Федерико де Роберто
Вицекралете (21)

3

Една нощ, когато в двореца всички спяха, а Консалво седеше надвесен над томовете на Спенсър, някой заудря силно по голямата порта: Гарино, мъжът на Тютюнопродавачката, се бе втурнал презглава да вика принца, защото дон Бласко бе получил удар.

Отпуснат като спукан мехур, монахът хъркаше в агония. Вечерта се бил наял и пийнал здравата: дона Лучия го съблякла и го сложила в леглото и той тозчас заспал; но посред нощ някакъв глух шум накарал всички да се завтекат в неговата стая, където намерили касинезеца проснат на земята в несвяст. Тютюнопродавачката, дъщерите, слугинята неспирно разказваха за нещастието; но Гарино, който, след като бе заръчал да известят на принца, бе минал да повика лекар и се бе завърнал тичешком в къщи, беше навъсен и не продумваше дума. Когато лекарят каза, че не може да направи нищо, защото ударът е смъртоносен, жените отново се завайкаха и почнаха да призовават божията майка Мария и всички светии на рая, а Гарино хвана за ръката току-що влезлия принц и го завлече в една отдалечена стая.

— Съсипани сме, ваша светлост! Прерових навред и няма нищо! Съсипани сме и ние, и вие, ваша светлост! След като толкова години му служихме! И тези дечица, и те! Не биваше негово преподобие да ни измами така!

— Добре ли претърсихте?

— Обърнах къщата наопаки, ваша светлост; щом стана нещастието, грабнах ключовете и претърсих навред… в интерес на ваша светлост… Нима можех да допусна подобно нещо? След като негово преподобие бе обещал по дванадесет тари на ден за момичетата! Това е измама! Аз съм разорен! Пък и ваша светлост също… Аз мислех, че завещанието е написано от години, още от оня път, когато бе получил главозамайване…

— Да не го е дал на нотариуса?

— Ами, на нотариуса! Негово преподобие не искаше и да чуе за това и дори когато нотариусът Марко му заговори веднъж… от добри чувства към нас… той го сряза, че щял да си напише завещанието сам и да го заключи в касата си!… Ала няма нищо в цялата къща… Ако знаех, че ще стане така… — Той млъкна и вторачи очи в принца.

— Какво щяхте да направите?

— Щях да напиша завещанието, според неговите намерения… за да му го дам да го подпише… Щеше да си сложи подписа за половин минута… Можех и да…

Но в същото време ги повикаха оттатък. Лекарят, колкото за да угоди на „семейството“, бе наредил да се пусне кръв на болния, да му се сложи някоя и друга пиявица на слепоочията; Гарино изтича да изпълни нарежданията на лекаря, а принцът почна да обикаля из къщата.

На разсъмване дойде бръснарят с пиявиците, но от това нямаше почти никаква полза: умиращият отвори очи само за миг, без да трепне, без да пророни нито една дума. С настъпването на деня дойде принцесата. Останалите роднини не знаеха още нищо, по-късно почнаха да пристигат един по един; влизаха за малко в спалнята на агонизиращия, а после минаваха в съседната стая, обикаляха насам-натам, търсейки удобен момент да дръпнат настрана принца и да го запитат шепнешком:

— Има ли завещание?

— Не зная… не вярвам — отвръщаше принцът. — Кой се сеща за тия неща сега!

Ала всички, изгарящи от любопитство, алчни за парите на монаха, мислеха само за това. След старата принцеса дон Бласко беше първият заможен Уседа, който си отиваше; Фердинандо не влизаше в сметката — той имаше малко имот, който бе заграбен с измама от принца. Обаче касинезецът, с двете имения, къщата и спестяванията, оставяше общо около триста хиляди лири и всички се надяваха да докопат по нещо. Ако нямаше завещание, двамата братя Гаспаре и Еудженио и сестрата Фердинанда щяха да наследят всичко; и старата мома, след като цял живот го бе ненавиждала, сега очакваше да пипне своята част. Обратно, всички останали очакваха завещание, в което да бъдат упоменати. Принцът шепнеше на ухото на чичо си дука, че за себе си не очаквал нищо, а нещо за Консалво и през половин час току пращаше някой от слугите на роднините да вика сина му. Най-напред младият принц отговори, че бил още в леглото, после, че трябвало да го оставят да се облече, след това, че вече тръгва, докато най-сетне последните пратеници не го намериха. Беше отишъл в Националния клуб, за да присъствува на съвещанието на комисията, натоварена да проучи регулационния план на града. Най-после пристигна, когато слагаха пиявици на агонизиращия. Принцът не му продума, а дръпна настрана Гарино, който в същия момент се връщаше отвън за четвърти или пети път. После мъжът на Тютюнопродавачката влезе в стаята на умиращия, от когото жена му и момичетата не се отделяха нито за миг. Вместо да помогнат, пиявиците ускориха края; Гарино се показа на вратата и съобщи:

— Господ го прибра при себе си!

Всички влязоха в спалнята на покойника. Той лежеше неподвижен, вцепенен, със затворени очи и нашарени от пиявиците слепоочия. Отвратителната миризма на кръв изпълваше въздуха в стаята като в касапница; по пода и по мебелите — ужасно безредие: разпръснати дрехи, легени с вода, шишета с оцет. Тютюнопродавачката, която веднага бе отворила прозореца, за да може душата на касинезеца да отлети направо за рая, хълцаше и нареждаше две свещи на нощното долапче. Момичетата лееха потоци сълзи, а Лукреция сякаш бе загубила втория си баща; но полека-лека плачовете и молитвите стихнаха; тогава Лукреция избърса очите си и най-спокойно каза:

— Сега, когато чичо е вече в рая, можем да видим дали има завещание.

Всички мълчаха, принцът, като глава на рода, махна с ръка в знак на съгласие. Но дона Лучия, запалила вече свещите, се извърна и рече:

— Има завещание, ваша светлост. Покойният беше така добър да ми даде да го съхранявам. Сега ще отида да го взема.

