Федерико де Роберто
Вицекралете (16)

7

На сватбения обред на принца с братовчедката Грациела, извършен три месеца след преминаването на епидемията, бяха поканени само роднините и неколцина от най-близките приятели: вдовецът беше още в траур и едно шумно празненство би било неподходящо. Впрочем самият принц обясняваше, че това е само брак по сметка: както той, така и братовчедката имали доста години на гърба си и следователно свързвали съдбите си без всякакви младежки фантазии, а само за да си помагат един на друг; братовчедката имаше нужда от човек, който да защищава интересите й и да й създаде отново положение в обществото, а принцът намираше нова майка за децата си. Затова този съюз, който се предсказваше от някои още когато разклатеното здраве на принцесата будеше страх за живота й, а след нещастието, ускорено от холерата, се очакваше всеки ден, получи почти всеобщо одобрение: изповедникът, викарият, всички духовници, които се навъртаха в този дом, смятаха, че това е уместно и разумно. Приготовленията за сватбената церемония бяха много скромни, защото не само младоженците бяха в траур; след тази ужасна епидемия почти нямаше семейство, което да не оплаква някой близък. Бенедето Джуленте, в Маскалуча, бе загубил в един ден и майка си, и баща си; принцеса Рокашано бе останала вдовица, на дукеса Радали бе умрял някакъв вуйчо — кавалер Джовани Артузо; но това нещастие не бе причинило голяма скръб, защото кавалерът, богат и бездетен, бе оставил цялото си състояние на дома Радали — узуфруктът за дукесата, владението за Джованино, на когото беше кръстник. По-скоро майката съжаляваше, че наследството не бе отишло у първородния й син, заради когото бе пожертвувала живота си. Премахването на манастирите бе разстроило всичките й планове, тъй като Джованино не можеше да стане вече монах и се бе върнал в светския живот; сега наследството идваше да изравни положението на двамата братя, тоест да омаловажи положението на първородния. Тя обичаше и двамата, но към дука освен обич изпитваше и някакво инстинктивно почитание като към глава на фамилията, наследник и продължител на името и на бащината власт. За да не се осуетят плановете й поради затварянето на манастирите и грешката на вуйчото, трябваше Джованино да не се жени; за постигането на тая цел тя оставяше младежа да живее на воля, задоволяваше всичките му прищевки — лов, коне и какви ли не развлечения, така че той да не се изкуши да промени живота си.

Прочее несъмнено беше, че дона Грациела щеше да се държи като майка към децата на принца. Балдасаре бе разказал на подчинените си подробности от писмата, разменени между младоженката и малката принцеса, които те повтаряха навред. Когато момичето научило във Флоренция за смъртта на майка си, толкова плакало, така се тръшкало, че директорката на колежа се хванала за главата и не знаела какво да прави. Имаше право, горката госпожичка! Сама, далече от дома, „да не може да прегърне майка си за последен път! Майчице мила! Майчице мила!…“ Трябвало човек да прочете тези писма; защото в „Сантисима Анунциата“ госпожичките получавали възпитание „комифо“; а принцеската била толкова будна и ученолюбива, че винаги вземала първите награди. Но най-сетне, когато кръстницата й пратила кичур коси от покойницата и нейното молитвениче и нейната броеница, като й обещала, че принцът скоро ще я прибере в къщи, и я съветвала да не го натъжава — горкичкия! — с тези писма, малката господарка се поуспокоила: „Имаш право, моя добричка кръстнице; бях забравила за скръбта на клетия татко, за да мисля само за своята; а това е несправедливо…“ Ами писмата, дето била писала направо на принца? „Скъпи татко, не се измъчвай повече; мисли като мен, че добрата мама е в рая и оттам ни гледа всички и бди над нас, и иска да се утешим, защото тя е сред блажените и всички ние, по волята божия, ще отидем един ден при нея…“ Наистина да се чудиш, че едно момиче на четиринайсет години може да пише така!… И тогава принцът й съобщил важната вест; той бил неутешим поради загубата на тази праведница и щял да я оплаква до последния ден на живота си; но децата имали нужда от някой, който да замести майка им, та само с такава цел се бил вслушал в съветите на всички роднини, които го убеждавали да се ожени повторно; затова се женел за братовчедката, която по време на „голямото нещастие“ му била дала толкова доказателства за своята привързаност, пък и като роднина била най-подходяща за деликатната обязаност на втора майка.

От своя страна братовчедката, под диктовката на отеца изповедник, добави в края на писмото: „Мое скъпо дете, от това, което ти пише баща ти, разбираш, че отсега нататък имам още повече право да те наричам така, както впрочем винаги съм те наричала в сърцето си. Ще се стремя ти да не чувствуваш липсата на нашата скъпа близка, но не и да те накарам да я забравиш, което всъщност е невъзможно не само за теб, а и за всички нас. Ще се сближим още повече, аз ще бъда винаги до теб, за да бдя над теб и брат ти, както заръча блаженопочившата в предсмъртния си час. Горя от нетърпение да те притисна до сърцето си и ако засега училищните ти задължения не ти позволяват да се върнеш у дома, то ние ще дойдем да те видим в най-скоро време…“

