Робърт Джордан
Небесният огън (19)

Глава 18
Хрътка на мрака

Лиандрин яздеше по многолюдните улици на Амадор с презрителна усмивка, скрита под дълбокото нагънато боне. Мразеше, че й се бе наложило да се откаже от многобройните си плитки, а още повече мразеше смешните моди на тази смешна и жалка земя; червеникавожълтото на шапката и роклята всъщност й беше харесало, но не и големите кадифени фльонги на двете. Но все пак бонето скриваше очите й; заедно с меденожълтата й коса кафявите очи на часа щяха да я издадат като тарабонка, което в момента не беше никак добре в Амадиция — и освен това скриваше онова, което можеше да се окаже още по-лошо тук. Айезседайското й лице. Скрита така безопасно, тя можеше спокойно да се подсмихва на Белите плащове, каквито, изглежда, бяха една пета от мъжете по улиците. Не че войниците, съставящи друга петина, бяха нещо по-добро. На никой от тях дори не му хрумваше да надникне под бонето, разбира се. Тук Айез Седай бяха извън закона, което означаваше, че просто ги няма.

При все това тя се почувства малко по-добре, когато сви на пресечката и се озова пред кованите порти на къщата на Джорийн Арийн. Поредната безплодна разходка с цел да чуе нещо за събитията в Бялата кула; нищо ново нямаше, откакто бе научила, че Елайда е установила контрол над Кулата (или поне така си въобразява) и че оная Санче са я свалили. Наистина, Сюан бе успяла да избяга, но сега тя представляваше една безполезна дрипа.

Градините зад сивата каменна ограда бяха пълни с растения, повехнали и прежълтели от липсата на дъжд, макар и подкастрени грижливо и оформени в големи кубове и кълба, а едно от тях — дори като изправен на задните си крака кон. Само едно обаче. Търговците като Арийн обичаха да подражават на по-издигнатите особи, но не смееха да прекаляват, за да не си помисли някой, че са отишли твърде далече в суетата си. Изкусни тераси красяха голямата дървена къща с покриви с червени керемиди, но за разлика от жилището на лорда, чиято имитация представляваше, каменната му основа не беше повече от десет стъпки висока. Детинско подражание на благородническо имение.

Косматият сивокос мъж, който заситни почтително да хване стремето й, за да слезе, и да поеме юздите, беше облечен изцяло в черно. Каквито и цветове да си избереше един търговец за ливреи на слугите си, гледаха да са все господарски цветове, а и най-нищожният лорд можеше да създаде големи неприятности и на най-богатия продавач на стоки. Хората по улиците наричаха черните ливреи „търговски“ и се подхилкваха при това. Лиандрин презираше черното палто на коняря толкова, колкото презираше къщата на Арийн и самата Арийн. Един ден тя щеше да има истински имения. Цели палати. Бяха й обещани, заедно с властта, която щеше да ги съпровожда.

Тя закрачи по глупавата рампа, полегнала под наклон покрай каменната основа към резбованите дървени врати. Замъците в господарските имения имаха рампи и естествено един търговец, който претендира, че е преуспяващ, не можеше да се задоволи с някакви си там стъпала. Облеченото в черно слугинче пое ръкавиците и шапката й в кръглото преддверие с многобройните му вътрешни врати, резбовани и боядисани ярко колони и обиколната тераса. Таванът беше лакиран и наподобяваше на мозайка, с пресичащи се златисти и черни звезди.

— Ще си взема банята след един час — уведоми Лиандрин младата жена. — И този път температурата да е по-подходяща. — Слугинята пребледня, докато се сгъваше в реверанс, след което бързо се отдалечи.

Амелия Арийн, жената на Джорийн, влезе през една от вратите заедно с един дебел плешив мъж в безупречно бяла престилка. Лиандрин изпръхтя презрително. Жената имаше големи претенции, но ето че не само говореше лично с готвача си, ами на всичкото отгоре го беше извела от кухнята, за да обсъди с него блюдата. Държеше се със слугата си като с… приятел!

