Федерико де Роберто
Вицекралете (20)

2

В началото на зимата завръщането на принца с чичото дука, съпругата и дъщеря си възбуди отново хорското любопитство. Всички очакваха да видят лицето на тази прословута принцеска, за чиято красота се говореше толкова; и макар че от прекалените предварителни хвалби хората бяха настроени недоверчиво, все пак действителността надмина очакванията им. Изящната, деликатна, почти безплътна хубост на бялата и руса девойка не можеше да се сравнява с никого от фамилията на Вицекралете. Старият испански род, смесил се с течение на вековете с островитяните — полугърци, полусарацини, — полека-лека бе загубил физическата си чистота и благородство: кой би могъл да различи например дон Бласко от някой калугер, произхождащ от крепостни селяни, или дона Фердинанда от някоя стара тъкачка? Но както в предишното поколение се бе проявило такова изключение с граф Раймондо, така сега и Тереза сякаш бе произлязла от някоя стара непокътната клетка на чистата кастилска кръв. Висока, със слаби плещи, с толкова тънка талия, че нейните две ръце почти успяваха да я обгърнат, а това подчертаваше още повече извивката на бедрата й, Тереза притежаваше вродена изтънченост, благородна осанка, още не напълно освободена от сковаността на колежанката, пристегната до преди няколко месеца в неудобната униформа. В първите дни, когато почна да излиза с каретата заедно с мащехата, хората се спираха по тротоарите, причакваха я пред голямата порта на двореца и захласнати втренчваха поглед в нея; а тя сякаш не забелязваше това нескрито любопитство, сякаш не поглеждаше никого. Естествено в къщи най-напред дойдоха да я видят лелите и Лукреция веднага се лепна за полите на племенницата си: придружаваше я навсякъде, даваше й съвети и просто не вярваше, че може да упражнява своята власт върху някого. Принцесата не й обръщаше внимание; но на Киара тя дори не върна визитата, заради незаконното дете. Нима момиче като Тереза, излязло току-що от колежа, може да отиде в една къща, където има такива каши?

— Мога ли да позволя дъщеря ми да узнае тези неща? — разправяше тя на всички — камериерки, роднини и познати, — като ръкомахаше и кривеше очи. — Толкова по-зле за Киара, че се обижда.

А Киара се обиди ужасно. Тя вече бе скъсала с всички роднини заради сина на камериерката, когото толкова бе разглезила, че той я командуваше, говореше й на „ти“, а при случай дори вдигаше ръка върху нея. Но тя го оставяше да прави каквото си иска и ако маркизът се обадеше, почваше да вика, да заплашва, вдигаше олелия до бога. Когато чу за задръжките на снахата-братовчедка, нахвърли се срещу нея, още повече, че по заповед на Джакомо дона Грациела заведе Тереза да целуне ръка на чичо дон Бласко. При монаха, дето държеше в къщата си Тютюнопродавачката и трите й дъщери, може да ходи, а при нея не, нали?

— Разбира се, защото от монаха очакват наследство…

Сега дон Бласко беше истински господар: освен къщата и двете имения, беше скътал и доста пари; принцът му се подмазваше именно затова. Касинезецът приемаше както него, така и Лукреция, и Киара; но вече не ходеше в дома на никого, защото не можеше да изкачва стълбите; все пак командуваше племенниците си и ги използуваше както можеше; и ако някой от тях го разсърдеше, и той като дона Фердинанда измъкваше някакъв свой лист и го накъсваше на парченца: „От мене нито грош!“ Посещението на племенничката Тереза го зарадва; дъщерите не се показаха и принцесата обясни на девойката, че дона Лучия е „гувернантка“ на чичото.

Впрочем тази предпазливост по отношение на Тереза беше излишна. Тя не проявяваше неприлично любопитство и когато разбереше, че по-големите имат да си казват нещо, излизаше, отиваше да подрежда стаичката си или да се занимава със своите неща. Тя беше не само смайващо красива, но и толкова умна и образована, че можеше да съперничи на мнозина мъже. Умееше да рисува, говореше френски и английски като роден език, можеше да съчинява стихове и да композира музика; и при това беше скромна, непринудена, добра, безкрайно сърдечна. Когато влезе за първи път в дома, където като дете бе оставила майка си, а сега вече не я намери, трябваше да я подкрепят и толкова плака, сякаш очите й бяха два непресъхващи извора; но преклонението пред святата памет на майка й не й пречеше да уважава и обича баща си и мащехата. Богобоязлива, когато не бродираше, не рисуваше или не се занимаваше с музика, тя винаги беше с молитвеник в ръка — бе донесла със себе си някакви позлатени книги, обвити в кадифе или благоуханна кожа: химни на Мария, молитви на Блажената Дева, житиета на светци, изпълнени на всяка страница със свети образи — всичките ги бе получила като награди в колежа.

