Федерико де Роберто
Вицекралете (2)

2

Привечер, докато сбраните в двора прислужници още коментираха великолепното погребение, откъм пътя за Месина пристигна граф Раймондо с графиня Матилде. Щом чу песента на звънчетата, Балдасаре изтича по стълбата и стигна пред вратичката на пощенската кола тъкмо в момента, когато тя спираше и господарят му скачаше долу.

— Кой е тук? — запита младият граф, като прекъсна рязко церемониалните приветствия на Балдасаре и посочи наредените в двора карети.

— Визити при господин принца, ваше превъзходителство… — И майордомът веднага прие важен и тъжен вид, подходящ за печалния случай.

Графът се запъти към стълбището, без да се погрижи за съпругата си и за багажа. Балдасаре с поклон предложи ръката си на госпожа графинята, ала тя слезе без негова помощ.

— По-хубава от всякога! — преценяваха жените, които се приближаваха към нея почтително. — Макар че наистина малко е отслабнала…

— Тя изглежда по-опечалена от младия граф — забеляза жената на вратаря.

И само с какъв нежен тон ги помоли да отнесат горе куфарите и спалните торби и отговаряше на приветствията на слугите: „Добре дошли, ваше превъзходителство!“, като се осведомяваше за здравето им; попита Джузепе дали детето му е добре, а дона Мена дали дъщеря й се е омъжила.

Горе, в преддверията, принцът и Лукреция посрещнаха брат си и снахата. Раймондо остави сестра му да го целуне и като стисна ръката на Джакомо, влезе в Жълтия салон, претъпкан с хора като Червения, понеже след като бе отменено нареждането горе да се допускат само близките роднини, сега братовчедите от четвърто и пето коляно, сродниците и приятелите идваха на върволици да поднесат съболезнования за голямото нещастие. При появяването на графиня Матилде всички, с изключение на дон Бласко и дона Фердинанда, станаха на крака. Когато племенницата й целуна ръка, дона Фердинанда измърмори съвсем хладно: „Здравей“; що се отнася до дон Бласко, той дори не й отговори.

— Искат още? — крещеше той, жестикулирайки. — Аха, искат още! Като искат още, няма какво друго да правят освен да си го искат!…

Срещата между приора и Раймондо бе наблюдавана от всички. Щом забеляза брат си, приорът, който седеше с викария и множество каноници до епископа, стана и протегна ръце. Раймондо се остави още веднъж да го прегърнат, но тези прояви на обич видимо го дразнеха. После принцът го отведе навън, всички заеха отново местата си и продължиха прекъснатите разговори.

Сред група големци, където между другите бяха председателят на съда, генералът и неколцина общински съветници, дон Бласко продължаваше да мърмори против революционерите и бунтарите от 1848, които имало опасност да надигнат отново глава. Не им ли стига прословутият урок, който им даде Сатриано! Искат още? Незабавно ще го получат!

— Ама да не мислите, че за това най-много са виновни санкюлотите и онзи хайдук Кавур? Виновни са ония сводници, дето поради положението си би трябвало да поддържат властта, а те се нареждат наравно с голтаците.

Той имаше зъб главно на брат си дука, комуто бе хрумнало да става либерал, той, вторият син на принц ди Франкаланца! Маркиз Вилардита одобряваше думите му, като кимаше с глава, ала все пак смяташе, че революционерите, със или без помощта на благородниците, ще кротуват поне още половин век: градът още носеше раните от ужасните репресии през април 1849; още не бяха изчезнали напълно следите от пожарищата и грабежите и половината население оплакваше убитите, осъдените на доживотен затвор и заточените.

След като се върна на мястото си до монсеньора, в групата на черните раса, приорът с тих глас също осъждаше тия злодейски времена заради пиемонтския закон против религиозните корпорации.

— Сега водят война без пари! — викаше дон Бласко в отсрещната група. — Обират църквата Христова! Ами този прославен д’Адзелио? Четохте ли дългата му скучна реч?

В другия край, дето бяха жените, принцесата седеше в един ъгъл, малко настрана от другите, за да избегне контактите. Дона Фердинанда, седнала близко до принц Рокашано, говореше с него за сделки, за реколтата, за цената на продуктите, докато пък принцеса Рокашано разказваше на баронеса Куркума някакъв свой сън: явила й се майка й с три цифри в ръката: 6, 39 и 70, с които тя проиграла дванадесет тари скришом от мъжа си. Девойките Мортара и Костанте, приятелки на Лукреция, й говореха за тоалети, за да я разтушат, макар че тя не ги слушаше и както обикновено им отговаряше не на място; но братовчедката Грациела сама поддържаше разговора, обръщайки се към всички и към всеки, преминавайки от единия салон в другия, бърборейки за дрехи, за шивачки, за Крим, за Пиемонт, за войната и за холерата. Уморена от пътуването, графиня Матилде говореше малко и чакаше да се оттегли в своите покои; дон Коно, който бе дошъл да седне до нея, й декламираше всички епитафии, съчинени от него за погребението:

— Дойде ми на ума един вариант; желая много да чуя мнението на графинята…

А кавалер дон Еудженио смяташе, че сегашните разкошни погребения, в сравнение с някогашните, са направо мизерни:

— В хилядо шестстотин деветдесет и втора година дори бил издаден указ относно общоприетия обичай, за да се забрани излишният разкош на погребалните церемонии!