Изминаха обаче много дни, без да се получи отговор на това писмо. Какво ставаше? Да не би пощата пак да се е забавила? Или пък госпожицата не е добре? Или е посрещнала зле известието за женитбата?… Балдасаре направи какво ли не, за да разсее това съмнение. Действително той полагаше големи усилия, за да скрие от хората и раздразнението на младия принц, но не успяваше; защото Консалво се бе настроил срещу бъдещата мащеха и баща си още от първия момент, когато узна за тоя брак. Разбира се, очаквайки деня на сватбата, братовчедката не идваше вече в двореца, нали сега там нямаше господарка, която да я посреща; но принцът ходеше при нея и искаше и синът му да й прави посещения; напразно — младият принц не желаеше дори да чуе такова нещо и когато завареше годеницата на баща си в дома на някои роднини, едва я поздравяваше, отвръщаше ужасно хладно на нейните излияния, докато тя най-настойчиво го наричаше „сине мой“; или той направо я отбягваше, показвайки омразата си към тази жена. За голяма изненада на всички принцът сякаш не забелязваше това, сякаш самият той се бе променил и също се стараеше да спечели благоразположението на сина си: даваше му пари с шепи, оставяше го да прави каквото си иска, купуваше му кабриолети и английски коне. Но Консалво се държеше хладно и към баща си, избягваше го, по цели седмици се губеше от къщи — ходеше на вилата, на лов; така че полека-лека виждаха как принцът почва да се дразни и да пухти. Майордомът, нали беше миролюбив човек, се огорчаваше от това и се стараеше да укроти младия господар. Консалво не му обръщаше внимание; веднъж дори му отговори съвсем рязко:

— Не ми досаждай! Гледай си службата! Не ми досаждай!…

Ех, луди-млади! Луди-млади! Човек трябва да бъде търпелив към тях, да ги остави да правят каквото искат, докато поумнеят! Но принцеската? Възможно ли беше и тя да се обърне срещу баща си и мащехата? Такава разумна и послушна дъщеря, възпитавана в „Сантисима Анунциата“?…

След като се бави повече от седмица, отговорът на госпожицата най-сетне пристигна. „Скъпи татко, скъпа мамо — пишеше тя, — не ви се обадих по-рано, защото бях малко неразположена; нищо особено, не се тревожете; сега, благодарение на бога, мога да ви кажа с каква радост посрещнах това, което правите заради нас…“ и така нататък — цели две страници, изпълнени със сърдечни думи чак до заключението, в което пишеше: „Ваша безкрайно предана и признателна дъщеря, Тереза“. В същия смисъл тя писа и на брат си; но младият принц й отговори, без да спомене за мащехата, без да намекне за предстоящата сватба, като че никога не бе чувал да се говори за това. Напротив, два дни преди церемонията замина с Джованино Радали и други приятели на лов, като каза, че ще се бави само двайсет и четири часа. В деня на сватбата обаче, когато баща му и мащехата отидоха заедно с поканените в общината, той още не беше си дошъл. Нямаше го и вечерта, когато младоженците се върнаха от църква. Небивал скандал! Прислугата шушукаше, блюдолизците седяха като на тръни, младоженката се усмихваше насила, а Лукреция току повтаряше:

— А Консалво? Защо не пратите да го повикат? — Макар че няколко пъти й бяха обяснили, че младежът е из полето, в Пиана.

Попребледнял, принцът казваше, че навярно се е случило някое нещастие с дружината. Наистина не беше се завърнал още никой от другарите на Консалво и дукеса Радали и синът й дук Микеле, разтревожени за техния Джованино, през половин час пращаха хора в къщи. Да не се е обърнала лодката в Бивиере? Или се е прекатурил файтонът? Или е изгърмяла някоя пушка, боже опази?…

Дона Фердинанда обаче беше съвсем спокойна; тя беше сигурна, че нейният любимец навярно е устроил това, за да не присъствува на сватбената церемония; и в себе си одобряваше постъпката му. Що за глупост от страна на Джакомо да разправя, че се жени, за да не оставя децата си без майка! Та неговите деца да не са пеленачета, че да трябва да се кърмят!… Пък и какъв ли авторитет имаше пред тях майката! Нали принцът не й разрешаваше да им зашие дори едно копче! А сега, виждаш ли какво ще стане? Братовчедката клюкарка ще се разпорежда в дома Франкаланца!

Старата мома пошушваше тия неща на Киара и на Лукреция, които пък ги разказваха на маркиза и на дон Бласко; и всички признаваха, че Джакомо се жени за Грациела само защото на младини си беше втълпил да я вземе за жена. Майка му не я искаше и тогава той се бе подчинил на нейната непреклонна воля; и дори като че ли бе забравил своето желание и се държеше хладно с братовчедката, като да не бе помислял никога за нея, гледайки си само сметките; но щом си уреди работите пак се върна към старата си възлюблена; а сега, след толкова години, когато не беше вече млад и имаше две големи деца, щом се освободи, хукна да се жени за нея — вдовица, застаряла, погрозняла — само и само да си отмъсти, да развали делото на майка си. Че не беше ли го развалил и по друг начин, като заобиколи желанията й, изразени в завещанието, като ограби наследниците и сънаследника си? И какво беше останало сега от делата на покойната? Нали и Раймондо бе развалил брака, който тя бе желала! Ами Лукреция, дето трябваше да си седи в къщи, не взе ли, че се омъжи?… „Въртоглави! Дебели глави! Луди!“ Така се обвиняваха те пак един друг; но този път всички единодушно упрекваха принца, съюзяваха се срещу него; с изключение само на приора.

