Робърт Джордан
Небесният огън (30)

Глава 29
Спомени за Салдеа

Изтегнат на тъмно в леглото си, Кадийр мачкаше разсеяно една от големите си кърпи. Отворените прозорци на фургона пропускаха лунната светлина, но вятър почти не подухваше. Добре поне че в Кайриен беше малко по-хладно, отколкото в Пустошта. Надяваше се един ден да се върне в Салдеа и да се поразходи из прохладните градини, където сестра му Теодора го бе научила за първи път на буквите и числата. Тя му липсваше много, също както и Салдеа с нейната люта зима, когато кората на дърветата се пукаше от студ и единственото, с което можеше да се ходи, бяха обущата за сняг или ските. А в тези южни земи пролетта бе топла като лятото, а лятото — като Ямата на ориста. Пот се лееше на вадички по него.

С тежка въздишка той бръкна с пръсти в малкия процеп, където леглото беше вградено към стената на фургона. Сгънатият къс пергамент изшумоля. Той не го извади. Знаеше наизуст думите.

Не си сам. Избран е път.

Само толкова — без никакъв подпис естествено. Беше го намерил пъхнат под вратата, когато се прибра. На по-малко от четвърт миля оттук имаше едно градче, Ейанрод, но дори в него да бе останало свободно някое легло с мека постеля, той се съмняваше, че айилците ще му позволят да изостави фургоните. Или Айез Седай. Засега поне плановете му съвпадаха идеално с тези на Моарейн. Изглежда, щеше да му се наложи отново да види Тар Валон. Опасно място за такива като него, но работата там винаги се оказваше важна.

Той отново върна мислите си към бележката, макар да му се искаше да я забрави, ако може. Думата „избран“ недвусмислено подсказваше, че е от друг Мраколюбец. Първата изненада идеше от това, че я бе получил едва сега, след като бяха прекосили по-голямата част от Кайриен. Преди около два месеца, веднага след като Джайсин Натаил се лепна за Ранд ал-Тор — по причини, които този странен тип така и не благоволи да обясни, и след като ортачката му Кейле Шаоги бе изчезнала — подозираше, че е заровена някъде в Пустошта, с ножа на Натаил, забит в сърцето й, какво пък, не беше голяма загуба — та скоро след това той бе посетен от една от Избраниците. От самата Ланфеар. Тя му беше дала указанията.

Ръката му несъзнателно се смъкна по гърдите и опипа жигосаните там белези. Той припряно изтри лицето си с кърпата. Част от ума му разсъждаваше трезво, както му се случваше поне веднъж на ден, и му казваше, че сънят никак не беше обикновен. Не беше обикновен кошмар. Другата част почти ломотеше от облекчение, че онази не беше се появила повече.

Втората изненада с бележката беше почеркът. Женски почерк, освен ако преценката му не грешеше с цяла миля. На всичко отгоре някои от буквите бяха оформени сякаш в айилски стил. Натаил му беше казал, че и сред айилците би трябвало да има Мраколюбци — Мраколюбци се намираха във всяка земя и сред всеки народ, — но на него никак не му се искаше да срещне събратя в Пустошта. Та нали айилците можеха да те убият само заради един поглед.

Бележката обаче вещаеше бедствие. Сигурно Натаил беше издал на някоя айилска мраколюбка що за птица е той. Кадийр ядосано усука кърпата и я плесна в дланта си. Ако веселчунът и Кейле не бяха разполагали с доказателства, че са с висок сан сред съветите на Мраколюбците, щеше да ги убие и двамата много преди да са доближили Пустошта. Като си помисли за единствената друга възможност, стомахът му натежа като олово. „Избран е път.“ Може би беше съставено само за да се включи думата „избран“ и може би беше предназначено да му подскаже, че някой от Избраните е решил да го използва. Бележката не беше от ръката на Ланфеар — тя просто щеше да му се появи отново насън и да поговори с него.

Въпреки жегата той потръпна, при все че му се наложи отново да изтрие лицето си. Не можеше да се отърве от чувството, че Ланфеар е доста ревнива господарка, но ако някой друг Избран го искаше, не му оставаше голям избор. Въпреки всичките получени обещания, когато положи клетвите си като момче, той не бе от хората, които хранят празни илюзии. Заклещен между двама Избрани, щеше да бъде премазан като коте под колело на фургон, а те щяха да забележат бедата толкова, колкото и фургонът. Съжали, че не си е у дома, в Салдеа. Съжали и че не може отново да види Теодора.