Дебелият Евон я забеляза пръв, преглътна и свинските му очички тутакси зашариха настрани. Тя не обичаше мъжете да я заглеждат и го беше нахокала рязко още първия ден, когато пристигна, заради нахалния му поглед. Той се беше опитал да отрече, но тя знаеше колко долни са мъжките нрави. Без да чака господарката му да го освободи, Евон почти се завтече към кухнята.

Посивялата жена на търговеца беше строга и властна — допреди да дойдат Лиандрин и останалите. Сега тя заоблизва устни и започна ненужно да оправя полите на пристегнатата си с голяма фльонга копринена рокля.

— Горе при другите има някой, милейди — рече тя почтително. В онзи първи ден си бе въобразила, че може да нарича Лиандрин по име. — В предната стая за отдих. От Тар Валон ще да е.

Зачудена коя ли може да е, Лиандрин се запъти към най-близката вита стълба. Разбира се, тя познаваше малцина други от Черната Аджа, заради сигурността — човек не може да издаде нещо, което не знае. В Кулата знаеше само една от дванадесетте, тръгнали с нея, когато напусна. Две от дванадесетте бяха загинали и тя знаеше в чии нозе да хвърли вината за кончината им. Егвийн ал-Вийр, Нинив ал-Мийра и Елейн Траканд. Нещата в Танчико се бяха развили толкова зле, че тя бе готова да допусне, че онези новоизлюпени Посветени все още са там, само че те бяха глупачки, които на два пъти съвсем спокойно бяха влезли в капаните, които им беше приготвила. Това, че и двата пъти се бяха измъкнали, не означаваше нищо. Ако бяха в Танчико, щяха да й паднат в ръцете, каквото и да твърдеше Джеайне, че е видяла. Следващия път, когато ги намереше, нямаше повече да й се измъкнат. Щеше да приключи с тях, каквото и да й бяха заповядали.

— Милейди — заекна Амелия. — Мъжът ми, милейди. Джорийн. Моля ви, ще му помогне ли някоя от вас? Той не го направи нарочно, милейди. Вече си получи урока.

Лиандрин се спря с ръка върху резбованото перило и я изгледа през рамо.

— Не трябваше да си въобразява, че клетвите пред Великия властелин могат да се забравят, когато е удобно.

— Той се поучи, милейди. Моля ви. Лежи под одеялата по цял ден — в тази жега — и трепери. Плаче, когато някой го докосне или му заговори по-високо.

Лиандрин замълча, сякаш обмисляйки, след което кимна великодушно.

— Ще помоля Чезмал да види какво може да направи. Но разбираш, че не давам обещания.

Плахите благодарности на жената я догониха по стълбите, но тя не им обърна внимание. Темайле се беше поувлякла. Тя беше Сива Аджа, преди да стане Черна, и винаги се стараеше да разпростре болката равномерно, когато медитираше: като медитаторка беше много добра, защото обичаше да разпростира болка. Чезмал твърдеше, че след няколко месеца той ще може да изпълнява някои по-дребни задачи, стига да не са прекалено тежки и никой наоколо да не повишава глас. Преди това тя беше една от най-добрите Церителки сред Жълтите от поколения насам, така че трябваше да знае.

Отвори вратата и се изуми. Девет от десетте Черни сестри, които бяха дошли с нея, стояха прави в стаята край резбования дървен цокъл, въпреки че на килима със златни ресни имаше предостатъчно възглавнички. Десетата, Темайле Киндероуд, подаваше тънка порцеланова чашка с чай на една тъмнокоса обаятелна жена в рокля с бронзов цвят и непозната кройка. Седналата жена й се стори смътно позната, въпреки че не беше Айез Седай; очевидно наближаваше средна възраст и въпреки гладките й бузи й липсваше айезседайските безвремие.