При пристигането на дона Изабела Ферса, съпруга й дон Марио и отец Джербини всички станаха на крака: бенедиктинецът галантно крепеше с ръка един воал на дамата. Тя целуна всичките дами Уседа, с изключение на принцесата, която, избягвайки всякакъв допир, й представи:

— Моята етърва Матилде…

Дона Изабела стисна крепко ръката на графинята и седна до нея, въздъхвайки:

— Какво голямо нещастие! Но трябва да следваме волята божия! Вие сте били във Флоренция?… И ние бяхме миналата година, но вие тогава бяхте в Милацо… Само една дъщеричка досега? Разбира се, графът очаква и едно момченце. Щастлива сте, че имате дъщеря: завиждам ви, графиньо, знаете ли…

През това време отец Джербини обикаляше дамите, разговаряйки надълго с по-младите и по-хубавите, като им разправяше пикантни и забранени неща. Той хващаше меките бели дамски ръчици, задържаше ги малко в своите също така бели и обсипани с пръстени ръце, а после ги целуваше. Като видя, че принцът отново влезе с брат си, той остави дамите, за да заведе Раймондо при Ферса.

— Граф ди Лумера… дона Изабела Ферса, най-хубавата дама на кралството…

— Не му вярвайте, на всички дами казва така — възкликна тя, усмихвайки се. — Съжалявам, че се запознавам с вас при такива тъжни обстоятелства… — поде с друг тон дона Изабела и стисна ръката на графа, после въздъхна леко и продължи: — Графинята тъкмо ми разправяше, че пристигате от Флоренция…

— Направо. Спряхме се едва в Месина.

— За да оставите дъщеричката си при вашия тъст. Добре сте сторили! Какво представлява това Милацо?

— Не ме питайте.

За щастие оставал там колкото може най-малко, непрекъснато го теглело към Флоренция, където имал много приятели. Когато той изреждаше знатните тоскански имена, дона Изабела многократно кимаше утвърдително:

— Фамилията Морсини, разбира се… фамилията Реалмонте…

Графинята обръщаше умолителни погледи към съпруга си, сякаш искаше да му каже: „Изведи ме оттук…“, но Раймондо не преставаше да говори на любимата си тема. Марио Ферса се доближи за момент към него, за да му стисне ръката и да изрази своето съжаление.

— Чичо ти дукът утре ли ще пристигне?

— Така ми каза Джакомо.

— А завещанието?

— Не се знае нищо.

След разговорите за политика, за мода и пътешествия този любопитен въпрос бе пошепван тук-там и неизменно получаваше един и същи отговор. Председателят на съда, свидетел при предаването на тайното завещание, направено от принцесата миналата година пред нотариуса, не знаеше нищо за съдържанието на документа, чийто плик бе подписал; а синовете и дъщерите на покойната се намираха в по-голямо неведение и от чуждите хора. Може би ако Раймондо бе дошъл навреме, когато майка му го викаше най-настоятелно, той щеше да знае нещо; но тогава, забавлявайки се във Флоренция, графът си правеше оглушки, сякаш не ставаше въпрос за неговите лични интереси. В такъв случай възможно ли е принцесата да не се е доверила на никого? На някого от деверите? Или поне на някой делови човек? Изведнъж дон Бласко остави на мира Кавур и Русия и рече:

— Но в такъв случай какъв смисъл би имало всичко това? Така правят всички хора, които разсъждават, нали?… А в тази къща логиката беше съвсем друга!… Никой не биваше да знае нищо, всичко трябваше да се върши на своя глава; винаги затворени, винаги потайни, като че ли правят фалшиви монети!…

Председателят кимаше добродушно, за да успокои разпаления монах, ала той продължаваше:

— Искате ли да знаете какво пише в завещанието? Тогава питайте изповедника! Да, господа, изповедника!… Вие за какво говорите на изповедника си? За вашите грехове, нали, за това, което ви тежи на съвестта… А с деловите работи естествено натоварвате адвокатите, нотариусите, роднините си. Така ли е, или не?… В тази къща обаче изповедникът пишеше завещанието, а нотариусът може би е давал опрощение.

Някои се смееха на тези нападки и изказваха най-различни предположения. Но каквото и да говореха, председателят бе сигурен, че наследник ще бъде принцът, с един легат^[1] на висока стойност за графа.

— Разбира се — твърдеше и генералът, — той е наследник на името!

Но барон Грацери поклати глава:

— След като не се разбираха?

Говорейки тихо на кавалер Карвано, дон Мариано Ферса изразяваше своето мнение, според което наследник щял да бъде Раймондо. Може би неговото държане, докато майка му бе болна, и упоритият отказ да дойде да я види са му навредили до известна степен; но предпочитанието, което принцесата показваше към този син, бе твърде голямо, за да може в този момент то да се окаже без значение.

— Да не забравяме — напомни кавалер Пецино, — че блаженопочившата не пожела учредяване на майорат именно за да бъде свободна да постъпи както иска.

Може ли следователно да се очаква такова безобразие — главата на фамилията да бъде лишен от наследство? Наследник да бъде Раймондо, който нямаше синове, а да бъде лишен от наследство принцът, който в лицето на малкия Консалво имаше вече свой приемник?… Блюдолизците, като близки на покойната, бяха запитани какво мислят, ала те знаеха по-малко и от другите и отговориха уклончиво, за да не обидят някого.

— Ами другите синове? Фердинандо? Дъщерите?

Любопитството, макар и сдържано и изразявано полугласно, беше много силно. А изповедникът, оня прословут отец Камило, не е ли казал нищо?

