутели“, създаден, за да възпитава аристокрацията „по испански маниер“, или в новициата на бенедиктинците, където младежите, които не желаеха да стават монаси, получаваха не по-малко аристократично възпитание. Консалво не искаше да отива нито на едното, нито на другото място, ала така го заплашваха, че той се принуждаваше да пише ченгелчета и лулички и да повтаря склоненията; за награда дон Еудженио го водеше със себе си по поляните на Момпилери, където той бе почнал да прави някакви тайнствени разходки няколко дни след пристигането си.

Преди около два века, в 1669 година, лавата на Етна затрупала по тези места едно селце, наречено Маса Анунциата, от което по-късно случайно били открити някакви останки. Дон Еудженио, който не можеше да спечели от търговията си с глинените чирепи, но непрекъснато мечтаеше да забогатее чрез голям удар, сега бе разработил план да започне серия от разкопки, като ония, които бе видял в Херкулан и Помпей, за да разкрие засипаното селце и да забогатее с монетите и предметите, които сигурно щеше да намери. Необходимо беше да се пази тайна, за да не би някой друг да му открадне идеята; затова сам или придружаван от детето, което пък отиваше на лов за гущери и пеперуди, кавалерът обикаляше осеяните с жълтуга и опунции поляни под Момпилери, със стари книги в ръка, ориентирайки се по камбанариите на Николози и на Торе дел Грифо; изучаваше местоположението, размерваше терена, с риск да бъде пребит като унтор^[1] от мулетарите и овчарите, които го забелязваха в тези съмнителни пози. Но не беше достатъчно само да се пази в тайна идеята, трябваше да се похарчат и много пари, за да се осъществи. Затова един ден дон Еудженио повика принца настрана и тайнствено му съобщи своя план, като поиска от него да го авансира за разходите по разкопките.

— Ваше превъзходителство, шегувате ли се, или говорите наистина? Да се разкопае планината, за да се намери какво? Вехти паници и някоя и друга бакърена пара! Човек трябва да е луд!…

С този отговор, какъвто не би се осмелил да даде на дука или на дона Фердинанда, принцът косвено го наричаше луд. Но в семейството дон Еудженио не се ползуваше с голямо уважение поради щуротиите, които бе извършил в Неапол, и най-вече заради това, че нямаше никакви пари… Кавалерът не заговори повече за своята идея. Избра друг път, реши да се обърне към правителството, за да се направят разкопките за сметка на държавното съкровище, с надеждата, че ще поверят ръководенето им на него. Малкият принц си отдъхна, защото уроците бяха прекъснати: щом се наобядваше, дон Еудженио се затваряше в стаята си, за да работи върху своите бележки, и не се вестяваше цялата вечер, докато другите бъбреха или играеха на карти. Полека-лека в дома на принца се бе събрало едно многочислено общество: всички благородници, приютени в Белведере, всички местни видни личности идваха във вила Франкаланца, където срещу почерпка от вода и анасон принцът караше да го ухажват. В Белведере беше половината Катания и Уседа, които в града бяха много строги, сега, като имаха предвид мястото и времето, правеха доста големи отстъпки, приемайки в дома си по-низши благородници и дори обикновени хора — всички ония, които дона Фердинанда осмиваше или презираше и на които изопачаваше имената или им приписваше чудати гербове: семейство Шилока^[2], които тя наричаше „Дава се под наем“; семейство Мауриньо, дето караха да ги наричат „кавалере“, а старата мома им викаше „кавалери без коне“^[3]; семейство Монджолино, които произхождаха от забогатели тухлари и затова трябвало да носят на герба си керемиди и тухли. От цялата тази съмнителна каста само семейство Джуленте не идваха във вилата заради сина си; но когато срещнеше Бенедето, баща му или чичо му в казиното, принцът ги заговаряше много вежливо; и младежът, който не бе прекъснал кореспонденцията си с Лукреция, й описваше доволен тези прояви на любезност. Ала радостта, вместо да намали, засилваше още повече обичайната разсеяност на момичето: то питаше вдовците за здравето на покойните им съпруги, бъркаше хората, не помнеше нищо; една вечер разсмя всички, като запита аптекаря на Белведере, чиято сестра беше в манастир: „Ами вашата сестра монахиня за кого е омъжена?…“

Задължителна тема на всички разговори естествено бяха вестите от града, където холерата се разпространяваше, обаче бавно, без да се разразява с такава ужасна сила като предишната година. После всеки съобщаваше някакви новини за роднините или приятелите, настанени тук или там из Етненската гора; братовчедката Грациела, която беше в Дзаферана, пращаше писъмца и заръки по каруцарите почти всеки ден, за да научи как са братовчедите и да ги уведоми как живеят тя и съпругът й, поздравяваше ги сърдечно и им пращаше армаган плодове и вино; дукеса Радали-Уседа не пишеше от Тардария, защото в суматохата при внезапното бягство дукът беше пощръклял. Лудостта в родословния клон на Радали беше наследствена болест; дукът бе проявил първите признаци преди три години, при раждането на втория му син Джованино. И още оттогава, виждайки, че върху плещите й се стоварва бремето на целия дом, дукесата се бе затворила от света, за да бъде и баща на децата си. Тя обичаше и двамата си сина, но оказваше по-голямо предпочитание на малкия дук Микеле; недоволна от учредяването на майората, тя се стараеше да увеличи имуществото, живееше в лишения и икономии, за да остави на сина си по-голямо богатство. Тя не будеше недоверие у никого от семейство Уседа; самата дона Фердинанда, която се смяташе за най-умната глава, одобряваше постъпките й. Въпреки холерата и в Белведере старата мома се занимаваше със сделки, отделяше се настрана с хората, които разбираха от това, и разговаряше с тях за заеми, за ипотеки, за кредити, които могат да се отпуснат, за евентуални фалити; и докато принц Рокашано налагаше пред спекулантката, усърдните си планове, с които търпеливо и бавно изграждаше своето благосъстояние, принцесата — неговата съпруга, скришом от него проиграваше с Раймондо и с другите страстни картоиграчи всичко, каквото имаше в джоба си. Понякога играеше и принц Джакомо, без да заложи нито грош, но в повечето случаи разговаряше с посетителите от селото. Идваха да го ласкаят лекарят, аптекарят, по-едрите собственици, изобщо хората, чието изражение му се нравеше, защото той бе прогонил всички приближени на майка си, които му се струваха прокобници. Не липсваха и викарият, и каноникът, всичките чернодрешници от селото. Както в града, така и тук Уседа бяха посещавани от целия редовен клир и бялото духовенство заради славата им на благочестиви християни и заради доброто, което винаги бяха правили на църквата. Отказът на принца да признае легата на манастира „Сан Плачидо“ не го провали пред духовните отци: човешко е приживе да се помъчи да задържи за себе си по-голямата част от имуществото; така бе направила и майка му; но преди смъртта си и той щеше щедро да дари църквата, за да си осигури спасение на душата. Впрочем като глава на фамилията той имаше право да определя свещенослужителите при всичките капелании^[4] и бенефиции, основани от неговите прадеди; особено тук, в Белведере, съществуваше един много тлъст бенефиций, този на „Сакро Луме“.

