Федерико де Роберто
Вицекралете (4)

4

— Днес няма ли да се яде?

Малкият принц умираше от глад. От известно време обедът все закъсняваше: ту отсъствуваше дукът, ту Раймондо, понякога и самият принц; този ден пък вън от къщи бяха и тримата, а освен тях и Лукреция и Матилде. И детето тормозеше цялата къща: тичаше нагоре-надолу, от готварницата до конюшнята, от оборите в градината, безпокоеше и старите, и новите прислужници, потънали в работа. Както дон Бласко бе съобщил на Гламчо, всички слуги, протежирани от принцесата, бяха изгонени от Джакомо; обаче лишените от наследство, ония, които, подкрепяйки сина, си бяха спечелили омразата на майката, останаха на местата си. Принцът бе направил само две изключения: едното по отношение на Балдасаре, а другото — на синьор Марко. Балдасаре, син на някогашна тяхна камериерка, отгледан в двореца и назначен съвсем млад на длъжността майордом, още от дете познаваше слабостите на фамилията, съперничествата, враждите и маниите на всички; затова си гледаше само службата, като хвалеше всички господари, каквото и да направеха или да кажеха, и вкарваше в пътя подчинените си, които дръзваха да роптаят против когото и да било от тях. Така и майката, и синът го гледаха с добро око и легатът на принцесата не предизвика уволнението му от принца. Що се отнася до синьор Марко, телохранител на покойната, мнозина се учудваха, че синът, който от два месеца беше глава на фамилията, още не се бе освободил от него. Наистина откакто принцесата бе легнала болна, главният управител смени тактиката си, подхвана с добро господаря, защото предвиждаше, че скоро ще трябва да служи на него; след като умря майката, макар и да не беше го оставил да обере наличните пари, както разправяше дон Бласко, все пак той му се подмазваше с всички средства. Впрочем прокурист като него, който познаваше дома от петнадесет години, знаеше състоянието на имуществата и на неразрешените спорове, не можеше да се замени така лесно.

— Няма ли да се яде? Какво правите?… Искам да видя! Защо не приготвяте трапезата? Я дай на мене!

В готварницата малкият принц дръпна от ръката на Лучано, бюфетчика, един нож, който той почистваше, и продължи сам почистването.

— Какво правите, ваше превъзходителство? — Новият готвач, мосю Мартино, не знаеше как да се държи с него. — Идете си горе, оставете ни да работим.

— Я се махай от тука! Аз искам да го почистя!

Трябваше да го оставят. Ако му противоречаха, той съвсем побесняваше: скърцаше със зъби, крещеше като обезумял и преобръщаше всичко, каквото му попаднеше под ръка. Всъщност принцът възпитаваше строго детето си и не му прощаваше никак; но, от друга страна, не се шегуваше и със слугите, ако те, притиснати до стената и загубили търпение, отвърнеха зле на малкия господар. А тъкмо сега, след смъртта на принцесата, службата на готвача в дома Франкаланца бе станала по-важна от преди. По отношение на недоверието и надзора Джакомо приличаше на майка си: държеше всички продукти под ключ и искаше сметка за най-малкото нещо, за остатъците, за корите от хляба; но дневните разходи, без да се смята добавката за гостите, бяха увеличени значително и храната бе по-изобилна: сега ядяха четири блюда, докато по времето на майката се готвеха три за нея и за дон Раймондо, а другите трябваше да се задоволяват в делничните дни с една чорба и парче месо или риба. Дори и когато Джакомо забогатя от зестрата на жена си, принцесата, която караше сина си да плаща своята част от разходите, пак продължаваше да се разпорежда както си знае, а принцът, верен на решението си да се показва покорен към нея, мълчеше. Той не можа също така да осъществи и преустройствата в двореца, които от дълго време бе замислил; но щом умря дона Тереза, той взе най-сетне юздите в ръцете си и сега преобръщаше всичко наопаки. Чак до кухнята се чуваха ударите на кирката, скърцането на макарите, с които зидарите вдигаха материалите от двора на горния етаж; а слугите в готварницата, които белеха картофи и разбиваха яйца, одумваха тия преобразования:

— Махат стълбата към канцелариите, за да спечелят пространство.

— Аз не бих затворил нито кътче от терасата.

— Обаче господарят трябва да даде отчет на брат си, защото и двамата са наследници.

— Но дворецът остава на принца! Графчето има само едно крило.

Сега малкият принц не пропущаше нито дума от разговора.

— Графчето веднага ще офейка… Не се е родил да седи тук.

Приготвянето на сосовете ги караше да замлъкват от време на време. След малко Лучано намигна и рече на другаря си:

— Ама той пак си ги почна, а?

— Нека си почва! Това се вика господар!

И Лучано кимна в знак на одобрение и възхищение. В готварницата, както в преддверията и в конюшните, всички бяха за графа; защото младият господар не приличаше на по-възрастния си брат, толкова бе мек в командите и с широка ръка.

— Истински господар и в държанието, и в мислите! Не е като приятеля…

— Приятелят е стара лисица… каквато беше приятелката.

— Какво си говорите? — запита малкият принц.

— Нищо, ваше превъзходителство — отвърна готвачът и се обърна към подчинените си, като им заповяда: — Гледайте си работата без много приказки!

— Не искаш ли да ми кажеш какво?

— Ама нищо, ваше превъзходителство, говорят си празни приказки.

— Аха, не искаш да ми кажеш какво!

Изведнъж, щом чу каляската да влиза в двора, Консалво изтича да види кой идва.

Връщаха се най-сетне леля Лукреция и стринка Матилде, които бяха ходили в манастира „Сан Плачидо“. Детето забрави кухнята и готвача и изтича след тях нагоре към покоите на майка си, за да види дали му носят нещо.

Наистина графиня Матилде му даде една фунийка със сладки; но леля Лукреция дори не му обърна внимание, защото разговаряше много възбудено с принцесата:

— Плачеше, разбираш ли! Поискахме да говорим с игуменката, която потвърди всичко; така ли е, Матилде? Що за държане е това?… Литургиите за нашата майка…

— Ш-ш-шт!

Принцесата направи знак на зълва си да мълчи от предпазливост пред детето.

— Мамо, днес няма ли да ядем? — запита то.

— Баща ти още не се е върнал… Върви, върви да видиш дали идва!

