Федерико де Роберто
Вицекралете (10)

1

Когато в града се разчу, че граф Раймондо пристигнал неочаквано от Флоренция в дома Уседа сам, като неканен гостенин, без багаж, само с една пътна чанта, в която бил напъхал малко бельо, необходимо за път, всички почнаха да шушукат, да коментират, да изказват различни предположения, да задават любопитни и настойчиви въпроси, сякаш бе станало важно политическо събитие. Първата вест, която се разнесе от уста на уста, казваше, че младият граф напуснал жена си, за да се раздели окончателно с нея. Добре осведомените знаеха, че след революцията дона Изабела Ферса от Палермо отишла във Флоренция. Нима само този факт не бе достатъчен, за да обясни толкова много неща? Съществуваше обаче известно съмнение дали приятелката е отишла при младия граф по собствена инициатива или с негово съгласие. Някои казваха, че тя отишла на континента, за да се забавлява и да не мисли вече за Уседа; но защо е избрала тъкмо града, където живее той? Че нали така и така тя нямала вече какво да загуби. Нима можела да се надява, че мъжът й ще я прибере отново след две години разляла? Докато е жива свекърва й, това е невъзможно; дон Марио би могъл да прояви слабост и да й прости, още повече, че той продължавал да обича съпругата си и я оплаквал денем и нощем, като да е умряла; ала майка му бдяла над него. Следователно дона Изабела вече не рискувала нищо, напротив, понеже не би могла да издържи на съблазните, нали е млада, по-удобно за нея било да се върне при първия си приятел, отколкото да търси нови приятели: така по-лесно хората щели да й простят единственото прегрешение… Но при Раймондо нещата стояха другояче. Той имаше деца, две невинни същества!… И добрите хора съжаляваха графинята, тази толкова кротка, толкова нежна и така привързана към съпруга си жена, която е обречена — ето на какво нещо е светът! — на такъв мъченически живот.

Всички прислужници в двореца Франкаланца говореха само за това и дори бяха забравили за годежа на Бенедето Джуленте с госпожица Лукреция. Макар и очаквано и разисквано отдавна, това събитие бе събудило отново групировките, на които се разделяха слугите на принца; и докато вратарят Джузепе сваляше шапка и се покланяше, когато идваше годеникът, като че се връщаше лично господарят му, Паскуалино Ризо дори не докосваше каскета си, седеше под свода на вътрешния двор, приличаше се на слънце и ако трябваше да се изхрачи, едва благоволяваше да извади лулата от устата си и да се извърне леко настрана. Единствен Балдасаре си оставаше безпристрастен, гледаше си само службата и се отнасяше към годеника на госпожицата така, както се отнасяше към него принцът: много вежливо, но без фамилиарности.

— Господарите са си господари — казваше майордомът; и ако чуеше, че низшият прислужнически персонал разисква разгорещено избора на младата господарка, веднага изпъждаше конярите в конюшнята, миячите — в кухнята. — Да не е твоя сестра бе, говедо!

Така де, какво ги засягаше тях това, че дона Фердинанда и дон Бласко, които бяха винаги единодушни, макар и да не можеха да се понасят един друг, не идваха вече в двореца, защото не одобряваха този брак? Наистина и на Балдасаре му правеше впечатление, че една Уседа ще се жени за някакъв си адвокат; но нали момъкът бе учил за собствено удоволствие, а не за да упражнява професията си. И въпреки че не беше от реброто Адамово, все пак имаше аристократично възпитание и на майка си и баща си казваше „ваше превъзходителство“; а когато дойде в дома на годеницата си, даде на прислужниците каквото се следва. Ех, може роднините му да не са много изискани, но младоженците не са длъжни да живеят с тях! Поради всички тия съображения Балдасаре не позволяваше на подчинените си да дрънкат каквото си щат; но клюките не спираха и само пристигането на младия граф успя да ги насочи към друг обект. Слугите съвсем ясно виждаха, че младият господар Раймондо не е дошъл по работа, както искаха да ги убедят някои; ако беше дошъл по работа, щеше да донесе поне един куфар, а не тази чанта с две ризи и два чифта чорапи и гащи; и нямаше да е толкова мрачен, той, който винаги когато беше далече от жена си, бе в добро настроение! Уж имаше да урежда сметки с брат си принца, а пък всеки ден ходеше при леля си дона Фердинанда, която му служеше за параван в началото на приятелството му с Изабела Ферса. И дона Фердинанда открито изразяваше пред всички своето мнение: при това положение, след като съществува несъответствие на характерите между съпруга и съпругата, не остава нищо друго, освен да се разделят като добри приятели; да дадат дъщерите си в някой колеж, да ги задомят колкото се може по-рано, а по-нататък — всеки по своя път!

