Робърт Джордан
Небесният огън (44)

Глава 43
Това място, този ден

Ранд бе станал и се беше облякъл много преди да е съмнало. Всъщност не беше спал и не Авиенда го бе държала буден, въпреки че бе започнала да се съблича преди той да е изгасил лампите и бе преляла след това да запали една, гълчейки го, че не може да вижда в тъмното като него. Той не й отговори и часове по-късно почти не забеляза, когато тя стана, цял час преди него, облече се и излезе. Дори не му хрумна да се чуди къде е тръгнала.

Мислите, които го бяха накарали да се взира цяла нощ в тъмното, още се въртяха в главата му. Днес щяха да загинат хора. Много хора, дори всичко да минеше гладко. Нищо не можеше да направи, за да промени това — всичко днес щеше да протече според каприза на Шарката. Но отново и отново прехвърли наум решенията, които бе взел, след като се бе озовал в Пустошта. Можеше ли да направи нещо по-различно, нещо, с което да избегне този ден, това място? Следващия път, може би. Копието с пискюла лежеше до постелката върху бойния му колан с меча в ножницата. А щеше да има следващ път, и по-следващ, и още по-следващ.

Преди тъмнината все още да се е разсеяла, вождовете дойдоха да докладват, че хората им са на позиция и в готовност. Не че можеше да се очаква нещо друго. Колкото и да бяха каменни лицата им, по тях все пак пробягваше сянка на чувство. Но и то беше някаква странна смесица от мрачно спокойствие с тънък пласт възбуда отгоре.

Ерим дори леко се усмихваше.

— Хубав ден да видим най-сетне края на Шайдо — каза той, но някак предпазливо, сякаш стъпваше на пръсти.

— Ако е рекла Светлината — отрони Баел, чиято глава се отриваше в покрива на шатрата — ще умием копията в кръвта на Куладин преди залез слънце.

— Не е на добро да говорим за онова, което ще бъде — промърмори Хан. Каймакът на възбудата при него бе доста тънък, разбира се. — Съдбата ще реши.

Ранд кимна.

— Дано Светлината даде да не загинат твърде много от нашите. — Съжали, че не се тревожи за това, че изобщо ще загинат хора, защото никой не заслужаваше животът му да секне отведнъж, но предстояха още много дни. Всяко копие щеше да му е нужно, за да наложи ред от тази страна на Драконовата стена. Това бе главната причина да уреди сметките си с Куладин.

— Животът е сън — каза Руарк, а Хан и останалите кимнаха съгласни. Животът бе само сън, а всички сънища трябваше да свършат. Айилците не тичаха към смъртта с охота, но и не бягаха от нея.

На излизане Баел се спря.

— Сигурен ли си в това, което искаш да направят Девите? Сюлин го е споделила с Мъдрите.

Затова значи Мелайне бе придърпала Баел настрани. По това как Руарк се спря да чуе, стана ясно, че Амис също е говорила с него.

— Всеки ще прави това, което трябва, без мрънкане, Баел. — Не беше честно, но това не беше игра. — Щом Девите искат да го обсъждаме специално, Сюлин може да дойде при мен, а не да тича при Мъдрите.

Ако не бяха айилци, Руарк и Баел щяха да поклатят глави. Ранд бе сигурен, че жените ще им се качат на главите, но трябваше да се примирят с това. Щом Фар Дарейз Май носеха неговата чест, този път щяха да я носят там, където той пожелае.

За изненада на Ранд Лан се появи тъкмо когато той вече се канеше да излезе.

— Моарейн с теб ли е? — Ранд беше очаквал Лан е до нея.

— Гризе си ноктите в шатрата. Днес силите й не ще стигнат да Изцери дори само най-тежко ранените. — Това бе нейният избор да помогне. Днес тя не можеше да използва Силата като оръжие, но можеше да Изцерява. — Жертвите винаги я вбесяват.

— Всички ни вбесяват — сряза го Ранд. Това, че бе отвлякъл Егвийн, сигурно също я ядосваше. Доколкото знаеше, Егвийн сама по себе си не беше толкова добра в Церителството, но можеше да помага на Моарейн. Да, но той имаше нужда от онова, което му бе обещала. — Кажи на Моарейн, ако има нужда от помощ, да помоли някои от Мъдрите, които могат да преливат. — Но малцина Мъдри разбираха нещо от Церителство. — Може да се свърже с тях и да използва мощта им. — Поколеба се. Моарейн беше ли му споменавала изобщо за свързване? — Едва ли си дошъл при мен, за да ми съобщиш, че Моарейн се измъчва — каза той с раздразнение. Трудно му ставаше понякога да следи ясно кое в знанията му иде от Моарейн, кое от Ашмодеан и кое от Луз Терин.

— Дойдох да те попитам защо отново си решил да носиш меч.

— Моарейн вече ме попита. Тя ли те прати?

— Аз искам да знам — грубо го прекъсна Лан. — Ти можеш да изковеш меч от Силата или да убиваш без меч, но ето че изведнъж реши да окачиш стомана на бедрото си. Защо?

