Робърт Джордан
Небесният огън (2)

Глава 1
Разпалване на искрите

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред великия лес, наречен Бремски лес, се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На югозапад задуха той — сух и горещ, под слънце от разтопено злато. Дълги седмици не бе валял дъжд по земята долу и зноят на късното лято растеше от ден на ден. Отрано съсухрени кафяви листи осейваха някои дървета, голи камънаци стърчаха по пресъхнали дерета. На едно голо поле, където тревата бе погинала и само тънки гърчави храсти задържаха с корени почвата, вятърът започна да оголва заровени от дълго време камъни. Проядени и изтрити бяха те и ничие човешко око нямаше да различи в тях руините на град, увековечен в историята, но инак — заличен в хорската памет.

Преди вятърът да прекоси границата на Андор изникнаха пръснати селца и нивя, по които угрижени селяци опъваха сухи бразди. Лесът изтъня на малки горички. После вятърът помете прах по стихналите улички на едно село, наречено Корски извори. Това лято изворите бяха започнали да пресъхват. Няколко псета клечаха с изплезени езици под жегата и две полуголи хлапета тичаха и биеха с пръчки натъпкан с парцали мехур. Всичко друго беше замряло, освен вятъра, праха и скърцащата табела над вратата на хана — постройка от червени тухли със сламен покрив като всяка друга сграда по улицата. На два етажа, ханът беше най-високата постройка в Корски извори. Два оседлани коня, вързани пред хана, лениво махаха с опашки. Изрязаната от дърво табела гласеше „Правосъдието на Добрата кралица“.

Примигвайки от прахта, Мин беше притиснала око в пролуката между грубите дъски. Рамото на пазача пред вратата й пречеше, но тя все пак виждаше хана. Жално й беше, че името му така зловещо подхожда за случая. Съдията им — местният лорд, явно беше пристигнал преди известно време, но тя не бе успяла да го зърне. Сега той несъмнено слушаше обвиненията на селянина Адмер Нем и на всичките му братя и братовчеди, заедно с жените им и сигурно всички настояваха да бъдат обесени, и то незабавно. Чудно й беше какво ли наказание се полага тук за опожаряването на нечий обор заедно с млечните крави в него. Неволно, разбира се, но тя не допускаше, че това ще е от голямо значение, след като стана цялата тази беля.

По време на бъркотията Логаин се бе измъкнал — избяга, да го изгори дано! — и тя не знаеше дали трябва да се радва, или не. Тъкмо той беше съборил Нем, който ги намери малко преди да съмне, и фенерът на селянина излетя от ръката му и падна в сламата. Ако някой беше виновен, то това бе Логаин. И много рядко се сещаше да внимава какво приказва. Може би беше по-добре, че избяга.

Тя се обърна и изтри потта от челото си. Беше задушно, но двете й спътнички сякаш не го забелязваха. Сюан с тъмна вълнена рокля, също като на Мин, се беше изтегнала по гръб, зяпаше тавана и разсеяно потупваше брадичката си със сламка. Леане, стройна и висока почти колкото мъж, седеше с кръстосани крака по бяла нощница и стесняваше роклята си. Бяха им позволили да задържат дисагите си, след като ги претърсиха за мечове, секири или нещо друго, което можеше да им помогне да избягат.

— Какво е наказанието за подпалване на обор в Андор? — попита Мин.

— Ако имаме късмет — отвърна Сюан, без да се помръдне — бой на голо насред площада. При по-малко късмет — боят е с камшици.

— Светлина! — изпъшка Мин. — И на това му викаш късмет?

Сюан се извърна на една страна и се подпря на лакътя си. Беше здрава жена, не толкова красива, колкото обаятелна, и изглеждаше само с няколко години по-възрастна от Мин, но пронизващите й сини очи внушаваха респект, неприсъщ за млада жена, очакваща присъдата си в затънтен край в някаква барака. Понякога Сюан ставаше лоша почти колкото Логаин, ако не и по-лоша.

— Когато пердахът свърши — продължи тя с тон „глупости не понасям, дивотии не слушам“, — ще можем да си тръгнем по пътя. Така се губи по-малко време от всяко друго наказание, за което мога да се сетя. Значително по-малко, отколкото ако ни обесят, да речем. Макар че не допускам да се стигне чак дотам, доколкото си спомням андорските закони.

Хриплив смях разтърси за миг Мин. Смях ли бе, или рев, и на нея не й стана много ясно.

— Време ли? Както сме я подкарали, нищо друго не ни остана освен време. Мога да се закълна, че изръшнахме всяко селце от Тар Валон дотук и не намерихме нищо. Ни намек, ни шепот. Не мисля, че изобщо съществува някакво събиране. А сега сме и без коне. Доколкото успях да подслушам, Логаин ги е взел. Без коне, заключени в някаква барака, и чакаме Светлината знае само какво!

— Внимавай с имената — прошепна рязко Сюан и стрелна многозначителен поглед към вратата, зад която бе пазачът. — Развързаният език може да те напъха в мрежата вместо рибата.

Мин отвърна с гримаса, отчасти защото тайренските рибарски поговорки на Сюан бяха започнали да й омръзват, а отчасти — защото жената беше права. Досега все успяваха да преварят неудобните вести — смъртно опасни беше по-точното им определение, — но някои вести имаха свойството да прескачат неколкостотин мили на ден. Сюан беше пътувала под името Мара, Леане като Амена, а Логаин беше приел името Далин, след като Сюан успя да го убеди, че само глупак може да избере име като Гуаир. Мин все още не допускаше, че някой може да разпознае нейното име, но Сюан настоя да се нарече Серенла. Дори Логаин не знаеше истинските им имена.

Най-голямата беля беше там, че Сюан все още не искаше да се предаде. Седмици на пълен провал, а сега и това, и въпреки всичко всяко споменаване, че трябва да тръгнат за Тийр, което беше най-разумното, предизвикваше истинска буря, която стряскаше дори Логаин. Колкото повече обикаляха, без да намерят това, което търсеше Сюан, толкова по-бурен ставаше нравът й. „Не че преди не можеше да разбие скали с него.“ Мин беше достатъчно разумна, за да запази последната мисъл за себе си.

Леане най-сетне привърши с роклята и я надяна през главата си, след което преви ръце назад, за да я закопчае. Мин така и не разбра защо си бе отворила цялата тази работа — самата тя никак не обичаше да се занимава с шиене и други подобни женски суетни. Сега деколтето беше малко по-отворено и показваше част от бюста й, а в кръста роклята бе по-вталена, беше я стегнала и на бедрата. Но за какво беше всичко това все пак? Едва ли някой от селото щеше да я покани на танц.