Принцът обаче не говореше на брат си нищо нито за жена му, нито за децата му, не го питаше дори живи ли са, умрели ли са. От своя страна Раймондо мълчеше, сякаш бе оставил езика си в къщи, или ако кажеше нещо, говореше разсеяно за незначителни неща и съвсем не се бъркаше в това, което ставаше във фамилията. Не споменаваше за споразумението на наследниците, за брака на Лукреция, сякаш тия неща ни най-малко не го засягаха или пък вече бе изразил своето мнение за тях. И едва-едва забеляза Джуленте, бъдещия си зет.

Лукреция ликуваше: Бенедето идваше да я ухажва всяка вечер; след шест месеца той щеше да бъде неин съпруг. Тя дори не си спомняше вече за лихварската спогодба, за жертвата, направена заради нея и почти наложена на другите сестри и братя. Момъкът не й даваше да отвори дума по материалните въпроси, защото искаше нея, а не зестрата й, защото при това условие бе получил съгласието на принца. Но това съгласие бе изразено така хладно, сякаш беше изтръгнато насила; без да се смята, разбира се, и това, че дон Бласко и дона Фердинанда вече не стъпваха в двореца, та дори и дон Еудженио гледаше враждебно бъдещия си племенник. Но колкото повече роднините показваха, че не са съгласни с този брак, толкова по-силно тя проявяваше любовта си към Бенедето.

— Не им обръщай внимание, всичките са луди! Мразят те безпричинно и един прекрасен ден безпричинно ще се помирят с теб!…

И почваше да му разказва за техните щуротии, подучваше го как да ги обезоръжи, как да ги подхване откъм слабото им място. Момъкът се нуждаеше от нейните съвети, защото полагаше всички усилия, за да бъде приет от бъдещите си роднини, тъй като знаеше добре, че ако в материално отношение би могъл да сключи по-изгоден брак, то що се отнася до благороднически произход, не би могъл да направи по-сполучлив избор. И Джуленте страдаха от манията, че са благородници или най-малкото облагородени от поредицата юристи, съществували в техния род; най-голямата им мъка беше, че не са успели да създадат майорат. Затова пазеха най-ревниво дипломите и портретите на всичките образовани люде, съдии и председатели на съдилища, от които произхождаха, и се хвалеха с благородническите бракове, сключени най-вече в последните поколения. Така, в очите на хората, които не бяха дребнави, те минаваха за благородници; понеже бяха благородници без титла, наричаха ги „кавалере“; но чистите благородници ги държаха на известно разстояние. При това положение бракът на Бенедето със сестрата на принц Франкаланца беше истинско щастие, така мислеха и дон Паоло, и жена му дона Елеонора. Заслепени от гордост, че са успели да уредят този брак, те дори не забелязваха студенината и неприязненото чувство на всички Уседа или отдаваха това на либерализма на Бенедето; момъкът, суетен като тях, но не така заслепен, виждаше всичко и се стараеше да покори роднините. Той веднага спечели симпатиите на принцесата, защото отбягваше да се ръкува с нея и хвалеше хубостта и нежността на Терезина. Не особено трудно бе и завладяването на дон Еудженио, който отначало се правеше, че не го забелязва. Подучен от Лукреция, момъкът взе да му говори за история и изкуство, за вицекралете Уседа, като изслушваше със зяпнала уста мъдростите на кавалера; после го помоли да му покаже своите колекции и докато разглеждаше всички грънци и цапаници, разсипа се да ги хвали и да изказва суперлативи пред тия Тицианови и Тинторетови „оригинали“, които обяви за по-хубави от всичките картини на същите майстори, запазени в Неаполския музей. Но когато дойде Раймондо, Бенедето често пъти се намираше между два огъня, защото дон Еудженио и дон Коно величаеха славното минало на града, родните паметници, а Раймондо нарушаваше мълчанието си само за да ги хули. Джуленте гледаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло и не знаеше как да се държи с тях, защото те никога не се разбираха помежду си. Само и само да хвали всичко чуждо, Раймондо презираше едва ли не и благородничеството на своя род; дон Еудженио обаче работеше упорито над своята Хронологични история. И понеже му се струваше, че това заглавие не звучи достатъчно добре, беше го сменил с Историко-хронологично изследване; но тъй като дон Коно твърдеше, че изследване не е равностойно на дисертация, между двамата започна много по-дълъг и оживен спор, отколкото за това как се пише думата solenne. Като го запитаха за неговото мнение, Бенедето се позамисли, но не за речника, а за хладността, която проявяваха към него, и за войната, обявена му от монаха и старата мома.

— Струва ми се, че са синоними… — отвърна той.

