Робърт Джордан
Небесният огън (40)

Глава 39
Срещи в Самара

Белите плащове при портите не обърнаха на Юно и Нинив повече внимание, отколкото на всеки друг в гъстия човешки поток, което означаваше студен, подозрителен поглед, претърсващ, но много бърз. При толкова много хора беше невъзможно да направят нещо повече, а може би и стражите с плетените ризници също ги спираха. Не че имаше някаква причина да правят нещо повече. Пръстенът й с Великата змия, както и тежкият златен пръстен на Лан бяха грижливо прибрани в кесийката — ниското деколте на роклята й означаваше, че не може да ги носи на каишка — но някак почти очакваше Чедата на Светлината инстинктивно да засекат жена, обучавана в Кулата. Изпита облекчение, когато ледените им, безчувствени очи се плъзнаха край нея.

Войниците им обърнаха почти толкова малко внимание — е, поогледаха я, докато не намести шала си, но свирепият поглед на Юно сигурно ги подтикна да се съсредоточат отново върху Белите плащове. От друга страна, шиенарецът нямаше никакво право да се въси така. Това си беше нейна работа.

Тя уви шала по-хубаво и върза краищата му на кръста си. Шалът очертаваше бюста й повече, отколкото й се искаше, и все още разкриваше част от гърдите й, но така беше значително по-добре в сравнение само с роклята. Така нямаше да се притеснява, че шалът пак ще се смъкне. Поне да не беше толкова топъл. Времето трябваше вече да се обърне. Не бяха чак толкова на юг от Две реки.

Юно за първи път изчака търпеливо. Тя беше раздвоена дали става дума само за учтивост — белязаното му лице изглеждаше малко прекалено търпеливо, — но най-накрая двамата влязоха в Самара. Сред хаоса.

Над всичко висеше невъобразим шум и не можеше да се различи нито един отделен звук. Хората се тълпяха по настланите с груби камъни улици почти рамо до рамо, от покритите с каменни плочи кръчми до сламените покриви на конюшните, от окаяните ханове с просто боядисани табели като „Синият бик“ или „Танцуващата гъска“, до дюкяни, по чиито табели нямаше думи, а само нож и ножици тук, топче плат там, златарски везни или бръснач и точило, тенджера, лампа или ботуш. Нинив мяркаше лица, бледи като на амадорци или тъмни като на Морския народ, някои чисти, други мръсни, и палта с високи яки, ниски яки или без яки, в бозав цвят или ярки, опърпани и съвсем нови, със странни кройки също толкова често, колкото и с познати. Някакъв мъж с тъмна раздвоена брада носеше сребърни верижки на гърдите на синьото си палто, а други двама, със сплетени на плитки коси — мъже, с по една черна плитка над всяко око, падаща до раменете им! — бяха зашили месингови звънчета на червените ръкави на палтата си и на извитите върхове на високите си до коленете ботуши. От която и земя да идеха, тия двамата не приличаха на дворцови глупци — тъмните им очи бяха също така твърди и бдителни като на Юно и и двамата носеха извити мечове на гърбовете си. Гологърдият мъж с яркожълт пояс и кожа, по-тъмнокафява от кората на старо дърво и сложно татуирани ръце, трябваше да е от Морския народ, макар да не носеше нито обеци, нито халка на носа си.

Жените бяха не по-малко разнообразни, с коси от гарвановочерно до толкова светложълто, че чак бяло, сплетени, прибрани или пуснати свободно, късо подстригани или с коса до раменете или до кръста, с рокли от износена вълна, чист лен или бляскава коприна, с яки, триещи се в брадичките им, с дантела или бродерия, или деколтета, също толкова ниски, като нейното. Тя дори успя да мерне една доманка в почти прозрачна червена рокля, която я покриваше от глезените до шията и не скриваше почти нищо! Зачуди се колко ли безопасно се чувства тази жена по тъмно. Както и сега, посред бял ден, впрочем.

Юно я изведе на една по-тясна уличка, в която тълпата изглеждаше малко по-рядка. Нинив спря, за да си оправи роклята, омачкана и усукана от провирането през навалицата. Тук беше и мъничко по-тихо. Нямаше ги уличните артисти, продавачите и просяците се срещаха по-нарядко. Просяците не смееха да се доближат до Юно дори когато подхвърляше по някой медник към купчините улични хлапета, за което тя не можеше да го укори. Човекът просто не изглеждаше… благодетелен.

Сградите, макар да бяха само на по два-три етажа, надвисваха над тясната уличка и напълно я засенчваха. Но небето все още беше много ярко, до вечерния здрач оставаха часове. Все още разполагаше с достатъчно време, за да се върне навреме за представлението. Ако се наложеше. С повече късмет всички щяха да се качат на борда на някой кораб още по залез слънце.

Тя се сепна, когато още един шиенарец изведнъж се присъедини към тях — с меч на гърба и бръсната глава, с изключение на дългия перчем на темето, тъмнокос мъж, може би само с година-две по-голям от нея. Юно ги запозна набързо, без да забавя крачка.

