Робърт Джордан
Небесният огън (54)

Глава 53
Чезнещи слова

Сред дълбините на свиващата се Празнота Ранд зърна Моарейн, засилила се от небитието, за да се хвърли върху Ланфеар. Атаките срещу него секнаха, когато двете жени политнаха през рамката на тер-ангреала сред лумналата бяла светлина, която продължи безкрай: тя изпълни извития правоъгълник от червен мрамор, сякаш мъчейки се да нахлуе през него, избивайки някаква невидима преграда. Сребристосини мълнии засвистяха в дъги около тер-ангреала, все по-свирепо неистови; дразнещо слуха бръмчене проряза въздуха.

Ранд едва успя да се изправи. Болката все още беше тук, но тежестта си бе отишла, с обещанието, че и болката ще я последва. Не можеше да откъсне очи от тер-ангреала. „Моарейн.“ Името й увисна в главата му, прорязвайки покрова на Празнотата.

Лан се понесе покрай него, вторачен във фургона и наведен, сякаш само стъпките му напред можеха да го задържат да не падне.

Повече от това да остане прав беше извън възможностите на Ранд в този момент. Той преля и задържа Стражника с потоци на Въздух.

— Ти… Нищо не можеш да направиш, Лан. Не можеш да тръгнеш след нея.

— Знам — отвърна Лан безнадеждно. Не оказа съпротива, само продължи да се взира към тер-ангреала, погълнал Моарейн. — Светлината мир да ми прати дано, знам.

Самият фургон вече бе пламнал. Ранд се опита да потуши пламъците, но щом отнемеше топлината от един пламък, мълниите подпалваха нов. Самата рамка на вратата запуши, макар да беше от камък, с бял, кисел пушек, който започна да се трупа на гъсти валма под сивия купол. И най-лекият полъх пареше ноздрите на Ранд и го караше да кашля; там, където пушекът го отри, кожата му настръхна и го засърбя. Той припряно развърза сплита на купола, разпръсна го, вместо да чака да се разпадне, и запреде около фургона висок комин от Въздух, блеснал като от стъкло, за да отнесе пушеците на високо и надалеч. Едва тогава пусна Лан. Не изключваше възможността той все едно да се втурне да последва Моарейн, стига да може да се добере до фургона. Сега той целият беше лумнал в пламъци, заедно с мраморната рамка, която се топеше, сякаш беше от восък, но за един Стражник и това можеше да е без значение.

— Няма я вече. Не мога да усетя присъствието й — изтръгна се от гърдите на Лан. Той се обърна и закрачи покрай редицата фургони, без да поглежда назад.

Докато проследяваше Стражника с очи, Ранд зърна Авиенда — на колене, придържаща Егвийн. Освободи сайдин и се затича по пристана. Физическата болка, доскоро така далечна, се срина върху плещите му, но той тичаше и тичаше. Ашмодеан също беше там и се оглеждаше, сякаш очакваше Ланфеар да изскочи иззад някой фургон. И Мат, приклекнал с копието си в ръка — с другата правеше вятър на Егвийн с шапката си.

Ранд се закова на място.

— Тя…

— Не знам — отвърна Мат отчаяно.

— Още диша. — Авиенда го изрече несигурна колко ще продължи това. В следващия миг очите на Егвийн потрепнаха и се отвориха и пак в същия миг Амис, Баир, Мелайне и Сорилея грубо се промушиха покрай Ранд и коленичиха в кръг около двете млади жени.

— Чувствам… — заговори немощно Егвийн и спря, за да преглътне. Лицето й беше обезкървено и бледо. — Аз… боли ме. — От едното й око потече сълза.

— Разбира се, че ще те боли — каза бодро Сорилея. — Така става, когато позволиш да те забъркат в мъжки кроежи.

— Тя не може да отиде с теб, Ранд ал-Тор. — Слънцекосата хубост на Мелайне излъчваше неприкрит гняв, но тя не го гледаше — можеше да е гняв към него или към онова, което се бе случило.

— Ще се… ще се оправя… с малко почивка — прошепна Егвийн.

Баир навлажни един парцал с вода и го постави на челото й.

— Ще се оправиш, но с много почивка. Боя се, че тази нощ няма да можещ да се срещнеш с Нинив и Елейн. Няколко дни няма да пристъпиш до Тел-айеран-риод, докато не се възстановиш напълно. И недей да ме гледаш така опърничаво, момиче. Ще следим сънищата ти, ако потрябва, и ще те дадем на Сорилея да се оправи с теб, ако само си помислиш за непокорство.