Малкият принц разбра, че го пъдят. На шест години той беше по-любопитен и от дон Бласко. Интригите на чичото монаха и непрекъснатите заговори, които се устройваха в тази къща, твърде отрано бяха привлекли неговото внимание: след смъртта на баба му от държанието на роднините и от разговорите на слугите той се досещаше, че се сърдят на баща му, кой по една, кой по друга причина, но че никой не се осмелява да застане открито срещу него. Той схващаше и много други неща: че леля Фердинанда не може да понася стринка Матилде; че между стринка Матилде и мъжа й има дрязги. Разбираше и мълчеше, преструвайки се, че не забелязва нищо, за да не си изпати от някого. Защото чичо дон Бласко раздаваше прекрасни плесници, леля Лукреция и тя си играеше да му щипе ръката особено когато ходеше да тършува из стаята й; но най-много го биеше баща му, който винаги бе намръщен и пляскаше така, че да ти смъкне кожата. Затова той не се погаждаше много с него, докато от майка си не можеше да се откъсне. Което е право, дона Фердинанда проявяваше голямо предпочитание към него, ала никой като принцесата не прощаваше недостатъците на палавника. Тя трепереше и изпадаше в конвулсии, ако някой се доближеше твърде много до нея, и надвиваше манията си за изолиране само спрямо децата си; притискаше към гърдите си и бясно целуваше своя Консалво дори когато той не беше много чист, и с още по-голям порив, когато най-много се пазеше от всякакъв друг допир. От известно време, откакто се бе родила сестричката му Тереза, не само той получаваше ласки; все пак единствена принцесата успяваше с добро да изтръгне нещо от Консалво.

— Върви, върви да видиш дали татко ти си е дошъл…

В същия момент принц Джакомо се върна. Беше по-намръщен от обикновено и като влезе, дори не поздрави; щом го зърна, Лукреция занемя. Той попита дали дукът е в къщи и като разбра, че го няма, даде заповед да се сервира трапезата, щом пристигне чичото. После отиде и се затвори в кабинета си със синьор Марко. Консалво поседя малко, без да знае какво да прави, колебаейки се дали да се върне в готварницата, или да изтича при работниците на строежа. Обаче като видя, че леля Лукреция отново започна да говори с майка му, качи се в нейната стая. Тя му бе забранила да влиза там, защото сега изучаваше рисуването с акварел и не искаше да й се пипат нещата, но най-вече от страх да не открият писмата на Бенедето Джуленте; ала боите, паничките за размиване, четките и гумата съблазняваха детето. И никакво предупреждение или заплаха на Лукреция не можеше да го спре; ако тя протестираше, брат й, който беше станал съвсем неотстъпчив след прочитането на завещанието, на всичко отгоре я укоряваше; така че палавникът, всеки път когато му паднеше случай, претършуваше стаята на леля си.

Малкият принц се качи горе сигурен, че по това време няма да бъде изненадан, и почна да рови по масичката, сред рисунките, във витринката за хартия, в скрина. Къде ли бяха скрити нещата за рисуване? Може би в по-високите чекмеджета на оня шкаф, до които той не стигаше. В същия миг откъм двора се чу камбанката, известяваща за пристигането на дука. Детето продължи да се оглежда, да търси трескаво под леглото, под шкафа, в тоалетката. Тоалетката представляваше малка маса, застлана с бродирана покривчица; то повдигна единия й край й видя чекмеджето. Вътре покрай стари гребени и празни кутии от бадемова помада имаше снопче листове, свързани с червена панделка. Консалво развърза възела и разпиля писмата. На вратата неочаквано се появи Лукреция.

— Ах! — извика тя, спусна се срещу племенника си и тутакси му залепи един шамар.

Детето изпищя така силно, като че ли го колят.

— Хиляди пъти съм ти казвала да не ми пипаш нещата! Човек не може да скрие нищо. Все едно, че се намирам на улицата…

При отчаяните викове на момчето дотърча Вана, камериерката, но тя едва бе почнала: „Госпожице… пуснете го…“, когато се появи принцът.

— И заради това вдигаш ръка върху детето?

— Като не ме слуша, като нямам право да скътам дори една топлийка!

Той повдигна Консалво от земята, хвана го за ръка и като я изгледа, рече троснато:

— Друг път, ако се осмелиш да пипнеш детето ми, ще те наплескам, разбра ли?

За миг тя остана като зашеметена. Щом брат й излезе, веднага изтича до вратата, затръшна я силно, заключи и вече не отговори на никого от слугите, които идваха да я викат за обяд. Трябваше да се качи дукът, за да я моли да му отвори; на увещанията и съветите на чичото тя най-сетне отвърна:

— Как да търпя! От два месеца се държи така с мене. Защо се заяжда с мен? Заради завещанието на мама! Прави така, за да ни изиграе, нали? Значи, чичо дон Бласко има право… Чухте ли, чухте ли, ваше превъзходителство, какво е направил пък сега?

— Какво?

— Не иска да признае легата на манастира „Сан Плачидо“! Заварихме Анджолина да плаче, а игуменката бълваше огън и жупел… Той иска сам да се разпорежда с всичко и се отнася така с нас, отвисоко, за да ни унижи всички…

— Тихо! Хайде, стига! — посъветва я отново дукът само за да има мир. — Стига! Сега ела да обядваш… Обещавам ти, че после ще говоря с него…

 

 

Раймондо още не беше се върнал, когато цялото семейство със съдействието на дон Мариано се нареди около трапезата. Очите на Лукреция бяха още зачервени; тя седеше с наведена глава и не продумваше: но принцът, станал изведнъж спокоен на вид, проявяваше любезност към чичо си дука. Всеки ден беше така: след като дълги часове се бе държал високомерно към тях, бе мълчал и обръщал гръб, когато влизаха братята и сестрите му и най-вече снаха му Матилде, на масата той преставаше да се мръщи, за да ухажва чичото. Не за пръв път обедът започваше без Раймондо, а този ден лошото настроение на Лукреция съвпадаше с една неприятна мисъл, която забулваше челото на Матилде.

Не й се радваха на нея в тази къща. Принцът, дона Фердинанда, дон Бласко, до известна степен и братовчедката Грациела навярно откриваха у нея непростими грехове, защото упорито я обиждаха и не я уважаваха; ала тя прощаваше неуважението и грубостите, проявени към нея, не можеше да понася само ония, които засягаха мъжа й. Може би тъкмо това беше най-големият й грях: любовта, която изпитваше към Раймондо!… Обикна го още щом го видя за пръв път, дори преди това; още оттогава, откакто бе сгодена чрез писмо за този граф ди Лумера, когото баща й хвалеше безкрайно, защото беше горд, че се сродява с Вицекралете, тя напрягаше въображението си и си го представяше хубав, благороден, великодушен, рицар като герой на Тасо или Ариосто. Но действителността надхвърли нейните представи — толкова бе фин годеникът й, красив, изящен, блестящ; и тя, която не бе познала отблизо други мъже и се хранеше само с мечти, с поезия, с възвишена и чиста фантазия, му отдаде завинаги цялата си душа; бе заобичала дори и неговите близки и го обожаваше чрез чувството си към дъщеричката, която й се роди от него. И си представяше живота само такъв, какъвто бе нейният личен живот — обикновен и спокоен, прекаран край сестричката Карлота, край тяхната майка, която за нея беше мил и тъжен спомен едновременно, и край баща им, човек на крайни страсти, приятел или неприятел до гроб, но обичащ сляпо и лудо своите дъщери… Сега, докато се обръщаше да поглежда от време на време към вратата на салона и тревожно очакваше да дойде Раймондо, картината, която виждаше пред себе си, й напомняше за друга, останала незаличима в паметта й, но съвсем различна. В паметта й изплува семейната трапеза в голямата трапезария на бащината й къща в Милацо: мама, сестра й, тя самата, заслушана в разказите на татко, и всички усмихнати или натъжени и скърбящи заедно с него; баща й, целият отдаден на тях с мислите и делата си; и онова постоянно и почти суеверно зачитане на старите обичаи, патриархално спокойствие, взаимна обич и пълно доверие.