Настроението в стаята притесни Лиандрин. На външен вид Темайле беше измамно крехка, с големи детински сини очи, които правеха хората доверчиви; тези очи сега изглеждаха угрижени, ако не и уплашени, а чашката задрънча върху чинийката преди другата жена да я поеме. Лицата на всички изглеждаха неспокойни, с изключение на това на странно познатата й жена. По бузите на Джеайне Кайде, облечена в една от онези отвратителни домански рокли, които носеше в къщата, блестяха сълзи. Доскоро тя беше Зелена и обичаше да се фръцка пред мъжките погледи дори повече от повечето Зелени. Рианна Андомеран, някога Бяла и винаги хладна и арогантна убийца, нервно опипваше белия кичур в черната си коса. Арогантността й нещо се бе изпарила.

— Какво става тук? — настоя Лиандрин. — Коя си ти и какво… — Изведнъж споменът проблесна в главата й. Мраколюбка, слугиня в Танчико, която непрекъснато й правеше въртели. — Гилдин! — скастри я тя. Тази горделива слугиня по някакъв начин ги беше догонила и очевидно се опитваше да се представи за куриерка на Черните, донесла някакви ужасни новини. — Този път прекали! — Посегна да обгърне сайдар, но още докато го правеше, сиянието обкръжи другата жена и досегът на Лиандрин опипа дебелата невидима стена, преградила пътя й към Извора. А той увисна някъде там, като слънцето, мамещ и недостижим.

— Затвори си устата, Лиандрин — каза кротко жената. — Какво си зяпнала като риба на сухо. И не съм Гилдин, а Могедиен. На този чай му трябва още малко мед, Темайле. — Крехката жена с лисиче лице изприпка покорно да вземе чашата.

Това трябваше да е. Коя друга можеше толкова да изплаши останалите? Лиандрин ги огледа. Кръглоликата Елдрит Джондар, която за първи път не изглеждаше разсеяна въпреки мастиленото петно на носа й, закима енергично. Останалите не смееха да помръднат. Защо една от Отстъпниците — от тях не се очакваше да използват това име, но помежду си често го правеха — защо на Могедиен се бе наложило да се предреши като слугиня? Та тя имаше или можеше да има всичко, което си поиска. Не само немислимото познание за Единствената сила, но власт. Власт над другите, власт над целия свят. И безсмъртие. Власт в продължение на един безкраен живот. Тя и сестрите й бяха разсъждавали за възможните разногласия между Отстъпниците. Някои заповеди си противоречаха, а други Мраколюбци бяха получавали заповеди, противоречащи на техните. Може би Могедиен се криеше от другите Отстъпници?

Лиандрин разгъна цепнатите поли на роклята си в раболепен реверанс.

— Приветстваме те с добре дошла, велика наставнице. Щом Избраниците ни водят, несъмнено ще победим преди Деня на завръщането на Великия властелин.

— Много мило — отвърна й сухо Могедиен, поемайки чашката от Темайле. — Да, така е много по-добре. — Темайле изглеждаше изпълнена с нелепа благодарност. Какво ли им беше направила Могедиен?

Изведнъж една мисъл обезпокои Лиандрин, при това много неприятна. Беше се държала с една от Избраниците като със слугиня.

— Велика наставнице, в Танчико не знаех, че…

— Разбира се, че не знаеше — отвърна й раздразнено Могедиен. — Каква полза да си губя времето из сенките, ако ти и тези другите знаят коя съм? — По устните й пробяга тънка усмивка, но лицето й остана безизразно. — Да не би да се притесняваш за онези дни, когато нареди на готвача да напердаши Гилдин? — По лицето на Лиандрин внезапно избиха капчици пот. — Нима наистина допускаш, че ще позволя такова нещо? Човекът несъмнено ти е докладвал, но той запомни това, което аз исках да запомни. Всъщност той изпитваше жал към Гилдин, с която господарката й се отнасяше толкова лошо. — Това, изглежда, много я развесели. — Дори ми даде един от десертите, които беше приготвил за теб. Не бих имала нищо против, ако още е жив.