Стърженето на нокти по вратата го накара да скочи; въпреки внушителното си туловище Кадийр беше доста пъргав, макар и да го криеше от околните. Провря се между тухлената печка, от която тук определено нямаше нужда, и долапите с пищно резбованите им и изрисувани стени. Когато отвори вратата, край него се шмугна фигура, загърната в черна роба. Той бързо се огледа в смътно осветения от бледата луна мрак, за да се увери, че никой не го наблюдава — всички колари хъркаха яко под останалите фургони, а айилските патрули изобщо не се мяркаха край кервана му — след което бързо затръшна вратата.

— Сигурно ти е горещо, Изендре — изкиска се Хаднан. — Я свали тази роба и се настани удобно.

— Благодаря, не — отвърна му горчиво тя от сянката на качулката си. Стоеше вдървена, но от време на време се сгърчваше в спазми; вълната на дрехата й тази нощ щипеше повече от друг път.

Той отново се изкиска.

— Както искаш. — Подозираше, че под тази роба няма нищо друго освен крадените накити. След като Девите я взеха при себе си, беше станала свенлива в известен смисъл. И защо тази жена бе толкова глупава, че да посяга да краде, той така и не разбра. Изобщо не бе възроптал, разбира се, когато я завлякоха от фургона за косата — само се радваше, че не си помислиха, че й е съучастник. Алчността й определено бе затруднила задачата й. — Имаш ли нещо да докладваш за ал-Тор или Натаил? — Главното в указанията на Ланфеар беше в това двамата да се следят изкъсо, а той не познаваше по-добър начин да се следи изкъсо един мъж от този да напъхаш жена в леглото му. Всеки мъж бе готов да издрънка пред жената в леглото си неща, които се е заклел да пази в тайна, да се хвали със замислите си, да разкрива слабостите си, та дори този мъж да е Прероден Дракон и Оня със Зората, както му викаха айилците.

Тя видимо потръпна.

— Добре поне че успявам да се доближа до Натаил. — Да се доближала до него? Веднага щом Девите забелязаха, че се промъква към палатката му, започнаха буквално да я тикат в нея всяка нощ. — Не че ми казва нещо. Чакай. Имай търпение. Не говори. Приспособи се към съдбата, каквото и да значи това. Ей това ми казва всеки път, когато се опитам да му задам въпрос. Повечето време иска само да свири музика, каквато не съм чувала никога досега, и да прави любов. — Всеки път беше така. Нямаше какво да му каже за веселчуна. Той за стотен път се зачуди защо Ланфеар толкова държеше да бъде следен Натаил. Та този човек, изглежда, беше с толкова висок сан, колкото можеше да достигне един Мраколюбец, може би само на едно стъпало под Избраните.

— Доколкото разбирам, така и не си успяла да се пъхнеш в леглото на ал-Тор — каза той и седна леглото до нея.

— Не. — Тя се сгърчи от неудобство.

— Ами ще трябва да се постараеш повечко, нали така? Тези провали започват вече да ме дразнят, Изендре, а да знаеш, че нашите господари не са толкова търпеливи като мен. Той е мъж като всеки друг, въпреки всичките си титли. — Тя често му се беше хвалила, че може да има всеки мъж, когото пожелае, и да го накара да направи това, което поиска. И му беше показала, че тези хвалби не са празни. Не беше имало нужда да краде накити — той самият щеше да й купи всичко, което поискаше. Та той вече й бе накупил повече, отколкото можеше да си позволи. — Проклетите Деви не могат да го дебнат и пазят всяка секунда, а пъхнеш ли се веднъж в леглото му, той няма да им позволи да пострадаш. — Веднъж само да я опита, щеше да е напълно достатъчно. — Напълно съм убеден в способностите ти.

— Не. — Този път дори го каза още по-рязко.

Той раздразнено занавива и заразвива кърпата.

— „Не“ не е отговорът, който господарите ни обичат да чуват, Изендре. — Ставаше дума за повелителите сред Мраколюбците — те в никакъв случай не бяха задължително благородници — прост коняр можеше да заповядва на някой лорд и просяк — на магистрат — но заповедите им се налагаха също толкова строго, колкото тези на някой благородник, а дори и още по-строго. — „Не“ не е думичката, която би се харесала на господарката ни.

Изендре потръпна. Не беше повярвала на приказките му, докато не й показа дамгата на гърдите си, но оттогава само споменаването на Ланфеар потушаваше всяка съпротива от нейна страна. Тя почти се разплака.