— Мир, Нинив — каза Раган и тъмната кожа на бузата му се сбръчка около бледия триъгълен белег. Макар и усмихнато, лицето му внушаваше твърдост. Тя лично не беше срещала мек шиенарец. Мекушавите мъже не можеха да оцелеят дълго в близост до Погибелта, както и мекушавите жени, впрочем. — Помня те. Косата ти май беше по-друга, нали? Няма значение. Не бой се. Ще се погрижим да стигнеш безопасно при Масема и докъдето пожелаеш да отидеш след това. Само гледай да не споменаваш пред него за Тар Валон. — Никой не им обръщаше внимание, но той въпреки това сниши глас. — Масема смята, че Кулата ще се опита да наложи контрол над лорд Дракона.

Нинив поклати глава. Поредният глупав мъж, който щеше да се грижи за нея. Добре поне че не се опита да я въвлече в разговор — с това настроение, което я беше обзело, щеше да му покаже грубата страна на езика си, дори да понечеше да обсъжда с нея жегата. Лицето й беше потно, и нищо чудно, след като й се налагаше да носи шал в такова време. Тя внезапно си спомни какво й беше казал едноокият за мнението на Раган по повод езика й. Не смяташе, че е направила нещо повече, освен да го измери с поглед, но Раган, кой знае защо, побърза да се премести от другата страна на Юно, сякаш да се прикрие, и я изгледа боязливо. Мъже!

Улиците се стесняваха все повече и скоро тримата едва можеха да крачат един до друг. След малко Нинив видя някаква позлатена карета, обкръжена от мъже в ризници, които почти бяха запречили пътя. Още мъже се бяха струпали нагъсто от двете страни на улицата. Повечето стискаха дръжки на копия или мечове, също толкова различни, колкото и дрехите им. Можеше да са банда улични бандити, но никой от двамата шиенарци не забави крачка, и тя също.

— Улицата отпред скоро ще се напълни с проклети глупци, мъчещи се да видят Масема от някой скапан прозорец — каза Юно. — Единственият начин да се влезе е отзад.

Мъжете огледаха тримата новодошли и ги опипаха за скрито оръжие. Погледите им бяха смущаващи — твърде напрегнати и почти трескави. На Нинив за пръв път й се дощя да има пред себе си откровен похотливец. Тези мъже като че ли не ги интересуваше дали е жена, или кон.

Без да кажат нито дума, Юно и Раган свалиха мечовете от гърбовете си и ги предадоха заедно с камите си на един мъж с тлъсто лице, който приличаше на доскорошен дюкянджия, ако можеше да се съди по палтото и панталоните му от синя вълна. Дрехите му бяха добри. Чисти, макар и доста износени и омачкани, сякаш беше спал в тях цял месец. Той явно познаваше шиенарците и макар да я изгледа намръщено за миг, особено ножа на колана й, кимна мълчаливо към една тясна дървена врата в каменната стена. Това, изглежда, беше най-неприятният момент — никой от двамата не издаде звук.

Зад каменната стена имаше малък двор, между плочите на каменната настилка бяха поникнали бурени. Високата каменна къща — три просторни светлосиви етажа с широки прозорци и украсени със спирали стрехи и ъгли, с покрив от тъмночервени керемиди — сигурно беше една от най-хубавите в Самара. След като вратата след тях се затвори, Раган каза тихо.

— Имало е опити да убият пророка.

Едва след малко Нинив осъзна, че и обяснява защо им взеха оръжията.

— Но вие сте негови приятели — възрази тя. — Всички вие последвахте Ранд до Фалме заедно. — Нямаше никакво намерение тепърва да започне да го нарича Преродения Дракон.

— Ами нали точно затова ни пуснаха, мътните да те вземат — отвърна кисело Юно. — Казах ти вече, че не възприемаме всичко като прок… като пророка. — Леката пауза и бързото озъртане към вратата, да не би някой да подслушва, говореха твърде много — Юно определено беше мъж, който не си сдържаше езика току-така.

— Ти само се постарай да си мериш приказките — каза й Раган — и най-вероятно ще получиш помощта, която искаш. — Тя кимна толкова любезно, колкото можеше да се пожелае — разбираше от разумен съвет, щом чуеше такъв, въпреки че нямаше никакво право да й го предлага — и двамата с Юно се спогледаха със съмнение. Някой ден щеше да напъха тия двамата заедно с Том и Джюйлин в някой чувал и да напердаши всичко, което остане да стърчи навън.

Колкото и чудесна да изглеждаше къщата отвън, кухнята се оказа мръсна и празна, ако се изключеше една кокалеста сивокоса жена, чиято груба сива рокля и бяла престилка бяха единствените чисти неща, които можеха да се видят. Сумтящата през зъби старица почти не вдигна поглед от котлето със супа, която бъркаше над малкия огън върху широко каменно огнище. Само на две от двадесетината куки по стената висяха очукани джезвета, а на широката маса стоеше пукната глинена купа върху лъскав син поднос.

Стените на коридора след кухнята бяха украсени с поносими на вид гоблени и картини. През последната година Нинив беше поразвила вкус за такива неща и тези сцени с диви зверове и лов на сърни, мечка и глиган й се сториха само добри, но не чак великолепни. Покрай стените бяха поставени столове, масички и скринове, боядисани в черно, с червени шарки и инкрустирани със седеф. Картините, както и мебелите, бяха потънали в прах, а подът с червена и бяла теракота беше метен съвсем небрежно, и то не скоро. Паяжини красяха ъглите и корнизите на високия гипсов таван.