Докато дона Лучия предаваше на принца един отворен плик, а той, от уважение, го подаде на чичо си дука, муха да бръмнеше — щеше да се чуе. Дукът хвърли поглед на листа, където бяха написани няколко реда, и без да го прочете изцяло, постепенно предаде съдържанието с откъслечни фрази:

— Универсален наследник Джакомо… изпълнител на завещанието… един легат от двеста унции годишно за дон Матео Гарино…

— И нищо друго?… Нищо друго ли няма?… — запитаха всички наоколо.

— Няма друго.

Дона Фердинанда скочи, дръпна листа от ръцете на Джакомо, на когото дукът го бе върнал, и се взря да го чете; но Лукреция застана до нея и рече:

— Дайте да видя, ваше превъзходителство.

Принцът стоеше съвсем безучастен. Двете жени, надвесени над документа, размениха шепнешком няколко думи, после Лукреция заяви гласно:

— Това завещание е фалшиво.

Всички се извърнаха.

— Как фалшиво? — възкликна принцът изумен.

— Фалшиво ли? — подскочи Гарино, който бе застанал до една отворена врата.

— Казах вече, че е фалшиво — повтори Лукреция и блъсна мъжа си, който се навираше да чете документа. — Това не е почеркът на чичо: познавам чичовия почерк.

— Дай да видя! — И Джакомо се взря внимателно в буквите; в същото време около него се скупчиха и другите да разглеждат.

— Лъжеш се — заяви хладнокръвно принцът. — Чичовият почерк е.

Никой от останалите не се обади, само Лукреция с тънка ирония възрази:

— В такъв случай бих искала да знам кога го е писал. Тази нощ ли? По него още има полепнал пясък!

— Ваша светлост — обади се Тютюнопродавачката, — негово преподобие написа завещанието оня ден, защото предчувствуваше, горкият, че краят му е наближил…

— А защо не ни казахте нищо? — запита тогава дона Фердинанда.

— Ваша светлост…

— Аз бях предупреден — потвърди принцът.

— Но на нас казваше, че не вярваш да има завещание…

— Би могъл да ни обадиш — облещи се дона Фердинанда.

— Ами! — поде отново Лукреция и пак блъсна Бенедето, който й шепнеше на ухото да бъде разумна. — Фалшиво завещание, вижда се, че е току-що написано, и от подписа личи. Чичо се подписваше „Бласко Плачидо Уседа“, с второто си име, прието во христе…

Гарино сметна, че е време да се обади и той:

— Значи, ваша светлост мисли, че…

— Ти мълчи! — сряза го Лукреция презрително, горда, че може да прояви своята власт пред всички роднини.

Въпреки това Тютюнопродавача продължи, защищавайки се с достойнство:

— Ваше превъзходителство е господарка, но не може да обижда така един почтен човек. Да не съм го писал аз това фалшиво завещание?

И Тютюнопродавачката изведнъж зарида:

— Такова оскърбление!… Пресвета Богородичке!

— Кой е казал такова нещо? — обадиха се в един глас дукът, маркизът, Бенедето. — Мълчете, в такъв момент… Тишина, ви казвам, що за държане?

— Ти приемаш ли завещанието? — настояваше Лукреция, обърната към брат си.

— Разбира се, че го приемам!

— Тогава ще отнесем тази работа в съда! А дотогава повикайте властите да сложат печати…

Оттатък Тютюнопродавачката си скубеше косите, коленичила пред мъртвеца:

— Продумайте!… Кажете вие дали е вярно!… Такава обида!… След като толкова години ви служихме!… Продумайте от рая с устата на истината!…

 

 

И този път избухна жестока кавга, по-жестока от всички досегашни разправии. Дона Фердинанда при мисълта, че са й отнели нейната част от наследството, не се шегуваше; а Лукреция беше неумолима, за да си отмъсти на Грациела, която се бе отнесла зле към нея, пък донейде и затова, че разчиташе на чичовото си наследство, за да оправи сметките в собствената си къща: откакто ги водеше тя, парите за нищо не стигаха. Маркизът, нали беше добряк, искаше да избегне скандала; но Киара, за да направи обратното на това, което той искаше, се съюзи с лелята срещу Джакомо. Полека-лека цялата обич към мъжа й се бе пренесла към незаконното дете; и понеже Федерико винаги се срамуваше от това тайно бащинство и не искаше да го признае, у нея се бе пробудила старата омраза към съпруга, който й бяха натрапили. В главата на тая безплодна Уседа се бе зародило и назряло едно намерение: да остави Федерико, да осинови незаконното и да се махне заедно с него; понеже имаше нужда от пари, разчиташе на своята част от наследството на дон Бласко. Затова тя, Лукреция и дона Фердинанда непрекъснато си чешеха езиците и се заяждаха с тоя фалшификатор Джакомо, тоя хайдутин, дето искал да вземе имота на монаха, както заграбил Жълъдите на покойния Фердинандо; нахвърляха се и срещу оня полицейски копой Гарино, който бил предложил и осъществил удара, защото по времето, когато упражнявал мръсния си занаят на доносчик, се опитвал да подправя почерците на почтените хора, за да ги оклевети пред полицията. Но кое беше най-интересното? Че един хайдутин бе обрал друг хайдутин; понеже Гарино, който трябваше да остави за себе си само дванадесет тари на ден, бе оказал натиск, завишавайки легата на двеста унции годишно! И принцът не смееше да гъкне, защото иначе неговите камъни щяха да се стоварят върху неговата глава!…

Гарино и Тютюнопродавачката се кълняха и веряха, че тая клевета е измислена от роднините, дето никога не са се разбирали. Ами че на кой искаха да остави покойният своето наследство? На сестра си и на братята си ли, които обичал колкото кучето обича котките? Естественият наследник бил принцът, главата на фамилията! А пък що се отнася до тях, нищо по-естествено от това покойният да им се отплати за добрата служба; дори, откровено казано, кой ти е очаквал тия мизерни двеста унции, след всичко, което бяха направили за него!…

Направили, ненаправили, дона Фердинанда първа подаде заявление, с което оспорваше завещанието и искаше съдебна експертиза. Като получи призовката, принцът сви рамене. За него нямаше нищо „по-оскърбително“ от семейните разправии; и пред всеки срещнат той изказваше дълбокото си огорчение от поведението на лелята и на сестрите си. Но какво можеше да направи? Можеше ли да се откаже от наследството? Те били упорити, нахални и луди!… В къщи обаче бе станал още по-сприхав от преди. Сдържан в присъствието на чужди хора, той изливаше, огорчението и гнева си върху жена си, върху децата си и слугите. Всъщност Тереза, винаги кротка и послушна, не му даваше повод за това; принцесата също свеждаше глава, щом се разразеше бурята; но той се заяждаше непрекъснато със сина си, защото отдаваше ожесточението на дона Фердинанда на неговото политическо вероотстъпничество.

