Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ivicere, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2014 г.)

Издание:

Джовани Верга. Семейство Малаволя

Федерико де Роберто. Вицекралете

Италианска, първо издание

ДИ „Народна култура“ — София

Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов

Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

 

Литературна група IV. Тематичен номер 3363

Дадена за набор на 27.III.1973

Подписана за печат през май 1973

Излязла от печат през август 1973 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 53. Издателски коли 40,28

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

5

— Дук д’Орагуа!

— Депутатът, патриотът!

— Къде? Къде е?

— Ето го там!

— Напълнял е.

— Нямаше го, кажи-речи, три години.

— От Торино ли идва?

— Господин дук!

— Ваше превъзходителство!

Поздрави и поклони отвред; някои се отдръпваха да му сторят път десет крачки, преди да го срещнат, и сваляха шапки, като че минаваше светото причастие; всички се обръщаха да го съпроводят с поглед, когато вече бе отминал. Малцина се радваха на привилегията да се доближат до него, да му стиснат ръка и да го попитат как се чувствува; още по-малко бяха избраните, които имаха честта да го съпровождат, да го охраняват, да се наредят в опашката на близките приятели и почитатели, които го следваха навред — в префектурата, в общината, в клубовете. А той вървеше по средата на улицата, като да беше неин господар, и всички край него го слушаха благоговейно; и цяла свита, захласната да го възхвалява и превъзхвалява, го чакаше, когато той свиваше зад някой ъгъл по малка неотложна нужда. В двореца — същата върволица както едно време: избиратели, ходатаи, депутации на политически дружества, дошли да му благодарят устно, след като му бяха поблагодарили писмено, за доброто, което бе направил за града и съгражданите си. Благодарение на него първата железница, започната в Сицилия, беше линията Катания — Месина, на пристанището акостираха множество параходи, в града бяха открити голям брой училища, инспекция по горите и конезавод; подготвяше се учредяването на един кредитен институт — Южната банка; правителството обещаваше да предприеме сума обществени строежи, да подпомогне Общината и провинцията; а добрите либерали, синовете на революцията, един по един получаваха това, което искаха — служба, парична помощ, орден.

Той бе стигнал върха на популярността. Вярно, че някои го укоряваха за отсъствието му по време на събитията през 1862 година, като казваха, че това било от страх, намесваха и историите от четиридесет и осма, обвиняваха го, че най-после се е сетил за избирателния си окръг, сега, когато Камарата е разпусната и иска да бъде преизбран; но тези злоезичници бяха вечните недоволници, малцината републиканци, някой и друг страстен гарибалдиец — все хора, които не можеха да му простят, че е влязъл в консервативната партия. При политическите разговори той наистина защищаваше смело умерената политика, „сега, когато направихме революцията и постигнахме целта си“; и възхваляваше мъдрата дейност на правителството, осъждаше невъздържаността на Гарибалди, порицаваше недоволството срещу Септемврийската конвенция[1], твърдеше, че обединяването на честните хора е необходимо, за да се спаси нацията от външни и вътрешни врагове. Сега правеше много по-силно впечатление, отколкото в началото на депутатството си, като назоваваше своите големи политически приятели: „Когато отидох при Мингети… Ратаци ми каза… В дома на министъра…“ Но за барон Палми вече не споменаваше; ако му говореха за подвизите на племенника му Раймондо, той свиваше рамене и кимаше с глава, и това можеше да означава какво ли не, в зависимост от настроението на запитания — одобрение, снизхождение или упрек. Ала положението на Раймондо и дона Изабела вече бе узаконено и след примера на принца всички роднини ги приемаха като съпруг и съпруга. За по-малко от шест месеца духовният съд, като призна, че бракът е бил сключен насила и под страх, освободи синьора Ферса.

Относно брака на Раймондо с Палми имаха малко повече трудности. Отначало чакаха барона да се реши и той да поиска разтрогване на брака на дъщеря си, като потвърди, че я е насилил да го сключи; но баронът, нали имаше „дебела селска кратуна“ — както обясняваше Паскуалино — отказал и щял да отказва чак докато хвърли петалата, въпреки че дъщеря му — бог да я прости! — накрая се била примирила, особено като научила, че единият брак е вече разтрогнат и че графът има син, когото трябва да узакони. Синьора дона Матилде — което си е право, — макар и чудачка, в края на краищата била разсъдлива и като знаела, че е болна, и разбрала, че рано или късно графът ще се освободи от нея, помолила баща си да даде съгласие за разтрогване на гражданския й брак. За църковния — не, защото си имала някакви особени разбирания относно светостта на това тайнство; ама нейсе! — съпругът й щял да се задоволи само с разтрогването на гражданския брак. Обаче сметката била направена, без да се има пред вид магарешкия инат на барона-селяк, който се кълнял, че по-скоро ще види дъщеря си мъртва, отколкото да се съгласи зет му да бъде свободен!… А, така ли? Тогава самият граф поискал развод, привеждайки доказателства, че майка му го била принудила да се ожени за тази жена!

Всички знаеха каква жена беше принцесата, с какво насилие се налагаше на децата си. Ами че не беше ли насилила Киара, за да я задоми за маркиз Вилардита? Така бе насилила и Раймондо, за да го ожени за Палми! Десетки, стотици свидетели твърдяха, че младият граф за нищо на света не искал да се жени; най-напред роднините — принцът, сестрите му, зетьовете, чичовците, братовчедките; после — приятелите, слугите, после — целият град. Но за да получи развод, трябваше да се докаже, че в момента, когато е произнасял „да“, което го обвързваше завинаги, дон Раймондо е изпитвал ужасен страх. Тогава кавалер дон Еудженио се яви пред съда, за да засвидетелствува, че принцесата, снаха му, била закарала сина си в енорийската църква с двама въоръжени полски пазачи; та ако отговорел „не“, те трябвало да го вържат, да го метнат в една карета, която чакала наблизо до църквата, и да го откарат на село, за да го подложат на по-големи изтезания. От именията в Мирабела дойдоха двамата полски пазачи, за да потвърдят тия показания; от своя страна ги подкрепи и кочияшът, и клисарят. Така съдът взе решение.

