Робърт Джордан
Небесният огън (47)

Глава 46
Други битки, други оръжия

Ранд се загледа след Ашмодеан, намръщен и зачуден доколко ли наистина може да му се довери, и се стресна, когато Авиенда хвърли чашата си на пода и виното се плисна по чергите. Айилците не разхищаваха нищо, което ставаше за пиене, не само водата.

Зяпнала в мокрото петно, тя изглеждаше също толкова изненадана, но само за миг, а в следващия вече го изгледа свирепо.

— Значи Кар-а-карн все пак ще отиде в града, макар че едва седи изправен. Аз казах, че Кар-а-карн е нещо повече от другите хора, но не знаех, че е и нещо повече от смъртен.

— Къде са дрехите ми, Авиенда?

— Ти си само плът!

— Дрехите ми, моля.

— Не забравяй своя тох, Ранд ал-Тор. След като аз мога да помня джи-е-тох, и ти трябва да помниш своя. — Това като че ли беше излишно да го казва; по-скоро слънцето щеше да залезе по обед, отколкото тя да забрави и най-малкото късче на своя джи-е-тох.

— Ако продължаваш по този начин — отвърна й той усмихнат, — току-виж съм си въобразил, че си се загрижила за мен.

Подхвърли й го на шега — имаше само два начина да се оправи с нея, като се пошегува или като не я зачете; да спори беше фатално — при това съвсем лека, като се има предвид, че бяха изкарали една нощ в прегръдките си, но очите й се ококориха от гняв и тя дръпна костената гривна, сякаш искаше да я измъкне и да го замери с нея.

— Кар-а-карн е толкова високо над останалите хора, че няма нужда от дрехи — изсъска тя. — Щом е решил да тръгва, да тръгва гол! Трябва ли да доведа Сорилея и Баир? Или може би Инайла, Сомара и Ламеле?

Той изтръпна. От всички Деви, конто се държаха с него като с отдавна изгубеното си десетгодишно синче, тези трите бяха най-лошите. Ламеле дори му носеше супа — тя не можеше и за едно прасе да забърка, но настояваше да му готви супата!

— Доведи когото си щеш — отвърна й той спокойно и много твърдо. — Но аз съм Кар-а-карн и аз ще отида в града. — С малко късмет можеше и да си намери дрехите преди да се е върнала. Сомара беше по-висока от него и в момента сигурно по-силна. Единствената сила нямаше да му свърши никаква работа; сега нямаше да може да привлече сайдин дори самият Самаил да се изправеше пред него, камо ли да го задържи.

Зяпна я, когато тя се изтегна на лакът, оправи старателно полите си и пак си наля вино. Ако отново й споменеше за женитба, сигурно пак щеше да го зашлеви през лицето, но в известен смисъл се държеше досущ все едно, че са женени. Поне що се отнася до най-лошите страни на брака. Онези, в които не изглеждаше и с един петак по-различна от Инайла или Ламеле, и то когато се държаха най-лошо.

Мърморейки си под нос, той се затътри покрай нея за ботушите си. До тях имаше сгънат чифт чисти вълнени чорапи, но нищо повече. Можеше, разбира се, да извика гай-шайн. И така всичко да се разчуе из целия лагер. Да не говорим за възможността Девите наистина да се намесят — тогава щеше да се повдигне въпросът дали е Кар-а-карн, комуто трябва да се подчиняват, или просто Ранд ал-Тор, един от мъжете, които трябва да държат под око. Някаква навита на руло черга в дъното на шатрата привлече окото му; чергите при тях винаги бяха изпънати. Вътре беше мечът му, с колана с токата на Дракона, увит около ножницата.

Авиенда си затананика тихичко и го загледа.

— Нямаш повече нужда от… това. — На последната дума натърти с такова отвращение, че чак да не повярва човек, че сама му го беше връчила.

— Какво искаш да кажеш? — В шатрата имаше само няколко малки сандъчета, инкрустирани със седеф или обковани с месинг. Едно бе покрито със златен варак. Айилците предпочитаха да си държат нещата на вързопи. Дрехите му ги нямаше в нито един от сандъците. Покритото със злато сандъче с изобразени по него странни птици и животни съдържаше здраво завързани торбички и когато вдигна капака му, го лъхна миризма на подправки.

— Куладин е мъртъв, Ранд ал-Тор.

Той се сепна и я изгледа.

— За какво ми говориш? — Нима Лан й го беше казал? Никой друг не знаеше. Но защо?

— Никой не ми го е казал, ако това си мислиш. Вече те познавам, Ранд ал-Тор. Всеки ден научавам нещо повече за теб.

— Не съм си и помислял такова нещо — изръмжа той. — Няма нищо, което някой да казва на когото и да е. — Раздразнен, той дръпна меча с ножницата и го понесе неловко под мишница, без да спира да търси. Авиенда продължи да си отпива от виното; стори му се, че прикрива усмивката си.

Направо страхотно. Върховните лордове на Тийр се изпотяваха, щом Ранд ал-Тор ги погледнеше, а кайриенците, изглежда, бяха готови да му предложат трона си. Най-мощната айилска армия, която светът бе виждал някога, бе прекосила Драконовата стена под заповедите на Кар-а-карн, вождът на вождовете. Цели държави трепереха при споменаването на Преродения Дракон. Държави! А ако не си намереше дрехите, щеше да си седи тук и да чака за разрешение да излезе от една пасмина жени, които си въобразяваха, че всичко им е по-ясно, отколкото на него.

Най-после ги намери — зърна извезания със злато маншет на червеното сетре под Авиенда. През цялото време беше седяла върху тях. Тя изсумтя кисело, когато я помоли да се отмести, но го направи. Най-после.

Както обикновено, тя го изгледа, докато се бръснеше и обличаше, и дори преля, за да му стопли водата, без много приказки — при това без да я е помолил, — след като той за трети път топна пръста си в легена и измърмори, че е студена. Всъщност той се притесняваше от това, че тя може да забележи колко е несигурен. „С всичко можеш да свикнеш, ако продължи достатъчно дълго“ — каза си той кисело.

