Робърт Джордан
Небесният огън (17)

Глава 16
Неочаквано предложение

Нинив се събуди от струящата през прозореца слънчева светлина. За известно време остана изтегната върху шарената завивка. Елейн спеше в другото легло. Ранната утрин вече бе задушна, а и нощта не беше много по-добра, но не това беше причината нощната риза на Нинив да е омачкана и прогизнала от пот. Сънищата й, след като се беше събудила и обсъдила с Елейн какво бе видяла, не бяха добри. В повечето случаи тя се оказваше в Кулата, влачена по коридорите към кабинета на Амирлин, която понякога се оказваше Елайда, а друг път — Могедиен. В някои Ранд лежеше до писалището на Амирлин като куче — с каишка, нашийник и намордник. Сънищата й за Егвийн по своему бяха почти толкова лоши; отварата от котешка папрат и стрит на прах лист от мавиня имаше не по-малко гаден вкус насън, отколкото наяве.

Тя се провря до умивалника, изми се и изтри зъбите си със сол и сода. Водата не беше гореща, но не можеше да се нарече и студена. Тя съблече подгизналата си риза и изрови от един от сандъците чиста, извади и четка за коса и огледало. След като се погледна, тутакси съжали, че си беше разплела плитката, за да спи по-спокойно. Не беше помогнало, а сега косата й висеше разчорлена до кръста. Тя седна на сандъка и се зае усърдно да осигури на косата си полагащите й се сто вчесвания.

Три белега минаваха по шията й и изчезваха под ризата. Не бяха толкова зачервени, колкото можеше да са, благодарение на мехлема от церовник, който си беше взела от онази Макура. Беше казала на Елейн, че се е одрала в къпини. Глупаво — подозираше, че Елейн се е досетила, че не е вярно, въпреки приказките й, че е обикаляла из градините на Кулата, след като Егвийн си е отишла — но беше твърде объркана, за да мисли с ума си. Няколко пъти се беше сопнала на приятелката си без никаква причина, освен че продължаваше да си мисли за лошото държане на Мелайне и Егвийн. „Не че много ще й навреди да й се понапомни, че тук не е никаква щерка-наследница.“ Но все пак момичето не беше виновно. Трябваше да й се извини някак си.

Елейн стана и също започна да се мие.

— Продължавам да си мисля, че моят план е най-добър — каза момичето, докато си бършеше лицето. Гарвановочерната й прическа изобщо не изглеждаше разбъркана, въпреки къдриците й. — По моя начин можем да стигнем в Тийр много по-бързо.

Нейният план беше да изоставят каретата щом стигнат Елдар, в някое малко селце, където нямаше да има толкова Бели плащове, и не по-маловажно — очи и уши на Кулата. Там щяха да вземат кораб по реката до Ебу Дар, откъдето можеха да хванат някой кораб за Тийр. А че трябваше да отидат в Тийр, вече нямаше никакво съмнение. Трябваше на всяка цена да избегнат Тар Валон.

— И колко време ще мине, докато някой кораб спре там, където сме ние? — попита търпеливо Нинив. Беше си въобразявала, че по всичко това вече са се разбрали, преди да заспят. Поне според нея беше така. — Ти самата каза, че не всеки кораб ще спре. А колко дълго ще чакаме в Ебу Дар, докато намерим кораб за Тийр? — Тя остави четката и започна да си заплита плитката.

— Селяните обикновено провесват флаг, ако искат някой кораб да се отбие, и повечето спират. А в пристанище като Ебу Дар винаги ще се намерят кораби за навсякъде.

Сякаш беше обикаляла пристанищата преди да напусне Кулата заедно с Нинив. Елейн непрекъснато си въобразяваше, че това, което не е научила за света като щерка-наследница на Андор, го е научила в Кулата, въпреки многобройните доказателства за обратното. И как смееше да й държи този поучителен тон!

— Едва ли ще можем да намерим това събиране на Сините на някой кораб, Елейн.

Собственият й план беше да си запазят каретата, да прекосят останалата част от Амадиция, а след това Алтара и Муранди, до Фар Мандинг, сред хълмовете на Кинтара, след което — през равнините на Маредон и в Тийр. Това определено щеше да им отнеме повече време, но освен възможността по някакъв начин да намерят това събиране, каретите много рядко потъваха. Тя можеше да плува, но се чувстваше много неудобно, когато наоколо не се вижда суша.