— Разбра ли, дебела главо? — рече тогава тържествуващ дон Еудженио на дон Коно. — Предаваш ли се най-после?…

От своя страна принцът използваше бъдещия си зет по друг начин. През май 1861 година Неаполитанският кодекс бе заменен от Сардинския и съдии, адвокати и тъжители си блъскаха главата да тълкуват новия закон. Бенедето, до известна степен от любов към науката, донейде и от патриотично усърдие, го бе разглеждал подробно със своя патрон; като разговаряха за това-онова, принцът караше момъка да сравнява текстовете на двата кодекса, да посочва разликите и приликите им; понякога, като си даваше вид, че уж говори изобщо, за предполагаеми случаи или без да има интерес, той получаваше от него истински адвокатски съвети. Един ден го запита какво мисли относно легата на манастира. Макар и да мислеше тъкмо обратното, Джуленте му отвърна, че случаят е неясен и прекрасно би могло да се поддържа, че учредяването на този фонд е невалидно… За да спечели благоволението на всички тия Уседа, той подкрепяше и насърчаваше претенциите им; но от гордост, че посещава техния дом и се сродява с тях, той се вживяваше в тая роля и искрено прегръщаше каузата на бъдещите си роднини: Изследването на кавалера му се струваше наистина полезна творба, доводите на принца наистина уважителни. У него се съчетаваха аристократичната суетност на баща му и либералният ентусиазъм на чичо му; затова, като се хвалеше, че произхожда от майстор Рационале Джоленте, по повод избирането на дук д’Орагуа той твърдеше, че властта в страната трябва да бъде взета от „нас“; сиреч от „една аристокрация, способна както английската да разбере и удовлетвори нуждите на нацията…“ Но при тези изказвания той губеше постигнатото; принцът и кавалерът се усмихваха презрително не толкова заради либералните му теории, колкото заради това „нас“, което чуваха от неговата уста, и факта, че един Джуленте сериозно се смята за благородник. Когато момъкът говореше за прадедите си, за почестите, които били спечелили, за аристократичните традиции на своя род, за семейния герб, принцът гладеше брадата си, дон Еудженио зяпаше разсеяно, принцесата свеждаше очи, блюдолизците си намигаха, а самата Лукреция при внезапно настъпилата студенина се намръщваше и кимаше одобрително, без да пророни дума.

Една вечер той спомена за каноника Джуленте, прославил се през миналия век, известен с някои свои творби по каноническо право, особено с големия си трактат „За брака“. Раймондо, който присъствуваше, изглежда, се заинтересува от този разговор.

— Трактовката на главата за уважителните причини, пречките и обстоятелствата, анулиращи брака, е нова — каза Бенедето. — Чел съм много произведения на тази тема, но разработката, богатите текстове и тълкувания в тази книга са наистина възхитителни.

— Да, да — съгласи се този път кавалерът, — и аз съм я чел.

— Как го каза? Уважителни причини? — запита Раймондо.

— Уважителни причини и обстоятелства, анулиращи брака.

— Но уважителна причина и пречка ми се струва едно и също нещо — забеляза дон Еудженио.

— Да, ваше превъзходителство — той вече се обръщаше към бъдещия си чичо с „ваше превъзходителство“, — но се казва уважителна причина, за да се различава от обстоятелство, или, с други думи: пречки, които възпрепятствуват бракосъчетанието, и пречки…

— Извинявай! — прекъсна го камерхерът. — Пречка, която възпрепятствува, това е чиста глупост! Нима пречката може да улеснява?

Бенедето почна да му обяснява много търпеливо, но кавалерът упорито спореше, че „изразът“ е неправилен, и не млъкна, докато Раймондо не викна отегчен:

— Чичо, иди да кажеш това на канонистите! Щом така е юридическият израз! А кои са обстоятелствата, анулиращи брака? — запита той Джуленте.

— Уважителните причини, обстоятелствата, анулиращи брака, са тия, които обезсилват брака, след като вече е сключен.

— Тоест?

— Ех, изброяват се повече от дузина, впрочем точно четиринадесет. Преди това са били дванадесет, после Трентският събор ги увеличил с още две… Изучавах тези неща преди известно време, но сега — добави той, обръщайки се към Лукреция — би трябвало да изучавам не пречките, а по-скоро причините за великото тайнство…

— Светото тайнство ли?… — рече Лукреция, която вече витаеше из облаците. — Изложено е в катедралата.

Всички се разсмяха и за тая вечер разговорът спря дотук. Но след няколко дни Раймондо запита любопитно бъдещия си зет:

— Е, не си ли спомни кои са уважителните причини, обстоятелствата, анулиращи брака?

— Спомних си… но не всичките — отвърна Бенедето, който в присъствие на годеницата си не искаше да обяснява някои неща. Затова ги каза на латински: — Error, conditio, votum, cognatio, crimen^[1]…

— Стига, стига! Няма смисъл, не разбирам… — и Раймондо му обърна гръб.