— Не мога, Хаднан. Когато спряхме тази вечер, си помислих, че ще имам по-добра възможност в градчето, отколкото в палатките, но ме хванаха преди да съм се доближила и на десет крачки от него. — Тя рязко смъкна качулката си и той зяпна, щом лунните лъчи затанцуваха по голия й череп. Дори веждите й ги нямаше. — Те ме обръснаха, Хаднан! Аделин, Инайла и Джолиен ме затиснаха и обръснаха всяко косъмче по мен. Биха ме с коприва, Хаднан! — Разтърси се като фиданка под силен вятър, захлипа и заломоти: — Сърби ме от раменете до коленете и толкова ме пари, че и да се почеша не мога. Заплашиха ме, че ще ме облекат в коприва, ако следващия път си позволя дори да погледна към него. И си го мислеха сериозно, Хаднан. Съвсем сериозно. Казаха, че ще ме дадат на Авиенда, и ми описаха какво тя ще направи с мен. Не мога, Хаднан. Стига толкова. Не мога!

Той я зяпна смаян. Имаше толкова хубава черна коса. И все пак беше толкова красива, че дори голата й като яйце глава я правеше само по-екзотична. Сълзите и сгърченото й лице съвсем малко разваляха хубостта й. Ако можеше да се набута в леглото на ал-Тор само за една нощ… Нямаше да стане никога. Девите я бяха прекършили. Той самият беше прекършвал хора и знаеше добре признаците. Поривът наказанието да се избегне на всяка цена се превръщаше в порив да се подчиняваш. Човешкият ум бе неспособен да приеме, че бяга от нещо, затова тя скоро сама щеше да се убеди, че наистина иска да се подчинява, че не иска нищо друго освен да служи предано на Девите.

— Какво общо има Авиенда с всичко това? — промърмори той. Впрочем, колко ли време оставаше, докато Изендре реши да им признае греховете си?

— Ал-Тор дели ложето си с нея от Руйдийн насам, глупак такъв! Всяка нощ прекарва с него. Девите смятат, че ще се омъжи за него. — Дори през хлиповете й можа да долови яростното й негодувание. Не й харесваше, че друга е успяла там, където тя се е провалила. Заради това не беше му го казала досега.

Въпреки свирепите си очи Авиенда беше красива жена с едри гърди, в сравнение с повечето Деви, и все пак той щеше да заложи на Изендре срещу нея, само ако… Изендре хлипаше отпусната под бледата лунна светлина, струяща през прозорците, тресеше се от глава до пети и сълзите й се стичаха по бузите. По земята щеше да запълзи, само ако Авиенда я погледнеше навъсено.

— Добре — каза той кротко. — Като не можеш, не можеш. Но все пак можеш да измъкнеш нещичко от Натаил. Знам, че можеш. — Стана, хвана я за раменете и я обърна към вратата.

— Натаил няма да поиска да ме погледне с дни — изхлипа тя. — Цялата съм почервеняла, Хаднан. Все едно че цял ден съм лежала гола под слънцето. И косата ми. Цяла вечност ще мине, докато пора…

Той усука кърпата и я преметна през врата й. Постара се да не обръща внимание на задавените й хрипове и паническото стържене на ходилата й по пода. Пръстите й се впиха в дланите му, но той задържа погледа си втренчен напред. Дори с отворени очи виждаше Теодора — винаги я виждаше, когато убиваше жена. Беше обичал сестра си, но тя бе разбрала в какво се е превърнал и нямаше да премълчи. Петите на Изендре забарабаниха яростно, но след минута, която продължи сякаш вечност, се забавиха, после съвсем се укротиха и тя се превърна в мъртва тежест, увиснала на ръцете му. Той задържа връвта здраво стисната, докато преброи до шестдесет, след което я отпусна и остави Изендре да се срине. Скоро щеше да признае. Да признае, че е Мраколюбка, и да го посочи с пръст.

Зарови из долапите за касапския нож. Изхвърлянето на цял труп щеше да е трудно, но за щастие мъртвите не кървяха много. Малкото щеше да се попие от черната роба. Навярно щеше да успее да намери жената, пъхнала бележката под вратата му. Ако се окажеше недостатъчно хубава, сигурно щеше да има приятелки, също Мраколюбки. На Натаил щеше да му е все едно дали ще го посещава айилка — виж, самият Кадийр по-скоро бе готов да пусне пепелянка в леглото си; айилките бяха опасни — а може би една айилка щеше да има повече шанс, отколкото Изендре срещу Авиенда. Коленичил, той започна да си тананика, докато работеше. Приспивна песничка, научена от Теодора.