Робърт Джордан
Небесният огън (48)

Глава 47
Цената на един кораб

Нинив привърши сутрешното си умиване, подсуши се с кърпата и с голяма неохота навлече копринената риза. Коприната не държеше толкова хладно като лена, а макар слънцето да беше едва изгряло, топлината във фургона предвещаваше поредния зноен ден. Освен това тази дивотия беше така срязана отпред, че тя се боеше да не се смъкне до глезените й, ако вдиша неправилно. Но поне не беше прогизнала от нощна пот като свалената.

Смутни сънища бяха съсипали съня й, сънища за Могедиен, които я бяха накарали да подскочи и да се събуди — при това и те бяха по-поносими от ония, от които едва се бе измъкнала — сънища за Биргит, която мяташе стрели по нея и не пропускаше, сънища за следовниците на Пророка, вилнеещи из менажерията, за това как е заседнала за вечни времена в Самара, тъй като не идва никакъв кораб, как пристига в Салидар и се оказва, че там командва Елайда. Или пак за Могедиен, че и тя е там. При този сън се беше събудила с рев.

Всички те бяха предизвикани от тревоги, разбира се, при това съвсем основателни. Трети ден вече лагеруваха тук, без да се появи никакъв кораб, три горещи до изнемога дни, през които трябваше да стои с вързани очи, опряла гръб в тази трижди проклета дървена стеничка. Само това беше предостатъчно да скъса нервите на всекиго, дори ако махнем тревогата, че Могедиен сигурно вече затваря кръга. Но пък само защото оная знаеше, че се крият в някаква менажерия, все още не значеше, че непременно ще ги намери в Самара. По света имаше много пътуващи менажерии. Но да си измисля причини да не се тревожи беше много по-лесно, отколкото да не се тревожи.

„Но защо трябва да се безпокоя и заради Егвийн?“ Тя натопи разцепена клечка в чинийката със сол и сода на умивалника и енергично започна да си търка зъбите. Кой знае как и защо, Егвийн беше започнала да изниква във всеки неин сън и да й врещи.

Всъщност безпокойството и липсата на сън бяха само част от причините, които я правеха зла тази сутрин. Другите бяха все дреболии, но реални. Камъче в обувката беше дреболия в сравнение с възможността да ти клъцнат главата на дръвника, но ако камъчето е в обувката, а пък дръвникът може и никога да…

Не беше възможно да избегне отражението си в огледалото и тази коса, провиснала на раменете й, вместо да е прибрана прилично на плитка. Колкото и да я решеше, пиринченочервеникавият й цвят не ставаше по-малко омразен. А и знаеше много добре, че онази синя рокля е просната на леглото зад нея. Толкова синьо, че и Калайджийка да я видеше, щеше да примигне, и срязана също толкова ниско, колкото червената, окачена на закачалката. Точно заради нея трябваше да навлече опасно прилепващата й риза. Но само една такава рокля не беше достатъчна, не и според Валан Лука. Кларине си бодеше пръстите над още една, в яркожълто, при това се говореше за лентички. Нинив не искаше и да чуе за лентички.

„Поне да ме беше оставил сама да си избера цветовете“ — помисли си тя. Или Кларине. Но не, той си имаше свои идеи и не питаше. Всеки друг първо ще попита. Не и Валан Лука. Неговият избор на цветове понякога я караше да забравя за деколтетата. „Ще взема да му я хвърля в лицето!“ Но знаеше, че няма да го направи. Биргит се фръцкаше в същите рокли, без изобщо да се изчерви. Тази жена определено нямаше нищо общо с легендите за нея! Не че щеше да облече тъпата рокля без протести само защото Биргит го е направила. Изобщо не смяташе да се състезава с нея по никой начин. Просто…

— Щом трябва да направиш нещо — изръмжа тя, без да вади клечката от устата си, — по-добре гледай да свикнеш.

— Какво каза? — попита Елейн. — Ако ще говориш, по-добре извади това от устата си.

Нинив изтри брадичката си и я изгледа яростно през рамо. Елейн беше приседнала на тясното си креватче с подвити настрани краченца и решеше боядисаната ги в черно коса. И вече си беше облякла белите панталонки, целите обшити с пайети, и снежната копринена блузчица с диплички по деколтенцето, което беше твърде отворенко. Напръсканото с пайетки бяло елече лежеше до нея. Бяло. И тя си имаше още два костюма за представления, шиеха й и трето, и все в бяло.

— Щом се обличаш по този начин, Елейн, не бива да седиш така. Неприлично е.

Щерката-наследница я изгледа намусено, но все пак свали обутите си в пантофи крака на пода. И вдигна надменно брадичката си — по навик.

— Смятам да се поразходя из града тази сутрин — каза тя хладно, без да спира да си оправя плитката. — Този фургон е много… тесен.

Нинив оплакна устата си и се изплю в умивалника. Шумно. През деня фургонът наистина започваше да изглежда по-малък. Да, трябваше да се крият от любопитни погледи колкото се може повече — това беше нейна идея, за която вече съжаляваше — но беше започнало да става тъпо. Трите дни, затворени тук с Елейн, освен когато трябваше да излизат за представленията, вече й се струваха като три седмици. Не беше си давала сметка досега колко злъчен език има Елейн. Трябваше да дойде някакъв кораб. Какъвто и да е кораб. Готова беше да даде и последната монета, скрита в тухлената печка, и последния накит, каквото и да е, за един кораб днес.

— Добре де, това по теб няма да привлече ничие внимание, нали така? Но би могла да направиш няколко кълбета по улицата. Или може би разчиташ на панталонките, както са ти се лепнали по бедрата?

Сините очи светнаха, но брадичката остана вдигната и гласът — леден.

— Сънувах снощи Егвийн и между новините за Ранд и това, което става в Кайриен — защото мен все пак ме притеснява какво става там, въпреки че на теб ти е все едно — та между другото тя ми каза, че напоследък си започнала да се превръщаш в една врещяща вещица. Не че и аз си го мисля непременно. Аз по-скоро бих казала „продавачка на риба“.

— Сега ти ме чуй, своенравно момиченце такова! Ако не вземеш да… — Кипнала от яд, Нинив все пак затвори уста, пое си дълбоко дъх и се постара да продължи по-спокойно. — Сънувала си Егвийн? — Елейн кимна отсечено. — И тя ти е говорила за Ранд и Кайриен? — По-младата жена завъртя очи с досада и продължи да си оправя плитката. Нинив пусна ръката си от кичура пиринченочервена коса и си каза, че е крайно време да престане да се опитва да учи щерката-наследница на Андор на елементарни правила на добро поведение. Ако не намереха скоро кораб… — Ако изобщо си в състояние да мислиш за нещо друго, освен как да си покажеш още повече от краката, може би ще се заинтересуваш, че тя беше и в моите сънища. Каза, че вчера Ранд спечелил голяма победа в Кайриен.

