Федерико де Роберто
Вицекралете (13)

4

Това събитие направи такова впечатление, че изведнъж Гарибалди и Ратаци, Рим и Аспромонте минаха на втора линия. Граф Уседа с дона Изабела! Заедно в хотела, като че ли са двама влюбени, избягали от къщи, за да принудят семействата си да ги оженят! Ами графинята? А баронът? Как е станала тая каша? И как ли ще свърши?

Паскуалино Ризо, завърнал се от Флоренция с господаря си, бе обсипан с въпроси. Паскуалино приличаше на важен господин: костюм, скроен по последна мода, фини ризи, пръстени на ръцете, лачени обувки, така че, ако не беше голобрадото му лице, всеки би го взел за знатен благородник. И в портиерните, в конюшните, във файтонджийските кафенета, в преддверията на роднините той даваше желаните обяснения. Абе той отдавна предвиждал, че графчето няма да я кара дълго с жена си, пък и всички сигурно са усетили това още предната година, когато господарят дон Раймондо избяга далече от тази жена, дето му тровеше живота. Всички знаели, че той обича дона Изабела; но графинята, ако била друга жена, какво трябвало да направи? Да постъпва разумно, заради децата! А тя — тъкмо обратното: плачове, гюрултии, обвинения, заплахи, баща й все се меси — ами то човек трябва да е от камък, за да издържи на всичко туй! И макар веднъж вече горкият граф да бил изгубил търпение, пак отстъпил — и то без да е виновен той! Сложил кръст на миналото и се примирил да се събере отново с нея, защото имат деца. Та кой не знае, че мъжете не могат да седят вързани все за фустата на жена си; а и графът не е направил нищо повече от туй, което правят всички мъже. Ама хитрите жени, дето имат две капки мозък, разбират тия неща, правят се, че не виждат и следват волята божия. А тази неразбрана жена, графинята, уж обещала да бъде разумна, пък почнала пак старите работи. Какво ти! По-зле и от преди! Мъжът й не можел да излезе да подиша чист въздух, без тя да му направи скандал: ако отидел в „клубина“ да се види с приятелите си или да се поразходи, веднага подозрения, плачове и упреци. Ами разправиите за разходката в Касине? Графчето ходел там с коня и като срещнел дона Изабела с каретата, разбира се, спирал да я поздрави; и още тозчас — трак-трак, кой, мислите, пристига? Каретата на господарката!… Ама че жена! Щом като това й е неприятно, защо не върви в градината Пополи^[1], която е не по-лоша?… Че на всичко отгоре и с децата! Особено онова дяволче, по-голямата дъщеричка, дето разбира много неща досущ като възрастни! Децата трябвало да ги оставя на „миса“ англичанката, която графчето бил наел тъкмо за тая работа!… А вечерта в къщи олелия до небесата! И горкият граф — ела, боже, на помощ!… Когато престанела да ходи по петите му, господарката почвала друга песен: затваряла се в стаята цели петнадесет дни, без да си подаде носа, и не слушала ни оправдания, ни молби, че не щадяла и малката си дъщеричка, която имала нужда от чист въздух и не искала да излиза без майка си. А графът — ангелско търпение!… Но това не било нищо: докато жена му го притискала до стената, господарят понасял всичко най-безропотно. И един прекрасен ден знаете ли какво й хрумнало на графинята? Намислила да повика баща си, да го прибере в къщи, че да подпали истинска война между тъст и зет!… Навярно била полудяла. Ех, тя донейде има право да се меси в работите на графчето; ама баща й? Че кой е баща й? Чужд човек, при това предрешен селяк, че на всичко отгоре и нахалник! Да си кажем всичко тъй, както си е: най-първо на него му липсва възпитание — научил дъщерите си да му говорят на „ти“! А като го насъскала графинята, станал цял звяр; графът бил принуден да търпи неговите грубости, и то в собствения си дом! Веднъж само дето рекъл, че има работа и не може да заведе жена си на театър, оня селяндур, баронът, се осмелил да го заплаши с бастуна. Милостиви боже, че кой би могъл да го изтърпи! Графчето не му казал нищо друго освен една-единствена дума: „Простак!“, дето оня си я заслужавал; грабнал си шапката и се махнал, ама този път завинаги! Кой може вече да го съветва да се върне и да им прости? Децата, здраве да е, ще отидат в колеж; ако пък господарката не ги пуща, господарят ще се съгласи да останат при нея… макар че… въпреки че… Защото най-интересното, драги господа, е това, че графинята хем го ревнувала, хем в същото време и тя се забавлявала в обществото! Не че се било случило нещо особено; което си е право, такова нещо не може да се каже, пък и господарят нямало да седи със скръстени ръце, ако е така! Ама човек трябвало да види само какъв бяс я бил обзел да ходи по балове, на театър; колко разкошно се обличала, когато приемала в дома си толкова много мъже, все ергени, между които и някой си граф Роси, собственик на къщата…

И историята, разказана от Паскуалино, се предаваше от уста на уста: кочияшите я разправяха на слугите, миячите — на готвачите, портиерите — на хазяите, и всеки добавяше по нещичко от себе си, докато, стигнала до широката публика, тя подготвяше общественото мнение и печелеше симпатии в полза на графа. Мнозина обаче поклащаха глава и не се поддаваха на това; полека-лека, незнайно откъде, от някакви сведения, дошли от Флоренция и от Милацо, от някои думи, изпуснати от самия Паскуалино, когато оставаше насаме с приятелите си, след като си бе пийнал, истината почна да излиза на бял свят.