Елейн си смени долната риза и застана зад нея да й помогне с плитката. Нинив не можеше да я излъже човек — пак щяха да й приказват за кораби. Стомахът й изобщо не обичаше кораби. Не че това беше повлияло на решението й, разбира се. Ако можеше да накара Айез Седай да подкрепят Ранд, по-дългото пътуване щеше да си струва.

— Спомни ли си името? — попита Елейн, докато заплиташе плитката й.

— Поне си спомням, че имаше име. Светлина, дай ми малко време. — Сигурна беше, че имаше някакво име. Градче някакво трябваше да е, или голям град. Не беше възможно да е видяла името на някоя страна и да го забрави. Тя вдиша дълбоко, за да се успокои, и продължи с малко по-умерен тон. — Ще си го спомня, Елейн. Просто ми дай време.

Елейн изхъмка и продължи да сплита плитката й. След малко каза:

— Смяташ ли, че наистина е било разумно да пратиш Биргит да търси Могедиен?

Нинив я изгледа накриво в огледалото.

— По-добре ние да я намерим, отколкото тя нас.

— Сигурно си права. Но какво ще правим, като я намерим?

За това тя нямаше отговор. Но по-добре беше да си ловецът, отколкото плячката, колкото и да загрубееше играта. Черната Аджа я беше научила на това.

Когато слязоха, гостилницата не беше пълна, но въпреки ранния час сред клиентите се мяркаха Бели плащове — повечето стари мъже с офицерски рангове. Несъмнено предпочитаха да се хранят от ханската кухня, вместо с онова, което им готвеха готвачите в гарнизона. Нинив би предпочела да се хранят в стаичката, но пък тя беше като кутийка. А и всичките тези мъже наблягаха на храната и не вдигаха очи към тях. Беше си съвсем безопасно. Кухненски миризми изпълваха въздуха: мъжете явно искаха телешко или овнешко дори за такава ранна закуска.

Щом кракът на Елейн стъпи на последното стъпало, госпожа Джарен се разшава да им предложи — по-скоро на „лейди Морелин“ — частна стая за хранене. Докато Нинив я погледне, Елейн взе че изтърси:

— Смятам да се нахраним тук. Рядко имам възможност да се храня в общо помещение и смятам, че ще ми бъде забавно. Изпратете някое момиче да ни донесе нещо разхладително. Ако денят отсега е толкова горещ, боя се, че ще изнемогна до следващата ни спирка.

Нинив постоянно се чудеше как това нахално поведение не ги изхвърляше буквално на улицата. До този момент тя беше срещала достатъчно благородници, за да знае, че почти всички се държат по този начин, но все пак… Това тя нямаше да го търпи нито минутка. Ханджийката обаче приклекна в тромав реверанс, усмихна се мазно и взе да си трие дланите, след което ги заведе до една свободна маса до прозорец, гледащ към улицата, и защъка да угоди на фасоните на Елейн. Навярно това беше нейният начин да си го върне на момичето. Тук двете бяха усамотени, доста далече от мъжете, заели вече други маси, но всеки преминаващ можеше да се загледа в тях.

Закуската им се оказа ароматни кифлички, печени в масло — покрити с бяла кърпа и все още топли — плюс жълти круши, синьо грозде, което изглеждаше малко съсухрено, и някакви червени плодове, които сервиращото им момиче нарече „ягоди“ — Нинив никога не беше виждала такива. Въпреки че според обясненията й растели като трева, на вкус съвсем не приличаха на трева, особено залети със сметана. Елейн твърдеше, че била чувала за тях, макар че тя за какво ли не беше чувала. С дъхавото вино с подправки, което уж било охладено в мазето — една глътка беше достатъчна, за да й подскаже, че въпросното мазе никак не е хладно — все пак се получаваше доста освежаваща закуска.

Най-близко седящият мъж се намираше на три маси от тяхната и беше облечен в тъмносиньо вълнено палто — процъфтяващ търговец, изглежда, но въпреки това двете запазиха мълчание. Щяха да имат предостатъчно време да говорят, когато отново тръгнеха на път, сигурни, че няма опасност от нечий остър слух. Нинив привърши храната си много преди Елейн. Както си губеше времето това момиче — и дори разряза крушата си на четири резенчета! — човек можеше да помисли, че разполагат с цял ден, да си седят на масата.

Изведнъж очите на Елейн се разшириха от изумление и късият нож издрънча върху масата — един мъж бе седнал до тях.

— Помислих си, че си ти, Елейн, но косата ти отначало ме излъга.