А някои хора — Паскуалино не можеше да се помири с това! — разправяха, че тези показания били лъжливи, че полските пазачи били подкупени, че дон Раймондо дал пиене за триста унции на чичо си дон Еудженио! Като че дон Еудженио Уседа ди Франкаланца, камерхер на негово величество Фердинандо II (деградиран, разбира се, защото Фердинандо беше вече на оня свят и неговите подчинени бяха уволнени), беше способен на подобна постъпка! Като че съдиите бяха хора, дето могат да приемат неверни показания! Други пък искаха да изтъкнат, че един мъж не може да се стресне чак толкова от заплахите и че досега не е имало случай да се разтрогне брак, защото върху младоженеца е било упражнено насилие. Не е имало, сега пък има: и таз добра, какво толкова има да възразяват? Че дори барон Палми, който не се яви на процеса, нямаше възражения! Злите езици добавяха, че баронът не обърнал внимание на това заради дъщеря си, която тогава беряла душа; ама Паскуалино, ей богу, просто не разбираше как някои неща могат да се поберат в ума на хората! Какво общо имаше болестта на синьора дона Матилде с мълчанието на барона? Да не би като научеше, че бракът е разтрогнат, синьора Матилде да оздравееше от радост? А тя умря — сохрани, боже! — няколко месеца след законната сватба на графа с дона Изабела! Следователно баронът си бе замълчал, защото знаеше, че зет му казва истината!

Веднага след помиряването с принца, Раймондо и дона Изабела се сдобриха с голяма част от предишните си противници; особено братовчедката Грациела почна да ги защищава по-пламенно и от самия Паскуалино, доказвайки, че любовта е „сляпа“, че мъжете са „направени от плът“, пък и жените също, и че за всичко, което става сега е виновно лекомислието („да не казвам нещо друго!“) на оная Палми. При все това голяма част от благородниците бяха още зле настроени към Раймондо и приятелката му; но братовчедката уверяваше, че постепенно всички ще свикнат, особено когато съдилищата издадат правилно решение, потвърждавайки разводите им; и не стига, че даваше уверения, ами водеше и пропаганда — убеждаваше колебливите, даваше отпор на мърморковците.

Междувременно, благодарейки на Фердинандо за оказаното гостоприемство, Раймондо бе наел едно крило в двореца Рокашано и се бе настанил да живее там с бъдещата си съпруга. Джакомо, приорът и дукът ги бяха посъветвали да не правят нищо, да останат по-добре в Пиетра дел’Ово до деня на своето законно свързване, а после да заминат, да отидат в Неапол, в Милано или Торино, сред непознати хора. Но дона Изабела, на която придирчивите дами бяха нанесли много обиди, искаше да си отмъсти и да се наслади на победата. Заел се да надвие всички и всичко, Раймондо, пряко волята си, продължаваше да прави това, което тя искаше. Той имаше намерение да заминат колкото се може по-скоро, и то не от предпазливост, както го съветваха роднините му, а защото не приемаше да живее в родния си град дори и два дни поред, ако това не беше крайно наложително; няколко думи на приятелката му бяха достатъчни да го разубедят. Може би роднините му го съветват да вземе това решение, защото, въпреки помирението, не им е особено приятно да я гледат край себе си и предпочитат да бъде далече? Нали мнозина все още я поздравяват хладно и избягват да я заговарят!… И той се впусна да пилее луди пари, за да обзаведе дом, пожела сватбата им да се отпразнува бляскаво, напук на ония, които по-рано твърдяха, че е невъзможно да успее в това начинание. Устрои разкошно сватбено празненство и мнозина от ония, които преди го упрекваха упорито, сега помолиха настойчиво да им бъде оказана голямата чест да присъствуват. И така дона Изабела изпита удоволствието да ги види в краката си. Жалко, че братовчедката Грациела, която бе допринесла толкова много за този резултат, не можа да му се порадва, понеже няколко дни преди това съпругът й се бе простудил — отначало изглеждаше дребна работа, но точно през нощта на сватбата простудата се превърна в пневмония и след три дни го отнесе в гроба.

В този печален момент всички Уседа бяха край нея; особено принцът, въпреки обичайната си студенина, показа, че дълбоко споделя скръбта на братовчедката. Тя наистина изглеждаше неутешима и плачейки, разказваше на всички за голямата доброта на клетия й съпруг, за голямата си любов към него и че за нея тази смърт е непоправима загуба. Само като виждала своите „мили“ братовчеди и слушала утешенията на „семейството“, скръбта й поутихвала: сега й оставали само „братовчедите“ и „чичовците“. Закачи си траур къде ли не, без малко не вапса с чернило и лицето си и месеци наред отказваше упорито да излиза на въздух, дори вечер, в затворена карета. Първото си посещение направи в двореца на принца, където полека-лека свикна да ходи често, за разтуха. Вземаше на ръце Терезина и със сподавен глас възкликваше:

— Дете мое! Дете мое! Ако господ ми беше дал една дъщеричка като тебе, нямаше да остана сама в света! Да те поживи бог за радост на майка ти… Дете, дете мое!

Така че принцеса Маргерита, която беше много чувствителна, се разплакваше и тя. Все пак с течение на времето тази голяма мъка поутихна, стана по-сдържана и дона Грациела можа да обърне внимание на житейските работи. Съпругът й я бе оставил като единствена наследница на едно прилично състояние, така че тя нямаше защо да се тревожи за бъдещето; но нали не знаеше как да уреди формалностите по наследяването, трябваше да се обърне към братовчед си принца, който й ги разясняваше. Затова тя идваше всеки ден в двореца, та дори и по два пъти на ден; и макар и да нямаше работа при тях, ходеше често и при Лукреция, при „леля“ Фердинанда и „братовчедката“ Изабела. Но поради траура си не отиваше при Изабела в понеделник, деня, в който графинята „приемаше“.