Тя, изглежда, изтълкува погрешно поклащането на главата му.

— Елейн няма да има нищо против, ако те погледам, Ранд ал-Тор.

Той пусна връзките на ризата си и я изгледа.

— Наистина ли го вярваш?

— Разбира се. Ти й принадлежиш, но не може да забрани на никого да те гледа.

Той тихо се засмя и продължи с връзките. Добре че му напомни, че новооткритата й тайна крие в себе си незнание, освен всичко друго. Не можа да скрие хитрата си усмивка, докато привършваше с облеклото си, намести меча на колана и вдигна копието с пискюла. От последното усмивката му малко помръкна. Бе намислил да си го носи като напомняне за Сеанчан, но ето, че то го подсещаше за всички неща, с които трябваше да се оправи. Кайриенци и тайренци, Самаил и другите Отстъпници, Шайдо, държави и народи, които все още не го познаваха, народи, които трябваше да го познаят преди да дойде денят на Тармон Гай-дон. Сравнени е всичко това, отношенията му с Авиенда наистина изглеждаха нещо съвсем просто.

Щом излезе от палатката, Девите скочиха. Авиенда стоеше плътно до него, сякаш се канеше да го подхване, ако рухне. Настроението му с нищо не се подобри, когато Сюлин, с нейната шапка от бинтове я изгледа въпросително — не него; нея! — и изчака да кимне, преди да се разпореди Девите да се приготвят за тръгване.

Ашмодеан се появи, яхнал мулето си и повел Джейде-ен за юздите. Беше намерил някак си време да си облече нови дрехи, все тъмнозелена коприна. С изящни бели дантели по ръкавите и на яката, естествено. Позлатената арфа висеше на гърба му, но се бе отказал от веселчунския плащ и не носеше пурпурното знаме с древния символ на Айез Седай. Това задължение бе прехвърлено на един кайриенски бежанец на име Певин, навъсен мъж в одрипавяло селско палто от груба тъмносива вълна, на гърба на една кафяво женско муле, толкова крантаво, че сигурно не беше теглило талига поне от няколко години. Дълъг белег пресичаше едната буза на лицето му от долната челюст чак до оредяващата коса на темето му.

Певин беше изгубил жена си и сестра си от глада, а един свой брат и един син — в гражданската война. Никаква представа си нямаше мъжете на кой Дом ги бяха убили, нито кого бяха поддържали за Слънчевия трон. Бягството към Андор му бе отнело втори син от ръцете на андорски войници и втори брат от разбойници, а завръщането му бе струвало третия му син, загинал от копие на Шайдо, както и дъщеря му, отмъкната, докато той бил оставен, понеже го взели за мъртъв. Мъжът рядко проговаряше, но доколкото Ранд можеше да разбере, всичките му убеждения се свеждаха до три точки. Драконът се е Преродил. Последната битка наближава. И ако успее да се задържи край Ранд ал-Тор, ще може да види, че семейството му е отмъстено, преди целият свят да рухне. Светът, разбира се, щеше да рухне, но това нямаше никакво значение. Нищо нямаше значение, стига да може да види това възмездие. Той мълчаливо се поклони на Ранд от седлото си. Лицето му беше абсолютно безизразно, но знамето държеше изправено и здраво.

Ранд се метна на Джейде-ен и дръпна Авиенда зад себе си, без да й позволи да използва стремето, само за да й покаже, че може, след което смуши пъструшкото още преди тя да се е наместила. Тя го прегърна бързо с две ръце през кръста и изръмжа нещо, от което той успя да долови няколко откъслека, свързани с мнението й както за Ранд ал-Тор, така и за Кар-а-карн в настоящия момент. Плътно притискащото се в гърба му нейно тяло не само че беше приятно, но и подкрепата му бе добре дошла. Докато я дърпаше към седлото, за малко беше загубил увереност дали тя ще се качи, или той ще падне. Надяваше се да не го е забелязала. Надяваше се, че не затова го държи толкова здраво.

Аленото знаме с големия черно-бял диск заплющя зад Певин, докато се спускаха на зигзаг по хълма. После поеха през плитките долчини. Както обикновено, айилците не се впечатляваха особено от минаващата група, въпреки че знамето ги отличаваше не по-малко очебийно от обкръжаващия ги ескорт от неколкостотин Фар Дарейз Май, леко подтичващи с Джейде-ен и двете мулета. Общо взето си гледаха работата сред шатрите, покрили околните склонове, и вяло вдигаха очи при тропота на копитата.

Изумил се беше, когато разбра, че от следовниците на Куладин са взети в плен близо двадесет хиляди души — преди да напусне Две реки, нямаше изобщо да повярва, че е възможно толкова много хора да се съберат на едно място — но гледката се оказа дваж по-изумителна. На купчини от по четиридесет-петдесет, те бяха осеяли склоновете като зелки, мъже и жени, насядали голи под слънцето, всяка група под надзора на някой гай-шайн, ако въобще имаше такъв. Определено никой не им обръщаше особено внимание, само от време на време по някоя фигура в кадин-сор се приближаваше до някоя от групите и нареждаше на случайно подбрани мъж или жена да се отделят. Когото изберяха, веднага хукваше, без никой да го пази. Колкото до останалите, те си седяха кротко и почти отегчено, сякаш нямаше никаква причина да са на друго място, нито имаха желание.

Навярно щяха да надянат белите роби също толкова кротко. И все пак не можеше да не си спомни колко лесно същите тези хора вече бяха нарушили собствените си закони и обичаи. Куладин можеше и да е започнал това насилие или да го е заповядал, но те го бяха последвали и му се бяха подчинявали.