— Тоя глупак, тоя смешник взе, че се скара с леля, дето толкова го обичаше! Ще загуби наследството, за да ходи да дрънка глупости по разни кръжоци и мръжоци! Че ми докара и дело на главата! Има ли по-голямо нещастие от моето с този глупав и непрокопсан син!…

Но освен тая той имаше и други причини да му се сърди. Страшно запален от своите нови идеи, решен с характерната родова упоритост да следва предначертания път, сега Консалво пръскаше неимоверно много пари за книги. Всеки ден му носеха купища книги с най-различно съдържание, избрани само по указание на книжаря, без всякакъв друг критерий освен количеството; обзет от манията да парадира, той купуваше книги на едро, така както преди, когато елегантността беше единствената му грижа, купуваше бастуни с дузини и по цели кутии вратовръзки. Невъзможно беше човек не само да изучи, а дори и да прочете цялата тая книжнина, която пристигаше в двореца — събрани съчинения, обемисти енциклопедии, универсални речници; и при всяка нова пратка принцът все повече се вбесяваше.

— Виждаш ли? — отвръщаше Консалво на Тереза, когато сестра му отиваше да му говори с езика на мира и обичта. — Виждаш ли? Втълпил си е да ми се противи за всичко и във всичко. Какво лошо правя? Какво повече препоръчват днес от учението и знанието? Не, и това не бива!…

А когато принцът се заяждаше направо с него и го упрекваше, че се скарал с лелята и пръскал много пари, синът отговаряше хладно:

— Аз мисля със собствената си глава. Всеки е свободен да мисли каквото иска. Леля ми не може да ми наложи своите разбирания… и ако харча нещо за книги, искам ли друго?

Всеки неделен ден ставаше и друга разправия — за църква. Консалво се отегчаваше да ходи да слуша литургия, усмихваше се двусмислено на благочестието на баща си; принуден да се изповядва, той декламираше на стария Доминиканец някакви безсмислици за чудати прегрешения. Подиграваше и сестра си, задето се молела усърдно; обръщаше гръб на чернодрешниците, които се навъртаха у тях. В гробището на Мило принцът бе издигнал паметник от мрамор и бронз на гроба на първата си жена: на годишнините от смъртта й се качваше дотам с принцесата и Тереза, караше да отслужват панихиди за упокоение на душата на покойницата, носеше големи венци на гроба й. Консалво никога не отиваше заедно със семейството — или един ден по-рано, или един ден по-късно. Всеки път, когато Консалво изтъкваше някаква причина за това, принцът го гледаше втренчено; после тръгваше послушно след жена си, която се стараеше да въдвори мир, да предотврати кавгите. Сега враждата беше повече между сина и бащата, отколкото между сина и мащехата; Консалво отстъпваше по-скоро пред една добра дума на принцесата, отколкото пред заповедите на принца.

Един ден той съобщи, че си е наел учител по немски и английски. Баща му вторачи очи в него и го запита:

— Дявол да го вземе, ще ми обясниш ли най-сетне какво искаш да правиш?

Консалво също го изгледа и отвърна:

— Каквото знам!

Принцът изведнъж почервеня като рак, скочи, сякаш отхвърлен от пружина, и се спусна срещу сина си:

— Така ли се отговаря, простако?

Ако принцесата и Тереза не се бяха втурнали да го задържат и ако Консалво не бе излязъл веднага, щеше да стане лошо. От този момент настъпи пълен разрив между тях. По заповед на принца младежът вече не идваше да се храни със семейството; и ако за принцесата и още повече за сестра му това беше много неприятно, то на него му достави голямо удоволствие. Всеки ден той зърваше баща си, за да му каже само „добър ден“ или „добър вечер“; пък и бащата не се оплакваше вече от мълчаливостта и усамотението, в което се затваряше синът му, дори сам избягваше да го среща. Преди прословутото пътуване, когато пороците и дълговете на младежа създаваха големи ядове на принца и той изпадаше в нервни пристъпи и наистина се поболяваше, в главата му се бе зародило съмнение: може би синът му е урочасник? И сега това съмнение си пробиваше път, макар че той не смееше да го изрази. Но защо всякога, когато заговореше със сина си, го заболяваше главата или го присвиваше стомахът? Защо през дългото отсъствие на Консалво той се чувствуваше много добре? И все в този ред на мисли, нима неговото политическо измитане, разпалило гнева на дона Фердинанда и предизвикало оспорването на завещанието, не беше още едно доказателство за тази пагубна способност? Като ровеше в паметта си, принцът откриваше и други случаи, които го караха да вярва в тази злокобна сила: една продажба на загуба, когато синът му бе казал: „Трудно ще се вземат добри цени“; едно земетресение, станало, след като младежът бе забелязал: „Етна дими!“ Затова сега той беше доволен, че синът му не се върти край него; ако го срещнеше по стълбите или докато прекосяваше стаите, отвръщаше само с кимане на неговия поздрав и отминаваше; ако, така или иначе, все пак трябваше да седи до него в салона, когато приемаха гости, избягваше да му говори и при първа възможност се скриваше.