Раймондо се бе заклел да скъса със съпругата си още същия момент, когато чичо му дукът се бе заел да го накара да я прибере отново. Както винаги, когато се мъчеха да го разубедят от някое намерение, той се бе заинатил още повече. Далече от Матилде и от дона Изабела, той бе изпълнен от илюзията за оная свобода, която му бе най-скъпа от всичко; принуден да се откаже от тая своя свобода, той се бе зарекъл да си я възвърне отново на всяка цена и като се подчини лесно на съветите на дука, с отстъпчивостта си целеше единствено да докаже, че съпругата му е виновна — само по този пункт версията на Паскуалино не беше съвсем лъжлива. Идеалът на господаря му беше да се освободи едновременно и от съпругата, и от приятелката си; но си беше направил сметката без кръчмаря, тоест без дона Изабела. Още в началото на приятелството си с Раймондо, още тогава, когато в дома на съпруга си оказваше съпротива на ухажванията на младежа, като хем проявяваше симпатия към него, хем изтъкваше своите семейни задължения, тя неведнъж му бе казвала със съжаление, с което искаше да засвидетелствува чувствата си към него: „Ако се бяхме запознали по-рано, когато и двамата сме били свободни! Колко щастливи щяхме да бъдем!…“ И тези думи, на които той не вярваше, го караха да охладнее към нея и щеше да охладнее още повече, ако бе повярвал, че те са израз на искрено чувство; защото както най-голямата грешка на жена му беше любовта й към него, искането да й принадлежи напълно, двамата да бъдат едно цяло, също такава сериозна грешка би било подобно искане от страна на приятелката му. При все това, заел се да сломи нейната съпротива, и той неведнъж й беше казвал: „Колко щастливи щяхме да бъдем!“ и се бе заклел, че единствената му мечта е да живее с нея и заради нея. После се опита да се отдръпне; но дона Изабела, която бе разбила живота си заради него, останала без семейство и без закрила, нямаше намерение да го изпуска. За да привлече отново към себе си този равнодушен любовник, чийто характер бе опознала от собствен опит, достатъчно беше да го обвини, че той посреща хладно съпротивата на роднините, стремежа на жена му да го задържи. Всеки един от тези намеци действуваше като пришпорване на младежа; зарекъл се да й докаже, че е свободен да прави каквото си иска, той вършеше точно това, което не искаше… И мъченичеството на графиня Матилде започна отново, още по-жестоко от преди, засилено от новото разочарование, от невъзможността да се обърне за помощ към баща си, и то не защото мислеше, че сега той ще я изостави, както я бе заплашил, а защото се бе зарекла в себе си да не признава своята грешка, защото пак бе обзета от предишния страх, че тия две буйни натури ще се сбият… Когато тя се почувствува съвсем самотна и отчаяна, баща й дойде при нея. Сляпата му любов към дъщерята и не по-малко сляпата омраза към зетя бяха осуетили намерението му да остане безучастен; той бе следил отдалече живота им стъпка по стъпка, очаквайки мига да се намеси; и когато чашата преля, ето че той дойде. И Паскуалино бе дочул тъкмо разговора между тъста и зетя, решителното обяснение, станало, след няколко дни на привидно спокойствие, долу, в конюшните на двореца Роси, за да не чуят Матилде и децата. На наставленията на барона, в които се таеше заплаха: „Ти няма ли да престанеш? Няма ли да спреш най-сетне?“, Раймондо бе отвърнал с обичайния си презрителен тон на превъзходство: „Какво искате да кажете с това? Не се бъркайте в нещо, което не ви засяга!…“ Но баронът бе възразил, че го засягало тъкмо това — спокойствието на дъщеря му, за което най-много се тревожел, което искал да бъде осигурено на всяка цена, дори с цената на това да си я прибере и да скъсат завинаги… „Че кой ви задържа? Моля, вървете си!“ Паскуалино се бе скрил в обора, там наблизо, и макар че чуваше господарите, не можеше да ги види; но при този отговор на графчето и краткото мълчание, което последва, усети студени тръпки по тялото си. „Добре, ще си отидем… но преди това…“ Тогава Паскуалино се притече. С кървясали очи и вдигнат юмрук, баронът вече бе пипнал зет си; но и да не беше се хвърлил кочияшът помежду им, достатъчно бе Раймондо да каже само една дума: „Простак!“, за да накара тъста си да го пусне веднага. Графът наистина бе казал тая дума, Паскуалино не измисляше, когато разказваше случката — да бяхте видели как подействува тя на барона! Този грамаден мъж, който само ако го духнеше, щеше да повали слабия си и немощен зет, който можеше да го превие като тръстика с грубите си космати ръце, се сви като малко момче пред учителя си; младият граф Уседа, нежният и хилав потомък на Вицекралете, бе сразил барона-селянин само с тая дума, с тая обида, която изразяваше каква дистанция отделя порочния, но възпитан благородник от свадливия „облагороден“ селяк. „Да, простак е — твърдеше Паскуалино, — защото между хора с такъв произход въпросите не се решават с юмруци.“ И точно с тая дума графът напомняше на тъста си каква чест му е оказал, като се е оженил за дъщеря му; и ако баронът се бе вкаменил като статуя, то беше, защото веднага бе осъзнал, че е сгрешил. Мигар сродяването с Уседа не му се бе струвало истинско щастие? Мигар гордостта, че е влязъл в семейството на Вицекралете не го бе заслепила дотолкова, че в продължение на много години не забелязваше жертвата на дъщеря си? А след като му се отвориха очите, нали едно смътно, почти инстинктивно чувство за малоценност го възпираше всеки път, когато се канеше да упрекне зет си за неговото поведение, за неговите пороци, за жестокостта му, за отровената кръв на невинното дете! Простак, да, той заслужаваше тая обида, след като, поддал се на гнева си, бе поискал да уреди спора като между файтонджии; и преди да обърне гръб на зет си, гласно призна, че си е заслужил това. Защото всъщност сцената не бе свършила дотук, имаше още нещичко, което Паскуалино разказваше само на четири очи. „Аз съм простак, да — промълвил баронът, — а ти?…“ И му изтърсил право в лицето една дума, която кочияшът повтаряше тихичко на ухото на събеседниците си… Тогава Раймондо напусна незабавно дома си, изтича при приятелката си, принуди я да си стегне багажа и я доведе в Сицилия.

 

 

Наистина трябваше да я принуди, защото Дона Изабела не беше много убедена, че това пътуване е уместно. Тя разбираше, че Раймондо иска да я отведе в своя роден край, за да скъса шумно и окончателно със семейство Палми; но схващаше също така, че не любовта му към нея, а само раздразнението от кавгите и поривите на омразата, породена от бурното обяснение, тласкаха нейния приятел към тази стъпка; чувствуваше, че откритото показване на тяхното приятелство там, в оня малък град, ще навреди на нея, че провинциалният морал, искрен или не, ще се надигне срещу нея. Но понеже беше вече късно и с възраженията си тя само предизвикваше още повече Раймондо, и за да го привлече към себе си, не разчиташе на нищо друго освен на тия предизвикателства, тръгна с него. Във всеки случай Уседа щяха да бъдат на нейна страна.

Така и стана. Те едва бяха пристигнали, когато в хотела дойде да ги види дона Фердинанда, която въпреки нестихналите смутове бе слязла в града във връзка с едно свое дело срещу някакви неизправни длъжници; тя се осведоми за станалото и одобри решението на Раймондо с една-единствена, но многозначителна дума: „Най-сетне!…“

В града бяха също така и Бенедето, и Лукреция, която се бе успокоила вече. На другия ден след пристигането си Раймондо отиде при тях. Лукреция му върна визитата още същата вечер, без да обръща внимание на съпротивата на мъжа си. Бенедето осъждаше строго поведението на шурея си и ако имаше кураж, би попречил на жена си да направи това посещение; но Лукреция заяви, че не вижда нищо лошо в това да отиде да навести собствения си брат: нима е длъжна да знае, че той „придружава“ някаква дама? И двамата отидоха в хотела, където Раймондо ги посрещна сам; но след като поговориха за пътуването и за времето, той стана и почука на вратата на съседната стая; появи се дона Изабела, която се ръкува с Джуленте и целуна Лукреция. Никакво представяне, никакви обяснения, нищо. В първия момент Бенедето съвсем се обърка, не знаеше как да се държи с нея, как да я нарича; но Ферса сама даде тон на разговора, почна да говори най-непринудено за това-онова като със стари приятели, дори направо като с истински роднини. Засега били в хотела, но, разбира се, не можели да останат все тук. Раймондо имал намерение да наеме квартира в града; а тя смятала, че е за предпочитане някоя малка вила, за да избягнат хорските клюки.