А сега, като се огледаше наоколо, какво виждаше? Принцесата се свиваше плахо пред съпруга си, детето трепереше от погледа на баща си, но бе гордо, че заради него са наругали леля му; Лукреция и брат й бяха все така хладни и подозрителни един към друг; а принцът демонстративно показваше доброто си разположение към дука, след като през целия ден е бил намръщен и мълчалив…

В деня, когато влезе в това семейство като в собствено, тя дори не подозираше страстите, които го разделяха; и като забеляза с каква скрита омраза й отвръщат, нейното учудване и мъка станаха още по-големи. Сигурно я смятаха недостойна за Раймондо, защото беше от по-долен произход; но никой като нея не го поставяше така високо; и макар че беше толкова скромна и смирена пред него и пред тях, и това не й помогна: омразата не стихна. Тогава тя почна да проумява странните страсти, които освен горделивостта въодушевяваха всеки един от тези груби и жестоки Уседа… Майката на Раймондо от обожание към сина си изпитваше ревност към нея: след като бе успяла да го задоми и да му осигури зестра, тя унижи дотолкова снаха си, че още от първия ден я накара да почувствува нейната желязна ръка, за да бъде покорна повече от всеки друг пред любимия й син; но фанатичното покорство и сляпата любов на съпругата отнемаха на принцесата всякаква възможност да се ожесточава срещу нея, раздухваха скритата й майчина ревност и я направиха неумолима. Най-големият брат, който не можеше да прости на Раймондо за привилегиите и да се примири с това, че неговото семейство съперничи на собственото му, стоварваше омразата си върху снахата. Всички останали бяха безмилостни спрямо натрапницата или от ненавист към принцесата, която я искаше в тази къща, или от ненавист към Раймондо, когото майката покровителствуваше. Така тя стана прицел за тези роднини, при които бе дошла с любещо сърце и доверчива душа; и когато откри, че омразата им към нея е така силна, както и към Раймондо, вместо да смекчи, това изостри още повече мъката й; защото тя бе безумно влюбена в мъжа си и страдаше и се радваше само чрез него и заради него… И сега, в този момент, когато принцът се правеше, че не забелязва снаха си, или ако случайно се обърнеше към нея, лицето му веднага се променяше и той я поглеждаше сдържано и неприветливо, сякаш тя беше съвсем чужд човек, Матилде страдаше не толкова заради тази преднамерена хладност, колкото заради пренебрежението, което всички показваха към нейния съпруг. Обедът продължаваше, като че ли той не трябваше да се върне, и вече никой не питаше за него. Лукреция все още държеше сведена главата си, принцесата се занимаваше с детето си, принцът говореше за състоянието на посевите, за цените на продуктите, за опасността от холера; дукът разискваше войната на Изток; и само чуждият човек, дон Мариано, от време на време се обаждаше:

— Ами Раймондо? Още го няма! Какво ли му се е случило?

Тогава този въпрос отекваше и в нейните мисли: „Още го няма! Какво ли му се е случило?“ Защо закъсняваше толкова? Защо я оставяше сама сред тези равнодушни и противни чужди хора?

— Русите още се държат… Костелив орех!… Наполеон опита нещо от това…

Потънала отново в дълбоки и неприятни мисли, тя чуваше само откъслечни фрази и думи, чийто смисъл не можеше да схване.

От колко време Раймондо я оставяше сама! Откога, откога?… Тя поминеше упорито първата мъка, която й бе причинил доста отдавна. Добър с нея в първите дни на брака, през време на сватбеното пътешествие и престоя в Катания, щом пристигнаха в Милацо, където отидоха да уредят някои въпроси и да видят баща й и сестра й, той заяви, че се е оженил не за да живее в тази колиба и да попадне под опеката на тъста си, след като е успял да се измъкне от покровителството на майка си… Разбира се, тя не мислеше, че животът в нейното родно градче може да бъде особено привлекателен за него; и щеше да го последва навсякъде, където би поискал да я заведе; но все пак това грубо отношение към местата и хората, които й бяха свидни, й причини незабравима мъка. Той искаше да напусне завинаги Сицилия и да отиде да живее във Флоренция; не можеше да го спре дори противопоставянето на майка му. На жена си, която, за да не се отдалечава много от своите близки, му напомни това и го караше да се подчини на майката, той отвърна рязко: „Остави ме да правя каквото си искам!“ И Матилде се съгласи с него, с причините, които той изтъкваше. Не беше ли все едно за нея дали щеше да живее в Сицилия, Тоскана или в някоя друга част на света, където щяха да бъдат щастливи двамата? Нима деспотичната забрана на свекървата би могла да има по-голямо значение за нея от желанието на мъжа й? И нима това желание не беше напълно основателно; нима нейният Раймондо не бе призван да се нареди сред най-отбраното общество на някой голям град? След като бяха млади и богати, нима навсякъде нямаше да бъдат обект на завист от страна на всички!… Не бе упорствувала в опитите си да го спре и поради друга, по-сериозна причина. Раймондо, на когото тя прощаваше и нещо повече, дори се правеше, че не забелязва грубите му обноски и това, че не търпи възражение, с една дума, притежава всички малки недостатъци на един много разглезен син, се показваше такъв, какъвто беше и към своя тъст. Но тъй като и баща й беше силен характер, всеки момент можеха да възникнат раздори. Отначало баронът истински се бе зарадвал на зетя си и се отнасяше към него почти както принцесата, защото и той бе очарован от изяществото и финеса на момъка и бе горд и щастлив, че се е сродил с Франкаланца; но в отговор на неговото старание, предпазливост и сърдечни грижи Раймондо се показа недоволен от всичко в тази къща; и непрекъснато повтаряше: „Как може да се живее тук?“

Баронът имаше пълномощно от него да управлява имотите, които бе дал на дъщеря си; той смяташе да продължава със старите норми и системи, чиято ефикасност бе изпитал; Раймондо обаче, за да убива времето си в Милацо — когато не прекарваше целия ден в казиното да играе комар с ония прахосници, с които бързо бе завързал познанство, — караше тъста си да му дава отчет какви мерки е взел, а после го укоряваше и го съветваше да предприеме други, които според него щели да бъдат по-полезни. В тази област той беше съвсем невеж и непрактичен, имаше странни схващания, досущ като брат си Фердинандо: баронът му се смееше, а той се обиждаше. Ролите се разменяха, когато баронът му искаше сметка в какво е вложил капиталите от зестрата; тогава тъстът укоряваше зет си за някои чудновати сделки, а Раймондо му отвръщаше, че той не разбирал нищо. Често пъти при тези спорове той се палеше, но баронът явно правеше усилия да се сдържа, за да не му възрази; тогава се намесваше Матилде, сменяше темата на разговора, като се мъчеше да ги помири с усмивки, които щедро раздаваше на двете най-скъпи за нея същества. Най-голямата й мъка беше именно това, че ако искаше да ги вижда в мир, трябваше да избягва да бъдат дълго време заедно.