Лиандрин въздъхна облекчено. Нямаше да умре.

— Велика наставнице, не е нужно да ме засланяте. Аз също служа на Великия властелин. Положила съм клетвите си на Мраколюбка още преди да отида в Бялата кула. Потърсих Черната Аджа в деня, в който разбрах, че мога да преливам.

— Значи ти ще си единствената сред тази безредна пасмина, на която не се налага да научи коя е господарката й. — Могедиен повдигна вежда. — Не бих си го помислила за теб. — Сиянието около нея изчезна. — Имам задачи за вас. За всички ви. С каквото и да сте се занимавали досега, забравете го. Ала сте непохватни, както се доказа в Танчико. Но щом камшикът е в моята ръка, може би ще ловите по-успешно.

— Ние чакаме заповеди от Кулата, велика наставнице — отвърна Лиандрин. Непохватни били! Та те почти бяха намерили онова, което търсеха в Танчико, когато избухнаха градските метежи; едва се спасиха от унищожение от ръцете на Айез Седай, които някак се бяха намесили в плана им. Ако Могедиен се беше разкрила и дори взела участие на тяхна страна, щяха да победят. Ако някой бе виновен за провала им, то това беше преди всичко самата Могедиен. Лиандрин посегна към Верния извор, не за да го обгърне, а само да се увери, че невидимият щит не е оставен овързан около нея. Беше изчезнал. — Възложиха ни се големи отговорности, огромни задължения да изпълним, и сигурно ще ни се нареди да продължим да…

Могедиен рязко я прекъсна.

— Служите на този от нас, който реши да ви подхване. Която и да ви праща заповеди от Бялата кула, тя ги получава от някой от нас и най-вероятно се влачи по корем в нозете му, докато го прави. На мен ще служите, Лиандрин. Бъди сигурна в това.

Могедиен не знаеше коя оглавява Черната Аджа. Това беше сериозно разкритие. Могедиен не знаеше всичко. Лиандрин винаги си беше представяла Отстъпниците почти всемогъщи, нещо, стоящо далече над обикновените смъртни. Навярно жената наистина бягаше от останалите Отстъпници. Ако успееше да им я предаде, сигурно щеше да си спечели висок сан. Можеше дори да стане една от тях. Имаше си една малка хитрина, научена още в детството. И можеше да докосва Извора.

— Велика наставнице, ние служим на Великия властелин, както и вие. На нас също е обещан вечен живот и власт, когато Великият властелин се за…

— Смяташ ли, че двете с теб сме равни, сестричке? — Могедиен направи гримаса на отвращение. — Стояла ли си в Ямата на ориста, за да отдадеш душата си на Великия властелин? Вкусвала ли си сладостта от победата при Пааран Дисен, или горчивината от пепелищата при Ейсар Дон? Ти си едно почти необучено паленце, а не началничката на тази пасмина, и ще ходиш там, където аз посоча, докато не реша, че ставаш за друго място. Тези другите също си въобразяваха, че са нещо повече. Искаш ли да си опиташ силата срещу мен?

— Разбира се, че не, велика господарке. — Не и след като беше предупредена и в готовност. — Аз…

— Рано или късно ще го направиш и предпочитам да го махна от пътя си още сега, в началото. Защо според теб дружките ти изглеждат толкова бодри? Днес вече им предадох същия урок. Не смятам да се чудя кога е най-добре да науча и теб. Ще приключим с това още сега. Хайде, опитай.

Лиандрин боязливо облиза устни и огледа жените, застанали като вдървени около стените. Само Асне Заремин си позволи да примигне и съвсем лекичко поклати глава. Скосените очи на Асне, високите й скули и силно подчертаният нос я издаваха като салдейка и тя притежаваше цялата прехвалена салдейска храброст. Щом тя я съветваше да не го прави, щом и в нейните тъмни очи се таеше ужас, значи наистина се налагаше да запълзи и да се унизява колкото трябва, за да умилостиви Могедиен. Но все пак малката й хитринка…

Тя коленичи пред Могедиен. Очите й бяха пълни със страх, който беше почти непресторен. Могедиен се беше отпуснала на стола си и отпиваше от чая.

