Федерико де Роберто
Вицекралете (25)

7

Второто дете на Тереза, пак момче, се роди една година след първото, та затова всички казваха на младоженците: „Вижда се, че не си губите времето!“ Ако първото раждане беше минало безболезнено, то при това дукесата не усети почти нищо: достойна награда за нейната нравствена чистота. Този път церемонията на кръщенето беше скромна, донейде защото се бе родил втори син, малкият барон, донейде и поради друга една неприятна причина. Като се чешел един ден под тила, между плещите, където усещал силен сърбеж, принцът забил ноктите си по-дълбоко и се разкървавил малко. В момента не обърнал внимание, но след известно време на разраненото място се образувало нещо като копче, което нараствало, пречело на движенията му и не му позволявало да лежи по гръб. Всички обясняваха този факт с прекаленото разчесване; но тъй като неразположението продължаваше, наложи сеща повикат хирург. Докторът потвърди, че това е дребна работа, но каза, че няма да мине без едно малко рязване. Щом чу за операция, принцът пребледня и отказа да се подложи; но точно след като Тереза роди, това туморче нарасна още и толкова го притесняваше, че той се съгласи да му го изрежат. Операцийката трая повече, отколкото се предполагаше, и принцът трябваше да остане дълго време в къщи; затова кръщенето на малкия барон ди Филичи мина без особена тържественост. Кметът Консалво стана кръстник; Джованино дойде от Аугуста, за да присъствува на церемонията. Както бе обещал, той бе идвал два-три пъти през годината да види кръщелника си — това бяха кратки посещения за един или два дни. Говореше се, че в Аугуста, по-точно в имението Костантина, той си имал момиче, дъщеря на един чифликчия, хубава, бяла и румена здрава селянка, та заради нея не искал да стои дълго в Катания. Дукесата-майка беше много доволна от това, като най-сигурна гаранция против брак. Дукът се радваше, като чуваше, че брат му се забавлява; колкото до Тереза, макар нейната честност да не й позволяваше да одобрява една такава връзка, все пак тя проявяваше към девера си сестринска обич и го посрещаше радостно; ако той пращаше от Аугуста някоя заръка до майка си, често пъти я изпълняваше тя самата. Джованино редовно искаше бельо и домакински вещи, но от време навреме и по някоя женска дреха — корсаж, копринена забрадка… Дали бяха за дъщерята на чифликчията?

Всеки път, когато идваше в майчината си къща, той се явяваше с все по-загоряло лице, твърда брада и загрубели ръце. На това лице като на арабин в пустинята изпъкваха обаче хубавите му очи. Тереза благодареше на бога, задето я бе осенил с мъдрост, за здравето, което даряваше на него; ала в душата си се питаше как може този толкова елегантен младеж, толкова жаден за удоволствия и скъпи и хубави неща да се помирява със суровия селски живот, да живее с една селянка, сред селяни… Не беше ли самата тя причина за това преобразяване? И веднага, сякаш за да се оневини пред себе си, си мислеше: „И аз съм се променила!…“ Наистина где бяха останали нейните поетически вдъхновения, нейните крилати фантазии? Бе омъжена само от две години, а вече почваше трета бременност. Когато бленуваше за Джулиано Бианкавила, за Джованино, нима мислеше, че ще се превърне в машина за раждане на деца?… Сега се бореше с тези мисли, нашепвани й навярно от духа на изкушението… Завърнал се от своето пътуване, Бианкавила също я бе забравил и се бе оженил; един ден тя го срещна лице в лице, трепна за момент, но час след това пак го забрави. А Джованино беше неин девер; и така, не бе останало нищо от предишните й мечти. Но може би тя се измъчваше от това? Не! Мислеше си: „Какво ми липсва, за да бъда щастлива? Млада съм, хубава и богата, всички ме обичат, всички ме хвалят, имам две прекрасни дечица: от какво се оплаквам?“ И доколкото й позволяваха силите бе направила само добро: нима майка й не трябваше да я благославя за това от небето? Нима Блажената можеше да бъде недоволна от тази далечна потомка?

Но призракът на изкушението си служеше с много коварни уловки, за да смути нейното ведро спокойствие. Може би това бяха книгите — стиховете и романите, които понякога, когато тя биваше спокойна и уверена и се усмихваше блажено, изведнъж помрачаваха нейното ясно небе, предизвикваха у нея чувство на ужас, скрито горчиво съжаление за нещо ценно, което е загубила, преди да го достигне. Грешно ли е да чете тези книги, да се отдава на тези видения? Изповедникът, духовниците, които я заобикаляха, твърдяха, че тези книги били опасни, но нали същевременно признаваха, че за нея опасността е далечна, защото тя има праведна душа, здрав разум и кристалночиста съвест?… И освен това, освен това, освен това се бе отказала от толкова много неща: ако се откаже и от това да дава воля на фантазията си, какво ще й остане?

И Джованино четеше много; всеки път, когато идваше от Аугуста, той я питаше: „Снахо, имате ли да ми дадете някои книги за четене?“ и заедно с провизиите, които идваше да си купува, отнасяше по цели сандъци книги. А как иначе да убива времето си, когато нямаше работа на полето, след като свършеха гроздобера, сеитбите и приберяха реколтите?… Като идваше в града, той се запасяваше и с нещо друго — хинин. В Костантина, в стопанствата Балата и Фаварота върлуваше малария; наистина в опасния сезон той отиваше в Мелили, по Иблейските хълмове, където въздухът беше здравословен; но за всеки случай, за себе си, както и за работниците, беше добре да има под ръка най-ефикасното лекарство.

Една хубава лятна вечер Тереза и дукесата-майка, след като оставиха малкия дук в къщи под грижите на камериерката, взеха в каретата дойката с по-малкото братче и тръгнаха на обичайната си разходка. Полюшван от приятното движение на колата, баронът-бебе спеше сред облак дантели на коленете на дойката. Тереза бе облякла за първи път един разкошен тоалет, получен преди няколко дни от Торино; тя забелязваше, че всички дами, чиито карети се срещаха с нейната, се обръщаха да я разглеждат с възхищение. Каретата се изкачи до „Мадона деле Грацие“; господарките и дойката слязоха, отидоха в малката капела и коленичиха пред олтара. Тереза сведе очи, за да не гледа стената, изпълнена с ужасни оброци — тая касапница, която и сега я отвращаваше така, както я ужасяваше като дете; но вперила поглед в образа на Богородица, тя и изказваше своята дълбока благодарност за всичките милости, с които я бе дарила. От известно време се чувствуваше много спокойна, почти щастлива! Вече нищо не я смущаваше и нямаше за какво да моли Мадоната. Ах, да, разклатеното здраве на баща й, мрачното настроение, което го гнетеше след операцията. Затворен, мрачен, намръщен, обзет още повече от желанието да се заяжда с някого, той отново се бе върнал към мисълта да ожени Консалво. Макар и да не говореше и да даваше вид, че не се интересува от този урочасник, топеше се от яд при мисълта, че ако този проклетник не се ожени, неговият род ще изчезне. Потърсил, му беше нова партия за женитба, в Палермо, една избраница, за която всички твърдяха, че била много изгодна; но Консалво пак бе отказал и принцът за сетен път се бе скарал още по-жестоко с него…

Затова Тереза се моли дълго време; после се прекръсти и се изправи. Свекървата вече бе станала; дойката, скромната селянка, която държеше на ръце плода на нейната утроба, довършваше молитвите си; разбудено от тропота и мърморенето на слепите просяци, детето гледаше светлините на олтара усмихнато и учудено. Тереза раздаде на бедните всичко, каквото имаше в джоба си и се качи в каретата. Дукесата-майка заповяда на кочияша да спре пред кафене „Сицилия“.