Но това благочестие и тази богобоязливост не й пречеха да обича — както подобаваше на момиче на нейната възраст — светските развлечения и модната елегантност. Когато трябваше да се приготви, за да посреща гости или да отиде на гости, на разходка, на театър, и тя като другите момичета се въртеше дълго пред огледалото; и така умееше да се облича, че и в най-семплата рокличка изглеждаше като в бален тоалет. Когато се отбиваха при шапкарката или шивачката, за да избират платове, гарнитури и дребни украшения, тя винаги проявяваше изискан вкус, избираше най-хубавите и най-елегантни неща; убеждаваше с добри обноски леля си Лукреция да вземе това или онова, защото, откакто държеше ключовете на касата, тя си правеше нов тоалет на всеки петнадесет дни, като избираше все най-грозните неща и се сърдеше, ако не хвалеха избора й. Но принцесата оставяше дъщеря си да избира всичко по свой вкус и да се облича както иска; дори и за своите дрехи се осланяше на нейния вкус. „Ах, какъв вкус има дъщеря ми!… Ах, каква примерна дъщеря!“ Най-много я хвалеше за благия й характер и добро сърце; целуваше я и я прегръщаше пред всички, дори и пред гостите; бдеше над нея като истинска майка.

Беше ревнива и прекалено предпазлива: освен религиозните книги не разрешаваше на дъщеря си да чете други неща, които можеха да й размътят главата; не позволяваше пред момичето да се говорят някои неща от страх, че само думите дори могат да покварят мисълта му. Затова седеше на тръни, когато зълва й Лукреция разправяше някакви истории за незаконно съжителство, за семейна раздяла и незаконни деца. Тогава принцесата почваше да се покашля, за да накара тази несъобразителна чудачка да млъкне; и ако въпреки кашлицата Лукреция не спираше, тя веднага променяше темата на разговора по някакъв особен свой начин, като нарочно насочваше вниманието към ония неща, от които искаше да го отклони. Ала Лукреция не се сещаше; и дори не пропускаше случай да повтаря често на племенничката си, по повод и без повод, най-вече когато се оплакваше от Бенедето: „Внимавай какъв мъж ще вземеш!“ или „Отваряй си очите, когато се омъжиш!“ Принцесата бледнееше и червенееше, вдигаше очи към тавана, правеше неимоверни усилия да се сдържа, за да не каже на тази луда какво мисли за нея. Ама че луда жена! Добре, че бог не й бе дал деца, иначе с тези разбирания за възпитанието на момичетата! „Зълво!… Лукреция!…“ — но нищо не помагаше. Затова веднъж принцесата открито й каза:

— Извинявай, братовчедке, но тия разговори ми се струват неуместни. Когато дойде време, Тереза ще се омъжи и баща й ще се погрижи за това, не се съмнявай. Аз не харесвам днешната мода да се говори за тези неща пред госпожиците…

Свела поглед, скръстила ръце в скута си, Тереза сякаш не чуваше нищо; Лукреция млъкна и след малко си отиде, без да се сбогува.

Но имаше и друг, който често говореше неприлични неща и принцесата трябваше да го възпира кавалер дон Еудженио.

Щом научи, че брат му и племенникът са пристигнали, той веднага се завтече при тях, за да продължи разговора за своя Сикулски херолд. Без да вика като дон Бласко и да прави комедии като дона Фердинанда, дукът му даде ясен отговор:

— Драги мой, никой не е забогатял от книги; най-малко ще забогатееш ти, защото не умееш нищо. Ако искаш да отпечаташ творбата си, никой не ти пречи; но аз нямам излишни пари за такива начинания.

Дон Еудженио приемаше укорите му със сведена глава, сякаш признаваше, че ги заслужава; стоеше почтително и смирено пред този мошеник, който знаеше да поучава, а как беше забогатял? За сметка на обществените каси, като спекулираше с търговете и правеше какви ли не мошеничества!…

— Ще накараш ли поне държавните библиотеки да закупят книгата? — продължи да настоява дон Еудженио. — Това няма да ти струва нищо, ти си толкова влиятелен!… Достатъчно е да кажеш една дума…

Депутатът слушаше хвалбата с премрежени очи, потънал в блажено доволство. Наистина за него пак бяха настъпили щастливи времена; със становището си по Римския въпрос той се бе закрепил; избирането му през ноември 1870 година беше още една победа. Да, достатъчно би било да каже една дума, за да помогне на брат си; при все това на неговите настоявания той отвърна, че щял да види, щял да си помисли, че имал известни задръжки:

— Какво ще кажат хората? Че се възползувам от доверието, което ми е гласувано, за да облагодетелствувам роднините си!…

Тогава дон Еудженио се обърна към принца. Отначало той му отказваше както можеше; но в края на краищата за него беше трудно да продължава да го отблъсква, защото все пак му беше чичо и не можеше да го изгони направо, нито пък да твърди основателно, че няма пари; затова, макар и с неохота, му обеща един аванс от две хиляди лири, които щял да даде, когато подписката завърши благополучно. Привлечен от това обещание, дон Еудженио почна да идва почти всяка вечер в двореца, за голямо огорчение на принцесата, която не можеше да понася гладното лице и жалкото облекло на кавалера и се измъчваше като душа в чистилището всеки път, когато той разказваше всички клюки на палермското общество:

— Саза ще жени дъщерите си… Жената на Коко пак направи една глупост… Синът на Нене избяга с една балерина… — Коко беше принц д’Алй, Саза — дук ди Реалкастро, Нене — барон Мортара.