Леане зарови в дисагите на Мин и измъкна дървена кутийка с багрила, помада и кой знае още какво от нещата, които Лейрас беше принудила Мин да вземе със себе си преди да тръгнат. Мин все се канеше да ги изхвърли по пътя, но така и не й остана време. От вътрешната страна на кутията имаше огледалце. Леане започна да разкрасява лицето си с малки четчици от заешка кожа. Досега тя никога не беше проявявала интерес към подобни неща. А сега изглеждаше раздразнена, че има на разположение само дървена четка и костен гребен, с които да нагласи косата си. Не само това, ами дори мърмореше, че нямала подръка маша, с която да я накъдри! Тъмната й коса беше пораснала, откакто бяха предприели търсенето на Сюан, но все още не стигаше до раменете й.

След като я погледа малко, Мин попита:

— Какво си намислила, Ле… Амена? — Избегна да погледне към Сюан. Все пак можеше да си държи езика; това опущение бе само защото я бяха натикали в кафеза и я печаха жива, наред с предстоящия съд на всичкото отгоре. Бесилка или бой на голо пред всички. Голям избор, няма що! — Да не си решила да се заемеш с флиртуване? — Каза го на шега — Леане беше изцяло погълната от заниманието си, — просто за да разведри обстановката, но другата жена я изненада.

— Да — отвърна бодро Леане, взирайки се с широко отворени очи в огледалцето, докато правеше нещо с клепачите си. — И ако успея да изфлиртувам с подходящия мъж, навярно няма да ми се наложи да се безпокоя от пердах или каквото и да е друго. Най-малкото ще мога да издействам по-леки присъди и за трите ни.

Вдигнала ръка да изтрие отново потта от челото си, Мин ахна — беше все едно кукумявка да се обяви за славейче, — но Сюан само изправи гръб и изгледа Леане с вледеняващото:

— И какво предизвика това?

Ако Сюан бе насочила погледа си към нея, Мин щеше да си признае и неща, които отдавна е забравила. Съсредоточеше ли се Сюан върху някого по този начин, той ставаше готов да приклекне да заподскача от нетърпение да свърши каквото му е наредено, още преди да го е чул. Дори Логаин го правеше в повечето случаи, само дето не се кланяше.

Леане най-спокойно поглади скулите си с четката и заразглежда резултата от усилията си в огледалцето. Погледна за кратко и към Сюан, но каквото и да видя в тази посока, продължи със същите бодри нотки, както обикновено:

— Нали знаеш, майка ми беше търговка, главно на кожи и дървен материал. Веднъж я гледах как замая главата на един салдейски лорд дотолкова, че той й отстъпи половината от годишния си добив на дървен материал на половината от цената, която искаше, и се съмнявам, че изобщо го е осъзнал, преди да стигне почти до дома си. Ако изобщо го е осъзнал. Защото по-късно й изпрати гривна от лунен камък на всичко отгоре. Доманките не заслужават всичката слава, която са си спечелили — подозирам, че повечето се дължи на клюките на разни празноглави пуритани — но все пак сме си я заслужили донякъде. Майка ми и лелите ми ме учиха на някои неща, заедно с братовчедките, разбира се.

Тя се огледа отново, поклати разочаровано глава и с въздишка поднови заниманието си.

— Но се боя, че още на четиринадесет години бях пораснала висока, колкото съм сега. Само колене и лакти, като някое жребче, растящо преждевременно. И много скоро разбрах… — Тя въздъхна дълбоко. — Разбрах, че животът ми ще поеме по друга пътека, а не тази на доманската търговка. А сега и с това се свърши. Май е време да приложа онова, на което ме учиха преди толкова години. При тези обстоятелства не бих могла да измисля по-подходящ момент или място.

Сюан я гледаше все така съсредоточено.

— Не това е причината. Не е главната причина. Кажи го докрай.

Леане хвърли четчиците в кутията и очите й блеснаха от гняв.

— Главната причина ли? Не знам коя е главната причина. Знам само, че имам нужда от нещо в живота си, което да замести… изгубеното. Ти самата ми каза, че това е единствената надежда да се оцелее. Възмездието не ми е достатъчно. Знам, че каузата ти е необходима, и че навярно е права, но Светлината да ми е на помощ дано, и това не ми е достатъчно. Не мога да се принудя да съм толкова отдадена, колкото си ти. Навярно всичко, което ни сполетя, дойде твърде късно за мен. Ще остана с теб, но не ми стига.

Гневът й позаглъхна и тя се захвана да затваря бурканчетата и шишенцата и да ги прибира по местата им, въпреки че прилагаше малко повече сила, отколкото бе нужно. Около нея съвсем леко ухаеше на розов цвят.

— Давам си сметка, че флиртът не е нещо, което ще запълни празнотата в душата ми, но е достатъчно да запълни един безгрижен миг. Може би ако се върна към това, за което бях родена, ще ми стигне. Просто не знам. Идеята никак не е нова. Винаги ми се е искало да бъда такава, каквато беше майка ми, каквито бяха лелите ми, мечтаех си го понякога, след като пораснах.

Лицето на Леане придоби умислен вид и последните неща влязоха в кутията с повече нежност.

— Мисля, че винаги съм изпитвала чувството, че съм се предрешила на някоя друга, че нося маска, докато тя не се превърна във втората ми природа. Имаше да се свърши сериозна работа, много по-сериозна от това да търгуваш, и докато осъзная, че можех да тръгна и по друг път, маската се бе залепила на лицето ми твърде здраво, за да мога да я сваля. Какво пък, с това вече се свърши и маската наистина пада. Дори си помислих дали да не започна с Логаин, преди седмица — просто за упражнение. Но практика наистина ми липсва, а и ми се струва, че той е от онези мъже, които ще чуят в думите ти повече обещания, отколкото можеш да предложиш, и че ще очаква да ги изпълниш. — На устните й изведнъж разцъфна лека усмивка. — Майка ми винаги казваше, че ако това се случи, значи лошо си сбъркала в сметките; ако няма измъкване, трябва или да изоставиш всякакво достойнство и да избягаш, или да заплатиш цената и да приемеш, че ти е за урок. — Усмивката и придоби закачлив оттенък. — А пък леля Ресара казваше, щом така и така си плащаш цената, поне си достави удоволствие.

Мин не можеше да направи нищо друго освен да поклати глава. Все едно, че Леане се беше преобразила в съвсем друга жена. Да говори така за… Умът й не можеше да побере дори и само това, че го чува. Между другото, Леане наистина изглеждаше различна. Въпреки всичката й работа с четчиците, Мин не можеше да забележи по лицето й и намек за помада, но въпреки това устните й изглеждаха по-сочни, скулите й — по-високи, очите — по-широки. Винаги беше правила впечатление на много симпатична жена, но сега красотата й се бе умножила петкратно.