Този обичай да се приема в определен ден беше нова мода, за която много се говореше. Дона Изабела, която не се задоволяваше с победата си в една-единствена вечер и искаше да сломи и последните си упорити противнички, въведе този обичай, успявайки да предаде на салона си особена важност, изключително значение; така че и най-упоритите дами се стремяха към тази чест — да бъдат приети в него. И тъй, само три години след като бе дошла в една проста хотелска стая, като незаконна съпруга, посрещната враждебно от всички, сега, през зимата на 1865 година, дона Изабела властвуваше като истинска графиня ди Лумера, с цяла свита почитатели.

— Благодаря, благодаря ти!… — казваше тя на Раймондо, като се мяташе на врата му и го притискаше към себе си. — Каквото пожела, постигна го!… Благодаря, благодаря ти!

При тия ласки той оставаше хладен като мрамор. Играта бе спечелена, треската, която го вдъхновяваше в борбата срещу всякакви затруднения, противоречия и враждебност, бе преминала и сега той си даваше сметка какво му струваше този успех. Смътно, скрито — защото не искаше да признае, че е бил заслепен дотолкова — той чувствуваше, че се е потрудил да си надене на шията нова, по-тежка и по-яка верига, след като личният му стремеж, единственото му горещо желание беше да се освободи напълно. Недоволен, неспокоен, нервен — пред хората той се сдържаше; но в къщи, пред близките си, намираше повод да избухне и за най-малкото нещо, да крещи, да измъчва някого; Паскуалино усещаше на гърба си силната градушка; дона Изабела чувствуваше, че бурята се приближава и към нея, но тя я отклоняваше с покорството си, като винаги и за всичко следваше настроението на своя съпруг.

Сега несъзнателната омраза, която Раймондо изпитваше към самия себе си, се стоварваше върху роднините; той съзнаваше, че по една или друга причина, по един или друг начин, като го насърчаваха или му се противопоставяха, всички те бяха спомогнали за неговото нещастие; и понеже не бе способен да се самообвинява, сърдеше се на тях. А жена му, за да отклони мисълта му от друго, непрекъснато му говореше против всички Уседа. Имаше неизчерпаем материал. Например Киара, която се правеше на голяма моралистка, докато те не бяха още законни съпрузи, сега караше целия град да говори за безобразията, които търпеше в къщата си. Нали утробата й беше прогнила и след изваждането на кистата мъжът й не смееше да я докосне, от какво, мислите, се оплакваше тая въртоглава жена? Може би от положението, в което бе изпаднала? Или от болестта, която я дебнеше коварно? Нищо подобно: най-голямата й мъка беше, че не може да обслужва Федерико! И като разбра, че той не може да пости цяла година, защото нямаше нищо гнило, напротив, беше здрав-здравеничък, какво взе та измисли? Тя самата да му избира млади камериерки, една от друга по-хубави, и да му ги пъха в леглото; и така ги коткаше, като че тя им беше слугиня, а не те на нея…

— Срамни работи!… Тя е луда! — възкликваше дона Изабела и припомняше на Раймондо цялата история за брака на Киара с този отвратителен маркиз, когото майка й насила я принудила да вземе. — Ами братята ти? Ами другите ти сестри?

Наистина как можеше да се окачестви Лукреция? Нейната лудост беше тъкмо обратната: след като направи чудесии, за да се омъжи за Джуленте, сега полека-лека почна да го презира; непрекъснато го наричаше глупак, дразнеше се от неговата политика, която по-рано я въодушевяваше, и право в очите му викаше:

— Само да се върне Франческо Втори — ще ви върже всички до един!

Ами далаверите на дон Еудженио? След като продаваше на принц Рокашано скъпо и прескъпо най-различни чирепи и цапаници, после ги откупваше за няколко гроша от жена му, която, обсебена от демона на хазарта, ги измъкваше от шкафовете… Ами преобразяването на Фердинандо? Уж даваше вид, че страстта към Жълъдите никога няма да го напусне, а един прекрасен ден заряза и имението, и всичките си земеделски и технически експерименти и дойде да живее в града. Редовно участвуваше в „понеделниците“ на снаха си, ходеше на театър всяка вечер, посещаваше дамите; и за да не стъпва вече в имението, което някога му беше толкова свидно, оставяше чифликчията си да го ограбва жестоко.

— И той е луд!… Всичките са луди!…

Като знаеше, че с това задоволява злобата на Раймондо, дона Изабела не говореше за друго. Да, той имаше зъб на всички, но най-много мразеше принца.

Джакомо бе причинил не само морални щети на брат си, а го бе накарал и да плати скъпо и прескъпо за неговата подкрепа. По времето, когато се бе заел да излезе наглава с всички, да преодолее огромните пречки за разтрогването на двата брака, Раймондо дори не си даваше сметка какво му струва помиряването с най-големия брат; тогава беше така залисан, че би се съгласил да отстъпи всичко, каквото притежаваше. Сега, като правеше сметка и събираше сумите, виждаше, че Джакомо му е взел една трета от неговата част. Както на Лукреция, той бе представил и на него сметка за оказаното гостоприемство; и тая сметка беше доста дълга, защото обхващаше и разходите, направени за Палми и децата; после бе измъкнал старите полици, появили се след смъртта на майка им, и го бе задължил с половината; а при сметките по пълномощното доказа, че Раймондо му дължи няколко хиляди унции, като лихви за авансите: по този начин принцът присвои двете имения — Бурджо и Бурджитело. Но най-голямата пакост бе извършена при подялбата, защото той определи оценките на земите както му беше изгодно и задържа за себе си най-плодородните и най-близките. В замяна на други имоти му отстъпи някакви несигурни доходи, които се събираха трудно; не стига това, ами му наложи и да се откаже от правото да ползува едно крило в наследствения дворец, според оная клауза в майчиното завещание, дето му беше като трън в очите… Затова, когато премина разгарът на борбата, Раймондо бе обзет от скрита омраза към него; но дона Изабела не споменаваше за тия неща, когато му говореше против брат му, защото разбираше, че този довод е нож с две остриета и може да се извърти срещу нея. Тя обаче критикуваше деспотичния характер на девера си, неговата строгост към жена му, студенината му към всички, двуличието спрямо чичовците. Любопитна по природа, наблюдателна от интерес, сега тя откри в неговата къща нещо ново, което й служеше като добър повод.

