Робърт Джордан
Небесният огън (5)

Глава 4
Здрач

Със своя ескорт от Фар Дарейз Май Ранд пристъпи към входа на Покрива на Девите в Руйдийн. Бели стъпала, също така широки, както високо беше зданието, и всяко стъпало с дълбочина един разкрач, се издигаха към дебели колони, високи двадесет крачки, черни на вид във вечерния здрач и яркосини през деня, жлебовани на спирали. Фасадата на зданието представляваше мозайка с шарки от лъскави плочици, на бели и сини спирали, които изглеждаха безкрайни за човешкото око, а на витража на един огромен прозорец точно над колоните се виждаше чернокоса жена с ръст петнадесет стъпки, с надиплена синя роба и с вдигната нагоре дясна ръка, било за благослов, било за да спре някого или нещо. Лицето й беше тържествено и в същото време сурово. Която и да бе тя, със сигурност не беше айилка с тази нейна бяла кожа и тъмни очи. Някоя Айез Седай навярно. Той изтупа пепелта от лулата си в петата на ботуша и я пъхна в джоба, преди да закрачи нагоре по стъпалата.

С изключение на гай-шайн, под Покрива на Девите не се допускаха мъже — никой без изключение, от никоя твърдина в Пустошта. Някой вожд или кръвен роднина на някоя Дева можеше само да загине, опитвайки се да влезе тук, въпреки че всъщност айилците не можеха и да си го помислят, защото същото важеше за всяко общество. Единствено членовете на обществата и техните гай-шайн можеха да влизат вътре.

Двете Деви, застанали на стража до високите бронзови порти, си подмятаха девичи приказки, попоглеждаха косо към него, докато се приближаваше сред колоните, и се подхилкваха. Много му се искаше да разбере какво точно си приказват по негов адрес. Погледна вратите. Дори в такава засуха като в Пустошта бронзът трябваше да е покрит с дебела патина от времето, но гай-шайн бяха излъскали двете крила така, че приличаха на току-що изработени и поставени. Стояха широко разтворени и двете жени на стража не направиха никакъв жест или движение, с което да му попречат да влезе. Аделин и останалите му охранителки го последваха по петите.

Широките коридори вътре, покрити с бели плочки и обкръжени от просторни помещения, бяха изпълнени с Деви, насядали по яркоцветни възглавнички. Приказваха си, почистваха оръжия, играеха си на „котешка люлка“ или на камъчета, или пък на „Хиляда цветя“ — айилска игра, включваща образуването на фигури с помощта на малки плоски камъчета, гравирани сякаш със стотици различни символи. Естествено, около техните групички плавно се движеха тумби гай-шайн, улисани в работата си — почистваха, подреждаха, сервираха, грижеха се за стотиците светилници — от простите глинени лампи, през донесените отнякъде като плячка позлатени стенни, та чак до светилниците с високи стойки, намерени тук, в града. Разноцветни килими и красиви гоблени украсяваха подовете и стените, почти във всички възможни съчетания и шарки, каквито можеха да се намерят в страните, където имаше килими и гоблени. Самите стени и тавани представляваха фино изработени мозайки с гори, реки и небеса, каквито никой в Пустошта не беше виждал.

Млади и стари, Девите се усмихваха, щом го видеха, а някои дори се протягаха да го потупат по рамото. Други го повикваха по име и го питаха как е, дали се е нахранил, дали би искал гай-шайн да му донесат вино и вода. Той им отвръщаше кратко, макар и с учтиви усмивки. Че е добре, че не е нито гладен, нито жаден. Продължаваше да върви, без дори да се забавя, докато отговаряше. Забавеше ли крачка, щеше да се наложи да се спре, а точно сега не му беше до това.

Фар Дарейз Май в известен смисъл го бяха осиновили. Някои се държаха с него като със син, други — като с малкото си братче. Възрастта, изглежда, нямаше нищо общо с това; жени с бяло в косата се случваше да разговарят с него като с родния си брат, на чашка чай, докато Деви, не по-големи от една година от него, се опитваха да се грижат да е облечен с подходящите дрехи за жегата навън. Нямаше как да се избегне тази тяхна майчинска суетня: те просто го правеха и той не виждаше как може да ги спре, освен да използва Силата, за да ги разкара.