Но преди да си отиде, Бенедето го повика настрана:

— Не можех да обяснявам пред дамите. Уважителните причини са следните… — И той ги изброи и му ги обясни всичките на италиански.

 

 

Няколко дни след този разговор слугите долу в двора се разбъбраха: из града се носел слух, че дукът щял да се върне от Торино, единствено с цел да оправи кашата, която забъркал младият граф. Запитаха Балдасаре дали това е вярно, но той сви рамене и отвърна:

— Отде да знам аз! Да не би дукът да има да ви дава, та го очаквате?…

Ала слухът излезе истина: Джуленте, чичо му дон Лоренцо и всички политически приятели на депутата потвърдиха това, дори се стовариха да го посрещнат, ако пристигне по суша, и да устроят демонстрация в негова чест. Той пристигна по море и не беше сам: придружаваше го барон Палми, избран за сенатор след революцията. Но вместо в двореца, както друг път, баронът отседна в хотела. Работата, изглежда, беше много сериозна. Дали с това той искаше да каже, че всичко между младия граф и съпругата му е свършено? Че вече се е стигнало до развод? Но тогава защо се връщаше и дукът?…

Пристигането на депутата предизвика голямо вълнение в града и веднага почнаха да се нижат посетители при него: пръв дойде дон Лоренцо Джуленте с племенника си, после неколцина управници и представители на множество политически дружества; след тях голям брой граждани от всички класи, влиятелни личности, стари приятели и нови патриоти, които идваха да приветствуват депутата, да му благодарят за великите дела, извършени в Торино, и докато бяха тук, да се осведомят и за своите лични работи, които му бяха поверили. Както по време на изборите, той ги приемаше долу, в стаите на администрацията, и благодареше за благодарностите, надянал маската на скромността; но когато почитателите му го разпитваха, той описваше заседанията на парламента, посещението при Виктор Емануил и при „горкия“ Кавур, политическия живот в столицата; и всички го слушаха внимателно. В парламента не си отваряше устата да каже „да“ или „не“; но слушателите тук не го плашеха, защото това бяха все малко или много близки хора, застанали чинно пред него; и той се наслаждаваше на своя триумф, бъбреше като стара сврака, без да усеща дори умората от пътуването. Кавур му бил обещал големи работи: жалко, че този велик министър умрял! Но и правителството било също така разположено към Сицилия: скоро щяло да започне строителството на железници, пристанища, големи обществени сгради. За да следи изпълнението на обещанията, не бивало да напуска столицата през тези дни, ала се наложило да дойде набърже поради сериозни семейни причини… за да оправи някои работи… Той не се отпускаше много, но всички разбираха за какво става дума. Посещенията продължиха чак до вечерта; ония, които искаха да му говорят насаме, не се помръдваха, сякаш бяха решили да останат да спят при него. Когато му дойде до гуша, даде знак на дон Лоренцо и той изведе всички навън.

Но депутатът не си легна. Предупреден от Балдасаре, че чичо му иска да говори с него, Раймондо го чакаше нетърпелив и развълнуван в неговата спалня.

— Какво мислиш да правиш? — започна дукът направо, без предисловия.

— Относно кое? — отвърна племенникът, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Относно жена ти и твоето семейство!… Тъстът ти е тук, не знаеш ли?

— Аз не знам нищо.

— Разбира се, след като си избягал от къщи! След като не си се обадил цели два месеца! Струва ми се, че вече е време тази история да свърши…

Той говореше със сериозен, авторитетен тон, разхождайки се из стаята, сложил ръце отзад; Раймондо седеше, забил поглед в земята като изплашено дете, което го е страх, че ще го гълчат.

— Какво имаш да кажеш против жена си? — запита го изведнъж дон Гаспаре, като се спря пред него.

— Аз ли? Нищо…

— Така си и знаех! Но исках да чуя потвърждение от твоята уста. Защото смятам, че поведението ти би могло да се обясни само ако имаш някакви оплаквания от Матилде! Тогава защо я остави?

— Не съм я оставил.

— Как така? Ти си тук от два месеца, не си й писал нито ред, не си се погрижил за никого от семейството си, като че ли не съществуват, а пък казваш…

— Дойдох тук, защото имах работа. Не мога да седя вързан за полата на жена си — рече той и го погледна в лицето.

— Добре, тук не става въпрос да седиш вързан — възрази дукът. — Но човек, който заминава по работа или за развлечение, по една или друга причина, не тръгва, както си тръгнал ти. Не напуска къщата си заради хотел.

— Това не е истина!

— Каза ми го твоят тъст… и всички го потвърдиха…

— Лъжа е! — повтори племенникът силно, с малко писклив глас.