Ранд несъзнателно опипа дългата дръжка на бедрото си.

— Едва ли е честно да използвам Силата така. Особено срещу противник, който не може да прелива. Все едно да се бия с дете.

За миг Стражникът остана безмълвен и го изгледа проницателно.

— Решил си лично да убиеш Куладин — каза най-сетне той хладно. — Този меч срещу неговите копия.

— Не смятам да го търся специално, но може ли някой да каже какво ще стане? — Ранд сви рамене. Не бе и помислял да тръгне непременно срещу айилеца. Но ако капризите на случайността решаха да го облагодетелстват, дано се случеше да се озове лице в лице срещу Куладин. — Освен това не ще му попреча, ако реши да ме потърси. Заплахите, които чух от него, бяха лични, Лан. — Той изпъна ръка от пурпурния ръкав на палтото си, колкото да блесне люспестата глава на Дракона. — Куладин не ще се усмири, докато съм жив, докато и двамата носим това.

Честно казано, и той самият нямаше да се усмири, докато на този свят не останеше само един мъж с клеймото на Дракона. По право можеше да хвърли вината за Куладин на Ашмодеан. Той бе жигосал самозвания вожд на Шайдо. Но именно безграничната амбиция на Куладин бе направила това възможно; амбицията му, както и отказът да се подчини на айилския закон и традиция неизбежно бяха довели до това място, този ден. В нозете на Куладин като непростим грях можеше да се струпат Тайен и Селеан, и дузина още разрушени градове и села, и безчет опожарени ферми. Непогребани мъже, жени и деца бяха нахранили лешоядите. Щом той бе Преродения Дракон, щом имаше право да поиска от всеки народ да го последва, най-малкото от народа на Кайриен, той им дължеше възмездие.

— Тогава просто заповядай да го обезглавят, щом го пленят — каза дрезгаво Лан. — Изпрати стотина души, или хиляда, без никаква друга задача, освен да го намерят и хванат. Но не бъди такъв глупак да приемаш двубой с него! Ти вече си добър с меча — много добър, — но айилците са направо родени с копието и щита в ръце. Едно копие да прониже сърцето ти и всичко ще бъде нахалост.

— Значи да избегна двубоя? Ти би ли го сторил, ако Моарейн нямаше права над теб? Руарк би ли го сторил, или Баел, или който и да е от тях?

— Аз не съм Преродения Дракон. Съдбата на света не лежи на плещите ми. — Но моментната жар в гласа му бе изстинала. Да не беше Моарейн, той щеше да е в самия разгар на битката, там, където е най-горещо. И като че ли съжаляваше, че няма да е така.

— Няма да поемам ненужни рискове, Лан, но и не мога да избегна всички. — Сеанчанското копие днес щеше да остане в шатрата: само щеше да му пречи, ако наистина намереше Куладин. — Хайде. Айилците ще свършат всичко без нас, ако се забавим още малко.

Излязоха навън. На небосвода бяха останали само няколко бледи звезди, тънка ярка ивица рязко очертаваше хоризонта на изток. Ранд спря, Лан също спря до рамото му. Девите бяха образували кръг около шатрата, рамо до рамо, с лица към центъра. Дебел пръстен, опнат надолу, по загърнатите още в мрак склонове, жени, облечени в кадин-сор, толкова плътно една до друга, че и мишка не можеше да се провре. Джейде-ен не се виждаше никъде, въпреки че бе заповядал на един гай-шайн да го оседлае и да го чака.

Не само Деви. Две от жените в предната редица бяха облечени в бухнали поли и светли блузи, косите им бяха прибрани назад със забрадки. Все още беше твърде тъмно, за да различи ясно лицата им, но нещо в силуетите на двете, в стойката им със скръстени под гърдите ръце подсказваше, че са Егвийн и Авиенда.

Сюлин се изстъпи напред и каза твърдо:

— Трябва да придружим Кар-а-карн до кулата с Егвийн Седай и Авиенда.

— Кой ви накара? — настоя Ранд. Беглият поглед към Лан му показа, че не е той. Дори в тъмното Стражникът изглеждаше стреснат, макар почти нищо да не можеше да го изуми за дълго. — Егвийн вече трябваше да е тръгнала към кулата, а Девите да са там и да я пазят. Това, което тя ще прави днес, е много важно. Трябва да бъде защитена, докато го прави.

— Ние ще я защитим — Гласът на Сюлин беше равен като рендосана дъска. — Както и Кар-а-карн, който даде на Фар Дарейз Май да носят честта му. — Сред Девите се разнесе одобрително мърморене.

— Това е съвсем разумно, Ранд — каза Егвийн. — Щом един може да съкрати битката с използване на Силата, трима ще я съкратят още повече. Ти си по-силен от двете ни с Авиенда, взети заедно. — Не пролича последното да й харесва много. Авиенда не каза нищо, но стойката й бе достатъчно красноречива.

— Това е тъпо — намръщи се Ранд. — Пуснете ме и отидете на определените ви места.

Сюлин не помръдна.