— Няма го, от няколко месеца е в Рим, пък и да беше тук, пак нямаше да каже: стар хитрец е той…

И естествено всички погледи бяха обърнати към Джакомо и към Раймондо. Раймондо още разговаряше с дона Изабела и сякаш майчиното завещание бе последното нещо, за което мислеше; сякаш той не знаеше за смъртта на майка си; принцът обаче имаше по-сериозен вид от всякога, подобаващ за мъката през тези дни; той приемаше с благодарствени думи повторните съболезнования на хората, които се сбогуваха. Но някои не можеха да го намерят и си отиваха, без да се сбогуват с него. Близките му се споглеждаха, разбирайки причината за това. Той изпитваше ужасен страх от урочасване и приписваше тази злокобна сила на мнозина хора; и в тяхно присъствие седеше като на тръни и избягваше да се ръкува с тях, пъхнал ръце в джобовете си. Ала щом председателят на съда се надигна да си ходи, принцът се приближи към него:

— Ако чичо ми пристигне утре, ще насрочим четенето на завещанието за вдругиден, нали?

— Когато решите, драги принце! Аз съм на ваше разположение…

— Всъщност аз не бих бързал толкова… — добави принцът, снишавайки глас — напротив, дори ми се струва непристойно спрямо паметта на нашата майка. Но нали знаете как става, когато фамилията е многобройна… когато трябва да се дава отчет на много хора. — И понеже и брат му, приорът, си тръгваше заедно с епископа, принцът предупреди и тях двамата, защото монсеньорът беше другият свидетел.

— Направете го, направете го вие… — отвърна приорът равнодушно. — Защо ви трябвам и аз?

— Не, не, как така! — възнегодува принцът. — За удовлетворение на всички нещата трябва да се направят както се полага…

И тъй като настъпваше вече нощ, мнозина си отиваха. Макар че приорът даде пример, отец Джербини се задържа още малко да побъбри с дамите; после и той си отиде. Дон Бласко, който винаги се прибираше последен в манастира, остана да крещи срещу революционерите и покойната си снаха.

Слугите вече палеха лампите; при затворени прозорци горещината в салона стана непоносима. Графинята чувствуваше, че й прилошава, но не можеше да открие с поглед съпруга си, който бе последвал дона Изабела в Червения салон, за да си говорят за Париж. Чичо Еудженио и дон Коно пак бяха дошли при нея и продължаваха да прехвърлят старите градски хроники, като с блестящ стил цитираха цели пасажи на латински.

— Тържественото богослужение по случай смъртта на Карл Пети е било извършено в присъствието на вицекраля Уседа.

— Траурният кралски кът е бил уреден в нашата катедрала, където издигнали една много висока пирамида, украсена със статуи и изображения, между които изображенията на Италия, Испания, Германия и Индия…

— Точно така, дори епиграфът гласял: „India moesta sedet Caroli post funera Quinti.“^[2]

— Ами прорязването на вените на любимия кон?

— Да, да кажа накратко за тържественото погребение на нашия дядо! Когато умрял принцът, нашият дядо, прерязали вените в хълбока на неговия кон…

— Това е по-скоро варварски обичай. Благородният кон отбелязвал с кръв пътя, докато най-сетне паднал, изпускайки последен дъ…

— Графиньо, за бога! — извика внезапно дон Коно.

Всички се завтекоха към нея. Беше бледа и студена, с обърнати очи и отворена уста.

— Нищо й няма… умора от пътуването — рече съпругът й, който бе дотърчал с дона Изабела. И докато я изнасяха навън, тихо, сякаш на себе си, той добави: — Обичайните й преструвки!…

 

 

През тези дни се редяха все нови събития! Както се очакваше, на другия ден пристигна дукът. Той отсъствуваше от пет години и в първия момент прислугата и самите му роднини почти не можаха да го познаят: когато бе заминал за Палермо, носеше хубава ивица брада в бурбонски стил, сега обаче си бе оставил остра брадичка, която придаваше друг характер на физиономията му. Всички племенници му целунаха ръка; той се осведоми за нещастието и се извини, че не е дошъл по-рано; извини се за притеснението и на принца, който бе заповядал да му приготвят стаите на третия етаж, заемани от него преди да напусне бащината къща. Но племенникът възрази:

— Ваше превъзходителство, съвсем не ме притеснявате, напротив, вие ми помагате… А в този момент имам голяма нужда от вашите съвети…

— Знаеш ли нещо?

— Нищо!

— Надявам се, че майка ти не е направила пак някоя глупост…

— Онова, което е направила майка ми, не може да бъде лошо!

Така прочитането на завещанието бе определено за другия ден по обед и на синьор Марко бе заповядано да предупреди нотариуса, съдията и свидетелите да бъдат готови. А през това време новината за пристигането на дука веднага се разнесе из града и той още не беше си отпочинал от пътуването, когато му известиха за първите визити. Идваха да го търсят сума хора с неизвестни имена; дона Фердинанда облещи очи, щом чу Балдасаре да произнася: „Распинато, Дзапалионе“; на свой ред дон Бласко пухтеше като мях; но още по-лошо стана привечер, когато започна истинска процесия „на всички гладни санкюлоти“, както викаше монахът пред маркиза, „които са измъкнали или искат да измъкнат пари от това говедо, брат ми!“

Докато дукът приемаше приятелите си, губернаторът Рамондино дойде да изкаже своите съболезнования на принца, който го прие в Червения салон в присъствието на маркиз Вилардита и дон Бласко. Забравил, че по това време в „Сан Никола“ вече залостват вратите, дон Бласко изля гнева си по повод вълненията на бунтарите от 1848; ала представителят на властта сви рамене, като че ли не отдаваше никакво значение на всички тия симптоматични прояви, за които се бе разтръбило: наистина в Палермо били арестувани неколцина злодеи, но в затвора разпалените глави веднага щели да се успокоят.

— Защо не докарате още войска? Защо не им дадете урок?… Тояга им трябва на тях, тояга и камшик!