Когато стигнаха там, преди още келнерът да донесе сладоледите, чуха някакъв развълнуван глас зад каретата:

— Тереза… Мамо…

Дукът беше неузнаваем, с мокра от пот риза, блед като мъртвец. И докато те го разпитваха изплашени: „Какво е станало?… Микеле!… Какво ти е?…“, той се обърна към кочияша и заповяда:

— Карай обратно в къщи! Карай веднага…

Отвори вратичката, качи се и се тръсна на седалката до дойката.

— С баща ми ли е станало нещо?… Или с детето? — викаше Тереза, сграбчила ръката му.

— Не, не… — отвърна той.

Едва когато шибнатите коне потеглиха стремглаво, изпускайки искри изпод копитата, той обясни:

— Джованино… Има телеграма от чифликчията… Злокачествена малария!… Изтичах най-напред при доктора, после на гарата… Търсих ви навсякъде… Ще замина тази нощ, с извънреден влак…

 

 

В първия момент Тереза изпита почти облекчение. Изплашена от вида на съпруга си, ужасена от неговите неясни думи, тя бе помислила, че е станало непоправимо нещастие: смъртта на баща й, някаква внезапна опасност надвиснала над другото й дете. Като се увери, че никой от близките й не е застрашен, тя не отдаде особено внимание на болестта на девера си. Понеже Микеле се бе объркал съвсем и свекървата, внезапно разнежена към този син, когото толкова бе пренебрегвала, сега се вайкаше, искаше да замине, да търси други лекари, тя чувствуваше, че ней се пада да разсъждава. Успокои се още повече, когато прочете телеграмата на чифликчията. В телеграмата пишеше: „Братът на Ваше Превъзходителство на легло с висока температура, даден му е веднага Хинин, съмнения за злокачествена малария; да дойде някой от семейството заедно с доктор“. Дукът не бе обърнал внимание, че в съобщението се говори за съмнение; тя вдъхна смелост на всички, предложи да ги придружи; но дукесата, която през две минути току възкликваше: „Сине мой!… Сине мой!…“, пожела Тереза да остане. Тогава тя приготви куфарите на мъжа си и на свекървата, без да забрави нещо, заръча им да й пращат вести, успокои ги, че дори и да е злокачествена малария, хининът и лечението на доктора от Катания сигурно ще помогнат.

В един часа през нощта Микеле и дукесата заминаха. Като остана сама в къщи, тя почна да губи увереността си. Ако не е нещо сериозно, защо ще пращат съобщение, ще искат друг лекар, ще викат роднините? И защо той самият не е подписал телеграмата?… Притискайки децата до гърдите си, тя се молеше в себе си: „Господи, Богородице милостива, помогнете да не се случи някое нещастие!…“

И защо през деня, когато Микеле и дукесата навярно бяха стигнали вече при болния, не идваше никаква вест? „Няма ли новини — всичко е наред!“ — казваше си тя, за да си вдъхне смелост и се опитваше да си представи веселите лица на мъжа си и свекървата, когато видят, че болният се усмихва и ги успокоява… Но защо те не успокоят и нея? Нима не знаят, че и тя се тревожи?… Сега се укоряваше, че бе проявила жесток егоизъм, че почти се бе зарадвала, когато чу, че не друг, а деверът й е в опасност. Нима не го чувствуваше като свой брат? Нима не изпитваше към него сестринска обич?… Как се губеше сега, как чезнеше споменът за оная друга любов, която бе хранила към него! Сега за нея той беше само приятел, роднина, оня, който бе държал пред кръщелния купел нейната рожба!…

И още нямаше никаква вест. Роднини и приятели идваха да питат какво става, а тя не можеше да им каже нищо. Маркиз Федерико, поклащайки глава, разправяше, че чул от някои хора, че неразумният младеж бил спал много нощи в стопанството Балата, в огнището на маларията.

— Страхувам се да не е от най-лошата: тя действува по-бързо и от куршум.

— Ами! — възрази принцеса Грациела. — Лошите новини вятърът ги носи!… Ако са му дали хинин навреме, няма опасност!

Чак до обед не се получи нищо. Тя самата искаше да прати телеграма, за да ускори отговора; но когато съобщи намерението си на мащехата, принцесата възрази, че според нея няма смисъл, по-добре да почака.

Следобед пак остана сама. Тъжните мисли отново я налегнаха. За да ги сподави, за да ги прогони, тя почна да се моли. И изведнъж се сети за Блажената, за оброчните кандила, които горяха в нейната капела. Без да се преоблича, метна само един шал на плещите си, повика камериерката със себе си и в затворена карета отиде до църквата на капуцините. Вековният ковчег — предмет на нейните страхове, стоеше на мястото си под олтара. Тя издържа тази гледка и сключила ръце за молитва, призова светицата-роднина да дари здраве на нещастника; после заповяда на клисаря да запали едно вечно кандило. Като се върна в къщи, пак не намери нищо, но звънецът я стресна: може би телеграма. Ала това беше един общински прислужник, изпратен от Консалво за новини… Тя отвори прозореца, имаше нужда от въздух. Когато се прибра в стаята си, отпусна се в едно кресло и закри лицето си с ръце. Видя го мъртъв. Микеле не й съобщава печалната вест от предпазливост поради нейното положение. И отведнъж в паметта й възкръсна цялото минало: видя го такъв, какъвто беше, когато го опозна, когато го обикна; чу сладкия му глас, който шептеше: „Тереза, Тереза, обичаш ли ме?…“, и без да плаче, със задавен глас призна:

— Да, аз го погубих!… Заради мен промени живота си… отиде да се погребе там… и намери смъртта си!

Скочи права. Ами ако някой я е чул?… Децата спяха; тя беше сама. И отново я налегнаха мъчителните коварни мисли. Не бе виновна само тя, а и другите, всички други! Мащехата, баща й, неговата майка — всички тия жестоки, безмилостни и непреклонни хора, които попречиха и на неговото, и на нейното щастие. Защото тя не е била щастлива, не, никога! А те я хвалеха за любовта, която изпитвала към мъжа си! След като тя не го бе обичала нито миг! След като изпитваше дори отвращение от него! След като презираше невежеството и грубостта му! Пожертвували я бяха заради своето упорство, заради капризите си, заради сляпото си преклонение пред титлите, пред някакви празни думи! Луди и зли хора: Консалво имаше право. Той направи добре, че им се възпротиви. А тя беше глупава, че им се подчиняваше сляпо. Тя е виновна! И тя! Да се покорява, да уважава и да угажда на кого? „Убийците на нашата майка!…“

С широко отворени очи затаи дъх. Дали детето е чуло?… То я гледаше с ясните си спокойни очици, бляскащи като сини лъчи във вечерния здрач… Но тя не отиде при него. В полумрака проблясваше и сребърното разпятие, и стъклото на иконата на Богородица. Защо Те позволяваха такива неща? Не ги ли знаеха? Не ги ли виждаха? Не можеха ли да ги спрат?

Вратата се отвори; влезе камериерката и възкликна:

— Телеграма, ваша светлост!

Тя прочете: „Лекарите уверяват, че е преодолян последният пристъп. Идва в съзнание. По-спокойни сме“.

Тогава се разрида.

 

 

Дукът се върна след една седмица. Брат му бил вече по-добре, но в деня на пристигането си го заварили в агония: в пристъп на делириум се бил опитал да се хвърли от балкона; четирима души едва успели да го задържат. Спасили го по чудо. Щом се поправи и може да пътува, веднага ще го доведат в къщи, за да промени климата и да оздравее напълно.