— Фар Дарейз Май носят честта на Кар-а-карн — каза тя спокойно и другите го подеха. Не силно, но от толкова много женски гласове зазвуча като тътен. — Фар Дарейз Май носят честта на Кар-а-карн. Фар Дарейз Май носят честта на Кар-а-карн.

— Казах, пуснете ме — настоя той, след като тътенът замря. Сякаш им беше казал да подемат отново, и те го направиха:

— Фар Дарейз Май носят честта на Кар-а-карн. Фар Дарейз Май носят честта на Кар-а-карн.

Сюлин стоеше и го гледаше в очите.

Лан се наведе към ухото му и сухо промърмори:

— Жената е не по-малко жена и когато носи копие. Срещал ли си някоя, която да можеш да отклониш от това, което е решила? Откажи се, иначе ще стоят тук цял ден и ти ще спориш, а те ще скандират. — Сред кратко колебание Стражникът добави: — А освен това наистина звучи разумно.

Егвийн отвори уста, но Авиенда я хвана под мишницата, прошепна й няколко думи и тя не каза нищо. Той обаче се досети какво се канеше да му каже. Канеше се да му каже, че е опърничава, тъпкана с вълна кратуна, или нещо подобно.

Цялата беда беше в това, че той наистина започваше да се чувства като такъв. Наистина имаше смисъл и той да се качи на кулата. На друго място нямаше нужда от него — битката беше вече в ръцете на вождовете и на съдбата — и щеше да е много по-полезен като прелива, отколкото ако обикаляше на кон, надявайки се да срещне Куладин. Ако същността му на тавирен можеше да притегли Куладин, тя можеше да го придърпа към кулата не по-зле, отколкото където и да е другаде. Не че имаше кой знае какъв шанс да го види отблизо, не и след като се бе разпоредил и последната Дева да брани кулата.

Но как да отстъпи и в същото време да запази поне капка достойнство.

— Реших, че ще съм най-полезен на кулата — заяви той и почервеня до ушите.

— Както заповяда Кар-а-карн — отвърна Сюлин без и най-малък намек за подигравка, все едно че това си беше негова идея от самото начало. Лан кимна, плъзна се напред и Девите му направиха път — всъщност съвсем тесен проход.

Проходът обаче веднага се затвори след Лан и Ранд нямаше никакъв избор, освен да закрачи с тях, дори и да не искаше. Можеше да прелее, разбира се, да замята Огън или да ги събори с Въздух, но това едва ли беше най-добрият начин да се държи с хора, които са на негова страна, камо ли с жени. Освен това никак не беше сигурен, че може да ги накара да го оставят, освен със заплаха да ги избие, а може би и тогава не. А и все едно, нали в края на краищата сам бе решил, че ще е най-полезен на кулата.

Егвийн и Авиенда бяха също толкова мълчаливи, колкото и Сюлин, за което можеше само да им е благодарен. Разбира се, мълчанието им отчасти се дължеше на това, че трябваше да се катерят по осеяния с камънаци хълм. Авиенда всъщност измърморваше от време на време нещо едва чуто и свързано с фустите. Но никоя не му се надсмя за това, че така явно е отстъпил. Макар че това като нищо можеше да стане по-късно. Жените, изглежда, много обичаха да мушнат иглата точно когато вече си решил, че опасността е преминала.

Небето започна да изсветлява в сиво и когато дървеното скеле на кулата се показа над дървесните корони, той сам наруши тишината.

— Не очаквах и ти да участваш в това, Авиенда. Нали каза, че Мъдрите не взимат участие в битки. — Сигурен беше, че му го каза. Една Мъдра можеше да мине през самия център на битката или да отиде при която и да е твърдина, септа или клан, които са в кръвна вражда с нейните, но участие в битка не взимаше, да не говорим с преливане. Преди той да отиде в Пустошта повечето айилци дори не знаеха, че някои от Мъдрите могат да преливат, макар мълвата да говореше за техни странни дарби и понякога за неща, които айилците смятаха, че са много сходни с преливането.

— Аз все още не съм Мъдра — отвърна тя и придърпа шала си. — Щом една Айез Седай като Егвийн може да го прави, значи и аз мога. Уредих го едва тази заран, още докато спеше, но си го мислех откакто за първи път помоли Егвийн.

Сега вече светлината беше достатъчна, за да види как Егвийн се изчерви. Навярно нямаше да се наложи да се бои от игли точно от нея. Продължиха сред редките дървета нагоре към кулата.

— И не са се опитали да те спрат? Амис или Баир, или Мелайне? — Знаеше, че не са. Ако бяха, сега тя нямаше да е тук.

Авиенда поклати глава и се намръщи.

— Разговаряха дълго със Сорилея и след това ми казаха да постъпя така, както смятам, че трябва. Обикновено ме карат да постъпвам така, както те смятат, че трябва. — Тя го изгледа накриво и добави: — Чух Мелайне да казва, че ти носиш промяна във всичко.

— Да, нося — отвърна той и сложи крак на първото стъпало на стълбата. — Светлината да ми е на помощ, нося.

