Федерико де Роберто
Вицекралете (22)

4

Принц Джакомо дълго не можа да се съвземе от удара, който му бе нанесло последното обяснение със сина му. Пред опасността от мозъчен кръвоизлив, от страх да не умре внезапно, той самият се подложи на строга диета, която изтощи кръвта му. Изнемощял и изнервен, принцът сега се превърна в истинско страшилище за къщата; убеден повече от всякога, че болестта му се дължи на прокобната сила на сина му, той не даваше дори да се спомене неговото име. В началото, ако Балдасаре или някой от блюдолизците и слугите намекваше неволно за младия принц, той грабваше железния амулет, стискаше го така, сякаш бе изправен пред гибел, и викаше: „Сохрани, боже!… Сохрани, боже!…“, заповядваше им да млъкнат веднага, целият почервенял, като че наистина всеки момент можеше да умре от задушаване.

Когато чуваха да се говори за този нечовешки страх, за тази противоестествена ненавист, хората се кръстеха смаяни; но от всички най-много се измъчваше Тереза. Понеже брат й не можеше да идва вече в двореца, тя ходеше да го вижда, придружена от принцесата, която Консалво посрещаше с предишното спокойствие и вежливо равнодушие, близко до любезността. Тайно от принца мащехата пращаше на младежа голяма част от продуктите, които чифликчиите донасяха от именията, и макар да разполагаше с малко пари, предлагаше на сина цялото си състояние. Консалво й благодареше, без да приеме нещо: баща му му бе отпуснал рента и на всяко първо число от месеца Балдасаре му носеше парите. Не бяха много, но той се стараеше да му стигат; отказваше се от скъпите прищевки, потискайки своето желание да живее в разкош, без да страда от това; или страдаше толкова, колкото човек може да страда от едно мъчително лечение, необходимо, за да си възвърне здравето.

Що се отнася до принца, той все едно, че нямаше вече син; ако бе принуден да говори за него, никога не го наричаше „моя син“, нито „Консалво“, нито „младия принц“, а „Сохрани боже“. Например на Балдасаре казваше: „Занеси парите за тоя месец на Сохрани боже!“; или ако случайно беше в по-добро настроение, питаше принцесата: „Какво казва онова говедо Сохрани боже?…“

Ужасена от тази злодейска омраза, Тереза бе забравила собствената си мъка и не помисляше вече за Джулиано. Обзета само от тъжни мисли, тя вече не четеше, нито свиреше на пианото. Изгонването на брат й тежеше на съвестта й; но защо той бе разгневил баща им? Как се осмеляваше да го обвинява?… Ами ако все пак той е прав? Ако това е истина?… Тогава тя закриваше лицето си с ръце, както в момента на страшното разкритие, за да не мисли за това, за да не си спомня. Но нима не помнеше как мащехата се разпореждаше в дома на клетата й майка? Нима можеше да забрави мъката, която й бе причинила вестта, че баща й се жени за тази жена само няколко месеца след смъртта на нейната свята майчица?… Не, не бива! Не бива! За да прогони спомените си, за да сподави тази ужасна мисъл, тя се кръстеше и се молеше дълго, а след молитвите се чувствуваше по-укрепнала. Грях е да живее вечно с тези мисли, да продължава да се рови в тях: тя трябва само да почита и слуша баща си, да го обича! И като смяташе, че заради непокорството на Консалво е длъжна да възнагради баща си, тя му се подчиняваше сляпо, изпълняваше всичките му желания най-смирено. Ала въпреки нейната безкрайна доброта принцът не беше признателен. Ако нявга тя сядаше до пианото, за да разсее поне за миг тъгата си, той се дразнеше от звуците и й заповядваше да спре. Станал беше още по-голям скъперник и й се караше, че харчела много за дрехи; а Тереза се задоволяваше с всичко. Но само от желание да критикува, да упражнява, така или иначе, своята власт, пък донейде и от завист — защото той винаги беше размъкнат, докато тя умееше да се облича и в най-семплата рокличка изглеждаше като в скъп тоалет, — баща й постоянно я укоряваше за избора на шивачката или модела.