— На мен повече от веднъж няма да се опънеш, Айез Седай или не — каза Сорилея, но с лека нотка на съчувствие, странно несъответстваща на мрачното й набръчкано лице. Отчаянието, изписало се по чертите на Егвийн, бе явно.

— Аз поне съм достатъчно добре, за да направя това, което трябва — каза Авиенда. Всъщност тя не изглеждаше много по-малко съсипана от Егвийн, но успя да изгледа Ранд предизвикателно, сякаш очакваше той да възрази. Непокорството й се стопи донякъде, щом усети, че четирите Мъдри я гледат. — Добре съм — отрони тя.

— Разбира се — отвърна Ранд кухо.

— Наистина съм добре — настоя тя. Каза го на него: избягваше старателно да срещне погледите на Мъдрите. — Ланфеар ме държа миг по-малко от Егвийн. Това е предостатъчно, за да се види разликата между двете ни. Имам тох към теб, Ранд ал-Тор. Не мисля, че сами щяхме да оцелеем много дълго. Много е силна тя. — Очите й пробягаха към горящия фургон. Свирепите пламъци вече го бяха сринали на безформена овъглена купчина и червеният мраморен тер-ангреал вече изобщо не се виждаше. — Не можах да видя всичко, което стана.

— Тях… — Ранд се окашля. — Тях двете вече ги няма. Ланфеар е мъртва. А също и Моарейн. — Егвийн заплака и хлиповете я разтърсиха в прегръдката на Авиенда. Авиенда също всеки миг щеше да се разплаче.

— Ти си глупак, Ранд ал-Тор — каза Амис и се изправи. Удивително младото й лице под забрадката и бялата коса се беше втвърдило като камък. — За това, както и за много други неща, си наистина голям глупак.

Той сведе очи под укорителния й поглед. Моарейн беше мъртва. Мъртва, защото той не можа да се насили да убие една Отстъпница. Не знаеше дали му се иска да заплаче, или да се разсмее диво; което и да направеше, не мислеше, че ще може да се спре.

Тази част от пристана, която се беше опразнила, докато той издигаше купола, отново се изпълваше, макар че никой не смееше да се доближи до мястото, където доскоро стоеше призрачната сива стена. Наоколо се движеха Мъдри, да помогнат на обгорените, да утешат умиращите, подпомагани от облечени в бели роби гай-шайн и мъже в кадин-сор. Стонове и плач късаха душата му. Беше се забавил. Моарейн мъртва; никакво Церителство дори за най-тежко пострадалите. Защото той… „Не можех. Светлината да ми е на помощ, не можех!“

Още и още айилци се заизправяха, някои от тях — едва сега свалящи булата си. Все още не можеше да види и една Дева. Не само айилци имаше тук. Добрайн, гологлав и яхнал черен кон, не откъсваше очи от Ранд, а недалече от него Талманес, Нейлсийн и Дерид седяха на конете си и гледаха Мат също толкова втренчено, колкото Ранд. Хора се бяха струпали по площадките на голямата градска стена, очертана рязко и потънала в полусянка от надигащото се слънце, и още други, по стените, засланящи пристана. Две от тези засенчени фигури се извърнаха, щом той вдигна очи към тях, видяха се, само на двадесетина крачки един от друг, и като че ли подскочиха отвратени. Можеше да се обзаложи, че са Мейлан и Марингил.

Лан се беше върнал при конете, при последния фургон в редицата, и галеше Алдийб по ноздрите. Кобилата на Моарейн.

Ранд пристъпи към него.

— Съжалявам, Лан. Ако бях малко по-бърз, ако бях… — Той въздъхна тежко. „Не можах да убия една и убих друга. Светлината очите ми да изгори дано!“ Дори това да станеше, щеше да му е все едно.

— Колелото тъче. — Лан отиде при Мандарб и започна да оправя сбруята на черния жребец. — Тя беше войник, воин по своему, точно колкото мен. Това можеше да се случи двеста пъти през тези двадесет години. Тя го знаеше, както и аз. Беше добра смърт. — Гласът му беше твърд както винаги, но около студените му сини очи личаха червени кръгове.

— Все пак съжалявам. Можех… Трябваше да… — Мъжът нямаше да се утеши с „можех“ и „трябваше“, а те пронизваха душата на Ранд. — Надявам се, че все пак можеш да ми бъдеш приятел, Лан, след… Много ценя съветите ти — както и обучението с меча, — а и от двете ще имам нужда през идващите дни.