И тъй, решена да изпълни желанието на мъжа си, тя го бе последвала във Флоренция; но това решение на Раймондо предизвика остри възражения от страна на барона, който искаше дъщеря му да бъде близо до него и смяташе, че да се живее в един голям град, струва доста скъпо; затуй ги съветваше да предприемат само кратки пътувания. Раймондо му отвърна рязко, че този съвет е глупав, защото едно пътуване струвало цяло състояние; и като заряза тъста си, той се обърна грубо, жестоко и несправедливо към съпругата си, заявявайки, че няма да търпи повече баща й да се меси в неговите работи. Тогава, за да придума баща си, тя трябваше да прибегне до една хитрина, с която си бе служила много пъти като дете: да му каже, че, проектът да поживеят известно време в Тоскана е нещо много приятно за самата нея, и да го помоли да задоволи това нейно желание…

— Напразно хвърлени пари и човешки жертви!… Да се води война на такова разстояние…

Докато дукът продължаваше да разчепква Източния въпрос и да предлага дипломатически ходове, всички се обърнаха към вратата. Графинята трепна, надявайки се, че това е мъжът й; към тях обаче тържествено пристъпваше дон Коно Канала:

— Да ви е сладко на всички!… Но не виждам младия граф!

Така беше и във Флоренция, в един град, където отначало нямаше не само роднини, но дори и познати и дни наред седеше с часове да го чака напразно. Там тя бе плакала за първи път, когато се видя пренебрегната; там тя бе крила сълзите си, защото той или й се подиграваше за тази „глупава“ обич, или заявяваше, че не иска да му „досажда“… Разбиранията им за живота бяха коренно различни: докато тя поставяше над всичко любовта към съпруга си и семейните радости и не желаеше нищо друго, освен да продължи със своя Раймондо, макар и по други места, онова неизразимо семейно щастие, което бе изживяла като дете, разглезеният от майка си младеж, отскубнал се най-сетне от нейното строго опекунство, се стремеше единствено към свободни светски удоволствия. И затова, стараейки се да докаже сама на себе си, че той има право да се забавлява, че в края на краищата не върши нищо лошо, че вкусовете на хората са различни, тя бе сподавила своята мъка и се бе убедила, че греши. Като награда за това нейно примирение най-сетне почувствува неизразимите радостни трепети на майчинството; и тогава като по чудо щастливото време на медения им месец сякаш се върна отново, било защото Раймондо стана наистина по-добър, било защото тя, погълната от приятни мисли и дребни грижи, не обръщаше особено внимание на неговия живот. Когато баща й дойде да я навести по този случай, пред него тя се показа сияеща от радост; баронът беше щастлив заедно с нея и съвсем забрави дребните спречквания, които бе имал със зет си, заобича го отново както в първите дни… Всички очакваха момченце; само тя, ако би имала смелост да се противопостави на желанията на другите и да прави разлика между децата, би предпочела да има дъщеричка. И наистина роди момиченце; а когато трябваше да го кръщават, макар че тя и баща й искаха да го нарекат на тяхната скъпа покойница, все пак признаха, че е по-подходящо да му дадат името на принцесата. Нима щастливата майка можеше да си спомни тогава за неучтивото отношение на свекърва си и на роднините? Нима това ангелче, дошло, за да заздрави още повече връзката й с Раймондо, за да разпръсне облаците, които заплашваха нейното ведро небе, не носеше със себе си само мир и любов?… Уви! Много по-скоро, отколкото очакваше, тя разбра, че се е излъгала. Откакто бяха отишли във Флоренция, свекърва й не й бе писала, нито отговаряше на нейните писма, нито пък споменаваше нещо за нея в своите писма до сина си. Това мълчание продължи и през време на бременността й, а след раждането се пренесе и върху детето. Когато Терезина бе отбита, Раймондо реши да отидат за малко в Сицилия; тя очакваше, че при това пътуване ще изчезне най-сетне и необяснимата омраза на принцесата; но тъкмо тогава тя пак почна да плаче… Дона Тереза Уседа, понеже не можеше да се сърди на Раймондо за преселването им в далечната Тоскана, стовари вината върху снаха си; нейната ревност и омраза бяха станали двойно по-големи, дори обвиняваше снахата, задето е родила момиче!… Как можеше тя да докаже на тази безмилостна жена, че греши? Как да я убеди, че нейният син въпреки желанието на всички искаше насила да осъществи това, което бе намислил? Да не би случайно баронът да се е изпуснал да каже, че Раймондо е отишъл във Флоренция, за да задоволи желанието на Матилде?… В такъв случай, неволно, тя бе предоставила ново оръжие в ръцете на свекърва си; за да постигне съгласие между съпруга и бащата, бе насъскала срещу себе си тази зла жена…

— Лелята на ваше превъзходителство!

След като майордомът извести за нейното идване и обедът вече привършваше, сега влизаше дона Фердинанда. Всички, без дука, се изправиха; и графинята стана заедно с другите; ала старата мома поздрави всички освен нея. Няколко минути по-късно пристигна дон Бласко, който вместо поздрав викна:

— Още ли сте на трапезата!

И като че ли въобще не забеляза Матилде…

Но в същност какво е, мислеше си тя, явното пренебрежение на тия хора в сравнение с войната, която преди толкова години й бе обявила принцесата? Не беше достатъчно и това, че се държеше настрани и никога не изразяваше ни воля, ни желания, ни мнения; свекървата винаги намираше причини да излее своята омраза. Тази омраза се стоварваше и върху невинното момиченце, което беше виновно по две причини: че принадлежи към презрения пол и че се е родило от тази майка; майката се бе примирила с това отношение лично към нея, но когато виждаше, че се отнасят грубо към детето и, изтръпваше от ужас; затова принцесата бе започнала да преследва с особено ожесточение внучката си. А Раймондо сякаш не забелязваше нищо, оставяше я сама за много по-дълго време, отколкото във Флоренция, като мислеше, че не се чувствува самотна, защото е „сред близки“; и за кратко време мъчението от този живот стана толкова силно, че тя закопня да се върне в самотния си, но поне спокоен дом във Флоренция…

— Къде е оня? — запита внезапно дон Бласко, пухтейки от досада при усърдните политически разисквания на брат си дука.

„Оня“ вероятно беше Раймондо; всички разбраха това и отвърнаха, че не си е идвал, навярно е останал да обядва при някой приятел.

— Би могъл поне да предупреди — забеляза принцът.