Но ето че един ден прояви необичайна загриженост на външността на дъщеря си, и то не за да я упреква, че е много елегантна, а обратното:

— Нямаш ли да облечеш някоя по-хубава рокля за днес?

Беше неделя, през лятото, и както обикновено принцесата и Тереза се приготвяха да излязат с каретата, за да отидат да ядат сладолед, а после да спрат пред вратите на градската градина и да погледат празнично облечените пешеходци, които се тълпяха на концерта. Но щом излязоха от портата на двореца, дона Грациела, докато още закопчаваше ръкавиците си, каза на Тереза:

— Да отидем на гости у леля Радали. Днес тя има имен ден.

Отдавна не я бяха водили там; но принцесата и дукесата се поздравиха така, сякаш се бяха разделили едва предния ден. Освен двамата сина — дука и барона, имаше и други роднини; сервираха разхладителни питиета и гостите останаха до късно.

Дукесата върна визитата със синовете си и отношенията между двете семейства станаха още по-близки от преди. Дук Микеле, полуплешив, дебел, астматик, небрежен в облеклото, необщителен, се чувствуваше зле сред обществото, докато Джованино изпъкваше. Той поздравяваше братовчедката, сядаше до нея, заговаряше я любезно и я окръжаваше с много внимание; а първородният син беше недодялан, невеж и ако рядко отвореше уста, говореше само за пъдпъдъци и зайци, за кучета и двуцевки, за Бивиере и Пантано. Любезна и мила и към двамата, Тереза чувствуваше, че от ден на ден възхищението, което бе събудила у нея красотата на братовчед й, се засилва. Тя бе забравила Бианкавила, но в сърцето й зееше празнина: мисълта за Джованино я запълваше. След дългата потиснатост душата й отново се разтваряше за любовта; на устните й пак разцъфна песен, тя пак почна да доверява съкровените си мисли на пианото, да се вдъхновява от поетичните книги.

Близостта между двете семейства се засилваше все повече; те постоянно си разменяха подаръци и отново се понесе слух, че ще женят Тереза за някой от двамата братовчеди; но нито принцесата, нито принцът говореха нещо за това. Балдасаре обаче сияеше от радост: господарите предпочитаха точно този кандидат, който той бе определил за принцеската! И като гледаше, че с всеки изминат ден любовта между госпожицата и барона се засилва, той изпитваше безкрайно удоволствие, неописуема радост. Дук Микеле пращаше като подарък на Уседа голяма част от своя лов; пък Джованино, нали обичаше да се занимава с цветарство, изпращаше огромни букети, които отиваха в стаичката на Тереза, или редки и деликатни растения, които тя отглеждаше грижливо. Любител на добрата кухня, големият брат, след като си хапнеше и пийнеше здравата, дремеше в някое кресло, когато другите играеха; Джованино танцуваше с Тереза. Едно от най-приятните неща за младата принцеса беше да й говорят за брат й, след като в тази къща не можеше вече дори да се спомене неговото име. Най-сигурното средство да се завладее сърцето на сестрата бе да се хвали братът, неговата интелигентност и сериозност. И като си спомняше за годините в новициата, за лудориите в „Сан Никола“, Джованино предричаше бляскаво бъдеще за Консалво; ходеше да го търси нарочно, за да може после да разказва на Тереза, че го е заварил потънал в четене.

— Знаеш ли, братовчедке, че Консалво… — рече й една вечер той.

— Шт! — възкликна тихичко Тереза и сбра длани като за молитва. — Татко…

Действително в същия момент край тях минаваше принцът, запътен към дукесата.