Сюан обаче не беше привършила с въпросите си.

— А ако този местен лорд е като Логаин? — промълви тя. — Тогава какво ще правиш?

Леане се стегна, изправи гръб и преглътна. Тонът й обаче си остана невъзмутим.

— Случайно да можеш да ми предложиш някаква алтернатива?

Нито една от двете не мигна; тишината се проточи.

Преди Сюан да успее да отговори — а Мин беше готова да плати всичко, за да чуе отговора й — веригата и ключалката от външната страна на вратата издрънчаха.

Другите две жени бавно се изправиха и вдигнаха спокойно дисагите си, готови да тръгнат, но Мин подскочи. Съжаляваше, че й липсва ножът на колана. „Съжаляваш за глупости — каза си тя веднага. — Само да се вкараш в още по-голяма неприятност. Да не съм някаква проклета героиня от сказание? Дори да скочех на този пазач…“

Вратата се отвори и рамката се изпълни от фигурата на мъж в късо кожено палто. Съвсем не беше такъв, че да го напада млада жена, дори да е въоръжена с нож. Даже и с бойна секира. Огромен беше подходящата дума за него. Огромен и як. Няколкото косъма, останали по главата му, бяха по-скоро бели, но изглеждаше здрав като ствол на стар дъб.

— Време е да се изправите пред лорда, момиченца — каза той навъсено. — Сами ли ще ходите, или да ви влачим като чували с овес? Тъй или иначе ще отидете, но не ми се ще да ви влача в тази жега.

Мин надникна покрай него и видя още двама чакащи мъже, сивокоси, но също такива здравеняци, макар и не толкова едри.

— Сами ще ходим — отвърна му сухо Сюан.

— Добре. Хайде тогава. Лорд Гарет не обича да го карат да чака.

Въпреки обещанието им, че ще вървят сами, всеки от мъжете прихвана по една от тях здраво още щом излязоха на прашната улица. Ръката на плешивия стисна китката на Мин като пранга. „С бягството беше дотук“ — каза си тя горчиво. Помисли си дали да не го срита в глезена под ботуша, но мъжът бе толкова як, че най-многото, което щеше да постигне, бе да си изкълчи палеца на крака и да я влачат до хана.

Леане изглеждаше потънала в размисъл. Свободната й ръка правеше леки жестове, а устните й едва забележимо помръдваха, сякаш си репетираше думите, които се канеше да каже, но продължаваше да поклаща глава и да пристъпва. Сюан също бе потънала в себе си, но на лицето й се бе изписала нескрита тревога и дори си хапеше горната устна. Сюан никога не бе проявявала чак такова притеснение. И двете не правеха нищо, с което да вдъхнат поне малко самоувереност на Мин.

Гостилницата „Правосъдието на Добрата кралица“ я успокои още по-малко. Набитият Адмер Нем с дълга сплъстена коса и жълт оток около подутото му око стърчеше от едната страна с половин дузина също така трътлести братя, братовчеди и техните жени, всички облекли най-хубавите си дрехи и престилки. Селяните изгледаха трите затворнички със смесица от гняв и задоволство, от което стомахът на Мин се сви. Ако не друго, то в погледите на селянките имаше още повече яд, дори чиста омраза. Покрай останалите стени се бяха натъпкали шест редици съселяни, всеки в работните дрехи, в които ги беше заварило събитието. Ковачът все още беше по кожената си престилка, а много от жените бяха със загънати ръкави и побелели от брашно ръце. Помещението бръмчеше от тихо мърморене, очите на всички оглеждаха трите жени също така алчно, както тези на Нем. Мин си помисли, че това събитие сигурно е едно от най-възбуждащите в Корски извори от последно време. Веднъж беше видяла тълпа, изпаднала в подобно настроение… и една екзекуция.

Масите бяха махнати, с изключение на една, поставена пред дългата тухлена камина. Едър мъж с грубовато лице и побеляла коса седеше срещу тях. Бе облечен с тъмнозелен копринен сюртук с фина кройка и бе сложил ръце на масата пред себе си. Стройна жена приблизително на неговата възраст стоеше до масата — беше облечена в рокля от фино изтъкана сива вълна, бродирана с бели цветя около деколтето. Поземленият владетел, лордът, предположи Мин. И неговата лейди. Провинциални благородници, много малко по-вещи за нещата по света дори от своите слуги и крепостни.

Пазачите ги отведоха пред масата на лорда и се смесиха със зрителите. Жената в сиво пристъпи напред и бръмченето стихна.

— Всички тук присъствате, за да чуете — обяви жената — правосъдието, което ще бъде въздадено днес от лорд Гарет Брин. — Значи не беше дамата на лорда. Трябваше да е някаква негова служителка. Гарет Брин? Доколкото Мин си спомняше, той беше капитан-генералът на гвардията на кралицата в Кемлин. Стига това да беше същият мъж. Тя стрелна с поглед Сюан, но последната беше забила очи в дъските на пода и не ги вдигаше. Който и да беше, въпросният Гарет Брин изглеждаше отегчен.

— Обвинени сте — продължи жената в сиво — в простъпка, извършена тази нощ, в палеж и унищожаване на имот и неговото съдържание, с това, че сте убили ценна стока, в нападение над лицето Адмер Нем и в кражба на кесия, за която ищецът твърди, че е била пълна със злато и сребро. Известно е, че нападението и кражбата са дело на вашия спътник, който е избягал, но вие трите сте еднакво виновни според закона.

Тя замлъкна, за да се попият добре думите й от слушащите, и Мин погледна жално към Леане. Само това им оставаше, Логаин да добави и кражба към кашата. Сигурно вече бе стигнал на половината път до Муранди, ако не и по-далече.

След малко жената подхвана отново.

— Обвинителите ви са тук пред вас. — Тя посочи отрупаната групичка на Немови. — Адмер Нем, свидетелствайте.

Трътлестият мъж пристъпи напред, надут и притеснен същевременно, като подръпваше палтото си и прокарваше длан по оредялата си коса, която все падаше на челото му.

— Ами, както ви казах, лорд Гарет, значи, тая работа стана ей тъй…

Той описа общо взето правдоподобно как ги беше намерил в плевнята и ги бе изгонил, въпреки че изкара Логаин с почти една стъпка по-висок, отколкото беше в действителност, и излезе, че единственият удар от страна на избягалия мъж си е бил същински бой, при който Нем хич не му е отстъпвал. Фенерът взел, че паднал, сеното пламнало и цялата фамилия се изсипала от къщата; пленничките били спипани, а целият обор изгорял до основи, а после се разбрало, че е изчезнала и кесията от дома. Леко подмина частта, когато един от приближените на лорда бе минал с коня си край фермата и ги бе озаптил тъкмо когато изнасяха въжета и диреха по-здрави клони по околните дървета.