Гледката от платформата беше величествена дори за невъоръжено око, с простиращите се до безкрая във всички посоки ниски гористи хълмчета. Дърветата бяха достатъчно гъсти, за да прикрият айилците, придвижващи се към Кайриен — повечето вече трябваше да са на позиция, — но зората обливаше самия град със златна светлина. Бърз оглед през една от далекогледните тръби показа, че голите хълмове покрай реката са спокойни и привидно лишени от живот. Но това много скоро щеше да се промени. Шайдо бяха там, макар и скрити засега. Но нямаше да останат скрити, когато започнеше да насочва… какво? Не и гибелен плам. Каквото и да направеше, трябваше само да изнерви Шайдо колкото може повече, преди неговите айилци да атакуват.

Егвийн и Авиенда се бяха редували да гледат през другия далекоглед, като спираха за кратко и си говореха тихичко, но сега само си шепнеха. Накрая си кимнаха, пристъпиха до парапета с ръце, опрени на прясно издяланата греда, и се взряха втренчено към Кайриен. Изведнъж кожата му настръхна. Една от двете беше преляла, а може би и двете.

Това, което забеляза най-напред, беше вятърът, задухал към града. Не лек ветрец, а първият истински вятър, който усети в тази страна. И над Кайриен започнаха да се струпват облаци, най-тежките — откъм юг, и започнаха да стават все по-гъсти и черни. Само там — над Кайриен и над Шайдо. Навсякъде другаде, докъдето виждаха очите му, небето си остана ясносиньо, само на места с няколко високи и тънки перести облачета. Надигна се и тътен, дълъг и плътен. Изведнъж към земята полетя мълния, назъбена сребриста нишка, която прониза билото на един хълм под града. Преди трясъкът на гръмотевицата да достигне до кулата, още две блеснаха към земята. Диви зъбци се замитаха в небето, сияйно бели копия заудряха земята. И изведнъж тя избухна, и то там, където не беше паднала мълния — пръстта изригна на петдесет стъпки, — после отново, и пак.

Ранд нямаше никаква представа какво правят двете, но очевидно бяха решили да притеснят Шайдо и да ги подтикнат да тръгнат. Дойде време и той да свърши своето — нима щеше да стои и да чака? Той се протегна и сграбчи сайдин. Леден пламък облиза гладкия купол на Празнотата, обкръжил онова, което доскоро беше Ранд ал-Тор. Вкочанен, той пренебрегна мазната гадост, просмукваща се в жилите му от покварата, и овладя дивия порой на Силата, който заплашваше да го погълне.

От толкова далече онова, което можеше да стори, си имаше граници. Всъщност той бе почти на границите на възможностите си без помощта на ангреал или ша-ангреал. Вероятно затова жените преливаха само по една мълния — щом той бе стигнал до предела си, значи те използваха и сетните си сили, за да надмогнат своя.

И един спомен се плъзна по гладкия невидим покров. Не негов, а на Луз Терин. За първи път това не го притесни. В миг той преля и кълбо от пламък обгърна билото на хълм, отстоящ на почти пет мили — кипяща маса бледожълт огън. Когато загасна, и без далекогледа можеше да се види, че хълмът е станал по-нисък и черен на върха, сякаш разтопен. Ако питаха тях тримата, можеше изобщо да не се наложи клановете да се бият с Куладин.

„Илиена, моя любов, прости ми.“

Празнотата потръпна и за миг Ранд се олюля на ръба на унищожението. Вълни на Единствената сила се заразбиваха през него в пяната на страха; покварата сякаш се втвърди около сърцето му като смрадлив камък.

Стиснал перилото с побелели пръсти, той се насили да върне кротостта си, насили се да се удържи Празнотата. И отказа да слуша повече мислите в главата си. Напрегна всичко у себе си само в едно — в преливането, в методичното изпепеляване на хълм след хълм.

 

 

Скрит в рядката горичка на билото, Мат стисна муцуната на Пипе, за да не изцвили, и загледа хилядата айилци, настъпващи към него по хълмовете от юг. Слънцето вече се показваше на хоризонта и мяташе дълги Парцаливи сенки от едната страна на подтичващото кафяво множество. Топлината на нощта вече отстъпваше на дневната жега. Въздухът щеше да затрепти от зной щом слънцето се издигнеше още малко по-високо. Той вече започваше да се поти.

Айилците все още не бяха го видели, но той не се съмняваше, че ще го зърнат скоро, ако останеше да чака. Едва ли беше от значение, че най-вероятно бяха от хората на Ранд — ако Куладин разполагаше с хора на юг, денят щеше да стане много интересен за онези, които бяха имали глупостта да се напъхат в самия център на битката. Едва ли беше от значение, защото той не мислеше да рискува да се остави да го видят. Твърде близо бе вече — на един хвърлей на стрела, — за да проявява подобно безгрижие. Мат разсеяно опипа прореза в палтото си — точно под рамото. Добра стрелба, и то по движеща се мишена, едва видима сред дърветата. Щеше да го признае с охота, стига той самият да не беше се оказал мишената.