Силвио Уседа, смахнат човек, живял преди век и половина, бил винаги обкръжен от попове и монаси: монасите от манастира „Санта Мария дел Сакро Луме“ го убедили, че Дева Мария иска да се омъжи за него. И той не се побирал в кожата си от радост. Преданието разказва, че бракосъчетанието било извършено с всичките му формалности; след като се изповядал и причестил, младоженецът, облечен празнично, бил отведен пред статуята на пресвета Дева Мария и свещеникът го запитал, както се следва, дали е съгласен да се ожени за нея. „Да!…“ — отвърнал Уседа. Същият въпрос бил отправен и към небесната царица; и чрез устата на манастирския пазач и тя отговорила „да“. После си разменили пръстените: статуята още носеше на пръста си венчалната халка от младоженеца, който, разбира се, завещал на своята съпруга всичките си имоти. Последвал дълъг съдебен процес, защото законните наследници не искали да признаят завещанието на лудия; най-сетне по взаимно съгласие, с половината от имуществото, в манастира била учредена мирска капелания, върху която Уседа упражняваха патронат. Затуй всички монаси идваха вечер да ухажват принца и разискваха с него работите на манастира. Той се надуваше сред всички тези хора, говореше самонадеяно, а те го слушаха като бог; пренебрегваше останалите гости, дамите и госпожиците, които играеха на томбола или решаваха шаради, или устройваха излети в планината и така весело прекарваха времето си, че ако не бяха съобщенията за холерата и въоръжените селяни, за да отбиват закъснелите бегълци, никой не би и помислил, че върлува холерна епидемия.

Сред всеобщите развлечения само графиня Матилде не можеше да скрие своята мъка. Тя бе излязла от града почти в несвяст, толкова силно бе изпитанието, на което я бяха подложили. В момента, когато тръгнаха за вилата, обзета от страх и угризения, тя бе признала в душата си, че по-силно я измъчва не отсъствието на детето й, а изневярата на Раймондо. Нима можеше повече да се съмнява? Нима истината не бе блеснала внезапно пред нея, когато той съобщи, че заминава за Белведере, където отиваше и Изабела Ферса? След като му бе непоносимо да живее в Сицилия, защо се отказа да замине за континента, ако не затова, че искаше да остане близо до нея? И се преструваше, че не може да вземе решение, за да изчака тя да реши; търсеше какви ли не претексти, обвиняваше тъста си и така умело протакаше работата, че при избухването на епидемията направи това, което искаше!… Но дори и в тези преструвки и лъжи тя пак не виждаше потвърждение за лошите страни на неговия характер; не се огорчаваше от това, че бе способен на такова нещо: измъчваше я само мисълта, че бе прибягнал до лъжи и преструвки заради оная другата. Това, че не обичаше дъщеря си, че беше несправедлив, нахален, капризен и неблагодарен спрямо тъста си, пак не я засягаше; искаше само едно — той да не принадлежи на други! Във Флоренция ревността й нямаше определен обект или непрекъснато менеше обекта си, понеже той ухажваше всяка срещната жена; и до известна степен се бе успокоила, защото, галантен на думи с дамите, той беше непостоянен и нетърпелив в желанията си и това го караше да предпочита ония другите, жените, за които се плаща… Колко срам и мъка изпита тя, когато съзна, че е стигнала дотам да се радва на това! И все пак сега завиждаше на миналите си страдания, защото за нея бе непоносимо тежко да знае, че той е толкова увлечен в оная жена, та може да изостави детето си в тези ужасни дни, за да бъде близо до нея! Нейната мъка нарастваше, като виждаше колко бързо напредва той по пътя на изневярата. Във Флоренция Раймондо все пак се срамуваше малко от любовните си авантюри; дори в някои моменти се стараеше да я накара да му ги прости, като от време на време ставаше добър към нея; а сега дотолкова се бе разпасал, че я принуждаваше да бъде зрителка на позора! И тъкмо това я нараняваше най-дълбоко: че можеха да бъдат толкова коварни, та да си устройват подобна среща пред нейните очи, докато сърцата на хората се свиваха от страх пред смъртта!… Какъв ужасен ден беше онзи, когато бягаха към Белведере, по нажежените от слънцето пътища, сред облаци горещ и задушаващ прах! Тя беше в същото купе с Киара, Лукреция и маркиза и като гледаше какви нежни грижи проявява той към съпругата си, нейната мъка ставаше още по-остра. Раймондо не бе пожелал да седне при нея и я бе оставил сама в това препускане през селата, където въоръжени хора спираха всеки човек и всяка кола, забавяха преминаването; но нима тя разбираше нещо от всичко това? Нима виждаше нещо по пътя си? Представяше си Раймондо усмихнат и щастлив, седнал до оная жена, както в действителност много пъти ги бе виждала, но тогава нейната вродена доверчивост не й позволяваше да го подозира! Сега обаче всички неща, които не бе могла да си обясни, придобиваха ясен смисъл: дългите отсъствия на Раймондо, нетърпеливите му очаквания, радостта, която се четеше в очите му, щом влезеше оная, и самото смътно инстинктивно отвращение, което тази жена бе предизвикала у нея още от първия миг… Колко ли лицемерна и зла беше, след като мило я наричаше приятелка и я прегръщаше и целуваше, а в същото време й отнемаше съпруга! Но не беше ли и той също така лицемерен? Колко лъжи! Бе използувал като претекст дори и нейната бременност, за да не напуска Сицилия, и не разбираше, че по този начин посяга върху живота на създанието, което тя носеше в утробата си… Какъв ужасен ден! В нагорещеното като пещ купе — на чиято вратичка надзъртаха недоверчивите лица на сурови селяни, — изпълнено с отвратителната миризма на камфор, който Киара и Лукреция държаха до ноздрите си, за да не усещат вонята, тя чувствуваше, че се задушава. Не знаеше къде е, къде отива; искаше да извика на кочияша и на спътничките си: „Върнете ме обратно!… Не искам да дойда!“; да застане смело срещу мъжа си, да му каже направо в лицето за неговата изневяра, да го закълне да не я води при оная жена, да не я погубва, да спаси съществото, което мърда в утробата й, да възвърне отново спокойствието в нейното сърце и въздуха в гърдите й… Тя наистина бе припаднала, преди да пристигнат в Белведере, и вече не си спомняше как и кога е влязла във вилата…