И макар че Матилде се почувствува дълбоко засегната от тази забележка, направена строго и най-безцеремонно пред нея, която беше негова съпруга, сега един вътрешен глас й казваше: „Така е! Има право!…“ Не беше ли мислила точно така и тя самата, когато, върнала се във Флоренция — в оня дом, който отдалеч й се бе сторил спокоен и щастлив, — денем и нощем очакваше дълго Раймондо, който вече я оставяше почти винаги сама, а тя се топеше от мъка и страх, защото не знаеше какво му се е случило и с болното си въображение непрекъснато се боеше от нещастия и опасности? Но мъжът й не искаше да й дава сметка за личния си живот, сякаш все още беше ерген, сякаш тя нямаше никакво право над него, сякаш дъщеричката им не съществуваше! Нали тази дъщеричка трябваше да ги свърже още повече или най-малкото, сред мъката, да бъде голяма утеха за майката; а тя като че ли не само не вълнуваше сърцето на Раймондо, но и за самата нея не беше достатъчна утеха, защото Матилде вече не можеше да оправдава, както в началото, все по-разюзданото поведение на мъжа си, защото вече знаеше, че той я пренебрегва заради други жени, и когато откри това, изведнъж почувствува как ревността я бодна като нож… И още веднъж миналите страдания й се сториха нищо в сравнение със сегашните. Обичаше го още по-силно заради всичките му недостатъци, които му бе простила, и заради всичко онова, което той й струваше; колкото по-грубо и по-открито отблъскваше молбите й и се надсмиваше на сълзите й и почти я обвиняваше за любовта й, толкова повече тя се привързваше към него. Не, дъщеричката не й беше достатъчна. Това мило детенце не можеше да я утеши. Никой на света не можеше да я утеши; трябваше да крие своята мъка дори от баща си, да му пише, че е доволна и щастлива, за да не дойде да иска сметка на Раймондо за това поведение, за да не избухне вражда между двамата мъже!… И тогава отново бе почнала да очаква с надежда връщането в Сицилия; ужасната къща на Уседа пак й се струваше като оазис, защото там поне не познаваше разяждащото като червей подозрение. Когато от Катания писаха на Раймондо да тръгне незабавно за в къщи, когато умиращата му майка го повика, Матилде направи всичко възможно, за да го накара да заминат. Но като видя, че той продължава да стои във Флоренция, глух за молбите на умиращата, равнодушен към своите собствени интереси, тя се разтревожи още повече, защото мислеше, че причините и връзките, които го задържат, са много по-силни… Тъкмо през ония дни нейната утроба трепна отново; тя почувствува, че пак ще става майка — хладна, лоша майка, след като не ликуваше от радост при това откритие; но как би могла да се радва, когато бащата на нейното дете й причиняваше толкова мъка; когато при известието, че отново ще става баща, той стоеше равнодушен, почти отегчен, сякаш го очакваше нова неприятност?… Щом пристигна телеграмата, съобщаваща за смъртта на принцесата, тръгнаха веднага и тя въздъхна облекчено, молейки бога да й прости, задето се радва на тази смърт; ала нестихналата омраза на роднините му отново я огорчаваше и беше доказателство за неподозирана човешка злоба; и сега, когато Раймондо, незачитайки паметта на майка си, със своя разпуснат живот караше целия град да говори, тя се питаше безутешна и отчаяна: „Кога, къде ще намеря спокойствие?…“

Когато Раймондо се върна, обедът беше привършил и Лукреция, принцесата и Консалво вече бяха станали от трапезата. Той изглеждаше много весел и изгладнял. На въпроса на дука отвърна, че го задържали приятели и не забелязал как станало късно.

— Впрочем тук обядвате ужасно рано! В цивилизованите страни не сядат на масата преди вечерната молитва!

Принцът не отговори. Докато брат му сърбаше претоплената супа, той стана от масата и каза на дука:

— Чичо, бихте ли дошли за момент с мен?

И го поведе към своя кабинет.

Той пак говореше троснато, като че трябваше да състави някакъв договор. Заключи вратата на предната стая, предложи кресло на чичо си, самият той остана прав и почна:

— Ваше превъзходителство, извинете ме, че ви безпокоя веднага след обеда, но тъй като трябва да говоря с вас по много важни въпроси и не бих искал да ви отнемам времето…

— Нищо подобно! — отвърна дукът, прекъсвайки предисловието му. — Съвсем не ме безпокоиш… Говори, говори, моля те… — и запали пура.

— Ваше превъзходителство, вие виждате всеки ден — поде отново принцът — какъв живот води Раймондо и как вместо да ми помага да уредим работите по наследството, той мисли само да се забавлява и оставя всичко на моите плещи. Безполезно е да му се говори, че това е в наш интерес: той или не ми обръща внимание, или не разбира… или се преструва, че не разбира.

Дукът кимна в знак на съгласие. В себе си всъщност смяташе за малко странни тези оплаквания на племенника си, който в края на краищата не би трябвало да бъде толкова недоволен, че брат му не се бърка в наследствените въпроси и го оставя да действува свободно както си ще. И ако Раймондо бе показал, че не е загрижен за наследствените работи, нима по-големият му брат не показваше, че е още по-малко загрижен да даде сметка на сънаследника си и на другите наследници? Та нали едва сега за първи път заговаряше по този въпрос с някого от фамилията!

— На първо място — продължи междувременно Джакомо — смятам, че в интерес на всички подялбата трябва да се направи колкото се може по-скоро; на второ, че всички трябва да знаят това, което аз самият узнах тези дни…

— Какво?

— Чудесно нещо! — възкликна той с горчива усмивка. И след кратка пауза, сякаш за да подготви душевно чичо си за печалната вест, продължи: — Наследството на нашата майка е обременено с дългове…

От учудване дукът дръпна пурата от устата си.

— Ваше превъзходителство не вярва? А и кой ли би могъл да повярва подобно нещо! След като бяхме слушали толкова похвали от всички по какъв изумителен начин блаженопочившата успяла да издигне нашия дом! А то излезе пропаст!… До оня ден не подозирах още нищо. Вярно е, че в първите дни след нещастието бях предупреден за някои малки полици, подписани от нашата майка, чиито притежатели бяха изчакали и след падежа, докато тя бе болна. Но естествено смятах, че това са нищожни суми, от ония дребни дългове, които в известни моменти всички, дори и най-заможните, имат нужда да сключват. Нима можех да подозирам, че се касае за хиляди унции, че всеки ден изниква по някой нов кредитор, и ако продължава така, най-хубавата част от наследството ни ще пропадне!