Без да сваля очи от приближаващите се айилци, той предпазливо издърпа Пипе по-навътре в рядката горичка. Разправяха, че айилците можели да надбягат конник. Не смяташе да го проверява.

След като дърветата го скриха напълно, той яхна коня и възви на запад. Човек не можеше да бъде прекалено предпазлив, ако искаше да остане жив, днес и на това място. На запад. Все на запад.

Денят беше започнал съвсем добре — Мелиндра се бе изнизала от шатрата за някаква си среща с Девите още два часа преди изгрев слънце. Мислеше го за заспал и дори не погледна към него, а си мърмореше нещо за „Ранд ал-Тор“, „честта“ и „Фар Дарейз Май над всичко“. Звучеше все едно че спори със себе си, но честно казано, на него му беше все едно дали се кани да направи Ранд на туршия, или да го сготви на яхния. Само минута след като тя излезе от шатрата, той вече тъпчеше вещите си в дисагите. Никой не го и погледна, докато оседлаваше Пипе. Добро начало. Само дето не беше включил в сметките си колоните на Таардад и Томанеле, и на всеки друг от проклетите им кланове, изсипващи се от юг. Никаква утеха не беше и това, че придвижването им много напомняше за нещата, които беше изломотил пред Лан. Искаше да потегли на юг, а тези айилци го бяха принудили да се отклони към Алгуеня. Точно натам, където щеше да се разгори битката.

След още миля-две подкара Пипе нагоре и спря сред редките дървета на билото. Този хълм се оказа по-висок от околните и оттук имаше добра видимост. Този път не се виждаха айилци, но колоната, виеща се в долината между хълмовете, с нищо не беше по-добра. В челото водеха тайренски конници зад няколко ярки знамена на лордове, следвани на малко разстояние от дебела настръхнала змия от копиеносци, дишащи праха на тайренците, а после се точеше конницата на кайриенците с техните многобройни пряпорци, вимпели и цон. Кайриенците не поддържаха никакъв ред и напредваха безразборно, докато лордовете сновяха напред-назад, за да си разменят по някоя дума, но поне поддържаха флангове от двете си страни. Във всеки случай, веднага щом отминеха, пътят му на юг щеше да се очисти. „И няма да спра, докато не мина половината път до проклетата Еринин.“

Някакво бегло движение привлече погледа му далеч пред челото на колоната долу. Изобщо нямаше да го забележи, ако не беше толкова нависоко. И, разбира се, ездачите също нямаше да го забележат. Той измъкна малкия си далекоглед от дисагите — Кин Товийр си падаше по заровете, — загледа се натам, където го бе забелязал, и тихо подсвирна през зъби. Айилци, поне толкова на брой, колкото мъжете в долината, и дори да не бяха от хората на Куладин, явно бяха решили да им поднесат малка изненада, защото бяха залегнали сред храстите и сухите листа.

За миг пръстите му забарабаниха по бедрото. Скоро долу щеше да има доста трупове. И много малко от тях щяха да бъдат айилски. „Не е моя работа. Аз не играя, няма ме тук, тръгнал съм на юг.“ Щеше само да поизчака малко, без да гледа какво става долу, и после да си тръгне.

 

 

Този Вейрамон — беше чул името на сивобрадия вчера — беше тъп като речен камък. „Никакъв преден патрул, никакви съгледвачи — иначе щеше да знае каква проклетия го чака.“ Впрочем, заради разположението на хълмовете и кривините на долината, айилците също не можеха да видят колоната, а само тънкото облаче прах, вдигащо се към небето. Те обаче със сигурност бяха разположили съгледвачи — не бе възможно просто да разчитат на сляпата случайност.

Изуми се, когато сръга несъзнателно Пипе в галоп надолу по склона. „Какво правя, в името на Светлината?“ Да, но не можеше просто да си стои тук и да чака сами да се напъхат като гъски под ножа. Щеше само да ги предупреди. Нищо повече. Да им каже какво ги очаква и да се махне.

Фланговите ездачи на кайриенците забелязаха появата му още преди да е стигнал подножието на склона, разбира се, чули бързия тропот на копитата на Пипе. Двама-трима веднага снишиха дългите си пики. На Мат не му стана особено приятно при вида на дългите стъпка и половина стоманени върхове, насочени към него, при това три на брой, но очевидно един човек за тях не беше заплаха, особено след като препускаше надолу като побъркан. Пропуснаха го и той възви към челото на колоната, колкото да извика на кайриенските лордове:

— Спрете! Веднага! По заповед на лорд Дракона! Иначе ще ви прелее главите в тумбаците и ще ви натъпче петите в устите за закуска!

Заби пети в хълбоците на коня и Пипе се понесе напред. Мат само се огледа през рамо, за да се увери, че изпълняват нареждането му — бяха спрели, въпреки че изненадващата му поява бе предизвикала суматоха; хълмовете все още ги скриваха от айилците; слегнеше ли се прахът, айилците нямаше как да разберат къде са — след което приведе гръб над шията на Пипе и препусна в бесен галоп напред покрай пехотата.