— Аз може и да си показвам краката — джафна Елейн и на бузите й избиха червени петна, — но поне не си фръцкам… И ти ли си я сънувала?

Не им отне много време, докато си сверят бележките, въпреки че Елейн продължи да демонстрира змийското си езиче; Нинив беше имала предостатъчно основания да крещи на Егвийн, а Елейн положително беше сънувала, че парадира пред Ранд в костюмчето си с пайетите, ако не и в нещо още по-оскъдно. Да й го каже си беше просто проява на искреност. Въпреки това скоро стана ясно, че Егвийн им е казала едни и същи неща, с което не остана никакво място за съмнение.

— Тя непрекъснато ме уверяваше, че наистина е при мен — измърмори Нинив, — но аз си мислех, че е само част от съня ми. — Егвийн често им беше казвала, че това е възможно — да се говори с някого в сънищата му, — но никога не беше казвала, че и тя го може. — Но откъде накъде трябваше да й вярвам? Искам да кажа, че според нея тя най-после е разбрала, че той носи със себе си някакво копие, което било сеанчанска изработка. Това е нелепо.

— Разбира се. — Елейн вдигна едната си вежда в показно раздразнение. — Също толкова нелепо, колкото да срещнеш Церандин с нейните с’редит. Би трябвало да има и други сеанчанци, Нинив, и копията сигурно са най-малкото, което са оставили.

Защо тази жена не можеше да каже и едно нещо, без да те ужили?

Елейн прехвърли довършената плитка през рамо, след което я изгледа надменно. Надменно не, ами оттатък.

— Наистина се надявам, че Ранд е добре. — Нинив изсумтя: Егвийн беше казала, че ще трябва да минат дни, докато отново се вдигне на крака, но поне беше Изцерен. Елейн продължи: — Никой досега не е успял да го научи, че не бива да се пренатоварва. Той не знае ли, че Силата може да го убие, ако притегли прекалено много, или ако заприда, когато е изтощен? Това е вярно колкото за нас, толкова и за него.

Искаше да смени темата, така значи?

— Може и да не знае — отвърна й Нинив с мило гласче, — след като няма Бяла кула за мъже. — Това я подсети за още нещо. — Смяташ ли, че наистина е бил Самаил?

— Това едва ли има значение за нас, нали? Това, за което трябва да помислим според мен, е как отново да използваме пръстена. За нещо повече от срещите с Егвийн. Толкова много има още да се учи. Колкото повече научавам, толкова повече разбирам, че още нищо не знам.

— Не. — Нинив всъщност не очакваше, че Елейн ще извади тутакси пръстена тер-ангреал, но инстинктивно пристъпи към тухлената печка. — Никакви разходки повече из Тел-айеран-риод, за никоя от нас, освен за да се срещаме с нея.

Елейн обаче продължи, все едно че изобщо не я беше чула. Все едно че Нинив говореше на себе си.

— Това не е като да ни се налага да преливаме. Така няма никаква опасност да се издадем. — Не погледна към Нинив, но в гласа й се долови жилеща нотка. Тя настояваше, че могат да използват и Силата, стига да са предпазливи. Ако питаха Нинив, Елейн правеше точно това зад гърба й. — Ще се обзаложа, че ако някоя от нас посети тази нощ Сърцето на Камъка, Егвийн ще е там. Помисли си само, ако ние можехме да говорим с нея в нейните сънища, нямаше да се тревожим, че можем да се натъкнем на Могедиен в Тел-айеран-риод.

— Смяташ, че е лесно да се научи, така ли? — попита сухо Нинив. — Ако беше така, защо досега не ни е научила? Защо тя сама не го направи преди? — Но не беше съвсем искрена. Тъкмо тя се безпокоеше от Могедиен. Елейн знаеше, че жената е опасна, но все едно да знаеш, че една пепелянка е опасна; Елейн знаеше, но Нинив беше хапана. А възможността да общува, без да влиза в Тел-айеран-риод, сама по себе си щеше да е много ценна, дори ако се оставеше настрана избягването на Могедиен.

Така или иначе, Елейн продължаваше да не й обръща внимание.

— Не разбирам защо толкова настояваше да не казваме на никого. Не виждам никакъв смисъл. — За миг тя прехапа горната си устна. — Има и друга причина да говорим с нея колкото може по-скоро. Тогава изобщо не ми направи впечатление, но когато ми заговори последния път, тя изчезна по средата на изречението. Сега си спомням, че преди да го направи, изведнъж се изненада и като че ли изплаши от нещо.

Нинив вдиша дълбоко. Успя да запази обаче гласа си спокоен.

— Могедиен?

— Светлина, ти наистина си мислиш все весели неща! Не. Ако Могедиен можеше да влиза в сънищата ни, вече щяхме да го знаем. — Елейн леко потръпна: имаше все пак известна представа колко опасна беше Могедиен. — Както и да е, но не беше това. Изплашена беше, но не чак толкова.

— Тогава сигурно нищо не я заплашва. Може би… — Нинив сърдито стисна устни. Само дето не беше сигурна за какво точно е сърдита.

Да прибере пръстена така, че да не е непрекъснато пред очите им освен за срещите с Егвийн, беше добра идея. Всяко влизане в Света на сънищата можеше да ги прати в ръцете на Могедиен и отбягването на Могедиен беше повече от добра идея. Вече знаеше със сигурност, че я бяха надвили. Тази мисъл я ядеше, но си беше чистата истина.