Сега той беше още по-равнодушен към светските дела, към фамилните борби, тъй като всеки момент щеше да замине за Рим. След премахването на манастирите всички в курията признаха, че ученият и свят касинезец трябва да се издигне по друг начин. Предложена му бе епископия по негов избор; но той, нали имаше по-високи цели, поиска да отиде в „Пропаганда Фиде“^[1]. И тъкмо тези дни, ръкоположен за епископ in partibus, бе повикан в голямата конгрегация. Какво го интересуваше него бракът на брат му, завещанието на майка му и всички жалки интриги, които плетяха неговите близки? В Рим го предшествуваше такава ярка слава и такива силни препоръки, че той беше сигурен, че с умението си за кратко време ще стигне до най-високите йерархически стъпала… Както у него, разтурянето на религиозните корпорации бе събудило други желания, други амбиции и у дон Бласко. Превръщайки в облигации отмъкнатите от манастира пари, монахът най-сетне бе осъществил своята младежка мечта — да има своя собственост, да притежава капитал. Той почти бе забравил омразата си към племенника съперник и не се интересуваше вече нито от него, нито от другите. Но „апетитът идва с яденето“ — казва поговорката, и дон Бласко не се задоволяваше с тия няколко хиляди унции, искаше да забогатее истински, търсеше начин да трупа пари. Затова гледаше да докопа нещо от имотите на капеланиите и бенефициите; и като виждаше, че Джакомо го залъгва с празни приказки и въпреки обещанията бе почнал да води делото самостоятелно, той стана душата на съюза, замислен срещу него, като пусна в действие същата система, която принцът бе приложил срещу братята и сестрите си. „Който вади нож, от нож умира“ — казва друга една поговорка; и принцът, който бе принудил Раймондо и Лукреция да му платят за неговата подкрепа, трябваше да запуши устата на чичо си, дето винаги плещеше каквото му дойдеше на езика; сега беше почнал да дрънка, че работата със смъртта на принцесата не била много чиста; че да принуди „нещастната Маргерита“ да избяга в Касоне, когато била толкова зле и дори вече имала първите признаци на холера, това значело, че е искал да се отърве от нея, след като й бил продиктувал завещанието, с което я накарал да остави всичко на него и нищо на децата; и че Консалво имал основание да се държи хладно, и че… и че…

Тогава принцът призна правата на роднините си при подялбата на имотите и всички се успокоиха. Успокоиха се привидно, защото всъщност омразата им кипеше тайно. Джакомо не смееше да се скара с монаха, за да не го отблъсне от себе си сега, когато чичото имаше пари; по същата причина не се заяждаше и с леля Фердинанда; още по-малко с дука, до чийто депутатски авторитет прибягваше, за да му помогне срещу хищническия фиск. Но срещу всички други той изливаше яда си, сърдит, раздразнен, жесток като звяр. Най-големият му кошмар беше данъчният агент — някой си Стравузо; освен като много алчен, този човек бе прочут и като ужасен урочасник; и принцът, когато се нахвърляше срещу него, от страх не смееше да произнесе името му, наричаше го само „Сохрани боже“, като стискаше в шепата си един амулет — обикновено парче желязо във форма на ръка, която прави знак на рога.

— Аз ли да разговарям със Сохрани боже — казваше той на чичо си на сватбената вечер. — Да не съм луд!… Махнете го оттук! Преместете го, този пладнешки хайдутин, дето обира хората!… Не му ли стига, че ме накара да платя двайсет на сто за освобождаването на имотите от капеланиите — двоен данък за наследство, като между чужди хора! Че ние ако бяхме чужди, нямаше да наследим нищо! Та имотите се възвръщат на нас именно защото основателите на тези фондове са наши прадеди!

Дукът, който превъзнасяше до небето новите закони, го посъветва да не се оплаква: дори и като се приспадне двайсет на сто, останалото е пак чиста печалба. В случая най-важното за законодателя било да се отнемат от монасите толкова имоти и ренти, които да бъдат отредени за увеличаване състоянието на отделните граждани, следователно за увеличаване на общественото благосъстояние. Затова, докато чакаше да вземе своята част от подялбата на освободените имоти, той бе направил постъпки да му дадат Карубо и Фонтана Роса — две имения на манастира „Сан Джулиано“, за които скоро щеше да получи право на владение, и насърчаваше племенника си да стори същото: да си избере някое хубаво имение, което да изплаща годишно с доходите от него, и така да го разработи, че да повдигне цената му. Но принцът отвърна:

— Не мога, ваша светлост. Изповедникът не ми дава. Щял да ми го впише като грях; и тъкмо в тоя тържествен ден на моята сватба искам да го послушам. Това не значи, че ваша светлост е постъпил зле; но нашите случаи са различни…

Дукът го загледа право в очите, за да се увери дали говори сериозно, или се шегува; после изказа същото възражение, с което принцът се бе обърнал към дон Бласко:

— Че тогава защо искаш да си възвърнеш имотите от капеланиите? Нали и те са църковни!

— Не, ваша светлост — отвърна принцът. — Според заръката на учредителите църквата имаше право само да ги управлява. Само рентите от тях трябва да бъдат използувани за свети цели и за това сме отговорни всички ние…

Докато те водеха тези разговори, другите роднини продължаваха да разискват отсъствието на младия принц, клюкарствуваха скришом от новата принцеса, която се показваше загрижена, страхувайки се както мъжа си да не се е случило нещо лошо на младежа, и казваше, че трябва да изпратят хора в Пиана, за да проверят какво е станало. Въпреки безпокойството си тя се грижеше за сервирането, даваше тихо нареждания на Балдасаре, канеше настойчиво гостите да си вземат повторно от сладкишите и сладоледите, като по този начин за пръв път изпълняваше задълженията си на домакиня. Дон Бласко не чакаше много да го молят: сега, когато бяха ударили катинара на „Сан Никола“, той можеше да закъснява докогато си иска; и докато лапаше лакомо, използуваше времето си да поразпита хората кои са най-платежоспособните фирми, защото и той бе почнал да дава заеми. От време на време се приближаваше към групата на мъжете, където дукът, след като бе завършил разговора с племенника си, говореше за обществените работи. Въпросът, който засега безпокоеше депутата, беше въпросът за Общината. Там работите вървяха зле, приятелите на големеца настойчиво го молеха да поеме ръководството, да докаже още веднъж, че обича своя роден град; но той заявяваше, че му липсва не желание, а сила. Беше вече депутат, общински и окръжен съветник, член на Търговската камара, на Земеделското сдружение, председател на управителния съвет на Кредитната банка, член на контролния съвет на Националната банка и на Сицилианската банка; та не стига това, ами го слагаха и във всички надзорни съвети и анкетни комисии. При всяко ново назначение той протестираше, че това му е вече много, че нямал време за нищо, че трябвало да отстъпи място на други; но след продължителен и вежлив спор накрая трябваше да се предаде пред настояванията на приятелите си. Противниците, републиканците, недоволниците крещяха срещу това съсредоточаване на толкова длъжности в ръцете на едно и също лице; и сега дукът изтъкваше именно тая причина, за да отказва да стане кмет. След голямата мъка поради сполетелите го нещастия Бенедето отново бе почнал да се занимава с обществена дейност и настояваше пред чичото, повтаряше поканата от името на Общинския съвет, като се позоваваше на това, че липсват способни хора.