Действително след няколко дни дукесата-майка, останала край болния, повика дука с писмо, за да й помогне да го приберат в града. Когато той пристигна прегърбен, отслабнал, брадясал, с жълто лице, Тереза едва можа да го познае. Сега душата й отново се успокои. За миг тя бе загубила надежда в божията помощ и точно когато се бе съмнявала, когато почти бе обвинила бог, че я е забравил, едно чудо бе спасило нещастника. Тя виждаше в това застъпничеството на Блажената и отправяше към небето своите горещи благодарствени молитви. Сега кандилото в капелата гореше денем и нощем, мълвата за чудодейната помощ увеличаваше славата на светицата.

У нея не остана и следа от бурята. Тя не изпитваше нищо друго освен състрадание към отслабналия, изнемощял и треперещ девер и се молеше само за неговото оздравяване. И докато го обграждаше с грижите си като сестра-самарянка, мислеше си: „Колко е погрознял! Човек не може да го познае!…“ Той се оставяше на грижите й като дете, без сила, без воля, без памет. Ужасният пристъп го бе зашеметил, лека-полека телесните му сили се възвръщаха, но умствените му способности се възстановяваха бавно. От силните дози хинин почти бе загубил слуха си; често му се струваше, че се намира още в Аугуста и зовеше хората, които са били край него там. Рядко отваряше уста да продума; уморените му втренчени очи понякога като че съвсем не виждаха.

След месец лекарите ги посъветваха да го отведат на планина. Майка му отиде с него в Тардария. През време на тяхното отсъствие, което трая три месеца, Тереза роди още едно момченце. През ноември, когато застудя и не можеха да останат повече сред горите, дукесата и Джованино се завърнаха: сега той бе оздравял напълно, руменината на лицето му се бе възвърнала, но паметта му още бе слаба. Понеже не чуваше добре, беше неспокоен, раздразнителен, нервен. Ту нервничеше да излезе навън, да види хора, ту се затваряше в стаята и бягаше от всички. Често при най-малко противоречие, при най-незначителна забележка от страна на майка му или брат му, той избухваше и им отговаряше грубо; понякога, хванал се за главата, викаше: „Значи, искате да ме подлудите?“ Сякаш само Тереза можеше да успокои болната му душа. Като че с някакво по-фино, съвършено сетиво той винаги долавяше какво му казва тя, четеше думите й по очите, по самото движение на устните й. И под това благотворно въздействие лека-полека той се оправи, оздравя, възвърна старите си навици, почна да полага грижи за облеклото си, да проявява интерес към това, което чуваше и виждаше. Един ден обръсна брадата си: с него стана някакво преобразяване като в театър, в миг се подмлади и отново се появи някогашният хубав младеж.

— Така е добре — каза му Консалво, който идваше често да го навестява, когато бе свободен от кметските си задължения.

Сега той беше на върха на популярността: навред се говореше само за неговата интелигентност, за неговата съобразителност, за доброто, което правеше за града; правителството го бе удостоило с ордена на Италианската корона. При все това често пъти между него и Джованино се завързваха спорове, защото братовчед му отбелязваше, че ако така безотговорно се пръскат пари за полезни и безполезни начинания, има опасност цветущите финанси на общината да рухнат.

— Който има, харчи! — отвръщаше Консалво. — Apres moi le deluge^[1]…

— Ако продължаваш така, ще трябва да правят дългове…

— Все някой ще ги плати. Драги мой, аз трябва да стана популярен; служа си със средствата, които намирам. Ти да не мислиш, че това стадо ме цени заради способностите ми? Трябва да му се хвърля прах в очите!

В разговорите си Тереза и Джованино винаги говореха за него, осъждаха го и двамата. Неговото презрение към всичко и всички ги огорчаваше: разбира се, това е знак на сила, но с течение на времето няма ли да му навреди? Особено Тереза смяташе, че истински силният човек трябва да бъде по-скромен, по-вежлив, по-свенлив; деверът се съгласяваше с нейните преценки, обаче оправдаваше Консалво и отдаваше неговите недостатъци на политическата система. На нея й беше най-мъчно за това, че брат й няма твърди убеждения, че дава право на всички и се гаври с всичко. Той вече не изпълняваше религиозните обреди и това я огорчаваше безкрайно много; но би предпочела по-скоро едно открито отричане, отколкото хитрините, които той прилагаше. За празника на света Агата, застанал начело на управителното тяло, в черен костюм и съответните декорации, той присъствуваше на тържественото богослужение пред многохилядния народ в катедралата, а после заявяваше: „Карнавалът свърши!“

— Защо ходиш тогава? — питаше го сестра му. — По-добре си стой в къщи, щом смяташ, че това е карнавал.

— Така е — потвърждаваше и Джованино.

— Ако остана в къщи, ще загубя подкрепата на клисарите и фарисеите!

— А какво ще кажат свободомислещите, като те видят в църква? — добавяше братовчед му, докато Тереза кимаше одобрително.

— Ще кажат това, което казвам аз: „Така се печели благоразположението на народа!…“

Не, не, тя не искаше брат й да бъде такъв. И водеше с него оживени спорове, при които той я наричаше лицемерна набожница, клерикалка, за да завърши с една заръка: „Не настройвай срещу мен твоите монсеньори!“

Но и духовниците, които посещаваха дома на младата дукеса, изказваха големи похвали за брат й. Наистина те поклащаха глава по повод на неговия скептицизъм, ала все пак признаваха добрите му качества; а „когато основата е добра, не бива да се отчайваме“. Всъщност посещенията на тия духовници и това, че тя се вслушваше в съветите им, не можеха да накарат Тереза да се откаже от своите разбирания по отношение на религиозната политика. Благочестива, но не и лицемерна християнка, тя например не осъждаше разтурянето на братствата, защото бе чувала — сега, когато бе вече омъжена — за скандалното поведение на бенедиктинците. И защо папата упорито продължаваше да претендира за светска власт, след като Исус е казал: „Моето царство не е от тоя свят“?… За подобни изказвания всякоя друга би била отлъчена от църквата, но нейните духовни наставници проявяваха търпимост спрямо нея, защото се възползуваха от милосърдието й, от влиянието, което тя упражняваше върху брат си, кмета. Когато трябваше да се настаняват деца или старци в приютите, болни в болниците, да се подкрепят монахините-самарянки, които безбожниците искаха да изгонят, да се получи безплатно парцел за католически ясли, когато възникваха спорове между общината и курията, Тереза служеше за посредница и често получаваше от Консалво това, което искаше. Ала подигравките, иронията и скептицизмът на брат й, който казваше, че отстъпва всички тия неща, за да получи отплата, когато му дойде времето, я огорчаваха много. Веднъж, когато го упрекна, че е безхарактерен, той й отвърна с усмивка:

— Скъпа моя, не знаеш ли притчата за оня, който виждал сламката в окото на ближния, но не и гредата в своето? Помисли малко какво направи ти самата!

Бяха сами. Тя сведе глава.

— Искаше да се омъжиш за Джованино, а взе Микеле, когото не желаеше: вярно ли е, или не? А това е много сериозна стъпка в живота на човека, най-сериозната, от която зависи съществованието му… Ако следвам твоя пример, би трябвало да ти кажа, че ти постъпи така от безхарактерност. Аз обаче ще ти кажа, че го направи, защото така ти е угодно! Запомни добре: характерът — това е изгодата…

Тя продължаваше да мълчи. За пръв път брат й говореше за тези интимни неща. Но сякаш за да смекчи оскърблението, което се долавяше в думите му, Консалво продължи:

— Впрочем аз не те обвинявам за това. Може да е било за твое добро. След боледуването нещастният Джованино не е на себе си…

— Защо? — запита тя. — Как може да говориш така? Аз не мисля…

— Ти не мислиш, но всички, които му говорят, мислят така. Не виждаш ли, че винаги витае в облаците? Погледни го само как върви по улиците; блъска минувачите, не вижда колите, досущ като баща си…

— Какво говориш!