Единственият начин да се възвърне мирът в семейството беше младежът да се ожени и да отиде да живее отделно. И без това беше вече на двадесет и три години, а при Уседа наследниците на титлата се женеха рано. Блюдолизците, клюкарите, любопитните — всички, които се занимаваха с работите на Франкаланца като със свои лични, очакваха с нетърпение неговата женитба и тая на Тереза, разискваха евентуалните кандидати. Затруднени бяха в избора за Консалво: барон Курера, барон Рекуенсе, маркиз Корвитини, семейство Куркума и още много други имаха пребогати дъщери, станали вече за женене; а по отношение на Тереза това беше още по-трудно. Освен двамата сина на дукеса Радали нямаше други богати и благородни младежи, достойни за нея. Дукесата, която бе пожертвувала най-хубавите си години заради първородния си син и беше особено ревнива към него, още не беше го задомила, защото не одобряваше нито една кандидатка; и го държеше до полата си, сякаш щяха да й го грабнат; но на Джованино даваше пълна свобода, за да не пожелае да се ожени. С наследството от вуйчото и той бе станал богат колкото по-големия брат, но между двамата имаше съществени различия. Физически Микеле не беше никак привлекателен — на двадесет и шест години той беше вече оплешивял и много надебелял; но беше първороден син и притежаваше всички родови титли; а вторият син, удостоен само с ненаследствената титла барон, беше един от най-хубавите и елегантни младежи. И макар че те посещаваха рядко дома на Уседа, откакто там имаше момиче за женене — дори именно поради тая причина, — слуховете за един евентуален брак се носеха упорито; ала когато питаха принца дали има нещо вярно в това, той отвръщаше, че най-напред трябва да се задоми Консалво. Докато принцесата направо се косеше:

— Тези клюки ме дразнят, не за друго, а защото биха могли да стигнат до ушите на Тереза; аз съм много предпазлива: смятам, че момичетата не бива да знаят някои неща, нито да слушат някои разговори!…

А Тереза сякаш не чуваше нито тези, нито други разговори и по цял ден сънуваше с отворени очи. Изчиташе на един дъх малкото романи и стихове, които принцесата й разрешаваше да чете; рисуваше картинки, на които се виждаха замъци с назъбени стени, издигнати сред кобалтовосини езера, трубадури с китара през рамо или по-често — молещи се на колене дворянки, мадони с младенеца на ръце. Принцесата предпочиташе строгите и най-вече религиозни композиции, затова дъщерята изоставяше лековатите сюжети. Това постоянно покорство пред волята на другите, това чувство, че е длъжна да се подчинява, бяха дълбоко вкоренени у нея; колкото повече огорчения причиняваше Консалво на семейството, толкова повече тя смяташе, че е длъжна да спести на близките си и най-малката неприятност. Поетическите измислици от книгите разпалваха фантазията й, вълнуваха сърцето й, но ако принцесата сметнеше, че тя е посветила твърде много време на несериозни четива, Тереза веднага прекъсваше четенето. Често пъти, когато чуваше да хвалят някой роман, някоя драма или стихосбирка, жадуваше да ги прочете, представяше си колко са хубави и какво удоволствие ще й доставят; но ако мащехата й кажеше: „Не, Терезина, не са за тебе“, тя не помисляше вече за тях. Понякога тези книги бяха притежание на Консалво: макар че се занимаваше с положителни науки, той купуваше и забавни четива, за да покаже, че е осведомен за всичко; в такъв случай достатъчно би било Тереза да поиска книгата от брат си, за да я прочете тайно; но такава мисъл дори не й минаваше през главата, така както в колежа отказваше да прочете книгите, които някоя нейна другарка бе успяла да си достави, и не се вслушваше в забранените разговори на лекомислените си приятелки. Нали изповедникът и директорката й бяха казали, че за някои неща не бива дори да се говори, тя се въздържаше най-строго от това и така, както още когато беше дете мисълта за похвалите и наградата, която щеше да получи, желанието да я сочат за пример на другите я караха да надвие съблазните на любопитството, да не чувствува лишенията, които си налага.

Сега я водеха често на театър: през лятото — на драма, през зимата — на опера; и тя наистина не можеше да каже кое от двете й харесва повече. От време на време тя самата съчиняваше някой валс, мазурка или ноктюрни, симфонии, фантазии без думи, които озаглавяваше: Желала бих, Очарования, История печална, Всякога, когато… И като ги чуеха, познати, роднини, приятели — всички изпадаха във възторг. Обсипваше я с похвали и самият учител — едно старче, избрано нарочно от принцесата, „за да не раздухват огъня“. Старият блюдолизец дон Коно я наричаше „Белини в рокля“ и веднъж дори възкликна:

— Мисля, че са много подходящи да ги разучи воинският оркестър, за да ги изпълни пред публика!

Воинският оркестър беше военната духова музика, която се славеше като една от най-добрите в Италия. Тереза се възпротиви; принцесата не знаеше какво да реши: хем й се искаше да запознае всички с таланта на „своята дъщеря“, хем се отвращаваше от рекламния шум; понеже за това не бяха нужни пари, принцът беше съвсем равнодушен. Но дон Коно, хванал се упорито за своята идея, един ден дойде да каже, че вече говорил с капелмайстора.

Маестрото дойде в двореца, придружен от блюдолизеца; той беше много хубав младеж, досущ свети Архангел Михаил — с черни коси, с руси мустаци и розови бузи. Щом го видя, принцесата се начумери и почна да прави знаци на дон Коно, за да му покаже, че не е очаквала от него такова нещо — да води в къщата й такъв човек!… През това време маестрото изпълняваше на пианото композициите на госпожицата така колоритно, така изразително й вдъхновено, че не можеше да ги познае дори самата авторка; и при всеки етюд изразяваше все по-голямо възхищение, а когато композициите се свършиха, каза, че не можел да избере, защото били една от друга по-хубави; и понеже нямал възможност да ги вземе всичките, оставял на „принцесата“ сама да избере. Тереза му даде „История печална“. Но когато след една седмица той завърши партитурата и се представи пред вратата на двореца, за да покаже своята работа, портиерът му каза, че господарите не приемат.

— Да ми вкарвате в къщата оня тип! Не очаквах такъв номер от вас! Вижда се, че нямате дъщери! — викаше дона Грациела на стария блюдолизец и още не можеше да се успокои; но тя както винаги преувеличаваше: та нима младата принцеса ди Франкаланца можеше да хареса един капелмайстор?