— Аз съм твой приятел, Ранд. Но не мога да остана. — Лан се метна на седлото на Мандарб. — Моарейн ми направи нещо, което не е правено от стотици години, от времето, когато Айез Седай все още понякога са обвързвали Стражник независимо дали той го желае, или не. Тя измени връзката ми така, че да се прехвърли към друга, когато умре. Сега аз трябва да намеря онази, другата, да стана един от нейните Стражници. Вече съм един от тях. Усещам я, смътно, някъде далече на запад, и тя също ме усеща. Трябва да тръгвам, Ранд. Това е част от всичко, сторено от Моарейн. Тя каза, че няма да ми позволи да умра, отмъщавайки за нея. — Той стисна юздите, сякаш да задържи Мандарб, сякаш да задържи самия себе си да не го сръга с шпорите си. — Ако изобщо видиш Нинив някога, кажи й… — За миг каменното му лице се сгърчи от горест; само за миг, и после то отново се превърна в гранит. — Той промърмори нещо много тихо, но Ранд го чу: — „Почистената рана заздравява най-бързо и боли най-кратко.“ А после високо каза: — Кажи й, че съм намерил друга. Зелените сестри понякога са толкова близки със своите Стражници, колкото други жени със съпрузите си. Във всяко отношение. Кажи й, че ще бъда любовник на Зелена сестра, както и нейният меч. Случват се такива неща. Много време мина, откакто я видях.

— Ще й предам каквото кажеш, Лан, но не знам дали ще ми повярва.

Лан се наведе от седлото и стисна много здраво Ранд за рамото. Пред тия очи и очите на вълк щяха да изглеждат като на паленце.

— Ние си приличаме в много отношения, ти и аз. Нещо тъмно има в нас. Мрак, болка, смърт. Излъчват се от нас. Ако някога обикнеш жена, Ранд, остави я и й позволи да си намери друг. Това ще е най-добрият подарък, който можеш да й направиш. — Той се изправи и вдигна ръка. — Мир да осланя меча ти. Тай-шар Манедерен. — Древният поздрав. „Истинска кръв на Манедерен.“

Ранд вдигна ръка.

— Тай-шар Малкиер.

Лан смуши Мандарб и жребецът скочи напред, разхвърляйки айилци и всичко останало от пътя си, сякаш готов да отнесе в галоп през целия път последния от малкиерите дотам, докъдето е решил да стигне.

— Последната прегръдка на майката те зове с добре дошъл, Лан — промърмори Ранд и потръпна. Беше част от погребалната церемония в Шиенар, както и навсякъде из Граничните земи.

Все още го гледаха — айилците и хората горе по стените. Кулата щеше да научи за днешния ден, или някаква версия за случилото се, за срок колкото гълъб да прелети до Тар Валон. Ако Рахвин имаше също някакъв начин да го следи — достатъчен беше един гарван из града или плъх покрай реката, — със сигурност нямаше да очаква днес нищо. Елайда щеше да си помисли, че е изтощен и може би по-отстъпчив, а Рахвин…

Той се усети какво прави и трепна. „Престани! За минута престани поне и пожалей!“ Не искаше повече всички тези очи. Айилците заотстъпваха пред него почти с толкова готовност, колкото пред Мандарб.

Будката на началника бе каменна кутийка със сламен покрив, с лавици по стените, отрупани с тефтери, свитъци и документи, осветена от две лампи върху груба маса с шест печата за данъци и мита. Ранд затръшна вратата след себе си, за да спре любопитните погледи.

Моарейн мъртва, Егвийн ранена, а Лан го няма. Висока цена за Ланфеар.

— Жалей, да те изгори дано! — изръмжа той. — Тя заслужава поне толкова! Никакво чувство ли не ти е останало? — Но изпитваше преди всичко вцепененост. Тялото го болеше, но под болката — мъртвило.

Свил рамене, той напъха ръце в джобовете си и намери писмата на Моарейн. Измъкна ги бавно. Някои неща, над които да помисли, беше му казала тя. Напъха писмото до Том обратно и счупи печата на другото. Страниците бяха изпълнени гъсто със ситния, нежен почерк на Моарейн.

„Тези слова ще изчезнат мигове след като ръцете ти престанат да държат това — преграда, настроена за теб — така че внимавай. Това, че ги четеш, означава, че събитията край кейовете са се развили така, както се надявах…“

Той се спря вторачен и зачете по-бързо.