И все пак съществуваше някаква възможност сега Егвийн да има нужда от помощта им. Малка възможност, но все пак. Само защото основателно се безпокоеше от Могедиен не означаваше, че подценява тази възможност. А и можеше да се окаже, че Ранд е преследван от някой Отстъпник по същите лични мотиви, заради които Могедиен преследваше нея и Елейн. Според сведенията от Егвийн, както от Кайриен, така и от планините преди това, намирисваше, че един мъж се кани да резне мръвка от плешката на друг. Не че разбираше какво можеше да направи по въпроса самата тя. Но Егвийн…

Понякога на Нинив й се струваше, че като че ли е забравила защо все пак е напуснала Две реки. За да измъкне четирима младежи от селото си от паяжините на Айез Седай. Не че бяха много по-млади от нея — само с няколко години, — но разликата изглеждаше голяма, когато си селската Премъдра. Разбира се, Женският кръг в Емондово поле трябваше вече да е избрал нова Премъдра, но от това селото не преставаше да си бъде нейното, нито те по-малко нейни хора. И в основата на всичко, това не я правеше по-малко Премъдра. Но по някакъв начин закрилата на Ранд, Егвийн, Мат и Перин от Айез Седай се беше превърнала в това да им помогне да оцелеят, докато най-накрая, без тя самата да разбере кога точно и как, и тази цел бе затънала под тежестта на други грижи. Влизането в Бялата кула, за да се научи как по-добре да надвие Моарейн, бе довело до изгарящото желание да изучи Церителството. Дори отвращението й от това, че Айез Седай се месят в живота на хората, сега съжителстваше с желанието й да стане такава. Не че наистина го искаше, но това беше единственият начин да научи това, което държеше да научи. Всичко беше станало толкова заплетено, също като в някоя айезседайска паяжина, в която самата тя се беше оплела и не знаеше как да се измъкне.

„Все още съм онази, която винаги съм била. Аз наистина ще им помогна, колкото мога.“

— Тази нощ — каза Нинив — аз ще използвам пръстена. — Седна на леглото и започна да си надява чорапите. Вълната никак не беше удобна при тази жега, но поне част от тялото й щеше да е прилично покрита. Дебели чорапи и дебели обуща. Биргит носеше пантофки от брокат и чорапи от ефирна коприна, в които сигурно й беше по-хладно. Тя решително избута тази мисъл от главата си. — Само да видя дали Егвийн наистина ще бъде в Камъка. Ако не е, ще се върна и двете повече няма да използваме пръстена до нощта на следващата ни определена среща.

Елейн я загледа с немигащ поглед, който я накара да задърпа чорапите с нарастващо неудобство. По-младата жена не изрече и думичка, но този неин безизразен поглед намекваше, че може би лъже. Поне на Нинив й се стори така. Не помогна дори, че хрумването, че би могла да си постави пръстена така, че да не докосва кожата й, преди да заспи, беше съвсем смътно — нямаше никаква реална причина да повярва, че Егвийн ще се озове тази нощ в Сърцето на Камъка. Всъщност тя дори не беше си го помислила — мисълта сама се беше появила в ума й, — но така или иначе си беше там и от това й беше трудно да погледне Елейн в очите. Ами ако просто се боеше от Могедиен? Това бе просто проява на здрав разум, въпреки че й беше унизително да си го признае.

„Ще направя каквото трябва.“ Вече гореше от нетърпение да облече синята рокля и да излезе навън, само за да се отърве от погледа на Елейн.

Елейн тъкмо привършваше със закопчаването на копченцата по гърба й — и с мърморенето, че на нея нямало кой да помогне, като че ли имаше нужда от помощ да си обуе панталонките — когато вратата на фургона се отвори с трясък и вътре нахлу вълна горещ въздух. Стресната, Нинив подскочи и преди да се усети, покри полуоголените си гърди с две ръце. Когато вместо Валан Лука влезе Биргит, се престори, че си оправя деколтето.

Биргит оглади същата синя рокля по бедрото си, метна дебелата черна плитка през голото си рамо и се усмихна самодоволно.

— Ако искаш да привлечеш вниманието, няма нужда да си бърникаш в пазвата. Много бие на очи. Само вдишай дълбоко. — Показа й как и се засмя на намусения поглед на Нинив.

Нинив се постара да сдържи гнева си. Макар че защо беше длъжна, така и не знаеше. Трудно можеше да си обясни защо беше изпитала вина за това, което се случи. Гайдал Кайн най-вероятно се радваше, че се е отървал от тази жена. А Биргит си бе извоювала да си носи косата така, както тя иска. Не че последното имаше нещо общо с останалото.

— Познавах една като тебе в Две реки, Мерион. Калле беше на „ти“ с всеки търговски охранник и определено нямаше никакви тайни от никого от тях.

Усмивката на Биргит се стегна.

— И аз познавах някога една като тебе. Матена също гледаше всички мъже отгоре и дори заповяда на едного да му отсекат главата, само защото я зърнал случайно, докато се къпела гола. Никой не я беше целувал, докато Зерес не й открадна целувка. Ще речеш, че за пръв път е открила мъжете. До такава степен се побърка от любов, че на горкия Зерес му се наложи да заживее в една планина, само за да се измъкне от нея. Внимавай с първия мъж, който ще те целуне. Рано или късно ще се появи.

Стиснала юмруци, Нинив пристъпи към нея. Или по-скоро — опита се. Незнайно как Елейн изникна между тях, вдигнала ръце.

— Я веднага да спрете — скара им се тя и ги измери с еднакво високомерие. — Лини винаги казваше: „Чакането прави от мъжете мечки, нахълтали в обор, а от жените — котки, напъхани в чувал“, но веднага да спрете да се дерете една друга! Няма повече да го търпя!

За изненада на Нинив Биргит се изчерви и нацупено се извини. На Елейн, естествено, но самото извинение беше изненадата. Биргит беше избрала да стои все около Елейн — тя нямаше нужда да се крие, — но след тези три дни жегата очевидно й се отразяваше също толкова зле, колкото на Елейн. Колкото до нея, Нинив отвърна на щерката-наследница с най-смразяващия си поглед. Беше успяла да запази спокойствие, докато чакаха, натикани в кафеза — тя де, — но Елейн определено нямаше право да й държи такъв тон.

— Така — каза Елейн със същия леден тон, — кажи сега, имаш ли някаква причина да нахълтваш тук като подивял бик, или просто си забравила, че първо се чука?

Нинив тъкмо отвори уста да каже нещо за котките — просто леко напомняне, — но Биргит я изпревари:

— Том и Джюйлин се върнаха от града.

— Върнали са се! — възкликна Нинив, но Биргит само я погледна и отново се обърна към Елейн. — Не си ли ги изпратила ти?

— Не съм — отвърна мрачно Елейн.

И излезе с Биргит преди Нинив да успее да каже и дума. Нищо не й оставаше, освен да ги последва с тихо ръмжене. За Елейн щеше да е по-добре да не започне изведнъж да си въобразява, че тя е тази, която раздава команди. Нинив още не й беше простила, че бе разкрила твърде много неща на мъжете.

Сухият зной навън беше още по-лош, въпреки че слънцето все още клечеше над платнената ограда на менажерията. Още докато стигне най-долното стъпало, по челото й изби пот, но този път тя поне се постара да не се мръщи.