— Искат да направят Консалво общински съветник — продължи Джованино на ухото на братовчедка си. — Ще видите, че в изборите той ще излезе един от първите…

Както бе обещал, Бенедето Джуленте стана „кръстник“ на кандидата, без да подозира, че подготвя почвата на един съперник. Той си представяше, че едно място в общинската управа ще задоволи активността и амбицията на племенника; най-много по-късно Консалво да влезе в общинската администрация, да го изберат наместник и, кой знае, някой ден да го назначат кмет. Нито подозираше, нито допускаше, че той ще аспирира за парламента. Преди всичко чичото дук неведнъж го бе уверявал, че като се оттегли от активния политически живот, ще отстъпи мястото си на него, Бенедето; а като се имаше пред вид възрастта на депутата, това оттегляне сигурно щеше да стане скоро; може би мястото щеше да остане свободно до следващия мандат на парламента, когато Консалво все още нямаше да има предвидената в закона възраст. Впрочем на него му липсваха и много други неща: главно — опит в политическия живот и най-вече — патриотизъм. Според Бенедето, който от толкова години изгаряше от желание да бъде изпратен в Камарата, за да аспирира човек за някакъв държавен пост, най-голямата заслуга беше да е участвувал в боевете за независимост и обединение, да е дал кървава дан за родината. А Консалво не само че е бил дете, когато той се бе сражавал при Волтурно, но и до преди две години не криеше привързаността и съжалението си за стария режим. Джуленте мислеше, че „покръстването“ на племенника до голяма степен се дължи на него, и беше горд от това и вярваше, че нему е отредено още дълго време да направлява наследника на Уседа в политическия живот; почтителното държане на младежа му вдъхваше тази увереност.

Дори резултатът от общинските избори не можа да му отвори очите. Той самият беше между кандидатите, тъй като неговият петгодишен мандат бе изтекъл; а Консалво се кандидатираше за първи път. Консалво бе избран втори, веднага след чичото дук, който винаги беше първи, докато Джуленте излезе едва на десето място…

На първото заседание на Общинския съвет младият принц се яви строго официален — в редингот английски модел, с черна вратовръзка и цилиндър. И докато всички бяха заели вече местата си, той обикаляше из тясната заседателна зала, поздравявайки познатите си, разговаряше с кмета, отправяше въпроси към секретаря и от време на време се обръщаше към неколцината любопитни, застанали до входа. Най-после седна в един отделен ъгъл, за да избегне близост с когото и да било, и както беше с ръкавици на ръцете, почна да прелиства бюджетната книга и да си взема бележки; след това накара разсилния да тича насам-натам да разнася неговите записки, както бе виждал да правят в Монтечиторио^[1]. Щом му се представи случай да говори, не го изпусна. Ставаше въпрос за това, че улиците се поливат по много примитивен начин: той поиска думата и почна да обяснява какво бил виждал в чужбина. Препоръча лондонската система и посъветва кмета да се обърне с писмо към лорд-мера, сиреч „най-висшия магистрат в общинската управа на английската столица“. По този повод добави, че общината би трябвало да помисли и за създаването на един отряд пожарогасители.

— През моите пътувания никъде не видях град, колкото и малък да беше той, който да нямаше такава институция, чиято необходимост, струва ми се, не е нужно да изтъквам пред многоуважаемите съветници.

Въпреки това, за да докаже необходимостта от такава служба, посочи колко къщи средно изгарят на годината в Константинопол.

— Вярно е, че ние не сме Турция… — и той направи кратка пауза, за да даде възможност на колегите си да се посмеят на остроумната шега — но помислете, многоуважаеми господа съветници, за големите серни складове, които се срещат на всяка крачка в пределите на нашия град. — Тогава обясни, че „сярата е силно запалително вещество и като такова влиза в състава на пиротехническия барут; и ако нейното забавено окисляване, извършвано в работилниците, намира широко приложение в индустрията и търговията под името сярна киселина, то едно внезапно бързо окисляване ще възпламени целия ни град…“.