Монахът просто бе освирепял; но управителят на провинцията свиваше рамене: достатъчни били войниците от гарнизона, нямало от какво да се страхуват! Впрочем властта разчитала повече на моралното въздействие на здравомислещите, отколкото на щиковете… Тази похвала бе отправена към принца, който я прие; ала дон Бласко въртеше облещените си очи, сякаш бе глътнал залък накриво и правеше отчаяни усилия да го глътне съвсем или да го повърне.

— А завещанието на блаженопочившата? — запита губернаторът, обзет от любопитство както целият град.

— Утре ще бъде разпечатано…

Внезапно влезе дукът, стисна ръка на губернатора и седна до него. Дон Бласко веднага скочи шумно и си тръгна. А в преддверието викна на маркиза, който го изпращаше:

— Виждаш ли го, цял ден е със санкюлотите, а сега се подмазва на управниците! Повръща ми се от такива неща! Няма да стъпя вече в тази къща!

Във всекидневната на принцесата, където бяха сбрани всички останали от фамилията и неколцина блюдолизци, дона Фердинанда също мърмореше срещу подлеца. Понеже мислеше, че дукът е там, Балдасаре застана на вратата и съобщи:

— Дон Лоренцо Джуленте и неговият племенник търсят господин дука…

— Това е вече непоносимо! — избухна старата мома, почервеняла като рак. — Това е скандал! Тук трябва да се намеси полицията!

— На всичко отгоре идва пък и момчето! — възкликна дон Мариано покрусен. — Това е наистина много неприятно… Остави чичото, който е от ония гладници, а то, и племенникът!

— И племенникът, и той! — натърти старата мома: — Нали знаете, че когато лисицата не стигне гроздето, вика, че е кисело!

Побледняла, Лукреция седеше с наведени очи и дърпаше ресните на креслото. Малкият принц Консалво, седнал до лелята, запита:

— Защо гроздето?

— Защо ли?… Защото искаха кралско потвърждение за учредяване на майорат! И като не го получиха, повлякоха се със санкюлотите!… Кралско потвърждение! Като че ли не съществува член деветстотин четиридесет и осми от Гражданския кодекс, който казва ясно! — И все така обърната към детето, което я гледаше с опулени очи, тя започна да цитира провлечено и монотонно, помагайки с пръст. — Може да се иска учредяване (на майорат) от ония лица, чиито имена се намират записани било в Златната книга, било в другите благороднически регистри; от всички ония, които са в действително законно притежание на титли, дадени им в каквото и да било време; и накрая: от ония лица, които принадлежат към фамилии на известни бла-го-ро-дни-ци в Кралството на двете Сицилии…

— Аз мисля, че Джуленте са благородници — рече Лукреция, без да повдига очи, преди леля й да довърши.

— Аз обаче мисля, че не са — отвърна рязко дона Фердинанда. — Ако притежаваха уважителни документи, щяха да получат потвърждение от краля.

— Благородници от Сиракуза… — обади се дон Мариано.

— От Сиракуза, от Миракуза… ако имаха документи, нямаше да им откажат да ги запишат в Червената книга!

— Червената книга е приключена още в хилядо осемстотин и тринадесета година — съобщи дон Еудженио с вид на човек, който казва важна новина.

Лукреция остана с наведена глава, забила поглед в земята. И тъкмо когато лелята си мислеше, че я е накарала да млъкне, момичето поде отново:

— Джуленте са благородници на тогата.

Старата мома отвърна с тънка усмивка:

— Глупаците смятат, че благородничеството на тогата може да се сравнява с това на шпагата… Дон Мариано, каква разлика е съществувала между шестимата съдии на кралското имущество? Тримата с къса мантия са били благородници… благородници! А останалите трима с дълга мантия само юриспруденти… Юриспруденти!… Сега разбирате ли как стои работата?… Всички обикновени нотариуси се смятат за принцове!… Едно време имаше барони, дето не чинеха пет пари, и сега ги има такива…

Тогава момичето стана и излезе навън. Поглеждайки към графиня Матилде, дона Фердинанда продължаваше да се усмихва тънко.

Междувременно синьор Марко се разпореждаше в Галерията с портретите да се подреди всичко необходимо за четене на завещанието. Принцът се бе поколебал при избора на мястото за тази церемония: Червеният салон, дискретно украсен, побираше малко хора; в обширния Салон с полилеите нямаше други мебели освен старинните лампи, които висяха от свода, и монтираните в стените огледала; Галерията обаче бе съчетание на големина и разкош, защото бе обширна колкото два салона, поставени един до друг, и мебелирана с дивани и табуретки, подставки и позлатени триножници, и най-сетне бе по-подходяща за потомците на предците, чиито образи висяха по стените, много по-подходяща за тържествения случай, който щеше да събере внуците. В средата на този, така да се нарече, голям коридор главният управител нареди да поставят голяма тежка маса, застлана със старинна покривка, а върху нея една внушителна сребърна мастилница. Около масата дванадесет кресла очакваха свидетелите и заинтересованите; креслото на принца, по-високо от другите, бе поставено точно под големия централен портрет на вицекраля Лопес Хименес де Уседа, изобразен на кон в момент, когато дърпа юздите на животното с лявата си ръка, а с показалеца на дясната сочи към земята, сякаш казва: „Тук аз съм господар!…“ Около него по цялото протежение на стената, от горе до долу, и на отсрещната стена между прозорците бяха наредени безброй прадеди: мъже и жени, монаси и воини, епископи и учени, дами и игуменки, посланици и вицекрале, в анфас, в профил, в полупрофил; облечени в стомана, в кадифе, в хермелин; с глави, увенчани с лаври или затворени в шлемове, или пък скрити в монашеска качулка; със скиптри и кръстове, книги, саби, цветя, с бастуни или ветрила в ръцете.