— Видя ли? Видя ли? — казваше тя на мъжа си всеки път, когато се връщаха в къщи, след като бяха ходили в двореца. — Пък и той се правеше на моралист! Да беше го чул само какво проповядваше!… А оная глупачка Маргерита не забелязва нищо!…

 

 

Наистина принцесата сякаш не забелязваше, че от известно време овдовялата братовчедка идваше да се разтушава „в семейството“ всеки божи ден сутрин и вечер. Принцът се бе заел да й урежда наследството и понеже трябваше да говори с нея, често ходеше да я посещава сам; понякога я водеше със себе си в двореца. Вечер тя оставаше чак до края в Жълтия салон, където се събираше обичайното общество. За момента не отсъствуваше никой от Уседовци, сватбата на Раймондо сякаш бе успокоила всички духове. Дукът си даваше важност, оправяше набързо Европа, а италианските финанси — за още по-кратко време; Джуленте го зяпаше в устата като месия, оставяше се да го водят за носа още повече, бе изоставил своята партия, за да угодничи на чичото, защото се надяваше да заеме мястото му. Наистина дукът му беше казал: „Когато се уморя, ще оставя на тебе избирателния окръг.“ А тъкмо това беше тайното желание на Бенедето — да стане депутат, да навлезе в голямата политика. За да го усмири, дукът го бе направил общински съветник и разискваше с него работите на общината, реформите, които трябваше да се проведат там. Макар че парламентът беше в разгара на сесията, той не говореше за заминаване и гледаше да си уреди своите работи. Патриотизмът му бе струвал пари: за подпомагане на преследваните, за закупуване на пушки и патрони, за черпни на Националната гвардия; той бе направил някой и друг дълг и бе ипотекирал своето оскъдно имущество, затова сега трябваше да си го възвърне, да сложи всичко в ред. А откъде намираше пари? Разправяха, че делял с чичото Джуленте търговете, които бе уредил да му възложат; но макар и големи, тези печалби не бяха достатъчни за крупните финансови операции, които той кроеше. След основаването на Южната банка за кредит и депозит той бе подписал сто акции за по хиляда лири всяка една; вярно, че беше внесъл само една четвърт от тази сума; но същевременно говореше за голяма параходна компания, за акционерно дружество за преработка на сярната руда и за друго — за изсичане на Етненските гори. Дон Бласко и дона Фердинанда, всеки от тях поотделно, се мъчеха с всички средства да разберат какво прави; маркиз Федерико им посочи верния път.

Със спестяванията от своя голям доход маркизът всяка година правеше някаква покупка; напоследък бе купил една вила в Белведере, за да живее в собствен дом по време на курорта, и пак му бе останала една сумичка, с която не знаеше какво да прави. Беше твърде малка, за да закупи с нея имот: не искаше да я дава и в заем; какво да я прави?

— Купете облигации от държавния заем — посъветва го дукът, като му обясни изгодата от това, и предложи да му достави облигации от Торино.

— Значи, ваше превъзходителство купува облигации? — запита го маркизът.

— Купувам, после ги продавам… в зависимост от курса… нали разбираш… — отвърна дукът и в същия миг съжали, че му е загатнал за своите сделки през време на петте години, прекарани в Торино. Затова веднага смени темата на разговора, използувайки случая да заговори пак за сведенията, които бе научил в чакалните на министерствата.

Маркизът се колеба дълго време, донейде от вярност към бурбонския принц и много повече от страх да не загуби парите си, защото смяташе, че Италия всеки момент може не само да фалира, ами да стане на пух и прах. Най-сетне един ден, когато срещна дука, който отиваше да осребри талоните за изтеклото шестмесечие, и го видя да излиза с голяма пачка банкноти, той се реши. Да бяхте чули само какво изрече дон Бласко вечерта в двореца, когато маркизът съобщи за тази покупка!

— Ах, палячо! И ти ли? И ти ли си с Италия? И ти ли пощръкля?

— Защо? — опита се да възрази маркизът. — За шестдесет и шеста година капиталът носи седем и половина на сто лихва… Талоните се изплащат точно на падежа…

Монахът го слушаше втрещен, сякаш чакаше да види докъде ще стигнат безобразията, които тоя глупак бълваше; накрая кипна:

— Ще си обършеш задника с твоите талони!… Ще идеш да ги осребриш в нужника, магаре недно! — И като се хвана за главата, обърна се към Киара: — Постави го под попечителство!… Той иска да те разори!… Лихва седем на сто… Хората не ги приемат дори като милостиня!… — После огледа всички наоколо и с горчива ирония заяви: — Сигурен влог, драги господа!… Когато неаполитанският заем беше срещу сто и десет на сто… Още малко и ще падне до пет на сто, тази мръсна хартия! Тогава с пет лири капитал ще печелим пет лири на година! Ще забогатеем всички до един! Да живее келепирът! Да живее великият Виктор Емануил!

Дукът, който седеше в един ъгъл с Бенедето и му обясняваше своите намерения относно откриването на Южната банка, която под ръководството на дон Лоренцо Джуленте трябвало „да бъде в помощ на индустриалното и търговско развитие и да подкрепя покровителствената дейност на правителството“, се усмихна едва доловимо и сви рамене при гневния изблик на брат си. Киара дръпна настрана мъжа си и му рече:

— Не го слушай тоя луд! Много добре си направил, купи още.

И след малко го изведе навън, преди още компанията да се е разтурила; от известно време, кой знае по каква причина, тя все бързаше да се върнат в къщи.

Причината беше следната: Роза Скирано, новата камериерка, която тя бе наела за Федерико, една едра мома от Пиана, бяла и червена като ябълка, бе забременяла от маркиза; и вместо да я изгони, Киара не беше на себе си от радост. Впрочем това беше тайната й надежда, която я бе накарала да държи толкова млади момичета край мъжа си; понеже искаше дете от него, а не можеше да роди, тя бе съгласна да приеме детето на някоя друга; и й се струваше съвсем естествено да обгради с грижи тая жена, която Федерико бе оплодил, и завиждаше на щастието й. Тя самата изтръгна от нея признанието за това прегрешение, а момата, изплашена и разтреперана, се изуми, защото вместо да я изблъска по стълбите, господарката й рече:

— Не се тревожи; аз ще се погрижа за детето ти!