Беше си помислял дали да не се опита да си осигури охраната на друго бойно общество — на Шайен Мтаал, Каменните кучета например, или на Аетан Дор, Червените щитове. Руарк беше бил член на Червените щитове преди да стане вожд — само че какво основание можеше да изтъкне за това? Едва ли истинското. Дори само мисълта как ще обяснява на Руарк и останалите каква е причината го караше да се чувства неловко. При това особено чувство за хумор сред айилците дори вечно киселият Хан щеше да се пукне от смях. А и каквато причина да изтъкнеше, най-вероятно щеше да оскърби честта и на последната Дева. Добре поне, че рядко се държаха с него като грижовни майчици, освен под Покрива, където нямаше кой да го види, освен самите те, а гай-шайн нямаше изобщо да проговорят и думичка за това, което виждаха тук вътре.

„Девите — бе заявил той веднъж, — носят моята чест.“ Всички бяха запомнили тези негови думи, а самите Деви бяха толкова горди, че все едно им беше раздал на всички кралски тронове. Но се беше оказало, че му я носят по начин, който на тях им допадаше.

Аделин и другите четири го изоставиха, за да се присъединят към приятелките си, но трудно можеше да се каже, че е останал сам, докато продължаваше да се изкачва по витите стълби с широки бели стъпала. Налагаше му се да отговаря на същите въпроси почти на всяка стъпка. Не, не е гладен. Да, знае, че все още не е привикнал на тази силна жега, но не, не е прекарал чак толкова много време под слънцето. Понасяше всичко това търпеливо, но отрони искрена въздишка, когато се добра до етажа над огромния прозорец. Тук нямаше нито Деви, нито гай-шайн. Голите стени и празните стаи подчертаваха отсъствието на хора, но след тягостното преминаване долу самотата бе просто благословена.

Спалнята му бе в стая без прозорци почти в центъра на сградата и височината й беше по-голяма от ширината и дължината. Нямаше никаква представа за първоначалното й предназначение. Единствената украса беше мозайката на плетени лозници около малката камина. Предполагаше, че е слугинска стая, но стаите за слуги нямаха обковани с бронз врати като тази, макар и с проста изработка. Гай-шайн бяха излъскали метала до тъмен блясък. По белите плочки на пода бяха разхвърляни няколко цветни възглавнички с ресни, имаше и един дебел дюшек, сложен върху няколко пласта черги. Обикновена гледжосана в синьо кана с вода и тъмнозелена купа бяха поставени на пода до „леглото“. И това беше всичко, ако се изключеха двете високи стойки на тройните светилници, вече запалени, и дългият един разкрач куп книги в единия ъгъл. С уморена въздишка Ранд се излегна върху дюшека, без да сваля горната дреха и ботушите си. Както и да се наместваше, не беше много по-меко, отколкото ако лежеше направо върху голия под.

Нощният студ вече се просмукваше в стаята, но го домързя да стане и да запали сухата кравешка тор в камината. С повече готовност можеше да приеме студа, отколкото миризмата. Ашмодеан се бе опитал да му покаже един простичък начин да поддържа стаята си топла — прост, но на самия него му липсваше достатъчно сила, за да го постигне сам. Единственият път, когато Ранд го опита, се беше събудил посред нощ, едва поемайки си дъх, а краищата на чергите тлееха от горещината на пода. Повече не го опита.