„История печална“ бе изпълнена един неделен ден от полковата музика в Морската градина: концертът действително беше един от най-хубавите и композицията на Тереза прозвуча като истинска оперна увертюра, изпълнена с такива кантабили — английският рог лееше сладки звуци като човешки глас, — с такава органова звучност, та хората имаха впечатление, че се намират в „Сан Никола“ пред величествения орган на Донато дел Пиано. Тереза, в затворена карета, седеше под платаните и слушаше — сърцето й туптеше така силно, сякаш щеше да се пръсне, гърлото й се стягаше от плач, а в лицето бе пребледняла като бяла роза; после изведнъж поруменя, когато в края на увертюрата гръмна буря от аплодисменти… Нейната музика, музиката на други композитори, драмите, поезията я опияняваха, грабваха я и сякаш я издигаха високо, високо в лазура, където тя се чувствуваше безплътна и вдъхваше и пиеше, макар и през сълзи, чистата радост. Но светът не знаеше нищо за тези нейни неописуеми вълнения — ту сладки и пламенни, ту тъжни, тихи и отчаяни, които изпълваха сърцето й с радост или мъка. Тя не се издаваше, но душата й бе развълнувана от мисълта за любовта, в очакване на любовта; смущаваше се пред мъжете, пред красивите младежи като братовчеда Джованино Радали; и докато фантазията й рисуваше съвсем ясно нейното бъдеще — радости и мъки, сполуки и несполуки, външно тя оставаше спокойна, сдържана и ведра. Не й беше трудно да събере сили, да прогони тези фантазии, за да се заеме с дребните и неприятни ежедневни грижи.

Запознанството с капелмайстора на полка, неговите похвали, вълнуващото изпълнение на нейната музика бяха разразили в душата й буря; но след като принцесата забрани младежът да идва в двореца, тя не помисли повече за него. Упорит в своята идея, окуражен от бързия успех, дон Коно говори един ден с общинския съветник по обществените зрелища да нареди на диригента на градската музика и той да репетира композициите на принцеската. Този съветник по обществените зрелища беше Джулиано Бианкавила, син на дон Антонио и на Бивона, млад мъж на около тридесет години, мургав и с черни коси като арабин, но фин, елегантен, с прелестни очи. Щом чу предложението на дон Коно, той незабавно даде съответните разпореждания и принцесата се съгласи дъщеря й да беседва за необходимите разяснения с диригента, който беше шестдесетгодишен. Но нали дяволът си няма работа! С цялата си предпазливост дона Грациела не можа да попречи на младия съветник да хвърли око на Тереза, макар и отдалече! В театъра той я фиксираше с поглед и не сваляше нито за миг очи от нея; на разходка неговата карета неотлъчно следваше каретата на Уседа; дори в църква се изпречваше на пътя им. Щом забеляза тази комедия, принцесата разказа всичко на принца, който процеди само три думи:

— Луд е, горкият!

И езикът на съпругата се развърза. Един Бианкавила да има претенции за младата принцеса Франкаланца! Навярно защото една Уседа се бе омъжила за такъв човек като Джуленте! Горкият, той си въобразява, че има пред себе си втора Лукреция, този нищожен съветник!… За благородни, да, вярно е, че Бианкавила са благородни, пък и богати; но нима тяхното богатство и благородство може да ги изравни с Вицекралете!

— Гледай ти каква дързост и какво нахалство! Да създава материал на хората да говорят за моята дъщеря!…

И с всичките си приказки тя не съзнаваше, че разпространява по-бързо новината. Скоро в града почна да се говори само за това. „Ще му я дадат ли, няма ли да му я дадат?…“ Но всички признаваха, че Бианкавила е хвърлил око твърде на голямо. Балдасаре особено не можеше да се помири. Естествено той искаше принцеската да се омъжи за човек, който й подхожда, поне барон, богат, че да я гледа като кралица; и макар че очакваше господарят да направи избора, в себе си той все пак бе определил за младата господарка братовчеда дон Джованино. Впрочем той беше сигурен в едно: че госпожицата няма дори да забележи съществованието на Бианкавила.

Обаче в края на краищата погледите на младежа привлякоха като магнит нейния поглед и сега я караха да се задъхва до премаляване. От време на време го поглеждаше и тя, но от вълнение не можеше да го види добре; и се връщаше в къщи щастлива и усмихната, когато го бе зърнала дори отдалече, и сядаше да композира, треперейки цялата, като че той можеше да чуе всичките й тайни любовни мисли, поверени на пианото, съкровените й мечти за вечно щастие… В колежа тя бе съчинявала някое и друго стихче за рождените дни на учителките, за именните дни на приятелките си: сега искаше да напише за него, да го превърне в песен само за него:

Да бях отблясък, който

от бледата луна

сред нощна тъмнина

на челото ти спира…

Или да бях зефира,

докоснал в кратък миг

с милувка твоя лик…

Не успя да продължи по-нататък, но се зае да съчини романс на тази тема, озаглавен „Да бях…“, и когато не я виждаха, плачеше от умиление, докато страстните звуци излитаха от пианото.

През зимата барон Куркума устрои няколко бала. Дона Грациела още не беше въвела Тереза в обществото; преди всичко защото не искаше младите мъже да общуват с нейната „дъщеря“ и после защото смяташе, че никой дом не е достоен за посещенията на младата принцеса. Домът на Куркума все пак беше нещо приемливо, още повече, че принцът пожела да отиде там с цялото семейство. Но дона Грациела си предчувствуваше: още първата вечер кого, мислите, намери там? Джулиано Бианкавила!… Ако този нахалник познаваше поне малко хората, щеше да си седи спокойно на мястото; а той реши да се представи и да танцува с нейната Тереза!… Девойката трепереше в обятията му; той й каза само няколко думи: „Уморена ли сте?… Благодаря!…“, но на нея й се струваше, че е на небето, докато през това време принцесата седеше на тръни и правеше знаци на мъжа си, да го предупреди за опасността. Ала принцът беше в интимен разговор с домакина; и ето че оня нахалник дойде за втори път да моли госпожицата за една мазурка. Тогава дона Грациела се обади:

— Извинете, господине, дъщеря ми е изморена.