— Няма да ме убедиш, че само аз мога да бъда кмет — отвърна депутатът. — Защо не станеш ти?

— Защото нямам такива заслуги като вас, ваше превъзходителство!

— Кажи ми само, че приемаш, и след петнадесет дни ще получиш назначение.

Бенедето продължи да увърта, като се усмихваше и се преструваше, че не вярва положението да е сериозно; всъщност в душата си той не желаеше нищо по-силно от това; но го възпираше едно голямо затруднение — съпротивата на жена му. Чуеше ли го да заговори за обществени задължения, за изборни длъжности и либерална политика, тя винаги избухваше, заканваше се, че щяла да заповяда да изритат по стълбите ония, които идваха да го търсят в качеството му на общински съветник и председател на Националния кръжок; че щяла да къса книжата, адресирани до мъжа й, преди той да ги прочете. Щом като му вдигаше олелия за такива дребни неща, какво ли щеше да направи, когато узнаеше, че е станал кмет? Възпиран от този страх, Бенедето отклоняваше подновените предложения на чичото, който бе запазил за последния си удар най-силния аргумент;

— В деня, когато се оттегля, ще намериш почвата подготвена…

Докато депутатът настояваше, Лукреция злословеше за мъжа си пред Киара, дона Фердинанда и маркизът одумваха принцът, блюдолизците ухажваха новата принцеса, а дон Бласко ходеше да бъбри ту при едните, ту при другите, чу се трополене на файтон, пристигащ в кариер, и всички възкликнаха;

— Консалво!… Младият принц!…

Балдасаре се бе втурнал да го посрещне. Младежът беше в спретнато облекло, с чисти ботуши, като че ли сега щеше да излиза; но на разтревожения майордом, който го разпитваше какво се е случило, той отговори: Останах жив като по чудо!

Когато влезе в салона и всички се струпаха около него, почна да разказва историята на някакво заплетено премеждие: как се заблудил в Бивиере, как гладувал дванайсет часа, как се разбила лодката, в която бил.

— Господи!… Господи!… Свети боже милостиви! — възклицаваха всички наоколо му.

А принцесата току повтаряше;

— Ах, този лов! Сине мой, какъв страх брах!

Самият принц даваше вид, че вярва на тази история и всички от предпазливост се преструваха на зарадвани, задето Консалво се е отървал; само дона Фердинанда бърчеше тънките си устни в иронична усмивка, защото добре знаеше, че нейният любимец не е преживял нищо такова… В същото време Бенедето докладваше тихо на жена си за предложението да стане кмет, направено му от чичото, и за своя отказ. Лукреция се извърна да го погледне и право в лицето му изтърси:

— Ти винаги ли ще бъдеш глупак?

 

 

Лукреция си бе въобразила, че кметската длъжност ще облагороди някак си мъжа й, като му предаде авторитета, славата и важността, които той не притежаваше; обаче след като дукът издействува назначение за Джуленте, тя разбра, че Джуленте си остава Джуленте — обикновен чиновник, жалък писарушка, слуга на хората. А когато я нарекоха кметица, почервеня като мак, сякаш я обидиха, сякаш и най-вежливият тон криеше неискреност и иронична подигравка. И тя вече не остави на мира Бенедето; след като го бе накарала да приеме тая служба, сега му натякваше, че нямал полза от нея, че била свързана с неприятности и опасности; ако поради голямата си заетост той се прибереше в къщи по-късно от обикновено, уморен и гладен, тя го посрещаше нацупена, с почти раздигната трапеза и студено ядене; дойдеха ли хора да търсят кмета, викаше на камериерката:

— Няма го! Няма никой! Изгони тия нахалници! — Така че нахалниците да чуят и да се откажат вече да идват.

Ако все пак, от предпазливост, по необходимост, Джуленте приемаше тия хора, тя си мяташе шала на главата и отиваше при роднините или приятелките си и почваше да се оплаква:

— Не мога вече да издържам! Струва ми се, че ще полудея! Какъв адски живот! Ах, ако знаех…

Колкото повече се мъчеха да й докажат, че не е права, че Бенедето я обкръжава с обич и уважение, толкова по-силно го намразваше: въобразяваше си, че мъжът й я малтретира, обвиняваше го за какво ли не. Понеже семейство Джуленте не бяха получавали земи, тя го смяташе за сетен бедняк; и като не можеше да докаже основателно това, обвиняваше го, че е скъперник. Той й позволяваше да харчи колкото иска, но нали си бе втълпила, че е скъперник, вярваше твърдо в тази фикция като в действителен факт; и с вид на примирена със съдбата си жертва, почти със сълзи на очи, отказваше да купува за себе, каквото и да било; отказала се беше от всякакви тоалети, шапки, накити и ходеше облечена като слугиня. Мъжът й не можеше да изтръгне от нея обяснение за тази небрежност; но в двореца тя се отприщваше и говореше непрекъснато против него; а ако принцът или дона Фердинанда й напомняха как беше побесняла да се жени за него, заяждаше се с тях:

— Защо не сте ми отворили очите? Отде да го знам какъв е! Вие трябваше да ме предупредите!