„Ако изчакам да предадат заповедта на Вейрамон, ще стане твърде късно.“ Това беше. Щеше само да ги предупреди и да се махне.

Пешаците крачеха в карета от по двеста копиеносци, с по един офицер на кон пред всяко каре и по петдесетина стрелци с лъкове или арбалети в тила. Повечето го изгледаха с любопитство, докато профучаваше покрай колоната, но никой не наруши реда. Добра дисциплина. Щеше да им потрябва.

Бранители на Камъка оформяха тила на тайренската колона — с лъскави метални нагръдници и бухнали ръкави на камизолите на черни и златисти ивици, с разноцветни пискюли по плоските шлемове, отличаващи офицерите и подофицерите. Останалите бяха също с ризници, но ръкавите им бяха с цветовете на различните лордове. Самите лордове в копринени камизоли яздеха в самото чело, с пищно украсени брони и големи бели пискюли, а знамената зад тях се развяваха от лъхащия към града ветрец.

Мат дръпна юздите пред тях толкова рязко, че Пипе се изправи на задните си крака, и извика:

— Спри, в името на лорд Дракона!

Това, изглежда, беше най-бързият начин да ги спре, но отначало му се стори, че се канят да продължат и ще го прегазят. Едва в последния момент един млад лорд, когото бе запомнил пред шатрата на Ранд, вдигна ръка и всички дръпнаха юздите. Заехтяха команди, които се разнесоха назад по колоната. Вейрамон го нямаше. Нито един от лордовете не изглеждаше по-голям с повече от десет години от Мат.

— Какво значи това? — настоя този, който бе подал сигнала. Тъмните му свъсени очи изгледаха Мат високомерно над острия дълъг нос, а вдигнатата брадичка беше щръкнала така, сякаш се готвеше да го намушка. Потта се стичаше по челото му и мъничко разваляше впечатлението. — Лично лорд Дракона ми възложи да командвам тази акция. Кой си ти, че…

Той млъкна, когато друг — Мат го познаваше — го дръпна за ръкава и му зашепна трескаво. Валчестото като картоф лице на Естеан изглеждаше и изнурено, и разгорещено — айилците го бяха изцедили здраво, докато им опише положението в града, както беше чул Мат — но той беше залагал на карти с Мат в Тийр и знаеше много добре кой е Мат.

След като Естеан млъкна, остроносият заговори много по-сдържано:

— Не исках да ви оскърбя… ъъ… лорд Мат. Аз съм Меланрил от дома Асегора. Как бихте се разпоредили да служа на лорд Дракона?

— Но защо трябва да спираме? — намеси се Естеан възбудено. — Знам, че лорд Дракона ни нареди да се задържим, но душата ми да изгори дано, ще изгубим всичката си чест, ако седим и оставим айилците да свършат цялата битка. Защо ще ни връзват само да ги гоним, след като бъдат разбити? Освен това баща ми е в града и… — Мат го изгледа и той млъкна.

Мат мълчаливо поклати глава и си направи вятър с шапката. Тези тъпаци дори не бяха там, където трябваше да бъдат. А и нямаше шанс да ги върне обратно. Дори Меланрил да тръгнеше — а като го гледаше, Мат никак не беше сигурен, че ще го послуша, дори заради измислената заповед на лорд Дракона — пак нямаше шанс. А сега се беше чучнал на седлото направо пред очите на айилските съгледвачи. Ако колоната започнеше да обръща, айилците щяха да разберат, че са разкрити, и сигурно щяха да атакуват. Клането щеше да е също толкова жестоко, колкото ако се бяха натъкнали внезапно на засадата им.

— Къде е Вейрамон?

— Лорд Дракона го върна в Тийр — отвърна Меланрил. — Да се справи с иллианските пирати и разбойниците из равнината на Маредон. Замина с голяма неохота въпреки отговорността на задачата, но… Прощавайте, лорд Мат, но ако лорд Дракона ви е изпратил, как е възможно да не знаете, че…

Мат го прекъсна.

— Първо, не съм лорд. И второ, ако смятате да поставяте под въпрос какво Ранд иска да знаят хората, питайте него. — Това стресна Меланрил: той нямаше намерение да пита проклетия лорд Дракон за нищо. Вейрамон беше глупак, но поне бе достатъчно стар, за да е влизал в битка. С изключение на Естеан, който приличаше на чувал с ряпа, вързан на коня, останалата пасмина я бяха виждали някой и друг побой в кръчма, я не. Или по някой дуел най-много. Страхотна работа щеше да им свърши. — Сега всички ме слушайте добре. Когато минете през ей онази седловина, айилците ще се изсипят върху вас като лавина.

Все едно че им беше казал, че отиват на бал, където е пълно с жени, които въздишат и чакат с нетърпение да срещнат тайренски лордчета. Захилиха се, обзети от нетърпение, запляскаха се по раменете и започнаха да се хвалят един на друг кой колко точно ще избие. Естеан единствен остана настрани от глупашкия им възторг, само завъздиша и взе да пипа нервно меча си.