Двамата мъже седяха на трикраки столчета край огъня. Бяха чорлави и палтата им имаха такъв вид, сякаш се бяха търкаляли в прахта оттук до града и обратно. Червена струйка се стичаше под прогизналото парче плат, което Том притискаше на темето си, минаваше през засъхналата кръв на бузата му и цапаше белия му мустак. Над едното око на Джюйлин се беше издула цицина с големина на кокоше яйце, а ръката му бе увита с окървавена превръзка. А тъпата му конична шапка, килната на една страна, сякаш някой беше тъпкал с ботуш.

Доколкото можеше да се съди по шумовете отсам платнената ограда, гледачите вече се бяха захванали да чистят клетките и Церандин несъмнено беше при своите с’редит — никой от другите нямаше да отиде при тях, — но все пак около фургоните имаше доста хора. Петра пушеше дългостволата си лула и помагаше на Кларине да си приготвят закуската. Двама от братята Чавана оглеждаха някакъв прибор с Мюелин, усуквачката, докато другите двама си говореха с две от акробатките, които Лука беше привлякъл от трупата на Силия Серано. Те твърдяха, че са сестрите Мурасака, въпреки че по лице и цвят на косата се различаваха повече и от Чавана. Едната, отпуснала се между Бръг и Терик, беше със сини очи и почти бяла коса, докато кожата на другата беше почти толкова тъмна, колкото очите й. Всички останали се бяха облекли за първото си дневно представление, мъжете — гологърди и в шарени панталони, Мюелин в крещящо червени панталонки и малко елече, а Кларине — в зелената си рокля с висока яка и с пайети.

Том и Джюйлин привличаха доста погледи, но никой не сметна за нужно да дойде да се осведоми за здравето им. Може би защото седяха като пребити кучета, с отпуснати рамене и погледи, забити в земята. Без съмнение си знаеха, че ги чака такова пердашене с езици, че кожите им щяха да се нашарят. Нинив поне смяташе да им го осигури.

Елейн обаче ахна, като ги видя, изтича и коленичи до Том, и целият й гняв отпреди малко отлетя.

— Какво се е случило? О, Том, бедната ти глава! Сигурно много боли. Жалко, че нищо не мога да направя. Нинив ей сега ще ви заведе вътре и ще се погрижи. Том, ти си вече много стар, за да правиш такива неща.

— Хайде, остави ме, дете. И по-лоши драскотини съм получавал, отколкото от това падане от кревата. Ама ще ме оставиш ли най-сетне?

Нинив нямаше намерение да се захваща с никакво Церителство, въпреки че й беше достатъчно накипяло. Застана пред Джюйлин с юмруци на кръста и с физиономия „глупости не ми дрънкай, отговаряй каквото те питат“.

— Какво искаш да кажеш с това махане на ръка, че няма да ми отговориш ли? — Тъкмо да напомни на Елейн, че не тя командва тук. — Ако ви бяха срязали гърлата, как щяхме да разберем какво се е случило с вас? Нямаше никаква причина да ходите там. Никаква! Намирането на кораб е уредено.

Джюйлин я изгледа сърдито и избута шапката си към челото.

— Уредено било, така ли? Затова ли и трите сте се развилнели като… — И млъкна, защото в следващия момент Том простена и се олюля.

Само след миг обаче старият веселчун успокои Елейн с възражението, че това било само моментно жегване и че бил във форма като за дворцов бал — след като стрелна Джюйлин с многозначителен поглед, надявайки се, че жените няма да го забележат. Нинив отново извърна опасния си поглед към мургавия тайренец, за да го подпита като какви точно според него се били развилнели.

— Добре я свършихме — отрони вместо това той със свит глас. — Самара ври като стадо сребруши около кървава мръвка. Улиците са пълни с тълпи, втурнали се да ловят Мраколюбци и всеки друг, който не е готов да приветства пророка, сиреч „единствения истински глас на Преродения Дракон“.

— Започна се преди три часа, край реката — вметна Том. Вече се бе оставил Елейн да му трие лицето с влажна кърпичка. Изглежда, се мъчеше да не обръща внимание на мърморенето й, което сигурно му струваше голямо усилие, защото Нинив чу съвсем ясно „глупав старец“ и „някой трябва непрекъснато да те пази да не се убиеш“ наред с още други неща, изречени с тон едновременно раздразнен и грижовен. — Как започна, не знам. Чух, че винят Айез Седай, Белите плащове, тролоците и кого ли още не, без сеанчанците, а ако знаеха името, и тях щяха да винят. — Той присви болезнено очи от натиска на Елейн. — В последния час вече се бяхме въвлекли малко прекалено лично, за да разберем нещо повече.

— Има пожари — каза Биргит и посочи. Две тъмни валма дим се издигаха над платнената ограда откъм града.

Джюйлин стана и твърдо погледна Нинив в очите.

— Време е да тръгваме. Ако се задържим тук, Могедиен може да ви намери. Безброй хора вече са хукнали във всички посоки. Само след още два часа пожарите вече няма да са два, а петдесет и това, че й убягваме, с нищо няма да помогне, ако тълпата ни разкъса. След като премажат всичко, което е за премазване в града, ще тръгнат срещу позорищата.

— Не изговаряй това име — сряза го Нинив и изгледа навъсено Елейн, но тя не го забеляза. Винаги беше грешка да позволяваш на мъжете да знаят твърде много. Бедата бе в това, че той беше прав, но да позволиш на един мъж да разбере, че е прав, също беше грешка. — Ще обмисля предложението ти, Джюйлин. Би било отвратително да хукна без никаква сериозна причина нанякъде и веднага след това да разбера, че е пристигнал кораб. — Той я зяпна така, сякаш смяташе, че се е побъркала, а Том поклати глава въпреки усилията на Елейн да му я задържи неподвижно, за да го измие добре, но една фигура, която си запробива път към тях между фургоните, накара лицето на Нинив да светне. — Може би е дошъл най-после!

Изрисуваното око на превръзката на Юно и прорязаното му от белези лице, перчемът и мечът на гърба му привлякоха няколко разсеяни кимвания от страна на семейство Петра и Чавановците, както и потръпване от Мюелин. Посещенията всяка вечер ги беше правил лично, въпреки че нямаше какво да им докладва. Но появата му сега трябваше да означава, че има нещо.

Както обикновено, той се ухили на Биргит и завъртя похотливо единственото си око при вида на изпъкналите й гърди, а тя също както обикновено му се ухили в отговор и го изгледа лениво от глава до пети. За първи път обаче Нинив не се подразни от неприличното им поведение.