Други слуги — нито някой друг — не се виждаха, докато не стигнаха до някакъв обрасъл с мръсна коса и брада тип, седнал на пода до една отворена врата. Омазненото му червено копринено палто изглеждаше твърде широко за хилавите му рамене и съвсем не отиваше на мръсната му риза и силно износените вълнени панталони. Единият от ботушите му беше с дупка на подметката, а от друга, на другия, се показваше палецът на босия му крак. Странният тип вдигна ръка и прошепна:

— Светлината дано ви освети и възхвали името на Преродения Дракон? — Изрече го като въпрос и извърна към тях питащо дребното си немито лице. Но както се оказа по-нататък, той просто така си питаше, за всичко. — Сега Пророкът не може да бъде обезпокояван? Той е зает? Ще трябва да почакате малко? — Юно закима търпеливо, а Раган се облегна на стената — явно двамата бяха минавали и преди през тази церемония.

Нинив не беше съвсем сигурна какво точно бе очаквала от пророка, дори и сега, след като вече знаеше кой е, но във всеки случай не и толкова мръсотия. Супата в кухнята й беше замирисала на зеле и картофи — едва ли най-подходящата гощавка за човек, който може да накара цял град да затанцува около него. И само двама слуги, всеки от които спокойно можеше да е произлязъл от най-западналите колиби край града.

Кльощавият пазач, ако изобщо беше такъв — той също нямаше оръжие, изглежда, и на него не се доверяваха много — нямаше възражения, когато тя пристъпи, за да може да надникне по-добре през прага. Мъжът и жената вътре не можеше да бъдат по-различни един от друг. Масема си беше обръснал дори перчема на темето и палтото му беше от проста кафява вълна, силно намачкана, но чиста, макар високите му до коленете ботуши да бяха протрити. Хлътналите очи придаваха навъсен вид на вечно киселото му лице и един белег образуваше блед триъгълник на тъмната му буза, почти като огледален образ на белега на Раган, само че по-заличен от възрастта и на косъм по-близо до окото. Жената, в елегантно извезана със златни нишки синя коприна, беше почти на средна възраст и доста симпатична, макар че носът й може би беше прекалено дълъг, за да мине за красавица. Малка синя мрежичка събираше тъмната й коса, сипеща се почти до кръста й, но се беше накичила с тежка огърлица от злато и рубини с подходяща гривна, пръстени с геми и скъпоценни камъни красяха почти всеки пръст на двете й ръце. Докато Масема изглеждаше настръхнал и готов да се нахвърли на нещо, оголил зъби, тя се държеше с изискана сдържаност и елегантност.

— Толкова много хора ви следват навсякъде, където отидете — говореше тя, — че редът отлита от стените на града, щом се появите. Хората не са спокойни за живота и имота си…

— Лорд Дракона е разкъсал всички брънки на закона, всички връзки са от смъртните мъже и жени. — Гласът на Масема беше разгорещен, но по-скоро напрегнат, а не ядосан. — Пророчествата твърдят, че лорд Дракона ще разкъса всички вериги, които обвързват, и е така. Сиянието на лорд Дракона ще ни защити срещу Сянката.

— Тук ни заплашва не Сянката, а крадците, джебчиите и побойниците. Някои от тези, които ви следват — мнозина, — вярват, че могат да взимат това, което поискат, без да плащат.

— Справедливостта ще дойде по-късно, когато се родим отново. Грижата за нещата от този свят е безплодна. Но добре. Щом искаш земна справедливост — устните му се разкривиха презрително, — тъй да е. Оттук насетне на мъж, който открадне, да му се отсича дясната ръка. Мъж, който се забърка с жена, който я озлочести или извърши убийство, да бъде обесван. Жена, която открадне или извърши убийство, да бъде набита с камшици. Ако някой обвини и намери дванадесет, които да се съгласят, да се изпълни. Тъй да бъде.

— Както кажете, разбира се — измърмори жената. Външно запази спокойствие, но гласът й прозвуча потресено. Нинив нямаше представа за законите на Геалдан, но не допускаше, че се прилагат толкова безразборно. Жената си пое дълбоко дъх. — Остава открит въпросът с храната. Все по-трудно става да се изхранят толкова много хора.

— Всеки мъж, жена и дете, дошли при лорд Дракона, трябва да са с пълен корем. Така да бъде! Където може да се намери злато, може да се намери и храна, а твърде много злато има по земния свят. Твърде много грижа за злато. — Главата на Масема се люшна гневно. Не от гняв към нея, но изобщо. Изглеждаше готов да издири всички, които се грижат за златото, и да изсипе гнева си върху главите им. — Лорд Дракона се е Преродил. Сянката виси над света и само лорд Дракона може да ни спаси. Само вяра в лорд Дракона, покорство и подчинение на света пред лорд Дракона. Всичко друго е безплодно, ако не и скверно.

— Благословено да е в Светлината името на лорд Дракона. — Прозвуча като зазубрен отговор. — Не е вече само въпрос на злато, милорд. Намирането и превозването на храна е достатъчно…

— Аз не съм лорд — прекъсна я той, вече наистина ядосан, и се наведе към нея със слюнка по устните. Макар лицето й да не се промени, ръцете й затрепераха, сякаш искаха да стиснат роклята й. — Няма друг господар освен лорд Дракона, у когото се всели Светлината, и аз съм само един смирен глас на лорд Дракона. Запомнете това! Издигнати или нищожни, сквернословците заслужават бич!