„Още от първия ден, в който стигнах в Руйдийн, знаех — това сега не бива да те безпокои; някои тайни принадлежат на други и аз няма да ги издам — че ще дойде ден в Кайриен, когато ще пристигнат вести за Мургейз. Не знаех какви ще са те — ако това, което чухме, се окаже вярно, то нека Светлината да е милостива към душата й; тя беше волева и упорита, с нрав на лъвица понякога, но въпреки всичко една вярна, добра и щедра кралица — но всеки път тези вести отвеждаха до кейовете на другия ден. Три разклонения имаше от кейовете, но ако четеш това, то значи мен вече ме няма, а също и Ланфеар…“

Ръцете на Ранд стиснаха страниците. Знаела го е. Знаела го е и въпреки това го доведе тук. Той набързо оглади смачканата хартия.

„Другите две пътеки бяха много по-лоши. По едната Ланфеар те уби. По другата те отведе и когато след това те видяхме, ти се наричаше Луз Терин Теламон и я обичаше всеотдайно.

Надявам се, че Егвийн и Авиенда са оцелели и не са пострадали. Както разбираш, не знам какво ще се случи в света след това, освен нещо дребно, което не те засяга.

Не можех да ти го кажа по същата причина, по която не можех да го кажа на Лан. Дори да имаше избор, не можех да съм сигурна кой път щеше да избереш ти. Мъжете на Две реки, както изглежда, са съхранили в себе си много от чертите на легендарните мъже на Манедерен, черти, споделени и от мъжете по Граничните земи. Казано е, че един тамошен мъж би приел да го намушкат с кама, но не и жена да пострада от ръката му, и би приел това за честна сделка. А не посмях да рискувам да поставиш моя живот над своя, бидейки уверена, че все някак ще отбегнеш съдбата. Боя се, че нямаше да е риск, а глупава увереност, както този ден със сигурност го е доказал…“

— Мой е изборът, Моарейн — промълви той. — Изборът беше мой.

„Няколко последни неща.

Ако Лан не е вече заминал, предай му, че това, което му направих, е за негово добро. Един ден той ще го разбере и, надявам се, ще ме благославя за това.

Не се доверявай напълно на никоя жена, която сега е Айез Седай. Не говоря само за Черната Аджа, въпреки че ти винаги трябва да си отваряш очите за тях. Бъди също толкова подозрителен към Верин, колкото си и към Алвиарин. Карали сме света да танцува под нашата песен цели три хиляди години. Трудно е да се прекърши този навик, в което се уверих, докато танцувах под твоята песен. Ти трябва да танцуваш свободен, а и най-добронамерената сестра ще се опита да поведе стъпките ти, както аз се опитвах някога.

Моля те, запази и предай писмото на Том Мерилин, когато го срещнеш. Има една дреболия, която някога му казах, която трябва да изчистя, за да дам мир на ума му.

И последно — бъди много нащрек също така и по отношение на господин Джайсин Натаил. Не мога да го одобря изцяло, но го разбирам. Навярно е било единственият начин. Но въпреки това внимавай с него. Сега той е същият човек, какъвто е бил винаги. Никога не го забравяй това.

Нека Светлината да те освети и закриля. Ще се справиш.“

Беше подписано просто „Моарейн“. Тя почти никога не беше използвала името на знатната си фамилия.

Предпоследния параграф той отново прочете внимателно. Беше разбрала по някакъв начин кой беше Ашмодеан. Това трябваше да е. Знаела беше, че един от Отстъпниците е тук, пред нея, и дори веднъж не беше мигнала. Разбрала беше също и защо, ако бе прочел думите й правилно. Той щеше да допусне, че в писмо, в което думите можеха да изчезнат и да се окаже празно, когато го остави, тя можеше да подходи направо и да каже това, което има предвид. Не само за Ашмодеан. За това как е разбрала това, което е разбрала в Руйдийн — нещо свързано с Мъдрите, освен ако не грешеше, а толкова шанс да разбере нещо от тях, колкото и от писмото — за Айез Седай — по каква причина бе споменала за Верин? И защо Алвиарин вместо Елайда? — и дори за Том и Лан. Не мислеше, че е оставила писмо за Лан; Стражникът не беше единственият, който вярваше в почистените рани. За малко да посегне да извади писмото до Том и да го отвори, но можеше да го е защитила също като неговото. Айез Седай и кайриенка при това, тя цялата се бе потопила в загадъчност и коварство до края. До края.