Тук за нея започна живот на непрекъснато треперене. Всеки миг й се струваше, че вижда да се появява Изабела Ферса; всеки път, когато Раймондо бе излязъл навън, тя си мислеше: „Сега е с нея…“; и това, че не я виждаше и не чуваше да се говори за нея, увеличаваше страха й, правеше я по-мрачна и будеше ужасните подозрения, че всички кроят нещо зад гърба й. Наистина тя бе намерила у себе си невероятна сила да крие чувствата си, за да не буди подозрения у съпруга си, за да не става за смях на враговете си; но мълчанието, което си бе наложила, я измъчваше още повече, отнемаше й възможността да узнае нещо. Защо никой не споменаваше за оная жена? Защо тя не идваше във вилата заедно с другите посетители на принца? Къде ли се е настанила да живее?… И заета да обсъжда хилядите ужасни предположения, които тревожното й въображение измисляше, тя забравяше за холерата и почти не се сещаше за дъщеря си, почти не забелязваше, че баща й не пише. Навярно й беше обиден, мислейки, че е изоставила дъщеричката си от желание да се забавлява в Белведере! Нали на нея винаги й се случваше така, че всичко, което правеше пряко волята си, за да угоди на другите, после й се приписваше от всички като каприз и вина. Не беше ли тя едно от ония нещастни създания, които не успяват да направят нищо добро и са обречени да бъдат неприятни на всекиго?

Но сега тя не плачеше: не плака дори и когато вместо от баща си получи писмо от сестра си Карлота, която й съобщаваше, че Терезина е добре и че всички са на сигурно място. Тя не плака, но почувствува, че я обзема дълбока тъга, която не можа да скрие. Дори Раймондо забеляза това и я запита:

— Какво пише сестра ти?

— Нищо… че всички са добре, че не са застрашени…

— Видя ли? Аз нали ти казвах! — и й обърна гръб.

Бяха изминали две седмици, откакто бяха дошли тук, а още не бе чула да се говори за Изабела Ферса. Тази вечер, щом почнаха да идват гостите, тя отиде и се затвори в стаята си. Не се чувствуваше добре не само душевно, но и физически; продължителните тревоги накрая се отразяваха и на здравето й. Лежеше с широко отворени очи и виждаше тъжното си минало, предвиждаше страшното бъдеще, когато се почука на вратата.

— Тук ли сте, снахо? — Това беше гласът на принца. — Какво правите, защо не дойдете долу? Тази вечер има много хора, играят на карти…

Тя стана, приглади с трепереща ръка разрошените си коси и слезе долу. Сигурно оная най-после е дошла! Сигурно Раймондо седи до нея! Викаха я, за да присъствува на тази гледка и да се забавляват с това!… Огледа бързо препълнения салон: нямаше я. Но едва седна до етърва си и зълвите, и чу да говорят за нея; някой казваше:

— … виличката, дето е наела дона Изабела…

— Как се побират в тая къщурка! — обади се друг. — Манджолино са се натъпкали там като сардели!

Тя не можеше да разбере нищо.

— А семейство Ферса къде са отишли?

Тъкмо Раймондо ли питаше това? Значи, той не знаеше къде е оная!

— В Леонфорте, дона Мара предпочела…

Тя разбра изведнъж, гърлото й се сви конвулсивно. Излезе, без да продума, прекоси къщата с насълзени очи и разтуптяно сърце; когато стигна в стаята си, падна пред иконата на Дева Мария и се разрида неудържимо; това бяха сълзи на радост, на благодарност и същевременно на угризение, задето бе подозирала невинни…

 

 

Стори й се, че се връща от смъртта към живота; заедно с подозренията изчезнаха и душевните, и физическите болки; тя почна да участвува в живота на фамилията и най-после усети сладостта на почивката. И съобщенията за холерата не й създаваха толкова голям страх за близките й, които бяха далече; след страшния мор предишната година холерата сякаш не намираше вече къде да се залови и се промъкваше тук-там без сила.

Веселият живот във вила Франкаланца продължаваше — всяка вечер гости и карти. Сега най-страстният играч на зелената маса беше Раймондо; пипнеше ли той картите, залозите се увеличаваха, рискът ставаше по-голям. Тогава мнозина напускаха играта, защото имаха намерение да се забавляват, а не да загубят там парите си; принцеса Рокашано обаче само това чакаше, много пъти оставаше сама с графа да играят безик на по дванадесет тари. Криеше се от съпруга си, който, като всички пестеливци, осъждаше всякакъв вид игра: услужливи приятели бдяха, за да й направят знак, когато той се приближаваше; тогава тя и съучастникът й скриваха жетоните, прекъсваха играта и почваха най-невинен табланет. Раймондо се забавляваше с това и насърчаваше принцесата да залагат големи суми, отвеждаше я в някоя отдалечена стая, където дълго си оспорваха парите, като с помощта на всички гости успяваха да измамят подозрителния принц. Матилде също се смееше на тези комични сцени и все пак смяташе, че мъжът й постъпва зле, като разпалва по този начин страстта на принцесата; но не й даваше сърце да го упреква, толкова снизходителна бе станала, след като вярата й в него се беше възвърнала. Само да не й изневерява, какво я интересуваше останалото! От дамите, които идваха във вилата, Раймондо, изглежда, не ухажваше никоя; оставаше за малко в тяхна компания, погълнат изцяло от картите — денем в казиното, вечер в къщи. Затова тя не само не го упрекваше, но дори искаше да го тласка по този път, който го отклоняваше от другия, безкрайно по-мъчителен за нея. Сърцето й желаеше той да бъде без всякакви пороци, да обича само нея, семейството, дома; ала го приемаше такъв, какъвто бе, по-точно — какъвто го бяха направили, защото всичко лошо, което откриваше у него, го отдаваше на прекалената отстъпчивост и сляпата обич на майка му.