Речта му имаше голям успех: само неколцина измърмориха, че този младок е седнал да ги поучава; а почти всички се удивиха на умението му да говори и прецениха, че младият принц ди Мирабела е наистина „учен“ младеж. Той продължи да говори всеки ден; при обсъждането на бюджета произнесе около трийсетина речи, една от друга по-смайващи; по въпроса за субсидията на Общинския театър намеси Софокъл и Еврипид, гръцките одеони и римските циркове; когато говори за болницата, проведе кратък клиничен курс, като изброи всички болести, за които трябва да се разполага със съответните зали; по повод на рибното тържище цитира Дарвин и „Произход на видовете“, „понеже рибата луна, която се сервира на нашата трапеза, и сардините, с които се изхранва народът, произлизат от едни и същи протозои“. Като дойде ред до раздела за гробищата, той се осмели да изкаже следната мисъл:

— Всъщност аз не съм далече от гледището за кремация, което от историческа гледна точка е по-естетично, а от научна — по-рационално…

Но единодушните силни протести на цяла дузина съветници-клерикали го накараха да разбере, че е на погрешен път.

В Общинския съвет и в града клерикалите представляваха сила, с която трябваше да се споразумее. Те вече бяха забелязали, че младият принц, който окичваше със знамена и фенери къщата си за всички конституционни и демократични празници, пренебрегва религиозните тържества, особено празника на света Агата. Открай време този празник се чествуваше два пъти в годината — през февруари и през август. Но новият Общински съвет, съставен от свободомислещи, смяташе, че една дандания е достатъчна, и бе зачеркнал от бюджета сумата за лятното празненство. Това стана повод за една своего рода гражданска война. От амвона, в изповедните, в сакристиите поповете призоваваха вярващите към бунт; либералите упорито държаха на своето решение, неутралните бяха принудени да вземат нечия страня, изобщо имаше опасност положението да се влоши. Съветът бе свикан да вземе решение. На неговите бурни заседания присъствуваше необичайно много народ: клисари, църковни пазачи, предприемачи и амбулантни търговци, които разчитаха на празника, за да припечелят нещо; случайни журналисти, които се стараеха да изготвят подробни хроники за разискванията, за да им ги публикуват. Поборниците-либерали показаха цялото си красноречие, но бяха освирквани здравата; докато клерикалите, почти всички до един посредствени оратори, бяха превъзнасяни до небесата. Както винаги дук д’Орагуа не се изказа, но се знаеше, че ще гласува „за“, Джуленте в душата си беше „против“ празника, ала за да угоди на чичото, и той щеше да гласува като него „за“. На чия страна ще застане младият принц? Всички любопитствуваха да узнаят; затова в деня, когато говори той, в малката зала се бяха наблъскали тройно повече хора, а други напрягаха слух от съседните зали. Той започна да говори сред дълбока тишина. Встъплението, състоящо се както обикновено от хвалебствено преповтаряне на казаното от „многоуважаемите преждеговоривши“, изостри още повече любопитството.

— Но, господа съветници — продължи младият принц, — позволете ми за момент да оставя разисквания въпрос и да отправя към самия себе си един въпрос, който на пръв поглед изглежда, че няма, а всъщност има пряка връзка с първия. (Хроникьорите отбелязаха: Прояви на внимание.) Въпросът е следният: за какво идват в заседателната зала представителите на града? За да отстояват идеите, които са им хрумнали, били те справедливи и разумни, или за да изпълняват мандата, даден им от суверенния народ?… Разбира се, за да защищават интересите, за да удовлетворяват нуждите на народа, чиито представители са. И тъй, да се върнем на въпроса, който ни занимава: градът има ли някакво желание? И ако има, какво е то?… Господа съветници, няма защо да крием: градът или поне по-голямата част от него желае да чествува празника!