И щом някой споменеше за някого от Палермо, той веднага го уверяваше, че с този човек бил като „брат“. Всеки път, когато описваше своето жилище, броят на стаите растеше: сега беше стигнал до петнадесет и понеже нямаше основание да го увеличава повече, той добавяше: „Плюс конюшнята и навесът за файтони…“

Принцът го оставяше да си приказва, но го караше да заплаща скъпо за оказаното внимание и обещаните пари, използувайки го като слуга: пращаше го насам-натам да разнася писма и поръчения, които му предаваше, като все пак от хорски срам го наричаше ваша светлост. Но не го осведомяваше за своите работи, нито му доверяваше нещо; кавалерът любопитствуваше да узнае за кого мислят да задомят Тереза, какво прави Консалво, кога ще се върне; но не можеше да подуши нищо, особено за младия принц, който не пишеше никому освен на дона Фердинанда. Вестите за младежа стигаха до двореца чрез Балдасаре, който през два дни пишеше на господин принца, докладвайки му най-подробно за живота на младия господар. С фантастичния си правопис и специален словоред тези писма на майордома караха Терезина да се смее от сърце. „Негуву превъзходителству е дубре и са забавлява… Днеска бяхми в Булонската гора, дето бяха излезли на разходка много коли и коне и господа и дами на коне…“ Всеки ден майордомът съобщаваше програмата за следващия: „Утри утиваме в Луксамбурската градина… утри заминавами за Фонтамблу, да видим кралския дворец…“ Но дона Фердинанда очакваше да й разкажат за едно друго посещение, със съвсем друго значение — посещението при Негово Величество Франческо II. Преди да замине Консалво, тя го бе задължила на минаване през Париж „да целуне ръка на краля“ и щом узна, че племенникът й е вече във френската столица, напомни му да изпълни веднага обещанието. Отец Джербини, който в Париж беше свещеник в „Мадалена“ и посещаваше домовете на всички благородници-легитимисти, и заедно с най-близките имаше достъп до бившия крал, бе поискал аудиенция за младия сицилианец, изтъквайки своевременно, че по-голямата част от семейство Уседа са останали верни на бурбонската кауза. В едно дълго писмо, което дона Фердинанда прочете в кръга на роднините, Консалво описваше сърдечния прием на някогашния монарх, загрижеността, с която разпитвал за целия род, и подаръка, който му дал, преди да се сбогува с него след един дълъг разговор — собствения му портрет с посвещение и автограф. „Нейно величество кралицата“ била неразположена и затова не можела да го приеме и тя; но „Кралят“ му казал, че иска да го види пак преди отпътуването му!… Пристигна и писмо от Балдасаре, който описваше посещението при „Негуву Величеству Франчиско Втори заедно с Негуву приподобие дон Плачито Джербини. Негуву Величеству говорил на Негува Светлост за Сицилия и за сицилийските благородници, които познавал в Неапол и в Париж. Негува Светлост му целунал ръка, а Негуву Величеству му подарил своя портрет и му рекъл, че трябва да дойде пак, за да го представи на Нейно Величеству Кралицата.“ Наистина преди слугата и господарят да напуснат Париж, и двамата съобщиха за втората аудиенция, но този път писмото на майордома до господаря съдържаше една подробност, за която не се споменаваше в писмото на Консалво до лелята. „Негуву Величеству много се възрадвал на Негуву Превъзходителству и като му стиснал ръка, запитал го кой знае кога ще се видим пак; пък Негуву приподобие ми рече, че Негува Светлост отвърнал: «Ваше Величеству, ще се видим отново в Неапол, в кралския дворец на Ваше Величеству!…»“

 

 

От Париж най-после младежът се завърна в Италия и като се отби за малко в Торино и Милано, отиде в Рим, който беше последният етап на неговото пътуване. Задържа се там известно време, но след като писа две писма на лелята, не се обади повече. Дона Фердинанда му бе поръчала и „да целуне нозете на папата“; и наистина отначало Балдасаре съобщаваше, че „Монсиньор дон Лотовико“ трябва да заведе във Ватикана племенника си, но после не писа дали посещението се е осъществило; напротив, един ден най-неочаквано телеграфира, че се завръщат.