Когато беше далеч от картите, Раймондо се отегчаваше. Ако не можеше да устрои хубава игра, ядосваше се от скуката в това село, от просташките разговори, от глупавите забавления с томбола и излети с магарета. Тя би могла да му каже: „Защо се оплакваш? Нали ти самият искаше да дойдеш тук?“ Ала мълчеше, за да не приеме думите й като упрек. Но когато го виждаше в лошо настроение, питаше го нежно какво му е.

— Как какво ми е, нали знаеш, че се отегчавам! — отвръщаше й той.

— Какво да се прави!… Като премине холерата, ще се върнем във Флоренция… Защо не отидеш в казиното?

И той не чакаше втора подкана. Полека-лека играта там ставаше все по-разгорещена; за няколко часа се разиграваха стотици унции. В къщи никой не казваше нищо на Раймондо; принцът, вече по-любезен с всички, сякаш се стараеше да не обременява с нищо брат си. Един ден, понеже от Милацо поради холерата закъсняваха да му пратят пари, Раймондо му поиска няколкостотин унции срещу наследствените ренти; принцът предостави личната си каса на негово разположение; и той черпеше от нея многократно. Разбира се, преди да е преминала холерата, не можеше да се направи нищо за уреждане на наследството; при все това сега принцът заговори по този въпрос направо със сънаследника си и му съобщи своите планове. Някои внушавали на наследниците, че майка им се била отнесла зле към тях, но лесно и бързо би могло да се докаже обратното. Вече нито Фердинандо, нито Киара не слушали подстрекателите; самата Лукреция веднага щяла да се убеди, че греши. Следователно за да има мир и да се изясни всичко, макар че те имали още много време, за да се издължат на сестрите си, не е ли по-добре да свалят от плещите си това бреме колкото се може по-скоро? Ще направят малко икономии, за да съберат необходимите шестнадесет хиляди унции, понеже ако Лукреция трябва да получи десет хиляди, то на Киара се падат само шест хиляди, тъй като се приспада сумата от четири хиляди, „получена“ от нея при женитбата й. Преди това обаче трябвало да се издължат на кредиторите, да разчистят всички сметки. Впрочем, за да не губят време, те двамата биха могли да се разберат относно подялбата. И на нито едно от всички тези разсъждения на брат си Раймондо не намираше какво да възрази. „Добре, добре“ — беше неговият отговор.

Не щеш ли, сред това спокойствие един прекрасен ден от Николози се изтърси дон Бласко, яхнал огромно пантелерийско магаре. След като бе избягал с целия манастир, през първите седмици монахът не си подаваше носа навън, от страх да не хване холера чрез въздуха, който диша; но като видя, че из полето се движат живи и здрави хора и животни, като се увери, че няма опасност от зараза, и най-сетне като чу, че в Белведере се веселят, не можа да изтрае повече. Пристигна малко преди обяд, известявайки за себе си с гръмки викове, защото нямаше кой да му отвори градинската врата; после, като видя малкия принц, който идваше срещу него с пръчица в ръка и подплаши животното, той кресна свирепо на детето:

— Стой мирен, дявол да те вземе!

Най-сетне влезе във вилата и се развика:

— Няма ли никой тук?… Какви ги вършите, какво кроите?

Принцът се завтече да му целуне ръка, но той го сряза:

— Остави тез преструвки! — И без да поздрави никого, хвана го за копчето на дрехата, дръпна го настрана и направо го запита: — Вярно ли е, че брат ти проиграва и ризата от гърба си? Как може да позволяваш такова нещо?

— Ваше превъзходителство, не познавате ли Раймондо? — отвърна принцът, свивайки рамене. — Кой може да му каже нещо! Нека ваше превъзходителство се опита да го разубеди…

— Аз? Аз ли? Малко ме е еня мен за него и за всички други! Това е плод на възпитанието, което му дадоха! Ами оная негодница жена му цял ден ли се шляе с надутия си корем? Ами сестра ти какво прави? А ония лудите? Ами синът ти?…

Не пощади никого: разговорите на Киара и маркиза за дрешките на бебето, което щеше да се роди, го ядосаха, а вестите за семейство Джуленте го разяриха; но това, което го накара да излезе от кожата си, бе прочитането на „Джорнале ди Катания“, донесен от принц Рокашано следобеда, когато започнаха да пристигат първите гости.

Непосредствено след сведението за холерата на същата страница пишеше:

В такива бедствени времена не можеше да не се прояви великодушието на нашите знатни патриции и те да не се притекат на помощ в нещастието. Многоуважаемият дон Гаспаре Уседа, дук д’Орагуа, макар и далече от своите съграждани, е предал на нашия сенат сумата от сто дуката, за да се раздаде на най-нуждаещите се…

Сто дуката, хвърлени на вятъра, за да подпомага нуждаещите се? Кажете по-скоро, за да печели популярност! Сто дуката, хвърлени ей така, като че ли това говедо има много пари, та пилее! Като се изсилва да прави такива дарения, някой прекрасен ден ще остане на улицата, както си заслужава този глупак; ама че глупак над глупаците!… Монахът беше толкова разярен, че когато Рокашано го запита за племенника му дон Лодовико, той се извърна като бесен:

— За какъв племенник ми дрънкате? Не ги познавам! Отричам се от всички до един!… — И като дръпна и него за копчето на жакета, викна на ухото му: — Не ги ли виждате какво правят? Няма и три месеца, откак са загубили майка си, а пък седнали да се забавляват най-безсрамно!…

Няколко дена след това дойде на посещение и приорът. Пристигна с файтон, отпочинал и спокоен; поздрави и прегърна всички, поиска да влезе в стаята, където бе издъхнала принцесата, и заговори за холерната епидемия, като я отдаде на божия гняв заради злодействата в тези времена. Всички се оплакваха от продължителната суша, защото за три месеца знойно лято не бе валяло нито капка дъжд; той заяви, че е разпоредил да направят тридневно богослужение в Николози и процесия, за да измолят дъжд; посъветва ги да сторят същото и в Белведере.