Когато отново подхвана разказа си за „битката“ — този път, изглежда, я печелеше той — Брин го прекъсна.

— Това е достатъчно, господин Нем.

Без да я питат, една кръглолика жена от групата на Немови, може би жената на Адмер, пристъпи напред и се развика:

— И хубаво да ги напердашат с камшика тия фръцли, лорд Гарет, чухте ли? Хубаво да ги напердашат и да ги откарат в Горни хълм за посмешище!

— Никой не те е призовавал да говориш, Майган — отсече тънката жена в сиво. — Съд е това, а не среща с молители. Двамата с Адмер отстъпете назад. Веднага. — Двамата се подчиниха, Адмер малко по-пъргаво от Майган. Облечената в сиво жена се обърна към Мин и другите две подсъдими. — Ако искате да говорите, за оправдаване или смекчаване на присъдата, можете да го сторите. — В гласа й не се долавяше капка съчувствие, както и никакво друго чувство, впрочем.

Мин очакваше, че ще заговори Сюан — тя винаги играеше водеща роля и говореше от тяхно име — но Сюан изобщо не помръдна, дори не вдигна очи. Вместо нея към масата пристъпи Леане, приковала поглед в мъжа зад нея.

Беше изправила снага повече от всякога, но обичайната й походка — елегантна крачка, но крачка, така или иначе — бе отстъпила място на леко приплъзване по пода, със съвсем тънък намек за гъвкаво полюшване. Странно как, но бедрата и бюстът й изглеждаха малко по-ясно очертани. Не че парадираше — движението й просто караше човек да бъде нащрек.

— Милорд, ние сме само три беззащитни жени, бежанки от бурите, които помитат света. — Обичайните делови нотки бяха изчезнали, заменени от кадифеномека милувка. В тъмните й очи грееше светлина и се прокрадваше някакво стаено предизвикателство. — Бедни и изгубени, потърсихме подслон в обора на господин Нем. Знам, че беше грешка от наша страна, но се бояхме от нощта. — Малък жест с полувдигнати ръце и вътрешната страна на китките, извърнати към Брин, я направи за миг наистина да заприлича на напълно беззащитна. За съвсем кратко обаче. — Този мъж, Далин, всъщност беше непознат за нас, просто човек, който ни предложи закрилата си. В такива времена самотните жени трябва да си имат защитник, милорд, но се боя, че изборът ни се оказа лош. — Мигновено разширените й очи и настоятелният поглед подсказаха, че той самият би могъл да е много по-подходящ закрилник за тях. — Всъщност той нападна господин Нем, милорд. Ние самите щяхме просто да избягаме или да останем да си изплатим с работа подслона през нощта. — Тя леко заобиколи масата, коленичи елегантно и положи пръстите на едната си ръка върху китката му, при което вдигна очи и се взря в неговите. Гласът й стана трепетен, но леката й усмивка беше достатъчна, за да накара сърцето на всеки мъж да залудува. Този глас… предразполагаше. — Милорд, виновни сме в малка простъпка, но не чак за това, в което ни обвиняват. Отдаваме се изцяло на вашата милост. Моля ви, милорд, имайте милост към нас и ни защитете.

Брин я гледа в очите дълго и мълчаливо, после се окашля дрезгаво, стана и заобиколи масата. Сред селяните също настъпи леко разбъркване, мъжете се разкашляха също като господаря си, а жените замърмориха под нос. Брин спря пред Мин.

— Как ти е името, момиче?

— Мин, милорд. — Тя долови приглушеното ръмжене от страна на Сюан и припряно добави: — Серенла Мин. Всички ме наричат Серенла, милорд.

— Майка ти трябва да е имала предчувствия — измърмори той с усмивка. Не беше първият, който бе реагирал на името по този начин. — Имаш ли да заявиш нещо, Серенла?

— Само че много съжалявам, милорд, и че наистина не беше по наша вина. Далин направи всичко. Моля ви за милост, милорд. — В сравнение с молбата на Леане това не изглеждаше особено впечатляващо — всичко щеше да бледнее пред представлението, което бе изиграла Леане — но беше най-доброто, за което можа да се сети. Устата й беше пресъхнала като улицата навън. Ами ако наистина решеше да ги обеси?

Той кимна и се премести пред Сюан, която продължаваше да се взира в пода. Лордът хвана брадичката й в шепа и вдигна очите й към своите.

— А ти как се казваш, момиче?

С рязко мръдване на главата Сюан издърпа брадичката си от ръката му и отстъпи крачка назад.

— Мара, милорд — прошепна тя. — Мара Томанес.

Мин тихо простена. Сюан беше явно изплашена, но в същото време гледаше мъжа непокорно. Мин вече очакваше, че ще настои Брин да ги пусне незабавно да си ходят. Той и нея попита дали иска да направи някакво заявление и тя отказа отново с колеблив шепот, като продължаваше да го гледа така, сякаш тя командва положението. Езика си можеше и да контролира, но не и погледа си.

Брин се върна до масата, седна и каза на Леане:

— Върни се при приятелките си, момиче.

Леане се присъедини към тях с нескрито безсилие и нещо, което всеки на мястото на Мин щеше да нарече раздразнение.

— Взех решението си — обърна се Брин към цялата зала. — Престъпленията са сериозни и нищо от това, което чух, не променя фактите. Ако двама души се промъкнат в нечия къща, за да откраднат нещо, и единият от тях нападне и домовладелеца, то и двамата са еднакво виновни. Необходимо е овъзмездяване. Господин Нем, ще ви платя разходите за възстановяването на обора заедно с цената на вашите шест млечни крави. — Лицето на трътлестия фермер просветна, но Брин добави: — Каралин ще ви възмезди с пари, след като остане доволна от цената, която обявите. На някои от кравите ви им секвало млякото, както чух. — Слабата жена в сиво кимна доволно. — Заради цицината на главата ви дарявам с един сребърник. Не се оплаквай — предупреди той твърдо Нем, който понечи да си отвори устата. — Майган ти е правила по-големи, когато се напиеш много. — Последното се посрещна от публиката с вълна от смях, която не спря от полузасрамените погледи на Нем и я обуздаха само стиснатите устни на Майган, която изгледа мъжа си заканително. — Ще ви възмездя също съдържанието на откраднатата кесия. След като Каралин остане доволна от сумата, която обявите. — Нем и жена му изглеждаха еднакво възмутени, но стиснаха езици зад зъбите си. Явно беше, че ще им даде толкова, колкото реши. Мин започна да изпитва прилив на смътна надежда.