В определения ден, преди нотариуса, съдията, свидетелите и другите роднини, най-напред изникна дон Бласко, гризейки ноктите си. Щом влезе, започна да обикаля из къщата, надзъртайки навсякъде, наострил слух като котак и разширил ноздри, сякаш души плячка. Веднага след него се появи дона Фердинанда; а прислугата долу в двора забеляза, че деверът и зълвата на покойната, които нямаха никакъв интерес от завещанието, са по-нетърпеливи да узнаят какво пише в него, отколкото самите й синове и дъщери. Но любопитството на всички вече бе станало непоносимо и почти нервно; блюдолизците, дошли да помагат на принца за приема, си разменяха възклицания:

— Вече е готово! След около половин час…

Приорът дойде с монсеньор епископа и пак възрази, че неговото присъствие е излишно; принцът му повтори, че иска да присъствуват всички. Съдията и нотариусът Рубино пристигнаха едновременно с маркиза, жена му и дон Еудженио. После влязоха председателят на съда и принц Рокашано — другите двама свидетели; след тях — братовчедката Грациела със съпруга си сетне дукеса Радали, по-далечните роднини — Грацери и Костанте, накрая и последният свидетел — маркиз Мота; но Фердинандо още го нямаше. Дон Бласко дръпна маркиза за копчето на дрехата и му каза:

— Да се обзаложим ли, че пак са забравили да го предупредят?

Чакането бе мъчително. Вече никой не говореше за завещанието, обаче всички погледи бяха обърнати към папката на нотариуса. Все пак най-равнодушни изглеждаха граф Раймондо, който бъбреше с дамите, и принцът, който разговаряше с председателя за някакво дело, свързано със зестрата на жена му. Докато по-младият брат най-непринудено минаваше от една тема на друга, принцът правеше дълги паузи, свъсеният му поглед се втренчваше и някаква неприятна мисъл помрачаваше челото му.

Когато най-сетне се изтърси и Фердинандо, разтревожен, сънен, като паднал от небето, едва не стана скандал; докато дори и прислугата вече бе облечена в черно, той все още носеше цветен костюм; и когато дон Бласко му викна: „Какво си направил?“, той запелтечи:

— Извинявайте… извинявайте… мислех, че вече…

При поканата на принца всички минаха в Галерията: принцът, дукът, графът, маркизът, кавалерът, синьор Марко, съдията с нотариуса и четиримата свидетели заеха местата си около масата; другите насядаха на диваните наоколо; принцесата се отдели в един ъгъл; на една страна седнаха дона Фердинанда с Киара и братовчедката Грациела, на друга — Лукреция с дукесата и графиня Матилде; приорът, седнал на една табуретка, скръсти ръце на скута си и вдигна очи към тавана с жест на равнодушно примирение; дон Бласко, прав, облегнат на рамката на средния прозорец, наблюдаваше събранието, както недоверчив зрител наблюдава фокуснически сеанс.

— Позволявате ли, ваше превъзходителство? — запита нотариусът и при утвърдителния жест на принца измъкна от папката един плик, върху който се спряха всички погледи.

След като се установи, че печатите са непокътнати и свериха подписите, той разтвори плика и извади отвътре свитък листове. После двамата със съдията извършиха още някакви формалности и чак тогава съдията започна да чете сред настъпилата благоговейна тишина:

— „Аз, Тереза Уседа, по баща Риза, принцеса ди Франкаланца и Мирабела, вдовица на Консалво Седми, принц ди Франкаланца и Мирабела, дук д’Орагуа, граф ди Венерата и Лумера, барон ди Мота Реале, Джибилфеми и Алкамуро, владетел на земите на Булярело, Малфермо, Марторана и Калтасипала, камерхер на Негово Величество краля (комуто бог да дарува вечно щастие!)

В този ден, деветнадесети март, лето господне хилядо осемстотин петдесет и четвърто, чувствувайки се здрава духом, но не и телом, поверявам душата си на нашия господ Исус Христос, на Блажената Дева Мария и на всички прославени светци на рая и нареждам, както следва:

Не е неизвестно на моите обични чеда, че в деня, когато влязох в дома Франкаланца и поех управлението на имуществото, толкова и такива дългове тегнеха над състоянието на моя съпруг, че той можеше да се смята, и дори в действителност беше разорен, а имуществото му — на път да бъде разпокъсано между многобройните му кредитори. Затова, тласкана от майчината обич, която ме подтикваше да се жертвувам за доброто на моите многообични деца, аз още от този ден се заех с работата по откупуването, която продължи през целия мой живот. Подкрепяна от разумните съвети на отлични приятели и роднини, подпомагана от вещото съдействие на синьор Марко Рошитано, мой прокурист и главен управител, с помощта на провидението божие, към което отправям всички благодарности на моето сърце, днес аз установявам, че не само съм спасила, а и увеличила фамилното имущество…“

При четенето на пасажа, отнасящ се за него, синьор Марко почтително се поклони. Дон Бласко остана прав, но смени мястото си: отдели се от прозореца и застана зад съдията, така че не само да чува по-добре, а и да може да следи с очи достоверността на четеното. Принцът седеше със скръстени на гърдите ръце и леко сведена глава; отегчен, Раймондо потропваше с крак и зяпаше наоколо.

— „На цялото това състояние аз съм единствена и пряка собственица и господарка както поради това, че една част представлява моята зестра, вложена в него, така и затуй, че останалата част е плод на моите капитали извън зестрата и на моя труд, за което обширно и напълно доказва завещанието на любимия ми съпруг Консалво Седми, което казва така…“

Съдията спря за момент и забеляза:

— Мисля, че можем да прескочим този пасаж…

— Наистина… излишно е… — отговориха множество гласове.