— Простете ми — измърмори отрупаната със скъпоценности жена и разпери поли в реверанс, подходящ за кралски двор. — Така е, както кажете, разбира се. Няма друг господар освен лорд Дракона и аз съм само една смирена следовница на лорд Дракона — благословено да е името на лорд Дракона, — която идва тук да чуе мъдростта и наставничеството на пророка му.

Масема отри устата си с опакото на ръката си и изведнъж се успокои.

— Твърде много злато носиш. Не оставяй земните притежания да те изкусят. Сгур е златото. Лорд Дракона е всичко.

Тя тутакси взе да сваля пръстените от ръцете си и преди да е свалила още втория, хилавият тип изприпка до нея, извади кесия от джоба на палтото си и й я поднесе, за да ги пусне вътре. Гривната и огърлицата последваха пръстените.

Нинив погледна Юно и вдигна вежда.

— Всеки петак отива за бедните — отвърна той шепнешком. — Или за някой, който има нужда. Ако някоя проклета търговка не му е отстъпила цялата си къща, ще спи в скапана конюшня или в някоя от колибите извън града.

— Дори храната му идва като дарение — каза Раган също така тихо. — Отначало му поднасяха блюда като на крал, докато не разбраха, че раздава всичко, с изключение на някой комат хляб, супа или яхния. Напоследък отбягва да пие и вино.

Нинив поклати глава. Предположи, че това е начин да се намерят пари за бедните. Просто ограбваш някого, който не е беден. Разбира се, в края на краищата това щеше да направи всички бедни, но за известно време сигурно действаше. Зачуди се дали Юно и Раган са съвсем наясно с нещата. Хората, които твърдяха, че събират пари за други, често намираха начин да натъпчат голяма част от тях в собствените си джобове или пък им харесваше властта, която им осигуряваше това разпределяне, много им харесваше. Тя лично изпитваше по-добри чувства към човек, който вади меден петак от собствената си кесия, отколкото към тип, който измъква златна крона от чужда. И то за глупаци, които си бяха изоставили фермите и работилниците, за да последват този… този пророк, без никаква представа откъде ще им се намери следващото ядене.

Жената в стаята приклекна в още по-дълбок реверанс пред Масема и сведе глава.

— До следващия път, когато отново ще имам честта да чуя мъдрите слова и съвети на пророка. Да е благословено в Светлината името на лорд Дракона.

Масема й махна разсеяно — вече я беше забравил. Беше ги видял в коридора и ги гледаше с физиономия, толкова близка до задоволството, колкото можеше да изрази киселото му лице. Не беше много близка. Жената се изниза покрай тях, без изобщо да ги забележи. Нинив изсумтя, когато косматият тип в червеното палто им махна настойчиво да влязат. При все че я бяха накарали да си предаде накитите, жената все пак бе успяла да запази царствената си осанка.

Кльощавият се дотътри обратно на мястото си до вратата, докато тримата мъже се здрависаха по обичая на Граничните земи, стискайки се един друг за лактите.

— Мир да благослови меча ти — изрече Юно, а Раган повтори думите му като ехо.

— Мир да благослови лорд Дракона — последва отговорът — и неговата Светлина да освети всички нас. — Нинив затаи дъх. Значението на последното не подлежеше на съмнение: лорд Дракона беше източникът на Светлината. И този имаше нахалството да обвинява други в сквернословие! — Дойдохте ли най-после до Светлината?

— Ние вървим в Светлината — отвърна Раган предпазливо. — Както винаги. — Юно запази мълчание с безизразно лице.

По грубите черти на Масема заигра търпеливо отегчение.

— Няма друг път към Светлината освен чрез лорд Дракона. Вие ще разберете пътя и истината най-накрая, защото сте видели лорд Дракона, а само ония, чиито души са погълнати в Сянката, могат да видят и да не повярват. Вие не сте такива. Ще повярвате.

Въпреки топлината и вълнения шал, косъмчетата по ръцете на Нинив настръхнаха. Гласът на мъжа беше изпълнен с абсолютна увереност и от толкова близо можеше да се види блясъкът в почти черните му очи — граничеше с лудост. Той плъзна погледа си по нея и тя потръпна. Пред него и най-побеснелия Бял плащ щеше да изглежда кротък.

— Ти, жено. Ти готова ли си да дойдеш до Светлината на лорд Дракона, оставяйки грях и плът?

— Вървя си аз в Светлината, колкото мога. — Подразни я това, че отговори също така предпазливо като Раган. Грях ли? Тоя за какъв се взимаше?

— Твърде много те е грижа за плътта. — Смразяващият поглед на Масема се плъзна по червената й рокля и плътно увития около нея шал.

— А ти какво искаш да ми кажеш с това? — Окото на Юно се изцъкли от удивление, а Раган започна да й шътка тихичко, но тя вече не можеше да се спре. — Да не би да си въобразяваш, че имаш право да ми казваш как да се обличам? — И преди още да е осъзнала какво прави, отвърза шала и го свали на лактите си: бездруго беше много горещо. — Никой мъж няма такова право, към мен или към която и да е жена! И гола да реша да тръгна, не е твоя работа!

Масема огледа за миг бюста й с презрение — без най-малкия намек за възхищение в блесналите му очи, само злъчно презрение — след което вдигна свирепия си поглед към лицето й. Истинското око на Юно стана съвсем като нарисуваното, зареяно навъсено в празното пространство, а Раган се присви и замърмори нещо.

