Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ivicere, 1894 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Виолета Даскалова, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джовани Верга. Семейство Малаволя
Федерико де Роберто. Вицекралете
Италианска, първо издание
ДИ „Народна култура“ — София
Редактори: Виолета Даскалова, Георги Куфов
Коректори: Евгения Кръстанова, Величка Герова
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Васил Йончев
Литературна група IV. Тематичен номер 3363
Дадена за набор на 27.III.1973
Подписана за печат през май 1973
Излязла от печат през август 1973 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 53. Издателски коли 40,28
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
6
— Абас!… Абас!… — рече вратарят на манастира, покланяйки се.
— Какво означава това? — запита чичо си Консалво, когото баща му водеше за ръка.
— Значи, че абатът е в манастира — обясни негово преподобие.
Докато се изкачваше по главното стълбище, цялото от мрамор, детето оглеждаше стените, украсени с големи релефни картини от бял гипс на небесносин фон: свети Никола от Бари, великомъченик свети Плачидо, кръщението на Спасителя с рой ангели наоколо, венци, гирлянди и палмови клонки на свода. Стълбището отвеждаше в източния коридор пред голям прозорец, който гледаше към терасата на първия манастирски двор.
— Там е — рече приорът, покланяйки се на една черна сянка, която се движеше зад стъклата.
Отвън абатът долепи лицето си до прозореца и като позна посетителите, викна, ръкомахайки:
— Отвори, отвори, Лодови!…
Приорът завъртя райбера, пое ръката на игумена и я целуна почтително; принцът и синът му сториха също го.
— Бъдете благословени, чеда мои, бъдете благословени! Значи, това е нашият послушник? Ах, какъв хубав послушник ще направим от него… Консалво, нали? — запита той, обърнат към принца; после се извърна към детето: — Консалво, ти си доволен, че ще живееш при нас, нали?
— Отговори! Отговори на негово преподобие…
Детето го погледна в лицето и отвърна:
— Да.
— Браво! Какво хубаво момче! Какви очи! Ти ще бъдеш тук с чичо си, ще растеш добър и свят като него, нали? — и той дружески сложи ръка върху рамото на приора, който измънка, почервенявайки:
— Отче игумене!…
Абатът тръгна, подпирайки се на бастуна си. Приорът беше от дясната му страна, принцът от лявата; Консалво бе отишъл да надзърне през решетката на прозореца и гледаше долу в манастирския двор, обкръжен отвред с дълга колонада, която крепеше горната тераса; дворът бе изпълнен със статуи, с фонтани, където водата ромонеше, с пейки, наредени край симетрично очертаните алеи; по средата имаше павилион в готически стил, с четири арки, чийто свод от лъскави плочи отразяваше слънцето. Детето още разглеждаше с любопитство, когато баща му го повика: групата се отправи към покоите на абата, които се намираха до кралските стаи, в южния коридор, където над всяка врата имаше големи картини, изобразяващи житията на различните светци. Когато стигна пред своята врата, абатът нареди нещо на камериера си, после всички се запътиха към новициата през коридора с часовника, който бе дълъг повече от сто кани и големият прозорец в другия край изглеждаше съвсем малък, като корабен илюминатор. Отначало минаха покрай вътрешния манастирски двор, обкръжен също като другия с колонада и тераса над нея; и този двор беше засаден: цяла горичка от портокалови и бергамотови дръвчета, сред чиито тъмни листа се открояваха златистите плодове. След това оставиха зад себе си нощния параклис, към който водеше друга стълба, после часовника; но коридорът още не бе свършил. Абатът, между принца и приора, неспирно бъбреше ту за това, ту за онова, като изпъстряше думите си с много „нали“, на които не позволяваше да се даде отговор. Братята, които ги срещаха, спираха три крачки пред тях и се покланяха със сключени на гърдите ръце, когато минаваха висшите духовници. Пред вратата на новициата стоеше брат Кармело и щом забеляза момчето, зарадван разпери ръце и възкликна:
— Идва! Идва!
Отец Рафаеле Куркума, възпитател на питомците, посрещна абата и го отведе до учебната зала, където бяха събрани всички деца; тук беше и Джованино Радали, настанен от шест месеца в „Сан Никола“.
— Това е нашият нов послушник — обясни негово преподобие. — Прегърни братовчед си!… Стаята ти е приготвена, ей сега ще отидем в нея. От днес ти ще оставиш своето име и ще се наричаш Серафино. Братовчед ти се нарича Анджелико, нали?… Този тук е Плачидо, а оня Луиджи…
В това време влязоха двама слуги с отрупани със сладкиши подноси и питомците се зарадваха.
— Ще видиш, че тук е хубаво — каза възпитателят на новодошлия и го погали. — Ще си играеш с толкова много другари…
Консалво свеждаше глава, без да обръща внимание на думите им. Любопитството му от първия момент бе преминало, сега много му се искаше да заплаче; въпреки това гледаше всички право в лицето, почти дръзко, за да не се признае за победен пред баща си, който насила искаше да го напъха тук. И брат Кармело бе смаян от неговата дързост: всички други деца първия ден бяха със зачервени очи, викаха, че не искат да останат, и обезателно плачеха, докато бръснарят стрижеше косите им и събличаха светските дрехи, за да надянат черното расо. А малкият принц, когато баща му си отиде след последното наставление, ги остави да правят с него каквото искат; гледаше как падат косите му под ножицата, без да продума, и надяна расото, сякаш го бе носил от рождение.
— Браво! Тук винаги ще бъдете доволен! После ще видите какви игри има, какви разходки…
— Аз съм принц Франкаланца и няма да остана завинаги тук — отвърна рязко детето.