Беше Галад, завареният брат на Елейн. Нинив зяпна. „Зяпна“ беше най-подходящата дума. Снажен и гъвкав като стомана, тъмноок и тъмнокос, той беше най-чаровният мъж, когото беше виждала. „Чаровен“ бе слабо казано — беше направо великолепен. Тя неведнъж беше виждала как жените се тълпят около него, дори Айез Седай, и му се подхилкват като последни тъпачки. И като се сети за това, изтри глупавата усмивка от собственото си лице. Но нищо не можеше да направи с лудо запрепускалото си сърце, нито можеше да успокои дишането си. Нищо особено не изпитваше към него — просто беше красавец. „Освести се, жено!“

— Какво търсиш тук? — Остана доволна, че не прозвуча все едно че са я стиснали за гърлото. Не беше честно един мъж да е толкова хубав.

— И не само какво търсиш тук, ами защо си облечен така? — озъби му се свирепо Елейн.

Нинив примигна и едва сега забеляза, че младежът е навлякъл блестяща броня и бял плащ. Два златни пискюла под изгряващото слънце показваха офицерския му ранг. Усети как червенината обхваща бузите й. Зяпнала беше в лицето на един мъж като омагьосана и не беше забелязала облеклото му! Дощя й се вдън земята да потъне от срам.

Той се усмихна и на Нинив й се наложи да вдиша дълбоко.

— Тук съм с Чедата, извикани от север. А съм Чедо на Светлината, защото реших, че това е най-редното, което съм длъжен да направя. Елейн, когато вие двете и Егвийн изчезнахте, двамата с Гавин много бързо се уверихме, че не отслужвате наказание в някаква си ферма, каквото и да ни разправят. Нямаха никакво право да ви въвличат в заговорите си, Елейн. И трите.

— Нещо много бързо си пораснал в службата — каза Нинив. Този глупав мъж не разбираше ли, че приказките му за айезседайски заговори можеха да ги убият?

— Еамон Валда, изглежда, реши, че опитът ми го гарантира, независимо къде съм се обучавал. — Той сви рамене, показвайки, че рангът не го интересува чак толкова. Чак скромност не можеше да се нарече, но не бе и претенциозност. Макар да бе най-добрият с меча от всички, дошли да се учат при Стражниците в Кулата, и да изпъкваше много сред съучениците си в уроците по стратегия и тактика, Нинив не помнеше някога да се е хвалил и надувал, дори с жест. Постиженията за него не означаваха нищо, може би защото успяваше толкова леко.

— Майка ни знае ли за това? — попита Елейн, все така тихо и осъдително. Така се беше навъсила, че и мечка можеше да уплаши.

Галад помръдна неловко, макар и съвсем незабележимо.

— Не ми остана време да й напиша. Но не бъди толкова сигурна, че ще възрази, Елейн. Сега тя не е в толкова приятелски отношения със севера, както по-рано. Чувам, че скъсването може да се утвърди със закон.

— Изпратих й писмо, да й обясня. — Доскоро ядосаната Елейн изглеждаше вече смутена. — Тя трябва да разбере. Нали и тя се е учила в Кулата.

— По-тихо — предупреди я той с нисък и твърд глас. — Не забравяй къде се намираш. — Елейн се изчерви, но дали от гняв, или от притеснение, Нинив не разбра.

Внезапно осъзна, че той също говори тихо и много предпазливо, като тях двете. Нито веднъж не бе споменал Кулата или Айез Седай.

— Егвийн с вас ли е? — продължи младежът.

— Не — отговори му тя и той въздъхна дълбоко.

— А аз се надявах… Гавин съвсем се беше разстроил, когато тя изчезна. Той също държи на нея. Ще ми кажете ли къде е тя?

Нинив си отбеляза наум това „също“. Младежът беше избрал да стане Бял плащ, но въпреки това „държеше“ на една жена, която е решила да става Айез Седай. Мъжете бяха толкова странна порода, че понякога не приличаха на хора.

— Няма — отговори решително Елейн и червенината по лицето й се стопи. — И Гавин ли е тук? Не бих повярвала, че и той е станал… — Съобрази да сниши още повече гласа си, но все пак го каза: — Бял плащ.