— Ой, ой! Че забрави ли всичко, каквото направи?

— Отде да го знам какъв е! Вие сте виновни, че не сте ме спрели да извърша тая глупост!

И тая нова мисъл така се бе загнездила в главата й, че когато се отприщваше пред първия срещнат, когато се оплакваше за нещастието си пред хора, с които бе разговаряла едва веднъж, за свое оправдание тя казваше:

— Моето семейство ме измами. Този мъж не беше за мене; те ме омъжиха за него насила… погубиха ме!

Освен това клеветеше Джуленте и за друго, осмиваше неговия патриотизъм, като го отдаваше на амбицията му или го отричаше напълно.

— Този глупак е станал либерал, за да бъде нещо. Но не стана нищо. Остана си кръгла нула. Герой от Волтурно ли? Я гледайте бедрото му — по-здраво и от моите крака!

Често пъти без всякакъв свян разправяше и по-лоши неща отчасти защото не разбираше, че това е неприлично, отчасти защото смяташе, че на нея всичко й е позволено. Никога не се надигаше от леглото преди дванадесет часа и цели два часа се мотаеше размъкната, с една фуста върху нощницата, с разголен врат и ръце, нахлузила на бос крак домашните пантофи; показваше се в този вид пред камериера и готвача и дори беше готова да приема така гости; и ако Бенедето беше в къщи и възкликваше умолително: „Но Лукреция, за бога!…“ тя го гледаше учудено и му се блещеше:

— Какво има? Това са близки хора! Да не трябва да слагам бален тоалет? Оня, дето ми го поръча от Париж?…

А ако той й кажеше да си поръча, да похарчи всичко, каквото иска, тя свиваше рамене:

— Аз ли? Че за какво ми е? За какъв дявол ми трябва? Не ходя вече никъде, не познавам вече никого от моето общество! Ти пести, пести си парите!…

Притиснат до стената, понякога той загубваше търпение; тогава тя го заплашваше, че ще го напусне.

— А, така ли се държиш? Внимавай, защото ще те зарежа!… Не ме карай да ме прихванат да си ида, че иначе и насила не можеш ме задържа!… Нали знаеш какви сме ние Уседа, като си наумим нещо! Раймондо обърна света наопаки, за да остави жена си и да вземе друга! Джакомо се беше зарекъл да се ожени за Грациела, та умори оная клетница преждевременно…

— Мълчи!… Какво приказваш!

Затова той понасяше всичките й щуротии, капризи, противоречия, упреци и насмешки. Не по-малко от скритата вражда на жена му го притесняваше и покровителството на чичото дука. Депутатът, който вече не ходеше в столицата, посвещаваше цялото си време на своите сделки, наблюдаваше полската работа, подобряваше имотите, купени от неприкосновеното имущество на църквата, спекулираше с търговете, възползуваше се от доверието пред държавните учреждения, за да си възвърне онова, което бе похарчил за революцията. И като си даваше вид, че съветва Джуленте, убеждаваше го да направи това, което той искаше. Официално кмет бе племенникът, но фактически беше дукът. Без неговото съгласие не се местеше дори един стол в Общината; особено когато трябваше да се назначават чиновници, да се възлагат обществени строежи, да се разпределят доброволни служби, от които имаше косвени или морални облаги, той налагаше своята воля, протежираше своите поклонници, па били те и некадърни, тикаше напред хора, от които можеше да очаква нещо в замяна, не щадеше ония от противната партия, каквито и заслуги и препоръки да имаха. Умееше да се преструва на съвсем безпристрастен, да тласка племенника си да прави това, което той самият искаше, сякаш наистина не го интересуваше нищо; и така, с цената на явни неправди, на открити нарушения на закона бе превърнал Общината в избирателна агенция, фабрика за привърженици. От уважение и от стеснение, най-вече поради надеждата, че ще получи политическото наследство на чичото, Бенедето не смееше да му противоречи; ако по повод на някое по-сериозно нарушение той проявеше за миг колебание, дукът надвиваше тези угризения, като го убеждаваше, че политическата борба е необходима, или пък поемаше задължение да оправи работата по-късно, или просто му даваше да разбере, че в края на краищата трябва да го слуша, защото на това място го е поставил той. В замяна на това му гарантираше подкрепата на правителството и префектурата, поддържаше го в съвета, сипеше похвали за него дори и в семейството, като даваше отпор на Лукреция, която го оскърбяваше пред всички. А тя, за да угодничи на чичото, отвръщаше, че мъжът й правел нещо добро само когато следвал неговите съвети; обратно, останеше ли насаме с Бенедето, почваше да го хока, че се подчинявал сляпо на дука:

— Говедо! Глупак! Наивник! Не разбираш ли, че те изцежда като лимон? Че иска да вади кестените от огъня, без да си гори ръцете?… Поне да умееше да си поискаш твоята част!