— Има ли кораб?

Лицето на Юно помръкна.

— А бе, дойде един прокл… кораб — каза той навъсено. — Стига да мога да ви отведа до него цели.

— Вече знаем всичко за метежите. Петнайсет шиенарци все трябвало да могат да ни преведат там в безопасност.

— Хм, значи за метежите знаете — измърмори той и погледна накриво Том и Джюйлин. — А знаете ли, че прокле… знаете ли, че хората на Масема се бият с Белите плащове по улиците? Знаете ли, че прокле… че той е заповядал на хората си да завладеят Амадиция с огън и меч? Вече хиляди се прехвърлят през прокле… уф!… през реката.

— И така да е — отвърна твърдо Нинив, — все пак очаквам да правите така, както казахте. Обещахте да се подчинявате на мен, ако си спомняш — натърти тя.

Елейн се направи, че не забелязва това, изправи се с окървавената кърпа в ръка и насочи вниманието си към Юно.

— Винаги са ми разправяли, че шиенарците са едни от най-смелите воини на света. — Острият като бръснач резец на гласа й изведнъж стана мек като кралска коприна и сладък като мед. — Много разкази съм слушала за шиенарската храброст още като дете. — Тя отпусна длан на рамото на Том, но очите й останаха приковани в Юно. — Все още си ги спомням. Надявам се никога да не ги забравя.

Биргит пристъпи до него и започна да разтрива раменете му. Гледаше го право в очите. Свирепото червено око, изрисувано на кръпката, изглежда, изобщо не я притесняваше.

— Три хиляди години удържате Погибелта — каза тя нежно. Нежно. Никога не беше говорила по този начин на Нинив! — Три хиляди години, без да отстъпите и една крачка, неплатена с десет пъти повече кръв. Това тук може да не е Енкара, нито Брода на Сорал, но знам какво ще направите.

— Ама ти какво — изръмжа той, — да не си изчела всички ония проклети истории за проклетите му Гранични земи? — При което тутакси се дръпна и се озърна към Нинив. Нали му бе заявила, че очаква от него абсолютно чист от всякакви проклятия език. Не беше го приел много добре, но нямаше друг начин да го предпази от неволни опущения и нямаше защо Биргит сега да й се мръщи. — Можете ли да им поговорите? — обърна се той към Том и Джюйлин. — Те са едни прокле… пълни глупачки! Да настояват за такова нещо.

Джюйлин вдигна безпомощно ръце, а Том се изсмя гръмко.

— А бе, човек, ти познавал ли си някога жена, която да се вслуша в здравия разум, когато е решила, че не ще? — Изохка, защото Елейн му дръпна превръзката и започна да почиства раната му, натискайки малко повече, отколкото беше необходимо.

Юно поклати глава.

— Да става каквото ще. Ако ще се мина, ще се мина. Но забележете, хората на Масема намериха кораба — „Речна змия“ или нещо такова — няма и час след като спря, но Белите плащове им го отнеха. Така се почна тази малка разправия. Лошото е, че Белите плащове още държат кейовете. Още по-лошото е, че сигурно вече е забравил за кораба — отидох да го видя, ни той не искаше и да чуе за никакви кораби: говореше само как ще избеси всички Бели плащове и как щял да постави Амадиция на колене пред лорд Дракона, та ако ще цялата земя да пламне — но не си беше направил още труда да го каже на всички свои хора. Край реката имаше боеве, може още да продължават. Да ви прекарам през развилнялата се тълпа ще е доста трудно, но ако има и битка при кейовете, нищо не обещавам. А как да ви кача на кораб, който е в ръцете на Белите плащове, изобщо не мога и да си помисля. — Той отри обилната пот от челото си с опакото на покритата си с белези длан. Напрежението от толкова дългата реч без нито едно проклятие се бе изписало на лицето му.

В този момент Нинив можеше да прости езика му — ако не беше онемяла от смут. Трябваше да е някакво съвпадение. „Светлина, вярно е, че споменах нещо за кораб, но нямах предвид това. Не и това!“ Изобщо не разбираше защо Елейн и Биргит я гледат толкова озадачено. Знаеха всичко, което и тя, и никоя от двете не бе допуснала такава възможност. Тримата мъже се спогледаха намръщено, явно усетили, че нещо става, и също толкова явно не разбрали какво точно става. Слава на Светлината. Много по-добре беше да не знаят всичко.

Не, трябваше да е просто някакво съвпадение.

От една страна, тя страшно се зарадва, когато погледът й се спря на още една мъжка фигура, провираща се между фургоните — това й даде повод да извърне очи от Елейн и Биргит. От друга, появата на Галад накара стомаха й да се смъкне до обущата.

Беше заменил белия плащ и лъскавата ризница с кафяви дрехи и плоска кадифена шапка, но мечът все така висеше на бедрото му. Виж, той не беше се появявал при фургоните преди и сега появата му беше драматична. Мюелин несъзнателно пристъпи към него, а двете кръшни акробатки се наведоха напред със зяпнали уста. Чавана моментално бяха забравени — поради което се нацупиха. Дори Кларине започна да оглажда гънките на роклята си, без да го изпуска от очи, докато Петра не извади лулата от устата си и не й каза нещо. След което тя се засмя и притисна лицето му към пълните си гърди. Но очите й проследиха Галад над главата на мъжа й.

Нинив не беше в подходящо настроение, за да й въздейства едно красиво лице. Дори не се задъха чак толкова.

— Аха, ти си бил значи? — скастри го тя още преди да се е доближил. — Ти си пленил „Речна змия“, нали? Защо?

— „Речно влечуго“ — поправи я той и я изгледа с недоумение. — Нали ме помоли да ви осигуря превоз.

— Но не съм те молила да предизвикваш безредици!

— Безредици ли? — намеси се Елейн. — Война. Нашествие. Всичко е започнало заради този кораб.

— Дадох думата си на Нинив, сестро — спокойно отвърна Галад. — Първото ми задължение е да ти осигуря безопасен път до Кемлин. Както и на Нинив, разбира се. Чедата рано или късно щяха да се сбият с този пророк.

— Не можа ли просто да ни уведомиш, че корабът е тук? — попита отегчено Нинив. Мъже, с тяхната дума. Всичко това понякога можеше да изглежда възхитително, но трябваше да се вслуша, когато Елейн й каза, че той винаги прави това, което сметне за редно, без да го интересува кой може да пострада.