Беше избрал точно тази сграда за своя квартира, тъй като беше цяла и се намираше близо до площада. Величествените й високи тавани създаваха впечатление за хлад дори през знойните дни, а дебелите стени пазеха до голяма степен от нощния студ. Тогава, разбира се, зданието все още не беше обявено за Покрив на Девите. После една заран се събуди и видя, че Девите са напълнили всяка стая на първите два етажа, видя и техните стражи на портата. Мина време, докато осъзнае, че възнамеряват да направят от зданието своя Покрив в Руйдийн, като в същото време настояваха и той да остане тук. Или по-точно, бяха готови да си преместят Покрива където реши да се настани той. Ето защо се налагаше да се среща с вождовете на кланове на друго място. Най-доброто, което бе успял да уреди, бе да уговори Девите да останат един етаж по-долу от този, на който спеше той. Кой знае защо, това им се струваше много смешно. „Дори самият Кар-а-карн не е крал“ — припомни си той кисело. Вече на два пъти му се беше налагало да се мести с един етаж по-нагоре, с нарастването на броя на Девите. Лениво се опита да пресметне колко ли още остава да дойдат, преди да му се наложи да се премести да спи на покрива.

Но и това беше нещо по-добро, отколкото да си мисли как бе допуснал Моарейн да му влезе под кожата. Не беше искал да й разкрива плановете си преди деня, в който поведе айилците. Тя знаеше много точно как да въздейства на чувствата му, как да го ядоса до такава степен, че да каже повече, отколкото му се иска. „Преди не се ядосвах толкова. Защо сега ми е толкова трудно да сдържам гнева си?“ Какво пък, тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Той не допускаше, че може да има начин. Не биваше да забравя обаче, че трябва много да внимава с нея. Нарасналите му способности от време на време го караха да проявява безгрижие, но макар и да бе станал много по-силен, тя все пак знаеше повече от него, въпреки че учител му беше самият Ашмодеан.

В известен смисъл да споделя плановете си с Ашмодеан беше по-малко опасно, отколкото да разкрие намеренията си пред Айез Седай. „За Моарейн аз все още съм селското овчарче, което тя може да използва за целите на Кулата, докато за Ашмодеан съм единственият клон, за който може да се хване в придошлата вода.“ Странно бе да си мисли, че вероятно може да се довери повече на един Отстъпник, отколкото на Моарейн. Не че можеше особено да се доверява и на него. Ашмодеан. Щом връзките му с Тъмния го бяха предпазвали от покварата на сайдин, трябваше да има и друг начин да се постигне това. Или да се прочисти.

Проблемът беше в това, че преди да преминат на страната на Сянката, Отстъпниците са били едни от най-могъщите Айез Седай в Приказния век, когато неща, за които днес Бялата кула не можеше и да сънува, са били ежедневие. И щом Ашмодеан не знаеше такъв начин, значи той вероятно изобщо не съществуваше. „Трябва да съществува все пак нещо. Няма просто да си седя така и да чакам да полудея и да умра.“

Това си беше пълна глупост. Пророчеството му предопределяше някаква среща в Шайол Гул. Кога — той не знаеше. Но след нея нямаше да му се налага да се безпокои повече, че ще полудее и ще загине. Той потръпна и си помисли дали да не разгъне одеялата.

Тихият шум на човешки стъпки в коридора го накара да скочи. Казах им! Ако не могат да… Жената, която отвори вратата — носеше куп дебели вълнени одеяла, — беше последният посетител, когото бе очаквал да види тук.

Авиенда спря на прага и го изгледа с хладните си синьо-зелени очи. Повече от хубава жена, на възраст колкото него, тя беше Дева преди да остави копието, за да стане Мъдра, не много отдавна. Тъмночервеникавата й коса все още не стигаше до раменете й и тя почти не се нуждаеше от сгънатата кафява забрадка, привързана, за да я пази от лицето й. Изглеждаше малко непривично с кафявия си шал, и непохватна някак в тези дебели поли от сива вълна.

За миг го жегна ревност при вида на сребърния гердан, който си беше окачила — изкусен низ от сложно изработени дискчета, всяко с различна големина. „Кой ли й го е дал?“ Не беше възможно да си го е избрала сама — тя като че ли не си падаше много по накитите. Единственото друго украшение, което носеше, бе широка костена гривна с врязани по нея розички. Нея той й беше подарил и все още не беше сигурен дали му е простила за това. Във всеки случай беше глупаво от негова страна да проявява ревност.