Загледан намръщено към пленниците — двадесет хиляди, и прииждаха още; той лично едва ли щеше да се довери на някой от тях да му служи като гай-шайн — Ранд едва след известно време забеляза странната промяна сред другите айилци. Девите и айилците, носещи копието, никога не поставяха на главите си нещо друго освен прословутата шуфа, и никога цвят, който да не се слива със скалите и сенките, но сега виждаше на челата им тесни алени превръзки. Навярно по един на всеки четирима-петима носеше такава ивица плат, завързана на слепоочията, с извезан или нарисуван над веждите диск — две слепени капки, едната черна, а другата — бяла. А най-странното беше, че някои гай-шайн също го носеха; повечето ходеха със спуснати качулки, но всеки гологлав го имаше. А алгай-д-сисвай в техните кадин-сор виждаха и не предприемаха нищо. Гай-шайн никога не можеха да носят нещо като тези, които имаха право да докосват оръжие. Никога.

— Не знам — отвърна кратко Авиенда в гърба му, когато я попита какво може да означава това. Той се опита да се изправи — тя наистина като че ли се държеше за него по-здраво, отколкото беше нужно. След малко тя продължи, но толкова тихо, че трябваше да напрегне целия си слух, за да схване думите й. — Баир заплаши да ме удари, ако пак й го спомена, а Сорилея ме удари по гърба с тояга, но мисля, че трябва да са тези, които твърдят, че са сисвай-ей-ман.

Ранд отвори уста да я попита за значението — знаеше само няколко думи от Древния език, не повече — когато в ума му изплува превода. Сисвай-ей-ман. Буквално — „копието на Дракона“.

— Понякога — изкикоти се Ашмодеан — на човек му е трудно да схване разликата между някого и неговите врагове. Те искат да притежават света, но ти, изглежда, вече притежаваш свой народ.

Ранд извърна глава и го изгледа продължително. Насмешката на лицето му угасна и той сви неловко рамене, и задържа мулето си редом до Певин и знамето. Бедата беше в това, че името наистина предполагаше — и не само предполагаше — притежание; това също изплува от паметта на Луз Терин. Невъзможно му се струваше да се притежава народ, но дори и да беше така, той не го искаше. „Само да ги използвам искам“ — каза си той с горчивина.

— Разбирам, че не го вярваш — каза Ранд през рамо. Никоя от Девите не си беше надянала такова нещо.

Авиенда отвърна колебливо:

— И аз не знам вече на какво да вярвам. — Говореше също толкова тихо като преди, но гласът й прозвуча сърдито и неуверено. — Много вери съществуват, а Мъдрите често си мълчат, сякаш и те не знаят истината. Някои казват, че следвайки теб, изкупуваме греха на своите предци, затова, че… сме излъгали надеждите на Айез Седай.

Трепетът в гласа й го изненада — никога не си беше помислял, че и тя може да бъде също толкова угрижена като всеки друг айилец заради това, което им бе разкрил за миналото им. „Засрамена“ сигурно беше по-подходящата дума от „угрижена“ — срамът представляваше важна част от джи-е-тох. Бяха засрамени от това, което са били — следовници на „Пътя на листото“ — и в същото време за това, че бяха изоставили своята обреченост.

— Твърде много хора вече са чули някаква версия или част от Пророчеството на Руйдийн — продължи тя с вече малко по-сдържан тон, но така убедено, сякаш сама бе чула нещо от това Пророчество още преди да започне да се учи за Мъдра, — но то е доста изопачено. Знаят, че ще ни унищожиш… Но мнозина вярват, че ще избиеш всички ни в безкрайни танци на копието, като жертва, която да изплати греха. Други са убедени, че самото „замъгляване“ е едно изпитание, което ще отсее само най-здравата ядка преди деня на Последната битка. Дори съм чувала някои да твърдят, че Айил сега сме твоят сън и че когато се събудиш от този си живот, нас повече няма да ни има.

Е, това вярване вече беше доста мрачно. Не стига, че им беше разкрил минало, което бяха сметнали за срамно. Направо беше чудо, че не бяха го напуснали всички. Или не бяха полудели.

— А какво вярват Мъдрите? — попита той също толкова тихо.

— Че каквото ще бъде, ще бъде. Ще спасим онова, което може да бъде спасено, Ранд ал-Тор. За повече не се надяваме.

„Ние“. Включваше и себе си сред Мъдрите, също както Егвийн и Елейн включваха себе си сред Айез Седай.

— Е — подхвърли й той весело, — предполагам, че Сорилея поне вярва, че трябва да ми скъса ушите. Вероятно Баир също така. Мелайне със сигурност.

— Наред с всичко останало — изломоти тя. И за негово разочарование се отдръпна от него, макар да продължаваше да се държи здраво за палтото му. — Те вярват в много неща, в които би ми се искало да не повярвам.

Той неволно се ухили. Значи все пак и тя вярваше, че трябва да му скъсат ушите. Една малка приятна промяна, откак се беше събудил.

Фургоните на Хаднан Кадийр се намираха на около миля от шатрата му, подредени в кръг в широка котловина между два хълма, на конто пазеха Каменните кучета. С изпънато по туловището му кремаво палто, Мраколюбецът с нос като сатър вдигна глава, триейки лицето си с обичайната голяма кърпа, когато Ранд мина край кервана със знамето и подтичващия ескорт. Моарейн също беше тук и оглеждаше фургона, в който под здравото платнище зад седалката беше завързана вратата тер-ангреал. Тя дори не се огледа, докато Кадийр не я заговори. Ако се съдеше по жестовете му, явно й намекваше, че може да придружи Ранд. Всъщност направо изгаряше от нетърпение да го направи, и нищо чудно. Сигурно много се радваше, че е укрил същността си на Мраколюбец толкова дълго, но колкото повече оставаше в компанията на Айез Седай, толкова повече се усилваше опасността да го разкрият.

Всъщност Ранд искрено се изненада, че този човек все още е тук. Поне половината фургонджии, влезли с него в Пустошта, се бяха измъкнали, след като прекосиха Драконовата стена, заместени от кайриенски бежанци, които Ранд беше подбрал лично, за да е сигурен, че не са от породата на Кадийр. Всяка сутрин очакваше да научи, че този тип също е избягал, особено след като Изендре се беше измъкнала. Девите за малко щяха да разнебитят фургоните, за да я намерят, докато Кадийр сновеше около тях, триейки пот с три кърпи наведнъж. Изобщо нямаше да съжалява, ако Кадийр успееше да се изниже някоя нощ. Айилците дори бяха получили заповед да не му пречат, стига да не се опита да отмъкне някой от скъпоценните фургони на Моарейн. С всеки ден ставаше все по-очевидно, че товарите им за нея са истинско съкровище, и на Ранд не му се искаше да разбере, че е изгубила част от него.