— Завинаги ли? Че кой казва такова нещо? Ще останете тук няколко години, докато се изучите. Завинаги остават в манастира вашите чичовци. Сега, сега ще отидем при отец дон Бласко…
И като го хвана за ръка, брат Кармело го поведе обратно по пътя, по който детето бе дошло; стигнаха до стаята на декана, която се намираше в южния коридор и над вратата й бе изписан образът на свити Йоан Златоуст.
— Слава на бога!
— Кой е? — запита гръмкият глас на монаха.
Вратата се открехна и той се появи по панталони и риза, захапал лулата си; килията му бе разхвърляна като разорана нива.
— Ето племенничето ви, ваше преподобие, което идва да ви целуне ръка, ваше преподобие.
— А, дойде ли вече? — възкликна монахът, като избърса устните си с опакото на дланта. — Добре, много се радвам! — добави той, без да погали детето; после се обърна към брат Кармело: — Заведи го да се разходи из Флора.
След като толкова бе викал срещу невежеството и лошото възпитание на племенника си, монахът се вбеси, когато принцът реши да заведе детето в „Сан Никола“. Водят го тук, за да получи възпитание? Значи, не са способни да го възпитават в къщи! В такъв случай той е бил прав, като е казвал, че дават лоши примери на детето. Ала Джакомо искал да заведе сина си в „Сан Никола“ и за да учи: като че ли Уседа някога са знаели повече от това да се подписват! И да не е чак толкова трудно да му намерят учител, щом много искат да го направят учен? Да, ама на учителите малко или много трябваше да им се плаща и това беше единствената и истинска причина за решението: да се спестят парите; защото при бенедиктинците не само не се плащаше нищо, ами семействата на учениците дори имаха печалба от това!
Всички стаи на новициата гледаха към една градина, определена само за забавления на децата; в нея имаше и цветя, и плодни дръвчета — портокали, лимони, мандарини, зарзали, японски мушмули; а сутрин оглушителното цвъркане на врабчетата събуждаше питомците още преди брат Кармело да е дошъл да ги вика за молитвата, която отиваха да четат в параклиса.
След молитвата всички се връщаха в стаите си, закусваха малко, защото обедът беше точно в дванадесет часа, и повтаряха уроците си, за да бъдат готови при идването на учителите, които им преподаваха италиански, латински и аритметика, а освен това краснопис и хорово пеене в неделните дни. В девет часа, след уроците, се отслужваше литургия и те слизаха да я слушат в църквата; тази църква, блестяща и светла, цялата от мрамор и гипс, беше най-голямата в Сицилия; куполът й се извисяваше към небето, а органът, изработен от Донато дел Пиано, струваше тринадесет години труд и десет хиляди унции пара. Веднага след литургията питомците отиваха в трапезарията, понякога в голямата заедно с отците, друг път в малката — сами, както повеляваше канонът. Но забавленията почваха по-късно, след обеда, когато те се пръсваха из градината и се втурваха да играят на криеница, на кегли, на орехи, окопаваха или подкастряха своите дръвчета или пък пускаха във въздуха хвърчила и балони. Зад градинския зид се простираше необработена земя, цялата само лава и храсти, чак до Флора — голямата градина, отредена за разходка на монасите, където децата отиваха понякога да се гонят из дългите алеи. Малкият принц, който веднага усвои порядките на манастира и беше най-палав от всички, често се катереше по този зид, опитваше се да го прескочи и да отиде в пущинака; но тогава възпитателят и брат Кармело го предупреждаваха: „Не се минава оттатък! Да не си посмял да отидеш на онова място, защото там бродят духове: ако те пипнат, ще те отвлекат!“
— Ти виждал ли си тези духове? — запита Консалво веднъж Джованино Радали.
— Аз ли? Не! Разправят, че бродели нощем.
А нощем не можеха да надзърнат там, защото след разходката, която правеха привечер долу в града, и след вечерята ги прибираха да учат и да четат молитви.
Брат Кармело се въртеше все край тях, грижеше се да не им липсва нищо и когато нямаше работа, ги забавляваше, като им говореше за някогашните питомци, които сега бяха вече монаси или си бяха отишли по домовете; разказваше им стари истории: за прословутото открадване на восъка през нощта на Светия Гвоздей, за революцията в 1848 година, когато „Сан Никола“ служел за щаб на Мерославски, за посещението на крал Фердинандо и кралицата през 1834 година; но най-подробно разправяше историята на манастира.
Не се знаеше точно кой го е основал в начале, но в 1136-о лето някакви свети отци бенедиктинци се оттеглили в горите на Етна за размишление и покаяние и там с помощта на граф Ерико издигнали първия скит „Сан Лео“. Сан Лео е един от многото угаснали кратери на Монджибело, целият обрасъл в горички и шест месеца през годината покрит със сняг; истинско усамотение, подходящо за светата цел. Зиме северният вятър свирел в бедната и проста постройка, щипел лицата, вкочанявал ръцете, вледенявал всичко; така че мнозина от монасите хванали тежки болести, понеже не можели да издържат на лошото време. Затуй поискали разрешение да пращат болните по-надолу, в един приют, построен в гората на Сан Никола; и тъй като там се живеело по-удобно, почнали да слизат и някои от здравите монаси.