— Не съм те виждал от десет дни — каза й той. — Мислех, че Мъдрите ще те вържат за ръката ми, след като разберат, че съм запушил достъпа им до сънищата ми. — Ашмодеан много се беше развеселил от първото нещо, на което бе поискал да го научи, и след това бе изпаднал в униние от това колко време бе необходимо на Ранд, докато го научи.

— Трябва да си гледам обучението, Ранд ал-Тор. — Тя щеше да стане една от малкото Мъдри, които умеят да преливат; това бе част от обучението й. — Не съм като някоя влагоземка, че да стоя непрекъснато около теб, та да ме гледаш, когато ти се доще. — Макар да се познаваше с Егвийн, както и с Елейн между другото, тя продължаваше да има странна и доста погрешна представа за така наречените от нея влагоземски жени, както и за влагоземците изобщо. — Те никак не са доволни от това, което си направил. — Имаше предвид Амис, Баир и Мелайне, трите Мъдри сънебродници, които я учеха и които се опитваха да го държат под око. Авиенда печално поклати глава. — Особено недоволни останаха от това, че съм ти казала, че бродят в сънищата ти.

Той я изгледа продължително.

— Ти си им казала? Но всъщност ти не си ми издавала нищо. Аз сам се досетих и все едно щях да го направя, дори и да не беше ми намекнала. Авиенда, те самите ми казаха, че могат да разговарят с хора в сънищата им. До извода имаше само една крачка.

— Нима искаш още да ми накърниш честта? — Гласът й беше съвсем равен, но очите й можеха да запалят огъня в камината. — Няма да се озлочестя заради теб, нито заради който и да е мъж! Аз ти подхвърлих следата и няма да отречеш позора ми. Трябваше да те оставя да замръзнеш. — И тя запокити купчината одеяла по главата му.

Той ги хвана и ги сложи до постелята. Какво да й отвърне? Цялата работа отново се свеждаше до джи-е-тох. Жената беше настръхнала като бодлив трън. Привидно й бяха дали задачата да го учи на айилските обичаи, но той знаеше истинското й задължение — да го шпионира за Мъдрите. Каквото и злочестие да беше свързано при айилците с шпионирането, то явно не засягаше Мъдрите. Те знаеха, че той знае, но по неизвестна причина това не ги притесняваше и доколкото предпочитаха нещата да си останат такива, каквито са, той също нямаше нищо против. Първо, Авиенда не беше особено добра шпионка. Тя почти никога не се опитваше да научи нещо особено, само нравът й често го караше да се ядосва или да се чувства гузен, също както с Моарейн. Второ, понякога дори се оказваше приятна компания, когато забравяше да държи бодлите си щръкнали. С Авиенда поне знаеше на кого са наредили Амис и другите да го следи. Ако не беше тя, щеше да е някой или някоя друга и той непрекъснато щеше да се чуди коя е. Освен това, когато беше с него, тя никога не го гледаше нащрек, все едно че може да й направи нещо лошо.

Мат, Егвийн и дори Моарейн понякога го гледаха с очи, които виждаха Преродения Дракон или най-малкото опасността у един мъж, който борави със Силата. Вождовете на кланове и Мъдрите виждаха Оня, що иде със Зората, мъжа, предречен да прекърши айилците като сноп сухи вейки; дори и да не се бояха от него, гледаха на него като на червена усойница, с която им се налага да живеят. Каквото и да виждаше Авиенда, тя често беше готова да се държи с него язвително, щом й хрумнеше, а това „често“ на практика означаваше непрекъснато.

Странна утеха, но в сравнение с останалите все пак си беше някаква утеха. Беше му липсвала. Той дори беше набирал цветенца от някои от бодливите растения, срещащи се около Руйдийн — като дори си окървави пръстите, докато се сети, че може да използва Силата — и й ги беше пращал няколко пъти. Девите лично й ги бяха носили, вместо да пращат гай-шайн. Тя естествено никога не ги приемаше.

— Благодаря ти — отвърна той най-сетне и потупа одеялата. Те поне му се сториха достатъчно безопасна тема.