Нинив преглътна. Дотук с предпазливия й език. За пръв път в живота си съжали дълбоко, че говори каквото й е на ума, без най-напред да помисли. Щом този мъж можеше да заповядва да секат ръцете на хората и да ги бесят с някакви жалки пародии на съд, на какво ли друго беше способен? Реши, че е достатъчно ядосана, за да прелее.

Но ако го направеше… Ако Могедиен или Черните сестри наистина бяха в Самара?… „Но ако не прелея…“ Ужасно й се прииска отново да се увие в шала, чак до брадичката. Но не и пред очите му. Нещо в тила на мозъка й я загълча да престане да се прави на празна кратуна — само мъжете се оставяха гордостта да надвие здравия разум, — но тя срещна погледа на Масема с предизвикателство, въпреки че й се наложи да замълчи още малко и да преглътне повторно.

Той сви устни.

— Такива дрехи се обличат, за да примамват мъжете и за нищо друго. — Не разбираше как е възможно гласът му да е толкова трескав и в същото време леден. — Мислите за плътта отвличат ума от лорд Дракона и Светлината. Мислил съм да се забранят дрехите, които отвличат мъжките очи, а мъжете, които привличат жени, да бъдат бити с камшици, докато се научат, че само в съвършено съзерцание на лорд Дракона и Светлината може да се намери радост. — Всъщност той вече не я гледаше. Блясъкът на тъмните му очи прозираше през нея, зареян в нещо далечно. — Да се затворят и сринат до основи кръчми и продавници на питиета, омайващи ума, и всякакви други места, що отвличат умовете човешки от съзерцанието съвършено. Влизал съм и аз в такива места, в своите дни на грях, но сега съжалявам с цяло сърце, както всички трябва да съжалят в мига на своето преображение. Съществуват само лорд Дракона и Светлината! Всичко друго е измама и клопка на Сянката!

— Това е Нинив ал-Мийра — намеси се Юно, използвайки паузата, докато пророкът си поемаше дъх. — От Емондово поле, в Две реки, откъдето идва и лорд Дракона. — Главата на Масема бавно се извърна към едноокия мъж и Нинив бързо се възползва от възможността да намести шала, както й се искаше. — Тя беше във Фал Даря с лорд Дракона, а също и във Фалме. Лорд Дракона я спаси във Фалме. Лорд Дракона се грижи за нея като за родна майка.

В друг момент Нинив сигурно щеше да му каже някои неща и дори да го зашлеви. Ранд не беше я спасил — или не точно, всеки случай. Майка, я го виж ти! Масема отново се обърна към нея. Фанатичният блясък в очите му допреди малко беше нищо в сравнение със сегашния. Сега очите му направо сияеха.

— Нинив. Да. — И той заговори трескаво. — Да! Спомням си името ти и лицето ти. Благословена си ти сред жените, Нинив ал-Мийра, и никоя не е по-благословена от теб освен самата майка на лорд Дракона, че си се грижела за лорд Дракона, когато е отрасвал. Грижела си се за лорд Дракона, когато е бил дете. — Той сграбчи ръцете й — пръстите му се впиха болезнено в тях, но той, изглежда, не го забеляза. — Ти ще говориш на тълпите за детството на лорд Дракона, за първите му слова на мъдрост, за чудесата, които са го съпровождали. Светлината те изпрати тук, за да служиш на лорд Дракона.

Нинив не беше съвсем сигурна какво да отговори. Честно казано, не беше виждала никакви чудеса около Ранд. Беше чувала за разни неща в Тийр, но това, което предизвиква един тавирен, трудно можеше да се нарече чудо. Едва ли. Дори случилото се във Фалме си имаше рационално обяснение. Донякъде. Колкото за мъдри слова, първото подобно нещо, което беше чула от него, беше трескаво обещание да не замерва повече никого с камък, при това положено след като добре го беше напердашила по задника. Не смяташе, че след това е чувала от него и една дума, която би могла да нарече „мъдра“. Във всеки случай, дори Ранд да беше изричал мъдри пословици още от люлката, дори да бяха святкали комети нощем и да бе имало разни други поличби денем, пак нямаше да остане с този луд.

— Аз трябва да отпътувам надолу по реката — каза тя предпазливо. — За да се присъединя към него. Към лорд Дракона. — Името се запецна на езика й, но пред пророка не можеше да нарече Ранд само с името му. „Просто съм благоразумна. Нищо повече.“ „Мъжът е дъб, жената — върба“, гласеше една поговорка. Дъбът упорства срещу вятъра и се скършва, докато върбата се навежда, когато се наложи, и оцелява. Това съвсем не означаваше, че навеждането трябва да й харесва. — Той… хм, лорд Дракона… е в Тийр. И ме извика да отида там.

— Тийр. — Масема най-после я пусна и тя скришом разтри мястото, където я бе стиснал. Въпреки че не се налагаше да се крие: той отново се беше зареял някъде. — Да, чух за това. Когато Амадиция дойде при лорд Дракона, както Геалдан, ще поведа хората към Тийр, за да се сгреят от лъчите на лорд Дракона. Ще разпратя ученици, за да разпръснат словото за лорд Дракона из Тарабон и Арад Доман, до Салдеа и Кандор, до Граничните земи, до Андор, и ще поведа хората да коленичат в нозете на лорд Дракона.