Беше знаела какво ще се случи и беше дошла, не по-малко храбра от който и да било айилец. Дошла да срещне смъртта си, знаейки, че я чака. Загинала беше, защото той не можа да се насили да убие Ланфеар. Не можа да убие една жена, затова беше загинала друга. Очите му се спряха на последните думи.

„Ще се справиш.“

Режеха като студен бръснач.

— Защо си седнал тук да плачеш сам, Ранд ал-Тор? Чувала съм, че за някои влагоземци е срамно да ги видят, че плачат.

Той изгледа с гняв Сюлин. Тя стоеше на прага в пълното си снаряжение — с лък на гърба, колчан на колана, кръгъл кожен щит и три копия в ръката.

— Аз не… — Бузите му бяха мокри и той ги избърса. — Горещо е. Потя се като… Какво искаш? Помислих, че всички сте решили да ме оставите и да се върнете в Триделната земя.

— Не ние сме те изоставили, Ранд ал-Тор. — Тя затръшна вратата, седна на пода и сложи щита и копията до себе си. — Ти ни остави. — Хвана едното от копията, натисна го с крак и го скърши на две.

— Какво правиш?

Тя захвърли парчетата настрана и посегна към второто копие.

— Какво правиш!

Лицето на белокосата Дева можеше и Лан да спре, но Ранд се наведе и сграбчи копието между ръцете й; стъпалото й в меката чизма се опря и натисна в кокалчетата му. Не леко.

— В поли ли ще ни облечеш и ще ни накараш да се омъжим и да готвим? Или ще трябва да лежим край твоя огън и да ти ближем ръката, когато ни подадеш къс месо? — Мускулите й се напрегнаха и копието се скърши, в дланта му се забиха трески.

Той изруга и отърси капките кръв.

— Не съм искал такова нещо. Вярвах, че ще разберете. — Тя взе последното копие, намести стъпалото си и той преля Въздух, за да я задържи. Тя го изгледа безмълвно. — Да ме изгори дано! Затова задържах Девите извън битката с Куладин. Не всички влязоха в бой този ден. А вие и дума не казахте.

Очите на Сюлин се разшириха невярващо.

— Ти си задържал нас от танца на копията? Ние те задържахме от танца. Ти беше като момиче, наскоро венчано за копието, готов да се втурнеш да убиеш Куладин, без да помислиш за копието, което може да те прониже отзад. Ти си Кар-а-карн. Нямаш никакво право да рискуваш себе си ненужно. — Гласът й се сниши. — Сега отиваш да се биеш с Отстъпника. Тайната се пази добре, но чух достатъчно от онези, които предвождат другите общества.

— И искате да ме предпазите и от тази битка? — попита той тихо.

— Не бъди глупак, Ранд ал-Тор. Всеки би могъл да танцува копията с Куладин. Ти да рискуваш с това беше пълна детинщина. Никой от нас не може да се възправи срещу Обречените в Сянката освен теб.

— Тогава защо… — Той млъкна. Вече знаеше отговора. След онзи прогизнал в кръв ден срещу Куладин се беше убедил, че няма да се възпротивят. Искаше му се да повярва, че няма да го направят.

— Онези, които ще дойдат с теб, са избрани. — Думите захвърчаха като хвърлени камъни. — Мъже. Няма Деви, Ранд ал-Тор. Фар Дарейз Май носят твоята чест, а ти отнемаш нашата.

Той вдиша дълбоко и заопипва думите си.

— Аз… не обичам да виждам как умира жена. Мразя го, Сюлин. Смразява ме отвътре. Не бих убил жена дори животът ми да зависи от това. — Страниците от писмото на Моарейн прошумоляха в шепата му. Мъртва, защото не можа да убие Ланфеар. Не винаги само неговият живот. — Сюлин, по-скоро бих тръгнал срещу Рахвин сам, отколкото да видя някоя от вас да умре.

— Глупаво. Всеки има нужда от друг, който да пази гърба му. Значи е Рахвин. Дори Ройдан на Ходещите по мълнии и Турол на Каменните кучета го премълчаха. — Тя погледна вдигнатия си крак, задържан срещу копието от същите потоци, които бяха оплели ръцете й. — Пусни ме и ще поговорим.

След миг колебание той разпреде сплита. Остана напрегнат, за да я сграбчи отново, ако се наложи, но тя само скръсти нозе и седна, подмятайки копието в дланите си.