— Оня ден, ако не бяха градските стражи, щеше да го прегази една каруца. Понякога не може да мисли изобщо, кара ме да повтарям по два-три пъти нещо, докато го разбере… Поговори с мъжа си, лекувайте го, обърнете внимание, за да не стане някое нещастие…

Това я разтревожи много. Тя си мислеше, че девер и е оздравял напълно; нищо не и даваше повод да се съмнява, че душевното му разстройство продължава. И сега, докато го очакваше да се прибере, изпитваше почти страх, сякаш пред нея наистина щеше да се яви един луд. Но като го видя да се завръща спокоен и усмихнат, с пликче сладкиши за децата и цял куп дребни новини за нея, тя се увери, че Консалво се заблуждава или най-малкото преувеличава нещата. И щом й се удаде случай да остане насаме с него, веднага му каза:

— Знаеш ли, твоите опасения са неоснователни; на Джованино му няма нищо…

Консалво поклати глава; но понеже Тереза се мъчеше да го убеди, че в къщи младежът не буди никакви подозрения, че когато разговаря с нея, разсъждава много добре, той й намекна фино:

— Вярвам, че се чувствува добре… при тебе.

Лицето й изведнъж пламна, преди още тя да проумее значението на тези думи. Искаше да му отговори, да му каже, че шегата му е неуместна и недостойна, че в тия думи се крие клеветническо и срамно подозрение, да го накара да се изясни, да й се извини… но всички тези мисли проблясваха като мълнии в главата й, а тя стоеше няма, задавена, пламнала и не чуваше вече какво говори брат й… Когато остана сама, опита се да размисли. Какво искаше да каже Консалво? Нима може да се съмнява в нея? И ако е имал подобно подозрение, трябва ли да й го казва на нея?… Не, това е шега, лекомислен, но невинен намек за това, което е било някога… Но защо не му отговори веднага, защо не му каза, че тия думи са неуместни? Защо се смути толкова, защо още е неспокойна и сега, когато, хванала главата си с две ръце, си задава всички тези въпроси?… Дали бе мълчала, защото бе хваната на местопрестъплението?… Заради нея, значи, деверът й е неспокоен, когато е навън от къщи, и не може да разсъждава! А защо, когато е при нея, е усмихнат и ведър?… И какво бе направила тя, за да постигне това? Грижеше се за него, засвидетелствуваше му своята сестринска обич, използуваше влиянието си над него, за да го излекува… И още? Нищо повече!… Нищо повече!… Бог й е свидетел!… Нищо повече, чувствуваше го само като брат!… Тогава защо бяха тия думи на брат й?… Може би защото някога, много отдавна, между тях имаше нещо? Защото Джованино не й беше кръвен брат?… Ужасно съмнение проблесна в ума й: „Ами ако това, което каза Консалво, се говори и от другите?“

Съмнения, страхове, протести се бореха у нея и тя стоеше изумена. След като е невинна не само в постъпките си, а и в помислите си, как може Консалво да мисли лошо за нея или дори само да напомня за миналото, което тя смяташе мъртво и отдавна погребано? Как така?… Защо?… И когато видя да се връща Джованино, когато го чу да говори, седнал на общата трапеза до нея, разбра: защото сега двамата живееха под един покрив, защото по цял ден бяха заедно, защото излизаха заедно с каретата, защото го заварваше и в бащината си къща, и в дома на лелите, навсякъде, където отидеше… Не, още не бе забелязала, че тяхната близост е стигнала дотам, или по-точно не бе разбрала, че тази близост би могла да породи такова ужасно съмнение; но ето че сега почваше да съзнава: да, той не й беше брат, той беше чужд човек за нея, мъж, когото някога бе обичала… Затова той трябва да се махне, да отиде да живее далече, както в първите години на брака й, както преди боледуването… Да, да се махне… И изведнъж осъзна нещо още по-страшно: че това е невъзможно, защото тя го обича. Почувствува, че сърцето й се къса при мисълта, че няма да го вижда повече, че това сладко и свидно общение на душите им ще прекъсне. Сега вече не отделни проблясъци, а ярка, силна светлина осени съзнанието й и в себе си тя призна, че го обича не само заради духовната дружба, а целия, и духом, и тялом, както по-рано, както винаги…

Мъжът й бе станал още по-дебел, още по-тромав, окапали бяха и последните му коси: голата му глава я отвращаваше. Тя тръпнеше при мисълта да погали гъстите и уханни коси на Джованино… Защо те двамата имаха еднакви преценки, еднакви вкусове и мнения? Защото се обичаха!… Защо по времето, когато той страдаше, единствена тя умееше да укроти неспокойния му дух? Защото се обичаха!… А щом се обичаха, значи, бяха прелюбодейци! И колкото по-свети бяха връзките, които те би трябвало да зачитат, толкова по-страшни мъки заслужаваха!… Тя, светицата!… Светицата!…

И в ужаса й се стори, че грехът е вече безвъзвратно извършен. Всеки път, когато Джованино седеше до нея, тя трепереше като пред свидетел и съучастник на нейния грях. Отбягваше го, не смееше да го погледне вече в лицето, нервничеше, когато той държеше племенничетата си и ги целуваше неспирно и жадно, сякаш целуваше самата нея, частица от нейната плът… „Какво ви е, Тереза?“ — питаше я той; тогава тя още повече се смущаваше, ставаше още по-хладна, защото той не я наричаше вече „снахо“, а „Тереза“, както и тя се обръщаше към него на име — толкова близки се чувствуваха. Микеле и свекървата също бяха почнали да забелязват промяната в нейното настроение и се чудеха на какво се дължи това или си го обясняваха с неразположението, от което тя се оплакваше. Ах, ако знаеха!… Ако откриеха!…

Като стигна до пароксизъм, страхът й се разрази в силна треска. Какво могат да открият? Някакви съучастнически жестове, думи, погледи? Случвало ли се е между тях за ден, за час, за минута дори нещо, което би ги накарало да се червят от срам? В какво са съгрешили освен в помислите си? А откъде е сигурна, че и той като нея таи греховната мисъл? Какво конкретно доказателство има за това? Напротив, единствените разобличителни улики са може би само нейният страх и това преднамерено отбягване? И лека-полека, като се мъчеше да разсъждава, тя се успокои. Той щеше да се махне, времето пак щеше да угаси огъня, който понякога избухваше в сърцето й.

 

 

Състоянието на баща й внезапно се влоши и това й помогна да забрави. Туморът, изчезнал отдавна от мястото, където бе минал хирургическият нож, бе почнал да се появява по-надясно, към мишницата. Щом напипа новата буца, болният изпадна в такъв ужасен пристъп на безсилна ярост, че близките му се смразиха от страх. Тереза се притече на помощ, остана дълго време край постелята на отчаяния, понасяйки търпеливо гневните му изблици, постара се да облекчи мъките на мащехата. Лекарите се подготвяха в дадения момент да почнат да режат, да горят. И този път болният зарева, че не иска да го оперират.

— Искат да ме уморят!… Това не са лекари, а касапи!… Плащате им, за да ме уморят, да ви освободят от мене!… — И в делириума той изведнъж захвърляше маската на ревностен богобоязлив католик и от устата му се сипеха ужасни проклятия и ругатни.