Одобрителен рев раздра благоговейната тишина, царяща до този момент. (Бурни аплодисменти — отбелязаха клерикалните хроникьори, докато свободомислещите съветници клатеха глава в знак на протест, искаха думата.) Спокоен сред бурята, хвърляйки за миг поглед към папките, които държеше пред себе си, той продължи, заглушавайки врявата с пискливия си глас:

— Да предположим за момент, че желанието на града да се чествува празникът е потвърдено: тогава ние, неговите делегати, какво друго задължение ще имаме, освен да осъществим това желание? Да ме извинят колегите ми, които седят на тези места (той посочи най-крайните либерали). Бих могъл да разбера всички останали, противопоставящи се на това схващане, но не и тях, които са превърнали в категоричен императив една от най-важните точки на тяхната програма!…

Тогава, сред отново настъпилата тишина, той почна лекция за свободата на мисълта, цитирайки „знаменития Аристотел“, „прочутата шотландска школа“, назовавайки всяка минута името на някой велик англичанин, германец или французин. Тежестта на тази реч просто смаза аудиторията; но той вече бе спечелил сърцата на слушателите и неговата ерудиция будеше само по-големи възторзи. Все пак, за да не раздразни представителите с радикални идеи, когато завърши лекцията си, взе да увърта:

— Когато едно лице, облечено в известни пълномощия, изпълни волята на този, който го е пратил, това не означава, че се отрича от своите лични принципи. Чух да се подхвърлят обвинения в тая зала, да се обвиняват в клерикализъм всички ония, които ще гласуват за празника. Но, господа съветници, кой би се осмелил да надзърне в главите на хората? Може би искате да върнем зловещите времена на Торквемада? Вие знаете, че тук седят хора, доказали на дело своя патриотизъм — ласкателството се отнасяше за чичото дук, — които, гласувайки за празника, ни най-малко нямат намерение да заличат цяло едно минало, записано със златни букви във вечните анали на историята!… И аз ще гласувам за празника (страшен взрив от аплодисменти), но това не значи, че отстъпвам от моите принципи (нови ръкопляскания). За своите принципи аз отговарям пред собствената си съвест, с която никога не правя компромис! (Отлично!) Нито пък бих посъветвал много уважаемите опоненти да правят някога компромис с тяхната. Но, господа съветници, в тази зала могат да присъствуват клерикали, католици, атеисти, протестанти… евреи, турци, ако щете (смях); и сигурни ли сте, че аз не съм последовател на учението на Мохамед? (Отново смях.) Чел съм корана — евангелието на исляма, и ако наистина съществува раят на хуриите, може би не един от вас ще приеме мюсюлманската вяра! (Избухва всеобщ смях.) Но бъдете сигурни, че дори и един турчин — ако дойде в тази зала изпратен от нашия народ, който желае празника — ще гласува за него!… Ако заповядам на прокуриста, управляващ моите имоти, да извърши някаква работа и той откаже, защото това противоречи на неговите принципи — би било най-малкото странно! (Смях, ръкопляскания.) Ако той откаже, знаете ли какво ще последва? Ще го изгоня! А ако ние отхвърлим празника, какво ще направи нашият град? Ще избере други съветници, които ще впишат отново сумата в бюджета!

Аплодисментите се сипеха като градушка вече на всяко изречение и когато той почна да доказва какви „законни, уважителни и честни“ интереси карат всички слоеве на населението да желаят празника, овациите се превърнаха в триумф: уредниците на празника насмалко не го понесоха на ръце по улиците; самите опозиционери дори бяха принудени да признаят неговото умение.

На празника балконите на неговата къща бяха ярко осветени и понеже процесията на светицата минаваше оттам, той накара да пуснат порядъчен брой ракети и жабешки бомбички.

А предния ден Съветът го бе избрал за член на общинската управа.