Посрещнат на гарата от дона Фердинанда и от Тереза — защото принцът бе останал в двореца и беше заповядал и на жена си да остане, — Консалво влезе тържествено сред две редици слуги и чиновници от канцеларията, които се възхищаваха на прекрасния вид на младия господар и го приветствуваха с „добре дошъл“; после се завтекоха да помогнат на Балдасаре да свали големия куп денкове, куфари, пътни чанти и кутии за шапки, с които бе препълнена каретата и едно наето файтонче. Принцът, с достолепен и любезен вид, го дочака в Червения салон и му протегна ръката си, за да я целуне; същото стори и принцесата, но прояви повече сърдечност и загриженост:

— Забавлява ли се?… Добре ли пътува по морето?… Всичко тук ли ти е?… Стаите ти са приготвени…

Естествено неразговорливостта на Консалво в тези първи часове се обясняваше с умората от пътуването, със зашеметяването от пристигането; наистина вечерта, след като бе пратил в стаята на баща си, на сестра си и на мащехата цял куп подаръци, той се разбъбри много, разказа сума впечатления, разправи някои смешни случки с Балдасаре, който в чужбина често се обърквал — нали не знаел езика, — карал се с хората и ги ругаел на сицилиански; а един път, във Виена, насмалко не го завели да спи в участъка. Разговорът за пътуването, особено за Париж, продължи и на другия ден; но полека-лека, тъй като тази тема вече се изчерпа, младежът спря да участвува в разговорите. Ако принцесата разказваше нещо или принцът говореше за домашните сметки, той само слушаше и от време на време отговаряше с едно: „Да, ваша светлост“ или „Не, ваша светлост“. На трапезата, забил нос в чинията, не поглеждаше никого и често пъти дори не продумваше. Принцът почна да се дразни и да мълчи и той, но правеше някакви физиономии, които не предвещаваха нищо добро; принцесата, унила, вдигаше очи към тавана, а Тереза, разтревожена от тази хладност, губеше дори апетит. Когато станеха от трапезата и синът излезеше, принцът изливаше яда си:

— Пак почват старите работи! Ще видите, че пак почват старите работи! Какво му става на това говедо? Цяла година се развява да пътува, нищо не му е липсвало, а ми се отплаща така: надува ми се, всеки ден ми трови обеда!

Не би могло да се каже, че онова говедо мълчи, защото няма желание да разговаря; в присъствието на чужди хора не млъкваше, описваше приключенията си при пътуването, големите неща, които бе видял, новостите, за които в Сицилия не бяха и чували. Особено с Бенедето Джуленте и с хората, малко или много замесени в обществените дела, той водеше такива едни разговори, просто да се смае човек, че ги чува от неговата уста: за устройството на градските стражи, за поддържането на градините, за начина на поливане на улиците или осветяване на театрите. Защо, дявол да го вземе, се занимаваше с тия неща? За да покаже, че е ходил в чужбина?… Нищо подобно: той не само водеше необичайни разговори, ами бе променил и начина си на живот. След като се видя веднъж със старите си приятели гуляйджии, не ги потърси повече, дори ги отбягваше; страстта към конете, изглежда, съвсем го бе напуснала: вече не слизаше в конюшните, нито сядаше на приказки с кочияшите. Не се занимаваше нито с жени, нито с карти; по дял ден седеше затворен в стаята си и кой знае какво кроеше. Когато излизаше, често пъти отиваше на посещение при чичото дука, с когото разговаряше за сериозни неща; или пък се движеше в компанията на хора, от които по-рано бягаше като от чума — консерватори, политикани от Читателския клуб, „плъхове“ от аптеките, хора, заемащи обществени длъжности, все от свитата на депутата. Всеки ден пощата му носеше цял куп италиански и френски вестници, а книжарят всяка седмица му пращаше големи пакети книги, които той самият ходеше да си избира и да поръчва.

— Какъв ли бръмбар му е влязъл пък сега в главата? — викаше принцът на жена си все по-кисел.

А тя отвръщаше примирително:

— От какво се оплакваш? Човек не може да го познае, станал е съвсем друг: да бъде благословено това пътуване, че коренно го промени!

Някои дни Консалво не идваше на трапезата; на камериера, който отиваше да го повика, той отвръщаше през вратата, че имал работа; тогава принцът захвърляше салфетката си, стискаше зъби, избухваше едва ли не пред блюдолизците, които присъствуваха на обеда. Принцесата кимваше на Тереза и тя отиваше да вика брат си, увещаваше го нежно, гальовно, докато той отвори.

— Защо не дойдеш? Знаеш, че на татко му е неприятно…

— Защото имам работа, пиша, не мога да прекъсвам мисълта си…

— Остави писането, братче мило, изпълни желанието му!… Имаш много време за учене! Иначе ще помисли, че го правиш нарочно, че му се сърдиш на него… или на мама…

— Не се сърдя на никого. Нали виждаш, че пиша!… — Наистина писалището бе отрупано с хартии и разтворени книги.

И когато най-сетне той идваше на трапезата, принцът пухтеше и се ядосваше, като гледаше, че синът му е мълчалив и напрегнат като някакъв нов Архимед.