Опрял лакти на масата, Брин насочи вниманието си към нея и другите две. Бавно изричаните му думи стегнаха стомаха й на възел.

— Вие трите ще поработите за мен срещу обичайното възнаграждение за работата, която ще ви се даде, докато парите, които съм платил, не ми се възстановят. Не приемайте това като снизхождение. Ако ми се закълнете с клетва, която да ме увери, че няма да се налага да ви държа под стража, ще можете да работите в имението ми. Ако не, това ще означава да работите на полето, където ще бъдете под око непрекъснато. Плащането на полето е по-ниско, но изборът е ваш.

Тя панически зарови в ума си за най-слабата възможна клетва, която би могла да го задоволи. Не обичаше да престъпва думата си при никакви обстоятелства, но смяташе да се махне при първата възможност, а не искаше да слага на съвестта си прекалено тежко клетвонарушение.

Леане, изглежда, също търсеше нещо подобно, но Сюан почти не се поколеба преди да коленичи и да сложи ръце на сърцето си. Очите й се приковаха в Брин. Предизвикателството в тях не бе угаснало ни най-малко.

— В името на Светлината и на своята надежда за спасение и прерождение, кълна се да ви служа вярно и всеотдайно в това, което пожелаете, и за толкова, колкото благоволите, иначе нека Създателят да извърне лика си от мен завинаги и мракът да погълне душата ми. — Изрече думите в полушепот и на един дъх, но те породиха мъртво мълчание. Не съществуваше по-силна клетва от тази, освен полаганата от жена преди да стане Айез Седай, когато Клетвената палка е опряна до нея така, сякаш е станала плът от плътта й.

Леане зяпна Сюан, след което също коленичи.

— В името на Светлината и на своята надежда…

Мин се огледа отчаяно, търсейки някакъв изход. Изречеше ли по-лека клетва от тази, щеше да означава работа в полето и някой непрекъснато да я пази, но тази клетва… Според това, на което я бяха учили, нарушаването й щеше да бъде почти равносилно на убийство, ако не едно и също. Само че изход нямаше. Клетвата или работа на полето кой знае колко дълго, и пазена сигурно под ключ всяка нощ. Падна на колене до другите две и измърмори думите, но отвътре й се искаше да завие. „Сюан, глупачка такава! В какво ме натика сега? Не мога да остана тук! Трябва да отида при Ранд! О, Светлина, помогни ми!“

— Хм — въздъхна Брин, след като бе изречена и последната дума. — Чак това не очаквах. Но е предостатъчно. Каралин, би ли отвела господин Нем някъде и да разбереш на колко той оценява щетите си? И разкарай всички останали оттук, с изключение на тези трите. А, и освен това им уреди превоз до имението. При тези обстоятелства, не мисля, че ще е нужна стража.

Слабата жена го погледна объркано, но набързо започна да изкарва тълпата от помещението. Мин и другите две останаха на колене на пода. Колкото до самата нея, Мин не мислеше, че краката й ще издържат, ако се опита да се изправи. Едни и същи фрази не спираха да се въртят в главата й. „О, Сюан, защо? Не мога да остана тук. Не мога!“

— Минаха няколко бежанци тук — каза Брин, след като и последните селяни се изнизаха, облегна се на стола и загледа съсредоточено жените. — Но не и такива като вас трите. Една доманка. И тайренка, нали? — Сюан кимна сдържано. Двете с Леане се бяха изправили. Мин успя някак да се изправи до тях, макар коленете й да трепереха. — И ти, Серенла. — Той отново се подсмихна при произнасянето на името. — Някъде от западен Андор, ако не се лъжа по говора ти.

— Бейлрон — промърмори тя и със закъснение прехапа език. Някой можеше да знае, че Мин е от Бейлрон.

— Не съм чувал нещо на запад да кара хората да бягат — каза той с въпросителна нотка, но тя не отговори и лордът смени темата. — След като отработите дълга си, ако пожелаете, можете да останете на работа при мен. Животът може да се окаже труден за жени, които са изгубили домовете си, а дори платата на една слугиня е нещо по-добро, отколкото да спи човек под храстите.

— Благодаря ви, милорд — отвърна гальовно Леане и направи толкова елегантен реверанс, че въпреки грубата й рокля приличаше на елемент от танц. Мин понечи да повтори жеста й, но коленете й бяха натежали като олово и не беше сигурна, че няма да поддадат, ако ги присвие. Сюан остана да стърчи вдървено и да го гледа втренчено, без да промълви и дума.

— Жалко, че спътникът ви е отвел конете ви. Четири коня щяха доста да намалят дълга ви.

— Беше непознат и измамник — увери го Леане с тон, подходящ за нещо много по-интимно. — Аз поне съм по-склонна да заменя неговата закрила с вашата, милорд.

Брин я измери с поглед — одобрително, както й се стори на Мин — но единственото, което каза, бе:

— Поне ще сте по-далече и в безопасност от Немови в имението ми.

Отговор за това нямаха. Мин предполагаше, че търкането на подове в имението на Брин няма да е по-различно от същата работа в къщата на Нем. „Как да се измъкна от всичко това? О, Светлина, как?“

Мълчанието се проточи, ако се изключеха пръстите на Брин, които барабаняха нервно по масата. Мин бе склонна да допусне, че той просто се чуди какво да каже по-нататък, но не мислеше, че е от хората, които лесно губят самообладание. По-вероятно изпитваше раздразнение, че единствено Леане като че ли показваше някаква благодарност. Мин предполагаше, че според него наказанието им можеше да бъде и много по-тежко. Навярно горещите погледи и галещите нотки в гласа на Леане донякъде бяха свършили работа, но Мин лично предпочиташе жената да си бе останала такава, каквато си беше. Дори боят насред селото щеше да е по-добро от всичко това.

Най-сетне Каралин се върна и настръхнала докладва на Брин.

— Дни ще минат, докато получа ясни отговори от тези Немови, лорд Гарет. Ако се съглася с цената му, Адмер може да си вдигне пет обора с петдесет крави. Поне се убедих, че наистина са им откраднали кесия, но колко е имало в нея… — Тя поклати глава и въздъхна. — Ще го разбера, тъй или иначе. Джони е готов да отведе тези момичета в имението, ако сте приключил и с тях.

— Отведи ги, Каралин — каза Брин и се изправи. — След като ги изпратиш, намери ме в тухларната. — Гласът му отново прозвуча уморено. — Тад Харен казва, че му трябвало повече вода, ако ще прави още тухли, а Светлината само знае откъде мога да му я намеря. — Той закрачи енергично през гостилницата и излезе, сякаш изобщо бе забравил за трите жени, които току-що се бяха заклели да му служат.