От този ден насетне Киара мислеше само за камериерката. От хорски срам не смееше да я държи повече в стаите си, нали коремът й от ден на ден растеше; но долу в двора, в стаите, които жената на кочияша бе принудена да й отстъпи, тя ходеше да я наглежда по три-четири пъти на ден, пращаше й най-хубавото ядене от своята трапеза, гледаше я като писано яйце.

Когато това се разчу, всички роднини, особено ония фитилджии — дон Бласко и дона Фердинанда, вдигнаха голяма олелия, викнаха, че трябва да изрита оная пачавра. Но Киара я оправдаваше, като даваше да се разбере, че уж Роза си има някаква любовна история извън нейната къща, и казваше, че не можела да я гледа да се мъчи.

— Тия нещастни момичета са изложени на толкова много съблазни! Да се надяваме, че този, който е бил, ще се ожени за нея… Аз знам какво значи да си бременна… Не ми дава сърце да я изхвърля на улицата…

Но най-интересното беше, че маркизът се дразнеше и дори малко се срамуваше от това незаконно бащинство. Киара не бе разговаряла с мъжа си по този въпрос; но когато се намеси и братовчедката Грациела и дойде да й каже да изгони тая уличница, тя почервеня и в момента не можа да й отговори; ала щом оная си отиде, тя се обърна към Федерико и процеди:

— Я, я слушай пък тая!… Ще правя каквото си искам, и в тая къща само ти имаш право да командуваш! Сега се прави на моралистка, тази никаквица! А гледа да отнеме Джакомо от жена му! Човек трябва да е глупав като снаха ми, че да не забелязва нищо!

Наистина мнозина почнаха да говорят за това, а слугите от двете къщи се споглеждаха многозначително и разменяха такива клюки, че Балдасаре се топеше от яд. Нима господин принцът не можеше да прояви милосърдие и да надзирава обърканото стопанство на братовчедка си, та змийските езици вече намираха какво да кажат? Може би защото едно време се говореше, че двамата ще се женят? Но господарят бе изпълнил волята на принцесата — бог да я прости! — и сега се грижеше за децата си, уважаваше жена си и съвсем не му беше до любовни приключения! Ако беше искал да задиря братовчедка си, имаше много време, без да чака смъртта на мъжа й, защото тъкмо оня добряк, кавалер Карвано, не беше човек, от когото да се изплашиш! Че не виждат ли принцесата? От всички тя е най-заинтересована да узнае истината; и ако тези злобни клюки са основателни, ще си седи ли така спокойна?…

Принцесата беше по-спокойна от всякога, винаги покорна на мъжа си, винаги очакваща неговите заповеди, които той често пъти й даваше само с поглед. Полека-лека братовчедката почти се пресели в двореца: даваше нареждания на прислужниците, като че ли им плащаше тя, по всички семейни работи изказваше мнението си, на което принцът държеше повече, отколкото на мнението на жена си. Но дона Маргерита, вместо да се оплаква от това, си отдъхна свободно, защото Джакомо я бе оставил на мира, не искаше от нея да го слуша безпрекословно и не я упрекваше, ако нещо не станеше по волята му. Затова, ако някой ден вдовицата не дойдеше, тя пращаше да я повикат, преди още принцът да е забелязал отсъствието й, и я задържаше цял ден в къщи, поверяваше й Терезина, имаше я като сестра. От тази близост тя имаше и друга голяма, неоценима полза, защото й спестяваше ужаса да пипа ключовете, мебелите, домашните вещи. Когато трябваше да се извади бельо, да се бърка в гардеробите или да се прибере нещо в раклите, братовчедката вършеше всичко сама, сновеше из къщи с ключовете на кръста; така беше преобърнала къщата, че в нейно отсъствие не можеше вече да се намери нищо и трябваше да пратят някой да я вика.

— Поне да махнат детето! — казваше възмутена дона Изабела на Раймондо. — А те го държат там, да гледа хубаво зрелище!…

Дон Бласко и дона Фердинанда и те почнаха вече да ги одумват; но когато Роза Скирано роди на маркиза едно хубаво момченце — едно бяло и червено, едро и дебело бебе, новата война между Уседовци стана всеобща.

Киара не знаеше къде да се дене от радост, прибра камериерката, потърси за бебето дойка и даде всичките пеленки и дрешки, приготвени някога за нейните деца. От сутрин до вечер го държеше на ръце, даваше го на мъжа си да го целува и току му викаше:

— Гледай го колко е хубаво! На тебе прилича, нали?

Но останеше ли сама, сваляше от горния шкаф прашния буркан с малкия изрод, роден от нея, обгръщаше с поглед ужасното недоносче, жълто като лой, и шишкавото бебе, което размахваше юмручета, и на ресниците й се появяваха две сълзи. „Да бъде волята божия!…“ Оставяше буркана на мястото му и всичките й грижи и мисли отново се насочваха към сина на Роза, когото дори бе нарекла с името на Федерико…

Джакомо каза за сестра си, че е луда; засегната, Киара почна да говори против брат си, че държал любовницата си в къщи и й поверявал дъщеря си; Лукреция, която вече се бе помирила с Джакомо по сватбата на Раймондо, отново се обърна срещу него; обвини Джакомо само защото Бенедето се присъединяваше към него, когато той укоряваше налудничавата маркиза; за да разсее Раймондо, който ставаше все по-мрачен, дона Изабела засили нападките си срещу принца, срещу Киара и Лукреция; дон Бласко и дона Фердинанда, всеки поотделно, наливаха масло в огъня, като образуваха съюзи ту против Киара, ту против Джакомо, ту против графинята; и всички — млади и стари, братя и сестри, чичовци, лели и племенници, пак почнаха да се обвиняват един друг, че са въртоглави, луди, бесни. Сред тях само приорът бе запазил своето спокойно безразличие към всичко на този свят, след като ходеше да се подмазва на епископа и да сплетничи с наместника му, с викария и канониците; Фердинандо пък беше станал много елегантен и говореше само за дрехи и за чуждестранни шивачи; дукът изслушваше всички, без да им отговаря, разменяше телеграми с посредниците, които играеха на борсата за негова сметка, и гледаше да уреди своите банки и акционерни дружества; кавалер дон Еудженио бе зарязал „Академията на четиримата поети“ и се занимаваше само с някаква търговия със серни руди, която, изглежда, беше много доходна, влагайки в нея тристате унции, получени за „лъжесвидетелствуването“ — както казваха злите езици; а принцесата беше щастлива, че може да поддържа ръцете си бели и чисти, пазейки ги от всякакъв допир, и си служеше с тях само да прегръща децата си.