— Той остава в севера, Елейн. — Нинив предположи, че това се отнася за Тар Валон, но разбира се, Гавин трябваше да се е махнал оттам. Не беше възможно да е останал в поддръжка на Елайда. — Едва ли знаете какво се случи там — продължи той. — Всичката поквара и коварство на това място избликна на повърхността, както можеше и да се очаква. Жената, която ви отпрати, беше свалена. — Той се огледа предпазливо и сниши гласа си до шепот, въпреки че наблизо нямаше никой, който да го подслуша. — Усмирена и екзекутирана. — Пое си дълбоко дъх и изсумтя с отвращение. — Това място никога не е било добро за вас. Нито за Егвийн. С Чедата съм отскоро, но съм сигурен, че капитанът ще ми позволи да придружа сестра си до дома. Там трябва да си ти сега, с майка. Кажи ми къде е Егвийн и ще се погрижа и тя да бъде заведена в Кемлин. Двете ще бъдете в безопасност само там.

Лицето на Нинив се скова. Усмирена. И екзекутирана. Не някаква нелепа смърт или болест. Това, че беше допускала тази възможност, не правеше истината по-малко ужасна. Ранд трябваше да е причината. Ако досега съществуваше някаква, макар и малка надежда, че Кулата няма да му се противопостави, сега и тя се беше стопила. Елейн остана напълно безизразна, очите й се взираха някъде далеко.

— Виждам, че новините ми ви потресоха — каза той тихо. — Не знам колко дълбоко ви е забъркала тази жена в заговорите си, но сега вече сте освободени от нея. Сега ми позволете да се погрижа да се приберете безопасно в Кемлин. Не е нужно никой да знае, че сте имали с нея повече контакти от другите момичета, които ходят да се учат там. И двете.

Нинив му показа зъбите си в някакво жалко подобие на усмивка. Колко мило, че най-после бе включил и нея. Още малко и щеше да го нашамари. Ако не беше такъв хубавец.

— Ще си помисля — отвърна бавно Елейн. — Това, което казваш, изглежда разумно, но трябва да ми дадеш време да помисля. Трябва да помисля.

Нинив я изгледа. Да помислела ли? Какви ги дрънкаше това момиче?

— Малко време мога да ти дам — каза той, — но не мога да чакам дълго. Може да ни заповядат да…

Изведнъж се появи един чернокос Бял плащ с квадратно лице, който свойски потупа Галад по гърба и се ухили широко. Имаше същите два пискюла на плаща си.

— Е, Галад, не можеш да държиш всички хубавици за себе си. Всяко моме в градчето въздиша, щом минеш, а и повечето им майки също. Представи ме.

Галад стана и каза с досада:

— Аз… стори ми се, че ги познавам, когато слизах по стълбите, Тром. Но тъй нареченият ми чар пред тази дама май не подейства. Не ме харесва и ми се струва, че и компанията на приятелите ми няма да й допадне. Ако потренираш меча с мен днес следобед, може пък да привлечеш една-две.

— Ако ти си наоколо — никога — изпръхтя добродушно Тром. — А колкото до тренировка с тебе, по-скоро бих се оставил на налбантина да ми поблъска главата с чука си. — Но все пак се остави Галад да го поведе към вратата, поглеждайки със съжаление към двете жени. Докато излизаха, Галад ги стрелна през рамо с поглед, пълен с безсилие и нерешителност.

Веднага след като двамата излязоха, Елейн стана.

— Нана, чакам те горе. — Госпожа Джарен се материализира от едната й страна и започна да я разпитва дали й е харесала гощавката. Елейн й каза:

— Искам да извикате кочияша и охранника ми незабавно. Нана ще оправи сметката. — И закрачи към стълбите.

Нинив зяпна след нея, след което изрови кесийката и плати на жената, като се постара да я увери, че всичко е било по вкуса на господарката й, и да не направи гримаса, като чу цената. След като се отърва от досадницата, бързо се качи горе. Елейн вече тъпчеше вещите им безразборно в сандъците, включително и потните им ризи, които бяха проснали на рамките на леглата да се изсушат.

— Елейн, какво има?

— Трябва да напуснем незабавно, Нинив. Веднага. — Не вдигна глава, докато не прибра и последната дреболия. — Точно в този миг, където и да се намира, Галад се мъчи да разреши проблем, пред какъвто никога досега не се е изправял. И двете възможности са праведни, но си противоречат. От негова гледна точка, редно е да ме завърже на гърба на някой товарен кон, ако се наложи, и да ме завлече при майка, за да облекчи тревогите й, както и за да ме спаси от възможността да стана Айез Седай, независимо какво искам аз самата. А в същото време е редно и праведно да ни издаде, било на Белите плащове или на войската, или и на двете едновременно. Такъв е законът на Амадиция, както и на Белите плащове. Тук Айез Седай са извън закона, а също така и всяка жена, която се е обучавала в Кулата. Майка ми се срещна веднъж с Айлрон, за да подпишат договор за търговия, и се наложи да го направят в Алтара, защото майка не можеше законно да влезе в Амадиция. Прегърнах сайдар още в мига, в който го видях, и няма да го изпусна, докато не се озовем много далече от него.