Тогава дукът отстъпи:

— Нека да е лъжа, толкова по-добре… Впрочем не това е важното… Фактът си е факт… сега трябва да се помисли за бъдещето. Щом като не е вярно, че си напуснал съпругата си, не би трябвало да имаш никакви задръжки да се събереш отново с нея!

— Нямам никакви задръжки — отвърна Раймондо и се изправи.

Чичо му го гледа известно време, сякаш не беше сигурен, че е чул добре, после повтори:

— Готов ли си да се събереш отново с нея?

— Готов съм на всичко, само да престанат с тази комедия.

— Толкова по-добре!… Искаш да кажеш, че те са преувеличили, че са ме осведомили зле… Още по-добре тогава!… Може ли утре тъстът ти да дойде?

— Да дойде утре, да дойде, когато иска! По-скоро бих искал да знам, защо направи тази комедия да отсяда в хотел? Би могъл да си остане в своето село, вместо да устройва тази глупава комедия и с палячовското си поведение да кара хората да говорят.

Сега той говореше решително, пряко волята си, със зачервени очи. А дукът смени и той своя тон, подкрепяйки племенника си:

— Това е истина… имаш право. Какво ли не направих, за да го разубедя!… Но този проклет човек е така устроен… Впрочем това няма значение: ще кажем, че не е искал да притеснява Джакомо… Ще се намери все някаква причина… А ти разбери, че трябва да приемаш хората такива, каквито са, че на този свят човек трябва да умее да прави малко политика… Забавлявай се — добави той с многозначителна усмивчица, — но без да влизаш в очи, спазвай приличието. Неприятно е, че се случи тази беда…

— Ваше превъзходителство, имате ли да ми казвате друго? — запита Раймондо, прекъсвайки го рязко. — Ако няма друго, лека нощ.

 

 

На другия ден към обед, тъкмо когато очакваха барона, когото фамилната каляска бе отишла да вземе, се изтърси дона Фердинанда. Тя не бе изкачвала стълбището на двореца повече от шест месеца, от деня, когато там влезе Джуленте. До последния момент се бе надявала, че ще попречи да се извърши това безобразие; но понеже Лукреция не усещаше вече нито шамарите, нито щипанията, сякаш бе станала безчувствена, а Джакомо се защищаваше, като хвърляше вината върху чичо си дука, върху Гламчо и върху самата Лукреция, най-сетне старата мома си бе отишла, затръшвайки всички врати и викайки: „Който се смее последен, най-добре се смее!“; а щом стигна в къщи, повика камериерката, кочияша и коняря, извади от скрина някакъв лист и го накъса на хиляди парченца: „Нито грош, ей така!…“ Тя искаше племенниците й да я слушат и да й се покоряват заради парите, които щеше да им остави, понеже нямаше деца; развалянето на завещанието в присъствието на слугите беше наказанието за тяхното непокорство… Отначало принцът мълчеше, за да остави бурята да отмине; после бе изпратил при лелята сина си с брат Кармело, та като види милото си племенниче, тая фурия да се укроти; най-сетне бе отишъл самият той да я навести и тогава старата мома изсипа върху него цял порой укори, а Джакомо седеше смирен и мълчеше. Полека-лека поради това, че имаше нужда да я ласкаят и не можеше да се откаже да се бърка в работите на племенниците си, тя се бе успокоила, но не ходеше при тях: домът на нейните прадеди бе осквернен, опозорен от присъствието на оня дрипльо, на оня разбойник, на оня убиец, който се наричаше Бенедето Джуленте, адвокат, адвокат! Дори идването на Раймондо не можа да я накара да промени решението си; впрочем племенникът й постоянно ходеше при нея да се съветва. Напук на Палма, за да разбие този брак, сключен против нейната воля, тя поощряваше момъка да скъса окончателно с жена си. Както Джуленте и Палма петняла дома на Уседа, затова тя не искала да стъпи повече у тях. И защищаваше дона Изабела срещу обвиненията, които чуваше да се отправят към нея: нали и тя не била сполучила с онзи неблагородник Фарса, „ама че смешен фарс“; та било съвсем естествено този зле подбран брак да свърши още по-зле; ако били дали Изабела Пинто на Раймондо, тогава да!…

Най-неочаквано й донесоха една след друга двете новини: за пристигането на дука и барона и за предстоящото помирение между тъст и зет. Раймондо не се беше обаждал; събитието щеше да стане без нейно знание!