По случай празника в дома на принца имаше голям прием. С първите гости пристигна и принцесата със синовете си; Джованино дръпна настрана Тереза и й съобщи новината за избирането на брат й. Тя не можа да се зарадва, защото принцът беше в такова мрачно настроение, че страх да те обземе! Сутринта съдът бе оповестил решението си за завещанието на дон Бласко: въз основа на заключението на вещото лице обявяваше за фалшива последната воля на касинезеца, бог да го прости! Това нещастие, съвпадащо с приемането на Консалво в градската управа, се стори на принца като още едно доказателство за злокобната сила на Сохрани боже и през целия ден той бесня като луд. А сега, за да не кажат хората, че се тормози много за тая работа, се мъчеше да изглежда спокоен, да разговаря за това-онова. Обаче въртеше, сучеше, завършваше всеки разговор с яростни нападки срещу корумпираните попове и съдиите мошеници.

— Подкупват ги, за да викат на бялото черно. Ако аз исках да им дам пари, сега решението щеше да казва тъкмо обратното…

Тереза помагаше на майка си да сервират на гостите; дук Радали, винаги готов да хапне и да пийне, не чакаше да го молят; но Джованино чакаше Тереза да си свърши работата, за да й сервира той самият. Тя едва вкуси сладоледа, който й поднесе момъкът. Като гледаше баща си такъв мрачен, сърце не й даваше да се повесели, да се радва на празника, на компанията на Джованино. Той не я изпускаше из очи, изглежда, търсеше случай да остане за малко с нея.

— Какво ви е, братовчедке?… Не сте ли доволна? — запита я той, докато гостите се надвесваха да гледат процесията.

— Не, нищо ми няма… Защо?

— Имате такъв вид, че… Надявам се, не по моя вина?

— Какво говорите!… Елате да видим светицата.

Всеки път тя прекъсваше така разговорите, които почваха да стават опасни. Неин дълг бе да постъпва така; и то не защото нежните думи и влюбените погледи на братовчеда й бяха неприятни. Другият брат, не особено вежлив, без да й каже нито една ласкава дума, бе способен да я сграбчи, да я опипва, да я прегръща, като обръщаше после работата на шега, та по този начин разсмиваше всички и й отнемаше възможността да се оплаква от него; но плахите и тайни опити на Джованино я смущаваха като нещо забранено, като истински грях.

Тя едва успя да си подаде главата на балкона, където се бяха наблъскали дамите, за да види процесията; Джованино застана до нея, преструвайки се, че уж и той гледа.

От улицата долиташе шум като от кошер — толкова много народ имаше; а голямата камбана на катедралата с тежките си и бавни звуци сякаш даваше тон на камбаните на девическия манастир, на енорийската църква и на църквата на миноритите.

— Да живее света Агата!…

Всички дами коленичиха; паднала на колене, със сведена глава и впити в светицата очи, Тереза се прекръсти. Почнаха да пускат фойерверките, закупени от принца; сред дима проблясваха бързите и чести изстрели, сякаш се водеше битка, сякаш стреляше цял полк; виковете „да живее“ заглъхваха сред трясъка на залповете и над морето от глави се виждаха само белите кърпички, които се развяваха като ята подплашени гълъби. От вълнение Тереза плачеше горко и молеше великомъченицата да възвърне мира в семейството им, да премахне всички разногласия, да дари щастие на баща й, брат й, мащехата, на лелите й — на всички, всички… И внезапно усети, че някой улови десницата й, сграбчи я и я стисна силно: до нея беше коленичил Джованино. Сърце не й даде да се освободи от ръката му — струваше й се, че светицата благославя този съюз, че й обещава своята подкрепа. А пукотевицата на жабешките бомбички и фойерверките, звънът на камбаните и човешката врява ставаха все по-оглушителни; и сред този шум й се стори, че чува нежни думи, неговият глас шептеше: „Тереза… Тереза, обичаш ли ме?“

Стрелбата изведнъж секна и ревът на тълпата се извиси до небето. Тогава, след като отвърна на ръкостискането на Джованино, тя издърпа ръката си бавно, нежно… Полека-лека всичко утихна и сред тишината се чу някакъв глас:

— Абе вие глухи ли сте?