— Преувеличаваш, Елейн. Все пак той ти е брат.

— Не ми е брат! — Елейн си пое дълбоко дъх и бавно издиша. — Имахме един и същи баща — продължи тя малко по-спокойно, — но той не ми е брат. Няма да го приема за свой брат. Нинив, казвала съм ти го неведнъж, но ти не искаш да го разбереш. Галад винаги прави това, което е редно. Той е праведен. Винаги. Той никога не лъже. Чу ли какво каза на оня Тром? Не каза, че не знае кои сме. Всяка думичка, която изрече, беше истина. Той върши само това, което е редно, независимо кой ще пострада от това, дори да е той самият. Или аз. Като деца, той непрекъснато донасяше за Гавин и за мен, дори себе си клеветеше. Ако вземе по-лошото решение, ще се натъкнем на легнали в засада Бели плащове още преди да сме стигнали покрайнините на селото.

На вратата се почука и дъхът на Нинив секна. Не беше възможно Галад наистина да… Лицето на Елейн беше напрегнато — тя бе готова да се бори.

Нинив пристъпи колебливо и открехна вратата. Бяха Том и Джюйлин, с неговата глупава шапка на главата.

— Милейди ни е викала? — попита Том с нотка на сервилност, да не би някой случайно да ги подслуша.

Възвърнала дъха си, без да я интересува дали някой подслушва, Нинив рязко доотвори вратата.

— Хайде, влизайте бързо.

Започваше да й омръзва това, че се споглеждаха всеки път, когато каже нещо.

Още преди да е затворила вратата, Елейн каза:

— Том, трябва да тръгнем незабавно. — Решимостта беше напуснала лицето й и в гласа й се долавяше боязън. — Галад е тук. Сигурно помниш какво чудовище беше като дете. Е, пораснал не е по-добър, а освен това е станал Бял плащ. И искаше да… — Думите сякаш заседнаха в гърлото й. Тя се загледа в Том и устните й продължиха да се движат беззвучно, но очите й не бяха по-опулени от тези на стария веселчун.

Той седна тежко върху един от сандъците, без да отмества очите си от Елейн.

— Аз… — Окашля се дрезгаво и продължи: — Стори ми се, че го видях да наблюдава хана. Бял плащ. Но приличаше на мъжа, в когото очаквах да израсте това момче. Не би трябвало да се изненадвам, че е станал и Бял плащ.

Нинив отиде до прозореца: Елейн и Том като че не забелязаха, че минава между двамата. Движението по улицата нарастваше, с фермери и фермерски коли, и селяни, омесени с Бели плащове и войници. Отсреща на една изправена бъчва наистина седеше Бял плащ и лицето му не можеше да се сбърка с никое друго.

— Той… — Елейн преглътна. — Той позна ли те?

— Не. Петнадесет години променят един възрастен мъж повече от едно момче. Елейн, аз си мислех, че си забравила.

— Спомних си в Танчико, Том. — С треперлива усмивка тя се пресегна и дръпна дългия му побелял мустак. Том й отвърна със също толкова колеблива усмивка, но като че ли бе готов да скочи през прозореца.

Джюйлин се чешеше по главата, а на Нинив също й се искаше да има поне някаква представа за какво си говорят двамата — но сега имаше много по-важни неща.

— Все пак трябва да тръгваме преди да е вдигнал целия гарнизон срещу нас. Така, както наблюдава, няма да е никак лесно. Не забелязах някой друг клиент с карета.

— Нашата е единствената в двора — отвърна Джюйлин. Том и Елейн продължаваха да се гледат втренчено, без изобщо да ги чуват.

В такъв случай и дръпнатите перденца нямаше да ги предпазят, ако тръгнеха. Нинив беше готова да се обзаложи, че Галад вече е проучил как са пристигнали в Сиенда.

— Има ли някакъв заден изход от двора при конюшнята?