— Неуморно трябва да молим всевишния. Само молитвите и покаянието могат да накарат божието милосърдие да прости на грешниците.

После съобщи, че братовчедката Радали му писала, за да го предупреди, че щом премине холерата, искала да отведе втория си син Джованино в новициата; похвални мерки, защото горката дукеса не можела да се грижи за възпитанието на двамата си сина, след като мъжът й бил в такова състояние. Принцът каза, че и той може би ще направи същото с Консалво. Принцесата сведе поглед към земята и не дръзна да възрази, но не можеше да понесе да бъде разделена от детето си.

Така чичото и племенникът започнаха да идват поотделно, в различни дни, защото не можеха да се търпят, като куче и котка. Но всички признаваха, че за това е виновен дон Бласко: дон Лодовико, какъвто беше кротък като ангел, чакаше само да се помирят; ала чичото още не можеше да му прости ръкополагането за приор. Така или иначе, това разцепление беше неприятно: приятелите на рода, посетителите на манастира говореха за това с тъга. Само брат Кармело, който също бе дошъл да направи визита на принцесата и да й донесе първите лешници и първите кестени, не споменаваше нищо. Той не искаше да говори за враждата между чичото и племенника заради доброто име на манастира, от уважение към отците, които според него всички до един бяха еднакво добри; но най-вече заради дълбоката почит, която хранеше към двамата Уседа. Такива чувства той питаеше към целия род. Принцесата, в замяна на плодовете, които бе донесъл, нареди да му приготвят закуска, а калугерът, омитайки набързо всичкото ядене, неспирно възхваляваше благородния им род, род на такива благородници, каквито малко ги има. И принцесата го обичаше заради привързаността, която той проявяваше към малкия Консалво, заради ласките му към него и специалните подаръчета, които му носеше, но най-вече защото, като му разказваше за времето, когато чичовците му дон Лодовико и дон Бласко били послушници, той казваше на детето:

— Много потомци на рода Уседа е имало в „Сан Никола“! Но ваше превъзходителство няма да дойде при нас! Ваше превъзходителство е единствен син и сигурно няма да го затворят в манастир.

Обаче всички роднини, с изключение на Киара, която, ако имаше син, щеше да го държи до полата си, споделяха мнението на принца, че за възпитанието и образованието на детето е полезно да го пратят вън от къщи. Особено дон Бласко, като гледаше лудориите на внука си и снизходителността на принцесата, крещеше:

— Ама как расте тоз обесник! Що за възпитание е това?

Дона Фердинанда, макар че смяташе за излишно всякакво образование, все пак и тя признаваше, че съгласно фамилните традиции детето трябва да бъде отведено в някой благороднически институт: както в колежа „Кутели“, така и в новициата на бенедиктинците са били възпитавани мнозина от ония прадеди, за които тя четеше на внучето си и чиято история му обясняваше. Когато Консалво се уморяваше да досажда на хората и животните, наистина идваше при старата мома и й казваше:

— Лельо, да разгледаме гербовете!

 

 

Тази творба на Муньос, илюстрирана с фамилните гербове, даваше подробни обяснения за тях; и дона Фердинанда по цели дни я четеше и тълкуваше на внучето си.

С нея детето бе минало вече един малък курс по хералдическа граматика; тя му обясняваше какво означава разделянето на щита на две, на четири или повече полета. Поставяйки клюновидния си пръст върху гравюрата, изобразяваща фамилния герб на Уседа, тя всеки път му го разясняваше подробно, за да го запомни добре:

— Разделен на четири, в първото поле — черен орел на златен фон, с червен език и червени нокти: в четвъртото — небесносини и сребристи отвесни ивици; във второто поле — сребърна комета на небесносин фон, а в третото — златни шпори на черен фон; а в средата Арагонския герб с четири червени ивици на златен фон; и около целия герб шест съюзнически знамена.

После му обясняваше как е бил създаден: кометата означава ярка слава и известност; шпорите са шпорите на рицаря. Малкият герб, поставен в средата на големия, е гербът на Арагонските крале; Уседа били удостоявани с отделните му ивици постепенно, не наведнъж. Първата ивица получили по време на дон Бласко II.

— „Служейки на непобедимия крал дон Хайме във войната, която водел с граф Угето Нарбонски и с маврите за завладяването на Майорка, той не получил никакво възнаграждение, затуй, оттегляйки се от кралската служба, се върнал с хората си в своите владения и тук, като видял, че кралят праща голяма сума пари на кралицата, с двеста конници, негови васали, се скрил в един проход и устройвайки засада на кралските обози, им взел парите и целия товар, който карали, като пратил да кажат на краля, че той бил длъжен най-първо да плати за службата на хората и после да задоволява желанията на кралицата; но разгневен от тези действия, кралят обявил люта война на Бласко, който чрез застъпничеството на много барони се отървал леко и получил баронството Алмерия, както и правото да постави върху своя герб една червена ивица от герба на Арагон.“

Когато четеше тази история, старата мома изпадаше във възторг и след като я прочетеше, повтаряше я на племенничето си с не толкова цветист език, за да може то да разбере смисъла по-добре.

— Тоя крал си го бивало, а? Карал бароните си да се бият за него, а после не искал да им даде нищо! Ама и дон Бласко Уседа хубаво го измислил, нали? „Аха, не даваш нищо на мене, дето се сражавах за теб, а пращаш подаръци на кралицата! Чакай, аз ще те наредя!“

Гласът й трепереше от вълнение, когато повтаряше историята за грабежа, и нейните хищни като на прадядо й очи се озаряваха от вековната алчност на стария испански род, на вицекралете, които бяха ограбили Сицилия.