— Велика наставнице, моля ви за прошка, ако съм си позволила прекалена дързост. Съзнавам, че съм само един червей под нозете ви. Моля ви, като ваша бъдеща вярна хрътка, да имате милост над това жалко псе. — Очите на Могедиен се сведоха към чашата й и в един кратък миг, докато думите все още се лееха от устата й, Лиандрин прегърна Извора и преля, търсейки пролука, каквато трябваше да има в самоувереността на Отстъпницата, пролуката, която я имаше във външната фасада на сила у всеки.

И още докато замахваше, светлината на сайдар обгърна другата жена и Лиандрин се присви от болка. Срути се върху килима, опита се да завие, но болката, неописуемата агония, каквато никога досега не беше познавала, заглуши вика й. Очите й бяха готови да изхвърчат; кожата й бе готова да се разцепи на ивици. Тресе се сякаш цяла вечност и когато болката най-сетне изчезна, също толкова внезапно, колкото бе започнала, единственото, което можеше да направи, бе да остане да лежи, потръпваща и плачеща с отворена уста.

— Започваш ли вече да разбираш? — попита я кротко Могедиен, подаде празната чашка на Темайле и добави: — Това беше много добре. Но другия път — малко по-силно. — Темайле сякаш всеки момент щеше да припадне. — Не си достатъчно бърза, Лиандрин, нито достатъчно силна, а и не знаеш достатъчно. Тази жалка дреболийка, която опита срещу мен. Искаш ли да видиш как изглежда наистина? — И тя преля.

Лиандрин зяпна към нея с благоговение. Запълзя по пода и заизмъква думи сред хлиповете, които не можеше да спре.

— Прости ми, велика господарке. — Тази великолепна жена, като звезда сред небесата, като комета, стояща над всички приказни крале и кралици. — Простете ми, моля ви — замоли се тя и с плач зацелува ръба на полата на Могедиен. — Простете ми. Куче съм аз, червей. — Засрамена беше до мозъка на костите си, че не бе осъзнавала всички тези неща доскоро. А те бяха верни. — Благоволете да ви служа, велика господарке. Позволете да ви служа покорно. Моля ви. Моля ви.

— Аз не съм Грендал — отвърна с отвращение Могедиен и грубо я избута с носа на кадифената си пантофка.

Изведнъж усещането за благоговение изчезна, но свита на купчина и все още плачеща, Лиандрин си го спомняше съвсем ясно. Тя зяпна Отстъпницата с ужас.

— Вече убеди ли се, Лиандрин?

— Да, велика господарке — отрони тя. И беше. Беше убедена, че няма да посмее дори и да си помисли отново да се опита, без да е сигурна, че ще успее. Хитринката й беше съвсем бледа сянка но това, което бе направила Могедиен. Само ако можеше да научи това…

— Ще видим. Струва ми се, че можеш да се окажеш една от тези, които ще имат нужда от втори урок. Моли се да не е така, Лиандрин — вторите ми уроци са много сурови. А сега заеми мястото си при другите. Ще установиш, че съм прибрала някои от обектите на сила, които държахте в стаята си, но останалите дреболии можете да задържите. Не съм ли добра?

— Великата господарка е добра — тутакси се съгласи Лиандрин с хлипания и стонове, които все още не можеше да потисне.