— Вратичка, колкото да се проврем един по един — отвърна сухо Джюйлин. — Пък и това, което е отвън, и проход не може да се нарече. В това село едва ли има повече от две-три улици, достатъчно широки за каретата. — Той завъртя нелепата цилиндрична шапка в ръцете си. — Мога да мина покрай него и да го цапардосам по главата. Ако сте готови, бихте могли да се изнижете с впряга, докато трае бъркотията.

Нинив изсумтя.

— Как? Ще ни догониш на галоп с Кръшкач? Дори да не паднеш от седлото още на първата миля, смяташ ли, че ще се добереш до кон, ако удариш Бял плащ на тази улица? — Галад продължаваше да чака под прозореца. Том застана до тях с Джюйлин и тя се пресегна и го дръпна за мустака. — Ти да имаш нещо да добавиш? Някакви блестящи планове? Всичкото ви слушане на клюки донесе ли нещо, което да ни е от полза?

Той си оправи мустака и я изгледа обидено.

— Не, освен ако не се смята, че Айлрон изявява претенции за няколко села на границата в Алтара. Ивица по цялата дължина на границата, от Салидар през Со Ебаан, та до Мозра. Защо го направи, Нинив? А? Как така ще ми скубеш мустаците? Някой трябва хубаво да ти издърпа ушите, веднъж поне.

— Че защо я иска Айлрон тази ивица по границата, Том? — попита Елейн. Сигурно се беше заинтересувала — тя винаги проявяваше интерес към всякакви глупави извъртания на политиката и дипломацията — или просто се опитваше да предотврати поредната свада. През цялото време се стараеше да заглажда нещата.

— Не е кралят, дете. — За нея, виж, смекчи тон. — Педрон Ниал е. Както обикновено, Айлрон прави това, което му кажат, въпреки, че двамата с Ниал се правят уж че не е така. Повечето от ония селища са били обезлюдени след Войната на Белия плащ, както Чедата наричат Смутовете. Ниал по това време беше полевият пълководец и се съмнявам да се е отказал от претенциите си към Алтара. Ако установи контрол над двата бряга на Елдар, ще запуши търговията до Ебу Дар, а ако успее да прекърши Ебу Дар, цяла Алтара ще се изсипе в ръцете му като зърно от дупка на чувал.

— Всичко това ми е ясно — намеси се твърдо Нинив. Имаше нещо в думите му, което бе погъделичкало паметта й, но не можеше да се сети нито какво беше, нито защо. Във всеки случай сега не му беше времето за лекции върху отношенията между Амадиция и Алтара, не и докато Галад и Тром наблюдаваха входа на хана. Тя им го каза и добави: — Ами ти, Джюйлин? Ти поне се занимаваш с по-прости типове. — Хващачът на крадци винаги издирваше в селищата джебчии, побойници и взломаджии: твърдеше, че те знаят повече какво става в един град, отколкото влиятелните личности. — Има ли тук контрабандисти, които можем да подкупим, за да ни измъкнат, или… Сещаш се от какво имаме нужда.

— Нищо сериозно не чух. Крадците в Амадиция са се снишили, Нинив. Първо посягане ти носи жигосване, при второто ти режат едната ръка, а на третото те обесват, все едно дали си отмъкнал кралската корона или къшей хляб. В такова градче не се мяркат много крадци, не и такива, които се прехранват с това. — Към любители крадци той изпитваше презрение. — А и в повечето случаи говореха само за две неща: дали пророкът наистина щял да дойде в Амадиция, според мълвата, и дали отците на града ще се смилят да пуснат онази менажерия да направи позорище. Сиенда пък е твърде отдалечена от границата, за да има контрабандисти и…

Тя го прекъсна с категорично задоволство.

— Точно така! Менажерията. — Всички я изгледаха така, сякаш се е побъркала.

— Разбира се — отрони предпазливо Том. — Можем да привикаме Лука да мине пак с глиганоконете си и да поразбишка още малко градчето. Не знам какво си му дала, Нинив, но той ни замери с камък, когато тръгвахме.

Този път Нинив му прости сарказма, колкото и плах да беше. Както и тъпотата му, че не можа да се сети за онова, за което се беше сетила тя.