— Ами другите ивици? — питаше малкият принц, който слушаше разказа на лелята много по-внимателно, отколкото приказките за „Косматата Бета“ и за „Мама Змеица“.

Старата мома разлистваше бързо книгата и попадаше на търсения пасаж.

— „Поради това стана така, че гореспоменатият Гонсало де Уседа, бидейки отличен ловец, бе поканен от крал Карлос да отиде на лов в неговите гори, която покана биде приета от Гонсало и докато всеки се стремеше, и самият крал също, да преследва лопатари, глигани и зайци, кралят тръгна сам след един голям глиган, който хитро се спря, но понеже конят на краля се бе спуснал бясно връз него, бе препънат от него и падна на земята като сноп заедно с краля, на когото единият крак остана под коня, и като видя това, глиганът се хвърли връз краля, за да го разкъса; а той като не можеше да се откопчи, се бранеше само с една кама и без друго щеше да загине, ако Гонсало, забелязвайки отдалече, че неговият крал е в опасност, не се бе завтекъл да му помогне и при първия удар уби глигана и като слезе после от коня, помогна му да стане и го качи на своя кон и през целия път кралят му благодареше и го хвалеше и го нарече: «Мили сине!», отдето после господарите Уседа биваха наричани от Сицилийските Крале «кръвни братя» и носеха на герба си Кралския Герб на Арагон с всичките права, които той дава, каквито всъщност притежават и сега, тъй като и мадридският летописец казва: «Уседа служеха толкова добре и толкова предано, че по милостта на Арагонските Крале бяха удостоени с техния герб.»“

Почнеше ли веднъж дона Фердинанда, никой не можеше вече да я спре. Тя нямаше по-внимателен слушател от детето и го обичаше именно затова, понеже другите роднини или я слушаха разсеяно, занимавайки се със своите „глупости“, или се стараеха да помрачат славата на рода, като оная лисица дука, дето флиртуваше с републиканците, и като побърканата Лукреция, която непрекъснато чакаше на балкона да мине Джуленте!…

От всички само дон Еудженио, когато не работеше върху бележките си по изравянето на новия Помпей, присъствуваше при четенето на Муньос и цитираше други историци на фамилията. Тогава братът и сестрата изброяваха един след друг множеството деди, декламираха хрониките за техните подвизи, за вековните им усилия да хванат и задържат щастието; предателствата, бунтовете, насилията и непрекъснатите вражди, за които летописците разказваха неясно и които те величаеха. Артале ди Уседа „всеки ден излизаше от своя замък с оръженосците си и господствуваше над цялата страна“; Джакомо, живял по времето на крал Лодовико, „управляваше Никозия и накрая бе отстранен заради многото данъци, които налагаше“; дон Феранте, „наречен с прозвището Сконца, което на сицилианско наречие означава Рушител, изгуби всичките си владения поради това, че не се подчиняваше на своя крал; после получи опрощение, но не заживя във вярност, защото своеволно отново отказа да се покорява на краля и бе хванат и осъден на смърт, но по височайшата милост главата му бе спасена“; дон Филипо, прославен „заради храбростта, която прояви в защита на своя крал дон Фердинандо срещу краля на Португалия, така че макар и бидейки изгонен от двореца заради убийство, бе освободен и спечели благоволението на своя крал“; Джакомо V „тъй като беше продал своите земи на Ерико ди Киарамонте, после поиска да си ги възвърне и заведе дело срещу него“; дон Ливио „изпитваше удоволствие да си отмъщава жестоко за оскърбленията, които му нанасяха“ и така нататък, и така нататък. За дона Фердинанда това бяха прояви на храброст и доказателства за съобразителност. Уседа бяха враждували не само със своите властелини и съперници, но и помежду си: дон Джузепе в 1684 година „се ожени за дона Алдонса Алкаросо, с която създаде дон Джовани и дон Ерико, които поради смъртта на техните родители преди дядо им поискаха да наследят неговите владения и дълги години водиха дела пред кралския съд“; дон Паоло имал „дълги и кървави разпри с втория си баща“; Консалво, граф на Венерата, „поради смъртта на баща си бе ограбен от чичо си и заради това, че изгони безплодната си съпруга, няколко години воюва със своя шурей“; Джакомо VI, „наречен Шара, което на тосканско наречие ще рече Побойник, имаше не малко разногласия с баща си“. Консалво III, „наречен Главата на Йоан Кръстител, страда от изменничеството на своите синове, които последваха Федерико, граф ди Луна, незаконен син на крал Мартино“; но най-страшен от всички беше първият вицекрал, великият Лопес Хименес, „който загуби разположението на своите поданици заради пороците на незаконния си син, голям тиранин и развратник; поради което бащата, намирайки го за виновен и непоправим, най-строго го осъди на смърт, която присъда щеше да бъде изпълнена, ако кралят дон Фердинандо, който се намираше в Сицилия, не бе заповядал да не се изпълнява…“

Дон Еудженио смяташе, че за назидание на детето е полезно от време на време да му се кажат няколко поучителни слова; дона Фердинанда обаче хвалеше всичко, възхищаваше се от всичко. С течение на времето и упражняването на властта войнственият род се бе изтощил; вторият вицекрал, извикан на дуел от един непокорен барон, „благоразумно не даде ухо на поканата, която този лекомислен младеж му бе отправил“; поведението на страхливия прадядо за старата мома беше също така похвално, както поведението на другите, които бяха враждували с всички сили за най-малкото нещо. И като ставаше дума за дуелите, нима можеше да се забрави прословутият декрет на Лопес Хименес?

— Той издавал указ след указ — разказваше старата мома на племенничето си, — за да забрани дуелите. Но като че ли говорел на стената! Никой не го слушал. Аха, така ли? Тогава му хрумнало нещо; изчакал първия дуел, станал между Ариго Вентимилия, граф на Джерачи, и Пиетро Кардона, граф на Голизано, и конфискувал всичките им имущества; отнел им ги, разбираш ли?

— Ами кой ги е взел?