Сърцето на Тереза се сви от болка, когато забеляза съпротивата на майка си. Пламнал от това, че за малко я бе държал в обятията си, Бианкавила почна да я следи по улиците като сянка. А принцесата се изяждаше, кипеше, фучеше: веднъж, когато минаваше край него пред вратата на църквата на миноритите, тя възкликна тихо, но така, че да я чуят околните: „Какъв досадник!…“

Тереза плака дълго, криейки сълзите си, защото предчувствуваше, че всичките й надежди ще бъдат разбити, ако близките й не го искат. И Бианкавила знаеха, че Уседа никога няма да се съгласят с този брак; но младежът, който бе влюбен до ушите, денем и нощем настояваше майка му и баща му да направят предложението; затова бащата Бианкавила един ден събра кураж и отиде да говори с дука. Като повтаряше многократно „дълбоко уважавани“ и „представете си какво удоволствие е за мен!“, дукът му отговори, че ще поприказва за това с принца. Джакомо повтори на чичо си същите три думи, които бе казал на жена си, с едно малко изменение:

— Луди са, горките!

Следователно дукът най-любезно отговори на дон Антонио, че не може да се направи нищо, „защото принцът иска да задоми най-напред Консалво“.

Това не беше само претекст. Принцът наистина бе започнал да преговаря със семейство Куркума и бе ходил в техния дом, за да уреди брака на сина си с младата баронеса. Този избор бе направен слепешката, а това, че Консалво посещаваше най-редовно баловете на барона, го караше да мисли, че той е почнал да ухажва госпожицата. А той не знаеше какво крои баща му и ходеше сега сред обществото, за да говори за политика и философия. За нищо на света не би се съгласил да направи дори една валсова стъпка: ораторствуваше в кръга на мъжете и ако се доближеше до дамите или госпожиците, почваше да им говори за общинския бюджет, за училищния правилник и за дохода от акциза върху потребителните стоки, като цитираше цял куп статистически данни и латински поговорки. От уста на уста новината за неговата женитба стигна най-сетне и до него; тогава той се разсмя от сърце и отвърна по-лаконично и от баща си:

— Те са луди!

Да се ожени, да вземе такава кукла като младата баронеса, окичена със злато, да се закотви в този край, от който искаше да се махне, да се обвърже със семейни задължения, когато имаше нужда да бъде свободен като въздуха, да посвети всичките си сили за постигане на своята цел? Наистина са побъркани! И това му се стори толкова смешно, че дори не прекрати посещенията си в дома на барона.

Точно по това време, загубил всякаква надежда, Джулиано Бианкавила замина. Едни казваха, че щял да отиде в Рим, други — в Париж, трети добавяха, че няма да се върне вече в къщи и не го е грижа за мъката на родителите му. По поръчение на принца, който се страхуваше да говори направо със сина си, дукът съобщи на Консалво, че е време вече да се задоми и че цялата фамилия е съгласна да го ожени за младата баронеса.

— Прекрасно, ваша светлост — отвърна младежът, — обаче има една пречка.

— Тоест?

— Че аз не я искам!

— А защо не я искаш?

— Защото не я искам! За кого става дума, за мен или за ваша светлост? За мен! Следователно аз трябва да изразя волята си. Не я искам.

Когато дукът предаде на принца този отговор, Джакомо вече бе побеснял, защото бе научил, че вещото лице, натоварено от съда да изследва завещанието на покойния дон Бласко, се е произнесло, че почеркът не е автентичен. Щом чу за решителния отказ на сина си, той избухна и закрещя с дрезгав глас:

— Ах, проклетник! Прави го нарочно, за да ме умори! Но аз ще го накарам да пукне преди мене! Кажете му тогава да си избере която ще: да се жени, да се ожени за първата уличница, която му харесва, за някоя от ония пачаври, с които гуляеше, когато още не беше му хрумнало да става образован! Да се жени за която ще и да върви по дяволите, защото не искам да ми се мотае повече из къщи, този проклетник!

— Ваша светлост — отговори младият принц на чичото, който му предаде второто поръчение, — не искам да се женя нито за Куркума, нито за някоя друга. Млад съм още, ще има време да си надяна верига на шията. Едно е сигурно, че засега не е нужно да ми се говори за брак. Не съм жена като леля Киара, която баба омъжи насила…

И новата буря се задаваше скрито: светкавици проблясваха в гневните погледи на принца, гръмотевици тътнеха в мрачния му глас.

— Боже милостиви!… — казваше принцесата на Тереза. — Каква мъка е тази вражда, какъв срам! И кой знае кога и как ще свърши… Но ти… ти не си такава, не си причинила никому ни най-малко огорчение… Бъди благословена!… Винаги така свята!

Тереза се оставяше мащехата да я прегръща и целува, изпитвайки наслада от похвалата; измъчваше се от тази вражда между баща й и брат й и се молеше на Мадоната да я прекрати. А какво можеше да обрече на Дева Мария, за да получи тази милост? Любовта си към Джулиано?… Не, това беше твърде много, това беше най-свидното й нещо… Тя вече не виждаше момъка, не знаеше нищо за предложението и за отказа и все пак чувствуваше, че близките й не гледат с добро око на този кандидат; но още не беше загубила надежда: може би някой ден баща й и мащехата ще променят мнението си, ще дадат съгласието си, за да бъде тя щастлива…

Но ето че един ден бурята между баща й и брат й се разрази. Без да обади никому, Консалво бе поръчал на своя глава четири големи шкафа, за да си нареди в тях книгите; когато принцът видя да докарват тия мебели, накара да повикат Консалво и го попита сърдито:

— Кой ти разреши да поръчваш тия неща в моята къща?

Младежът отвърна с присъщата си престорена хладност, която вбесяваше баща му:

— Имах нужда от тия мебели.