Той се озърна през рамо, но Ашмодеан гледаше право напред, без изобщо да обръща внимание на фургоните. Той твърдеше, че не бил имал никакъв контакт с Кадийр, откакто Ранд го бе пленил, и Ранд допускаше, че е така. Търговецът със сигурност никога не напускаше фургоните и айилските стражи не го изпускаха от очи, освен когато се криеше в своя.

Без да мисли, Ранд почти спря срещу фургоните. Разбира се, Моарейн можеше да поиска да го придружи в Кайриен; колкото и да беше натъпкала главата му, винаги изглеждаше готова да намери място за още нещо, а точно сега той можеше да изтърпи присъствието и съвета й. Но тя само го изгледа продължително и отново се обърна към фургона.

Намръщен, той отново смуши пъструшкото. Толкова по-добре, че му напомни, че си има други овци за стригане, за които не е нужно да знае. Беше станал твърде доверчив. Най-добре беше да внимава с нея не по-малко, отколкото с Ашмодеан.

„Не се доверявай на никого“ — помисли си той мрачно. Не можа да реши дали мисълта принадлежеше на Луз Терин, или си беше негова, но това едва ли имаше значение. Всеки си имаше някакви свои цели, свои намерения. Най-добре беше наистина да не се доверява напълно никому, освен на себе си. Но след като в ума му се просмукваше мисълта и на един друг мъж, доколко можеше да разчита и на себе си?

Лешояди изпълваха небето и пляскаха по земята сред рояци бръмчащи мухи, грачеха дрезгаво на лъскавите врани и се мъчеха да наложат правата си над мъртвите. Там, където айилци прекосяваха голите хълмове да извлекат телата на своите съсечени другари, птиците отскачаха тромаво настрана, грачеха възмутено и отново се укротяваха, щом двуногите се отдалечаха на няколко крачки. Лешоядите, враните и облаците мухи не можеха да затъмнят яркото слънце, но така изглеждаше.

Със свит стомах, мъчейки се да не гледа, Ранд сръга Джейде-ен още по-бързо. Авиенда отново се притисна в гърба му и Девите се затичаха. Никой не възрази и той не мислеше, че е само защото айилците можеха да издържат на такава скорост с часове. Дори Ашмодеан изглеждаше пребледнял. Лицето на Певин си остана безизразно, въпреки че яркото знаме, плющящо над главата му, изглеждаше като нелепа подигравка на това място.

Това, което се простираше напред, не беше много по-добро. Ранд помнеше Предвратието като един гигантски бръмчащ пчелен кошер, като заплетен заешки лабиринт от улички, изпълнени с шумотевица и колорит. Сега то представляваше широка ивица пепел пред ръбестите крепостни стени на Кайриен. Обгорени греди, налудничаво струпани върху каменни основи. По някой стол, лежащ насред прашната улицата, странно как недокоснат от огъня, набързо стъкмен вързоп, захвърлен от някой беглец, парцалена кукла — всякакви вещи, чието присъствие само подчертаваше опустошението.

Ветрове развяваха знамената по градските кули и по стените — Дракон, изпъкващ в своето пурпурно златисто на бяло поле тук, белите Полумесеци на Тийр върху червено-златист фон там. Средната част на Джангайските порти беше широко разтворена — трите високи арки в сивия камък се охраняваха от тайренски войници. Част от тях бяха на коне, но повечето — спешени, и разноцветните ивици на широките ръкави на камизолите им показваха, че са поданици на различни лордове.

Макар в града да бяха известени, че битката е спечелена и че за спасяването му са се притекли айилски съюзници, появата на петстотин Фар Дарейз Май предизвика известен смут. Ръце посегнаха колебливо към дръжките на мечовете, стиснаха копия и дългите пики. Част от войниците дори пристъпиха, готови да затворят портите. Командирът им, изправен на стремената и заслонил очи срещу слънцето, оглеждаше пурпурното знаме. И по-точно самия Ранд.

Изведнъж офицерът се отпусна на седлото си и промълви нещо, след което двама от тайренските конници се втурнаха на галоп назад през портите. Почти веднага той замаха с ръце на стоящите встрани пешаци и завика:

— Отворете път за лорд Дракона Ранд ал-Тор! Светлината да освети лорд Дракона! Слава на Преродения Дракон!

Войниците изглеждаха неспокойни от близостта на Девите, но се подредиха в две редици от двете страни на портите и с ниски поклони посрещнаха влизащия Ранд. Авиенда изсумтя шумно зад гърба му, и отново, когато той се изсмя. Тя не разбираше, а той нямаше намерение да й обяснява. Това, което го развесели, беше, че колкото и да се мъчеха тайренци и кайриенци да надуят главата му като балон от гордост с ласкателствата и поклоните си, той можеше да разчита поне на нея и на Девите, че ще изпуснат редовно балона. И на Егвийн. Както и на Елейн и Нинив, впрочем, стига изобщо да ги видеше отново. Като си помислеше, всички те като че ли смятаха това за главната грижа в живота си.

Градът отвъд портите секна смеха му.

Тук улиците бяха павирани, някои от тях — достатъчно широки, за да минат по тях една редица големи фургони, прави като изрязани с нож и пресичащи се под прави ъгли. Окръглените хълмове извън стените тук бяха изсечени и терасирани, облицовани с камък; изглеждаха толкова сътворени от човешка ръка, колкото каменните здания със строгите си прави линии и резки ъгли, или могъщите кули с недовършените им върхове, обкръжени от скелета. Неизброимо множество хора изпълваше улици и задънени алеи, с помръкнали очи и хлътнали бузи, сгушени под саморъчно сковани навеси или опърпани одеяла, изпънати вместо шатри, или просто сбити един до друг на открито, в тъмните облекла, отстъпени им от обитателите на Кайриен, или ярките дрехи на Предвратието и одежди от грубо изтъкана вълна от ферми и села. Дори и скелетата бяха пълни, на всяко ниво до най-горе, където хората изглеждаха дребни от височината. Само средата на улиците оставаше чиста по пътя на Ранд и Девите, и то едва след като тълпите се усетеха и се отдръпнеха от двете им страни.