— Мъдър план… хм… о, пророче на лорд Дракона. — По-идиотски план не беше чувала в живота си. Което съвсем не означаваше, че няма да подейства. Идиотските планове често успяваха, странно защо, особено когато с тях се заловят мъже. На Ранд можеше дори да му хареса всички тези нещастници да коленичат пред него, особено ако бе станал и наполовина толкова високомерен, колкото твърдеше Егвийн. — Но ние… Аз не мога да чакам. Призована съм, а когато лорд Дракона призове, нищожните смъртни трябва да се подчиняват. — Все някой ден щеше да й се удаде възможност да му счупи главата на Ранд затова, че й се налагаше да бръщолеви всичките тия глупости! — Трябва да намеря кораб, отиващ надолу по реката.

Масема я изгледа толкова продължително, че тя започна да се изнервя. По гърба й потече пот, както и между гърдите, и не беше само от жегата. Пред този поглед и Могедиен щеше да се изпоти.

Накрая той кимна и свирепият му фанатизъм угасна, заменен от кисело навъсен поглед.

— Да — въздъхна той. — Щом си повикана, трябва да отидеш. Върви със Светлината и в Светлината. Облечи се малко по-прилично — онези, що са били близки до лорд Дракона, трябва да бъдат пример за добродетел пред останалите — и се отдай на размисъл за лорд Дракона и Светлината.

— А корабът? — настоя Нинив. — Трябва да знаете кога ще пристигне някой кораб в Самара или в някое близко село по реката. Ако можете да ми кажете къде да намеря кораб, ще направите пътуването ми много по… бързо. — Щеше да каже „по-леко“, но съобрази, че лекото едва ли има голямо значение за Масема.

— За такива неща неща не ме е грижа — отвърна той сприхаво. — Но ти си права. Когато лорд Дракона заповяда, трябва да се явиш на часа. Ще попитам. Ако може да се намери някой съд, все някои ще ми каже. — Очите му се отместиха към двамата мъже. — А вие се погрижете дотогава тя да е в безопасност. Ако настои да се облича по този начин, ще привлича мъже с порочни мисли. Трябва да бъде пазена като своенравно дете, докато се събере отново с лорд Дракона.

Нинив прехапа език. Върба. Не дъб, щом трябва да си върба. Постара се да прикрие раздразнението зад усмихната маска — съдържаща цялата благодарност, която този идиот можеше да пожелае. Опасен идиот обаче. Не биваше да го забравя.

Юно и Раган се сбогуваха набързо, с нови стискания за лактите, и я подбраха навън, прихващайки я под мишниците, като че ли бяха решили, че кой знае защо, трябва да я разкарат колкото се може по-бързо от очите на Масема. Масема, изглежда, ги беше забравил още преди да са стигнали до вратата. Беше се загледал навъсено в косматия мъж с окаяния вид, чакащ ред до някакъв груб мъж в селско палто, който мачкаше шапката си в ръце и на широкото му лице бе изписано благоговение.

Тя не каза една думичка, докато се връщаха по същия път през кухнята, където старицата продължаваше да смуче въздух през редките си зъби и да бърка супата, сякаш беше застинала в това положение. Задържа езика си зад зъбите и докато си получаваха обратно оръжията, задържа го дори докато излизаха от алеята на нещо, което според ширината си можеше да мине за улица. След това размаха пръст под носовете им.

— Как смеете да ме влачите така! — Минувачите се захилиха — мъжете съжалително, жените — одобрително — макар че никой нямаше как да знае за какво точно им крещи. — Още пет минути и щях да го накарам да ми намери кораб още днес! Само да сте посмели да ми посегнете още веднъж…

Юно изсумтя така силно, че тя се стресна и млъкна.

— Още пет скапани минути и Масема щеше да ти посегне, проклетникът проклети. Или по-точно, щеше да накара някой друг проклетник да го направи, да му се не види! Каже ли той нещо да се направи, винаги се намират петдесет проклети ръце, или сто, или хиляда скапани ръце, мътните да ме вземат, които да го свършат! — Той закрачи енергично по улицата — Раган тръгна до него — и на Нинив й се наложи да ги последва, за да не остане сама. Юно крачеше, сякаш беше сигурен, че тя ще ги догони — къде ще ходи. Тя за малко щеше да тръгне в обратна посока, само за да му докаже, че не е прав. Следването на двамата обаче нямаше нищо общо със страха, че може да се изгуби из тези криви улици. Все щеше да се оправи. Някак. — Той дори нареди един проклет лорд от Върховния съвет на Короната да бъде набит с камшици… набит!… макар че тонът му далеч не беше толкова разгорещен като твоя — заръмжа едноокият. — Пренебрежение към словото на лорд Дракона, така го нарече. Мир! Да го пита тя какво право имал да обсъжда проклетите й дрехи! Отначало се справи доста добре, но нали видях лицето ти най-накрая. Беше готова да го навикаш. Единственото по-лошо, което можеше да направиш, бе да споменеш проклетото име на лорд Дракона. Това той го нарича сквернословие. Все едно да споменеш проклетото име на Тъмния, да опустее дано.

Раган кимна и перчемът на темето му се люшна.

— Юно, спомняш ли си лейди Беломе? Щом дойдоха първите слухове от Тийр с името на лорд Дракона, Нинив, тя каза нещо за „този Ранд ал-Тор“ в присъствието на Масема и той тутакси нареди да донесат брадва и дръвник.