Принцесата си запушваше ушите, Тереза вдигаше очи към небето; монсеньорите твърдяха:

— Говори не той, а злият дух, който се е вселил у него… Той не знае какво говори…

Но зърнеше ли черните раса, болният викваше:

— А вие, гарвани, какво искате?… Човешко месо ли сте подушили, та идвате?… Марш оттук!… Марш оттук!…

Кризата завърши с горки ридания. Той обеща литургии за душите от чистилището, свещи и кандила на всички мадони и всички разпятия, поиска прошка от близките си, заклевайки ги да не го изоставят. Коленичила до главата му, Тереза го склони да даде да го оперират и този път.

— Правете… правете каквото искате… Но не ме изоставяйте! За бога, заради душата на майка ти, не ме изоставяй!

Тя присъствува на операцията. Отначало, като видя баща си, който под въздействието на хлороформа се оживи под маската, почна да се смее, да говори несвързано, после се успокои и побледня като мъртвец, кръвта във вените й се смръзна; но за да не пречи на лекарите, тя събра кураж и с неимоверни усилия на волята обузда нервите си. Ала щом зърна инструментите и усети задушаващата миризма на карбол, смесваща се с изпаренията от упойката, сърцето й се сви, почувствува гадене и изведнъж й се стори, че всичко се върти.

Когато се съвзе, чу гласа на хирурга: „Излезте!… Излезте навън!“; но тя поклати глава: беше обещала и остана.

Не виждаше раната, а кръгообразното движение на ръката на опериращия, кръвта, която опръска престилките на хирурга и асистентите, изцапа леглото и пода и изпълни въздуха с още по-гадна миризма. Колко кръв! Колко много кръв!… Легените се пълнеха, изпразваха ги и отново се напълваха… Тя бе застанала от другата страна на леглото и държеше ръката на баща си, хладна като на мъртвец. Скована от ужас, не можеше нито да се моли, нито да мисли: една-единствена мисъл владееше съзнанието й: „Кога ще свършат?… Няма ли да свършат вече?“

А те не свършваха. Като изкусен майстор, заел се да претвори мъртвата материя в желаната форма, хирургът още режеше, чистеше, стържеше; оставяше един инструмент, хващаше друг, после пак вземаше първия, спокоен, хладен, съсредоточен. Един инцидент удължи чакането, забави операцията. Върху одрасканата ръка на асистента падна капка от заразената кръв; за да не се зарази този човек, запалиха термокаутеризатора, нажежената платина бе прокарана по ръката му; изгореното месо изсъска, въздухът завоня.

След един час всичко свърши. Измиха петната, превързаха раната, прибраха инструментите в калъфите и събудиха принца. Първият поглед на баща й, все още невиждащ, все още безжизнен, ужаси още повече Тереза. Въпреки това тя дочака възвръщането на живота; стисна ръката на баща си, усмихна се и му каза:

— Свърши се… всичко мина много добре… Нали докторе?

Но изведнъж я напуснаха всичките й сили. Мъжът й, влязъл с принцесата и другите роднини, я отведе в една отдалечена зала. Докторът дойде и с наставнически тон рече:

— Сега ще си отидете ли в къщи, или не?… Идете да си починете, тук няма вече какво да правите…

Тя нямаше кураж да влезе дори за миг в стаята на болния; но пожела Микеле да остане, за да й донесе по-късно новини. Слезе по стълбите, олюлявайки се, подкрепяна от лекаря, и се отпусна на седалката в каретата. И докато конете препускаха и вятърът освежаваше гърдите й, душата й най-сетне се освобождаваше от дългата потиснатост. „Колко мъки! — мислеше си тя. — Колко нещастия!“ Какво струваха сега богатствата и властта на баща й, на които той толкова държеше? Не би ли дал всичко, за да има здраве?… А беше обречен! Тази операция бе почти безполезна: абсцесът щеше да се появи отново на друго място… И срещу този нещастен живот, разяждан от болест, един ден, един момент, в душата си — не гласно, о господи, а само мислено, но все пак това е греховна мисъл — срещу този нещастен живот тя се бе възбунтувала… Защо?… Нима е било възможно?… Ако той имаше грешки, сега заплащаше за тях с жестоко мъчение. И ако той имаше грешки, тя ли трябваше да го съди? Той не се бе постарал да я направи щастлива: можеше ли да го съди за това?… И къде е щастието? Щеше ли да бъде щастлива иначе? Кой знае какви други мъки! Колко нещастия!… И пред очите й все беше ръката на хирурга, който дълбаеше живото месо… Дали баща й мисли за тия неща? Дали съзнава, че се е лъгал?… Тя не бива да го съди; но тогава защо възкръсват в паметта й всички обвинения, които е чувала за него: че бил груб, лицемерен, жесток; че бил ограбил сестрите и братята си и фалшифицирал завещанието на монаха, че оставил чичо си да умре като просяк, че отровил живота и ускорил смъртта на жена си, на нейната майка?… Истина ли е всичко това? Толкова ли е зъл той?… А ако тези клевети са плод на завист и злоба, тогава колко по-зъл е светът! Какъв зъл и ужасен свят, свят, в който може да вирее омразата между баща и син!… Той не искаше да види Консалво — значи, нейната жертва беше безполезна! Щеше да умре в проклятия и плач, без да го види… Какъв печален свят, какъв жалък свят!… И внезапно, сякаш конете, които я теглеха, я отнесоха назад във времето, тя си помисли за манастира, където като дете се чувствуваше потисната, като за сигурно убежище, пристанище, завардено от бурите. Да, щастлива е леля й монахинята, че прекарва спокойно дните си сред молитви и дребни грижи за светия дом, далече от злото, далече от съблазните, от грешките и греховете. „Защо се страхувах от манастира? — мислеше си тя. — Можех да вляза там завинаги!…“ Измъченото й въображение сега признаваше, че там е истината, в тази тишина, в това усамотение, в това самоотричане от живота. „Бих ли отишла там сега?“ — запита се тя; и си отговори: „Сега, още този миг!“ Какво е животът, ако ли не очакване на смъртта? Защо да се отвращава от самотата, от самоотричането, от тишината на отшелническия живот, след като се чувствува сама, ужасно сама, след като се е отрекла от толкова свидни ней неща, след като гласовете на света са толкова зли и мъчителни? „По-добре да не съм се раждала!…“

Когато каретата спря в двора на дома й, побиха я студени тръпки. А децата? Нима бе забравила своите деца? Когато ги притисна до гърдите си, дългото й душевно терзание се разрази в плач. И в същия миг чу глас, жив, нежен и милостив глас:

— Тереза, какво ви е?… Как мина?… Зле ли е?

Не можа да отговори: сълзите я задушаваха.

— Тереза!… За бога, не се измъчвайте така! Та вие сте толкова силна!… Операцията не е ли сполучлива? Да?… Тогава? Хайде, Тереза, бъдете разумна!… Той ще оздравее, ще видите… Горкичката!… Имате право… Но стига вече! Стига, Тереза… Чуйте ме… кажете ми… Микеле не дойде ли с вас?

Тя само кимаше с глава. Искаше да му каже да замълчи, защото този сладък глас, тези добри думи засилваха мъката й, защото това нежно състрадание разкриваше собственото й нещастие. Не, тя не беше силна; тя беше слаба, плаха, крехка; не можеше да помага на другите; тя самата имаше нужда от подкрепа и помощ.