Тъкмо видът на тези хора секна смеха му. Колкото и да изглеждаха окаяни и дрипави, натъпкани един до друг като овце в кошара, те го приветстваха с радостни възгласи. Нямаше никаква представа откъде знаят кой е, освен ако не бяха чули виковете на офицера при портата, но ревът на множеството се пренасяше пред него, докато Девите му проправяха път. Тътенът надмогваше отделните викове и заглушаваше думите, с изключение на „лорд Дракона!“, когато достатъчно хора го изревяха наведнъж, но смисълът бе ясен — мъже и жени бяха вдигнали на рамене невръстни дечица да го видят как минава, шалове и кърпи се развяваха от всеки прозорец, хората се опитваха да се промушат до него през кордона на Девите с протегнати ръце.

Те като че ли определено не изпитваха боязън от айилките при възможността да докоснат с пръсти ботушите на Ранд, и бяха толкова много, притискани от още по-внушителното множество зад тях, че някои успяваха да се промъкнат. Всъщност немалко от тях докосваха вместо него Ашмодеан — той определено имаше вид на владетел с пищните си дантели и освен това навярно смятаха, че лорд Дракона трябва да е по-възрастен от младежа в челото — но това беше без значение. Лицето на всеки, който успяваше да докосне нечий ботуш или стреме, дори това на Певин, грейваше от радост и той промълвяваше: „лорд Дракона“.

При това гръмко посрещане и конниците, пратени от офицера на портата, не беше изненада появата на Мейлан с дузина по-дребни тайренски благородници за свита и петдесет Бранители на Камъка да му отварят път. С посивяла коса, стегнат и строен в изящния са копринен сюртук с ивици от зелен сатен, върховният лорд яздеше с изправена стойка и леко отпуснат, като човек, който е яхал кон и е бил научен да командва още откакто е проходил. Не обръщаше внимание нито на потта по челото си, нито че можеше да стъпче някого. И двете неща за него сякаш бяха незначителни поводи за притеснение, от които потенето навярно го смущаваше повече.

Едорион, розовобузестият млад лорд, който бе дошъл в Ейанрод, беше в свитата му, вече не толкова пълен, колкото доскоро — палтото му с червените ивици бе леко провиснало по тялото. Единственият друг, когото Ранд разпозна, беше един широкоплещест мъж в зелени дрехи; Реймон, доколкото си спомняше, обичаше да играе на карти с Мат в Камъка. Повечето от останалите бяха все по-възрастни и никой от тях не обръщаше на тълпата повече внимание от Мейлан.

По знак на Ранд Девите пропуснаха Мейлан да мине през кордона им, но веднага затвориха обръча след него, факт, който върховният лорд отначало не забеляза. Когато го усети обаче, тъмните му очи затлеяха гневно. Често се гневеше този Мейлан, още откакто Ранд за първи път бе влязъл в Тийрския камък.

С появата на тайренците шумът наоколо взе да заглъхва и стихна до тихо мърморене. Мейлан се поклони вдървено на Ранд от седлото си. Погледът му се стрелна и към Авиенда, преди да реши да я пренебрегне, така както се стараеше да не забелязва Девите.

— Светлината да ви освети, милорд Дракон. Приветствам ви с добре дошъл в Кайриен. Длъжен съм да ви се извиня заради тази селска сган, но не знаех, че ще решите сега да влезете в града. Ако знаех, щях да ги разчистя. Смятах да ви устроя величествено посрещане, както се полага на Преродения Дракон.

— Вече го получих — отвърна Ранд и мъжът примигна.

— Както кажете, милорд Дракон. — Тонът му обаче недвусмислено подсказваше, че не разбира. — Ако благоволите да ме придружите до кралския дворец, там съм подготвил малко посрещане. Скромно, наистина, опасявам се, тъй като не бях предупреден, но все пак ще се постарая да…

— Каквото и да сте подготвили, ще е достатъчно — прекъсна го Ранд и си спечели вместо отговор нов поклон, съпътстван от мазна усмивка. Сега беше готов да се разтопи от угодничество, а само след час щеше да разговаря с него като с малоумен, който не може да разбере и най-простите факти под носа си, но под всичко това лежеше презрение и омраза, които лордът вярваше, че Ранд не забелязва, въпреки че грееха в очите му. Презрение от това, че Ранд не е лорд — поне не истински, според Мейлан, не от господарско потекло — и омраза, защото преди появата на Ранд Мейлан бе притежавал почти върховна власт над живота и смъртта на толкова хора, с малцина равни нему, и никой — над него. Едно беше да вярваш, че някой ден Пророчествата за Дракона ще се сбъднат: съвсем друго — това да се случи и да те лиши от толкова власт.

Последва миг на объркване, преди Ранд да нареди на Сюлин да позволи останалите тайренски владетели да подкарат конете си след Ашмодеан и знамето на Певин. Мейлан понечи да заповяда на своите Бранители отново да започнат да им разчистват пътя, но Ранд рязко се разпореди да тръгнат зад Девите. Войниците се подчиниха с безизразни физиономии, въпреки че офицерът им с белите пискюли поклати глава, а върховният лорд изписа на лицето си снизходителна усмивка. Усмивката му обаче се стопи, когато стана ясно, че тълпите сами се отдръпват пред крачещите в челото Деви. Това, че не им се налагаше да орат пътя си с бой, той приписа на айилската слава на диваци и се намръщи, след като Ранд му отговори с мълчание. И нещо, което Ранд веднага си отбеляза: след като тайренците тръгнаха с него, възгласите повече не се надигнаха.