— Били върнати на краля — обясни дон Еудженио. — Но после работата се оправила: Вентимилия напуснал кралството, а Кардона, за да получи прошка, подарил на вицекраля своя замък Рочела…

Увлечен в подобни хрумвания, вицекралят обаче толкова досадил на целия свят, че парламентът изпратил депутация в Испания да иска монархът да го отстрани от властта; но — според старата мома — това било дело на завистливите и непрокопсани барони; ама той, нали бил по-хитър от тях, какво направил? Предложил на краля дар от тридесет хиляди скуди и така останал на своето място; но не е за дълго. Разбира се, не можели да го търпят, защото никой друг не притежавал такава власт, толкова богатство и такова благородство. Преди него имало много други управители на Сицилия, които замествали краля, но се наричали президенти на кралството, сиреч несъщински вицекрале, и трябвало да се допитват до негово величество, преди да издигнат някого на длъжност главен палач, адмирал или главен сенешал и така нататък; и не можели да раздават земи, чиято рента надминавала двеста кастилски унции, нито парични суми, надвишаващи две хиляди флорентински флорини; също така им било забранено да назначават кастеланите на Палермо, Катания, Моция, Малта и така нататък, и така нататък, докато Уседа упражнявал точно същата власт като краля и можел, както казваше грамотата: „Да издава закони, валидни за колкото време той пожелае, да опрощава смъртни присъди, да удостоява със санове, да прави всичко онова, което би вършил самият крал, и да упражнява всички действия, запазени за върховната ресалия и за кралското достойнство, за които се изисква отделен, специален мандат…“ В такъв случай кой би могъл да им излезе насреща? За какво да завиждат на по-знатните фамилии в Неапол и Испания? Те се славеха дори с една светица на небето: Блажената Химена. Тя живяла преди три века и половина; била омъжена от баща си насила за граф Гуалярдето, страшилище за бога и за хората, когото успяла да възвърне към вярата, и извършила големи чудеса приживе и след смъртта си; нейното съвършено запазено от разложение тяло се съхраняваше в една капела в църквата на капуцините… И като разлистваше книгата, за да разгледа другите гербове — на Радали, на Ториани, детето питаше леля си защо няма герба на стринка Палми, а старата мома отвръщаше много сухо:

— Печатарят забравил да го сложи; но той представлява такова нещо: баща й с мотика в ръка засажда едно палмово дръвче…

 

 

Към края на септември холерата се засили; на 25-и в сведението бяха отбелязани тридесет смъртни случая, но се говореше, че били повече и че заразените надминавали стотина, а и в селата се появили отделни случаи. Хората отново се разбягаха; в Белведере имаше непрекъснат надзор, за да не влизат бегълци от съмнителни места: селяни и граждани, въоръжени с пушки, карабини и револвери, бяха завардили всички пътища, които водеха към селцето, превръщайки се в някаква самовластна и безапелационна полиция; и понеже при всяко преминаване на бегълци ставаха трагикомични сцени, за да убие скуката — тъй като поради новата паника играта на карти се преустанови, — Раймондо често обикаляше постовете. Един ден, като узнаха, че в Маскали има болни от холера, постовете задържаха всички каруци и файтони, които идваха оттам. Докато пазачите от Белведере с насочени пушки заповядваха „кръгом марш“, а бежанците изтъкваха своите уважителни причини, показваха удостоверения, умоляваха, заплашваха, крещяха, Раймондо (който се забавляваше с това) изведнъж чу, че го викат: „Дон Раймондо! Графе! Графче!“ Огледа се наоколо и видя две жени, които му правеха отчаяни знаци от вратичката на едно прашно купе.

— Дона Клоринда! Какво търсите тук?

Дона Клоринда, вдовица на нотариуса Лимара, бе прочута с веселостта си, която проявяваше на младини, пък и сега в доста зряла, близка вече до старостта възраст; и с красотата на дъщеря си Агатина, която по примера на майка си като мома кокетничеше с всички младежи, дето се навъртаха край нея; омъжена по-късно за адвоката Галано, тя му доставяше всякакъв вид клиенти. А дона Клоринда имаше слабост към младите благородници и преди повече от десет години беше първото завоевание на Раймондо; след като остави майката, той се позабавлява с дъщерята, но, откровено казано, без особен успех, защото тя се стремеше да си хване съпруг; откакто и той се бе оженил и напуснал Сицилия, не беше ги виждал.

Сега двете жени и съпругът, който се беше свил ни жив, ни умрял в дъното на купето, търсеха неговото покровителство, за да се приютят в Белведере. Пуснаха ги да влязат благодарение на него; но трудностите започнаха веднага след това, защото бежанците бяха заели всяка дупка и в селото можеше да се настанят нови хора само в оборите. Ала за дона Клоринда и Агатина, които на всяка крачка срещаха някой нов приятел, се раздвижи цялото Белведере, докато им намериха две приземни стаички, малко отдалечени наистина, но с градинка. Щом се настаниха, те превърнаха една от тези кутийки в салонче за приеми и цялата градска колония, развълнувана от тяхното пристигане, почна да влиза и да излиза. Дона Клоринда, която все още се държеше, приемаше всички; но мястото до дъщеря й бе запазено само за Раймондо. Заради волността, която дареше в тази къща, заради доброто настроение на двете дами тук идваха дори и ония, които бяха останали с пръст в уста, за да прекарат вечерта по-весело, отколкото в казиното, да играят на карти, да бъбрят и да пеят. А Раймондо, забравил скуката и всякаква сдържаност, вече не се прибираше в къщи; и пак караше жена си да го чака дълги часове, натъжена и разтревожена поради новата опасност от холера и подозренията, събудени от тая внезапна промяна у него. Матилде се огорчаваше от намеците, с които дона Фердинанда, принцът и дори слугите й разкриваха миналите любовни връзки на съпруга й. Нима можеше да повярва, че той е увлечен в дъщерята на старата си любовница? Нали това беше смъртен грях, нещо чудовищно, което не можеше да се побере в ума й? И дали не трябваше да мисли, че по-скоро от омраза към Раймондо и към самата нея роднините са скроили това коварно обвинение?…

Спокойствието й рязко бе прекъснато и тя отново почна да се измъчва, да се бори със себе си, с подозренията, които, едва-що пропъдени, отново я налягаха; да трепери през дългите есенни нощи, докато чакаше да се завърне; да плаче, защото той отвръщаше грубо на тревожните й въпроси.