— Инайла ме помоли да ти ги донеса, като разбра, че съм дошла да те видя. — Устните й се кривнаха в насмешлива усмивка. — Много от сестрите на копието, изглежда, се притесняват, че може да ти е студено. Освен това трябва да се погрижа да си запалиш огъня. Снощи май не си го палил.

Ранд усети, че бузите му са се изчервили. Тя знаеше. „Ще знае ами, как иначе? Проклетите му Деви може и да не й казват всичко, но не се и стараят много да крият нещо.“

— Защо си поискала да ме видиш?

За негова изненада тя скръсти ръце под гърдите си, пристъпи към него и го изгледа свирепо.

— Това не беше дар на почит — каза му тя укорително и разтърси под носа му ръката с гривната. — Сам си го призна. — Вярно беше, само дето тя можеше да забие нож между ребрата му, ако беше дръзнал да не го признае. — Беше просто един глупав подарък от мъж, когото хич не го е грижа какво аз… какво могат да си помислят сестрите на копието. Е, все едно, това няма значение. — Тя измъкна нещо от кесията си и го подхвърли върху постелята до него. — С това дългът между двама ни е приключен.

Ранд вдигна хвърлената вещ и я завъртя в ръцете си. Беше катарама с формата на Дракон, изящно изработена от добра стомана и инкрустирана със злато.

— Много ти благодаря. Красива е. Авиенда, няма никакъв дълг за приключване.

— Ако не я приемеш срещу дълга ми — отвърна му тя твърдо, — тогава я изхвърли. Ще намеря нещо друго, с което да ти се отплатя. Това е само една дрънкулка.

— Едва ли е дрънкулка. Сигурно е правено специално.

— Не си въобразявай, че това означава нещо кой знае какво, Ранд ал-Тор. Когато… оставих копието… копията си, ножа си — ръката й несъзнателно погали мястото на колана, където доскоро висеше канията на ножа, — дори върховете на стрелите ми бяха отнети и дадени на един ковач, за да изкове обикновени неща, които да раздам. Повечето дадох на приятелките си, но Мъдрите ме накараха да изрека имената на тримата мъже и на трите жени, които най-много мразя, и ми наредиха да дам на всеки от тях по един дар от претопените ми оръжия, който съм изработила със свои ръце. Баир казва, че така човек се учи на покорство. — Както беше изправила гръб и го гледаше гневно, жилейки с всяка дума, съвсем не изглеждаше покорна. — Така че не си въобразявай, че означава нещо.

— Нищо не си въобразявам — отвърна той и тъжно кимна. Не че всъщност толкова му се искаше да означава нещо, но щеше да му стане приятно да си мисли, че може би започва да го възприема като приятел. А да я ревнува си беше чиста глупост. „Все пак кой ли й го е дал този гердан?“ — Авиенда? Аз ли съм един от тези, които толкова много мразиш?

— Да, Ранд ал-Тор. — Гласът й обаче прозвуча хрипливо. За миг тя извърна лице, стисна очи и потрепери. — Мразя те от цяло сърце. Наистина. И винаги ще те мразя.

Той не си направи труда да я попита защо. Веднъж я беше попитал защо изпитва неприязън към него и тя едва не му счупи носа. Обаче така и не му каза. Но това сега беше повече от неприязънта, която тя понякога, изглежда, забравяше.

— Ако наистина ме мразиш — каза той с неохота, — ще помоля Мъдрите да ми изпратят някоя друга, която да ме учи.

— Не!

— Но щом ти…

— Не! — Този път протестът й беше още по-яростен. Цялата настръхнала, тя започна да го поучава така, сякаш забиваше всяка дума в сърцето му. — Дори Мъдрите да ми позволяха да прекратя, аз имам тох, дълг и повинност, към своята почти сестра Елейн, да те следя вместо нея. Ти принадлежиш на нея, Ранд ал-Тор. На нея и на никоя друга жена. Запомни това.