И го съветваше да участвува в гешефтите на депутата, да продава авторитета си, да иска пари за работите, които бе длъжен да извършва; и то без всякакви скрупули, като нещо съвсем естествено, както бяха правили Вицекралете по времето, когато са имали власт. Така, донейде заради жена си, донейде заради чичото, Джуленте допускаше какви ли не нередности, без да отдава значение на това, излагаше на риск доброто си име на безкористен либерал, на „герой от Волтурно“. Но амбицията го бе заслепила, той искаше да представлява нещо в политиката и Парламентът беше неговата цел, заради която търпеше да седи в Общината. Понеже рано или късно дукът щеше да се оттегли, той искаше да го замести; всички роднини си правеха сметка да пипнат спестените пари на депутата, той аспирираше за политическото му наследство; депутатското кресло в Камарата щеше да бъде потвърждение, признание за неговия патриотизъм, за неговите способности. Затова пък презрението на жена му растеше: тя не проумяваше как може човек да изпълнява една обществена длъжност само за удоволствие, без да печели от нея, да си губи времето, като пренебрегва заради тая служба всякакви други задължения, да не си гледа личните интереси, да не ходи никога на полето, да оставя всичко в ръцете на чифликчиите и арендаторите. Като че той можеше да си позволи този лукс! Като че ли беше принц ди Мирабела!…

Виж, Консалво можеше да прави и правеше каквото си иска. Той не само не се интересуваше от домашните работи — защото баща му се грижеше вместо него, ами се прибираше в къщи само да спи, когато, разбира се, спеше. Напуснал бе стаята, в която се бе настанил след завръщането си от манастира, и си бе обзавел жилище на първия етаж, с изглед към вътрешния двор, след като бе съборил някои стени, зазидал прозорци, отворил нова стълба, изобщо доразбъркал още повече плана на двореца. Принцът го бе оставил да прави каквото си иска. И не стига, че живееше съвсем отделно от останалите членове на семейството и си имаше лична прислуга, ами сега се хранеше сам, заявявайки, че часовете на баща му не му били удобни. Принцът се бе съгласил и с това, за голямо учудване на всички, които познаваха неговия деспотизъм, нуждата му да упражнява абсолютна власт. Младежът водеше весел живот: коне, файтони, лов, фехтовка, хазарт и всичко останало. Понеже „Казиното на благородниците“ бе унищожено от пожара през шестдесет и втора година, заедно с няколко групи свои другари той бе основал един клуб, който представляваше по-богата и по-елегантна реставрация на старата институция; и макар че там се допускаха само истински благородници, Консалво бе натикал двама-трима младежи, които не принадлежаха към кастата, но му бяха сводници. Той покровителствуваше и се сприятеляваше само с ония, които му служеха, които му се възхищаваха и го ласкаеха. Както в новициата и сега се подиграваше на по-малко благородните и по-малко богатите от него; една от причините да се сърди на баща си беше именно скъперничеството на принца, който бе оставил новите богаташи да го изпреварят. Външният блясък на Уседа, който преди 1860 година изглеждаше нещо необикновено, сега бе достигнат, ако ли не и надминат от мнозина замогнали се; и докато в двореца мебелите от преди петдесет години се разпадаха на парчета, а ливреите от миналия век служеха за храна на молците, имаше хора, които пръскаха цяло състояние, за да си обзаведат дом и екипажи по последна мода. Но според принца старите мебели и ливреи бяха още един признак на благородство; и ако сега всички държаха портиери, докато преди двадесет години в целия град само Уседа имаха портиер, кой би могъл да се похвали с пирамида в преддверието?…

Впрочем от своя страна Консалво се стараеше да заличи впечатлението от бащиното скъперничество. Когато, качен на някой break или stage^[2], пристегнат в специално поръчаните си от Флоренция костюми, той управляваше като опитен кочияш четирите коня, спираше, за да накачи приятелите си, които срещаше по улицата, после задминаваше всички, други екипажи и както прадедите си шибаше с камшика кочияшите, дръзнали да не му сторят път, хората се спираха да му се любуват, назоваваха името и титлата му с известно чувство на гордост, като че ли частица от неговия блясък можеше да се предаде и на оня, който го поздравяваше, който го познаваше поне по име, и дори на самия град, където бе роден. Дали беше купил, или продал чифт коне, изгонил или прибрал отново някой слуга, спечелил или загубил на карти — новините за тези събития ставаха предмет на разговори; общо взето, всички го хвалеха, че ненавижда мащехата, обяснявайки това с почитта, която той хранеше към паметта на майка си; всички бяха заинтересувани и загрижени да го оженят и от време на време се разнасяше слух за някой вероятен брак, който го караше да се превива от смях, когато му го казваха. Той отвръщаше, че за сега искал да се забавлява, занапред ще има време да се зароби. И неговите постоянни посещения на тая или оная дама, скъпите подаръци, които правеше на певиците и актрисите, потвърждаваха този отговор; за Паскуалино Ризо отново бе настъпило щастливото време на младия граф Раймондо, защото и сега господарчето му даваше възможност да си изкарва хляба.

Младият принц се славеше с подвизите си и в друга една среда, не така елегантна, но не и по-малко прочута. Заедно с най-разюзданите си приятели той бе образувал една компания, която нощем беше страшилище за половината град. Въоръжени с рапири, револвери или дори обикновени ножове, те разхождаха най-долнопробните проститутки, пееха, колкото им глас държи, гасяха газовите фенери, закачаха се с минувачите, крещяха и хвърляха камъни по стъклата на кръчмите и публичните домове, за да им отворят, сядаха да играят на токо или на брискола с развратниците, заръчваха вечери и накрая трошаха всичките чинии; кръчмарите ги оставяха да се налудуват — нали като чупеха — плащаха! Понякога обаче от каприз, от желание да върши своеволия, да упражни наследствения деспотизъм на Вицекралете, младият принц отказваше да плати сметката или я заплащаше с тояги; и както беше способен да пилее пари за жени, така можеше да отмъкне на шега последните грошове от джоба на някоя нещастна уличница (за да я възнагради на следващия път!), да я остави разплакана и бълваща куп мръсотии, които го караха да се залива от смях.