Принцът обаче разпери ръце и като огледа всички, възрази:

— Не, не, аз искам нещата да се извършат напълно по реда си… Четете всичко, моля ви.

— „… което казва така: «Преди да предам богу дух, тъй като нямам нищо да оставя на моите деца, защото, както един ден те ще узнаят, нашето наследствено имущество бе разпиляно вследствие семейни нещастия, аз им завещавам един ценен съвет: да се подчиняват винаги на своята майка и моя мила съпруга Тереза Уседа, принцеса ди Франкаланца, която както досега се е вдъхновявала от добруването на нашия дом, така и занапред ще продължи да няма друга цел, освен да подсигури, за слава на фамилията, бъдещето на нашите обични деца. Нека бог я запази за тях още дълги години и в деня, когато всемогъщият пожелае да ми я изпрати отново за другарка в отвъдния свят, моите деца да изпълнят точно волята й, тъй като тя не може да желае друго освен тяхното добро и щастие.»

Следователно моите скъпи чеда — продължаваше завещателката — не могат да дадат по-добро доказателство за тяхната привързаност и почит към паметта на баща им и към моята от това да зачитат най-добросъвестно нарежданията, които ще продиктувам, и желанията, които ще изразя.

Затова определям… — всички погледи се спряха върху четеца; дон Бласко се наведе още малко, за да види по-добре написаното — за универсални наследници… — и принцът едва доловимо изкриви уста — на всички мои имущества, като се изключат тези, които смятам да бъдат разпределени по долуописания начин, моите двама синове — Джакомо XIV, принц ди Франкаланца, и Раймондо, граф ди Лумера…“.

Съдията направи кратка пауза, през време на която епископът и председателят се спогледаха и поклатиха глави в знак на одобрение и възхищение. Принцът отново скръсти ръце и зае позата на сфинкс, само че беше малко по-блед; Раймондо сякаш не забелязваше поздравителните усмивки, които му отправяха; стиснала устни, дона Фердинанда правеше проверка на висящите по стените прародители.

— „Искам обаче — започна отново четецът — при подялбата между гореспоменатите двама братя на принц Джакомо да бъдат дадени именията на фамилията Уседа, откупени от мен, а на Раймондо, граф ди Лумера, да се дадат имуществата на фамилията Риза и ония, които с течение на времето са закупени от мен. Наследственият дворец се пада на първородния; но моят син Раймондо ще ползува през целия си живот южното крило и принадлежащите към него обор и конюшня.“

Председателят и монсеньорът неспирно изразяваха одобрението си с многократни кимания. Маркизът също измърмори: „Съвсем правилно.“ Братовчедката, замълчала за четвърт час, местеше бързо поглед от един на друг, сякаш не знаеше накъде да се обърне. Четенето продължаваше:

— „Упражнявайки последователно правото си да направя подялба между другите мои законни чеда и искайки да дам всекиму от тях доказателство за моята изключителна обич, в замяна на законните им права определям на всички легати, по-високи от частта, която ще им се падне по закон, по долуописания ред.

Изключвам преди всичко ония, които са постъпили в манастир, като за тях припомням, потвърждавам и допълням моите разпореждания от времето, когато те са дали обет, а именно:

Първо: в полза на моя мил син Лодовико, с верско име отец Бенедето от Касинската конгрегация, декан^[3] в манастира «Сан Никола дел’Арена» в Катания, дотацията от 36 (словом тридесет и шест) унции годишно, определени му с акт от 12 ноември 1844 година.

Второ: в полза на моята първородна дъщеря Анджолина, с верско име сестра Мария Крочифиса, монахиня в манастира «Сан Плачидо» в Катания, в знак на особено удовлетворение и одобрение заради послушанието й да задоволи моето желание да я видя отдадена на монашески живот, допълвам моето разпореждане от 7 март 1852 година, като заповядвам да се извади от общата стойност на имуществата сумата 2000 (две хиляди) унции, цената на имението, наречено Тимпа, разположено в Етненската гора, местност Белведере, и с доходите от този недвижим имот да бъдат отслужвани по три литургии дневно в църквата на споменатия манастир «Сан Плачидо», по-точно в олтара на Разпятието, и това отслужване да започне след смъртта на гореспоменатата ми дъщеря, сестра Мария Крочифиса, като разпореждам доходите да се получават от нея пожизнено. След смъртта на тази моя дъщеря нареждам управлението да бъде поверено на майката игуменка pro tempore^[4] на горепосочения манастир, като на нея бъде предоставено правото да избира свещениците, отслужващи литургиите, а не другиму.

Що се отнася до другите мои деца, за да изпълня законната подялба, оставям на моя обичен Фердинандо… — и Фердинандо, който досега зяпаше мухите, се обърна най-сетне към четеца — пълна и неограничена собственост на латифундията, наречена Жълъдите, разположена в местността Пиетра дел’Ово, в землището на Катания, защото знам, че той е особено привързан към тази земя, отстъпена му от мене под наем с акт от 2 март 1847 година. И като особено доказателство за майчината ми обич към споменатия мой син, желая да му бъдат опростени, както и наистина му ги опрощавам, всички неплатени суми от арендата, която той ми дължи за споменатата латифундия по силата на горепосочения акт, на каквато и сума да възлизат тези дългове в момента на придобиване правото на наследяване.“

Свидетелите и блюдолизците с жестове, погледи и недомлъвки изразяваха все по-голямото си възхищение.