Това беше кавалер дон Еудженио, пристигнал току-що. Сега изглеждаше още по-изгладнял, отколкото когато бе заминал. Костюмът му, целият в петна и кръпки, висеше на гърба му; обувките му навярно не бяха виждали вакса кой знае откога, вратовръзката му се бе усукала като връв. При вида на чичото лицето на принца, колкото беше мрачно, стана още по-мрачно. След неблагоприятното решение липсваше му само и този просяк! И наистина дон Еудженио се бе запътил от Палермо, за да иска още пари:

— Имам една идея: тъй като Херолда…

— Пак ли искате пари? — кресна право в лицето му принцът, пропускайки „ваша светлост“. — Има да чакате! Не ви ли стигат тия, дето взехте? Вместо да ми ги върнете, искате още?

— Няма какво да ти връщам; можеш да си вземеш само екземплярите!

— Разбира се, че ще си ги взема!

— След като се отказах от делото?

— Много ви благодаря, че се отказахте! Казват, че завещанието е фалшиво: ясно ли ви е? Идете да си получите вашата част, идете!…

От Сикулския херолд дон Еудженио не бе изкарал никаква печалба. Преди всичко хората, които разпращаше да събират стойността на свитъците, насила задържаха за себе си половината; някои дори бяха офейкали с цялата сума. После се опита да събира парите сам, но печалбите отиваха за пътни разноски. От своя страна доставчикът на хартията, гравьорът и печатарят бяха взели само някаква предплата; затова се сговориха да секвестират екземплярите на книгата и да не ги освобождават, докато не им плати; така че ако дон Еудженио искаше да ги продаде, трябваше да се издължи най-напред на тях и да се задоволи с някоя и друга лира печалба. С вноските от „клоновете“ на „знатните фамилии“ бе поживял добре някой и друг ден и сега отново бе затънал в мизерия. За да се оправи, опитваше друг удар: Нов херолд или Допълнение към историко-благородническата творба. По-безсрамен и по-гладен от преди, сега той искаше да впише не само пропуснатите фамилии, но и новите благородници, за които не споменаваха Муньос и Вилабианка, хората, които караха да ги наричат кавалере, без да притежават истински титли, и които се перчеха с малко или много чудновати гербове. Но за да направи това, му бяха нужни още пари…

Като видя, че не може да очаква нищо от принца, той отиде при Консалво, който в качеството си на общински управник можеше да му помогне; но младият принц бе направил още една крачка напред в политическите идеи. На 16 март през същата тази 1876 година, след шестнадесет години, партията на десницата най-сетне бе свалена за голямо учудване на умерените в града и безкрайна радост на прогресистите. В това трудно положение враговете на дука предричаха, че големият патриот, следвайки обичайната си тактика, ще се обърне срещу старите си приятели, в полза на новите победители; но пророчеството им не се сбъдна. Дукът, който отдавна не ходеше вече в столицата и затова не знаеше причините и значението на парламентарната революция, не повярва в нейния успех и трайност и се показа непоколебим в своите идеи повече от всякога. Това го спаси; защото победителите прогресисти още нямаха авторитет, докато почти цялата управляваща класа в града беше против тази прехвалена новост. С разпускането на Камарата някой си адвокат Молара се осмели да се кандидатира срещу дука, излизайки с една почти революционна програма, в която се говореше за „бездарно управление в продължение на повече от петнадесет години“, за „потъпкани“ права, както и за redde rationem^[2]. Привържениците на дука се сплотиха около него, чувствувайки се застрашени заедно с него. За да отговори на „предизвикателството“ на Молара, след пет мандата Орагуа публикува едно „Писмо до моите избиратели“. Написа го Бенедето Джуленте, който все още се надяваше, че някой ден ще може да излезе със самостоятелна програма. В писмото се изброяваха заслугите на десницата за признателността на Италия, чието обединение било дело само на тази партия; и ако са били допуснати грешки, то причината била в обстоятелствата, а не в намеренията. Така дон Гаспаре бе преизбран с повече от двеста гласа; Молара успя да събере едва стотина. Един от министрите на Възстановяването, когато мина през Катания, бе освиркан.