А милостивият глас продължаваше:

— Бедничката! Горкичката!… Съвземете се… Имате деца: погледнете ги, погледнете колко са хубави… Направете го заради тези ангелчета, недейте да се разболявате и вие… Пък и мама я няма!… Искате ли да дойде, брат ви? Искате ли да пратя да го повикат?… Кажете какво искате; аз съм тук…

Ръката му я обви и той опря глава до нейната. Тя продължаваше да плаче, но от умиление, не от мъка; след ужаса, който бе видяла, след тъжните размишления душата й жадуваше за утеха и неговите благи думи й действуваха като балсам. След като бе мислила, че е сама в света, че никой не я разбира, сега се отдаваше с трепетната наслада на слабостта на тази сила, на тази симпатия. Той бършеше сълзите й, оправяше разрошените й коси на челото. Ръката му трепереше.

— Така… — шептеше той — ето така…

И пак обви талията й, хвана ръката й. Притисна я до себе си и я целуна по челото.

Тя се освободи от прегръдката и стана. Дукесата се връщаше.

 

 

От този момент и двамата четяха в очите си мисълта за греха. Избягваха да се гледат, но тази мисъл не ги напускаше и сякаш намираше мълчалив израз в случайното докосване на ръцете, на дрехите; тогава челата им поруменяваха, обземаше ги дълбоко смущение. Тя вече не мислеше за баща си, който от ден на ден гаснеше, нито за децата си. Само за изкушението, винаги, непрекъснато. Отиде и падна на колене пред Блажената: оброчното кандило гореше вечно, както огънят в сърцето й. Молитвите не помогнаха: никой не ги чуваше. Нищо не помагаше. „Било днес… или утре“ — мислеше си тя.

Веднъж мъжът й рече:

— Джованино ме тревожи… не виждаш ли, че пак е неспокоен, както след боледуването?

Не, тя не виждаше нищо: чудеше се само как още не са забелязали нейното смущение.

— Не говори, не се смее, като че пак почва да го мъчи някаква натрапчива мисъл… Какво можем да направим?

Какво можеха да направят?

Един ден, на трапезата, Джованино съобщи:

— Заминавам за Аугуста.

„Ето спасението, това е спасението“ — помисли си тя, докато дукесата и Микеле възкликнаха:

— Пак ли? За да заболееш повторно? В този сезон!… Няма да те пуснем да мръднеш оттук!

„Това е спасението“ — мислеше си тя, но когато Микеле я запита: „Нали не бива да заминава?“, отговори:

— Не е разумно.

Той вдигна очи към нея. Не бяха се поглеждали отдавна. Тогава тя се изплаши: тези разширени, искрящи, страшни очи, очи на луд, й казваха: „Значи, искате да ме подлудите?“

И той остана. Но сякаш подивя. Тя веднага забеляза лудостта му, защото бе насочена срещу нея. Той я отбягваше, не й говореше. Когато водеха децата при него, отблъскваше ги, сякаш като се докосваше до плътта от нейната плът, докосваше самата нея. Налегна го ужасна мизантропия, не излизаше вече навън; един ден, когато насила го накараха да излезе, не се прибра. Завърна се на другия ден: не разбраха къде е бил.

Същия ден, призори, тя бе повикана от принцесата. Принц Джакомо беше вече в агония: заразената кръв бе покрила с рани цялото му тяло. Предишната заран, за голямо учудване на всички, той бе пратил да повикат Консалво. Искаше да направи последен опит, за да го накара да се ожени; страхът от урочасване бе отстъпил пред властната потребност да си осигури потомство. Със своята суеверност, засилена още повече от болестта, той смяташе, че бракът е единственото средство да се отнеме тази злокобна сила на сина му. Като се ожени, като се настани в собствен дом, като разполага с една рента и зестрата на жена си, няма за какво да желае смъртта на баща си.

Консалво дойде веднага, запита загрижено за състоянието на болния и седна край постелята му.

— Повикахте, за да ти кажа нещо… — обясни принцът. — Време е да се ожениш.

— Мислете за здравето си, ваше превъзходителство — отвърна Консалво. — После ще говорим за тия работи.

— Не — настоя принцът. — Трябва да се ожениш сега. — Той не добави: „Защото аз вече умирам…“

Консалво сдържа жеста си на досада.

— Но от какво се боите, ваше превъзходителство? Че нашият род ще изчезне?… Не се съмнявайте… ще се оженя, обещавам ви… Но дайте ми малко време… Искате ли да ви дам писмено обещание за това? — добави той с усмивка. — Готов съм!… Доволен ли сте сега?

Болният помълча, после поде със задавен глас:

— Искам да не отлагаш… Това трябва да стане сега.

— Днес, веднага, още този час? — продължи Консалво със същия шеговит тон.

— Сега… или ще се каеш!

Той още по-трудно скри негодуванието си.

— Боже мой, защо сте се разбързали, ваше превъзходителство? Да не съм момиче, та да се страхувам, че като застарея, няма да намеря кандидати? Аз съм едва на двайсет и девет години; мога да чакам още, да направя сполучлив избор. По времето на ваше превъзходителство са женили младежите на осемнадесет години, а сега разбиранията са други. Не искам да кажа, че тогава са били лоши съпрузи и бащи, но според днешните разбирания, според моите разбирания, човек трябва да придобие голям житейски опит, да бъде в разцвета на живота си, тогава да създава поколение. Може би греша; но ако се оженя сега, уверявам ви, че ще направя нещастна моята другарка в живота и аз самият ще бъда нещастен. Ще съжалявам, ако ви послушам, ваше превъзходителство. Бих изпълнил желанието ви, ако това не носеше твърде тежки последствия за мен и за други…

Докато синът показваше своето красноречие, принцът не пророни нито дума. Когато Консалво излезе, той се хвана за звънеца и зазвъни отчаяно; принцесата и слугите, които се завтекоха, го намериха в ужасно състояние. Блед, сякаш бе вече мъртъв, със схванати челюсти, стиснал завивките със съсухрените си ръце.

— Нотариуса! Нотариуса! Нотариуса! — скимтеше той.

При всяка дума на близките му, които го питаха какво му е и се опитваха да го успокоят, той скимтеше като бясно куче:

— Нотариуса!… Нотариуса!… Нотариуса!

Тереза го завари в това състояние. Той не се успокои, преди да дойде нотариусът. И тогава лиши от наследство сина си. Само в пристъп на гняв, за да си отмъсти, можеше да има сили да издиктува последните си желания. И като прекъсваше с дрезгави викове забележките на стария нотариус, който не вярваше на ушите си и се мъчеше да го вразуми и да предотврати това нечувано безобразие, той продиктува:

— Определям за универсален наследник на цялото ми имущество, на цялото ми имущество, моята дъщеря Тереза Уседа дукеса ди Радали… със задължението да постави пред презимето на синовете си моето фамилно име, наричайки ги Уседа-Радали ди Франкаланца… и така да бъде за цялото потомство, вовеки веков…

— Ваше превъзходителство…

— Пишете!… Завещавам на съпругата си Грациела принцеса ди Франкаланца моя наследствен дворец… с изричното задължение, изрично, пишете, с изричното задължение да живее в него само тя, докато е жива…

— Господин принц!…

— Пишете!… — И той продължи да диктува легатите на слугите, на роднините за оплакването, на църквите за литургиите, на свещениците за милостини; и нито една дума, нито един намек за сина. Заповяда погребението му да бъде извършено с подобаващи за името му почести, тялото му да бъде балсамирано; но докато изразяваше тези желания, гласът му постепенно прегракваше, жизнените сили го напускаха: когато свърши, нотариусът помисли, че наистина е настъпил краят. Но тогава болният се съживи, взе листа, прочете го дума по дума и го подписа. Когато бяха извършени и последните формалности, когато завещанието бе запечатано, това силно възбуждение изведнъж изчезна. Той бе говорил за собствената си смърт! Продиктувал беше последните си желания! Погрижил се бе и за погребението си! Той сам вещаеше злото си!