Кралският дворец на Кайриен заемаше най-високия хълм в града, точно в самия му център, с квадратни очертания, мрачен и масивен. Всъщност от каменната грамада на двореца с многобройните му етажи и каменни тераси беше трудно да се види, че тук изобщо има хълм. Пътеките с високи колонади и тесните прозорци високо над земята с нищо не смекчаваха усещането за строгост, внушавано от сивите стъпаловидни кули, точно в средата на концентрични площади, извисяващи се все по-нагоре и по-нагоре. Улицата постепенно се превърна в дълга рампа, отвеждаща към високи бронзови порти и огромен квадратен вътрешен двор зад тях. Покрай стените бяха строени тайренски войници, замръзнали като статуи.

При появата на Девите през редиците им премина вълна на глух ропот, но той скоро бе заглушен от стройни войнишки възгласи:

— Вечна слава на Преродения Дракон! Вечна слава на лорд Дракона и на Тийр! Вечна слава на лорд Дракона и на върховния лорд Мейлан! — По израза на Мейлан човек можеше да си помисли, че всичко това е напълно спонтанно.

Слуги в тъмни одежди, първите кайриенци, които Ранд виждаше в този дворец, изтичаха с изкусно изработени златни купи и бели ленени кърпи в ръце и той слезе от седлото. Други притичаха да поемат юздите. Ранд се възползва от повода да умие лицето и ръцете си, за да остави Авиенда сама да слезе от коня. Ако се опиташе да й помогне, можеше и двамата да рухнат на каменните плочи.

Без ничие указание Сюлин избра двадесет Деви, които заедно с нея да го придружат вътре. От една страна, той се зарадва, че не настоява да задържи и последното си копие около него. От друга, му се искаше точно Инайла, Ламеле и Сомара да не са между двадесетте. Загрижените погледи, които му отправяха те — особено Ламеле, слаба жена с волеви скули и тъмнорижа коса, близо двадесет години по-голяма от него — го караха да стиска зъби и в същото време да им се усмихва окуражително. Авиенда сигурно беше намерила начин да поговори с тях и със Сюлин зад гърба му. „С Девите, изглежда, така и няма да мога да се разбера — помисли си той мрачно, докато хвърляше ленената кърпа в ръцете на слугата — но да ме изгори дано, ако се намери и една айилка, която най-после да разбере, че все пак съм Кар-а-карн!“

Останалите върховни лордове го поздравиха в основата на широкото стълбище, всички натруфени в цветни копринени палта със сатенени маншети и обшити със сребърни ширити ботуши. Беше повече от явно, че никой не бе разбрал предварително, че Мейлан е излязъл да го посрещне. Ториан с лице като картоф, странно посърнало за толкова едър мъж, подсмърчаше смутен в напоената си с благоухания носна кърпа. Гвеям, чиято оклепана с мазила брада правеше главата му да изглежда още по-плешива, стискаше месестите си юмруци и поглеждаше яростно към Мейлан още докато се кланяше на Ранд. Острият нос на Симаан сякаш трепереше от гняв; Маракон, със сини очи, рядкост за Тийр, така стисна тънките си устни, че те почти изчезнаха; а макар тясното лице на Хийрн да се топеше в щедри усмивки, той подръпваше несъзнателно лявото си ухо, както имаше навика да прави, когато нещо страшно го разгневеше. Само тънкият като меч Араком не показваше външно чувствата си, но пък той почти винаги сдържаше гнева си, докато наистина не кипнеше.

Възможността беше твърде благоприятна, за да я пропусне. С безмълвна благодарност към Моарейн — по-лесно е да объркаш глупака, отколкото да го събориш на земята, обичаше да казва тя — Ранд стисна топло месестата длан на Ториан и потупа свойски Гвеям по едрото рамо, отвърна на усмивката на Хийрн така сърдечно, сякаш бяха неразделни приятели, и кимна сдържано на Араком, като му хвърли уж многозначителен поглед. Симаан и Маракон почти пренебрегна — дари и двамата с погледи, хладни като планински вир зиме.

Засега това бе предостатъчно и нямаше нужда да следи как очите им зашариха и лицата им се опнаха угрижени. Тези знатни мъже бяха играли Даес Дай-мар, Играта на Домове през целия си живот, а пребиваването им сред кайриенците, които бяха в състояние да прочетат томове съдържание в една вдигната вежда или кратко окашляне, ги беше направило още по-чувствителни. Всеки от тях знаеше много добре, че Ранд няма особени причини да изпитва приятелски чувства към него, но всеки щеше да се чуди дали начинът, по който е поздравен, не крие някакъв действителен заговор с някой от останалите. Симаан и Маракон изглеждаха най-угрижени, но в същото време останалите ги поглеждаха с най-голямо подозрение. Навярно хладината му към тях наистина беше прикритие. Или целеше преднамерено да ги заблуди да мислят така.

Колкото до себе си, Ранд си помисли, че ако Моарейн беше тук, щеше да се гордее с него, както и Том Мерилин. Дори никой от тези седмина да не заговорничеше в момента срещу него — нещо, на което той не смяташе, че дори Мат би могъл да заложи — мъже в тяхното положение можеха много да объркат плановете му, ако не им попречеше, и при това щяха да го направят по навик, дори и да нямат сериозен повод. Щяха, или поне можеха да го направят. Но в момента ги беше изкарал от равновесие. Ако успееше да ги задържи в това положение, щяха да са толкова заети с взаимното си дебнене и толкова да се боят, че на свой ред са наблюдавани, че нямаше да им остане време да му създават неприятности. И може би дори щяха да започнат да му се подчиняват, без да му изтъкват всеки път стотици основания защо нещата трябва да се направят не така, както той иска, а иначе. Е, чак за толкова едва ли можеше да се надява.

Но задоволството му угасна, когато забеляза язвителната усмивка на Ашмодеан. Още по-неприятен беше удивеният поглед на Авиенда. Тя беше пребивавала в Тийрския камък, знаеше много добре кои са тези хора и защо ги беше пратил тук. „Правя каквото трябва“ — каза си той кисело и му стана неприятно от това, че прозвуча като оправдание.

— Вътре — подкани той по-рязко, отколкото възнамеряваше, и седмината върховни лордове подскочиха, сякаш изведнъж припомнили си кой е той и какво е.