— Ще се храня сам, щом трябва да гледам тази мрачна физиономия! Цял ден е все намръщен! Това е прокоба! Яденето не ми е сладко! Ще хвана някоя болест…

Тогава Тереза — нали само тя можеше да повлияе на брат си — отиваше отново при него, хващаше го за ръцете, умоляваше го да бъде добър, говореше му за неговите синовни задължения; а Консалво я слушаше ням и неподвижен. Но веднъж, когато между другото тя каза, че трябвало да бъдат благодарни на баща си и на мащехата, брат й отвърна с хладна и язвителна ирония:

— Наистина голяма признателност им дължим… Баща ми винаги ме е обичал, още от времето, когато ме държа затворен десет години в новициата, както тебе шест години в колежа! И двамата трябва да му благодарим много, че не чака да минат и шест месеца от смъртта на майка ни, и взе друга на нейно място… Пък и тя от рая трябва да му благодари за уважението, обичта и грижите, с които я бе обградил.

— Млъкни! Млъкни! — възкликна Тереза.

— Трябвало пък и да мълча?… Знаеш ли колко измъчиха оная нещастница?… Но ти беше във Флоренция, затова не знаеш нищо.

— Млъкни, Консалво!

— Тогава какво искаш? Кажи ми ти какво трябва да направя, за да му угодя! Когато по цял ден отсъствувах от къщи, за да се забавлявам както знам, и пилеех пари: не, не бивало така, трябвало да се оправя! Сега непрекъснато седя в къщи да уча, той пак продължава да се заяжда с мен.

 

 

Консалво изучаваше политическа икономия, конституционно право, административно право. Хората, които не знаеха с какво се занимава, но виждаха коренната промяна у него, си я обясняваха с дългото странствуване, с това, че рано или късно всички младежи поумняват. И наистина странствуването беше първопричината за преобразяването на младия принц, неговия голям урок.

Враждата с баща му го бе отвратила от неговия дом и от родния му край, където липсата на пари и тегнещата бащина власт не му позволяваха да прави всичко, каквото пожелае; затова той с радост бе приел да се махне, да отиде да пообиколи малко света; но щом излезе от Сицилия, изпита такова чувство, каквото би изпитал един истински крал, изпратен в изгнание. Само един ден преди това, макар и да не можеше да лудува както иска, той все още беше важна особа, най-важната личност в своя град, където всички хора, и от висшите кръгове, и от простолюдието, му сваляха шапка и се занимаваха с него и с неговите подвизи; а сега изведнъж се бе събудил като обикновен човек сред тълпата, която не му обръщаше внимание. И много по-добре щеше да бъде да не се бе срещал с никого; но чрез препоръчителните писма, които носеше, в Неапол, Рим, Флоренция, Торино той се свърза с други хора, с тамошни благородници; и тогава разбра, че има по-важни особи от него. Името принц ди Мирабела бе загубило силата си, превърнало се беше в имена някакъв господин, каквито ги имаше с хиляди. Истинският блясък — а не посредственият разкош на баща му, — изящният вкус, елегантната пищност, за които в оня отдалечен край на Сицилия, където той бе живял, нямаха дори и представа, го заставиха да признае собственото си нищожество. В клуба на Катания хората се познаваха и той господствуваше над всички; но в клубовете на Неапол и Флоренция получаваше по милост входна карта само за няколко дни; и ако бе останал по-дълго, трябваше да бъде приет с гласуване, да търси препоръки, а, кой знае, може би и да бъде отхвърлен! В душата му бе настъпил голям прелом. Достойнството му, тщеславието му на „вицекрал“ бе засегнато дълбоко всеки път, когато той влизаше в огромните дворци, четворно по-големи от неговия родов дворец, където вместо дюкяни за даване под наем имаше обширни като музеи галерии, изпълнени с ценности на изкуството; затова престана да посещава познатите си и се отказа да завързва нови познанства. За да покаже по някакъв начин своето богатство, той пръскаше пари за наемни екипажи, харчеше по кафенета, по театри, ходеше в магазините да купува ненужни неща, с единствената цел да остави адреса си: принц ди Мирабела, хотел еди-кой си — най-скъпият в града. В Неапол все още се чувствуваше добре, защото там бяха запазени испанските традиции, досущ като в Сицилия, и всеки непознат дори го наричаше ваше превъзходителство и казваше: ваш покорен слуга; но във Флоренция, в Милано го наричаха обикновено господине; и напразно Балдасаре, който винаги вървеше до него, го обсипваше с „ваше превъзходителство“ или по-простоватото „ваша милост“: хората се усмихваха или се чудеха на необичайните изрази на майордома.