Той едва се сдържа да не вдигне ръце. Добре поне че този път не се захвана да му описва как изглеждала Елейн без дрехи. Някои айилски обичаи изискваха много повече усилие да ги усвоиш от други. Понякога се чудеше дали двете с Елейн се бяха разбрали да го „следи“. Не можеше да го повярва, но пък, от друга страна, дори жените, които не бяха айилки, в повечето случаи се държаха странно. Нещо повече, учудваше го от кого толкова трябваше да го пази Авиенда. С изключение на Девите и на Мъдрите, айилките като че ли гледаха на него наполовина като на въплътено пророчество, поради което сякаш изобщо не беше от плът, и наполовина като на опасна пепелянка, пусната между дечицата им. В усилията си да го тласкат да прави това, което на тях им се искаше, Мъдрите не отстъпваха на Моарейн, а за Девите не му се искаше дори да си помисля. Всичко това вече наистина го ядоса.

— Сега ме изслушай внимателно. Целунал съм Елейн няколко пъти и мисля, че на нея й хареса също колкото на мен, но не съм се обрекъл на никоя. — Само в продължение на няколко часа тя му беше написала две писма. В първото го беше наричала „най-скъпата светлина на сърцето ми“ и такива неща, от които ушите му почервеняха, докато в другото го наричаше студенокръвен нещастник, когото изобщо не искала да вижда повече, стигайки дотам, че била готова да го разкъса на две, с омраза, каквато и Авиенда не можеше да прояви. Жените наистина бяха странни същества. — Все едно, нямам време да мисля сега за жени. Единственото нещо, което е в ума ми, е как да обединя айилците, дори Шайдо, ако мога. Аз… — Той замлъкна с отчаян стон при появата на последната, ама най-последната жена, която се беше надявал да види точно сега, и която заклати бедра из стаята, цялата отрупана с накити, понесла сребърен поднос с шише от кафяво стъкло с вино и две сребърни чашки.

Прозрачният шал от червена коприна, покриващ главата на Изендре, изобщо не можеше да скрие бледото й красиво лице. Дългата й тъмна коса и черните й очи не можеха да принадлежат на никоя айилка. Пълните й сочни устни се бяха закъдрили подканящо… докато не забеляза Авиенда. При което усмивчицата й се изкриви болезнено. Освен шала имаше по себе си поне дузина гердани от злато и кост, някои украсени с перли и полирани геми. Не по-малко гривни тежаха на всяка от китките й, още повече прихващаха глезените й. И толкова. Нищо друго не носеше по тялото си. Ранд много стриктно се постара да задържи очите си само върху лицето й. Бузите му пламнаха.

Авиенда заприлича на буреносен облак, готов да изстреля мълния, а Изендре — на жена, току-що разбрала, че ще я сварят жива. На Ранд му се дощя да се озове в „Гърнето“ или в Ямата на ориста, където и да е другаде, но да не е тук. Все пак стана. Реши, че ще е по-авторитетно, ако ги гледа отгоре надолу, отколкото обратното.

— Авиенда… — почна той, но тя го пренебрегна и хладно попита влязлата:

— Прати ли те някой с това?

Изендре отвори уста и намерението да излъже се изписа на красивото й личице, но после преглътна и каза:

— Не.

— Предупредена си да не правиш това, сорда. — Сордата беше някакъв вид плъх, особено лукав според айилците, и не ставащ абсолютно за нищо. Месото му беше толкова миризливо, че дори котките отбягваха да го ядат, след като го убият. — Аделин смяташе, че последният урок ще ти държи влага.

Изендре трепна и залитна, сякаш се канеше да припадне.

— Авиенда, дали са я пратили, или не няма никакво значение — намеси се Ранд. — Аз лично съм малко жаден и щом тя е била така добра да ми донесе вино, би трябвало да й се благодари. — Авиенда погледна хладно двете чашки и вдигна вежда. Той вдиша дълбоко. — Не би трябвало да бъде наказвана само защото ми е донесла нещо за пиене. — Постара се обаче да не поглежда към подноса. — Поне половината Деви под Покрива ме питаха дали…

— Тя беше прибрана от Девите затова, че е крала от тях, Ранд ал-Тор. — Сега гласът на Авиенда бе станал дори още по-хладен. — Вече твърде много си се месил в работите на Фар Дарейз Май, повече, отколкото би трябвало да ти се позволява. Дори самият Кар-а-карн не може да пречи на справедливостта. Това не е твоя работа.