— И тъй да е, Том Мерилин, но Лука все пак има нужда от благодетел и ние двете с Елейн ще станем неговите благодетелки. Все пак ще трябва да изоставим каретата и впряга… — Това си беше мъка — за цената им можеше цяла къща да се вдигне в Две реки. — И да се измъкнем през онази вратичка в задния двор. — Тя отвори сандъка с листовидните панти и заровичка из кърпите, одеялата, съдините и всичко останало, което толкова беше държала да не оставят във фургона — беше се погрижила мъжете да приберат всичко с изключение на конските такъми — докато не се добра до позлатените ковчежета и кесии. — Том, ти с Джюйлин излизате през задната порта и намирате някакъв фургон с впряг. Купувате някакво продоволствие и се срещаме по пътя към лагера на Лука. — Не без съжаление напълни шепата на Том с жълтици, без дори да си направи труда да ги преброи. Не се знаеше кое колко ще струва, а не искаше той да си губи времето с пазарене.

— Идеята е чудесна — ухили се зарадвана Елейн. — Галад ще търси две жени, но не и трупа с животни и жонгльори. А и никога няма да му хрумне, че можем да тръгнем за Геалдан.

За последното Нинив не беше помислила. Беше смятала да накарат Лука да поеме право към Тийр. Менажерия като неговата, с акробати и жонгльори в добавка към животните, щеше да си отвори път почти навсякъде, беше сигурна в това. Но ако Галад наистина решеше да ги търси или да изпрати някого за тази цел, щеше да е на изток. А той можеше да се сети да огледа дори и менажерията — мъжете също проявяваха съобразителност понякога, когато най-малко го очакваш.

Том и Джюйлин естествено възразиха. Не на идеята изобщо, но изглежда, си въобразяваха, че ако някой от двамата остане с тях, ще може да защити нея и Елейн от Галад и произволно количество Бели плащове. Изглежда, изобщо не разбираха, че ако се стигне до това, преливането може да направи повече от тях двамата, с още десет души отгоре. Все още изглеждаха притеснени, но тя успя да ги изтика от стаичката със строгото запрещение:

— И да не сте посмели да се връщате повече тук. Срещаме се по пътя.

— Ако се стигне до преливане — каза тихо Елейн, след като вратата се затръшна — бързо ще се окажем пред целия гарнизон на Белите плащове, а и на войската също. Силата не ни прави непобедими. Само две стрели, и край.

— За това ще се тревожим, когато стане — отвърна й Нинив. Надяваше се, че мъжете не са си го помислили. Иначе най-вероятно единият от тях щеше да остане да се мотае наоколо и да събуди подозренията на Галад. Готова беше да приеме помощта им, когато се наложеше — случаят с Ронде Макура в това отношение я бе вразумил, въпреки че все още я дразнеше, че я измъкнаха като коте от кладенец — но можеше да стане, когато тя реши, че се налага, а не те.

Една бърза обиколка из приземния етаж бе достатъчна, за да намери госпожа Джарен. Господарката й си била променила намерението — не мислела, че може да понесе отново толкова скоро жегата и прахоляка и възнамерявала да поспи и не искала да я безпокоят, освен за късна вечеря, за която щяла да повика. Ето я и платата за още една нощувка. Ханджийката, както се оказа, прояви пълно разбиране към деликатността на благородната дама и непостоянните й желания. Нинив допускаше, че госпожа Джарен ще прояви разбиране към всичко, освен убийство, стига добре да й се плати.

След като остави дебеланата, Нинив спря едно от слугинчетата, мушна му няколко сребърника в шепата и момичето заприпка да й намери две от дълбоките бонета, за които Нинив каза, че й се стрували много сенчести и прохладни. Господарката й нямало да носи такова нещо, разбира се, но на нея щели да й стоят добре.

Когато се върна в стаята, Елейн вече беше поставила върху едно одеяло позлатените ковчежета и лакираната кутия с тер-ангреалите и кожената кесия с печата. Тлъстите кесии с монети беше поставила до торбата на Нинив, на другото легло. Тъкмо сгъваше одеялото и го овързваше със здрав канап, намерил се в един от сандъците. Нинив наистина къташе всичко.

И сега съжали, че се налага да оставят всички тези неща. Не толкова заради разходите. Не само заради тях. Човек никога не знае кога ще му потрябва нещо. Например двете вълнени рокли, които Елейн беше проснала на леглото. Не бяха достатъчно фини за една дама и бяха твърде изискани за слугинята й, но ако ги бяха оставили в Мардецин, както искаше Елейн, сега щяха да се чудят с какво да се преоблекат.