— Ами синьор Марко…

— Синьор Марко — поде принцът, без да даде време на чичо си да завърши своето възражение — знаеше за това много по-малко и от мен и е още по-изумен и от ваше превъзходителство. Ваше превъзходителство знае добре какъв характер имаше покойната и как във всичко действуваше на своя глава и се криеше не само от тия, които естествено трябваше да бъдат нейни довереници, но дори и от ония, на които бе оказала доверие… Синьор Марко не е отбелязал в своята падежна книга дори една десета част от сумите, за които сега сме длъжници. Аз не зная какви каши се крият под това. Представете си, има полици, чийто падеж е изтекъл преди три-четири, та дори и пет години!… Трябва да ви призная, че отначало се страхувах да не съм станал жертва, както и всички останали, на ужасна измама, че имам работа с цяло съдружие фалшификатори. Обаче трябваше да променя мнението си: подписите са налице, автентични. Следователно трябва да предполагам, че тази система да се прибягва до кредити, за която покойната така жестоко обвиняваше нашия дядо, не й е била съвсем чужда и на нея… И лошото е, че не може да се узнае докъде се разпростира гнилото! Ето това е прословутият начин на управляване на имота, за който бяхме чували толкова похвали… Но казват, че за умрелите не бива да се говори… Затова стига!… Сега аз искам да ви осведомя, ваше превъзходителство, преди всичко защото това е мой дълг; и на второ място, за да поговорите, ваше превъзходителство, по този въпрос с Раймондо. Ако тези дългове трябва да се плащат, и за съжаление малка надежда има, че може да бъде обратното, на всеки трябва да се приспадне от неговата част. Бих искал да помоля още ваше превъзходителство да предупреди другите, да знаят, че техните легати също ще бъдат намалени с известна част.

Дукът отново започна да клати глава, но този път със съвсем друго изражение. Наследниците се оплакваха, че са получили съвсем малко, а сега трябваше да им се каже, че ще получат още по-малко!

— Защо ти самият не говориш с тях? — посъветва той племенника си.

— Защо ли? — отвърна принцът с лека досада като човек, който чува да му отправят излишен въпрос. — А нима ваше превъзходителство не знае какви са хората тук, в нашата къща? Затворени, подозрителни, недоверчиви. Нима ваше превъзходителство мисли, че вече не съм забелязал известни интриги и не съм чул някои тайни обвинения?… Изглежда, че всички се сърдят на мен, особено тая луда глава Лукреция. Та не направи ли и днес скандал?

— Не, не — прекъсна го дукът, — напротив, уверявам те. Тя дори се оплакваше от обратното, че ти й се сърдиш, че не й говориш никога…

— Аз ли? Че защо трябва да й се сърдя?… Вярно е, че напоследък не съм говорил много, но при тия хубави новини как бих могъл да имам желание да говоря, ваше превъзходителство? Защо трябва да се сърдя на нея или на другите? Аз винаги съм мислил и съм казвал, че най-важното в едно семейство е да има мир, единство, съгласие… Виновен ли съм аз, че докато беше жива майка ни, това бе невъзможно? Ваше превъзходителство знае как се отнасяха към мене… по-добре да не говорим по този въпрос! И сега, макар че аз съм ограбен, чули ли са ме да се оплача поне веднъж? Та аз пръв от всички казах: волята на нашата майка ще бъде закон! Обаче какво виждам? Всички се надуват, Раймондо не желае да се занимава с наследствените въпроси, като че ли иска да ми отмъсти, задето съм му отнел половината наследство…

— Не, той иска просто да бе забавлява… — поправи го дукът.

— Чичо дон Бласко — продължи принцът, сякаш не бе чул забележката, — към когото винаги съм се отнасял с уважение, както и към всички други, насъсква срещу мен наследниците…

— Той е луд!…

— Ами другите, кажете, ваше превъзходителство, нима са разумни? Какво искат, за какво претендират? В какво ме обвиняват? Защо не дойдат да ми кажат своите искания? Днес Лукреция говори с ваше превъзходителство, да чуем какво каза тя!

Макар че бе решил да не изпълни обещанието, което преди няколко часа бе дал на племенницата си, предизвикан от този въпрос, дукът отвърна с лека усмивка, за да смекчи неприятните си думи:

— Ти се оплакваш, че си ограбен, а всъщност те се мислят за ограбени…

Принцът отговори с още по-горчива усмивка от преди:

— Така ли!… И как, защо?

— Защото щели да получат по-малко от това, което им се полага… защото съществува и частта на вашия баща…

Джакомо се намръщи за момент, после с едва сдържана ярост произнесе:

— Тогава защо приемат завещанието? Защо не ми искат сметка? Ще ми направят удоволствие! Ще ми направят голяма услуга!

— Толкова по-добре, в такъв случай…

— Какво си въобразяват, че представлява наследството на нашата майка? Да направим сметка, да, точно така, да я направим утре, да я направим още днес! Защо не се обърнат към съдиите дори?

— Какво общо имат с това съдиите?

— Нека заведат дело срещу мене! Нека накараме целия град да говори, нека дадем прекрасен пример за братска обич! Раймондо да се присъедини към тях и да ме обвинят, че съм изтръгнал насила завещанието, ха-ха-ха!… Те са способни да помислят такова нещо! Познавам си стоката, не се съмнявайте! Това е плод на възпитанието, което са получили тук, на примерите, които са видели, на недоверчивостта и лицемерието, издигнати в система…

Той наистина беше възбуден, говореше раздразнено и бе загубил официалната сдържаност на встъплението. Дукът хвърли угасналата пура и започна отново да клати глава, сякаш признаваше, че в края на краищата не може да го обвинява за последните му доводи. После стана от креслото, сложи ръка на рамото на племенника си и рече:

— Успокой се, хайде да вървим! Нека не преувеличава нито едната, нито другата страна. Имуществото е тук…

— Никой не го пипа!

— Те искат да се направи сметка, ти си готов да им я дадеш…

— Сега, тозчас!…

— Следователно ще се постигне съгласие. Ще направите тези сметки, ще видите дали подялбата на майка ви е справедлива, или не, и ще уредите всичко с добро.

— Сега, тозчас! — повтори принцът, следвайки чичо си, който вече бе тръгнал. — Защо не са казали по-рано за това? Да не съм свети дух, че да отгатна какво се върти в своенравните им глави!

— Има време, има време! — повтаряше дукът с помирителен тон, като се мъчеше да скрие от племенника си противоречието, в което сам той изпадаше, тъй като преди твърдеше, че знае за заговорите. — А ти не взимай всичко толкова присърце! Ще поговоря с Раймондо, после и с другите; имуществото е тук. Ще видите, че няма да има кавги… Ах, тъкмо се сетих — възкликна той, като стигна до вратата и се обърна назад, — как стои въпросът с манастира?

— Какъв въпрос? — запита принцът учуден.

— Легатът за литургиите… Хилядата унции, които не си искал да дадеш на Анджолина…

— Хиляда унции? Аз не искам да й ги дам? — викна тогава Джакомо. — Виждате ли, ваше превъзходителство, че всичките са от един дол дренки, лицемери и лъжци! Аз ли не искам да й ги дам! В действителност легатът на нашата майка е невалиден, защото е свързан с учредяването на бенефиций^[1], а учредяванията на бенефиции не са в сила, когато за това няма върховно потвърждение.