— Не знам за какво му беше потрябвал този кораб на пророка, но се съмнявам, че е било, за да ви осигури пътуването по реката. — Нинив трепна. — А освен това платих на капитана за превоза ви, докато все още разтоварваше стоката си. Час по късно един от двамата мъже, които бях оставил да наглеждат кораба, да не би да отплава без вас, дойде и ми съобщи, че другият е убит и че пророкът е завзел кораба. Не разбирам защо сте толкова изнервени. Поискахте кораб и аз ви го намерих. — Намръщен, Галад се обърна към Том и Джюйлин. — Ама какво им става на тях? Защо непрекъснато се споглеждат?

— Жени — отвърна кратко Джюйлин и Биргит го плесна здраво по тила. Той я изгледа сърдито.

— Конските мухи хапят лошо — ухили му се тя, а той се почеса и намести шапката си.

— Можем да си седим тук и да обсъждаме кое е добре и кое не — рече сухо Том, — или можем просто да отидем и да вземем този кораб. Пътуването е платено и никой вече няма да върне цената.

Нинив отново трепна. Каквото и да искаше да каже с това, тя си знаеше как го разбра.

— Можем да си имаме неприятности, докато стигнем до реката — каза Галад. — Навлякох си тези дрехи, защото Чедата в момента не са много популярни в Самара, но тълпите могат да се нахвърлят на всеки. — Той изгледа недоверчиво Том с бялата му коса и дългите му бели мустаци, и също така Джюйлин — макар и раздърпан, тайренецът изглеждаше достатъчно як, за да набива колове — след което се обърна към Юно. — Къде ти е приятелят? Още един меч можеше да е от полза, докато стигнем до моите хора.

Юно му отговори със злобна усмивка. Явно след първата си среща двамата не бяха се заобичали много.

— Тук е той. И може би още един-двама. Ще ги заведа до кораба, ако твоите Бели плащове могат да го задържат. Или ако не могат.

Елейн отвори уста, но Нинив я прекъсна:

— Достатъчно, спрете и двамата! — Елейн сигурно пак щеше да се опита със сладкодумието си. Можеше и да подейства, но на нея лично й се искаше да шибне нещо, каквото и да е. — Трябва да тръгваме бързо. — Трябваше да помисли преди да хвърли двама луди мъже в една и съща цел, тоест какво може да стане, ако и двамата я улучат едновременно. — Юно, събирай си хората. Бързо. — Той понечи да й каже, че те вече ги чакат от другата страна на менажерията, но тя не го изслуша. Наистина бяха луди, и двамата. Всички мъже бяха такива! — Галад, ти…

— Събуждай се! Тръгваме! — прекъсна я ревът на Лука — той дотича задъхан, накуцвайки и с насинено лице. Пурпурният му плащ беше омърлян и съдран. Изглежда, Том и Джюйлин не бяха единствените, решили да прескочат до града. — Бръг, бягай да кажеш да впрягат екипажите! Трябва да се махаме оттук! — При всяка дума лицето му се сгърчваше. — Най-много до час искам да сме на път! Андая, Кюан, измъквайте навън сестрите си! Събуждайте всички, които още спят, а ако се мият, кажете им да облекат мръсни дрехи или голи да излязат, ако искат! Размърдайте се всички, ако не искате да поздравите пророка и да тръгнете на поход към Амадиция! Чин Акима вече си загуби главата заедно с половината си артисти, в Силия Серано и още дузина с нея ги напердашиха с камшици затова, че са мудни! Хайде, не ми се мотайте! — Междувременно всички, с изключение на групата около Нинив, се разтичаха.

Лука се доближи до тях и изгледа Галад предпазливо. Както и Юно, между другото, въпреки че беше виждал едноокия един-два пъти.

— Нана, искам да поговоря с теб — отрони той. — Насаме.

— Ние няма да тръгнем с вас, господин Лука — каза му тя.

— Насаме — повтори той, стисна я под мишницата и я задърпа след себе си.

Тя се обърна назад, за да каже на останалите да не се намесват… и разбра, че не се налага. Елейн и Биргит се бяха забързали към платнената стена, обграждаща менажерията, а с изключение на няколкото бегли погледа към нея и Лука, четиримата мъже бяха погълнати в разговор. Тя изсумтя. Чудесни мъже, няма що — да гледат как мандахерцат една жена и да не направят нищо.

Тя дръпна ръката си, закрачи енергично до Лука и копринените й поли засвистяха гневно.

— Предполагам, че си искаш парите, след като си тръгваме. Добре, ще си ги получиш. Сто златни марки. Макар че според мен трябва да приспаднеш нещо за фургона и конете, които оставяме. И за това, което ти донесохме. Сигурна съм, че сме увеличили броя на зрителите ти. Морелин и Джюйлин с ходенето по въжето, аз със стрелите, Том с…

— Ти наистина ли смяташ, че искам златото? — нахвърли се той върху нея. — Ако ти го исках, щях да го поискам още когато прекосихме реката! Да съм го поискал? Случайно да си се замисляла защо не съм?

Въпреки волята си, тя отстъпи крачка и строго скръсти ръце под гърдите си. И моментално съжали, че го направи — тази й поза още повече подчерта това, което роклята й излагаше на показ. Упоритостта й я накара да задържи ръцете си там, където бяха — нямаше намерение да му позволи да си помисли, че е смутена, особено след като наистина беше — но за нейна изненада, очите на мъжа се задържаха на нейните. Сигурно беше болен. Той никога преди не беше пропускал възможността да погледне гърдите й, а щом като Валан Лука не се интересуваше от гърди или от злато…

— Като не е за златото, тогава за какво искаш да ми говориш?

— През цялото време, докато се връщах от града — отвърна й той бавно и пристъпи към нея, — непрекъснато си мислех, че сега най-сетне ще си тръгнеш. — Този път тя не отстъпи дори когато той се извиси над нея и я изгледа отгоре напрегнато. Поне продължаваше да я гледа в лицето. — Не знам от какво точно бягаш, Нана. Понякога почти съм склонен да повярвам на разказа ти. Морелин поне определено има нещо благородническо в поведението си. Но ти никога не си била слугиня на някоя дама. През последните няколко дни почти очаквах да ви видя двете да се търкаляте по земята и да си скубете косите. И може би и Мерион с вас. — Сигурно забеляза нещо на лицето й, защото се окашля и заговори по-бързо. — Работата е в това, че аз мога да си намеря и някоя друга, по която Мерион да стреля. Ти наистина пищиш много хубаво: всеки би си помислил, че наистина си ужасена, но… — Той отново се окашля, този път още по-смутено, и се отдръпна. — Това, което се опитвам да кажа, е че искам да останеш. Светът е широк. Хиляди градове очакват да видят моето позорище и каквото и да те преследва, никога няма да те намери, докато си с мен. Неколцина от хората на Акима и някои от тези на Силия, които не са ги подкарали в този поход през реката — те също се присъединяват към мен. Позорището на Валан Лука ще стане най-голямото, което светът е виждал.