Тереза, която наближаваше дванадесет години, с хубостта си и добрата си душа беше нейната гордост. Това дете никога не им създаваше неприятности; дори принцът, който в някои дни като че търсеше нарочно повод да избухне, никога не можеше да я улови в грешка. Достатъчно беше да й кажат веднъж: „Терезина, баща ти не обича такива работи“ или пък: „Баща ти иска така“, и тя свеждаше глава, без да пророни думица. Заради послушанието си и благата си душа тя навсякъде получаваше похвали и подаръци. Понеже бе порасла, вече не я пъхаха в руотата на „Сан Плачидо“, за да отиде при монахините, но я водеха често в приемната на манастира. Сдържайки като малка страха си да не остане сред дебелите стени на манастира и ужаса от черното разпятие, тя и сега, в себе си, предпочиташе хубавите разходки на открито; но понеже на близките й им беше приятно да ходи при лелята-монахиня, тя сама ги подсещаше за тия посещения зад решетките. Издържаше и на по-големи изпитания. Всяка година срещу задушница цялата фамилия отиваше в катакомбите на капуцините, да се поклони пред тленните останки на принцеса Тереза; това ставаше по заповед на принца, който от своя страна оставаше в къщи, от страх, че като види мъртвите, ще го сполети нещастие. Момиченцето трепереше като лист. Колко страшни бяха тия закачени по стените мъртъвци, затворени в ковчези, облечени като живи — с обувки на краката и ръкавици на ръцете; някои бяха с изкривена уста, като че крещяха от болка, други се хилеха неприлично; в стъкления ковчег лицето на баба й бе съвсем почерняло, тя бе облечена като монахиня, главата й бе поставена на керемида, а ръцете — безнадеждно вкопчени в един кръст от слонова кост!… От страх и ужас момиченцето трепереше цяло и нощем сънуваше как всички тия мъртъвци танцуват около нея; но спотайваше уплахата си, понеже изповедникът й беше казал, че нещастните мъртъвци не могат да причинят никому зло, че наш дълг е да им се поклоним, че не бива да ги забравяме, защото един ден и ние ще умрем и ще бъдем изправени пред вечния съдия. Впрочем почти във всички църкви тя усещаше хладни тръпки на страх; в „Мадона деле Грацие“ имаше цяла стена, изпълнена с оброчни дарове: крака, глави, ръце, гърди от восък, върху които бяха изрисувани някакви ужасни морави рани; при капуцините, в параклиса на Блажената Химена се виждаше ковчегът, където пазеха тялото й. Разправяха, че и след толкова века се била запазила свежа, сякаш е издъхнала преди час; на всеки сто години от канонизирането й отваряха ковчега; Тереза си мислеше с ужас, че след дванадесет години, в 1876-а се пада тристагодишнината. Но понеже сама си вдъхваше смелост и не издаваше страха си, и я виждаха да се моли на колене дълги часове в тия църкви, всички хвалеха набожността й; някои дори казваха: „Расте като Блажената, светица като нея!“ Тези похвали, разбира се, я изпълваха с гордост; за да ги заслужи, тя понасяше смирено всичко. И тя като всички свои приятелки желаеше да има хубави нови рокли, с весели цветове и богати украшения, да има обеци и пръстенче; но баща й казваше, че тия неща развращават момичетата; и вместо да плаче и да крещи, както правеха други момичета, тя свеждаше глава; а майка й я утешаваше и й обещаваше шепнешком: „Ще ги имаш, ангелче мое, когато пораснеш…“

Консалво нямаше същия характер като сестра си; тъкмо обратния; но като му прощаваше, принцесата го напътствуваше да бъде добър. Наставленията на майка му не даваха голям резултат. Надявайки се напразно да се върне в къщи поради смутовете в 1862-ра, той виждаше как годините се изнизват една след друга, а баща му не изпълнява обещанието да го прибере от новициата. Всеки път, когато идваше в двореца, момчето напомняше това на принца; а той отговаряше неизменно: „По-късно… напролет… наесен… ти не се грижи за това!…“ Така, изгарящ от нетърпение, Консалво очакваше пролетта или есента, които го заварваха все още в този затвор; нетърпелив и неспокоен, той най-неочаквано бе тръгнал с групата на либералите, с надеждата, че манастирите ще бъдат премахнати. Убедил го беше Джованино Радали, който също хранеше тази единствена надежда, за да се върне в светския живот, защото майка му не отстъпваше от своето решение да го направи монах. Но вестта за премахването приличаше на обещанията на принца: непрекъснато се повтаряше, без да бъде потвърдена от фактите. Постоянно раздразнен от упоритостта на баща си, изпълнен със завист към другарите си, които един по един се завръщаха при семействата си, за да се радват на пълна свобода, малкият принц бе станал истинска напаст за възпитателите, за братята и манастирските слуги, за целия манастир; отказваше дори да ходи в къщи или ако си отидеше, не поздравяваше никого, не говореше и през цялото време беше намусен.

Сега когато в двореца не смееха да преместят дори един стол без съгласието на братовчедката, тя подкрепяше горещо принца и смяташе, че за момента е добре момчето да остане там, където е. Консалво трепереше от омраза към нея, а тя му казваше с майчинска нежност:

— Несъмнено… когато дойде време, ще излезеш оттам; засега трябва да учиш… Я виж кръщелницата ми! И тя ще отиде в колеж…

Госпожица Терезина в колеж?… Щом се разнесе в двора и между роднините, тази вест бе изтълкувана най-различно…

— Че защо?… Не се ли чувствува добре в къщи?