В Жълтия салон дон Бласко си гризеше ноктите от яд, защото знаеше, че онова говедо брат му разговаря с племенника, а той не можеше да чуе разговора им. Пухтеше от досада, обикаляше надлъж и нашир салона и дори не чуваше какво се говори около него.

Дошла беше братовчедката Грациела, която бъбреше с принцесата, с Лукреция и дона Фердинанда; и по-малко с Матилде, за да покаже, че споделя чувствата на семейство Уседа спрямо натрапницата. И братовчедката някога си бе въобразявала, че ще може да влезе в дома Франкаланца, дори да заеме първо място като съпруга на принц Джакомо, но съпротивата на леля Тереза бе победила и нея, и младежа. Вместо „принцеса“, тя бе наречена просто „синьора Карвано“; но макар че братовчед й, след като взе съпругата, определена от майка му, се бе успокоил и сякаш бе забравил дори, че между тях двамата някога е имало сърдечна връзка, тя продължи да ухажва ако не него, то неговото семейство. Постоянно идваше у тях, сприятели се с принцеса Маргерита и накара съпруга си също да ухажва семейство Уседа; стана кръстница на Терезина и във всички случаи и по всякакъв начин показваше, че старите й пропаднали надежди не могат да охладят обичта й към братовчедите. През време на боледуването и особено след смъртта на дона Тереза дона Грациела бе станала почти член на фамилията; сутрин и вечер идваше да ги види как са, да ги утешава, да им дава съвети, да им бъде полезна с думи и с дела. Принцесата нямаше основание да ревнува от нея, понеже Джакомо показваше такова безразличие към братовчедка си, че дори по някой път не й заговаряше, бе престанал да й говори на „ти“ и се обръщаше към нея, хладно на „вие“; всъщност принцесата бе неспособна да изпитва ревност или каквото и да било друго чувство към нея и към всеки друг, защото вродената й апатия, нуждата да се изолира и покорството, в което я държеше съпругът й, я правеха равнодушна към всичко и към всички освен към децата й.

Тъкмо този ден, след като бяха станали от трапезата, бавачката дойде да й каже, че дъщеричката й понакашля; разбира се, това беше дребна работа; но тя се бе разтревожила и сега братовчедката, научила тази неприятна новина, показваше медицинските си познания, съветвайки я да дават на детето прахчета и сиропи, като същевременно я уверяваше, че заболяването не е тежко, и гълчеше бавачката, която навярно е оставила балкона отворен.

Раймондо, който обикновено се измъкваше веднага щом хапнеше, сега като че ли искаше да остане в къщи по свое желание; а Матилде, съвсем утешена, забравила изведнъж мъката си от преди един час, го следеше с радостен поглед. Тя беше така устроена, че само една дума или най-дребното нещо я вълнуваше и я успокояваше; и искаше толкова малко, за да бъде щастлива! Ако той би бил винаги такъв, ако посвещаваше част от времето си на семейството, ако раздаваше така щедро милувки и на своята дъщеричка, както тази вечер на малкия принц!… В групата на мъжете малкият принц повтаряше склоненията пред кавалер дон Еудженио, който се бе провъзгласил за негов учител; при всеки сполучлив отговор блюдолизците му ръкопляскаха; но когато започна да се обърква и да се запъва, дона Фердинанда извика:

— Не го мъчете повече, горкото дете! Ела тук при леля! Тъпчат ти главата с тези измислици, нали? Я им кажи: „Няма да ставам писарушка!“

Щом чу, че така се презира изящната словесност, дон Еудженио отвърна:

— Все пак трябва да се учим! Колкото повече знае един човек, толкова повече струва! И после, ти трябва с чест да носиш името, което имаш; между твоите прадеди е дон Феранте Уседа, слава за Сицилия!

— Дон Феранте ли? — викна старата мома. — Че какво е направил дон Феранте?

— Как какво е направил? Превел Овидий от латински, разтълкувал Плутарх, прославил родните старини: храмове, монети, медальони…

— Ха-ха-ха! — Дона Фердинанда избухна в неспирен смях, пръскайки наоколо си слюнки.

Кавалерът остана със зяпнала уста, а дон Коно не знаеше каква физиономия да направи.

— Ха-ха-ха! — продължаваше да се смее дона Фердинанда. — Дон Феранте, ха-ха-ха! Знаеш ли какво е правил дон Феранте? — обясни тя най-сетне, обърната към племенничето си. — Държал четирима писари, на които плащал по две тари на ден, и те работели заради него; после, когато напишели книгите, дон Феранте отпечатвал своето име отгоре!… Ха-ха-ха, твърде много се съмнявам дали е знаел да чете…

Тогава избухна голям спор. Дон Коно и кавалерът един след друг поддържаха, че макар и да не е написал собственоръчно своите произведения, то дядото е диктувал съдържанието им; още повече, че академиите на Палермо, Неапол и Рим го били причислили към своите членове. Но старата мома ги прекъсваше: „Престанете!“, докато в същото време братовчедката, поклащайки глава, твърдеше, че наистина някогашните благородници не са били много силни в учението.

— Силни в учението ли? — викна старата мома. — Че чак до мое време беше срамно да се учиш да четеш и пишеш! Учеше тоз, който трябваше да става поп! Майка ни не можеше дори да се подпише…

— Да не би това да е било хубаво! — възрази дон Еудженио.

— Я недей ми говори и ти за прогрес! — кипна дона Фердинанда. — Какво значи прогрес? Детето да си блъска главата над книгите като някакъв нотариус! По мое време младежите учеха фехтовка, ходеха на езда и на лов, както са правили техните бащи и деди!…

И докато дон Мариано одобрително кимаше с глава, старата мома започна да възхвалява дядо си, принц Консалво VI, най-изискания рицар на своето време. Той имал такава страст към конете, че всяка година през зимата карал да му построят покрит пасаж по средата на улицата, за да могат неговите благородни животни да бъдат винаги на сухо.

— Ами другите хора можеха ли да минават оттам? — запита малкият принц.

— Можеха да минават, когато не беше време за разходката на принца — отвърна дона Фердинанда. — Излезеше ли той, всички се отдръпваха настрана! Веднъж, Когато съдебният пристав се осмели да мине с файтона си пред каляската на дядо ми, знаеш ли какво направи той? Причака го на връщане и заповяда на кочияша да пусне срещу него конете, натроши и файтона му, и ребрата му… Едно време благородниците караха да ги зачитат, а не като сега да дават право на голтаците!…

Стрелата бе насочена срещу дука, който в този момент се връщаше в Жълтия салон заедно с принца. Дон Бласко, престанал най-сетне да обикаля, втренчи очи в брат си и в племенника.

— Какво прави досега? — запита той принца.

— Нищо… исках да питам чичо за някои сведения…

В същото време влязоха Киара и маркизът. Все още намръщена, Лукреция поздрави хладно сестра си; но тя не забелязваше нищо, защото беше нервна, обзета от някаква тайна мисъл.