Така, за да избегне тези огорчения, младият принц замина за чужбина по-рано от определеното време. Макар че в чуждите страни хората от неговата каста имаха по-големи богатства и власт, той не се чувствуваше тъй дълбоко уязвен; но го очакваше друго затруднение: със своя беден и зле усвоен френски език във Виена, в Берлин, в Лондон той се почувствува като откъснат от света; а в Париж предизвикваше смях у хората, както Балдасаре — в Италия. Но в същото време неговият роден град, неговият дом, където го очакваха предишната почит и първенство, му се струваха все по-малки и жалки. Как да се помири да се върне там, след като бе видял бурния живот на големите градове? А нима можеше да се задоволи с посредствено място в обществото на една столица? Следователно той трябваше да бъде пръв между първите!… И след като тази мисъл се затвърди веднъж в главата му, Консалво взе да обмисля как да я осъществи. Дали баща му щеше да се съгласи да го пусне да живее далече? Това беше съмнително, но сигурно щеше да му дава колкото може по-малко пари; и то при най-унизителни условия, както при това пътуване, при което всички плащания трябваше да се извършват лично от майордома! Следователно докато беше жив баща му, той не би могъл да постигне своята цел; а принцът можеше да живее сто години, както мнозина от ония корави Уседа, които издържаха дълго, ако старата кръв не се разложеше преждевременно… И като разсъждаваше хладнокръвно, преценяваше всичко и разчиташе на смъртта на баща си като на необходимо за неговото щастие събитие, Консалво обмисляше и друга една страна на въпроса: че цялото състояние на баща му, в деня, когато той стане единствен негов господар, ще бъде недостатъчно да му достави онова удовлетворение, което търсеше. Състоянието на принц ди Франкаланца, което в Сицилия се смяташе за голямо, пък и навсякъде другаде би изглеждало така за човек с по-ограничени желания, за Консалво, в Рим, щеше да бъде малко повече от скромно. Следователно смъртта на баща му беше ненужна: той трябваше да търси друго средство. И той го намери там, в столицата, когато на връщане мина през нея.

Между другите писма чичото дук му бе дал и няколко до свои колеги от Парламента. На отиване Консалво се бе срещнал за малко с депутата Мадзарини — млад адвокат от провинцията на Месина, който се занимаваше с политика, продължавайки да упражнява професията си. На връщане Консалво най-малко мислеше за него — той изпитваше дълбоко класово презрение към адвоката, — когато една вечер депутатът го спря на улицата:

— Пак ли сте в Рим, принце? На връщане, естествено? Но защо не ми известихте за идването си? Особено приятно щеше да ми бъде да дойда да ви видя! Сигурно сте се забавлявали, иска ли питане!

Той говореше неспирно, ръкомахаше, тупаше го свойски по гърба. А Консалво, който посрещаше съвсем хладно интимностите, се дърпаше назад, гнусейки се от всякакъв допир. Макар и да заяви, че е много зает — наистина той се бе отделил от група хора, които го бяха наобиколили, — депутатът го задържа доста дълго; преди да го освободи, той му рече:

— Ще се видим утре, ще дойда да ви потърся в хотела…

Консалво беше толкова слисан, че не можа да намери подходящ момент да се отърве от него. На другия ден Мадзарини дойде да го вземе, покани го да обядва с него и го завлече в „Мортео“. Там имаше много други депутати, заобиколени от своите привърженици; преди да седне на масата, самият Мадзарини трябваше да се освободи от четирима-петима души, които го чакаха; докато обядваха, през всичкото време той говори за многобройните си задължения, за политическите комбинации, за обществените дела; един пощенски раздавач му донесе две телеграми, чиято разписка той подписа, докато дъвчеше лакомо и изцапа с мастило салфетката, която бе затъкнал под брадата си. Хората, които прекосяваха кафенето, го поздравяваха, той им отговаряше, като вмяташе по някое „кавалере!…“ или „драги комендаторе!…“. Когато поднасяха плодовете, около него вече се бе събрала цяла свита, на която той говореше разпалено за Рим — какво трябвало да се направи в този град, за да стане достоен за своите съдбини, за да се затвърди в него италианският дух, за да се държи в покорство Ватикана. Като завърши обеда, леко пийнал, хвана под ръка Консалво, който потръпна при този допир; но депутатът с блажена усмивка, която уж се мъчеше да сдържи, възкликна:

— Труден е пътят на политика, особено когато човек трябва да работи, за да живее; но в края на краищата и това носи някакво удовлетворение!… А вие, млади принце, не мислите ли да се включите в политическия живот?

Думи, подхвърлени ей така нехайно, за да продължи разговорът; но Консалво бе поразен от тях. Уморен, отегчен, отвратен от дърдоренето на депутата, от неговата фамилиарност, от този просташки обед, който трябваше да изгълта насила, в един миг той видя да се разтваря пред него, прав и гладък, пътят, който търсеше; този път, който бе превърнал един жалък търчи-лъжи като Мадзарини в човек с тежест, почитан и ухажван; този път, който даваше възможност да се добие известност и власт не само в една област и сред една каста, а сред цялата нация и над всички. Депутат, министър — Превъзходителство! — председател на министерския съвет, истински вицекрал! Какво му бе нужно, за да получи тези места? Нищо или съвсем малко. Мадзарини му бе говорил за трудната борба, която трябвало да води в своя избирателен окръг; но нима дук д’Орагуа не притежаваше едно избирателно владение, което естествено щеше да премине към племенника? За да добие популярност, адвокатът е трябвало търпеливо и хитро да си създава клиентела, да печели привърженици; а младият принц ди Мирабела вече ги имаше готови. Той не мислеше нито за културата, която трябваше да обладава, нито за компетентността: щом един невежа като чичо му можеше да бъде депутат, той смяташе, че е способен да направлява съдбините на нацията. Консалво притежаваше силна памет, дар слово и самообладание пред тълпата, които липсваха на дука и го измъчваха през целия му живот, засилвайки още повече умствената му ограниченост; Младият принц бе показвал красноречието си пред монасите в „Сан Никола“, дето само си тъпчеха търбусите, или пред тълпата, която идваше да слуша коледните проповеди; а по-късно и по улиците на града, из кръчмите, гдето бе заобиколен от всякакви хора: втренчените в него погледи, мълчанието на очакващата публика никога не го бяха смущавали. Какво друго бе необходимо?