Тъкмо Джуленте понечи да каже, че ще направят добре, когато Лукреция възкликна:

— Че какво общо имат с това хората? Ако се криете, ще кажат, че се страхувате! Да говорим открито — ще има мнозина, които ще се правят на възмутени. — Дона Изабела сведе поглед. — Почнете ли да ги слушате, край!

Раймондо не каза нищо, защото чакаше да се види с Джакомо, който беше в Белведере и при когото сутринта бе пратил Паскуалино, за да го извести за неговото пристигане. Но кочияшът се върна смутен и умърлушен и не смееше да продума. „Пристигнал ли е? — рекъл му принцът. — И какво иска?“ — като че той бил отишъл да му иска пари. „Нищо, ваша светлост… праща ме да ви съобщя, ваша светлост… иска да знае кога ще се върнете в града, ваша светлост…“ А принцът му отговорил пак със същия тон: „Сега започвам курорта си, ще се върна през ноември…“ — и му обърнал гръб. Когато той му разказа тази сцена, Раймондо прехапа устни, а дона Изабела изхлипа:

— Ах, какво направихме!… Ето че брат ти ни укорява! — И като обвини само себе си, добави: — Заради мен ще се скараш с близките си!…

— Ще видим! — отсече Раймондо.

Нейните предвиждания се сбъдваха. Повечето хора, без да приемат или отхвърлят оправданията и обвиненията относно второто и окончателно напускане на семейството, осъждаха Раймондо за това, че е тръгнал да пътува с приятелката си, че се е настанил в хотела с нея, че открито показва тази връзка, пренебрегвайки общественото мнение. Той можеше да се оплаква от жена си — с право или не; страстта към дона Изабела можеше да намери оправдание; обаче моралистите, бащите на семейства, малко или много почтените дами искаха да се спазва приличието; и макар в града да имаше малко хора, тези настроения се изразяваха в някои хладни поздрави към Раймондо, в някои тайнствени разговори на слугите. Извън Катания, във вилите, където бе стигнала вестта за скандала, всички разискваха как трябва да се държат към тази двойка при завръщането си в града. Мнозина заявяваха, че ще скъсат всякакви връзки с тях; други, които се чувствуваха по-близки, но затова пък и по-объркани, не смееха да вземат решение, преди да са видели как ще се държи фамилията Уседа. Сега неочакваната студенина, която принцът бе проявил пред Паскуалино, говореше ясно, че той отказва да ги подкрепи. Изправен пред това препятствие, Раймондо се наежи, зарече се да победи; но понеже дона Фердинанда го посъветва да отиде лично при Джакомо, той бе обзет от скрито вълнение: готов беше да направи всичко друго, но не и да моли този мошеник, който, след като го бе подкрепял, сега заставаше срещу него кои знае с каква цел; не искаше да се унижава пред този брат, от когото се чувствуваше мразен в продължение на толкова години, още по времето на майка им. От друга страна, мисълта за демонстрациите на неприязненост, които се подготвяха срещу него и приятелката му, го вбесяваше, разпалваше още повече желанието му. И един ден нае файтон и се качи в Белведере. Като го видя да се приближава, Джакомо се обърна към него не с обичайния фамилиарен тон, а съвсем официално.

— Добър ден, как си? — рече той, без да му подаде ръка.

— Добре, а ти? — отвърна Раймондо.

— Отлично — заяви принцът и поглади брадата си.

Скована от погледа на съпруга си, принцесата, която бе седнала да бродира и държеше край себе си Терезина, отговори с едносрични думи на въпросите на девера.

— Дълго ли ще стоите още тук? — запита Раймондо, почервенял като мак.

— Да, до ноември. Струва ми се, че вече ти известих — отговори принцът и отново прекъсна разговора.

Момиченцето разглеждаше този чичо, чиито черти не си спомняше добре, който не я галеше и към когото баща й се държеше като към чужд човек.

— Исках да ти кажа нещо — поде Раймондо колебливо, почти плахо, и колкото повече нарастваше смущението му, толкова повече се сърдеше на себе си. — Исках да те попитам дали може да се намери някоя виличка под наем… някоя малка къща, подходяща за мен… няма значение, че е малка, само да бъде чиста…

Принцът сякаш се помъчи да се сети и отговори:

— Не. Всичко е заето още откакто мина Гарибалди.

Раймондо, който сучеше нервно мустаците си, не отстъпи:

— Ще потърся все пак.

Тогава брат му отвърна хладно, без да го погледне:

— Търси, щом искаш. Безполезно е, няма да намериш.

Раймондо си отиде блед, мълчалив и разтреперан. Напразно се бе унижил! Той му обявяваше война! Не го искаше край себе си!…

Наистина принцът бе заявил открито пред всички роднини и познати, че не намира думи да порицае поведението на Раймондо. „Това е нечуван скандал! Как не го е срам? И още има лице да се връща в родния си град! Щом си намислил да правиш такава щуротия, трябва да се скриеш колкото се може по-далече, където нямаш познати, където можеш да заблуждаваш хората както си щеш!“ А на леля си дона Фердинанда, която един ден дойде нарочно в Белведере, за да се намеси, за да го накара да постъпи като нея, той отвърна:

— Нашето положение е различно. Вие, ваша светлост, сте свободна да мислите и да правите каквото си искате — може и да ги приберете у дома си, нали няма на кого да давате отчет. Аз имам жена и дъщеря и не мога да приема такъв позор пред техните очи.

Той изрече всичко това пред принцесата и момиченцето и въпреки настояванията на старата мома, остана непоколебим във възмущението си. И Киара осъждаше брат си, понеже Федерико го смяташе за неморален; да не говорим пък за братовчедката Грациела, която беше проводник на мнението на принца. Чрез отвратената стара мома, натъжените блюдолизци и бъбривите слуги всички негови думи стигаха до ушите на Раймондо, който се разтреперваше и изпадаше в мълчалив гняв; тогава дона Изабела подхвърляше с тъжна усмивка:

— Виждаш ли, че не можеш да издържиш! Най-добре да ме оставиш! Не искам заради мен да се скарваш с целия си род!

Така той, който чувствуваше как се утежняват последствията от погрешната му стъпка и в себе си проклинаше часа и мига, когато бе обърнал внимание на тая жена, която вече му бе омръзнала и заради която бе изтърпял унижението да се кланя на брат си, се привързваше още повече към нея и от инат й се отдаваше слепешката. Не искат да я приемат ли? Той й обещаваше, че ще види всички в краката си. Говорят лошо за нея ли? Тогава я уверяваше, че ще стане негова съпруга.