— Дукът поискал така…

— Какво общо има дукът с това?

— Не, принцът бил…

— Ами! Братовчедката…

— Принцесата плаче от сутрин до вечер…

Всеки казваше своето мнение, а някои подшушваха, че може би са взели това решение, защото един ден госпожицата била влязла ненадейно в Червения салон и заварила принца и кръстницата си в много интимен разговор…

Но Балдасаре, който с авторитетния си тон прекъсваше всички клюки, разправяше самата неподправена истина: ами че в днешно време всички знатни фамилии от Палермо и Неапол се стремят да дадат госпожиците в някой колеж, в някой от ония колежи „шик“, където те научават италиански, че и „французки“; барон Куркума и той пратил дъщеря си, значи, и дъщерята на принц Франкаланца трябваше да отиде в някой от тия колежи. Господин дукът знаел, че колежът „Анунциата“ във Флоренция е най-шикозен от всички, защото бил най-скъпият; че и синьор дон Раймондо и графиня дона Изабела, които са живели във Флоренция, и те казали същото и одобрили това, малката принцеса да получи подходящо възпитание!…

Той не казваше, че дона Фердинанда при вестта за това решение, взето без нейно знание, се бе нахвърлила още по-яростно срещу принца и бе простила на Киара за прибирането на незаконното дете, за да отиде да излее пред нея гнева си срещу тия глупави моди на флорентинските колежи, когато по нейно време благородните момичета се учели в къщи да пресукват коприна и не им тъпчели главите с италиански и чужбински глупости; казваше, че дон Бласко обикаляше по домовете на племенниците си и проповядваше кръстоносен поход срещу свинщините, които се вършат в двореца… За Балдасаре принцът беше бог и всичко, което господарят правеше, беше правилно. Той уважаваше и другите роднини и затова слуховете за тия семейни вражди действително го наскърбяваха; искаше всички да се разбират заради доброто име, заради престижа на фамилията. И отричаше дребните разногласия, омаловажаваше големите, заставяше низшия персонал — който винаги слухтеше да долови някоя пикантна новина — да мълчи; а злонамерените слухове, които се разпространяваха между слугите, отдаваше на завистта на другите по-малко благородни и по-малко богати фамилии. Те не биваше да стигат в никакъв случай до господаря; и ако той го запиташе защо тоя или оня мияч е уволнен, Балдасаре веднага намираше някаква уважителна причина или казваше, че го е освободил синьор Марко. Той уважаваше главния управител, който като него пазеше ревностно доброто име на фамилията, почиташе принца и беше справедливо строг към подчинените.

Впрочем с течение на времето завистниците се умориха да злословят. Преди всичко някои от роднините заминаха и поводите за кавги намаляха. Един прекрасен ден младият граф Раймондо, без да каже никому нищо, си стегна багажа и замина с жена си за Палермо, като възложи на Паскуалино задължението да продаде мебелите, купени преди една година. После замина дукът, направо за Флоренция, като отведе със себе си и малката принцеса Тереза, за да я даде в колежа, както бе решено. Когато се сбогуваше, момичето плачеше от мъка, че трябва да остави своя дом и да отиде в колежа във Флоренция, там далече, където няма да може да вижда милата си майка дори в неделен ден, дори и през решетка, както в „Сан Плачидо“. Но кръстницата й казваше:

— Не плачи така; не виждаш ли, че измъчваш майка си?

Тогава тя преглъщаше сълзите си и заставаше прилично. В деня на заминаването принцесата ридаеше неудържимо и прегръщаше като обезумяла дъщеря си. И братовчедката беше със зачервени очи, но даваше кураж на всички:

— След някоя и друга година Терезина ще се върне. Пък и ние ще ходим всяка есен при нея, нали, Джакомо? Ще идвам и аз; доволна ли си от това?… А после, когато се върнеш образована и възпитана както трябва, ще видиш колко ще ти завиждат всички момичета! Ще видиш и ти, Маргерита, как ще се гордееш с моята кръщелница.

Тогава момичето сведе глава, избърса сълзите си и каза на майка си сериозно и сдържано както винаги:

— Не се тревожи, мила моя мамичко; ще си пишем всеки ден, ще се видим скоро… Виждаш ли, че съм разумна?

Прекрасна дъщеря беше тя; истинска потомка на Вицекралете!

После и кавалер дон Еудженио замина за Палермо. Причината за това заминаване не беше добре известна. Кавалерът разправяше, че някои знатни палермски фамилии го повикали, за да го направят съдружник в нови големи сделки, от които щял да забогатее за кратко време; но злите езици, дето никога не млъкват, подшушваха, че бил избягал, защото, след като изпапал парите от серните руди, взети на кредит, срещу полици, които не можел да изплати, имало опасност да яде голям бой… Така или иначе, истината е, че след заминаването на всички тези личности в семейството отново зацари мир. Преданата братовчедка идваше денем, вечер и нощем да прави компания и да помага на принцесата, която й беше много благодарна за тези големи грижи; идваха и другите роднини, вече не така разярени както едно време; ех, вярно, понякога дон Бласко крещеше срещу премахването на манастирите, обявено в програмата на новите законодатели, или пък синьора дона Лукреция — против мъжа си и либералите, но това не беше нищо особено. От своя страна принцът продължаваше да си гледа стопанството, но вече без да се преуморява и без да води безкрайни съвещания със синьор Марко, както някога.

 

 

И тъй един ден, точно на 31 декември 1865 година, Балдасаре бе повикан от господаря, който се бе затворил в кабинета си с нотариуса.

— Заведи нотариуса при синьор Марко и предай тази записка — нареди господарят.

— Ваше благородие — отвърна Балдасаре, — той излезе преди половин час.