Често пъти слизаше със своята шайка на пристанището, отиваше да се весели в кръчмите, където се напиваха английските моряци; качваше се на някоя маса, вземаше думата най-безцеремонно и проповядваше канона на свети Бенедикт, повтаряше политическите сентенции на чичото дука и на Джуленте; без да знае нито дума английски, най-сериозно разговаряше дълго с моряците, измисляйки си сам един език, който никой не разбираше; много пъти това завършваше с „боксов мач“ и съответно — натрошени ребра и чинии… Ах, да го беше видял отнейде брат Кармело! Калугерът съвсем измършавял и оглупял, се появяваше понявга в двореца, за да повтаря обичайната си песен: „Изгониха ме оттам!… Изгониха ме!…“ Не можеха да изтръгнат от устата му нищо друго. Когато при нощните си походи Консалво отиваше към „Сан Никола“, постоянно го виждаше да броди из улиците на квартала като призрак или застанал да съзерцава тъмната грамада на манастира; младият принц го вземаше на подбив, като преправяше гласа си и му викаше: „Отче приоре!… Отче игумене!… Къде са свинете Христови?“, а дружината му се заливаше от смях.

Консалво беше душата на дружината, нейният признат главатар, на когото всички се подчиняваха. Джованино Радали идваше често с него; но макар че сега той беше свободен, богат и барон, пак не беше спокоен — ту правеше големи лудории, ту обуздаваше другарите си; когато вземаше участие в гуляите, най-често имаше мрачен вид или се смееше пресилено. От време на време изчезваше, отиваше в Аугуста, в земите, оставени му от вуйчото, където никой не можеше да го открие, ако на него самия не му хрумнеше да се завърне. Тогава Консалво пак почваше да го влачи по гуляи.

Една нощ, заради жени, бандата се сби с една дружина момци от народа — бръснари и търговски посредници; вдигнаха се тояги, лъснаха ножове, но за щастие пристигнаха стражите и всички изчезнаха. Битите момци, измамените съпрузи, жертвите на техните своеволия не смееха да се оплачат; ако някой заплашваше, че ще ги даде под съд, хората го разубеждаваха, защото имаха пред вид кои са тия господа — барон Радали, младият принц ди Мирабела, младият маркиз Куньо! И полицията, ако прибегнеха до нея, оправяше набързо работата — някоя и друга банкнота и готово! Но тия имена имаха такъв престиж, че малцина се осмеляваха да се оплакват; повечето смятаха за чест да съперничат на тия господа, възхищаваха им се, говореха за тях с най-голямо уважение. На карнавала гаменчетата и хамалите обичаха да се маскират като барони: надянали стар фрак върху закърпените ризи и дрипавите панталони, с огромна книжна яка и картонен цилиндър, висок като комин, те обикаляха на тумби и сред смеховете на минувачите си подвикваха един друг с имената на истинските барони: „Сбогом, Франкаланца!… Радали, как си?… Да отидем на театър, маркизе!…“

Какво би правил работникът без тези благородници? Техният лукс, техните удоволствия, дори техните лудории даваха възможност на простолюдието да работи и да изкарва нещичко! А младият принц имаше редки пръсти, пилееше пари наляво и надясно. Баща му му плащаше конете и файтоните, пушките и кучетата и му отпускаше по сто лири на месец за дребни удоволствия; но понякога Консалво проиграваше за една нощ рентата си за цяла година; а на другия ден тичаше при всички лихвари в града, които срещу подписването на една поличка му даваха каквото поиска. Що се отнася до роднините, те или го насърчаваха да пилее пари, или не се занимаваха с него, или направо бяха обезоръжени от неговата политика, защото той знаеше слабото място на всеки, знаеше как да ги подхване. Само Бенедето схващаше, че този живот навярно му струва много пари и се досещаше за дълговете; но младежът го привличаше на своя страна, като гъделичкаше тщеславието му на патриот, на герой от Волтурно, на бъдещ депутат. Впрочем ако Бенедето изразяваше своите опасения пред жена си, за да я накара да предупреди принца, Лукреция веднага скачаше:

— Ти защо се месиш? Остави го да прави каквото иска! Да не мислиш, че моят племенник е голтак, та не може да си позволи такъв лукс? Може да си плати дълговете и още как!

От своя страна дона Фердинанда изпадаше в екстаз от успеха на своя любимец и от радост нявга-нивга му даваше по някоя банкнота от пет лири, за която младежът я обсипваше с благодарности, а после я оставяше като бакшиш на келнера в кафене „Сицилия“. Дукът, затънал в сделки, подушваше какви каши бърка племенникът му, но беше достатъчно той да го нарече „спасител на страната, велик държавник“ или да му предскаже министерско кресло и депутатът млъкваше. А после, за да спечели още повече благоразположението на дона Фердинанда, Консалво я подкрепяше, когато тя крещеше срещу подлеца; и в това той беше искрен, защото, без да се меси в политиката, бе привърженик на абсолютната власт, защитник на господарите, закрилник на негодните. Обаче тия чувства не му пречеха да се държи добре със свако си Джуленте, към когото все пак не се обръщаше с „ваше превъзходителство“, а с обикновено „вие“; после пък се съгласяваше с леля Лукреция, когато тя се оплакваше от онова говедо, мъжа си. Така, макар и да се държеше хладно към баща си, той следваше неговия пример, като подхващаше всекиго откъм слабата му страна, подкрепяше маниите на всички Уседа. Леля Киара вече говореше, че ще осинови незаконното дете на слугинята — той одобряваше това решение. Чичо Фердинандо, който си въобразяваше, че страда от всички болести тогава, когато пращеше от здраве, сега, когато видимо линееше, се смяташе за съвсем здрав и не можеше да търпи хората, които го съветваха да повика лекар: Консалво го поздравяваше радостно за отличния му вид…