— Обезглавил е жена заради това? — възкликна тя невярващо.

— Не — измърмори Юно с отвращение. — Но само защото проклетницата запълзя по корем, когато се увери, че не се шегува, проклетникът му скапан. Извлякоха я и я вързаха за проклетите й китки отзад на собствената Й карета, и после я биха през цялото проклето село, в което стана всичко това. Собствените й скапани слуги стояха като тумба тъпи селяци и гледаха, без дума да обелят, да им се не види.

— Когато всичко свърши — добави Раган, — тя благодари на Масема за милостта му, както и лорд Алешин. — Тонът му беше доста натъртен, което никак не й хареса: изтъкваше й го като поука и смяташе по тоя начин да я вразуми. — И двамата имаха защо, Нинив. Техните глави нямаше да са първите, които е набивал на кол. Твоята щеше да е поредната. Както и нашите, ако се опитахме да ти помогнем. Масема не търпи фаворити.

Тя дълбоко пое дъх. Как беше възможно Масема да придобие толкова власт? И очевидно не само сред своите последователи. Но пък, от друга страна, нямаше никаква причина лордовете и знатните дами да са по-малки глупаци от селяците. Онази видиотена жена с пръстените сигурно беше някоя благородничка — никоя търговка не си позволяваше да носи рубини. Но все пак в Геалдан трябваше да има някакви закони, съдилища и съдии. Къде беше кралицата им, или кралят? Не помнеше от кого точно се управлява Геалдан. Никой в Две реки не разбираше много-много от крале и кралици, но нали все пак те бяха за това, да се грижат правосъдието да се въздава справедливо. Но каквито и да ги вършеше Масема тук, това не беше нейна грижа. Имаше си по-важни проблеми, за да се тревожи за някакво си стадо кретени, позволяващи да ги тъпче един побъркан.

Все пак любопитството я накара да попита:

— Все пак още не е забранил на мъжете и жените да се гледат, нали? Какво смята, че ще стане, ако няма сватби и деца? Сигурно след това ще спре хората да орат и сеят, да тъкат или да правят обувки, за да могат всички да размишляват за Ранд ал-Тор? — Тя съзнателно натърти на името. Тия двамата продължаваха да го наричат „Лорд Дракона“ почти толкова ревностно, колкото Масема. — Вижте какво ще ви кажа. Ако тоя се опита да нарежда на жените как да се обличат, наистина ще вдигне бунт. Срещу себе си. — В Самара не можеше да няма нещо като Женския кръг — в повечето селища имаше, макар да го наричаха различно, дори когато не беше нещо официално; винаги съществуваха неща, за които на мъжете им липсваше достатъчно ум, за да ги оправят — и те със сигурност се караха на жени затова, че се обличат неподходящо, но не беше същото, като да си пъха някой мъж пръста в тези неща. Жените не се месеха в мъжките работи — е, не повече, отколкото е необходимо — и мъжете също не можеше да се месят в женските. — А предполагам, че и мъжете няма да реагират по-добре, ако се опита да затвори кръчмите. Още не съм срещала мъж, който не би побеснял, ако от време на време не може да си топне носа в халбата.

— Може да го направи — каза Раган, — а може и не. Понякога той заповядва някои неща, друг път ги забравя или просто ги отлага, защото се появява нещо по-важно. Ще се изненадаш — добави той сухо — какво са в състояние да приемат следовниците му, без дори да захленчат. — Тя забеляза, че двамата с Юно междувременно бяха застанали от двете й страни и следяха бдително минувачите по улицата. Изглеждаха готови мигом да извадят мечовете си и да ги развъртят. Ако наистина смятаха да изпълнят заповедите на Масема, скоро щяха да премислят.

— Той не е против проклетите женитби — изръмжа Юно и се загледа толкова свирепо в един продавач с тава банички, че той се обърна и побягна, забравяйки да вземе монетите от две купувачки. — Пак имаш късмет, че не се сети, че си без мъж, иначе щеше да те прати при лорд Дракона омъжена. Понякога подбира триста-четиристотин неженени мъже и още толкова жени и ги жени наведнъж, мътните го взели. Повечето от тях не са и виждали другия преди женитбата. Щом тия скапаняци с пилешки мозъци не се оплакват от такава проклетия, мислиш ли, че ще мрънкат заради някакъв си ейл, да те…

Раган промърмори нещо под нос, но тя чу достатъчно, за да присвие очи. „Някои просто не знаят какъв късмет са извадили, проклетниците му.“ Само това каза. И дори не забеляза гневния й поглед. Оглеждаше съсредоточено улицата, да не би някой да се опита да им я измъкне като прасе от чувал. Тя почти се изкуси да развърже шала и да го захвърли. Изглежда, не чу и сумтенето й. Когато пожелаеха, мъжете можеха да стават непоносимо слепи и глухи.

— Добре поне че не поиска да ми отмъкне накитите — каза тя. — Коя беше оная глупава жена, дето му даде своите? — Сигурно умът й не беше наред, след като бе станала една от последователките на Масема.

— Това — отвърна Юно — беше Алиандре, благословената от Светлината кралица на проклетия Геалдан. С още дузина титли, както обичате да се кичите с проклетите си титли вие, югоземците.