Нинив коленичи и зарови в друг сандък. Няколко долни ризи и още две вълнени рокли за преобличане. Двата чугунени тигана в една платнена торба си бяха много добри, но твърде тежки, а мъжете, разбира се, все щяха да се сетят да купят нещо вместо тях. Шивашкият комплект, грижливо подреден в костената кутийка — виж, за игла и конец изобщо нямаше да им хрумне. Умът й обаче само отчасти се задържаше над подбора.

— Познаваш Том отпреди? — попита тя с престорено небрежен тон.

Момичето, което вече бе започнало да си сваля дрехите и въздишаше, че ще трябва да остави коприната, замръзна.

— Когато бях малка, той беше дворцов бард в Кемлин — отвърна тя тихо.

— Разбирам. — Нищо не разбираше. Как един човек може от дворцов бард, забавляващ кралската фамилия, почти благородник, да стане прост веселчун, скитащ от село на село?

— Беше любовникът на майка, след като татко почина. — Елейн го изтърси толкова равнодушно, че Нинив зяпна.

— Любовник на м…

— Едва в Танчико си го спомних — каза Елейн, без да я поглежда. — Бях много малка. Познах го по мустаците, и то когато го погледнах в лицето, докато декламираше част от „Великия лов на Рога“. Той си мислеше, че отново съм го забравила. — Тя леко се изчерви. — Аз… нали бях изпила много вино и на другия ден казах, че не помня нищо.

Нинив само поклати глава. Помнеше нощта, в която Елейн се бе нагълтала с вино като последна глупачка. Поне не го повтори никога — главата й на другия ден, изглежда, я изцери напълно от подобни желания. Сега тя вече знаеше защо момичето се държеше така с Том. Беше забелязвала същото на няколко пъти в Две реки. Момиче, току що-отраснало, за да се смята за почти жена. С коя друга да се съизмерва освен с майка си. И понякога — на коя друга би могло да съперничи по-добре, за да докаже, че е жена? Обикновено това не водеше до нещо повече, освен да се старае да бъде по-добрата във всичко, от готвенето до шиенето, и може би по някое невинно флиртуване с баща си, но в случая с една вдовица Нинив беше виждала как почти отрасналата щерка на жената глупаво се мъчи да плени мъжа, за когото майка й се канеше да се омъжи. Бедата бе в това, че Нинив нямаше никаква представа какво може да направи, за да избие тази тъпотия от главата на Елейн. Въпреки суровите гълчави и закани от нея и целия Женски кръг Сари Айелин не беше мирясала, докато най-сетне майка й не се омъжи отново и тя също не си намери мъж.

— Предполагам, че е бил за теб нещо като втори баща — подхвърли Нинив предпазливо. Том определено гледаше на момичето по този начин. Това обясняваше всичко.

— Не бих казала. — Елейн пък се правеше, че се напряга да реши колко копринени ризи да си вземе, но очите й бяха помръкнали. — Всъщност баща ми не си го спомням — била съм бебе, когато е умрял. Гавин твърди, че прекарвал цялото време с Галад. Лини се опитваше да го изкара много добър, но знам, че той никога не е идвал да види Гавин или мен в детската. Знам, че е щял, когато пораснем достатъчно, за да започнем да учим разни неща, като Галад.

Нинив отново опипа почвата.

— Добре поне че Том е здрав за възрастта си. Хубаво щяхме да се наредим, ако имаше шипове в ставите. Старците често ги имат.

— Той все още щеше да може да се премята във въздуха, ако не беше окуцял. А и куцането му не ме интересува. Той е интелигентен и знае много за света. Нежен е и въпреки това се чувствам съвсем сигурна с него. Не мисля, че трябва да му го казвам. Той и бездруго се старае да ме закриля.

Нинив въздъхна и се предаде. Само временно, разбира се. Том можеше и да гледа на Елейн като на своя дъщеря, но ако момичето продължаваше да я кара така, можеше и да си спомни, че не й е баща, и тогава Елейн щеше да цопне във врящия казан.

— Том е много ласкав с теб, Елейн. — Време беше да се смени темата. — Сигурна ли си за Галад? Елейн? Сигурна ли си, че Галад може да ни издаде? Елейн?

Щерката-наследница се сепна и навъсеното й лице просветна.

— Какво? Галад ли? Абсолютно. И ако разбере, че не искаме да го оставим да ни замъкне в Кемлин, това ще му остане единственото възможно решение.

Мърморейки под нос, Нинив заизмъква от сандъка си копринена рокля за езда. Понякога си мислеше, че Създателят е направил мъжете само за да създават главоболия на жените.