— Защо закъсняваш толкова? Страхувам се за здравето ти…

— Нямам ли право да закъснявам колкото си искам?

— Да, имаш… Но не отивай в оная къща, при ония хора, които брат ти се срамува да приеме…

— Къде ходя? При кои хора? Ходя в казиното; аха, искаш и да ме следиш?

Не, тя му вярваше, искаше и трябваше да му вярва. Но защо върху нея се спираха ироничните и състрадателни погледи на цялата фамилия и на прислугата? Защо хората прекъсваха разговора си, когато тя се приближаваше към тях?… Една нощ, след четири месеца суша, се разрази ужасна буря; бляскави като саби мълнии прорязваха мрачното небе, улиците изведнъж се превърнаха в кални реки, градушката зачука по стъклата и покривите. Тя се бе надявала, че Раймондо ще се върне при първите признаци на урагана и още го чакаше разтреперана от страх. Не се чуваше ни глас, ни шум от стъпки. След един час бурята престана, а Раймондо още го нямаше… Не другите бяха коварни, а бе той самият бе лъжец и кръвосмесител: нима тя можеше още да се съмнява в това? Нали и оная безсрамница я бе гледала дръзко и предизвикателно в лицето, сякаш й казваше: „Аз съм по-хубава от теб, затова ме предпочита…“ И това беше истина: ревността й ставаше толкова по-унизителна, колкото повече съзнаваше, че не се харесва на съпруга си, особено сега, когато напредналата бременност я бе деформирала. Но наистина ли се бе зарекъл да унищожи съществото, което тя носеше в утробата си, като й причиняваше страдание след страдание, като я остави сама в мрачната и бурна нощ, с мъката за онзи ужасен грях, за неговата нова изневяра, и с душа, изпълнена с болка, срам и страх?…

Раймондо се върна в полунощ мокър до кости и с толкова кални дрехи, сякаш се бе търкалял в тинята.

— Пресвета Богородичке! — извика тя, като сключи ръце. — Как си се издокарал така?

— Нали валя, глуха ли си! Не чу ли дъжда?

— Но дъждът престана отдавна…

— Наваля ме преди това!… — почти кресна той. — Сега пък и тебе ли трябва да слушам?

Подозренията й изведнъж се потвърдиха: той отговаряше така, когато го хванеха на местопрестъплението, и на правите думи отвръщаше с ярост; прекъсваше разговора с викове… Опряла чело о едно стъкло, върху което новият ситен дъжд чертаеше мокри дири, тя заплака тихо. Значи, обичта й към него, покорството, кроткото обожание, за които всеки ден му даваше доказателства, не бяха достатъчни: всичко беше безполезно, той бягаше от нея, изневеряваше й; и с коя?… Принуди я да остави дъщеричката си, изложи я на упреците на баща й само затова, само затова… Причиняваше й мъки една след друга, постоянно, постоянно, дори и сега, когато би трябвало да трепери над нея, защото страданията можеха да убият съществото, което щеше да роди!…

Дрезгавият глас на Раймондо, който викаше камериера, я стресна призори там до прозореца. Легнал в постелята си, той тракаше зъби от силната треска. Тогава тя избърса сълзите си и изтича да му помогне. В продължение на три дни нито за миг не се отдели от леглото му, прислужваше му и като болногледачка, и като камериерка и забрави собствената си тревога пред страха, че тази болест може да се превърне в холера; седеше сама при него, защото всички се бяха изплашили и никой от семейството не искаше да влиза там. Трепереха при мисълта за зараза и се страхуваха да не прихванат. А най-много от всички трепереше Раймондо въпреки успокоителните усмивки на лекаря и нейните уверения.

След като оздравя от настинката, вече му нямаше нищо; но още не беше се възстановил напълно, когато поиска да излезе навън.

— Не прави това заради нас — замоли го Матилде със сключени ръце, — заради нашата дъщеря! Не се излагай на друга беда!…

Докато беше болен, за да не го ядосва, не му бе казала нищо за своите подозрения, но сега го прегръщаше, милваше косите му и мълвеше, гледайки го в очите:

— Къде искаш да вървиш? Защо ме оставяш? Остани при мен!

— Искам да се поразходя, чувствувам се добре… — отвърна той, раздразнен от тези милувки и от нейното покорство на вярно куче.

— Ще се поразходим двамата из лозето. Няма нужда да излизаш навън, ако е вярно, че ме обичаш… само мене… и че не мислиш за други…

— За кого трябва да мисля? — възкликна Раймондо с глупава доволна усмивка.

— За никоя ли, за никоя ли? Ами за оная?

— Но за коя?

— За Галано? — Това име пареше устните й.

— Аз ли? — отвърна той с протестен тон. — Нищо подобно!… Искам да знам кой ти набива тия неща в главата!

— Никой. Страхувам се, защото те обичам, защото те ревнувам…

Той се смееше от все сърце и я уверяваше:

— Нищо подобно! Отгде ти е хрумнало?… И освен това с Агатина… жена, която принадлежи на всички, на всеки, който я пожелае.

— Истина ли е? Истина ли е? Тогава защо ходиш там?

— Защото се забавлявам, все едно, че отивам в кафенето, в клуба.

— Тогава вечерта, когато настина…

— Измокрих се, защото дъждът ме завари в Равануза. Можеш да питаш, ако не ми вярваш!

Да, тя би му повярвала, ако нежността, с която се отнасяше към нея, не беше ново, безспорно доказателство, че има какво да му се прощава… И така да е, какво я интересува, че заради това е нежен с нея? Каквото и да беше чувството, което му диктуваше тези думи, все пак те бяха хубави и поне за малко разсейваха скръбта й. И с душа, изпълнена отново с надежда, тя го слушаше, когато й предложи:

— Впрочем сега холерата намаля и ще заминем всички. Когато уредя подялбата с Джакомо, ще се върнем във Флоренция. Но засега, ако искаш, ще отидем за малко до Милацо. Ще родиш в твоя дом, искаш ли?