— Понякога забравям, че ти носиш нашата кръв, Ранд ал-Тор. Чуй ме. Аз съм това, което съм. Това съм аз. — Тя надигна копието.

— Сюлин…

— Слушай, Ранд ал-Тор. Аз съм копието. Когато един любовник застане между мен и копието, аз избирам копието. Някои избират другото. Някои решават, че са тичали с копията достатъчно дълго, че искат мъж, дете. Никой вожд не би се поколебал да ме прати там, където танцът е най-горещ. Ако загина там, моите първосестри ще ме оплачат, но не и нокътче повече, отколкото когато падне нашият първобрат. Един дървоубиец, който ме промуши в сърцето в съня ми, би ми направил повече чест от тебе. Сега разбираш ли?

— Разбирам, но… — Разбираше. Тя не искаше да я направи нещо по-различно от това, което е. Единственото, което трябваше да направи, бе да пожелае да види как умира. — Какво става, когато счупиш последното копие?

— Ако нямам чест в този живот, сигурно има друг. — Каза го така, сякаш беше поредното обяснение. Трябваше му миг, докато го възприеме. Единственото, което трябваше да направи, бе да пожелае да види как умира.

— Друг избор не ми оставяш, така ли? — Не повече, отколкото бе му оставила Моарейн.

— Винаги има избор, Ранд ал-Тор. Ти имаш своя избор, аз — своя. Джи-е-тох не позволява друг.

Дощя му се да й изреве, да прокълне и джи-е-тох, и всички, които го следват.

— Избери своите Деви, Сюлин. Не знам колко души ще мога да взема със себе си, но Фар Дарейз Май ще бъдат толкова, колкото от всяко друго общество.

Той се измъкна покрай нея и внезапната й усмивка. Не на облекчение. На доволство. Доволство от това, че ще получи своя шанс да умре. Трябваше да я остави оплетена в сайдин, да я остави да се оправя както може, докато се върне от Кемлин. Тресна вратата, излезе на пристана… и спря.

Инайла водеше опашка от Деви, всяка с по три копия в ръце, опашка, започваща от вратата на будката на началника на пристана и продължаваща зад портите на градските стени. Някои от айилците по пристана ги гледаха с любопитство, но беше ясно, че е нещо лично между Фар Дарейз Май и Кар-а-карн, и не беше работа на никое друго общество. Амис и три-четири други Мъдри, бивши Деви, ги гледаха по-напрегнато. Повечето граждани и бежанци се бяха покрили, с изключение на неколцина мъже, които изнервено изправяха преобърнати коли със зърно и се мъчеха да гледат някъде другаде. Инайла пристъпи към Ранд, а после, когато Сюлин излезе, спря и се усмихна. Не облекчение. Доволство. Усмивки на доволство пробягаха по безкрайно дългата редица на Девите. Усмихнаха се и Мъдрите и рязкото кимване на Амис, сякаш сложи край на идиотското му поведение.

— А аз си мислех, че ще влязат една по една и ще те целунат, за да те избавят от мъката — каза Мат.

Ранд се извърна и го изгледа намръщено. Мат се беше подпрял на копието си и се хилеше, отметнал шапката с широката периферия на темето си.

— Как можеш да си толкова весел?

Вонята на разкъсана плът все още висеше във въздуха. И стоновете на обгорени мъже и жени, за които се грижеха Мъдрите.

— Весел съм, защото съм жив — озъби се Мат. — Ти какво искаш, да плача ли? — Той неловко присви рамене. — Амис казва, че Егвийн наистина ще се оправи до няколко дни. — И не се огледа, сякаш не искаше да види това, което виждаше. — Да ме изгори дано, като ще го правим това нещо, давай да го правим. Довианди си товя сагайн.

— Какво?

— Казах, време е да хвърлим зара. Да не би Сюлин да ти е задръстила ушите?

— Време е да хвърлим зара — съгласи се Ранд.

Пламъците в стъкления комин на Въздух бяха загаснали, но белият пушек все още се издигаше, сякаш огънят още поглъщаше тер-ангреала. „Моарейн.“ Трябваше да… Стореното — сторено. Девите се тълпяха около Сюлин, толкова, колкото можеше да побере пристана. Стореното — сторено, и той трябваше да заживее с това. Смъртта щеше да е измъкване. От всичко, с което трябваше да заживее.

— Да го направим.