— Добре, тогава ще оставиш записката на масата му. А вие, нотариус, бъдете така любезен да почакате малко… Ти иди да намериш една табелка „дава се под наем“, от ония за дюкяните, трябва да има някоя нейде из склада… И я закачи на балкона, в салона на синьор Марко. — Въпреки обичайната си сляпа покорност, Балдасаре го загледа слисан. — „Дава се под наем“ на балкона на салона, разбра ли? — повтори господарят, който не обичаше да казва по два пъти.

— Веднага, ваше благородие.

Майордомът изтича да вземе табелката и изкачи стълбите към администрацията по четири стъпала наведнъж; влезе в жилището на синьор Марко, остави записката на масата, разтвори стъклената врата и се зае да окачва обявлението. Не му беше много ясно какво означава тази заповед, нито пък какво ще стане по-нататък, но се чувствуваше неспокоен. Тъкмо когато завързваше табелката, долу на улицата се появи синьор Марко. Той се спря и погледна нагоре, после взе да прави някакви знаци, с които питаше майордома какво търси там; в отговор Балдасаре посочи прозорците на господаря, за да покаже, че така му е заповядано. Синьор Марко веднага се втурна и след няколко минути се изпречи отпреде му блед и запъхтян.

— Какво правиш? Защо е това обявление? Кой дявол ти каза?

— Принцът, господин принцът… има и писмо, там, на масата…

Докато четеше записката, синьор Марко целият трепереше, насмалко да получи апоплектичен удар; а Балдасаре, изплашен, се отдръпваше леко назад, готов да викне за помощ; синьор Марко накъса гневно листчето и кресна задавено:

— Уволнение, на мене!… Като на някой мияч? В последния ден на месеца!… Крадец мръсен! Свиня!

— Дон Марко!… — измънка Балдасаре ужасен.

— Уволнение, на мен! И нотариуса — за да му предам! Да не мисли, че искам да му отмъкна парите, дето ги открадна от братята и сестрите си? Или пък книжата му? Доказателствата за неговите кражби, за фалшификациите му? Обирджия, хайдутин, разбойник! Проклет да бъда, дето му помагах!… Пъди ме, зер няма кого вече да ограбва!…

Хванал се за главата, Балдасаре го умоляваше:

— Дон Марко!… Синьор Марко, за бога, може да ви чуят!

Но той, съвсем обезумял, треперейки от гняв, бълваше всичко, което му се бе насъбрало срещу господаря и целия род:

— Десет години! Десет години усилия, за да обере роднините си! Ония, дето са и луди, и глупави, и хитри, и мошеници! Ни ядеше, ни спеше, докато кроеше как да ги измами. Правеше се ту на моралист, ту на много привързан, ту, че зачита волята на майка си. Ама че езуитин, по-голям и от оня езуит над езуитите — приора! Ама че свиня, по-голяма и от оня шопар — дон Бласко! Ама да не мисли, че хората не знаят що за мръсник е, с любовницата си в къщи! Нали сега няма кого да обира, държи любовницата си под носа на жена си, че и на дъщеря си до оня ден!

— Дон Марко! — викна Балдасаре най-сетне и той със заплашителен тон, за да се опита да спре този поток от ругатни, който отчаяните му жестове на молба и страх не бяха успели да задържат. А синьор Марко го погледна втрещен, сякаш едва в този момент забелязваше присъствието му.

— Смаян съм! — продължи майордомът решително и важно. — Няма ли да спрете най-сетне?

Тогава той му се изкиска злобно в лицето:

— Ти да мълчиш! Вземаш страната на брат си, копеле!

В същия момент се появи нотариусът, качил се горе откъм покоите на принца.

— Синьор Марко…

Но той не го остави да довърши:

— Идвате, за да ви предам, нали? — закрещя отново. — Какво искате да ви предам? Фалшивите книжа на вашия господар? Или актовете, дето ги изтръгна с насилие, и кожодерските спогодби?… Ето ги, вземете!… — И почна да хвърля всичко от писалището, от лавиците. — Страхувате се да не ги отмъкна? Нямам нужда от тях. Всички го знаят вашия принц що за мошеник, крадец и фалшификатор е! И вие знаете, че ограби сестра си — монахинята, и манастира, като извъртя, че уж нямало кралско потвърждение! Че ограби и оная побърканата, за да даде съгласие за брака й! Че и Гламчо, защото е гламав, че и графчето, за да му помага в неговите безобразия!… По-добре от мене знаете всичките му мошеничества! Старите полици, изплатени от майка му, дето си ги прихвана два пъти — веднъж от сънаследника, и още веднъж — от другите наследници!… Ами измислените дългове, ами пълномощното, изтръгнато насила!…

— За бога, синьор Марко, имайте малко мярка…

— Мярка ли? Че аз съм прекалено умерен! Или си мислите, че ме боли за загубеното място?… Ще си намеря друго, бъдете уверен!… И навсякъде другаде ще бъда по-добре, отколкото при тия шутове, фалшиви принцове!… Да не са се страхували, че ще ги ограбя, а? Че ще забогатея за тяхна сметка?… Зер веднъж го каза оня шопар — монахът; да не мислите, че не съм го чул? Аз, дето давах от джоба си, защото, ако липсваше една стотинка, цял месец ми опяваха!… Щедра къща, няма що, гнездо да свиеш в нея!… — И като разтваряше шкафовете и чекмеджетата, подемаше отново: — Ето! Вземете, предавам ви всичко!… Елате да видите под леглото дали цукалото е на мястото си!… Претърсете ме и мен, да не му отнеса нещо!… Дръжте! Това са ключовете от шкафовете и касите; кажете му да си ги пъхне в… — И ги пусна на пода. Зърна в разтворения шкаф ключа от ковчега на принцесата, закачен на гага от позлатен бакър — единственото дарение, освен старите табакери, направено му от покойната за почти тридесетгодишната му вярна служба. Грабна го и го захвърли срещу стената.

— Ето ви и тоя!… — извика той и така изпсува, че да накара чак и мъртвата да се изчерви там долу, в катакомбите на капуцините.

Бележки

[1] Сключена на 15.09.1864 г. в Париж между Италия и Франция, с която Италия се задължава да не напада Папската област, Франция да изтегли войските си от Папската област, а на папата се дава право да организира в своя защита наемна войска. — Б.пр.