Той отвърна с гримаса… и махна с ръка. Каквото и да стореха Девите на Изендре, тя определено си се беше родила с късмет. Само не и за това. Беше дошла в пустошта с Хаднан Кадийр, но Кадийр не се беше пръснал от яд, когато Девите я хванаха да краде накитите, които сега бяха единственото нещо, което й позволяваха да носи по тялото си. Единственото, което Ранд успя да направи за нея, бе да ги възпре да я отведат в Шара, вързана като коза, или да я натирят гола към Драконовата стена само с един мях на гърба. Когато я видя да се моли за милост, разбрала какво смятат да й направят Девите, той не можа да остане настрана. Веднъж беше убил една жена. Жена, която се бе опитала да убие него, но споменът за това все още го пареше. Не мислеше, че някога ще може пак да го направи, дори животът му да се окажеше под заплаха. Глупава работа, след като жените Отстъпнички бяха готови да му изпият кръвчицата, ако не и по-лошо, но това беше положението. И след като не можеше да убие жена, как можеше да стон настрана и да гледа как умира? Дори да си го заслужаваше?

Тъкмо тук беше голямата трудност. Във всяка друга земя западно от Драконовата стена Изендре я очакваше бесилката или дръвника на палача заради това, което той знаеше за нея. За нея, както и за Кадийр, а вероятно и за повечето от неговите хора, ако не всички. Бяха Мраколюбци. А той не можеше да ги изобличи. Те пък не си даваха сметка, че той знае за тях.

Ако някой от тях бъдеше разкрит като Мраколюбец… Изендре издържаше, доколкото й беше по силите, защото дори да беше слугиня сега и да я държаха гола, беше по-добре, отколкото да я вържат за ръцете и краката и да я оставят под слънцето, но никой нямаше да възрази, ако Моарейн се заемеше с тях. Айез Седай нямаше да прояви към едни Мраколюбци никаква милост. Бързо щеше да ги принуди да си развържат езиците. А Ашмодеан също така беше дошъл в Пустошта с фургоните на Кадийр, като един от останалите Мраколюбци, доколкото знаеха Кадийр и другите за него, макар и с повече власт. Те несъмнено смятаха, че е получил службата си при Преродения Дракон по нареждане на някой с по-висок сан. За да го запази като свой учител, за да попречи на Моарейн да убие най-вероятно и двамата, Ранд трябваше да запази истината за тяхната същност в тайна.

За щастие, никой не питаше защо айилците следят търговеца и хората му толкова зорко. Моарейн смяташе, че е поради обичайната тяхна подозрителност към всички външни за Пустошта хора, увеличена и заради това, че се намират в Руйдийн. Тя самата трябваше да приложи цялата си способност да убеждава, за да накара айилците да допуснат Кадийр и фургоните му в града. Все пак подозренията си оставаха. Руарк и другите вождове на кланове сигурно щяха да разположат около тях стража, дори Ранд да не беше го поискал. А Кадийр просто изглеждаше щастлив, че след като го пазят, никой няма да забие копие в ребрата му.

Ранд нямаше никаква представа как да разплете този сложен възел. И дали щеше да може. Бъркотията беше пълна. Във веселчунските приказки само злодеите се оказваха в такова заплетено положение.

След като се увери, че той няма повече да се намесва, Авиенда отново насочи вниманието си към Изендре.

— Можеш да оставиш виното.

Изендре почти приклекна грациозно, за да постави подноса до постелята му, и направи някаква странна гримаса. Едва след миг Ранд разпозна в тази гримаса опит да му се усмихне съблазнително, без айилката да забележи.

— А сега ще изтичаш колкото може по-бързо до първата Дева, която намериш, и ще й кажеш какво си направила. Марш, сорда!