Джони се оказа едрият оплешивяващ мъж, който ги бе довел в гостилницата, и сега ги чакаше пред входа до кола с високи колелета, покрита с платнище. В колата бе впрегната хилава кафява кранта. Неколцина селяни стърчаха наоколо, за да видят как ги откарват, но повечето, изглежда, се бяха прибрали по домовете, на сянка от силната лятна жега. Гарет Брин вече се отдалечаваше по прашната черна улица.

— Джони ще ви откара до имението — каза Каралин. — Правете каквото ви каже и животът ви ще е лек. — Тя ги огледа с тъмните си очи, почти толкова строги като на Сюан, след което кимна, като че ли останала доволна от поведението им, и се забърза след Брин.

Джони им вдигна платнището отзад и те се качиха и насядаха на пода на колата. За подлагане имаше само шепа слама. Мъжът не им каза нито дума. Колата изскърца, след като и той се покачи на капрата, скрит от чергилото. Мин го чу как подвикна на коня и колата се затътри напред, колелетата леко поскърцваха.

В чергилото отзад имаше достатъчно голям процеп, за да може Мин да види как селото се смали зад тях, заменено от редуващи се горички и оградени с жив плет нивя. Беше твърде зашеметена, за да може да проговори. Великата кауза на Сюан щеше да завърши с търкане на подове и миене на котли. Изобщо не трябваше да се хваща да помага на тази жена, камо ли да остава с нея. Трябваше при първа възможност да се измъкне и да побегне към Тийр.

— Е — каза внезапно Леане, — какво ще кажете? Това не подейства никак зле. — Отново си беше възстановила бодрия тон, но в него се долавяше и нотка на възбуда — на възбуда! — а освен това на бузите й бе избила силна руменина. — Можеше и по-добре да бъде, но с малко повече практика… — Гърленият й смях премина почти в кикот. — Изобщо не предполагах колко забавно било. А пък когато усетих как пулсът му се учести… — Тя за миг протегна ръка, все едно че я поставя върху китката на Брин. — Не мисля, че някога съм се чувствала толкова жива, така нащрек. Леля ми Ресара твърдеше, че мъжете били по-забавни дори от лова със соколи, но едва сега го разбрах.

Мин се хвана здраво за ритлата на колата, за да спре люшкането, и се облещи срещу нея.

— Ти си се побъркала! За колко години се заклехме? За две? Или за пет? Предполагам, че се надяваш да ги изкараш като лорд Брин те друска на коляното си! Дано те и поплясва поне. Всеки ден. — Стреснатият поглед на Леане с нищо не смекчи яда й. Да не би да очакваше Мин да го приеме толкова спокойно, колкото, изглежда, го приемаше тя? Но всъщност Мин не беше ядосана точно на Леане. Тя обърна вбесения си поглед към Сюан. — Ами ти? Решиш ли да се предадеш, не го правиш как да е. Просто се предаваш като агне за заколение. Защо избра точно тази клетва? Светлина, защо?

— Защото — отвърна Сюан — това беше единствената клетва, за която можах да се сетя, че ще го спре да нареди да ни пазят денем и нощем, на полето или не. — Полуизлегната върху голите дъски на колата, тя го каза толкова убедено, сякаш беше най-очевидното нещо на света. А Леане, изглежда, беше съгласна с нея.

— Смяташ да я нарушиш — отрони Мин след дълга пауза. Слисана от това откритие, тя го прошепна, но въпреки това се озърна боязливо към чергилото, скрило Джони от погледа й. Не допускаше, че може да я е чул.

— Смятам да направя каквото трябва — заяви твърдо Сюан, но също така тихо. — След два-три дни, когато се уверя, че не ни пазят специално, ще побегнем. Опасявам се, че ще трябва да вземем коне, защото нашите ги няма. Брин трябва да има добри конюшни. Жалко, но ще се наложи. — А Леане просто си седеше и я гледаше като котка с каймак по мустаците. Сигурно бе разбрала плана й от самото начало. Затова изобщо не беше се поколебала при заклеването.

— Ще съжаляваш заради кражбата на коне? — възкликна дрезгаво Мин. — Каниш се да нарушиш клетва, който всеки освен Мраколюбците би спазил на всяка цена, а съжаляваш заради някаква си кражба на коне? Не мога да ви повярвам и на двете. Аз просто не ви познавам.

— Ама ти да не мислиш да останеш и да чистиш котлите — попита я Леане също така тихо, — докато Ранд е някъде навън, скътал сърцето ти в джоба си?

Мин изръмжа. Съжаляваше, че бяха разбрали за любовта й към Ранд ал-Тор. Понякога съжаляваше дори че тя самата го бе разбрала. Влюбена в мъж, който едва ли се интересуваше дали е жива, или не, и то — мъж като него. Искаше й се да им каже, че ще си спази клетвата, че ще забрави за Ранд колкото време се наложи, докато изплати с труд дълга си. Но не можеше да си отвори устата да го изрече. „Да го изгори дано! Ако не бях го срещнала, нямаше да се забъркам в тази каша!“

Тишината се проточи прекалено дълго, нарушавана само от ритмичното поскърцване на колелетата и чаткането на конските копита. Накрая Сюан заговори:

— Смятам да си изпълня клетвата. След като най-напред свърша това, което трябва да направя. Не съм се заклела да започна да му служа незабавно. По-точно казано, постарах се дори и намек да няма за това. Знам, че на Брин това няма да му хареса, но си е чистата истина.

Мин я изгледа смаяно.

— Значи смятате да избягаме и после отново да се предадете в ръцете на Брин? Ами че нали той кожите ви ще ощави? На кожи. — Едва след като го изрече разбра, че е приела решението на Сюан. Да избягат, а после да се върнат и… „Не мога! Обичам Ранд. А той дори няма да забележи, ако ще лорд Брин да ме накара цял живот да му шетам в кухнята!“

— Съгласна съм, че не е човек, на когото бива да се противиш — въздъхна Сюан. — Срещала съм го веднъж. Уплаших се да не ме познае по гласа. Лицата се променят, но гласът — не. — Тя опипа лицето си в почуда, навик, който бе придобила напоследък, без дори да забелязва, че го прави. — Променят се лицата — промърмори тя отчаяно, но после гласът й отново стана решителен. — Вече платих тежка цена за това, което съм длъжна да направя, и това ще платя. Един ден. Ако ти се наложи да се удавиш или да яхнеш лъвориба, яхаш лъворибата и се надяваш на нещо по-добро. Така стоят нещата, скъпа ми Серенла.