Впрочем в „Сан Лео“ освен студа имало и друга опасност, когато планината се разтваряла, бълвайки огън и гореща пепел: земетръсите разрушавали постройката, лавата опустошавала дърветата и пресушавала водохранилищата, горещата пепел изгаряла всякаква зеленина. „Нима горките отци можели да понасят толкова беди?“ Похвално е да се размишлява в усамотение, но когато земята почне да танцува тарантела, кой би могъл да се вглъби и да се моли? Покаянието е още по-похвално; но нима покаяниците трябвало да се подлагат на такива изпитания, че да отидат направо на оня свят, преди да са пречистили греховете си! Вследствие на това те измолили разрешение да се установят окончателно в Сан Никола, където израснало едно селище, наречено Нлколози. Там бил построен манастир, по-удобен и по-голям от стария, и монасите живели в него дълги години; но и в Николози времето не се шегувало: ако не шест месеца, то поне през зимата падал изобилен сняг, а студът щипел още по-силно; така че трябвало да изпращат болните в друг приют, построен нарочно по-надолу, при вратите на Катания; няма нужда да се споменава и това, че крадците опустошавали тези места. Наистина монасите, които са дали обет да останат бедни, не би трябвало да се страхуват от тях; защото, както казва поговорката: „Сто крадци не могат да оберат един гол“; но след като крале, кралици, вицекрале и барони почнали да правят дарения на манастира, отците станали притежатели на голямо състояние. И кой да се радва на тези богатства? Мишките ли? Затова в 1550-о лето бенедиктинците намислили да се преселят окончателно в града, като в присъствието на вицекраля Мединачели поставили основния камък на една великолепна сграда. Някои разправяха, че свети Бенедикт се бил разгневил, задето неговите чеда напуснали горите и се настанили като господари в града. Очевидна лъжа! Понеже, когато бил завършен манастирът, славният основател на ордена го запазил от огъня на вулкана: лавата на Монти Роси слязла чак до Катания, точно по посока на манастира, и като стигнала пред него, завила на запад и се изсипала в морето, без да му нанесе каквито и да било вреди. Вярно е, че през 1693 година земетресение съборило до основи сградата; но това божие наказание сполетяло не само отците, а половината Сицилия, която се срутила като картонен замък. Тогава най-сетне била започната постройката, на която хората се възхищаваха и днес, и то по един толкова грандиозен план, че не било възможно да се осъществи наведнъж: за да изпълнят само половината от този план, работили чак до 1735 година. Богатството на отците станало огромно: седемдесет хиляди унции на година; а някои техни имения бяха толкова обширни, че никой не можеше да ги обходи!
Почнеше ли да говори за тези неща, брат Кармело не можеше да спре, защото беше прекарал повече от петдесет години сред тези стени и обичаше и отците, и питомците, и иконите в черквата, и дърветата в градината Флора, сякаш всички те бяха част от неговото семейство. Познаваше имотите, нивите и стопанствата по-добре от всички икономи на манастира, всеки от които бе поставен да управлява само едно имение; и когато трябваше да си спомнят нещо, датата на някое много отдавнашно събитие, обема на някоя стара реколта, всички се допитваха до него.
Сега малкият принц беше негов любимец; той го задържаше при себе си колкото може по-дълго, черпеше го със сладки, подаряваше му играчки, хвалеше го на абата, на възпитателя, на чичовците му и на всички. Момчето всъщност беше много палаво, дръзко, караше се с другарите си; брат Кармело, търпелив и снизходителен, умееше да го извинява пред възпитателя, ако то бе направило някоя беля, и съветваше другите братя да бъдат благоразумни, в случай че трябваше да изтърпят наказание заради неговите лудории.
— Трябва да оставим децата да играят. Нали те са господари и ние трябва да им се подчиняваме.
И наистина братята се занимаваха с грубата работа, сервираха на отците в трапезарията и се хранеха след тях; и докато монасите извършваха богослужението в параклиса, те казваха в един ъгъл само вечерната молитва. За да влезе като послушник в новициата и да стане монах, човек трябваше да бъде благородник; и брат Кармело, който в това отношение бе фанатик като дона Фердинанда, възхваляваше благородниците, сбрани в „Сан Никола“. Там наистина се намираха представителите на най-знатните фамилии не само от Долината на Ното, а от цяла Сицилия, защото в цяла Сицилия имаше само още един бенедиктински манастир, в Палермо, но беше по-малък, по-беден и по-незначителен, затова там пращаха за наказание непокорните монаси от Катания. Абатът беше знатен неаполитански благородник, втори син на дук Козенцано; от Монте Касино бе дошъл и отец Борджия, римлянин, от фамилията, която бе дала един папа на християнството; после идваха островитяните: Джербини, по майчина линия потомци на крал Манфред; Салво, дошли в Сицилия със свевите; Толедо, Рекуенсе, Мелина, Курера, испанци също като Уседа; Куркума и Сагонти от лонгобардски благороднически родове; Грацери, произхождащи от Германия; Корвитини — фламандци; Карвано и Костанте — французи; Емануеле, принадлежащи към едно коляно на Палеолозите, императори на Изтока.
— Щом някой е при бенедиктинците монах или послушник, това означава, че е благородник — обясняваше брат Кармело на малкия принц. — Тук влизат само знатни хора, като ваше преподобие.
Към децата трябваше да се обръщат с „ваше преподобие“ и „дон“, както към монасите; и всеки път, когато някой отец или послушник минаваше покрай братята, те трябваше да се покланят, да се превият на две със сключени на гърдите ръце; а ако бяха седнали, да станат прави, за да ги поздравят. Между калугерите имаше един брат Либерато, много стар, почти столетник, негоден вече за нищо, който излизаше от стаята си и сядаше на един стол с облегалки, за да трепери на слънце; един ден малкият принц мина покрай него, а старецът не се изправи. Тогава момчето съобщи за това на възпитателя, който здравата нахока стареца.
— Изкуфял е, горкичкият — рече брат Кармело, като искаше да го извини. — Човек като остарее, става по-глупав и от дете.
Така Консалво слушаше същите уроци, каквито му даваше дона Фердинанда, и ги схващаше по-добре от латинския и аритметиката. Те му вдъхваха необикновено самочувствие на благородник, но предизвикваха и прекрасни плесници от страна на другарите му, особено на по-големите, заради презрението, с което той се отнасяше към тях. Микеле Рока също се хвалеше, че между прадедите му имало един вицекрал; но Консалво го поправяше: „Вицекрал ли? Президент на кралството!…“ — „Не, вицекрал!“ — викаше другото момче. „Не, президент!“ — крещеше Консалво, докато Микелино разярен се нахвърляше върху него. Тогава, вместо да се бие, малкият принц викаше за помощ и брат Кармело трябваше да ги разтървава. Но Консалво почваше да се кара с другите, беше голям кавгаджия.