За да спечели благоразположението на други роднини, той отиде да потърси чичо Еудженио. Горкият кавалер беше много западнал, търговията с глинени чирепи беше вече съвсем замряла; а нима Виктор Емануил можеше да даде някаква катедра на един камерхер на Фердинандо II? Затова той бе напуснал малкото жилище, което обитаваше отдавна, и се бе сврял в две стаички в покрайнините. Вечно дирещ пари, сега той бе основал „Академия на четиримата поети“, на която беше председател, секретар, иконом и всичко, и избираше наляво и надясно всякакъв вид академични членове: основоположници, учредители, благодетели, действителни, заслужили, почетни и кореспонденти; всеки един от тях получаваше грамота, бронзов медал, статута и една сметчица от двадесет лири за разноски; често пъти обаче, вместо запис, пощата носеше на кавалера отказаната пратка. Роднините му го държаха на разстояние, от страх да не им иска пари; но като видя, че Раймондо го търси, той веднага усети накъде духа вятърът. Още тозчас отиде да навести дона Изабела, застана на нейна страна, против принца, и се самопокани на закуска и на обед всеки ден. Протритите дрехи висяха на гърба му, а обувките на краката му бяха цъфнали; но след няколко дни той изцяло смени кожата си. С нов-новеничък костюм, с чисти ризи и ръкавици на ръцете, придружаваше дона Изабела всеки път, когато тя излизаше навън; стана неин верен рицар и официално и неофициално я защищаваше пламенно, наричайки я своя „племенница“.

И Лукреция, напук на мъжа си, се показваше по улиците с нея, подкрепяше я и нападаше остро най-големия си брат, обяснявайки неговата съпротива с една съвсем проста причина:

— В името на морала ли? Не, ами за да ви накара да му платите за неговата подкрепа! Да се обзаложим ли, че е така? Та нали и аз трябваше да му платя, за да даде съгласието си за моя брак!

— Лукреция!… — смъмра я Бенедето.

— Какво има? Не е ли истина? Не трябваше ли да приема оная кожодерска спогодба, за да се омъжа за теб? Всички знаят тази история! Сега идва твоят ред — рече тя, обръщайки се към Раймондо. — Ще видите дали греша! Чичо дон Бласко имаше право, когато разправяше… Ах, апропо, защо не отидеш при него да го видиш? И при Лодовико? Колкото повече хора спечелиш на твоя страна, толкова по-малко значение ще имат предразсъдъците на Джакомо. Да отидем заедно, аз ще ви придружа…

И Раймондо отново измина Горския път, отиде със сестра си и зет си в Николози, където почиваха бенедиктинците, да моли за подкрепа брат си и чичо си монаха. Дон Бласко бе осведомен за всичко; забравил изведнъж Гарибалди, сега в Николози той по цял ден крещеше като бесен ту против Раймондо, дето бил забъркал тая последна и най-голяма каша, ту против Джакомо, който бил не по-малък непрокопсаник от брат си, на когото отначало съдействувал, пък сега се правел на пуритан: защо? За да го изнуди!… Когато племенниците пристигнаха, дон Бласко спеше като заклан след обеда и брат Кармело трябваше да го събуди.

— Какво има? — ревна той. — Защо ме безпокоиш?

— Прощавайте, ваше преподобие; дошли са близките на ваше преподобие.

Той изскочи навън и щом съзря Раймондо, ококори сънените си очи. Както Лукреция и Бенедето, така и Раймондо му целуна ръка. Той им позволи това, като измърмори:

— Какво има? Защо сте дошли по това време, на тоя пек?

— За да ви видим, ваше превъзходителство — обясни Лукреция от името на всички. — Денят не е чак толкова горещ. Добре ли сте, ваше превъзходителство? Има две години, откакто не съм стъпвала тук… А къде е Лодовико?

Умърлушен, брат Кармело дойде да каже, че негово преподобие приорът бил на съвет при абата и засега не можел да слезе долу. Раймондо побледня: ето че и този му обявяваше война, всички заставаха против него!… Затова, когато Лукреция, в съгласие с чичото, предложи да се поразходят из градината, той отвърна кратко:

— Не, бързам да се върна. Да вървим!

На другата заран, в хотела, той още не беше станал, когато камериерът дойде да му съобщи:

— Тук е чичо ви, ваше превъзходителство.

И тутакси се появи дон Бласко. За пръв път в живота си Раймондо виждаше чичото да идва при него и да го пита почти с любезен тон: „Как си?“ Подушил, че ще става голяма разправия, монахът просто не вярваше, че пак ще може да си напъха гагата в чужди работи. Сега трябваше да се насъскат двамата братя един срещу друг, да се помогне за развалянето на още едно дело на покойната принцеса — брака на Раймондо; и той се чувствуваше поканен за обичайната си игра.

Дона Изабела се показа в домашна роба, целуна му ръка, наричайки го „ваша светлост“, като да беше й станал вече чичо; и веднага заговориха по въпроса. Щом чу, че тя иска да се скрие на село, монахът скочи:

— На село ли? Че защо на село? За курортния сезон — да, до ноември; но трябва да си подготвите жилище в града! От хората ли се боите? Тогава защо сте дошли? Няма смисъл!

Неговият съвет беше — да се поиска незабавно отчет на Джакомо, да му се отнеме пълномощното и да се почне съдебна подялба; при тия заплахи принцът веднага щял да омекне. Но точно на другия ден след посещението на монаха от Белведере слезе синьор Марко, за да извести на графа, че господин принцът искал да му върне пълномощното и да му даде отчет, тъй като той вече се е завърнал. Раймондо изгони управителя с едно яростно: „Разбрах, добре!“ и целия ден беше в такова ужасно настроение, че дори не проговори. А дона Изабела, унила, току му повтаряше: „Видя ли? Аз ти нося нещастие! Пусни ме да си ходя! Пък да става с мене каквото е рекъл бог…“ Тогава той възрази:

— Не, аз трябва да победя!…

И точно Лукреция, която вече съвсем се бе сближила с незаконната снаха, измисли нещо:

— Понеже не може да живеете вечно на хотел и сега е време за курорт, защо не идете при Фердинандо, в Пиетра дел’Ово? Той има толкова място, ще ви даде две стаи. Ще бъдете при свой човек и това ще прави добро впечатление.

Всички одобриха предложението. Нито Раймондо беше ходил досега да търси този си брат, нито Фердинандо знаеше, че Раймондо се е върнал: толкова бяха равнодушни един към друг, толкова много се различаваха по своето възпитание, вкусове и начин на живот, че съвсем се бяха отчуждили и никой от двамата не се интересуваше от съществованието на другия. Лукреция пое задължението да говори с него и отиде в Жълъдите. Понеже не бе виждала Гламчо от много месеци, остана смаяна. Той бе отслабнал като след дълго боледуване, очите му бяха хлътнали, брадата небръсната, гласът — отпаднал, налегнала го бе меланхолия, по-мрачна от обичайната.