— Работата като слугиня далеч не е бъдещето, което бих си избрала — каза Леане, — но е бъдеще, а кой знае какво ще се случи междувременно? Много добре си спомням времето, когато си мислех, че нямам бъдеще. — На устните й се появи лека усмивка, очите й се притвориха замечтано, а гласът й стана кадифен. — Освен това изобщо не мисля, че ще ни ощави кожите. Само няколко години практика и ще видите как лорд Гарет Брин ще ни посрещне с разтворени обятия и ще ни настани в най-добрите си стаи. Ще ни отрупа с коприни и ще ни даде собствената си карета, за да се возим докъдето си поискаме.

Мин усети, че доманката е потънала в сладки мечти. Понякога й се струваше, че другите две жени живеят в света на сънищата. Но й хрумна и нещо друго. Нещо, което вече започваше да я дразни.

— А, Мара, я ми кажи нещо. Забелязах, че някои хора се подсмихват, когато ме наричаш по име. Серенла. Брин също го направи и спомена нещо за предчувствията на майка ми. Защо?

— На Древния език — отвърна Сюан — думата означава „опърничава щерка“. В теб наистина има опърничава жилка, забелязах го още когато те срещнах за първи път. Една миля дебела и два пъти по-дълга. — Сюан да й каже това! Сюан, най-упоритата жена на този свят! Широка усмивка беше цъфнала на лицето й. — Но разбира се, напоследък, изглежда, започваш да се очовечаваш. В следващото село можеш да използваш името Чалинда. Това означава „сладко момиче“. Или например…

Колата изведнъж се килна доста по-рязко от обичайното, след което набра скорост, като че ли конят бе препуснал в галоп. Изненадани, трите жени изпопадаха накуп на пода. А после Сюан успя да се надигне и отметна чергилото, скриващо седалката на коларя. Джони го нямаше. Сюан се хвърли на дървената седалка, сграбчи поводите и рязко спря коня. Мин отметна чергилото отзад и се заоглежда.

Тук пътят минаваше през гора от дъбове и бряст, бор и клен. Прахолякът от краткотрайното им лудешко препускане все още се слягаше, отчасти и върху Джони, проснал се край черния път на шестдесетина крачки зад тях.

Без да мисли, Мин скочи, затича се и коленичи до него. Той дишаше, но беше затворил очи и кървавият оток на главата му се издуваше на голяма цицина.

Леане я дръпна настрани и опипа с пръсти главата на Джони.

— Ще оживее — рече тя бодро. — Като че ли няма нищо счупено, но ще го боли глава няколко дни, след като се свести. — Гласът й помръкна. — Във всеки случай нищо не мога да направя за него сега. Да ме изгори дано, бях се заклела да не мрънкам повече за това.

— Въпросът… — Мин преглътна. — Въпросът е дали да го натоварим в колата и да го откараме до имението, или да… бягаме? — „Светлина, с нищо не съм по-добра от Сюан!“

— Можем просто да го закараме до следващата ферма — отвърна умислено Леане.

Сюан се приближи до тях, повела предпазливо коня в колата, сякаш се боеше да не би кроткото животно да я ухапе. Погледна мъжа на земята и се намръщи.

— Това не е от падането му от колата. Не виждам корен или камък, в който да се е ударил.

В този момент от гората изскочи мъж, яхнал висок черен жребец. Водеше три кобили, едната рунтава и с две педи по-ниска от другите.

Мъжът беше снажен, облечен в син копринен сюртук, с меч на хълбока, с дълга къдрава коса, спускаща се до раменете му. Беше мургав и красив, въпреки че някаква болезнена тъга се бе врязала дълбоко в лицето му. И беше последният човек, когото Мин очакваше да види.

— Това твоя работа ли е? — попита го сърдито Сюан.

Логаин дръпна усмихнат юздите, въпреки че във всичко това нямаше нищо забавно.

— Полезно нещо е прашката, Мара. Имате късмет, че съм тук. Не очаквах да напуснете селото още няколко часа и не допусках, че ще можете да стоите на краката си. Местният лорд, изглежда, е снизходителен. — Лицето му изведнъж помръкна, а гласът му стана на груб камък. — Да не мислехте, че ще ви оставя сами на съдбата? Може би наистина трябваше да го направя. Ти ми обеща някои неща, Мара. Искам възмездието, което ми обеща. Следвах ви половината път до Морето на бурите в това търсене, макар че така и не ми каза какво точно търсиш. Не съм те питал как смяташ да ми дадеш това, което ми обеща, но сега ще ти кажа следното. Времето ви е на привършване. Свърши си скоро търсенето и ми дай каквото ми обеща, че иначе ще ви оставя да се оправяте сами. Бързо ще разберете, че повечето селяци не проявяват никакво съчувствие към безпарични странници. Три хубави жени сами? Само видът на ей това — той докосна меча на бедрото си — ви опази живота повече пъти, отколкото можете да предполагате. Скоро намерете това, което търсите, Мара.

От началото на пътешествието им не беше проявявал такова нахалство. Тогава беше покорно благодарен заради тяхната помощ — във всеки случай поне толкова покорно, колкото можеше да е покорен мъж като Логаин. Изглежда, цялото това изгубено време — както и липсата на видими резултати — беше поизхабило благодарността му.

Сюан не трепна пред твърдия му поглед.

— Надявам се — отвърна му тя. — Но ако искаш да си ходиш, остави конете ни и се махай! Щом няма да гребеш, скачай от лодката и плувай сам! Виж докъде ще стигнеш сам с възмездието си.

Големите ръце на Логаин стиснаха юздите и мъжът потръпна. Едва сдържаше чувствата си.

— Ще остана с вас още малко, Мара — отвърна най-сетне той. — Още съвсем малко.

За миг в очите на Мин главата му се обкръжи с ореол — като сияеща корона в златно и синьо. Сюан и Леане нищо не видяха, разбира се. Понякога тя виждаше разни неща около хората — видения, така ги наричаше — образи или аури. Понякога дори знаеше какво означават. Че тази жена ще се омъжи. Че онзи мъж ще умре. Дребни случки или величави събития, радостни или мрачни, и нямаше никакъв ред или причина около кого ще се появят, кога и къде. Айез Седай и Стражниците винаги бяха с аури: повечето хора никога нямаха. Не винаги беше приятно да го виждаш и да разбираш какво значи.