Тогава заповяда да впрегнат веднага и отиде в двореца… Когато влезе в Жълтия салон, завари принца и принцесата, дон Еудженио, дука, Лукреция с годеника си, Киара с маркиза и Раймондо, който сновеше нагоре-надолу като лъв в клетка. Щом я видя да влиза, Бенедето Джуленте се изправи почтително; тя мина край него така, сякаш той беше един от разпръснатите из салона мебели; не отговори на поздрава на никого освен на Раймондо, когото дръпна към един прозорец.

— Смахната баба! — рече Лукреция на годеника си и лицето й веднага пламна.

Той поклати глава и снизходително се усмихна; но дукът се приближи към годениците, сякаш за да извини грубата постъпка на сестра си.

— Баронът би трябвало вече да бъде тук — каза той, като погледна часовника. — Щях да отида аз лично да го взема, ако не се страхувах, че ще се отдаде голямо значение на нещо, което не заслужава…

— Постъпили сте много правилно, ваше превъзходителство — отвърна Бенедето. — В такъв случай щеше да има още по-големи клюки… Това не намалява заслугата на ваше превъзходителство, че успя да възвърне мира в едно семейство, което…

— Дребни недоразумения! Младите са буйни глави! — възкликна депутатът, като се усмихна скромно и съчувствено.

През това време Раймондо завърши разговора с леля си и отново се заразхожда напред-назад; той бе позеленял в лицето и хапеше мустаците си, кривеше устни, с ръце в джобовете.

Сега дона Фердинанда седеше до маркизата, която беше на седмото небе, защото бе бременна на седем месеца. След двете нещастни бременности, през време на които слушаше всички предписания на лекарите, всички съвети на акушерките и мненията на разни жени, сега тя рязко промени режима си и почна да прави каквото си ще: излизаше на разходка с файтона и пеш, качваше се и слизаше по стълби, пиеше всички смеси, които си въобразяваше, че могат да й бъдат полезни. И разправяше на снаха си, че никога не се е чувствувала така добре, както сега:

— Тези глупаци! Тези шарлатани!… Ами акушерките, и те! Оня ден дона Ана имаше дързостта да дойде при мене. Хванах я за раменете и й рекох: „Драга дона Ана, ще ми бъде много приятно, ако дойдете да ме видите три месеца след като родя, но засега си идете, защото нямам нужда от вас!“

Наоколо всички говореха тихо, сякаш бяха в стаята на болен, ала щом се чу трополенето на кола, която влизаше в двора, разговорите секнаха. Дукът мина в преддверието, за да посрещне приятеля си, обаче пред него се появи братовчедката Грациела.

— Как сте, ваше превъзходителство? Щом научих, че сте пристигнали, казах: да отидем веднага да целунем ръка на чичо. И мъжът ми искаше да дойде, но го извикаха бързо в съда по някакво много неприятно дело. Той ще дойде по-късно да ви поздрави…

Като я видя, че идва, Раймондо изпухтя по-силно, отиде при чичо си и процеди гневно:

— Сега пък и тази клюкарка ли се домъкна? Целият град ли трябва да присъствува? Не виждате ли, ваше превъзходителство, колко е смешно всичко това?

— Имай търпение!… Имай търпение!… — започна дукът, но в същия момент в двора влезе друга кола. Той пак мина оттатък и след малко се появи заедно със сенатора. Палми беше съвсем блед, под бузите му личеше как нервно стиска челюсти.

— Раймондо, ето тъста ти… — възкликна непринудено и с помирителен тон депутатът.

Графът се бе спрял. С ръце в джобовете, той кимна едва за поздрав и рече:

— Как сте?

— Добре; ти как си? — отвърна Палми и поздрави поред всички присъствуващи. Никой не продумваше, всички погледи бяха насочени към барона. Ръцете му трепереха леко и той не поглеждаше зет си в лицето.

— Заповядайте, дон Гаетано, седнете! — започна дукът, като го хвана за ръка и любезно го принуди да седне. Тогава Палми се настани между принцесата и маркизата; дона Фердинанда се изпъчи, забивайки брадичка в шията си, като пуйка.

— Как е Матилде? — запита принцесата.

— Благодаря, добре е.

— А децата?

— Отлично.

Изправен насред салона, Раймондо гледаше дясната си ръка и с нокътя на палеца чоплеше ноктите на другите си пръсти. Дукът се изкашля леко, сякаш бе прегракнал; после го запита:

— Кога ще отидеш при жена си?

— Още утре — отвърна той сухо и кратко.

— Но ние желаем Матилде да дойде малко и при нас — добави чичото, като погледна другите роднини, сякаш искаше и тяхното съгласие; ала никой не продума. — Тогава — продължи той — можете да направите така: ти ще отидеш да я вземеш и после двамата ще дойдете тук заедно. Какво ще кажете за това, бароне?

— Както желаете — отвърна Палми.

За трети път се чу трополене на кола, която влизаше в двора, и всички обърнаха очи към входната врата. Кой можеше да бъде? Фердинандо? Или дукесата?