— Нека дойде… той е господар — отвърна Гламчо на сестра си, без да се учуди ни най-малко, че Раймондо се е завърнал и дири подслон при него.

— Но, знаеш ли, трябва да ти кажа нещо — добави Лукреция. — Не е сам…

— С жена си ли е?

— С жена си, да… все едно, че му е жена…

И му обясни, че Раймондо е оставил Палми и живее с Ферса. Фердинандо я слушаше, оглеждайки се насам-натам, като да бе загубил нещо, после повтори:

— Добре, добре; кажи му да дойде, когато иска.

 

 

Щом пристигнаха в Жълъдите, Раймондо и дона Изабела пожелаха да разгледат къщата, градината и стопанството и щедро сипеха похвали за отлично обработеното лозе и великолепно подредената овощна градина, одобриха смяната на посевите, възхитиха се от всичко. Но хвалбите вече не действуваха на клетия Гламчо така, както едно време. Душата му се бе преобразила, нещата, които преди го блазнеха, сега му бяха безразлични, робинзоновският живот вече не го привличаше, без което той не би се съгласил да приеме други хора у дома си. Сега всъщност господар на Жълъдите беше чифликчията, разпореждаше се както си искаше, обработваше земята, както той си знаеше, прибираше в джоба си доходите от имота, а на кавалера даваше само остатъците. И ако понякога, обзет от угризение, го питаше какво ще му нареди, Фердинандо отвръщаше: „Оставете ме на мира! Не ми говорете за нищо! Свършено е с мене… Я имам, я нямам още шест месеца живот… Може да ми приготвите ковчег…“

Работата беше станала така: книжарят, от когото той бе купил книгите по агрономия, механика и естествознание, намерил цял куп медицински наръчници от неизвестни автори, дипломни работи на некадърни доктори, стари фармацевтични справочници, разбъркани свитъци от анонимни енциклопедии — хартия за продан само на кило, и един ден му ги предложи, като му внуши, че в тях се намира есенцията на науката. Фердинандо му ги плати скъпо и прескъпо и се впусна да чете всичко. И тогава започна да се побърква. Остана ужасен от описанията на болестите, изброяването на симптомите и несигурността на различните видове лечение; затворен в стаята си, с книга в едната ръка, той държеше другата на сърцето си, за да си проверява пулса, или се опипваше по цялото тяло, със страх, че ще открие туморите, парализите и възпаленията, за които пишеха лекарите. Полека-лека от едно покашляне, стомашно разстройство, главоболие, лек сърбеж или тръпки по кожата той почна да мисли, че страда от всички болести; и тази мисъл, забила се в мозъка на тоя самотен мизантроп, съвсем го съсипа. За него смъртта му беше въпрос на дни; и именно страхът да не умре сам, нуждата да вижда пред себе си едно приятелско лице го накара да прибере брат си.

Когато Раймондо видя, че той не яде почти нищо, че стои затворен в стаята си, че в някои дни дори не се надига от леглото, почна да го разпитва какво му е, дали се чувствува зле; отначало, от стеснение, той отказваше упорито; но като се намери натясно, призна. Имал хроничен катар на червата, разширение на далака, постоянен бронхит; херпесът се разпространявал в кръвта му, жлезите му били подути. Понеже Раймондо се смееше, докато брат му изреждаше болестите си, той добави опечален, почти със сълзи на очи:

— Няма нищо смешно! Да не мислиш, че си въобразявам? Аз си знам от какво страдам!…

— Тогава защо не повикаш лекар?

— Лекар ли? Че какво могат да направят лекарите? В това състояние, до което съм стигнал?

И нямаше начин да го убеди. Тогава на сцената излезе дона Изабела. Вместо да противоречи на маниака, тя взе да го подкрепя: съгласи се, че той страда от сериозни заболявания, че лекарските предписания са безполезни; обаче, след като докторите не разбират нищо, не може ли да опита поне някое народно лекарство, от ония, дето понякога правят чудеса?

— Като бях дете, и аз имах дълго време катар на червата, по-упорит от вашия. Знаете ли как ми мина? Със салата от маруля!

И заръча да му направят една чиния такава салата, като гарнитура към един голям котлет, печен а л’англе. Фердинандо почна да яде като Христос на тайната вечеря — не вярваше в резултата, беше сигурен, че всичко това ще ускори края му.

— Сега човек трябва да направи една хубава разходчица! — И подавайки му ръка като на привдигнал се болник, дона Изабела го разходи из градината.

На другия ден болният не можа да повярва, че се събужда жив и с известен апетит. За кратко време салатата и печеното направиха чудеса; оставаше да се излекува сърбежът, който той наричаше, херпес.

— За това нещо лекарството е още по-просто: направете си една хубава баня със сладка вода.

От месеци вече той миеше два-три пъти седмично само върха на носа и на пръстите си, от страх да не хване пневмония; така изчезна и херпесът. Млякото, яйцата, движението и чистотата го възвърнаха към живот и от благодарност към дона Изабела той се просълзяваше:

— Каква жена! Каква умница! Колко интелигентна!

Имаше малко приятели, но всеки път, когато се видеше с някой от тях, почваше да говори за нея с такава възхита, сякаш тя беше най-мъдрата и добродетелна жена — ангел, слязъл от небето. Като свикна да се движи, ходеше и при сестра си Лукреция, търсеше нарочно хора, за да им разправя за нея.

— Колко обича Раймондо! Как се грижи за къщата! Това, което направи за мен, не може да се опише! Ако не беше тя, отдавна да съм умрял и погребан!

Един ден отиде у Лукреция тъкмо в момент, когато съпрузите спореха оживено; щом го видяха, те млъкнаха.

— За какво говорехте?

— За положението на Раймондо — отвърна сестра му, решена да му разкрие тайната. — Така не може да продължава. Трябва да помисли да узакони тази връзка, като се разтрогнат браковете.

Тя съобщаваше това решение също така просто, както Раймондо и дона Фердинанда го бяха споделили с нея. Да се поиска и да се постигне разтрогването на два брака, за Уседа беше нещо съвсем просто: кой можеше да откаже на Вицекралете това, което те искаха? Нали тяхната воля трябваше да бъде закон за всички! Мигар те не притежаваха всички материални и морални средства, за да преодолеят каквито и да било пречки, и противодействия? Имаха привърженици навсякъде, сред бурбонците и либералите, в черквата и в съда: благородниците ги подкрепяха от солидарност, обикновените хора — от уважение; всеки трябваше да се чувствува горд и щастлив, че им прави услуга. За да успеят в това начинание, трябваше да бъдат добре подготвени, затова потърсиха съдействието на Бенедето. Както първия път, когато поговориха с него за това, Бенедето се колебаеше, изпитваше угризения, защото съзнаваше, че го карат да върши нещо лошо, че ще се сблъска с огромни трудности, че ще създаде неприятности на чичото дука, който е голям приятел на Палми; но жена му настойчиво го убеждаваше, че това са глупави угризения, че, напротив, той ще извърши едно похвално дело.