Опитаха се да се стълпят около него, докато се изкачваше по стълбището, но с изключение на Мейлан, който трябваше да го води, Девите образуваха плътен кръг около него и върховните лордове останаха на опашката, в компанията на Ашмодеан. Авиенда естествено се беше залепила от едната му страна, Сюлин — от другата, а Сомара, Ламеле и Инайла бяха плътно зад него. Той изгледа Авиенда осъдително и тя му отвърна с питащо вдигнати вежди, така че почти да повярва, че няма нищо общо с това. Почти.

Коридорите на двореца бяха празни, ако се изключеха слугите в тъмни ливреи, които се покланяха почти до земята, но когато влезе във Великата зала на Слънцето, разбра, че кайриенската знат не е напълно изритана от Двореца.

— Влиза Преродения Дракон — обяви високо и напевно белокос мъж зад широко разтворените позлатени врати, украсени с Изгряващото слънце. Червеното палто с извезани на него шестоъгълни сини звезди, което му стоеше малко широко след пребиваването в Кайриен, го издаваше, че е високопоставен лакей от Дома на Мейлан. — Да живее лорд Дракона Ранд ал-Тор! Слава на лорд Дракона.

Гръмък рев изпълни залата чак до сводестия таван, висок петдесет крачки.

— Да живее лорд Дракона Ранд ал-Тор! Слава на лорд Дракона! Светлината да освети лорд Дракона!

Последвалото безмълвие изглеждаше двойно по-тихо след възгласите.

Сред масивните квадратни колони от мрамор, гъсто прошарен с тъмносини, почти черни жилки, имаше повече тайренци, отколкото Ранд очакваше, с ранг на поземлени лордове и лейди, облечени в най-изящните си облекла, с високи кадифени шапки и камизоли с бухнали раирани ръкави, в пъстроцветни рокли с плисирани яки от изящна дантела и шапчици, изкусно бродирани или с вшити в тях перли и искрящи скъпоценни камъчета.

Зад тях стояха кайриенците, с тъмни облекла, с изключение на цветните ленти през гърдите на роклите или стигащите до коленете палта. Колкото повече бяха лентите с цвета на един или друг Дом, толкова по-висок беше рангът на притежателя им, но дори мъже и жени с цвят от шията до кръста или още по-ниско бяха зад тайренци, които явно бяха от по-незначителни Домове — с жълта бродерия по дрехите наместо златни нишки и вълна вместо коприна. Мнозина от кайриенските мъже бяха обръснали и намазали с помада предната част на главите си — поне всички младежи бяха с тази прическа.

Тайренците изглеждаха обзети от очакване, макар и малко неспокойни: лицата на кайриенците все едно че бяха изсечени от лед. Трудно беше да се каже кой го бе поздравил и кой не, но Ранд подозираше, че повечето възгласи бяха дошли от предните редици.

— Всички тук пожелаха да ви служат — промърмори Мейлан, докато двамата крачеха по покрития със сини плочи под. Последва вълна от реверанси и поклони.

Ранд изсумтя. Пожелали да му служат? Нямаше нужда от Моарейн, за да се сети, че повечето от тези дребни благородници се надяват да усилят мощта си с владения, отрязани от територията на Кайриен. Несъмнено Мейлан и другите шестима им бяха намекнали, ако не и обещали кой коя земя ще получи.

На отсрещния край на Великата зала стоеше самият Слънчев трон, в центъра на платформа от тъмносин мрамор. Дори тук се беше съхранила прословутата кайриенска сдържаност, поне за един трон. Величественото кресло с масивни облегалки блестеше в позлата и златиста коприна, но внушаваше строга простота с правите си линии, с изключение на вълнообразните лъчи на Изгряващото слънце, предназначено да стърчи над главата на седящия на трона.

Ранд разбра, че се очаква да седне на него, и се изкачи по деветте стъпала. Авиенда се изкачи с него и Ашмодеан, като негов личен бард, също беше допуснат, но Сюлин бързо разположи своите Деви около платформата и спря Мейлан и другите върховни лордове. На лицата им мигом се изписа разочарование. Стана толкова тихо, че Ранд можеше да чуе собственото си дишане.

— Това принадлежи на друг — наруши той гробната тишина. — Освен това прекарах твърде дълго на седлото, за да ме зарадва толкова твърда седалка. Донесете ми по-удобен стол.

Последва миг на пълно изумление, след което из залата се разнесе глухо мърморене. За миг, преди да го прикрие, на физиономията на Мейлан пролича дълбокият размисъл, в който бе изпаднал, и Ранд едва не се разсмя. Най-вероятно Ашмодеан щеше да се окаже прав. Самият той изгледа Ранд озадачено.

Минаха още няколко тягостни минути преди старецът със сините звезди по палтото да притича запъхтян, водейки двама кайриенци с тъмни ливреи, които мъкнеха стол с висока облегалка, отрупан с облечени в коприна възглавнички, и им посочи къде точно да го поставят, като през цялото време хвърляше угрижени погледи към Ранд. Високите крака и облегалката на стола бяха прорязани с вертикални черти позлата, но все пак той изглеждаше нищожен в сравнение със Слънчевия трон.

Докато тримата слуги продължаваха да се изнизват заднишком със серия от ниски поклони, Ранд изхвърли повечето възглавнички на една страна, отпусна се с благодарност в стола и сложи сеанчанското копие на коленете си. Постара се обаче да не въздъхне. Авиенда го следеше твърде внимателно, за да си го позволи, а погледът, който Сомара непрекъснато местеше от нея към него и обратно, само потвърди подозренията му.

Но каквито и проблеми да имаше с Авиенда и Фар Дарейз Май, повечето присъстващи очакваха словата му със смесица от нетърпение и боязлив трепет. „Но поне ще скачат, щом им кажа «жаба»“ — помисли си той. Можеше и да не им хареса, но щяха да го направят.