Почти всички тези благороднически фамилии имаха по някой прякор — често пъти оскърбителен и унизителен, — с който бяха известни в града повече, отколкото с истинското си име. Фиамона ги наричаха Бъчонките, защото бяха шишкави като бъчви; семейство Сан Бернардо — Просибакла, намек за мизерията, в която бяха изпаднали; семейство Курера ги наричаха Келявите, защото всички бяха с плешиви като билярдни топки глави; семейство Салво — Глътнислюнка; други имаха още по-лоши прякори. Накратко казано, малкият принц викаше на другарите си:
— Ей, Тричаво шкембе!… Ей, Свинска кожа!…
И понеже те не можеха да му отвърнат със същото, защото прякорът на Уседа, Вицекралете, говореше за тяхното минало могъщество, паднеше ли им, поваляха го на земята и здравата го натупваха. Хванал се за главата, брат Кармело се притичваше да спаси своя любимец и да проповядва мир, взаимна обич и внимание в учението.
През време на уроците, когато внимаваше, Консалво разбираше всичко и получаваше похвали и награди; впрочем там нямаше наказания, защото учителите — свещеници от по-долен произход, не смееха да нарекат някой ученик дори магаре. В знак на задоволство от похвалите на учителя приорът понякога идваше да навести племенника си в новициата и му носеше сладкиши и свещени книги; в трапезарията дон Бласко пък го погалваше с някое и друго шамарче; но когато брат Кармело го заведе в двореца за пръв път в отпуск, за половин ден, цялата фамилия, събрана по този случай, много му се зарадва.
— Какъв хубав послушник!… Какъв хубав послушник!…
Принцесата страдаше, че детето й не е при нея, но както винаги се бе примирила с волята на мъжа си и сега едва не задуши Консалво с целувки; притискаше го към себе си толкова по-силно, колкото по-голямо отвращение предизвикваха у нея другите. Дона Фердинанда също бе дошла нарочно за случая в двореца и го обсипа с милувки; Лукреция, вече спокойна, че няма опасност да влиза в стаята й, му даде бонбони и бисквити; а принцът, с обичайната си строгост, похвали послушните деца. Дон Еудженио му чете наставления за ползата от учението; дори чичо му Фердинандо слезе от Жълъдите, за да присъствува на това посещение. Не бяха дошли само леля Киара и маркизът: след като бяха съвсем сигурни, че ще имат толкова очакваното и желано дете, един лош ден бременността отиде по дяволите; от този момент те носеха траур за погубената си надежда. Но тук имаше едно момиченце на шест години, което гледаше послушника с големи любопитни очи, и някаква дойка, която държеше едно кърмаче.
— Това са твоите братовчедки, дъщерите на чичо ти Раймондо — обясни принцесата.
— Ами стринка Матилде?
— Не се чувствува добре…
Но дона Фердинанда прекъсна тези глупави разговори и взе да разпитва племенничето си за другарите му, за живота в манастира, как прекарва дните си, а през това време брат Кармело хвалеше детето на майка му.
— Ще станеш ли монах? — запита го принцът сред врявата. — Ще останеш ли завинаги в манастира?
— Да — отвърна Консалво, за да не се признае за победен. — Хубаво се живее в „Сан Никола“!
Монасите наистина мързелуваха: ядяха, пиеха и се разхождаха. Сутрин, щом станеха от сън, слизаха долу в църквата да прочетат молитвите си, често пъти при затворени врати, за да не бъдат безпокоени от богомолците; после се връщаха в килиите си да хапнат нещо, докато чакаха обеда, който се приготвяше в обширните като казарма готварници най-малко от осем готвача плюс кухненските слуги. Всеки ден готвачите получаваха от Николози по четири товара дървени въглища, за да поддържат печките постоянно запалени; и само за пърженето икономът на манастира им предаваше всеки ден по четири мяха свинска мас и по два кафиза зехтин, които в дома на принца стигаха за шест месеца. Казаните и скарите бяха толкова големи, че в тях можеше да ври цял телешки бут и да се изпече цяла-целеничка риба меч; двама кухненски слуги, хванали всеки по половин пита кашкавал, по цял час го стържеха на рендето; дъската за кълцане на месо представляваше огромен дъбов дънер, който двама души не можеха да обгърнат, и всяка седмица идваше един дърводелец и срещу четири тари и половин буре вино за услугата трябваше да изрязва по два пръста от нея, защото от многото кълцане дървото се изхабяваше. В града кухнята на бенедиктинците бе станала пословична; макароните на фурна с корица от ронливо тесто, портокалките с ориз, големи колкото пъпеши, фаршированите маслини, медените мекици бяха лакомства, които никой друг готвач не умееше да приготвя; а за сладоледите, за целувките, за фруктовата торта отците бяха повикали нарочно от Неапол дон Тино, майстор в кафенето на Бенвенуто. От всички тия лакомства се приготвяше такова количество, че част от него изпращаха подарък на семействата на монасите и на питомците, а като продаваха остатъците, манастирските слуги печелеха кога четири, кога шест тари на ден всеки един.