Беше обещал на лелята да целуне не само ръцете на Франческо II, а и нозете на Светия отец: той избягна тази втора визита, защото се налагаше да промени не само навиците си, а и своите идеи. До този момент той беше бурбонец по душа и следователно — клерикал, макар и невярващ, дори такъв скептик по отношение на религиозните обреди, че не ходеше и на църква, което беше още един повод за обвинения от оня фарисей баща му. Сега, за да тръгне и да успее по новия път, той трябваше да стане либерал и антиклерикал като Мадзарини. Все пак отиде да посети чичо си Лодовико. Монсеньорът го посрещна с обичайната си мазна любезност, с хладните изрази на едно чувство, което си бе наложил за случая. Някогашният приор на „Сан Никола“ сякаш беше консервиран: слаб, без нито един бял косъм, с гладко лице, той съвсем не изглеждаше на петдесет години. Очите му искряха, когато, запитан от племенника си дали ще се завърне в Сицилия, отговори тихо и смирено:

— Засега не. А и моите нови обязаности ще ме задържат още дълго в Рим…

— Какви обязаности, чичо?

Той сведе поглед и рече:

— Без да съм настоявал, Негово светейшество иска да ме ръкоположи за кардинал…

Ама че хитрец: издигнал се беше само с хитрост!… И Консалво реши да следва неговия пример. Междувременно, вместо да отбягва Мадзарини, той отиде да го търси, накара го да го заведе в Камарата и Сената, за да разгледа веднага полето на своята бъдеща дейност. Тогава разбра, че ако за депутатско място не му достига само възраст, то за да се издигне по-нагоре, му е необходимо нещо друго.

 

 

Затова, след като се върна в къщи, никой вече не можеше да го познае. Убеден, че трябва да учи, той взе да купува книги връз книги, от всякакъв вид и големина; изчиташе ги от кора до кора или се ровеше в тях и си вземаше бележки; изпълнен с добри намерения, отначало той бе решил да се занимава сериозно. Всички тези материи бяха такива, че за тях не бе необходимо ръководството на учител — достатъчни беше повърхностната подготовка, която той имаше, и вродената интелигентност. Църковният латински език — този така мразен предмет, сега все пак му служеше за нещо. По-късно, запален като всеки новак, самонадеян като всички Уседа, които не признаваха пречки, той си закупи граматики и учебници по испански, английски и немски, за да изучава сам тези езици.

Мълвата за неговото преобразяване се разнесе бързо. Смаяни, подозрителни или възрадвани, роднините, старите му приятели, самите слуги дори разправяха, че по цял ден седял на писалището. Той — основателят на аристократичния клуб, бе станал член на Читателския клуб, ходеше там и говореше за политика, за администрация, критикуваше хора и порядки, цитираше най-различни автори и творби. Една вечер, когато в дома на дука Джуленте и дукът спореха за акциза върху потребителните стоки — дали за общината ще бъде по-изгодно да го даде на търг, или да го събира сама, Консалво изрази своето мнение, показвайки голяма ерудиция. Като излязоха оттам, Бенедето шеговито подхвърли с покровителствен тон:

— Ще те направим общински съветник, щом навършиш необходимата възраст!

— Защо? — възкликна Консалво. — Не! Но как става това?

— Защо ли? За да се наредиш сред представителите на твоя град! Що се отнася до начина, той е съвсем прост.

Най-напред той го представи в Националния кръжок. Някои членове се противопоставиха. От кои Уседа е тоя — от либералите или от реакционерите? Неколцина заявиха, че бил бурбонец като леля си Фердинанда; че в Париж дори ходил на посещение при Франческо II. Но Джуленте гарантира за свободолюбивите чувства на племенника си: вярно е, че е посетил бившия крал, но бил принуден от роднините си; впрочем това посещение било само формално и не го задължавало с нищо. До този момент той е бил младеж, безотговорен за идеите, които би могъл да изрази; сега иска да стане член на кръжока и това означава, че одобрява програмата им. Нямат сметка да го отхвърлят, защото иначе може да се повлече с реакционерите… Ревностните членове се задоволиха с тези гаранции, но все пак измърмориха, че според някои слухове младият принц бил пожелал на детронирания крал да го види отново в кралския дворец в Неапол…

Когато Консалво научи, че се носи такъв слух, запротестира най-енергично, че това е нагла лъжа, пусната кой знае от кого. Но после дръпна на четири очи майордома — единствения, който би могъл да я пусне — и право в мутрата му изрева:

— Ти ли бе, говедо, дявол да те вземе, си писал, че съм казал на Франческо Втори, че искам да го видя пак в Неапол?