— Тук командувам аз, казвал съм ти го много пъти — възрази принцът, едва сдържайки се. — Без мое разрешение не можеш да забиеш и един гвоздей! Щом искаш да се разпореждаш, махай се оттук! Никой не те задържа. Ожени се и си троши главата!

— Вече казах на чичо, че не искам да се женя — отвърна Консалво още по-хладно.

— А, не искаш ли?… Не искаш?… Но аз ще те изритам оттук, говедо, простак, животно!…

— Толкова по-добре — добави младият принц, хладен като лед. — Ще ми доставите голямо удоволствие…

Принцът изведнъж пребледня, сякаш щеше да припадне, после посиня като при апоплектичен удар и накрая излая като куче:

— Марш оттук!… Марш от къщата ми!… Сега, още този миг, изхвърлете го навън!…

Принцесата, Тереза и Балдасаре се завтекоха бледи и изплашени; с пяна на устата, принцът бе изведен от жена си и слугата.

Тереза сключи треперещи ръце пред брат си и с тревожен глас го упрекна:

— Консалво! Консалво! Как може да постъпваш така?

— Ти го защищаваш? — отвърна младежът все така спокоен, извисявайки леко глас. — Защищавай го, защищавай убийците на нашата майка!

— Ах!

Тя закри лицето си с ръце. Когато се огледа наоколо, беше вече сама. Из къщи тичаха слуги, викаха за лекар, слагаха мехури с лед на челото на принца. Тереза отиде и падна на колене пред иконата на пресвета Дева Мария. След тази отвратителна сцена, след ужасните думи на брат й угризение стягаше душата й, задето не бе пожелала да пожертвува своята любов, своите надежди за щастие, за да предотврати жестоката кавга и страшното обвинение. Тя молеше Дева Мария да й прости за този егоизъм, молеше я за утеха и помощ, трепереща от страх, и сякаш губеше почва под коленете си. Когато принцесата дойде да я повика, за да отиде при постелята на баща си, тя все още беше на колене.

— Дете мое! Дете мое!… Колко си добра! Да, моли света Богородица да възвърне мира в нашия дом — сега само тя може да стори това чудо… Баща ти не иска да го види, не го иска повече в къщи; а той не отстъпва… Ти си друга! Ти си съвсем друга!

И както я целуваше и плачеше, почна да й говори за него; каза й, че бил заминал:

— Това беше най-доброто, което можеше да направи. Може би ти беше симпатичен, не те обвинявам — всички сме били млади и знам как стават тези неща. Но нямаше да бъдеш щастлива с него и баща ти, чиято единствена цел е твоето щастие, не го искаше… Не бих ти казала това, ако не ни бяха сполетели сегашните мъки и ако не знаех, че ти си толкова добра, толкова разумна, за да разбереш, че твоят баща ти желае само доброто. Нали така, дете мое?…

Когато за пръв път след тоя скандал чу да споменават за сина му, принцът викна:

— Не говорете повече за този проклетник! Не споменавайте името му! Иначе ще изгоня всички ви…

Разривът бе окончателен. Осведомен за станалото, дукът дойде да вземе Консалво и го отведе за няколко седмици на село. Като се върнаха, бе решено младият принц да отиде да живее в къщата на баща си, която се намираше на Крайбрежната улица. Младежът само това чакаше. Обзаведе жилището по свой вкус и се настани там, сияещ от радост. Сега той беше господар, не ходеше вече на църква, приемаше когото си иска, канеше у дома си големците от кръжока, за да им покаже двете големи стаи, натъпкани с книги. Тук преимуществата бяха огромни. Докато беше в двореца, той не можеше да изрази напълно своите свободолюбиви чувства, не можеше да поставя знамена и светлини за патриотичните празници; а тук на 14 март^[1] и в Деня на конституцията^[2] издигаше голямо колкото завеса знаме и нареждаше по балконите фенерчета, които примигваха печално сред мрака на празната къща. Освен това седеше в кабинета си колкото си иска и се хранеше в най-необичайни часове. Четеше Популярната енциклопедия и запомняше наизуст статиите, засягащи актуални въпроси, а после смайваше събранието със своята ерудиция, като цитираше: „По този въпрос са писали еди-кой си, еди-кой си, еди-кой си…“ и така нататък. Както някога се впускаше срещу тълпата със своя впряг, така сега я поразяваше с огромните си знания; и хората, които едно време се отдръпваха, за да не попаднат под краката на конете му, възкликвайки все пак: „Какъв хубав екипаж!“, сега го слушаха, зашеметени от неговото красноречие, и казваха: „Колко неща знае!“ Така у него несъзнателно се съчетаваха вроденото испанско високомерие на невежия и тираничен род и необходимостта да се нагоди към новите демократични времена. За да постигне целта си, не се спираше пред нищо, не се плашеше и от най-смелите начинания: четеше най-сериозните книги като романи, като роман би изчел и някой труд в областта на висшата математика. От това учене той извличаше минимална полза, каквато в случая може да се добие: повърхностни знания за всичко, откъслечни познания, противоречиви идеи — незадълбочена и хаотична подготовка. Но сред масата на невежите местни благородници печелеше слава на „образован“; а когато обикновените хора чуеха да се спомене името „принц ди Мирабела“, всички казваха: „Онзи ли, дето сега е станал учен?“

И ето че една прекрасна утрин, заедно с пресата, която пощата му носеше с купища, той получи от Палермо първия свитък на Сикулски херолд — историко-благородническа творба на кавалер дон Еудженио Уседа ди Франкаланца и Мирабела. По същия начин получиха по един екземпляр и всички роднини, всички участници в подписката, всички кръжоци. Историко-благородническата творба започваше с Кратки допълнителни бележки за династиите, царували на острова: Норманската, Свевската, Анжуйската и така нататък чак до Савойската — кавалерът бе признал новата монархия, за да може да продаде някой и друг екземпляр от книгата си на държавните библиотеки. Кратките допълнителни бележки разсмяха Консалво, отбелязването на Савойската династия вбеси дона Фердинанда, която и без това сега беше постоянно разярена, защото делото за завещанието още не беше решено. Естествено гневът й срещу семейството на принца се засили, тъй като отпечатването на тия „гадости“ бе станало възможно благодарение на това, че Джакомо бе авансирал дон Еудженио!…

След като му бе обещал две хиляди лири, принцът даде не повече от петстотин, за които накара чичо си да му подпише полица с непопълнена дата; ала след смъртта на дон Бласко финансовите отношения между чичото и племенника вземаха опасен обрат. Отначало с добро, а после със заплахи дон Еудженио пишеше на племенника си, че иска още пари, защото в противен случай щял да се присъедини към дона Фердинанда и да оспорва завещанието на брат си; от своя страна принцът, с полицата в ръка, заявяваше, че щял да сложи на място чичо си.