— Маргерита — пошепна тя на снаха си доверително, — този път мисля, че вече е истина… — Такива ли били признаците? Да не би да се лъжела? Толкова пъти се бе надявала, че е отгатнала и напразно се бе радвала, че сега не се осмеляваше вече да съобщи открито за бременността си, ако преди това нямаше сигурно потвърждение. После тя остави принцесата, дръпна настрана Матилде и почна да й разправя: — Акушерката е сигурна в това! Ти какво чувствуваш?… Как разбра?

Матилде не я чуваше. Сега, когато дон Бласко бе престанал да измерва салона от единия до другия край, Раймондо бе подхванал суетнята на чичо си монаха; не се спираше нито миг и постоянно питаше колко е часът. Дали искаше да излезе навън? Или очакваше някого? Тя бе неспокойна, защото той бе неспокоен…

Междувременно пристигнаха нови гости: дукеса Радали и принц Рокашано, дона Изабела Ферса с мъжа си. Влизането на дона Изабела развълнува цялото това общество; принцът, който обикновено не беше много галантен с дамите, отиде да я посрещне чак в преддверието; Раймондо също беше един от първите, които я приветствуваха. Както винаги, тя бе облечена в съвсем нов тоалет, който сега Лукреция разглеждаше с крайчеца на окото си, а принцесата, Киара и всички други дами единогласно преценяваха като извънредно елегантен.

— Флорентинска изработка, нали, дона Изабела? — запита Раймондо.

— Вижда се, че вашият съпруг разбира от тези неща, графиньо — отвърна тя не направо, обръщайки се към Матилде.

Дон Мариано говореше за тържествата на кралицата, чийто рожден ден беше точно тогава; Ферса разправяше за холерата, за десетдневната карантина, наложена току-що за всички идващи от Малта, за отложения панаир в Ното, за опасността, надвиснала отново над Сицилия. А гласището на дон Бласко отговаряше:

— Ето ти похода в Крим! Подаръкът от братята пиемонтци, разбирате ли?

Дукът сякаш не се досещаше, че намекът е отправен към него, и отново започна прекъснатия на масата разговор за войната, като казваше, че Кавур е сгрешил. Пътят бил съвсем друг: да се обединят, да останат спокойни, да лекуват раните от 1848 година. Как може да се мисли за нови дългове, когато държавата е затънала до уши в дългове?

— Това е принцип на политическата икономия… — казваше той и с авторитетния си тон, носен от Палермо, започна дълга реч, украсена с парламентарни и вестникарски цитати, заразена с либералистични теории, която караше дон Бласко да бълва гущери. Принцът, като чу, че Ферса отново заговори с голям страх за холерата, поклати глава и рече:

— Ако в Неапол са заповядали да я разпръснат пак…

Така както вярваше в урочасване, той бе непоклатим в мнението си, че холерата е злодеяние, средство на властта да разреди населението и да всее полезен страх сред оцелелите. Пред чичо си дука той мълчеше благоразумно, защото знаеше, че дукът е на противоположно, сиреч „прогресивно“ мнение, че болестта се пренася чрез атмосферни течения; но пред Ферса се бе отпуснал и се надсмиваше на карантините и разните му там хитрини, измислени, за да заблуждават будалите.

— Недейте слуша тези печални истории! — казваше през това време Раймондо на дона Изабела, до която се беше наместил. — Ще ходите ли на галапредставлението?

— Да, графе, имаме запазена ложа.

— Какво ще играят? — запита принцесата.

— „Елвира“ от Холбайн и „Наследство в Корсика“ от Дюмануар. Жалко, че не ще можете да чуете Доминикони, принцесо. Какъв артист! Каква трупа!

И дон Еудженио изказа съжаление, че не можел да отиде в Общинския театър, за да изтъкне, че в качеството си на камерхер е бил канен в ложите на губернатора. Но тази вечер той имал да урежда важна сделка: продажбата на някакви „много ценни“ находки от теракота, от които щял да изкара добра печалба; дори чакал за това принц Рокашано, също познавач и любител на антични предмети.

— Лесно е да се каже петнадесет хиляди души — пледираше от своя страна дукът. — Ами ако войната продължи още една година? Още две, още три години? Тогава ще трябва да се пращат нови войски, да се правят нови разходи, да се увеличи дефицитът…

— В Месина очакват ерцхерцог Максимилиан.

— Ще дойде ли и при нас?

При този въпрос на дон Мариано Раймондо скочи като ужилен:

— Че защо да дойде? Какво ще прави тук? Да види слона на площада пред катедралата ли? Вие всички сте си втълпили, че това е град, и не искате да разберете, че е само едно мизерно селце, неизвестно в останалата част на света. Дона Изабела, моля ви, кажете, чували ли сте някога да го споменават навън?

— Вярно е! Така е!…

Тя размахваше с грациозна ленивост ветрилото си от седеф и дантела, солидаризирайки се с Раймондо против родния край; а графиня Матилде не можеше да разбере защо видът, думите и жестовете на тази жена предизвикваха у нея скрита антипатия. Може би защото дона Изабела одобряваше чувствата на Раймондо, за които Матилде прощаваше на мъжа си, но укоряваше другите? Или може би защото забелязваше нещо изкуствено и престорено в цялата й фигура, в ярката пищност на дрехите й, в изисканите й обноски? А може би защото всички мъже се въртяха около нея и защото тя ги гледаше някак особено, много дръзко, почти предизвикателно? Или може би затова, че след като седна до нея, Раймондо вече не мръдна, сякаш не искаше вече да излиза, нито очакваше някого.

Потънал в любимата си тема, сега той говореше неспирно, изброявайки всички преимущества на живота в големите градове, като от време на време спираше, за да попита дона Изабела:

— Така е, нали? Кажете вие, нали сте били там? — И отново почваше да описва висшето общество, разкошните спектакли, богатите и аристократични забавления.

А дона Изабела току кимаше с глава и добавяше още нещо в негова подкрепа:

— Например кога ще видим при нас конни надбягвания?!

Тъкмо в този момент в салона влезе дон Джачинто. Беше така разстроен и толкова ясно личеше, че носи лоша вест, че всички млъкнаха.

— Не знаете ли?

— Какво? Говорете!

— Избухнала холера в Сиракуза!…

Всички го наобиколиха:

— Как! Кой ви каза това?

— Преди половин час, в аптеката Дименца… Сигурно сведение, идва от губернаторството! От най-лошата холера: мълниеносна!

И веднага, сякаш вестителят носеше заразата със себе си, приемът се разтури с тревожни коментари и печални възклицания; Раймондо, като й предложи ръката си, изпрати дона Изабела чак долу до каретата. Насред салона, под носа на дука, който тръгваше да провери дали всичко това е вярно, дон Бласко крещеше:

— Ето ти подарък от „братята“!… Ех, къде си, Радецки!… Ах, няма ли да се повтори хилядо осемстотин четиридесет и девета!…