— Какво сте зяпнали натам! — сопна се Мат. Тъпаци. Всеки момент щяха да си призоват хората в атака! — Мен гледайте. Тук, в очите!

Спряха едва когато се сетиха чий приятел е. Но все така не проумяваха защо ги спира да се заловят с избиването на айилските диваци. Ако не беше приятел на Ранд, сигурно щяха да го стъпчат заедно с Пипе.

Не можеше да им позволи да се втурнат напред. Щяха да го направят вкупом, оставяйки кайриенската конница назад, въпреки че кайриенците може би щяха да ги последват, ако разберяха какво става. И всички щяха да загинат. Най-умното за него щеше да е да ги остави и да препусне в обратна посока. Бедата беше в това, че щом тези идиоти покажеха на айилците, че са разкрити, въпросните айилци можеха да решат да направят нещо по-хитро, например да се развърнат странично и да ударят глупашки разтеглената им колона по фланга. А ако това станеше, не беше сигурно, че и той ще може да се измъкне.

— Това, което лорд Дракона иска да направите — каза той, — е да продължите да яздите бавно и спокойно напред, все едно че няма и един айилец на сто мили околовръст. И щом копиеносците преминат седловината, ще оформят празно каре, а вие влизате много бързо в него.

— В карето? — възкликна възмутено Меланрил. Сред останалите млади лордове се надигна сърдит ропот; само Естеан нещо се беше умислил. — Ще ни отиде всичката чест, ако започнем да се крием зад миризливи…

— Ще го направите, мътните да ви вземат! — изрева Мат. — Иначе, ако проклетите айилци не ви избият, ще го направи Ранд, а това, което и той остави, аз лично ще накълцам на кайма! — Много дълго взе да продължава това: айилците сигурно вече се чудеха какво толкова си говорят. — Ако имате късмет, ще се укрепите на позиция преди айилците да са успели да ви нанесат щети. Ако имате конни стрелци, използвайте ги. Иначе държите на място. Ще дойде моментът и за проклетата ви атака, ще го разберете, но ако тръгнете прекалено рано… — Почти усещаше как времето свършва.

Той намести дръжката на копието си на стремето и сръга Пипе назад към колоната. Озърна се през рамо. Меланрил и останалите говореха и гледаха след него. Но поне не бяха продължили към седловината.

Командващият копиеносците беше бледолик слаб кайриенец с половин глава по-нисък от Мат. Казваше се Дерид. Имаше твърд поглед, носът му беше чупен много пъти и три бели белега кръстосваха лицето му — единият изглеждаше съвсем пресен. Преди да заговори с Мат, той свали конусовидния си шлем; предната част на главата му беше обръсната. Виж, той не беше лорд. Воин, изглежда, от армията, преди да избухне гражданската война. Да, хората му знаели как да оформят таралеж. С айилци не се бил сражавал, но се бил натъквал на разбойници и андорски части. Бил се сражавал и с други кайриенци на страната на един от Домовете в спора за трона. Дерид не показваше нито нетърпение, нито неохота — говореше като човек, който си знае работата и е готов да си я свърши.

Мат извърна Пипе в обратна посока и колоната се изниза покрай него. Крачеха равномерно и с бърз поглед през рамо той се увери, че конете на тайренците също са престанали да бързат.

Той подкара Пипе малко по-бързо, но не и прекалено бързо. Струваше му се, че усеща погледите на айилците в гърба си, че усеща как се чудят какво ли е казал, а също накъде ли тръгва сега и защо. „Аз съм само един куриер, донесъл съобщение, и сега се връщам. Нищо особено.“ Много се надяваше, че точно това ще си помислят айилците, но отпусна рамене едва когато се увери, че вече не могат да го виждат.

Кайриенските конници продължаваха да чакат там, където ги беше оставил. И все още държаха фланговите си патрули. Повечето бяха облечени в обикновени ризници и дори тук-там да се мяркаха позлатени и посребрени, те бяха толкова очукани, все едно някой ковач ги беше млатил в изблик на пиянско изстъпление. Пред някои от конете им дори крантата на Дерид можеше да мине за бойния кон на Лан. Дали им беше по силите да направят това, което трябваше? Но лицата, които се извърнаха към него, бяха решителни, а погледите им — още повече.

Сега вече беше скрит добре от айилците и можеше просто да си продължи. Е, след като поне кажеше и на тази тумба какво да прави. Другите вече бе изпратил в айилската клопка — не можеше просто така да изостави тези.

Талманес от дома Деловайнд, чийто цон бе три жълти звезди на синьо поле, а пряпорецът му — черна лисица, се оказа още по-нисък и от Дерид и беше най-много с три години по-голям от Мат, но предвождаше тези кайриенци, въпреки че сред тях се срещаха и много по-стари мъже. Очите му бяха почти толкова невъзмутими като на Дерид и приличаше на здраво натегната пружина. Бронята и мечът му бяха съвсем прости. Той се представи на Мат по име и заслуша мълчаливо, докато Мат му излагаше плана си и чертаеше по земята с върха на черното си копие.