Колкото до дон Бласко, от известно време той не се мярваше в двореца. Откакто си имаше свой дом и управляваше капиталите си, манията да критикува всичко и всички в рода го бе напуснала: попаднеше ли между роднини, поприказваше малко за това-онова и бързо си отиваше. За да не живее сам, бе прибрал при себе си Тютюнопродавачката, мъжа й и дъщерите й; така че сега беше напълно обслужван и нямаше вече нужда от нищо. А от известно време направо бе станал неуловим. „Какво прави чичо?… Какво прави дон Бласко?“ — ала никой не знаеше нищо за него. Принцът, маркизът, Лукреция, донейде и Бенедето гледаха да спечелят благоразположението му заради парите, които навярно имаше спестени; но той отбягваше всички и щом чуеше да намекват с усмивка за неговото богатство, почваше пак да крещи като едно време: „Какво ти богатство, по дяволите!… Какво ти…“ — и бълваше нечувани ругатни.

Но един прекрасен ден, когато Бенедето четеше в известията на префектурата списъка на последните купувачи на църковни имоти, намери името Матео Гарино.

— Не се ли казва така мъжът на Тютюнопродавачката? — запита той жена си.

— Струва ми се, да… Защо?

— Купил Кавалера, една от най-плодородните земи на бенедиктинците.

Без да се колебае нито миг, Лукреция възкликна:

— Гарино ли? Купил го е чичо дон Бласко!

Не след дълго истината излезе наяве: Гарино беше подставеното лице на дон Бласко, който бе дал парите и вече бе влязъл във владение на латифундията… Един монах, един бенедиктинец, който е дал обет да остане беден, да купува земята на своя манастир, да погазва така божия закон?… Избухна нечуван скандал: дона Фердинанда похули брат си; дукът се усмихна скептично и припомни яростните заплахи за вечни мъки в пъкъла, които монахът бе избълвал; самият принц, макар и да не искаше да си спечелва омразата на тоя чичо, дето купуваше такива имоти, клатеше глава; и всички ревностни католици, привържениците на курията, освободените монаси, бурбонците, които някога бяха големи приятели на дон Бласко, се опълчиха срещу него. Но когато му предаваха тия злостни слухове, той викаше:

— Точно така, Кавалера е купен за моя сметка. Е, и какво от това? Кой има нещо против? Сестра ми ли, дето е лихварка от петдесет години? Моят племенник ли, който ограби всичките си близки? Те ли са моралистите и съзнателните хора?… Аз нямам такива угризения! Ако аз не бях купил Кавалера, щеше да го вземе някой друг — не можеше да остане собственост на манастира по простата причина, че манастирът вече не съществува! Напротив, дори като е в моите ръце, все едно, че е на „Сан Никола“; та затова възобнових параклиса и отслужвам там литургия всеки път, когато се качвам в имението; че ако го бяха взели други, сега щяха да го превърнат в свинарник!…

Наистина той отслужваше литургия от дъжд на вятър, защото беше много зает: разораваше нивата, изкореняваше старите насаждения, копаеше кладенец, разширяваше чифлика, превръщайки го в курортна вила; местеше оградата, като закръгляше границите както си иска; затова трябваше да си отваря очите с копачите и зидарите да не го оберат. На полето, за да бъде готов за дъжд и вятър, той надяваше къс ловджийски жакет и ботуши до коляно; като се върна в града, хвърли расото и монашеската качулка, но си уши черен костюм като на протестантски пастор, със закопчана догоре жилетка и висока якичка. Затова осъждаше ония двама-трима от старите си другари, които съвсем се бяха разсъблекли, отдавайки се най-безсрамно на светски живот, като санкюлота отец Рока; или пък тия, които, без да хвърлят расото, със своето поведение даваха повод на хората да говорят, като отец Агатино Ренда, дето по цял ден киснеше в дома на вдовицата Рокашано и играеше на карти от сутрин до вечер. Отец Джербини бе отишъл в Париж, където бе назначен за ректор на колежа „Мадалена“; други, останали в града, бяха свещеници; но на всички дон Бласко сочеше себе си за пример.

Брат Кармело, който ходеше често при него, както при принца, сякаш не бе забелязал промяната на негово преподобие и с отчаяни жестове повтаряше вечната си песен: „Изгониха ме оттам!… Изгониха ме!…“ Дон Бласко му даваше някой и друг грош и го черпеше с вино, утешавайки го с благи думи; но след като пийнеше, маниакът съвсем оглупяваше и почваше да се заяжда със сатанинските изчадия, дето ограбили манастира:

— Убийци и хайдути! Хайдути и убийци! Най-големият манастир в кралството!… Че и ония хайдути, дето закупиха неговите имоти! В пъкъла! В пъкъла, проклетници!…

Веднъж, когато бе обезумял съвсем, той коленичи, взе да се кръсти и да нарежда:

— В името на отца и сина и светаго духа! Заклевам ви в бога! Върнете краденото от „Сан Никола!“… Хайдути! Гадове! Християни ли сте или турци! Мислете за душата си! Огън да ви гори!

Загубил най-сетне търпение, дон Бласко го хвана за рамото и го изблъска навън:

— Добре, добре, разбрахме… ама сега си иди, че имам работа!

И като хлопна вратата под носа му, обърна се към дона Лучия:

— Тоя луд старец почва да ме дразни! Ако дойде пак, изхвърлете го по стълбите, разбрахте ли?…