Не му оставаше нищо друго, освен да умре! Никой вече не можа да изкопчи от него дума: неподвижен, мрачен, той стисна очи и зачака.

Нотариусът вече бе изтичал при дука:

— Младият принц лишен от наследство! Изгонен от къщи! Универсален наследник дъщерята! Дворецът за мащехата!… Где се е чуло и видяло такова нещо?… Родът Франкаланца наистина ли е затрит?… Погрижете се вие!… Оправете този скандал!… Раздумайте този луд човек!…

През тези дни дукът имаше работа: тринадесетият парламент бе закрит, изборите — насрочени за 26 май. Решил да се оттегли, ако го назначат сенатор, той отново се бе кандидатирал, защото това назначение се бавеше. И сред привързаността на старите му приятели, сред равнодушието и безверието на ония, които очакваха обещаната избирателна реформа, за да се отърват от него, неговата кандидатура се развиваше не по-зле от друг път: Джуленте, мислейки, че вече ще наследи мястото му, отново водеше борба за чичото. Въпреки заетостта си, щом чу тия вести от нотариуса, дукът веднага се завтече в двореца; но принцът бе заповядал да не пускат жива душа. Тогава той отиде да търси Консалво. По това време младият принц бе в Общината, където ръководеше съвещанието на инженерите, във връзка с новото начинание, което бе замислил: прокарване на големи водопроводи за снабдяване на града с вода. Щом чу, че го търси чичо му, той се извини на присъствуващите и отиде да го приеме в кабинета си.

— Не знаеш ли какво става? — възкликна дукът тихо, но с важен и неспокоен вид; и му разправи всичко.

— Е добре? — отвърна Консалво, като сбърчи мустаци.

— Как така, „е добре“?… Иди да паднеш в краката му!… Искай му прошка!… Отстъпи и ти веднъж…

— Аз?… Защо? — И със загадъчна усмивка Консалво добави: — Може ли да ми отнеме онова, което ми се пада по закон? Не?… Тогава да прави каквото иска!

Чичото го загледа смаян, недоумяващ. Значи, е вярно? Този Уседа не прилича на всички останали! Когато другите се карат, нахвърлят се един срещу друг, погазват всякакви скрупули и закони, само и само да натрупат пари, той стои безучастен и се усмихва, като чува, че е лишен от наследство!

— Но ти не си даваш сметка какво губиш!… Завещава двореца на жена си, за да не можеш да стъпиш там!… Не разбираш ли това?… Не ти ли е мъчно?…

Консалво изчака чичо си да се изкаже, после отвърна:

— Свършихте ли, ваше превъзходителство?… Трябва да знаете, че законната част, сиреч една четвърт от имуществото, ми е достатъчни, дори излишна. Що се отнася до двореца… — той замълча, защото това наистина го бе засегнало дълбоко: принцът бе съумял да му нанесе удара — що се отнася до двореца, намират се и други къщи, пък с пари могат да се построят и по-хубави от нашата… А сега извинявайте, ваше превъзходителство, комисията ме чака.

Новината се разнесе из целия град. И висшите кръгове, и простолюдието, всички в един глас упрекваха принца. Антипатия и омраза към сина, добре; но може ли да стигне чак дотам?… Душата — на бога, имота — на когото се полага!… Нима той бе забравил, че и старата принцеса, майка му, го мразеше, но въпреки това се бе отнесла към него както към любимия си син?… Такова нещо е възможно само в тяхната къща — в тая лудница! Бащата луд, и синът луд! Ала привържениците на младия принц възразиха:

— Виждате ли неговата безкористност?… За да се покаже човек с характер, за да не отстъпи, губи наследството и не го интересува нищо!

И ако всички, без изключение, порицаваха принца, то прислугата, приближените, блюдолизците бяха дълбоко покрусени. Родът Франкаланца затрит! Богатствата на дъщерята! Дворецът на съпругата! Нима настъпва краят на света?… И само един човек полагаше усилия да скрие своята радост: майката, дукеса Радали. По този начин в ръцете на първородния й син се събираше огромно състояние! Малкият дук щеше да има несметни доходи. Ако Джованино не се ожени — а тя беше за това! — бъдещият дук ще има главозамайващо богатство!… Тя сякаш изпитваше вече това главозамайване и не разбираше защо Микеле приема равнодушно това известие, защо й казва:

— Мамо, не мисля за това… Мисля за Джованино… Не го ли виждате? Мрачен, мълчалив, понякога направо ме плаши…

Тя не виждаше нищо, беше сигурна, че Микеле преувеличава; в очите й се четеше доволство, то личеше във всеки неин жест, във всяка нейна дума. А Тереза я гледаше недоумяваща. Само тя единствена не знаеше за завещанието на баща си. Не чуваше ропота на роднините, не разбираше хорските намеци. В гърдите й гореше огън, скрит огън, който бавно я съсипваше… Защо не го остави да замине? Защо не отклони изкушението? А неговите очи постоянно й казваха: „Значи, искате да ме подлудите?“

Притисната от тази трагична безизходност, която чувствуваше навред около себе си, тя не можеше нито да чуе, нито да проумее нещо. В някои моменти се молеше агонията на баща й да продължи, защото само тази агония, този страх от смъртта я отклоняваше от парливата мисъл. Какво щеше да стане след смъртта на баща й?… После, като виждаше жестоките мъки на принца, се обвиняваше за тази безчовечна молба…

Принцът бавно гаснеше сред проклятия и молитви, сред изблици на гняв и сълзи. Ту се страхуваше да остане сам, ту се вбесяваше, като виждаше здрави хора наоколо си. След като бе определил дъщеря си за наследница, отблъскваше и нея, защото сигурно и тя, заради наследството, се молеше той да умре по-скоро. Никой не смееше да му говори нито за завещанието, нито за нещо друго: за да му угодят, чакаха той самият да подхване някакъв разговор. Най-често вратата му беше затворена: никой не можеше да проникне до него.

И една нощ в дома Радали дотърча един слуга: принцът бере душа. Известието бе предадено на барон Джовани, за да предупреди брат си, който спеше със съпругата си.

— И какво да се прави?… Какво трябва да се направи? — мънкаше той съвсем объркан.

Най-сетне отиде да повика майка си. Дукесата се втурна в съпружеската спалня; при нейното внезапно появяване Тереза, която от дълго време не можеше да мигне, усети хлад по цялото си тяло.

— Баща ми? — изписка тя и се просна в леглото.

Дукесата разтърси дук Микеле, за да го събуди от дълбокия сън, и се завтече да търси успокоително. Притичаха и камериерката и дойката.

В съседната стая баронът стоеше като обезумял. Брат му го викаше, слугите, сновейки насам-натам припряно, му казваха: „Горкичката дукеса!… Влезте и вие, ваше превъзходителство…“, а той бе втренчил разширените си зеници в прага на семейната спалня, сякаш виждаше там нещо ужасно.

— Джованино? — извика внезапно дукът.

Той влезе. Тя бе просната на леглото, с разголени ръце, с обнажена гръд, златистите й коси бяха разпилени върху възглавницата, устата й — полуотворена, очите — обърнати.

— Помогни ми да я повдигнем…

Беше вцепенена като труп. Той я хвана под мишниците. Ръцете му затрепериха, сякаш ги бе допрял до огън. Тресеше се целият. Всички трепереха, защото нощта бе студена.