Слугите в манастира оправяха спалните на монасите, носеха в града техните послания, придружаваха ги до нощния параклис, като крепяха одеждите им, и им сервираха в килиите, ако техни преподобия се чувствуваха зле или им бе омръзнало да слизат в трапезарията. Но в трапезарията сервирането се извършваше от братята; на обед, когато всички бяха събрани в огромния салон с изографисан потон, осветяван от двадесет и четири големи колкото врати прозореца, дежурният за седмицата четец се качваше на амвона и при първата хапка макарони, след молитвата, почваше да мънка. Дежурството за четене започваше от най-малките послушници и стигаше до най-старите монаси, по реда на възрастта; но като стигнеше до скоропомазаните отци, отново се връщаше обратно, за да се спести това притеснение на възрастните, които се разполагаха удобно на масите, наредени край стените, върху нещо като широк плочник; игуменът имаше отделна маса в центъра на тази голяма подкова. В същото време братята разнасяха блюдата, по осем наведнъж, върху една дъска, наречена „носачка“, която крепяха на рамо. В манастира имаше обикновени и празнични обеди, едните се състояха от пет блюда, а другите от седем, в тържествени случаи; и докато откъм масите долиташе смесен шум — тракаха чинии, клокочеха руйни вина, звънтяха сребърни прибори, — от високия амвон четецът мънкаше канона на свети Бенедикт: „… заповед тридесет и четвърта: Не бъди горделив; заповед тридесет и пета: Не се отдавай на виното; заповед тридесет и шеста: Не бъди чревоугодник; заповед тридесет и седма: Не бъди сънливец; заповед тридесет и осма: Не бъди ленивец…“
Всъщност канонът се четеше на латински; но веднъж в месеца го обясняваха на италиански на малкия принц и на другите питомци, докато се научат да разбират латински. В главата „Мярка на храните“ свети Бенедикт беше заповядал да се дават за подкрепване всеки ден не повече от две варени ястия и една либра[1] хляб; „ако трябва да вечерят, икономът да запази една трета от споменатата либра хляб, за да им я даде на вечеря“; ала това беше едно от многото „остарели неща“ на канона — както ги наричаше брат Кармело. Нима техни преподобия можеха да ядат твърд хляб? И на вечеря се даваше хляб от втората фурна, пресен и горещ като сутринта. Канонът казваше още: „Всеки, освен слабите и болните, да се въздържа от ядене на месо от четириноги животни“; но всеки ден купуваха по половин теле освен пилетата, надениците, саламите и всичко останало; а през пости главният готвач отбираше най-хубавата риба веднага щом я стовареха, още преди да е стигнала до рибното тържище. Наистина в канона имаше и много други „остарели неща“: свети Бенедикт не правеше разлика между отци благородници и братя-плебеи; искаше всички да се занимават с ръчен труд, заплашваше с покаяние, отлъчване и дори с бой монасите и послушниците, които не изпълняват своя дълг; изобщо казваше още куп „дивотии“, както ги наричаше по-точно дон Бласко. В параграфа за виното основателят на ордена предписваше не повече от една половница на ден; „но ония, които бог е дарил с милостта да се въздържат, нека знаят, че на оня свят ще им бъде въздадено за това“. Обаче избите на „Сан Никола“ бяха добре заредени и много реномирани; и ако монасите пиеха на воля, имаха право, защото виното от лозята в Кавалера, Бордонаро и стопанството в Сан Базиле можеше да възкреси и мъртвец. Особено отец Курера, един от най-големите чревоугодници, всеки ден ставаше от трапезата полупиян, поклащайки натежалото си шкембе, с блеснали очички зад златните очила, кацнали на зачервения му нос, и щом се прибереше в килията, отново целуваше дамаджанката, която държеше денем и нощем под леглото си вместо нощно гърне. Другите монаси веднага след като се нахранеха, излизаха от манастира и се пръсваха из квартала, където всяко семейство си имаше свой отец-покровител. Отец Джербини, чиято килия бе пълна с ветрила и чадърчета, които дамите му даваха за поправка, започваше своята обиколка по домовете им; отец Галваньо отиваше при баронеса Лизи, отец Броджи при синьора Калдара, другите — при други благородни дами и приятелки. Връщаха се за вечерна молитва и влизаха в църква, но ония, които идваха малко по-късно или ги болеше глава, се качваха направо в килията си; и то не за да спят, защото вечер чак до полунощ, когато се залостваха вратите, им идваха на гости роднини и приятели, водеха се забавни разговори и мнозина от отците играеха на карти. Едно време отец Агатино Рейда, страстен картоиграч, устройваше бесни игри: само за една вечер Раймондо Уседа бе загубил петстотин унции и не един глава на семейство се бе разорил; затова върховните ръководители на ордена, след като бяха затваряли очите си за много измами, трябваше най-сетне да вземат някакви мерки. Точно тогава пристигна от Монте Касино отец Франческо Козенцано, изпратен за игумен; и за кратко време, с авторитета на скорошното си назначение, подпомогнат от добрите монаси, които тук не липсваха, този добър старец успя да обуздае лошите; но после, с течение на времето, те тихомълком се върнаха постепенно към старите си навици: хазарт, гуляи, кварталът бе заселен с любовниците им, незаконородените им синове бяха напъхани в манастира като братя на отците — нов вид роднинство! Плахите опити на игумена да им се противопостави предизвикаха яростна опозиция срещу него. Дон Бласко беше от най-страшните. В квартала на „Сан Никола“ той имаше три любовници: дона Кончета, дона Роза и дона Лучия; Тютюнопродавачката, с половин дузина деца; а игуменът не обръщаше внимание на това, макар че беше скандално всички тези незаконни съпруги и деца да идват да слушат светата литургия, отслужвана от самия монах. Освен това той слизаше всяка заран в готварницата и заповядваше да изпратят най-хубавите мръвки на неговите приятелки; а през пости заставаше на манастирската порта, за да причака готвачите с рибата, избираше си от нея и нареждаше: „Отрежи едно кило ей от тази риба и го занеси на дона Лучия!