Останалите кайриенски лордове, събрани около тях на конете си, наблюдаваха мълчаливо, но никой толкова напрегнато, колкото Талманес. Талманес огледа начертаната карта, изгледа Мат от ботушите до шапката, изгледа и дори копието му с присвити очи.

— Е? — излая Мат. — Не ме интересува дали приемаш или се отказваш, но приятелите ви ще загинат от копията на айилците, и то много скоро.

— Тайренците не са ми приятели. Виж, Дерид е… полезен. Но не ми е приятел. — Това предизвика сух смях сред останалите лордове. — Ще поведа едната половина, ако ти поведеш другата.

Талманес издърпа едната си обшита със стомана ръкавица и му подаде десницата си. Мат само я изгледа облещено. Да поведе? Той? „Аз съм комарджия, е не воин. Аз съм женкар.“ Спомени за отдавнашни битки се завихриха в главата му, но той ги потисна. Нищо друго не биваше да прави, освен да си продължи по пътя. Но тогава Талманес сигурно щеше да изостави Естеан, Дерид и другите да се изпекат. На шиша, на който сам Мат ги бе нанизал. И сам се изненада. Когато сграбчи ръката на Талманес и каза:

— Гледай да си там навреме.

Вместо отговор Талманес бързо започна да подвиква имена. Лордове и лордчета се наредиха зад Мат, всеки последван от своя знаменосец и от десетина бойци, докато не се събраха почти четиристотин кайриенци. След което Талманес нямаше какво повече да каже — той просто подкара останалата с него половина в тръс на запад, вдигайки облак прах.

— Дръжте се плътно един до друг — каза Мат на своята половина. — Нападаме когато аз дам знак, побягваме, когато аз кажа, и не вдигайте шум, освен когато потрябва.

Как всъщност се беше набутал в това? Всичко бе започнало толкова просто. Просто ги предупреждаваш и се махаш. Всяка стъпка след това изглеждаше толкова малка, и толкова необходима. А сега беше затънал до кръста в калта и не му оставаше никакъв избор, освен да продължи да затъва. Надяваше се, че поне Талманес си разбира от работата. Мъжът дори не беше го попитал кой е.

Пред тях закънтя шумът на битка. Чуваха се викове и крясъци. Беше се започнало.

Мат вдигна копието си и го развъртя надясно и наляво. Почти се изненада, когато кайриенците се престроиха в редица от двете му страни, с лица нагоре към склона. Жестът бе инстинктивен, от друго време и друго място, но пък тези мъже бяха виждали битка. Той бавно подкара Пипе през редките дървета и бойците тръгнаха редом с него. Чуваше се само тихото дрънчене на сбруите.

Щом стигна билото изпита облекчение, че Талманес и хората му вече са на отсрещния хълм. И веднага след това му се дощя да изругае.

Дерид беше построил таралежа — настръхналите върхове на копията в дълбочина от четири редици, с разместени сред тях стрелци, ограждаха празно каре. Дългите пики пречеха на Шайдо да се доближат, въпреки яростния им устрем. От карето срещу връхлитащите айилци излитаха рояци стрели. Падаха мъже и от двете страни, но пиките просто се сгъстяваха, когато някой от техните паднеше поразен, и карето ставаше все по-малко. Шайдо, разбира се, не отслабваха щурма си.

Бранителите бяха слезли от конете си в центъра — може би половината от тайренските лордове, заедно с конниците си. Половината! Точно това го накара да изругае. Останалите се мятаха сред айилската маса, сечаха и мушкаха с мечове и копия на групи по петима или десетима, или сами. Дузини останали без ездачи коне показваха много ясно колко добре се справят. Меланрил беше далеч напред само със знаменосеца си и люто размахваше меча си. Двама айилци се втурнаха към него и ловко прерязаха сухожилията на коня му. Животното се срина на земята. Мат бе сигурен, че чу болезнения му писък, макар врявата да заглушаваше всичко. А после Меланрил изчезна зад човешките фигури в кадин-сор и пое късите им копия. Знаменосецът оцеля само няколко мига повече.

„Не е голяма загуба“ — помисли си мрачно Мат, изправи се на стремената, вдигна високо копието и се понесе напред с вик:

— Лос! Лос, каба’дрин!

Щеше да потисне този вик, ако можеше, и не защото думите бяха на Древния език. Долината под него кипеше като котел. Но макар никой от кайриенците да не разбра командата „конници, напред“ на Древния език, жеста му поне разбраха, особено след като смуши коня с пети. Не че толкова му се искаше, но вече не виждаше друг избор. Беше натикал в клопката онези мъже долу и вече просто нямаше избор.

Кайриенската конница се понесе надолу в атака сред буря от бойни викове. Подражавайки на самия него, безспорно, макар че това, което всъщност викаше той, беше „Кръв и проклета пепел!“ Талманес отсреща се понесе по склона също толкова решително.

Уверени, че са разбили влагоземците, Шайдо така и не ги забелязаха, докато те не ги удариха от двете страни. И тъкмо тогава започнаха да падат мълниите. След което играта наистина загрубя.