Изтърси се дон Бласко.

Откакто се бе сгодила Лукреция, и монахът като сестра си не беше стъпвал в двореца; и той като дона Фердинанда бе хвърлил вината върху принца и не искаше да чуе никакви оправдания, докато най-сетне на принца му омръзна да настоява и го остави, защото от него не очакваше наследство, както от леля си. Тогава, като се видя изолиран, без да може да се бърка в работите на роднините си, принуден да научава новините за тях чрез втори и трети лица, чрез маркиз Федерико или някои чужди хора, монахът се отчая. Разприте в манастира го отвличаха до известна степен; но виковете и псувните му срещу либералите, макар че след установяването на новия строй се бяха удвоили, не го задоволяваха и не му доставяха удоволствие, след като не можеше да ги каже сред близките си, на самото място, където бе станал триумфът на оня изменник брат му, където оня негодник Джуленте навярно бълваше своите ереси. И така, той пухтеше и се ядосваше и неведнъж бе тръгвал към дома на принца; но стигнал насред пътя, се отказваше, защото не искаше да достави удоволствие на племенника си, като отстъпи пръв. Когато научи, че са пристигнали дукът и баронът, че тъстът и зетят щели да се помирят, не можа да изтрае повече.

Принцът го посрещна и му целуна ръка. Лукреция и Джуленте, седнали един до друг, бяха най-близко до входната врата; когато монахът мина край тях, момъкът се изправи, както при идването на старата мома; но той не му обърна внимание и се запъти право към средата на салона. При тая втора обида Лукреция пламна още повече и накара годеника си да седне.

— Скъпо ще ми заплатят за това, да знаеш! Скъпо ще ми заплатят! Ако ме видят вече в тази къща! Да не си посмял да ги погледнеш повече!…

Дукът сякаш не бе забелязал идването на брат си. За да съживи замрелия разговор и да разсее студенината, която бе смутила всички, изобщо да бъде полезна с нещо, братовчедката взе да го разпитва за пътуването му през Италия; депутатът говореше трескаво:

— Врявата по улиците на Неапол? Какво градище! Като премахнаха оттам двореца, министерствата и цялото движение на столицата, сякаш би трябвало да се обезлюди, да се превърне в провинциален град. А той расте с всеки изминал ден и е по-оживен от преди. И Торино е изпълнен с много живот, но е съвсем друг…

— Да, съвсем друг… — повтори баронът с примирителен тон, колкото да каже нещо.

— Вярно ли е, че прилича на Катания? — запита маркизът.

Най-сетне след дългото си мълчание Раймондо проговори, за да заяви с фина ирония:

— Съвсем същият! Приличат си като две капки вода…

— Казват, че улиците били планирани по същия начин…

— Ама да, да!… Дори направо може да се каже, че Торино е по-грозен, по-малък, по-беден, по-мръсен…

Тогава Киара скочи в защита на мъжа си:

— Не мога да разбера тази мания да се говори винаги зле за родния град…

— Извинявай! — възрази дукът. — Тук никой не говори зле за родния град…

— Не е възможно да се прави сравнение — рече Бенедето, за да ги помири.

Дона Фердинанда бавно повдигна очи, за да обърне поглед натам, отдето идваше гласът; но се отказа и погледна на другата страна, към прозореца, където дон Бласко слушаше от племенника си вестите за случилото се.

— Казва, че щял да отиде при жена си и после двамата да се върнат тук. Чичо дукът уреди Всичко. Мен не ме интересува, да правят каквото щат. Но ще видите, че ще започне пак отново. Дано да греша, но ми се струва, че това е едва началото…

— Ами онова говедо защо се меси? Няма ли си други грижи на главата? Навсякъде ли трябва да си пъха гагата? Ама знам аз защо, знам защо…

И тъкмо когато дон Бласко се канеше да продължи и да изкаже всичко, влезе Балдасаре, важен и сериозен, както изискваше тържественият случай.

— Ваша светлост — обърна се той към дука, — дошли са представители на дружествата, които искат да поднесат своите почитания на ваше превъзходителство.

Депутатът нямаше време дори да отговори, когато баронът се изправи и заяви:

— Идете, идете, дук д’Орагуа, няма да ви задържам повече.

— Но моля ви, останете! Ще сляза за момент и веднага ще се върна.

— И аз имам да уреждам нещо бързо; благодаря!

— Няма ли да останете с нас поне на обед?

— Благодаря, заминавам още днес, ангажирал съм извънредна кола.

Безполезно беше да се настоява; баронът отказваше любезно, но хладно. Сбогува се с всички поред и тръгна заедно с дука, който слизаше долу да приеме своите избиратели, докато Раймондо пък се отправяше към стаите си. Тримата още не бяха излезли, когато в Жълтия салон всички се разприказваха.