— „Остават още двете ми скъпи дъщери, Киара — маркиза ди Вилардита, и Лукреция; на всяка от които — за да може те да оставят недвижимите имоти на своите братя и мои наследници — искам да бъде изплатена като законна част от наследството сумата 10 000 (словом десет хиляди) унции… — сега почти всички се обърнаха към жените с израз на задоволство — три години след придобиване правото на наследяване и с лихва пет на сто от деня на придобиване на това право; като от това естествено следва, че моята дъщеря Киара трябва да възвърне дотацията от двеста унции годишно, определена й в брачния договор. Освен това като израз на задоволство заради брака й, сключен с моя зет, маркиз Федерико Риоло ди Вилардита, й завещавам всички накити, донесени от мен в дома Уседа, които ще бъдат намерени инвентаризирани и описани отделно; заръчвам наследствените накити на дома Франкаланда, откупени от мен от ръцете на кредиторите, да останат на моята обична дъщеря Лукреция, докато е жива; но тъй като тя добре знае, че за нея бракът не е целесъобразен с оглед както на нейното здраве, така и на характера й, искам тя да се ползува само с правото на обикновена пазителка на тия ценности, които след нейната смърт да бъдат разделени по равно между принц Джакомо и граф Раймондо — мои главни наследници, както посочих по-горе.

След като се погрижих за бъдещето на моите многообични чеда, минавам към определяне на следните милостини и благотворителни легати, които трябва да се платят от горепоменатите мои наследници, както следва:

На преподобния монсеньор епископ Пати петстотин унции, еднократно, за да ги раздаде на бедните в града или да нареди да се отслужат такъв брой литургии от нуждаещи се свещеници в епархията, според както той сметне за благоразумно в своята голяма мъдрост…“

Монсеньорът започна да клати глава в знак на благодарност, на възхищение, съжаление и скромност едновременно; но най-вече на възхищение, когато съдията четеше милосърдните разпоредби от следващите параграфи:

— „За капелата на Блажена Химена Уседа в църквата на капуцините в Катания петстотин унции годишно за едно вечно кандило и ежеседмична литургия, която да се отслужва за упокоение на моята душа. На църквата на отците доминиканци в Катания двадесет унции годишно за раздаване на милостиня и отслужване на ежеседмична литургия, както по-горе. На църквата «Санта Мария деле Грацие» в Патерно двадесет унции, както по-горе. И на църквата на манастира «Санта Мария дел Санто Луме» в Белведере двадесет унции, както по-горе.

Освен това моите наследници трябва да изплатят следните определени от мен легати в полза на моите служители, които ми служиха вярно и се грижиха за мен през време на моите боледувания:

На първо място имам пред вид моя прокурист и главен управител синьор Марко Рошитано, чиято превъзходна служба не може да бъде сравнявана със службата на един слуга и да се възнагради с пари.“

Синьор Марко бе почервенял като домат: или поради ласкавите думи, или пък защото нямаше да получи нищо друго освен похвали.

— „Затова на него оставям златните предмети, табакери, брошки и часовници, наследени от мен от вуйчо ми кавалер Риза, чийто опис ще се намери в моите книжа; и апелирам към съвестта на моите наследници, задължавайки ги да продължат и занапред да се ползуват от неговото съдействие, тъй като те не биха могли да намерят лице, което да познава по-добре от него състоянието на имуществото и на неразрешените спорове и да полага по-големи грижи за тяхното добро.“

Принцът седеше все така със скръстени ръце и затворени очи и сякаш не чуваше.

— „Измежду служителите си завещавам на моя камериер Салваторе Чера две тари на ден пожизнено; също толкова на моята камериерка Анна Лауро. Сума от сто унции да се изплати еднократно на моя майордом Балдасаре Крими, от петдесет унции на главния кочияш Гаспаре Гамбино и от тридесет унции на готвача Салваторе Бригуча.

Освен това като малък спомен за някои мои приятели определям:

Големия часовник с миниатюри и брилянти на покойния ми съпруг — на принц Джузепе ди Рокашано; карабината на покойния ми свекър — на дон Джачинто Костантино; бастуна с гравирана златна топка — на дон Коно Канала; трите изумрудени пръстена — по един на всеки от тримата свидетели на настоящото тържествено завещание, с изключение на гореспоменатия принц Рокашано.

Освен това на всички мои роднини без разлика: девери, племенници, братовчеди и така нататък, да се изплатят на всеки по десет унции за разноските по траура.

Извършено в Белведере, написано от мое доверено лице, под моя диктовка, прочетено, одобрено и подписано от мен Тереза Уседа ди Франкаланца“

Няколко минути преди съдията да остави листа, дон Бласко, отделяйки се от облегалото на стола, бе дал знак, че четенето приключва; а при последните параграфи одобрителните жестове, възхищението и благодарствените поклони бяха станали всеобщи; но щом гласът на четеца замлъкна, за миг настъпи толкова дълбока тишина, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Изведнъж принцът бутна назад стола си и стана.

— Благодаря ви, драги господа и приятели, благодаря ви от сърце… — започна той, но не довърши, защото свидетелите също бяха станали, бяха го обкръжили и му стискаха ръка, стискаха ръка и на Раймондо и поздравяваха всички.

— Наистина нямаше нужда да се чете!… Много добре се знаеше, че покойната, царство й небесно, не би… Образец на завещание! Каква мъдрост! Какъв разум!

— Не е забравила никого! Всички могат да бъдат доволни — изказваше особено одобрението си монсеньорът.

И Фердинандо, и Киара, и Лукреция — всички получаваха своя дял от поздравленията, докато нотариусът и съдията извършваха формалностите по протокола. Но дон Бласко, който, щом свърши четенето, отново почна да си гризе ноктите с още по-голямо настървение от преди и да обикаля наоколо като стършел, хвана Фердинандо тъкмо когато председателят се ръкуваше с него, и го дръпна към един прозорец:

— Ограбени! Ограбени! Ограбени сте! Ограбени като насред гората! Откажете се от завещанието и искайте това, което ви се пада!