Смутен и изплашен, Балдасаре отговори:

— Да, ваша светлост…

— Че кой ти каза тази глупост?

— Отец Джербини, който чул ваша светлост…

Консалво замахна заканително и го предупреди:

— Ако още веднъж повториш подобни глупости, ще те пребия, разбра ли?

И така, той бе приет в кръжока единодушно. Ах, тогава да бяхте чули отнякъде дона Фердинанда! Още преди това тя беше подушила нещо около неговото вероотстъпничество и като дръпна племенника си за ръката, викна му:

— Внимавай, щото иначе няма да те погледна! Внимавай, че няма да получиш нито грош от мене!

Консалво се престори, че не разбира за какво става дума, и най-невинно отвърна:

— Какво са ви заблудили, ваше превъзходителство?

Но един прекрасен ден Лукреция отиде да й занесе новината за приемането на племенника в кръжока. И тя се бе запенила от възмущение; но в същност отиде да клевети Консалво пред лелята, за да може тя да го намрази; говореше й против него, за да я разположи към себе си, за да си отмъсти на принцесата.

— Ой, проклет род!… Ой, какви лицемери!… А на мене разправяше, че не било вярно!…

Старицата не можеше да понесе най-вече това, че тоя шмекер се бе опитал най-безсрамно да я преметне.

— Ще има да вземат всичките!… Дано пукнат всички до един!…

И както преди десет години за сватбата на Лукреция, тя извади от скрина обичайния лист и го накъса на хиляди парченца пред племенницата си.

— Нито грош! Ей така!

Понеже мъжът й полека-лека бе възприел либералните идеи, и Киара почна да фучи срещу племенника и срещу съпруга си. Дон Бласко обаче, вече стар либерал, одобри „покръстването“ на племенника си. Консалво не обръщаше внимание на тези побъркани и една вечер в клуба, когато събранието обсъждаше въпроса за търговските договори, той направи своя дебют. Тясната зала бе препълнена с хора, столовете бяха наблъскани един до друг. За да избегне допир с когото и да било, Консалво бе нарушил реда и бе изтеглил своя стол навън от редицата; хапеше мустачките си, сериозен, и слушаше внимателно. Но когато председателят обяви: „Щом никой не иска думата, предлагам за одобрение решенията на комисията“, младият принц се надигна.

— Искам думата.

Внезапно настъпи дълбока тишина и всички погледи се насочиха към Консалво. С гръб към стената, поглеждайки ту към събранието, ту към президиума, той започна:

— Господа, преди всичко трябва да се извиня за дързостта, за която бихте могли да ме обвините, че аз, последният дошъл между вас, се осмелявам да взема думата по един много сериозен въпрос, предмет на грижливо проучване от страна на някои членове, които бих желал, но не бих могъл да нарека колеги, а трябва и искам да нарека мои учители.

Тази дълга фраза бе произнесена с такава увереност и така гладко, така на място и умело, така погъделичка самолюбието на предишните оратори и прозвуча толкова изненадващо от устата на един младеж, известен до този момент само с прахосничеството и пороците си, че мнозина зашушукаха:

— Браво!… Добре!…

Той продължи. Каза, че ако дързостта му е наистина голяма, то не по-малка е снизходителността на неговата аудитория. Определи доклада на комисията като „образец в това отношение“, нарече го „наистина изготвен на висотата на един парламентарен доклад“. Цитира два-три параграфа от него почти буквално и тази удивителна памет предизвика продължителен възторжен шепот. Но може би снизходителното събрание очакваше той да изкаже своето лично мнение по въпроса? И с „боязливостта на ученик, но същевременно и с увереността на апостол“ той заяви, че е за свободата; за свободата, „която е най-голямата придобивка на нашето време“; с която „никога не бива да се злоупотребява“, защото тя „сама коригира себе си“. Безбройни са преимуществата на свободния строй, защото „както казва знаменитият Адам Смит в своето велико произведение…“ и действително така „мисли и великият Прудон…“, и макар че „прочутият Бастиа не допуска“, все пак „английската школа е на мнение…“.

Всички наоколо бяха смаяни и зарадвани. Бенедето ликуваше, като че това беше негова лична победа и сякаш искаше да каже: „Видяхте ли? А когато аз ви гарантирах?…“

Продължителни ръкопляскания прекъсваха от време на време тази реч, която всички смятаха за импровизирана — така непринудено беше казана. Но истинският триумф настъпи при заключителната обосновка: необходимостта от съответствие между икономическата и политическата свобода — „най-големите гаранции за благоденствието и напредъка, причините за създаването на тази млада Италия, отново обединена и сплотена като свободна и силна нация, благодарение на народа и на краля!…“