“ Абатът пак не обръщаше внимание. Но един ден тъкмо заради тази дона Лучия най-сетне всичко излезе наяве. Манастирът притежаваше половината от квартала, сред който се издигаше: три големи сгради на полукръглия площад пред църквата и сума едноетажни къщи, разположени около манастирските стени. От тези сгради манастирът получаваше малък доход, защото една част от тях бяха дадени под наем с намаление на стари доставчици или оттеглили се клисари, а друга част направо бяха раздадени като милостиня на бедни люде, на западнали благороднически фамилии. Та дон Бласко, който беше особено привързан към дона Лучия Гарино, Тютюнопродавачката, бе уредил да й дадат хубава квартира в южната голяма сграда и един дюкян отдолу, където мъжът й продаваше тютюн. Като видя, че тази дона Лучия не е нито нуждаеща се, нито западнала благородница и че за да ползува жилището, не притежава никакво друго преимущество освен скандалното приятелство на дон Бласко, докато толкова много бедняци не знаеха къде да се сврат, игуменът реши да й нареди или да плаща редовно наем за жилището и за дюкяна, или да ги освободи. Дон Бласко дотолкова вече бе раздразнен от морализаторското поведение на новия абат, че само чакаше случай да открие огън; и щом приятелката му, разплакана, му съобщи за това нареждане, той пощуря, побесня и се разкрещя из коридорите на манастира, под носа на деканите и пред вратата на абата, че ако някой посмее да изгони Тютюнопродавачката или да й поиска един грош, ще се разправя с него. И като организира още неуверената и колебаеща се опозиция, събирайки около себе си измета на манастира — монасите, които не можеха да преглътнат строгите предупреждения на игумена и прекратяването на картоиграчеството и на всички скандали, — от този ден насетне дон Бласко, който и преди това бе страшилище за духовния съвет, съвсем се развилия. За да има мир, горкият абат трябваше да се откаже от разпоредбата си, но Уседа старши не се умири; където и когато можеше, намираше повод, за да предизвика ропот и кавги и не даваше мира на своя „неприятел“.
Именно абатът, възхитен от строгите нрави и начетеността на дон Лодовико, бе започнал да го покровителствува и го подкрепи в избора за приор; ето защо дон Бласко, който искаше да заеме това място, с еднаква сила и неугасима ожесточеност мразеше и племенника си, и игумена.
В „Сан Никола“ винаги бе имало много групировки; понеже ставаше въпрос да се управлява едно огромно богатство, да се разпределят чували с пари, да се раздава с широка ръка милостиня, да се дава работа на толкова хора, да се отпускат безплатно жилища и места в новициата, изобщо да се упражнява значително влияние в града и именията, всеки дърпаше чергата към себе си; а по времето, когато бе приет малкият принц, ежедневно ставаха яростни разправии. Преди всичко абатът имаше свои привърженици; но не всички добри монаси бяха на негова страна, защото на някои не се харесваше това, че върховната власт бе в ръцете на един пришълец. Дон Бласко със своите последователи се мъчеше да привлече тъкмо тях, като викаше, че този „неаполитанец-макаронджия“ трябва да се изпрати там, отгдето е дошъл; но макар че опозицията бе единодушна в това, когато трябваше да избере приемник, отново се разцепваше. Не липсваше групировка и на такива, които заявяваха, че нямат мнение; и дон Лодовико, който беше образец в това отношение, като се държеше настрана и действуваше подмолно, успя да докопа приорското място. Дори мнозина твърдяха, че в края на краищата той единствен заслужавал да се кандидатира за абатския сан; тогава чичо му почти подкрепяше абата Козенцано, за да не може онзи „обесник“ да сложи митра на главата си. Но и самият дон Лодовико не позволяваше да му се говори за такова издигане; ако някой му предричаше това, той протестираше:
— Засега игумен е негово преподобие и аз трябва да му се подчинявам най-много от всички.
Уморен от тази каторга, лично абатът му доверяваше, че иска да се оттегли и да му отстъпи мястото си; казваше, че дори и да не бе помислил да се отдръпне, нали рано или късно смъртта ще помисли за него.
— Ваше преподобие, не говорете за тези неща!… — отвръщаше приорът. — Това натъжава сърцето на един предан син, отче преподобни!
Тогава старецът му се доверяваше напълно, оплакваше се, че монасите не го зачитат, че мнозина продължават да предизвикват скандали с развратния си живот. Приорът поклащаше глава натъжен:
— Нашият славен основател, баща на монасите, ни учи кое е лекарството за изцеление греховете на разпътните — да се молят добрите, за да спаси господ, който е всемогъщ, болните ни събратя…
Затова той не порицаваше никого, не даваше ход на жалбите, които другите често отправяха до него, оставяше всеки да върши каквото си знае. Сред тези тридесетина християни нямаше нито един миг мир и съгласие. Ако въпросът за личностите разделяше по един начин манастира, то политиката пък объркваше още повече групировките, като прегрупирваше монасите по съвсем друг начин. Между тях имаше либерали, които в 1848 година бяха застанали на страната на временното правителство и бяха оказали гостоприемство на революцията в лицето на нейните войници; имаше и бурбонци, които либералите наричаха плъхове. Дон Бласко оглавяваше именно бурбонците, между които пък се намираха много приятели на приора; почти всички либерали по въпросите на вътрешния ред бяха с действителния абат, страстен привърженик на Бурбоните, но политически се подчиняваха на почетния абат Рамира, привърженик на революционерите. И така, ако често се чуваха гласовете на отците, които ругаеха братята или пращаха по дяволите слугите, то почнеха ли спорове по политическите събития — в сянката на портиките или пред вратата, — врявата стигаше чак до небето; либерали и бурбонци едва не се сбиваха по повод края на Кримската война, Парижкия конгрес и поведението на Пиемонт в него. Дон Бласко яростно нападаше онзи „пиемонтец-качамачко“ Кавур и сипеше хули по негов адрес, припомняйки баснята за жабата и вола, като предричаше, че щял да се пукне като мехур от зор да се надува. И още по-яростно нападаше конституционното управление, което либералите искаха: викаше, че Фердинандо II постъпил най-добре на 15 май, когато заповядал да нападнат е щикове „смешницнте и сводницте“ в двореца Гравина. И ако либералите казваха, че още веднъж ще изгонят краля, той викаше:
— Ами, ще го изгоните! Не ви стига куражът, каквито сте дебелаци!