Стенейки и кършейки ръце, Изендре се затича сред оглушителното дрънчене на накитите й. Веднага щом тя изхвърча от стаята, Авиенда отново се нахвърли върху Ранд.

— Ти принадлежиш на Елейн! Нямаш никакво право да примамваш никоя друга жена, особено тази!

— Нея? — ахна Ранд. — Нима мислиш, че… Повярвай ми, Авиенда, дори тя да беше последната останала жена на света, щях да бягам от нея презглава.

— Само така казваш — изсумтя тя. — Пердашили са я седем пъти — седем! — затова, че се опитва да се напъха в леглото ти. Не може да е толкова настоятелна без някакво окуражаване. Тя претърпява правосъдието на Фар Дарейз Май и дори Кар-а-карн не може да се меси в това. Приеми го като днешния си урок за обичаите ни. И помни, че принадлежиш на моята почти-сестра! — Без да му позволи да каже и думичка, тя напусна стаята с твърда крачка и с такъв поглед, че според него Изендре едва ли щеше да оцелее, ако Авиенда я настигнеше.

Той въздъхна дълбоко, след което уморено се наведе да вземе подноса с виното и да го отнесе в единия ъгъл. Нямаше намерение да пие нещо, което му е донесла точно Изендре.

„Седем пъти се е опитвала да се добере до мен?“ Сигурно беше разбрала, че той се е застъпвал за нея. Несъмнено си беше мислила, че след като го е направил заради един премрежен поглед и усмивчица, ще бъде много по-благосклонен към нея срещу нещо повече. Ранд потръпна при тази мисъл не по-малко, отколкото от студа. По-скоро скорпион щеше да допусне в леглото си. Ако Девите не успееха да я разубедят, можеше да й каже в очите какво знае за нея. Това трябваше да сложи край на всякакви коварства.

След като духна лампите, той пропълзя на постелята си, все така по горни дрехи и с ботуши, и зашари с ръце да се загърне плътно с одеялата. Наистина беше благодарен на Авиенда за тях. Разставянето на преградите на Духа, предпазващи сънищата му, вече бе станало за него почти автоматично, но още докато го правеше, той се изсмя на себе си. Можеше да се напъха под завивките и тогава да изгаси лампите, със Силата. Но за простите неща никога не помисляше да я използва.

Известно време полежа, изчаквайки телесната топлина да го загрее под одеялата. Как едно и също място можеше да е толкова горещо през деня и така мразовито нощем, така и не можеше да си обясни. Пъхна ръка под ризата си и опипа полузаздравелия белег на хълбока си. Раната, която Моарейн така и не бе успяла да Изцери напълно и която един ден най-вероятно щеше да го убие. Беше сигурен в това. Неговата кръв върху скалите на Шайол Гул. Така казваха пророчествата.

„Не тази нощ. Няма да мисля за това тази нощ. Все още имам малко време. Но щом печатите сега могат да бъдат резнати с един нож, дали все още държат достатъчно здраво? Не. Не тази нощ.“

Под одеялата взе да става малко по-топло и той се поразмърда, мъчейки се напразно да легне по-удобно. „Трябваше да се умия“ — помисли си сънено. Егвийн навярно се потеше в добре затоплена шатра точно в този момент. Половината пъти, когато той беше понечвал да го направи, цяла тълпа Деви се бяха опитвали да се напъхат в потилнята заедно с него… и едва ли не се търкаляха по земята от смях при неговите настоявания да останат вън. Пък и трябваше да се съблича и облича в парата.

Най-сетне сънят настъпи и с него — безопасно защитените сънища, предпазени от Мъдри и разни други. Не и от собствените му мисли обаче. Три жени нахлуваха в тях непрекъснато. Не Изендре, освен в един кратък кошмар, който едва не го събуди. Една след друга той сънува Елейн, Мин и Авиенда, поред или пък заедно. От всички тях само Елейн изобщо бе гледала на него като на мъж, но и трите виждаха в него човек, а не чудовище. С изключение на кошмара всичките му сънища бяха много приятни.