— Да остана? И защо да оставам? Казах ти в самото начало, че искаме да стигнем до Геалдан, и нищо не се е променило.

— Защо ли? Защо? За да родиш децата ми, разбира се. — Той хвана ръката й. — Нана, очите ти изпиват душата ми, от устните ти сърцето ми лумва, от раменете ти пулсът ми се учестява, от…

Тя бързо го прекъсна.

— Искаш да се ожениш за мен?

— Да се оженя ли? — Той примигна. — Ами… хм… Да, разбира се. — Гласът му отново укрепна и той замислено — потупа с пръст устните си. — Мда, ще се оженим още в първия град, в който го уредя. Никога досега не съм молил някоя жена да се омъжи за мен.

— Мога да го повярвам — отвърна тя някак плахо. Струваше й известно усилие да си издърпа ръката. — Благодаря за високата чест, която ми оказвате, майстор Лука, но…

— Валан, Нана. Валан.

— Но ще трябва да ви откажа. Сгодена съм за друг. — И беше, донякъде. Лан Мандрагоран можеше и да смята пръстена с личния си печат само за подарък, но тя гледаше на него другояче. — И си тръгвам.

— Би трябвало да те вържа и да не те пускам никъде. — Той самодоволно развя мръсното си наметало. — С времето ще го забравиш.

— Ти само се опитай и ще заповядам на Юно да те накара да съжалиш, че не те е накълцал за наденица. — Това обаче почти не се отрази на глупавото му самочувствие. Тя заби изпънатия си пръст под брадичката му. — Не ме познаваш, Валан Лука. И нищичко не знаеш за мен. Враговете ми, тези, които отхвърляш с толкова лека ръка, ще те накарат кожата да си свалиш и да им затанцуваш по кости, и при това ще си благодарен, че си се отървал само с толкова. Чуй ме хубавичко. Аз си тръгвам и нямам време да ти слушам брътвежите. Не, нито думичка повече! Решила съм го и нищо няма да промениш, така че по-добре престани да ми дърдориш глупости.

Лука тежко въздъхна.

— Ти си единствената жена за мен, Нана. Нека други мъже си избират досадни угоднички с техните свенливи въздишки. Един истински мъж би трябвало да знае, че ще трябва да премине през огън и да укротява лъвица с две голи ръце всеки път, когато пристъпи към теб. Всеки ден с теб ще е едно приключение, а всяка нощ… — Ако още веднъж й се усмихнеше така, щеше да го зашлеви. — Аз пак ще те намеря, Нана, и ти все пак ще избереш мен. Знам го. — Той се потупа патетично по гърдите и размаха още по-претенциозно мърлявото си наметало. — И ти също го знаеш, моя прескъпа Нана. Дълбоко в сърцето си го знаеш.

Нинив не знаеше дали да поклати глава, или да зяпне. Мъжете наистина бяха луди. Всички, до един.

Той настоя да я придружи обратно. Хвана я под ръка, сякаш бяха на бал.

 

 

Докато се промъкваше сред врявата от мъжки викове и конско цвилене, мечо ръмжене и кашляне на леопарди, Елейн се усети, че си мърмори под носа, за да не остане по-назад от животните. Нинив нямаше никакво право да й говори, че си била показвала краката. Не се ли виждаше как се държи пред Валан Лука? И как диша дълбоко при това! Пред Галад също, между другото. Не че много й харесваше да носи тези панталони. Те наистина бяха удобни и държаха по-хладно от полите. Вече разбираше защо Мин предпочита да носи мъжки дрехи. Почти. Оставаше проблемът да свикнеш с мисълта, че елечето всъщност е дреха, която едва прикрива бедрата ти. Досега почти не беше успяла да го постигне. Не че смяташе да позволи на Нинив да го разбере, при този неин змийски език. Тази жена трябваше да разбере, че Галад е готов да пренебрегне всякаква цена, за да спази обещанието си. Не че Елейн не беше й го повтаряла достатъчно често. И да намесва пророка! Нинив просто действаше, без да мисли какво прави.

— Каза ли нещо? — попита Биргит. Тя беше сбрала полите си в една ръка, за да не изостава, оголила безсрамно краката си от сините брокатени пантофи до много над коленете и ефирните й копринени чорапи не криеха повече от собствените й панталони.

Елейн се закова на място.

— Ти какво мислиш за облеклото ми?

— Позволява свобода на движението — отвърна Биргит разсъдливо. Елейн кимна. — Разбира се, добре е, че задникът ти не е толкова голям, като на…

Елейн закрачи енергично напред и рязко задърпа краищата на елека си.

Езикът на Нинив не беше нищо в сравнение с този на Биргит. Тя наистина трябваше да й поиска някаква клетва за подчинение или поне за известна проява на уважение. Не биваше да забравя, че един ден ще обвърже и Ранд. Биргит се изравни с нея с кисело изражение, сякаш нея я бяха довели до границата на търпението. Никоя от двете не проговори.

Облечена в роклята със зелените лентички, светлокосата сеанчанка подбутваше с остена си мъжкия с’редит, който на свой ред подбутваше с глава фургона с клетката на лъва. Един конегледач в опърпана кожена жилетка държеше ока и мърдаше фургона, за да могат конете да се впрегнат по-лесно. Самият лъв крачеше напред-назад, махаше с опашка и от време на време тихо се покашляше, което звучеше почти като рев.

— Церандин — каза Елейн, — трябва да поговоря с теб.

— Един момент, Морелин.

— Веднага, Церандин. Нямаме никакво време.

Но жената не спря с’редит и не се обърна, докато конегледачът не й извика, че фургонът е готов за тръгване. Едва тогава отвърна раздразнено:

— Какво искаш, Морелин? Чака ме още много работа. И освен това искам да се преоблека. Тази рокля не е подходяща за пътуване. — Животното зачака търпеливо зад нея.

Елейн леко присви устни.

— Ние тръгваме, Церандин.