И щом чуеше, че възхваляват добротата на младия сардински крал, слагаше ръце на главата си и ги размахваше като крила на прилеп, викайки с отчаяние и ужас: „Минава Савоя!… Минава Савоя!…“ Когато в 1713 година Виторио Амедео, възкачил се на сицилийския престол, пристигнал тържествено на острова и го обходил от единия до другия край, последвала такава неплодородна година, каквато хората отдавна не помнели; и сред изплашеното и обедняло население останала поговорката: „Минава Савоя! Минава Савоя!“ — като поличба за нещастие, за божие наказание.
— Та в хилядо осемстотин четиридесет и осма искаха да ни наложат още един от тях, като че ли не ни стигаше първият! Искаха да ни докарат в по-лошо положение от тоя гладен Пиемонт, дето ограбва манастирите!
И между питомците имаше политически групировки: либерали, революционери, пиемонтци и бурбонци, неаполитанци, плъхове; но ако сред монасите двата лагера разполагаха с равни сили, то тук либералите бяха мнозинство.
— Всичките са гладници! — обясняваше дон Бласко на малкия принц. — Такива, дето в къщи няма какво да ядат, а пък тук презират божията благодат и папането, дето им пада наготово в устата!
Това не беше съвсем вярно, защото послушниците-либерали се оглавяваха от Джованино Радали-Уседа, принадлежащ към една фамилия, която по благородничество и богатство идваше веднага след Уседа по права линия; и макар че бе втори син в семейството, ако беше останал в светския живот, щеше да получи пожизнено титлата барон. Но малкият принц, така или иначе, следваше убежденията на чичо си дон Бласко и на дона Фердинанда: приятел и другар на братовчед си в игрите, в политиката той беше негов противник; и когато революционерите разговаряха, когато заговорничеха, за да разбунтуват манастира и да устроят демонстрация с трицветното книжно знаме, той беше нащрек и разпитваше най-наивните, а после отиваше да съобщава тези новини на чичо си, за да ги обади той пък на абата; така че твърде скоро дон Бласко започна да гледа с по-друго око на племенника си.
— Този обесник не е чак толкова глупав, колкото изглежда… Да, да — одобряваше той, като хвалеше Консалво за шпионирането, — слушай ги какво си приказват и после ела да ми обадиш.
И между братята политиката предизвикваше разногласия и вражди; разбира се, най-хитрите не се бъркаха нито на Кавур, нито на Дел Карето и се грижеха само да угояват семействата си с остатъците от манастира, ала все пак мнозина защищаваха правителството или революцията. Особено един от тях, брат Кола, водач на революционерите, все казваше, че пак трябвало да се почне като в 1848-а; послушниците-либерали го караха да им разказва за това време; и когато им сервираше на трапезата и им наливаше подред вода или вино от голямата стъклена кана, която държеше с дясната си ръка, скришом движеше показалеца и средния пръст на лявата като ножица, която реже. Един ден малкият принц запита Джованино Радали какво означава това.
— Това значи, че на плъховете трябва да им се отрежат опашките — отговори братовчед му.
Консалво обади това на чичо си и брат Кола бе изпратен за наказание в къщата в Ликодия, сред маларията. Затуй брат Кармело не се занимаваше с политика и когато го питаха дали е либерал или бурбонец, кръстеше се и казваше:
— Кълна ви се, аз съм на страната на господа! Разбирам ги аз тия неща! Това са дела на сатаната!
За него не съществуваше друг свят извън „Сан Никола“, нито друга власт освен властта на абата, приора и деканите. Трябваше да го чуе човек как само изброява осемнадесетте титли на абата, как назовава имената на кралете, кралиците, принцовете, вицекралете и бароните, които бяха направили дарения на манастира. Всяка неделя в капитулума[2] абатът четеше поменика на тези дарители — крале или принцове, за упокоението на чиито души всеки ден се отслужваха също такъв брой литургии; но често пъти отслужваха една обща литургия за всички: утехата на мъртвите беше същата, пък й живите не губеха много време.
Изобщо отците гледаха да претупат набързо службата и да си живеят удобно. За да не слизат в църквата за утринна служба, когато е студеничко, преди доста години те бяха наредили да се построи насред манастира един параклис, наречен нощния параклис, който им струваше няколко хиляди унции, понеже целият беше издялан от орехово дърво; но сега отците не се надигаха да отидат дори и там, на две крачки; излежаваха се до пладне и караха капуцините срещу заплащане да четат утринната служба и заради тях. Обратно, при големи религиозни тържества, на Коледа, на Великден, за празника на Светия Гвоздей, всички вземаха участие в церемониите, чието великолепие смайваше града.
Първите религиозни церемонии, на които присъствува малкият принц, бяха тия през страстната седмица. В продължение на цял месец църквата бе преобърната наопаки, за да се построи божият гроб в дъното на левия кораб; обгърната с голямо скеле, със залостени прозорци, цялата украсена с кристални полилеи, бляскащи като диамантени блокове, със саксии с жито, оставено да покълне на тъмно, за да не избуи и пожълтее, и изпълнена със статуи на светото семейство и апостолите, църквата наистина беше неузнаваема. На велики четвъртък в третия канонически час[3] целият манастир слезе в църквата за тържествената служба; абатът вървеше начело, след него послушници носеха жезъла, митрата и пръстена му, а слугите крепяха дългите му одежди. Украсата, подарена от кралица Бианка, представляваше червена копринена драперия, избродирана със златна сърма; заедно с величествения орган на Донато дел Пиано тенори, басѝ и баритони, ангажирани специално за случая, изпълняваха „Мъките Христови“, а гъстата тълпа слушаше като в театър.