— Ами ако утре се роди някое дете? Да бъде обречено да остане незаконно ли? Раймондо няма да прибере вече жена си — това е сигурно, както е сигурна и смъртта. Тогава? По-добре да си узакони положението пред съда и пред обществото! Не съм ли права?

И Фердинандо се обърна към зетя си:

— Съмняваш ли се в това?… Че как я мислиш ти тая работа?… Къде ти е умът?

Бенедето се опита да им докаже, че не той, а те не разсъждават; защото вече има родени деца и преди всичко трябва да се мисли за тях, а не за ония, които ще се родят; но Лукреция и Фердинандо го прекъснаха в един глас:

— Семейството на майката се грижи за децата! Нима брат ни ще се откаже от тях?… И материалните въпроси ще бъдат уредени така, както искат Палми… Щом като браковете са разтрогнати де факто, защо да не бъдат разтрогнати и де юре? Кой има полза от това? Хората, дето непрекъснато ги одумват!

А тъкмо това беше подбудата на Раймондо. Колкото повече пречки срещаше по пътя, по който бе тръгнал, толкова по-упорито продължаваше; съпротивата на брат му, одумките на чуждите хора, почти всеобщото порицание го тласкаха да победи в тая игра, и то най-неочаквано за всички, и за него самия дори. Той вече не мислеше, че неговата страст беше свободата, че дона Изабела като съпруга щеше да му дотежи повече от жена му, че и като любовница вече му бе дотегнала; заинатен от съпротивата, от неодобрението и порицанието, той искаше да възтържествува над противниците си, да ги разгроми с един удар, за който ще се говори дълго време… Разправят, че това било безнадеждна работа, че никога няма да може да се постигне разтрогване на двата брака, че дона Изабела е обречена да остане завинаги в това положение, отритната от обществото и от дома на принца, така ли? И той още повече се заинати, решен на всяка цена да излезе наглава с всичко и с всички. А Лукреция, Фердинандо, дона Фердинанда и дон Бласко му помагаха, всеки поотделно и както може; сговаряха се тайно, за да сломят последния отпор на Бенедето, който при мисълта, че с това ще угоди на жена си, ще спечели доверието, уважението и признателността на роднините, чувствуваше как угризенията му полека-лека отслабват.

 

 

В началото на зимата, когато принцът се върна от курорта, не се говореше за нищо друго освен за разрива между двамата братя. Джакомо не само не поздрави брат си, като го срещна на улицата, ами не даваше в негово присъствие да се издума нещо за кашите, забъркани от Раймондо. В продължение на много време, докато по-малкият брат живееше в Тоскана или се разкарваше насам-натам, мислейки само за приятелката си, наследството бе останало неразделено и принцът се бе разпореждал с него за сметка и на сънаследника си; сега, за да скъса всякакви връзки с него, той бе пратил синьор Марко да го уведоми, че се отказва от пълномощното и иска незабавно да му даде отчет и да пристъпят към подялба. Онова кречетало, братовчедката Грациела, ходеше да разправя тия неща на всички и където и да се намираше, между роднини, приятели или обикновени познати, одобряваше поведението на братовчед си Джакомо и се оплакваше каква голяма неприятност им създава на тях — „на нас от семейството“ — тоя вироглав Раймондо. Как можеше да се надява той, че ще постигне намерението си? Казват, че дона Изабела искала разтрогване на брака си, защото не бил консумиран! Ама на кого ги разправят те тия! Защото нямаха деца ли? Ами нали всички знаят, че като млад Ферса водеше разюздан живот!… Или се надяваха, че в съда ще могат да твърдят — както разправяха някои други, — че дона Изабела е била омъжена насила за Ферса, без да го иска? Навярно Джуленте се е напъвал доста, докато измисли това! „Гледай ти, какъв човек без морал! Да защищава една кауза, дето е осъдена от всички, дето създава толкова неприятности на семейството! Ама и той, този некадърен адвокат, дойде да се напъха между нас, за да сее вражда и раздори!…“ Но тя предвиждаше колосално фиаско. Ами да, да почнем най-напред от това, че гражданският съд не е в състояние да разтрогне един брак, сключен според Неаполитанския кодекс от 1819 година; следователно трябваше да се обърнат към духовния съд; но в това именно беше цялата трудност, защото негово преосвещенство епископът, викарият Коко и каноникът Русо, и всички първенци от епархията бяха на страната на принца, против графа, и то напълно справедливо, понеже знаеха греховете на Раймондо и на Ферса и не можеха да се заемат да утвърждават подобен позор!…

От друга страна, привържениците на графа и на дона Изабела разправяха, че успехът е сигурен. Импотентността на Ферса, насилието, на което била подложена жена му, се потвърждаваха от сума хора; но най-вече Паскуалино дрънкаше наляво и надясно в защита на своя господар. Да, господа: кавалер Джуленте, а не адвокатът Джуленте — казваше той, — проучвал и водел делото на шурея си; по-добре така, отколкото да го оставят в ръцете на някой от ония шарлатани, дето не чинят пет пари; ама той нямало да види голям зор, защото причината за разтрогването на брака на дона Изабела била ясна и очевадна. Да оставим настрана това, че Ферса като мъж съвсем не е огън; ами че нейният вуйчо я бил принудил да го вземе, дето се вика — с нож на гърлото: нещо по-страшно от историята на госпожица Киара! Поне принцесата, бог да я прости, се помъчила да убеди дъщеря си с добро и едва накрая, след две години увещания и молби, прибягнала до заплахи; а вуйчото на дона Изабела какво? Бой сутрин и вечер, още от самото начало, когато момичето рекло: „По-добре мъртва, отколкото жена на Ферса!“ Като Паскуалино, цялата прислуга — бедните храненици на фамилията, въпреки съпротивата на принца бяха благосклонни към графа; и той, за да печели симпатии, вече не си доставяше дрехите от Флоренция и Неапол, както едно време, а си поръчваше всичко в града; шивачът, обущарят, майсторът на вратовръзки, удостоени с поръчките на младия граф Уседа, го превъзнасяха до небето, пледираха в негова полза, даваха отпор на възмутените. Имало хора, които си спомняли за любовта на дона Изабела към Ферса? Тогава те отвръщаха, че имало безброй свидетелски показания за обратното: от Палермо щели да дойдат всички прислужници на дома Пинто, готови да се закълнат пред евангелието, че вуйчото-настойник пребивал от бой сирачето, защото искал насила да го задоми за Ферса, без да гледа, че той не е истински благородник, макар и да има пари. Разправят, че тия свидетелски показания били съмнителни, получени с подкуп, така ли? Тогава те изброяваха палермските приятели на дома Пинто — дон Микеле Броджи, кавалер Кутика, нотариуса Роза — все хора, които не могат да бъдат заподозрени в продажничество, посочени от дона Изабела, за да удостоверят на какви изтезания е била подлагана и как непрекъснато е отказвала. Какво повече от това? И самият вуйчо щял да дойде да потвърди, че е упражнил насилие!…

— А после? — възкликваше от своя страна братовчедката. — Какво ще правят, след като разтрогнат тоя брак? Да не мислят, че ще успеят да развалят и другия? А не знаят ли какво е казал Палми?