Нинив се спъна и едва се задържа да не падне.

— Така значи го постига той! — възкликна тя и отблъсна протегнатите им за помощ ръце. — Щом кралицата е толкова глупава, че да го слуша, нищо чудно, че прави каквото си иска.

— Не е глупава — отвърна й рязко Юно и я стрелна с намръщеното си око, след което продължи да се оглежда. — Напротив, мъдра е. Когато се окажеш на гърба на някой проклет див кон, гледаш, да те вземат мътните, да яздиш накъдето той тръгне, ако си достатъчно умен, че да се сетиш да излееш водата от проклетия си ботуш, а не да се чудиш що ти е мокро на крака, опустяло макар. Мислиш, че е глупава, щото Масема й взе пръстените ли? Достатъчно е умна проклетницата, за да се сети, че той може да поиска нещо повече, ако престане да носи накити, когато идва при него. Първия път той отиде при нея — оттогаз е обратното — и наистина свали пръстените от скапаните й пръсти. Имаше нанизи с перли на косата си и той ги скъса, за да ги измъкне. Всичките й придворни дами запълзяха на колене, за да събират проклетите търкалца по пода. Алиандре сама събра няколко.

— На мен не ми звучи чак толкова мъдро — отвърна тя начумерена. — По-скоро ми прилича на страхливост. — „А чии коленца се разтрепераха, когато те погледна? — попита я заядливо гласецът в тила й. — Коя се изпоти като последна тъпачка?“ Но поне беше успяла да се овладее. „Така е. Да се наведеш като върба не е като да се свиеш като мишка.“ — Тя кралица ли е, или не е?

Двамата мъже си размениха толкова дразнещите я погледи и Раган й отвърна кротко:

— Ти не разбираш, Нинив. Алиандре е четвъртата поред, заела Благословения от Светлината трон, откакто дойдохме в Геалдан, а още не е минала и половин година. Джоанин носеше короната, когато Масема започна да събира малки тълпи, но той смяташе, че Масема е някакъв безобиден побъркан, и не направи нищо дори когато тълпите започнаха да нарастват и благородниците го предупреждаваха, че трябва да сложи край на това. Джоанин умря при ловна злополука…

— Ловна злополука! — вметна Юно и се озъби. Един продавач, който случайно срещна погледа му, изтърва тавата си с игли и куки за плетене. — Освен ако не е могъл да различи едно проклето острие на скапано копие за глиган от друго, нещастникът му проклети. Пустите му югоземци с тяхната пуста Игра на Домове!

— И го наследи Елизел — подхвана отново Раган. — Тя вдигна войската да разпръсне тълпите, докато накрая се стигна до решителната битка и войската бе попиляна.

— Проклето скапано оправдание за войници — избоботи Юно. Май се налагаше отново да му направи забележка за езика.

Раган кимна съгласен, но продължи разказа си.

— Казват, че след това Елизел глътнала отрова, но все едно как е загинала, беше сменена от Терезия, която се задържа точно десет дни след коронацията, докато не реши да прати две хиляди войници срещу десетхиляднята тълпа, събрала се да слуша Масема пред стените на Джеанна. След като войниците бяха надвити, тя абдикира и се омъжи за един богат търговец. — Нинив го зяпна недоверчиво, а Юно изсумтя. — Така поне казват — продължи по-младият мъж. — Разбира се, в тази земя бракът с човек от простолюдието означава, че се отказваш завинаги от претенции за трона, и каквото и да е изпитвал Берон Горед от това, че ще се ожени за хубавица от кралска кръв, чувам, че бил измъкнат от леглото в малките часове на нощта от слугите на Алиандре и го били домъкнали в двореца Джеда за женитбата. Терезия се оттегли да живее в селското имение на съпруга си, а Алиандре беше коронясана, всичко това до изгрев слънце, и новата кралица повика Масема в двореца, за да му поднесе уверенията си, че няма повече да го безпокоят. Само след две седмици вече той викаше нея. Не знам доколко тя наистина вярва в проповедите му, но знам, че пое трона на една страна на ръба на гражданска война, с Белите плащове, готови да нахлуят, и тя спря всичко това по единствения начин, който беше възможен. Това значи мъдра кралица и един мъж би могъл да се гордее с това, че й служи, дори да е югоземка.

Нинив отвори уста и забрави какво щеше да каже, когато Юно каза с почти безгрижен тон:

— Преследва ни някакъв проклет Бял плащ. Не се озъртай, жено. Би трябвало да имаш достатъчно скапан разум в главата си, за да не го правиш.

Вратът й се вкочани от усилието да не отмества поглед встрани; по гърба й пробягаха тръпки.

— Завий на следващия ъгъл, Юно.

— Това ще ни отведе встрани от главните улици и проклетите порти. Сред тълпите проклетникът може дя ни изгуби.

— Завий! — Тя вдиша бавно, та гласът й да не е толкова писклив. — Трябва да го видя.

Юно изръмжа толкова свирепо, че хората се заотдръпваха на десетина крачки пред тях, но на следващата пресечка завиха. Докато завиваха, тя лекичко извърна глава, само колкото да го мерне с крайчеца на окото си. Не можеше с нищо да се сбърка това красиво лице — лицето, което беше сигурна, че ще види. Никой друг Бял плащ освен Галад не можеше да има причина да я преследва, нито пък някой да тръгне но стъпките на Юно и Раган.