Срещу абатския трон, на най-хубавите места, седяха всички Уседа; принцът и графът със съпругите си, дона Фердинанда, Лукреция, Киара и мъжът й; щом зърнаха Консалво, те започнаха да му правят знаци с глава, особено майка му и старата мома, възхищавайки се на неговата снежнобяла туника, колосана на хиляди плисета, специална изработка на монахините от „Сан Джулиано“.
Когато мощният глас на органа замлъкна, цялата църква бръмчеше като кошер, местеха се столове, отекваха стъпки; бляскаха пушките и сабите на войниците, строени пред трите двери и покрай стените, за да отворят по-късно път за процесията. През това време дванадесет бедняци, представляващи дванадесетте апостоли, вече бяха влезли в параклиса; застанал на колене, абатът миеше краката им — второ миене; първото бе направено в сакристията, за да не би негово преподобие да си изцапа ръцете, когато мие тези крака.
Откъм дъното на църквата долетя шепот; Консалво, застанал пред главния олтар, се обърна и видя, че чичо му Раймондо бе станал от мястото си и като си проправяше път сред тълпата, отиваше към някаква дама. Това беше дона Изабела Ферса. Като всички други дами, от скръб заради мъките Христови, и тя бе облечена в черно; но нейната украсена с волани и дантели рокля беше толкова разкошна, че по-скоро приличаше на бална. Понеже бе дошла късно, дона Изабела не можеше да си намери хубаво място; като стигна до нея, Раймондо й предложи ръката си и сред шпалир от любопитни я отведе на своето място, до стола на жена си. Графиня Матилде, която този ден излезе за пръв път след боледуването, беше съвсем пребледняла, а черната й вълнена рокля я правеше още по-бледа.
Точно в този момент умираше Исус: църквата внезапно се затъмни, братята изгасиха свещниците пред олтарите, вдигнаха белите покривки, смениха ги с виолетови и обвиха кръста с един плащ; монасите съблякоха празничните одежди и надянаха траурни. В полумрака свещите горяха по-силно и светият божи гроб сияеше като слънце от множеството факли, кандила и отблясъците на кристала и златото. Дона Изабела гледаше зрелището с лорнет, докато графът, наведен към нея, изреждаше едно по едно имената на монасите и послушниците.
— Онова там не е ли вашето племенниче? Ах, какъв хубав послушник, графиньо!
Матилде кимна многозначително. Органът поде „Miserere“[4] и тъжната музика бе изпълнена с дълбоки въздишки, с неспирни ридания, отекващи във всеки ъгъл на тъмната църква, с ужасен грохот, от който въздухът потрепери, с дълги стенания като свистенето на зимния вятър. Сякаш бе настъпил краят на света и вече нямаше надежда за никого: умрял бе Исус, умрял бе спасителят на света; монасите, двама по двама, начело с абата, слязоха от абсидата и обиколиха огромната църква сред шпалира от войници, които задържаха тълпата и бяха застанали за почест; после абатът положи дарохранителницата на божия гроб. Коленичила, опряла чело о стола, с кърпичка на очите, графинята тихичко плачеше; а дона Изабела възкликна:
— Ах, как силно действува това богослужение!…
И нейните очи бяха малко зачервени, но когато графът отново я хвана, за да я отведе в сакристията, тя морно се отпусна на ръката му.
— Според канона не бих могла да вляза — възрази тя. — Допускат се само близките…
— Но как! Вие сте с нас! Ще кажем, че сме братовчеди…
В сакристията на близките на монасите и послушниците бе поднесена богата закуска: таблите с чаши горещ шоколад, със сладолед, сладкиши и пандишпан обикаляха навред. Консалво, между майка си и дона Изабела, получаваше милувки и поздравления за примерното си участие в богослужението; отец Джербини, още в траурни одежди, поздравяваше дамите и ги канеше за церемонията на другия ден.
На велики петък Уседа пристигнаха заедно с Ферса; графът водеше под ръка дона Изабела, която бе облечена в друга черна рокля, по-изящна от предишната. Клисарите им бяха запазили същите места и стояха да ги вардят сред напиращата тълпа. Но войниците задържаха навалицата и когато органът съпровождаше траурното песнопение на „Три часа агония“, настъпи дълбока тишина; само Раймондо, седнал до дона Изабела, й шепнеше на ухото нещо, което я караше да се усмихва. През това време абатът извършваше свалянето от кръста: взе покритото разпятие и го постави върху едно стъпало пред олтара, където специално бе приготвена кадифена възглавница, цялата избродирана със злато. Монасите излязоха, за момент божият гроб опустя; и изведнъж, докато органът отново подемаше своите още по-тъжни ридания, те започнаха да излизат от сакристията, наредени двама по двама, начело с игумена; бяха без обувки, с черни копринени чорапи, за да извършат поклонението пред кръста. Коленичейки на всяка крачка сред шпалира от войници, те слизаха чак до главната врата и отново се връщаха при олтара, където един по един падаха ничком пред възглавницата, сиреч пред мъртвия Христос, и го целуваха. Хората се накачиха по столовете, за да се наслаждават по-добре на гледката, дона Изабела и Раймондо си подаваха бинокъла, а през това време графинята се молеше на колене и плачеше.
В края на церемонията пак имаше гощавка в сакристията; малкият принц, милван от всички, накара да почерпят най-напред неговите роднини: дон Еудженио се наливаше с шоколад, като че ли пиеше вода, и пъхаше в джоба си сладкишите, които не можеше да изяде; но стринка Матилде не хапна нищичко.
На велика събота, при церемонията на възкресението, Консалво не я видя; чичо му Раймондо непрекъснато държеше под ръка синьора Ферса.