— Съвзема се — съобщи дукесата.

Тогава той се отдалечи, отиде в другата стая и застана до прозореца. След половин час излязоха и тримата: свекървата и съпругът подкрепяха Тереза. Микеле каза на брат си:

— Ти си легни… Студено е… Аз ще се върна веднага щом мога.

В дома на принца бяха всичките роднини. Консалво седеше в Жълтия салон с чичовците и лелите: при умиращия бяха само принцесата и чичото дук. Тереза отиде и застана до мащехата.

— По-добре да свърши — казваха в Жълтия салон, — много се мъчи…

Консалво не продумваше. Изплашен, той мислеше за тази ужасна болест, която някой ден би могла да разяде, да разруши и неговото тяло, в този момент пращящо от енергия. Изтощената кръв на стария род след Фердинандо отнасяше още една преждевременна жертва, защото баща му беше едва на петдесет и пет години. Дали и той щеше да умре преждевременно, преди успеха, съсипан от тези ужасни болести, които отнасяха Уседовци в гроба твърде млади? Баща му би дал всичките си богатства, за да поживее година, месец, дори ден повече. Какво би дал той самият, за да тече във вените му силната и здрава кръв на някой прост човек?… „Нищо!“ Благодарение на тази изтощена и заразена кръв на стария род той беше това, което е: Консалво Уседа, днес принц ди Мирабела, утре принц ди Франкаланца. Той чувствуваше, че на това историческо име, на тези звучни титли дължи мястото, което бе спечелил в обществото, че благодарение на тях му се откриват леко широки пътища. „Всичко се плаща!…“ — помисли си той; но по-скоро би дал всичко не за дългия и здрав живот на невзрачен плебей, а само за един ден върховна слава, изкупена с цената на всякаква болест… „Дори с цената на разума?“ Само тази мрачна заплаха, тегнеща над всички потомци от неговия род, го хвърли в ужас; ала веднага след това осъзна, че той притежава бистър ум, правилни критерии, остър поглед за нещата, и се успокои; ония глупаци, ония маниаци, които се казваха Фердинандо и Еудженио Уседа, можеха да загубят разсъдъка си, но не и той, не, той не бе застрашен… Ала същевременно под влияние на тези мисли, на този страх той се осъждаше едва ли не строго за дългата борба, която бе водил срещу баща си. Упоритостта, непреклонността, която бе проявил, не е ли обезпокояващ признак, доказателство, че и той някога може да полудее като тях? Като се противопоставяше на заповедите на баща си, като го осъждаше заслужено, не би ли могъл все пак да има известна мярка, известна граница, да спазва приличие? Защо бе нужен този скандал? И дали няма да му навреди?… И в този миг беше готов едва ли не да иска прошка на умиращия, да отстъпи…

В стаята на болния четяха отпустителните молитви; принцът вече издъхваше. Пред гледката на смъртта страхът отново сви сърцето на Консалво. Сега той изпитваше състрадание към баща си, към всичките си близки. Чудаци, жестоки, тиранични, маниаци: нима те бяха виновни за своите недостатъци? „Всичко се плаща!…“ и те заплащаха голямото име, разкошния живот, завидните богатства!… Ах, това изострено лице на баща му, този безжизнен поглед, това задавено хъркане!… Младежът подви колене, в душата му напираха чувства, които по-рано бе отричал. Той, който се бе надсмивал на религиозността на сестра си, обвинявайки я, че е лицемерна набожница, сега разбираше, че молитвите и вярата са убежище за нея. Коленичила, сключила ръце, неподвижна като надгробна статуя, тя нито виждаше, нито чуваше. Консалво й завидя за тази сигурна утеха, към която тя можеше да прибегне в скръбта…

Свещеникът, който бдеше над агонизиращия, изведнъж вдигна ръце към небето. Чуха се риданията на принцесата, писъците на прислужничките, въздишките на маркизата и на Лукреция.

Само Тереза не заплака; впрочем и дукеса Радали, и дона Фердинанда. Всички минаха да се поклонят пред трупа, целувайки му ръка. Жените, освен дъщерята и съпругата, бяха изведени навън. В Червения салон дукесата пак повтори: добре, че умрял, този нещастник, то неговото не било живот! Дукът с майордома и Бенедето Джуленте даваше необходимите за случая разпореждания, докато слугите затваряха всички прозорци, всички врати. Микеле се приближи към Консалво, стисна ръката му и промълви: „Кураж!…“ Той понечи да му отговори, но в същия миг чу глас:

— Ваша светлост…

Портиерът му правеше знак, че трябва да говори с него.

— Извинявай… — рече той на братовчед си и се запъти към слугата, мислейки, че оня очаква някаква заповед.

— Ваша светлост… елате тук — измърмори слугата, завличайки го в съседната стая с тайнствен вид, който в този печален момент се стори малко смешен на Консалво.

— Ваша светлост! — възкликна слугата внезапно с такъв изплашен глас, когато бяха вече сами, че младежът изтръпна от ужас. — Какво нещастие, ваша светлост!… Братовчед ви, баронът, деверът на дукесата…

— Джованино ли? — викна Консалво недоумяващ.

— Убил се, умрял!… Току-що; ей сегичка дойде камериерът на дукесата… Оставих го да чака долу… Застрелял се с пистолет… Исках да предупредя най-напред ваше превъзходителство… Трябва да пратим някого…

Въздишка на ужас и мъка се изтръгна от гърдите на Консалво. „Синът на лудия“, лудост, насилствена смърт!… Той тутакси се стресна, хвана портиера за лакътя:

— Никому нито дума, разбра ли?… Ще отида лично аз… Чакай, докато се върна… Не казвай, че съм излязъл…

Той чувствуваше, че трябва да направи нещо. И тъкмо това чувство, тази ясна представа, това бързо решение му доставиха истинско облекчение, вдъхнаха му увереност, сякаш се бе събудил от мъчителен сън и в същия миг разбираше, че е буден и в безопасност… За лудостта, за самоубийството на братовчед му причина беше и Тереза; той не знаеше до каква степен, но беше сигурен, че не само наследствеността, не само болестта бяха разстроили ума на младежа. Следователно той трябваше да прикрие това самоубийство от Тереза, от семейството, от хората… И щом стигна в дома Радали, щом влезе в стаята, където трупът лежеше на земята, в краката на един диван, под някакъв трофей с оръжия, той веднага възкликна пред смаяната прислуга:

— Ах, тези проклети оръжия!… Мислел е, че пистолетът е празен… Бедният Джованино!… Какво нещастие!…

Никой не посмя да възрази. Преди да дойдат съдебните власти, той взе оръжието, което мъртвият бе стиснал, извади останалите пет патрона и отново го постави в ръката на трупа. Мировият съдия, научил току-що за смъртта на принц Джакомо, му каза опечалено:

— Господин принц!… Две нещастия в един ден!… Просто невероятно!

— Наистина невероятно… — потвърди Консалво с ясен глас, вече съвсем успокоен.

Това „господин принц“, което съдията произнесе пръв от всички, му напомни, че за него настъпва нова ера. Самообладанието, което проявяваше, съобразителността, с която бе прозрял веднага какво трябва да направи, го успокояваха: вече не се страхуваше, че ще изпадне в лудостта на Уседовци; от тях той бе наследил само богатствата и властта. Изпитваше не малко задоволство и от това, че успя да заблуди правосъдието.

— Нещастният ми братовчед — разправяше той на мировия съдия, — останал сам в къщи… А имаше слабост към оръжията… Помислил, че този пистолет е празен… Обаче, вижте, имало е само един забравен патрон…