Когато започна отпечатването на творбата, един ден кавалерът се изтърси най-неочаквано от Палермо: беше още по-мръсен, още по-окаян. След дълги преговори принцът даде още две хиляди лири, а дон Еудженио подписа документ, че се отказва от всичко, което евентуално би трябвало да вземе от наследството на монаха, и признава племенника си за собственик на хиляда екземпляра от книгата.

Принцът бе разбрал, че сделката с тази публикация не е вятър работа, както мислеха всички. Следващите свитъци, в които започваше историята на отделните благороднически фамилии, направо се разграбваха. Всъщност дон Еудженио преписваше Муньос и Вилабианка, разкрасявайки текста със своеобразни маниерни изрази; но, първо, тия книги не се намираха или струваха много скъпо и не можеха да се четат поради старите им шрифтове и изсъхнала, пожълтяла и прашна хартия; докато изданието на дон Еудженио беше наистина хубаво и свитъците с цветните гербове грееха от миниум и злато; и, второ, компилаторът използуваше една невинна хитрина — пропускаше точните сведения, така че три, четири или пет семейства, които случайно носеха едно и също име без всякаква роднинска връзка, можеха да смятат за своя историята на автентичната благородническа фамилия. По този начин той откриваше в Палермо, в Месина — в цяла Сицилия голям брой „знатни родове“ и съответно — абонати. Някои намекваха, че вземал допълнителни суми, за да добави тук-там: „Един клон от тази знатна фамилия се слави и днес в древния град…“ Затова дона Фердинанда посиняваше от възмущение; и Консалво изпитваше дълбоко презрение към този роднина, който по такъв начин не само продаваше себе си, но злепоставяше и целия род. Но обратно на лелята, младият принц умееше да крие чувствата си и да показва само тези, от които има полза. Той усещаше, че в политиката трябва да постъпва така, както на времето бе виждал да прави баща му в къщи, когато се държеше добре с всички, съгласяваше се с щуротиите на всеки един, готов всеки момент да удари ритника на оня, който вече не можеше да му напакости. Сега и той прилагаше този метод, като угодничеше на всички партии. Партията на чичото дука винаги беше на власт. Наистина през последните четири години след разрешаването на римския въпрос полека-лека депутатът бе почнал да губи отново благоразположението на народа, защото, забравил опасността, която го застрашаваше, уверен, че е заздравил своето положение, без да се страхува вече от бунтове и революции, той пак бе почнал да проявява своята партизанщина, да гледа собствените си интереси и тези на приятелите си, а не интересите на страната, да се разпорежда в своя избирателен окръг като във феодално владение. Но ако обикновените хора негодуваха, водачите на камарилата залагаха главата си за депутата, кълняха се само в него, в неговите здрави принципи на умереност. И през ноември 1874 година той бе преизбран единодушно — без демонстрации, но и без опозиция.

И така, пред чичо си и неговите приятели Консалво възхваляваше техните здрави убеждения, предимството на консервативния принцип, „от който зависи благоденствието на Италия“; но когато се намираше пред някой от противниците, твърдеше, че е необходим прогрес, че е наложително и левицата да поеме управлението на страната, защото, „както казва знаменитият еди-кой си, трябва да има смяна на партиите на власт“. А ако пред него бяха двама души с различни убеждения, той мълчеше или казваше, че и двамата са прави и не заставаше на страната на никого. Със своя голям аристократизъм, с дълбокото си презрение към тълпата, с твърдото убеждение, че наистина е направен от друго тесто, със страстното си желание да командува човешкото стадо, така както са командували неговите прадеди, той бе готов да приеме всичко. Не изпитваше угризения да подкрепя на думи обратното на това, което мисли, ако бе необходимо да скрие своето мнение и да изрази друго. Думите „република“ и „революция“ го караха да потръпва от страх; но за да следва демократичното течение, за да накара хората да забравят неговия произход, той гледаше да спечели благоразположението на екстремистката партия. По-голямата част от членовете на Националния кръжок, макар и да приемаха установения обществен строй, почитаха най-много дейците на Възраждането — Мацини и Гарибалди; някои дружества, особено народните, празнуваха в тяхна чест 19 март, деня на свети Йосиф; и по случай този празник той повторно сложи голямото знаме и фенерчетата, потърси нарочно най-изтъкнатите републиканци, за да им каже: „Не разбирам крайностите на някои: без Мацини свещеният огън щеше да загасне; а без Гарибалди, кой знае, може би Франческо Втори още щеше да си седи в Неапол.“

Не вярваше в искрените убеждения на другите. Монархия или република, религия или атеизъм, за него всичко беше въпрос на материална или морална изгода — близка или по-далечна. В новициата бе взел пример от крайно разюзданите монаси, дали обет пред своя бог да се отрекат от всичко; в къщи, навън по света, навред бе видял, че всеки гледа само личната изгода. Следователно не съществуваше нищо друго освен личния интерес — за да задоволи себелюбието си, той бе готов да си послужи с всичко. Впрочем наследственото му чувство за превъзходство не му позволяваше да осъзнае злото на този мрачен егоизъм: Уседа можеха да правят каквото си искат. Граф Раймондо бе разрушил две семейства; дук д’Орагуа бе забогатял на гърба на обществото, а принц Джакомо — като ограби собствените си роднини; жените от семейството бяха проявили капризи, граничещи с лудост. И ако понякога той съзнаваше, че греши по отношение на общоприетия морал, мислеше си, че все пак постъпва по-добре от тези свои близки.