— Да, знам. Безредиците. Такива неща не бива да се допускат. Ако този пророк си помисли да ни навреди, ще види какво могат да направят Мер и Санит. — Тя се изви да почеше набръчканото рамо на Мер и той я докосна по рамото с дългия си нос. „Хобот“, така го наричаше Церандин. — Някои предпочитат за бой лопари или гролми, но и един с’редит, ако се използват както трябва…

— Млъкни малко и ме чуй — прекъсна я твърдо Елейн. Много й беше трудно да си запази достойнството при невъзприемчивостта на сеанчанката, от една страна, и Биргит, невъзмутимо скръстила ръце — от друга. Беше сигурна, че Биргит само очаква подходящия момент, за да я жилне. — Не говоря за позорището. Имам предвид себе си, Нана и теб. До обяд взимаме кораб. Само след няколко часа ще сме далеч от пророка.

Церандин бавно поклати глава.

— Малко речни съдове могат да возят с’редит, Морелин. Какво ще правя без тях? Не бих могла да си изкарам толкова сама, колкото мога с господин Лука, дори с твоето ходене по въже и стрелянето с лък на Морелин. И жонглирането на Том. Не. Не, по-добре всички да си останем с позорището.

— Ще се наложи с’редит да останат — съгласи се Елейн, — но съм сигурна, че господин Лука ще се грижи за тях. Ние няма повече да играем пред публика, Церандин. Това повече няма да е нужно. Там, където отивам, има такива, които биха искали да научат повече за… — Съобрази, че конегледачът, мършав и с несъразмерно дълъг нос, стои наблизо и може да чуе. — За там, откъдето идваш, Много повече от това, което ни разказа. — Не, не подслушваше, а ги гледаше похотливо. Местеше поглед от гърдите на Биргит към нейните крака. Тя го изгледа продължително, докато безсрамната му усмивка не доби измъчен израз и той не се затътри да си довърши работата.

Церандин пак заклати глава.

— Да оставя Мер, Сани и Нерин да ги гледат хора, които се боят да се приближат до тях? Не, Морелин. Ще си останем с господин Лука. Вие също. Много по-добре е. Забрави ли колко окаяни бяхте, когато дойдохте? Не вярвам, че искате пак да станете същото.

Елейн вдиша дълбоко и пристъпи към нея. Наблизо нямаше никой освен Биргит, който можеше да я подслуша, но въпреки това тя реши да не поема глупави рискове.

— Церандин, моето истинско име е Елейн от Дома Траканд. Аз съм щерката-наследница на Андор. Един ден ще бъда кралица на Андор.

Ако се съдеше по поведението на жената в първия ден и още повече от онова, което им беше разказала за порядките в Сеанчан, това трябваше да е предостатъчно, за да прекърши всяка съпротива. Но Церандин само я погледна в очите.

— В деня, в който дойдохте, ти твърдеше, че си лейди, но… — Тя присви устни и изгледа панталоните на Елейн. — Ти ходиш много добре по въжето, Морелин. С малко повече упражнения един ден можеш да играеш и пред самата императрица. Всеки си има място и всеки трябва да си стои там, където му е мястото.

За миг устните на Елейн се задвижиха беззвучно. Церандин не й вярваше!

— Достатъчно време си загубих, Церандин.

Тя се пресегна да хване жената за лакътя, да я повлече, ако трябва, но Церандин рязко и хвана за ръката, изви я и Елейн се ококори, изохка и се изправи на пръсти — не знаеше дали китката й ще се счупи преди ръката й да се измъкне от рамото. А Биргит си стоеше, скръстила ръце под гърди, и имаше нахалството да вдигне въпросително вежда!

Елейн стисна зъби. Нямаше да помоли за помощ.

— Пусни ме, Церандин — почти изохка тя. — Казах, пусни ме!

Церандин я пусна и отстъпи. Гледаше я предпазливо.

— Ти си приятелка, Морелин, и винаги ще останеш такава. Един ден може и лейди да станеш. Имаш държане и ако привлечеш интереса на някой лорд, може да те вземе за своя ейса. Ейса понякога стават съпруги. Върви със Светлината, Морелин. Аз трябва да си довърша работата. — Тя вдигна остена, обърна се и Мер тромаво закрета след нея.

— Церандин! — извика рязко Елейн. — Церандин! — Но светлокосата жена не погледна назад. Елейн изгледа ядосано Биргит. — Страшно ми помогна, няма що!

— Според това, което чух и което съм видяла — каза Биргит, — ти отдели доста време да накараш тази жена да разбере, че е самостоятелен човек. Нима очакваш да ти помогна отново да й отнемеш самочувствието?

— Не съм се опитвала да правя това — измърмори Елейн. — Опитах се да се погрижа за нея. Тя е много далече от дома си, чужденка е, където и да отиде, а има такива, които никак няма да се държат добре с нея, ако разберат откъде идва.

— Струва ми се, че тя вече сама може да се грижи за себе си, и то не зле — отвърна сухо Биргит. — Но може би и на това ти си я научила? Горката, сигурно е била съвсем безпомощна преди да я намериш. — Погледът на Елейн сякаш се плъзна като лед по нагрята стомана.

— А ти само си стоеше и я гледаше. Нали уж щеше да си моя… — Тя бързо се огледа. — Моят Стражник. Би трябвало да ми помагаш да се защитя, когато не мога да прелея.

Биргит също се огледа, но за съжаление наблизо нямаше никой, който да я накара да си задържи езика зад зъбите.

— Ще те защитя, когато наистина си в опасност, но ако опасността е в това някой да те превърти на коляното си, защото си се държала като глезено дете, ще трябва да реша дали няма да е по-добре да те оставя да научиш някой урок, който да ти спести същото или нещо по-лошо следващия път. Да й казваш, че си наследница на трон! Виж я ти! Щом ще ставаш Айез Седай, гледай по-добре да се понаучиш да огъваш истината, а не да я кършиш на парченца.

Елейн я зяпна и едва успя да промълви:

— Но аз съм!

— Щом казваш — отвърна Биргит и завъртя очи към пайетите на панталонките й.

Тук Елейн не издържа. Нинив я бодеше с езика си като с игла. Церандин бе опърничава колкото две мулета наведнъж, а сега и това… Тя отметна глава и изкрещя отчаяно.

Когато звукът заглъхна, животните наоколо сякаш се бяха укротили. Конегледачите стояха наоколо и я гледаха. Тя ги подмина хладнокръвно. Вече нищо не можеше да се провре под кожата й. Беше спокойна като лед и се владееше до съвършенство.

— Това вик за помощ ли беше — каза сухо Биргит, — или си огладняла? Все ще мога да намеря някоя дойка да…

Елейн закрачи напред с такова ръмжене, че всеки леопард на нейно място щеше да изпита гордост.