И тя почваше да разказва, че оная драка — Джуленте, бил писал на барона, за да го накара да се съгласи бракът на дъщеря му да бъде разтрогнат и да свидетелствува, че той я бил принудил да вземе граф Уседа. Но нали не обичаше да лъже, братовчедката обясняваше, че Джуленте отначало бил отказал, защото това му се струвало чудовищно, и предложил в краен случай тази мисия да се възложи на дука, който е близък със сенатора. Да, ама дукът си имал други грижи! Седял си в Торино, гледал си сделките и не искал да се връща в Сицилия, от страх да не го обвинят, че е отсъствувал през време на миналогодишните смутове; и когато му писали за делото на Раймондо, отговорил, че за нищо на света не иска да се меси в тая работа. Та така, за да угоди на жена си, на шурея си и на чичовците, Джуленте трябвало да се съгласи да се обърне самият той към барона.

— И знаете ли колко време му е трябвало, докато напише писмото? — добавяше братовчедката, осведомена и за най-малките подробности. — Цяла седмица! Изхабил цял топ хартия! Ама разбира се! Как да каже на един човек: съгласете се бракът на дъщеря ви да бъде разтрогнат и внучките ви да останат без баща!…

Но писмото, изпълнено с вежливи изрази, с цял куп любезности и извинения, било вече изпратено; а Джуленте още чака отговор!… Ще има дълго да чака! Защото чрез някои хора от Месина братовчедката знаеше какво бил казал баронът пред един свой приятел, като стиснал юмрук: „По-скоро искам да ги видя всичките мъртви!“… Защото наистина „горката Матилде“ от тревоги била вече на смъртно легло и всичко й било безразлично и като разбрала, че положението е непоправимо, щяла да задоволи и последния каприз на мъжа си! Обаче баронът люто се заклел, че докато той е жив, зет му няма да успее да разтрогне брака: той знаел добре, че бракът фактически е разтрогнат, но искал Раймондо да остане обвързан за цял живот и Ферса да не може да заеме пред света мястото на дъщеря му…

Всичко това го знаеше и Паскуалино; но когато кочияшът на дона Грациела, в подкрепа на господарката си, предсказваше неуспех за графа, той му отвърна:

— Ще се оправят постепенно! Нека да свърши най-напред първото дело!… Като се освободи господарката, ще помислим да освободим и господаря!… Сега нямат думата канониците, а гражданските съдии. Според закона на Виктор Емануил църковният брак нищо не чини, важи само този пред кмета. Долу Франческо Втори! Да живее свободата!…

Но дона Фердинанда, Лукреция, всички поддръжници на Раймондо не се задоволяваха само с решение на гражданския съд; искаха да се узакони положението на Раймондо и на дона Изабела и пред хората, и пред бога. Затова Фердинандо, който беше близък с каноника Равеза — важна клечка в духовния съд и собственик на едно лозе в съседство с Жълъдите, всеки ден му говореше в полза на брат си; а пък дон Бласко ходеше всеки ден при викария Коко и му проглушаваше ушите със своите шумни доказателства, че разтрогването на тия два брака е уместно, справедливо, необходимо; че принцът, който се противопоставя на това, е щурав, деспот и мошеник. Обаче най-важната личност, която трябваше да се спечели, беше негово преосвещенство епископът, който сега не правеше нищо без съгласието на приора дон Лодовико. Убеден, че премахването на религиозните братства е въпрос на близко време, приорът се бе дезинтересирал от „Сан Никола“ и се бе насочил към епископството, където неговият произход и репутацията му на умен, начетен и свят човек му бяха отворили вратите. За кратко време, така както беше дясна ръка на абата, той стана дясна ръка и на главата на епархията: неговите разумни съвети и преимуществото му, че стои настрана от всякакви партии, го бяха направили крайно необходим съветник при много деликатните обстоятелства, когато трябваше да се спечелят новите политически власти, без да се измени на „законните“, сиреч и вълкът да бъде сит, и агнето да бъде цяло, да се служи и на Христос, и на Мамона. Та ако той кажеше само една дума в полза на Раймондо, бракът на дона Изабела щеше да бъде разтрогнат; но той отговаряше уклончиво на дона Фердинанда, тръгнала по петите му, за да го спечели за каузата на своята любимка, като изтъкваше, че трябва да се преодоляват много трудности, че го поставят в неудобно положение.

— Разтрогването на един брак е тежка работа… Ваше превъзходителство добре знае, че църквата не е съгласна да издава подобен род присъди, че в такива случаи действува много предпазливо. Не се задоволява с някакви доказателства и някакви причини. Може би такива са достатъчни за мирските съдии, които не носят отговорност пред Всевишния. Откровено казано, много ми е тежко, като гледам, че Раймондо е тръгнал по грешен път… След това дело ще дойде второ — това е чудовищен скандал!… Аз си имам задължения… моята съвест…

— Съвест? Съвест ли? — Дона Фердинанда, която го слушаше мълчаливо и неохотно, веднъж му каза направо: — Я остави съвестта! Кажи по-точно, че още не си му простил, дето взе твоето място, и искаш да му отмъстиш сега, когато е в ръцете ти.

Приорът изведнъж пребледня и за миг се взря в лицето на леля си, която така бе втренчила поглед в него, сякаш искаше да проникне в душата му. После сведе глава и скръсти ръце на гърдите си:

— Обиждате ме жестоко, ваше превъзходителство… Добре знаете, че светските страсти са чужди на моята душа… че аз обичам брат си, тъй както уважавам вас, ваше превъзходителство! Кажете това на Раймондо; нека той ми даде възможност да му го докажа…

Затова дона Фердинанда отиде при Раймондо да му каже да се яви лично пред брат си и да го моли за подкрепа. Отначало младежът се възпротиви. Дотегнало му беше да се моли и да се унижава, да ухажва Фердинандо и Джуленте, за да ги спечели на своя страна, да угоява и пои Паскуалино и другите глашатаи. Веднъж вече се бе унижил пред Джакомо, без да спечели нищо; унижил се бе и пред Лодовико, когато бе отишъл в Николози, а брат му не се показа. Сега трябваше да падне в краката на този езуитин, да му иска прошка за отнетото място и заедно с това да го моли за покровителство и подкрепа. Това вече беше твърде много, той не можеше да издържи! Когато засягаха честолюбието му — най-много се измъчваше, стискаше юмруци, хапеше пръсти и в очите му бликваха сълзи… Но тъкмо тогава свърши курортният сезон и завърналите се в града роднини и благородници заставаха на страната на принца, против него. Братовчедката Грациела ходеше да разправя навред, че дори гражданското дело не може да продължи, че самите съдии щели да възбудят процес за лъжесвидетелствуване срещу всеки, който се опита да докаже липсата на съгласие; пък какво остава за делото в духовния съд!