Олюлявайки се, тя се изправи, пристъпи заднишком и застана до Асне. Видя заплитащите се потоци на Въздух, само на Въздух, но потръпна, щом те запушиха устата й и секнаха всякакъв звук в ушите й. Разбира се, не се и опита да окаже съпротива. Не си позволи дори да помисли за сайдар. Кой знае какво можеше една Отстъпница? Навярно можеше да чете и мисли. Това едва не я накара да побегне. Не. Ако Могедиен четеше мислите й, досега щеше да е мъртва. Или все още щеше да пищи, гърчейки се на пода. Или да целува краката на Могедиен и да я моли да й позволи да й служи. Лиандрин потръпна неудържимо; ако този сплит не бе запушил устата й, зъбите й щяха да затракат.

Могедиен заплете същото около всички, с изключение на Рианна, която подкани с властно кривване на кутрето си да коленичи пред нея. След което Рианна излезе и бе развързана и привикана Марилин Гемалфин.

От мястото си Лиандрин можеше да види лицата им, макар устните им да се движеха беззвучно за нея. Явно всяка жена получаваше заповеди, за които другите не биваше да знаят нищо. Но лицата им не подсказваха нищо. Рианна сведе покорно глава и излезе. Марилин изглеждаше изненадана, а след това — изпълнена с нетърпение, но тя беше Кафява преди, а Кафявите изпадаха във възторг пред всяка възможност да изровят всякакво късче забравено познание. На лицето на Джеайне Кайде се изписа ужас и отначало тя поклати глава, но лицето на Могедиен се вкочани и Джеайне набързо се поклони и се затича, макар и не толкова нетърпеливо, колкото Марилин, но също толкова бързо. Берила Нарон, тънка като вейка и коварна, и Фалион Бхода останаха почти безизразни, за разлика от Рианна. Испан Шифар, също от Тарабон като Лиандрин, макар и тъмнокоса, буквално целуна полите на Могедиен преди да напусне стаята.

След което потоците около Лиандрин бяха разплетени. Тя си помисли, че е дошъл нейният ред да я отпратят към Сянката знае какъв грях, но забеляза, че са махнати връзките и около другите. Пръстчето на Могедиен ги подкани настоятелно и Лиандрин коленичи между Асне и Чезмал Емри, висока и чаровна жена с черна коса и черни очи. Чезмал, която някога беше Жълта, можеше да Цери и да убива с еднаква лекота, но напрегнатият й взор, вторачен в Могедиен, и треперещите й ръце, стиснали полите й, говореха, че иска само да се подчини.

Трябваше да се съобрази с тези признаци, осъзна Лиандрин. Ако се обърнеше към една от тях, споделяйки увереността си, че могат да получат награди, ако предадат Могедиен на другите Отстъпници, това можеше да се окаже гибелно, ако тази, с която го споделеше, е решила, че най-добре за нея е да бъде кротко паленце в скута на Могедиен. Тя самата едва не изхленчи при мисълта за „втория урок“.

— А вас задържам при себе си — каза Могедиен — за най-важната задача. Работата на другите може да донесе сладък плод, но за мен вие ще сте истинската жътва. Лична. Има една жена на име Нинив ал-Мийра. — Лиандрин вдигна глава и черните очи на Могедиен се изостриха. — Познаваш ли я?

— Презирам я — отвърна искрено Лиандрин. — Тя е мръсна дивачка, която изобщо не биваше да бъде допусната в Кулата. — Дивачките тя презираше. Мечтаейки да стане Черна Аджа, тя самата се бе обучавала да прелива цяла година преди да отиде в Кулата, но в никакъв случай не беше дивачка.

— Много добре. Вие петте ще ми я намерите. Искам я жива. О, да, искам я жива. — Усмивката на Могедиен накара Лиандрин да потръпне; ако успееше да предаде Нинив и другите две на нея, можеше да се окаже съвсем подходящо. — Онзи ден тя е била в едно село на име Сиенда, може би на шестдесет мили оттук, с още една жена, към която сигурно ще проявя интерес, но са изчезнали. Вие ще…

Лиандрин се заслуша, изпълнена с нетърпение. За това тя щеше да бъде вярна хрътка. За другото трябваше да изчака.