— Ама че държане, и то в чужда къща! — възкликна дона Фердинанда.

— За половин час не каза и десет думи! — възмути се братовчедката. — Какво му беше? Какво го е прихванало?

— Когато човек е в такова настроение, трябва да си седи в къщи, а не да ходи на гости — обади се маркизът.

— И как се правеше на сдържан! — добави жена му.

— Това заминаване е само претекст… за да откаже… — забеляза от мястото си Бенедето Джуленте.

Тогава дон Бласко, без да се обръща към младежа, но сякаш отговаряйки на изказаната от него мисъл, избоботи:

— В случая говедото, глупакът и смешникът е този, който го кани!

Макар че монахът не го гледаше, Бенедето кимна в знак на съгласие с това, което той каза, като същевременно искаше да извини и упоритостта на дука.

А дона Фердинанда продължи:

— Сякаш с присъствието си ни оказваше особена милост! Като че ли не ставаше въпрос за неговите интереси! Като че ли не е виновен той за това, дето се случи! Ама и онзи глупак ще го моли на всичко отгоре и ще казва, че той бил прав! За да бъде още по-надменен и нахален, нали!…

Бенедето, който бе седнал почти точно срещу нея, се стараеше непрекъснато и равномерно да кима с глава като автомат; и понеже братовчедката бъбреше тихо с Киара, а дон Бласко бе дръпнал настрана маркиза и изливаше гнева си на него, принцът пък седеше смълчан, а принцесата бе по-мълчалива и от мъжа си, този жест на съгласие и одобрение привлече за дълго погледа на старата мома.

— А всъщност Раймондо е прав — продължи тя, — защото не иска да го шпионират в къщи и не може да понася непрекъснатото вмешателство на тъста си и за най-дребните неща в неговия дом…

Щом забеляза, че тя го погледна два-три пъти, Бенедето, както кимаше одобрително, се осмели да каже:

— Баронът наистина има много тежък характер…

Дона Фердинанда не му отговори, понеже в този момент маркизът и Киара станаха да си ходят; но като излизаше с племенниците си, тя кимна едва в отговор на новия, по-дълбок и по-почтителен поклон на момъка.

В същото време долу в канцелариите дукът приемаше делегатите на дружествата, множество влиятелни избиратели и цяла процесия почитатели от всички съсловия, които идваха да го приветствуват. Повтаряше се сцената от предишната вечер, но сега беше още по-внушителна; полека-лека пред депутата преминаваше целият град; щом излизаха двама, на тяхно място пристигаха четирима; и понеже вече нямаше къде да се седне, всички стояха прави, с шапки в ръце, очаквайки поздравленията, които дукът поднасяше поред. Някакви случайни оратори, хора, които той дори не познаваше, говореха от името на другарите си и в отговор на неговата скромност твърдяха, че родният град никога няма да забрави какво дължи на господин дука. Всички останали гледаха прехласнати и се стараеха с благоговение да доловят думите на депутата, който след поздравленията беседваше за държавните дела: обещаваше Венеция, смяташе, че Рим им е в кърпа вързан, уверяваше ги, че заедно с политическото възраждане ще настъпи и духовен, земеделски и търговски разцвет на страната.

— Такава беше програмата на Кавур. Каква умна глава! Той така се грижеше за Сицилия, сякаш му беше роден край; знаеше цената на нашите зърнени храни и на нашата сяра по-добре и от търговски посредник…

Депутатът казваше, че правителството му било обещало голям брой мероприятия за острова, защото трябвало да се мисли за всичко: от възпитанието на младежта, до работа за всички работници. Постепенно със сговор и мир щяло да бъде постигнато лично и обществено благоденствие. Той даваше такива гаранции за това благоденствие, че хората, дошли да узнаят какво е станало с молбата им за някоя службица, помощ или пенсия, си тръгваха, като го превъзнасяха до небесата, сякаш им бе напълнил джобовете с пари; и разнасяха из града новината за помирението между графа и жена му — дело и заслуга на дука, който направил голяма жертва, като напуснал столицата в такъв важен момент, за да накара племенника си да се вразуми. Навред се чуваха само похвали по адрес на депутата; от двора на двореца до читателския клуб всички в един глас преценяваха, че в случая той е извършил едно добро и необходимо дело; само дон Бласко в аптеката, където се събираха бурбонците, викаше като бесен:

— А-а, и вие му вярвате? И защо смятате, че го направи? За да задоволи тая паплач! За да се каже, че защищава морала!… И по още една причина… за да спечели благоразположението на оня негодник, дето е приятел с качамачковците!… Сенатора, господин, сенатора! Господин барона, неговата верица!