А една неделя, когато бе слязла в града за някакви покупки, дона Изабела се върна в Жълъдите със зачервени очи.

— Какво ти е? — запита я Раймондо почти грубо, готов едва ли не да се нахвърли срещу нея — първопричината за всичките му сегашни неприятности.

— Нищо… нищо… — отвърна тя и зарони горещи сълзи.

И той трябваше да кресне, за да узнае причината за нейния плач. Приятелката му била срещнала на улицата Грацери и братовчедката Грациела; братовчедката се обърнала на другата страна, Лучия и Агатина Грацери се престорили, че не я виждат и не отвърнали на поздрава й… Още на другия ден той се качи в „Сан Никола“ да се види с приора.

Лодовико го прие радушно, изслуша го с благосклонно внимание. Попребледнял, Раймондо му рече:

— Моля те да ми помогнеш…

Той търсеше неговата подкрепа, за да излезе от това нелепо положение, в което се намираше. Незабавно трябвало да се узакони, защото възникнала нова, много сериозна причина, която още никой не знаеше и която той доверяваше първо на него: дона Изабела беше бременна… С притворени очи и сведена глава, скръстил ръце в скута си, приорът имаше вид на снизходителен и благ изповедник; нито едно трепване на лицето, нито една облекчителна въздишка не разкриваше тайното му задоволство, че вижда най-сетне пред себе си, смирен и умоляващ, крадеца, който го бе ограбил, заради когото той бе отстранен от фамилията и от света.

— Ти можеш да ми помогнеш, да кажеш една добра дума… — продължаваше Раймондо — да ги накараш да размислят, че в края на краищата ние искаме нещо справедливо… защото Изабела е била насилена; трийсет свидетели ще докажат истината…

— Зная! Зная това! — отвърна най-сетне приорът. — Не бих те слушал дори, ако не съзнавах, че религията е на ваша страна.

— Тогава мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, разбира, се!… Но има друг един въпрос… В настоящия случай се касае не толкова до отвлечена справедливост, колкото до житейско благоразумие. Естествено ние трябва да даваме отчет за деянията си само пред бога, но за да бъде съвестта ни съвсем чиста, не бива и не може да не държим за въздействието, което нашите преценки ще окажат… Та как искаш такава една мярка да се смята за справедлива, след като нашето собствено семейство, главата на нашия род не признава твоите основания и те осъжда толкова строго?

— Ами ако Джакомо склони? — наблегна Раймондо.

— Това ще бъде голяма крачка напред! Ще видиш, че общественото мнение ще го последва, че всички ония, които сега са се обявили за твои противници, ще те подкрепят единодушно. Тогава ще бъде много по-лесно да постигнеш желанието си. Самият Джакомо може да ти бъде полезен пред съдиите много повече от мен. Известно ти е какви връзки има той с мнозина приближени на негово преосвещенство… една негова дума ще тежи много повече от моята…

Впрочем той изприказва всички тия приказки, за да стигне именно до това доказателство. Поведението на Раймондо, цялото това дружеско съглашение да се разтрогнат едни бракове, за да се сключат други, никак не му харесваше: известно му бе, че широката публика скрито укорява брат му и това го предпазваше от грешката да подкрепя една неморална кауза, от спечелването на която той нямаше да има ни най-малко полза…

Като се върна в Жълъдите, Раймондо прати да повикат синьор Марко. Двамата се затвориха в стаята и разговаряха няколко минути. Управителят дойде и на следващия ден, и на по-следващия, оставайки да разговаря с него все по-дълго време. Един следобед Фердинандо бе легнал да спи и когато внезапният лай на кучетата го събуди, чифликчията вече чукаше на вратата:

— Ваша светлост! Ваша светлост!… Дойде брат ви… господин принцът…

Той скочи, търкайки очите си. Джакомо при него? Тъкмо сега, когато и Раймондо е тук! Ами ако са се срещнали?

— Идвам веднага… покани го… но не казвай нищо…

— Какво, ваше благородие?… Та вашите братя вече разговарят… Тук е и принцесата…

Слизайки долу презглава, за да предотврати неприятностите, Фердинандо влезе в салона и завари братята си и снахите да разговарят весело.

— Минавахме оттук — рече му принцът, — та се сетихме да дойдем да ви видим…

 

 

На другия ден, в Жълтия салон, братовчедката Грациела, която бе дошла преди обед, заварвайки принцесата с дон Мариано, се впусна да говори по-разпалено от всякога срещу Раймондо и неговата приятелка; разказваше за новите им машинации, за молбите им към чичото дука да си послужи със своя авторитет на депутат, за да получат развод и двамата, ида убеди приятеля си Палми да даде съгласието си за това. Принцесата седеше като на тръни, ту бледнееше, ту червенееше и въртеше очи на всички страни, сякаш търсеше намесата на дон Мариано, и с леко покашляне искаше да предупреди братовчедката да престане; но тя продължаваше още по-разпалено:

— Поне да имат малко търпение! Така или иначе ще се освободят, защото горката Матилде е на смъртно легло… А те като че искат да ускорят края й!… Представете си как й действуват всички тия вести. Но баща й люто се е заклел, че никога няма да се съгласи и да им даде възможност… Дъщеря му го молела да се откаже, защото при тия вести и той се чувствувал зле, без малко да получи апоплектичен удар… Наистина това е вече прекалено!… Ама в тая работа има пръст леля Фердинанда!… Не мислите ли, че е дошло време да ги предупредим да бъдат по-разумни?

Принцесата не успя да отговори и да скрие новото смущение, в което я бе хвърлил този въпрос, когато Балдасаре, влязъл безшумно, както обикновено най-спокойно съобщи:

— Господин графът и госпожа графинята.

Братовчедката остана като гръмната. Раймондо? „Графинята“? Коя графиня?… Дона Изабела влезе, запъти се към принцесата, която бе тръгнала да я посрещне, прегърна я и я целуна по двете бузи.

— Как си, Маргерита? Горях от нетърпение да ти върна вчерашната мила визита…

Говореха си на „ти“! Ферса намери начин да каже, че Маргерита е ходила вече при нея! Дойде и принцът, стисна ръка на Раймондо и рече:

— Снахо и братовчедке, нали ще останете на обед у нас?…