С помощта на Моарейн беше обмислил какво трябва да направи тук. Повечето неща беше съобразил и без нейните съвети. Щеше все пак да е добре, ако сега тя беше тук да му прошепне на ухо, ако се наложеше, вместо Авиенда, настръхнала и готова да даде знак на Сомара, но да се изчаква нямаше смисъл. Със сигурност всички тайренски и кайриенски благородници в града сега бяха тук, в тази зала.

— Защо кайриенците са се сбутали отзад? — рече той високо и благородническата тълпа се размърда, споглеждайки се сконфузено. — Тайренците дойдоха на помощ, но това не е основание кайриенците да стоят отзад. Я всички да се подредят по ранг. Всички.

Трудно беше да се разбере дали тайренците, или кайриенците бяха по-слисани, въпреки че Мейлан беше готов да си глътне езика, а другите шестима не му отстъпваха. Дори лицето на хладнокръвния Араком пребледня. След голямо тропане на ботуши и шумолене на поли, с много ледени погледи и от двете страни, и това стана, като накрая предните редици се изпълниха повече с мъже и жени с цветни ивици през гърдите, а сред вторите се мяркаха по-малко тайренци. Към групичката на Мейлан и равните нему в подножието на подиума се присъединиха два пъти повече кайренски лордове и лейди, повечето с посивели коси и с ленти от шиите до коленете, макар че „присъединиха“ не беше най-подходящата дума. Стояха отделени на две групи, на повече от три крачки помежду си, и толкова старателно отбягваха да се поглеждат, че щеше да е по-добре, ако бяха размахали юмруци и се бяха развикали. Всички очи бяха приковани в Ранд и ако тайренците бяха пламнали от гняв, то кайриенците бяха все така ледени, въпреки че в умислените им погледи се долавяха смътни признаци на размразяване.

— Забелязах знамената, веещи се над Кайриен — продължи той, след като шумотевицата стихна. — Добре е, че се веят толкова много Полумесеци на Тийр. Без тайренското жито Кайриен нямаше да оцелее, за да развее и едно знаме, а без тайренските мечове хората в този град, които щяха да доживеят до този ден, знат, както и простолюдие, щяха вече да се учат да се покоряват на Шайдо. Тийр е заслужил своята чест. — При тези негови думи тайренците, естествено, се надуха, а кайриенците се заспоглеждаха подозрително. — Но не са необходими толкова много мои знамена. Оставете едно знаме на Дракона на най-високата кула на града, за да може всеки, който идва насам, да го види отдалече, но нека останалите бъдат свалени и сменени със знамената на Кайриен. Това е Кайриен и Изгряващото слънце трябва, и ще се вее гордо. Кайриен също има своята чест и ще я съхрани.

Залата избухна от толкова внезапен рев, че Девите надигнаха копията си. Рев, който закънтя от стена до стена. За миг се наложи Сюлин да размаха ръце на Девите, но наполовина вдигнатите була се спуснаха. Благородниците на Кайриен го превъзнасяха също толкова гръмко, колкото хората по улиците, подскачаха и махаха с ръце като на празник из улиците на някогашното Предвратие. Сред цялата тази олелия беше ред на тайренците да се озъртат мълчаливо. Но не изглеждаха сърдити. Дори Мейлан изглеждаше по-скоро смутен, въпреки че подобно на Ториан гледаше с изумление как лордовете, само допреди миг потънали в ледено достойнство, сега танцуваха и крещяха радостни възгласи в чест на лорд Дракона.

Ранд не можеше да знае какво всеки от тях е прочел в думите му. Разбира се, беше очаквал, че ще чуят повече, отколкото е казал, особено кайриенците, и дори допускаше, че някои от тях ще се досетят за истинското им значение, но нищо не го беше подготвило за такава реакция. Добре знаеше, че кайриенската сдържаност е странна, смесена понякога с неочаквани прояви на дързост и живост. По този въпрос Моарейн беше мълчала, въпреки цялата си настойчивост да го научи на всичко; беше му казала единствено, че когато тази сдържаност се пречупи, може да доведе до смайващи резултати. Смайващи, наистина.

След като възгласите най-сетне замряха, се започна полагането на клетви за вярност. Мейлан беше първият, който коленичи и се закле в Светлината и в своята надежда за спасение и прерождение, че ще му служи вярно и ще се подчинява; формулата беше древна и Ранд се надяваше, че наистина би могла да принуди някои да се сдържат от нарушаването на клетвата. След като Мейлан целуна върха на сеанчанското копие, стараейки се да прикрие киселата си гримаса, поглаждайки брадата си, на неговото място пристъпи лейди Колавер. Повече от чаровна жена на средна възраст, с тъмнокремава дантела, падаща на дланите й, които тя положи в ръцете на Ранд, и с цветни ивици от високата дантелена яка чак до коленете й, тя изрече клетвата с ясен глас и с онзи мелодичен акцент, който така бе свикнал да чува от устата на Моарейн. В тъмните й очи също имаше нещо от претеглящо-измерващия поглед на Моарейн, особено когато изгледа Авиенда, докато се оттегляше с реверанси надолу по стъпалата. Замести я Ториан, плувнал в пот, когото пък смени лорд Добрайн, един от малцината по-стари мъже, обръснал предната част на дългата си, почти посивяла коса, после Араком и…

При тази като че ли безкрайна процесия Ранд започна да изпитва нетърпение, докато всички се изреждаха да коленичат пред него, кайриенец следващ тайренец, следван от тайренец, и прочие, както бе постановил. Всичко това беше нужно — така му бе казала Моарейн — и с това гласът в главата му, за който знаеше, че принадлежи на Луз Терин, бе напълно съгласен — но за него лично си беше чиста загуба на време. Трябваше да си осигури тяхната вярност, макар и повърхностна, за да започне налагането на ред и сигурност в Кайриен, и това начало поне трябваше да се положи преди да тръгне срещу Самаил. „Но ще го направя! Няма да го оставя да ми пречи! Ще разбере той какво значи да разгневи Дракона!“

Не можа да проумее защо онези, които продължаваха да застават пред него, започнаха да се потят и да облизват устни, докато коленичеха, и да заекват, изричайки клетвата. Но пък и не можеше да види сам ледения блясък в очите си.