Но докато дукът се опияняваше от новата си победа, Консалво душеше накъде духа вятърът, даваше си сметка, че в цяла Италия е настъпила промяна, че неминуемо ще последват либерални реформи. Затова, без да участвува в предизборната агитация, той заяви, че с десницата вече е свършено отдавна. Като се държеше настрана от хората, за да не се зарази, той почна да тръби, че е „демократ“. И чичо му дон Еудженио идваше тъкмо в този труден момент да му предлага сделка с Нов херолд! Той накара този парцаланко да чака дълго, докато бъде приет; после, като чу неговото искане, сви рамене.

— Какъв херолд и меролд! Тези неща си отживяха времето! Общината не може да пилее парите на данъкоплатците, за да насърчава публикации, в които се слави разделението на социалните класи. Има само една класа: тази на свободните граждани!

Този отговор, който бе чут от чиновниците и повторен по всички канцеларии, му спечели похвала от страна на добрите демократи. Кавалерът отиде веднага да обади за това на принца, за да си припише заслуга, като представи сина в лоша светлина. Но нито с доноса, нито с настойчиви молби можа да изкопчи грош: напротив, Джакомо си искаше дадените предварително пари и на това отгоре го обвиняваше, че е глупав, задето се е оставил печатарят да му наложи запор.

Кавалерът се опита пак да направи постъпки пред сестра си Фердинанда. Когато се представи в нейния дом, затръшнаха вратата под носа му. Въпреки това той накара да говорят със старата мома, за да получи малък заем, който за нея не би представлявал нищо, а на него би му осигурил хляба; старицата отговори, че дори да го види, че умира от глад, пак няма да му даде нито грош, за да печата ония „гадости“.

Като видя, че и този път е затворен, дон Еудженио отиде да търси племенницата си Киара. Завари маркиза сам: жена му, която от известно време не му даваше мира, един ден бе накарала да запрегнат файтона тайно и бе отишла в Белведере с незаконното дете, за да не се върне вече. Кавалерът се опитваше да изкаже болките си пред племенника, а той непрекъснато разказваше своите, разказваше как го бе измъчила оная луда жена; така че злочестият камерхер си отиде и този път с празни ръце.

Тогава, не знаейки вече какво да прави, той се обърна към Джованино Радали. Като гладен ловджийски пес бе надушил, че между двамата братовчеди има любовчица; още повече бе подразбрал това от приказките на Балдасаре. Майордомът беше радостен и доволен, че нещата се развиваха така. Сближаването между двете семейства показваше, че принцът одобрява брака — защото негово превъзходителство не правеше нищо без задна цел, — пък и обичта, която двамата млади изпитваха един към друг, гарантираше техния съюз. Ако още не се говореше за това, причината трябваше да се търси в неприятностите, които принцът имаше заради завещанието; понеже господарят си вършеше работите една по една, трябваше да се почака, докато се реши окончателно спорът, та тогава сигурно щеше да задоми дъщеря си. Нарушавайки мълчанието, което най-старателно пазеше по отношение всички работи на господарите, Балдасаре уверяваше близките, че щом се разреши спорът, този брак сигурно ще бъде сключен.

Затова кавалерът почна да намига на Джованино, да говори хубави неща за него пред Тереза, която веднага променяше цвета на лицето си. „Сякаш не е известно, че ще ти става съпруг!…“ — пошепваше той на племенничката си; а на младежа казваше: „Сякаш не е известно, че ще ти става съпруга!…“ Насърчаваше ги, носеше вести от единия на другия, поздрави и заръки, докато накрая поиска на Джованино един малък заем от хиляда лири. Младежът му ги даде веднага и тогава дон Еудженио изчезна от хоризонта.