— Защо? — запита смаян младият човек.

— Защо ли? — избухна дон Бласко, гледайки го кръвнишки, сякаш искаше да го разкъса, сякаш в главата му не можеше да се побере мисълта, че е възможна такава глупост като тази на племенника му, такава глупашка наивност. — Ей за това! — и изтърси такава неприлична дума, че накара да пламнат от срам чак и изрисуваните прадеди; после обърна гръб на този глупак и тръгна по петите на маркиза.

— Разорени, ограбени, измамени! — викна му той направо, като едва не заби пръсти в очите му. — Законна наследствена подялба ли? И какви сметки прави! Ако приемете това завещание, вие сте последните… — и пак изтърси друга неприлична дума. — Аз мога да ви направя сметките много бързо! А за тебе дарение на сума, която не си получавал! И нито дума за легата от Калтаджироне! Заяви, че се отказваш, още сега!

Смаян от неговата ярост, маркизът измънка:

— Ваше благородие, наистина…

— Истина-мистина, какви ми ги дрънкаш! Да не мислиш, че мене ме засяга нещо?… Аз ви казвам във ваш интерес, глупако неден!

— Ще говоря със съпругата си… — отвърна маркизът; тогава монахът, втренчвайки за момент поглед в него, мислено го прати по дяволите, както и другия глупак, и тръгна към маркизата.

Тя беше при другите дами, наобиколили дона Фердинанда: старата мома не изразяваше своето мнение и не отговаряше на брътвежа на присъствуващите: „Справедливо!… Погрижила се е за всички!… Образец на завещание…“

— Злите езици разправяха, че леля щяла да лиши от наследство твоя съпруг — казваше братовчедката Грациела на принцесата. — Като че ли обичта, която изпитваше към Раймондо, би могла да й попречи да признае в лицето на Джакомо главата на фамилията, наследника на титлата.

Дукеса Радали обаче, покрусена и учудена, доверяваше на дон Мариано:

— Никога не бих могла да повярвам! И двамата наследници? Ами тогава какво ще стане с правото на първородните? Така ще се заличат благородническите фамилии!

Но принцесата беше съвсем объркана и не се осмеляваше да отговори, като следеше непрестанно принца с поглед. А той, сред групата на мъжете, които неспирно повтаряха: „Каква мъдрост! Каква далновидност!“, заяви с тържествен тон:

— Всичко, сторено от нашата майка, е добро…

В същото време приорът повтаряше на монсеньора:

— Разбира се, волята на блаженопочившата ще бъде закон за всички…

И само Раймондо изглеждаше отегчен от поздравленията и едва понасяше ръкостисканията. Но Балдасаре вече бе разтворил широко вратата в дъното и влизаше следван от двама камериери, които крепяха два големи подноса с ледени сиропи, пасти и бисквити. Принцът започна да обслужва свидетелите; майордомът се отправи към дамите.

— Лишени сте от това, което е ваше! Ограбени! Докарани до просяшка тояга! — говореше през това време дон Бласко на племенницата си Киара, която бе успял да пипне. — За да облагодетелствува онзи разюздан син, дето дори не си направи труда да дойде да я види, преди да пукне! И заради оная селяндурка, дето се напъха в този дом! — Монахът пронизваше с гневни погледи графиня Матилде. — Така ли ще се оставите да ви оберат? Тук трябва да се действува веднага, да заявите ясно и открито, че се отказвате от завещанието, че искате това, което ви се полага…

— Аз не зная, чичо…

— Как не знаеш?

— Ще говоря с Федерико…

Тогава монахът съвсем излезе от кожата си:

— Вървете по дяволите и ти, и Федерико, и всички други, ама аз съм глупак над глупаците, че се кося за това!… Тук! — заповяда той на Балдасаре, който отиваше да сервира на графинята, и като взе един леден сироп, изпи го наведнъж, за да успокои гнева си.

Брат му дон Еудженио тихомълком пъхаше в джобовете си по цели шепи сладки и бисквити и дъвчеше лакомо, надигайки една след друга чашите марсала^[5], вместо подсладена вода, като човек, който не е сигурен дали ще обядва. И въпреки това се стараеше да кима с глава в знак, че одобрява думите на негово преосвещенство епископа, който, щом видя, че приорът дон Лодовико отказа да се почерпи под претекст, че тримири, рече на председателя:

— Истински ангел! Нищо светско не го интересува! Жив пример на евангелска добродетел…

— Семейство за пример! — потвърди председателят с пълна уста. — Със стари традиции! Къде бихте могли да поставите този превъзходен принц?

А принцът най-сетне се оттегли до един прозорец с чичо си дука и с горчива усмивка му каза:

— Чухте ли, ваше превъзходителство? Това, което изглеждаше невъзможно, е истина! Моето семейство е разорено…

— И аз не вярвах! — възкликна дукът. — Че ще му даде по-големи привилегии от другите законни наследници — да, но че ще го направи сънаследник с теб!

— Дори и едно крило от къщата! За да ме позори! Домът на нашите прадеди трябва да служи на Палми!

— Сега Палми сигурно е доволна — каза братовчедката Грациела на дукесата. — Нейният съпруг — сънаследник! Горкият Джакомо, принуден е да дели с брат си! Неприятно ми е най-много заради тази натрапница, която ще се възгордее още повече…

Графиня Матилде бе притисната от гневните и строги погледи на дон Бласко, на братовчедката и принца. Всеки път, когато Балдасаре се насочваше към нея, за да й сервира, някой все правеше знак на майордома да сервира на друг или на друга. Сега бе останала само тя; но дона Фердинанда накара да доведат малкия принц Консалво и като го постави на коленете си, викна:

— Балдасаре, тук!…