Сиянието около Логаин беше виждала и преди и знаеше какво означава. Предвещаваше слава. Но точно за него, повече от всички други хора, това изглеждаше пълна безсмислица. Коня, меча и сюртука си беше спечелил на игри със зарове, въпреки че Мин не беше сигурна доколко честни са били. Нищо друго не притежаваше и нямаше никакви очаквания за бъдеще освен обещанията на Сюан, а как изобщо щеше да ги изпълни Сюан? Самото му име бе равносилно на смъртна присъда. Просто пълна безсмислица.

Веселостта на Логаин се върна също толкова бързо, колкото беше изчезнала. Той измъкна тлъста кесия от грубо изтъкан плат от колана си и я разклати пред тях.

— Снабдих се и с някоя и друга пара. Няма да ни се налага пак да спим по плевните.

— За това чухме — отвърна сухо Сюан. — Нищо друго не може да се очаква от тебе.

— Приеми го като скромен принос към търсенето ти. — Тя протегна ръка, но Логаин пристегна кесията на колана си с подигравателна усмивка. — Не бих осквернявал ръката ти с крадени пари, Мара. Освен това така ще съм сигурен, че вие няма да ми избягате и да оставите мен сам. — Сюан го изгледа така, сякаш беше счупила пирон със зъби, но не каза нищо. Изправен на стремената, Логаин се загледа по пътя към Корски извори. — Стадо овце идва насам, с две пастирчета. Време е да се махаме. Ще разнесат мълвата на бегом. — Отпусна се на седлото и погледна Джони, който все още лежеше в несвяст. — А освен това ще помогнат на бедния човечец. Не мисля, че съм го ударил толкова лошо, че да не може да се оправи.

Мин поклати глава. Този човек непрекъснато я изумяваше. Да е толкова загрижен за някой, чиято глава току-що почти е пръснал.

Без да се бавят, Сюан и Леане се метнаха на седлата си: Леане на сивата кобила, която наричаше Лунно цвете, а Сюан — на Бела, ниската рунтава кобила. Яхването за Сюан си беше истинско изкатерване. Не беше привикнала да язди и след седмици езда все още се отнасяше към Бела, сякаш беше боен кон със свирепи очи. Леане се оправяше с Лунно цвете без никакво усилие. Мин си даваше сметка, че самата тя е някъде по средата — метна се на Дива роза, дорестата си кобила, много по-елегантно от Сюан и доста по-тромаво от Леане.

— Мислиш ли, че ще ни подгони? — попита Мин, след като тръгнаха в лек тръс на юг, надалече от Корски извори. Питаше Сюан, но й отговори Логаин.

— Местният лорд ли? Съмнявам се, че ви смята за толкова важни. Е, може да прати някого и със сигурност ще разпрати описанията ви из околността. Ще яздим, докато стигнем колкото може по-далече, и утре ще продължим. — Като че ли беше поел командването.

— Ние наистина не сме толкова важни — каза Сюан, тръскайки се тромаво в седлото си. Колкото и да я плашеше Бела, беше забила очи в гърба на Логаин, сякаш бе убедена, че претенциите му към властта й няма да траят дълго.

Колкото до нея самата, Мин се молеше Брин да ги сметне за съвсем незначителни. И сигурно щеше да стане така. Докато не научеше истинските им имена. Логаин подкара жребеца си по-бързо, тя сръга Дива роза, за да не изостане, и насочи мислите си към онова, което ги чакаше, а не към отминалото.

 

 

Гарет Брин напъха кожените си ръкавици в колана си и вдигна от писалищната маса нагънатата кадифена шапка. Въпросната шапка беше последният вик на модата в Кемлин. За нея се бе погрижила Каралия. Него самия модата изобщо не го интересуваше, но тя смяташе, че трябва да се облича подходящо за положението си и сутрин тъкмо тя му приготвяше дрехите от коприна и кадифе.

Нахлузи шапката и се обърна към едно от огледалата в кабинета си. Така пременен изглеждаше незначителен и непознат на самия себе си. Сивата шапка и сивият копринен сюртук, бродиран със сребърни гайтани по ръкавите и яката, нямаха нищо общо с шлема и ризницата, които бе свикнал да носи. Но с тях беше свършено. А това… това просто бе нещо, с което да запълва бездейното си време. И толкова.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите, лорд Гарет?

Той се извърна към прозореца, където до собствената си писалищна маса в другия край на стаята стоеше Каралия. Масата беше отрупана със сметкови книги на именията. През всичките години, в които го нямаше, тя бе управлявала именията му и несъмнено и сега водеше нещата много по-добре от него.

— Ако се бяхте разпоредили да поработят за Адмер Нем, както изисква законът — продължи тя, — нямаше да си докарате всичките тези главоболия.

— Но не го направих — отвърна той. — И ако пак ми се наложеше, пак нямаше да го направя. Знаеш не по-зле от мен, че Нем и такива като него биха се опитали да изцедят силите им до капка. А Майган и останалите жени щяха да направят живота им по-ужасен и от Ямата на ориста, и то ако трите нещастни момичета не паднеха случайно в някой кладенец да се удавят.

— Дори и Майган не би съсипала един кладенец за такава цел — отвърна сухо Каралин. — Не и при тази суша. Но все пак ви разбирам, лорд Гарет. Но те са разполагали вече с повече от един ден и една нощ, за да избягат достатъчно далече. По-скоро ще ги намерите, ако разпратите вест за тях. Стига изобщо да могат да се намерят.

— Тад може да ги намери. — Тад беше над седемдесетгодишен, но все още можеше да проследи и вчерашен вятър по скала на лунна светлина, и при това с преголяма охота бе отстъпил грижата за тухларницата на сина си.

— Щом казвате, лорд Гарет. — Тя не се разбираше много с Тад. — Е, щом ги върнете, имам достатъчно работа за тях в къщата.

Нещо в гласа й, колкото и небрежно да бе произнесено, погъделичка вниманието му. Някаква нотка на задоволство. Още от деня, в който се бе завърнал, тази жена най-усърдно водеше в имението хубави слугинчета и селски девойчета, и всички до една горяха от желание да помогнат на лорда да забрави мъката си.

— Те са клетвопрестъпнички, Каралин. Боя се, че за тях е полето.

Краткото нетърпеливо свиване на устните й потвърди подозренията му, но тонът й си остана все така безразличен.

— Другите две може би, лорд Гарет, но ще е жалко галантността на доманското девойче да се похаби по нивята. Много повече ще й отива да сервира на масата. Забележително хубаво девойче беше. Но разбира се, ще стане както се разпоредите.

Тази значи му беше избрала Каралин. Забележителна хубавица, няма що. Само дето странно се различаваше от доманките, които беше срещал. Мъничко колеблива тук, леко прибързана — там. Почти все едно че за първи път се опитваше да прилага уменията си. Това бе невъзможно, разбира се. Доманските жени учеха щерките си да въртят мъжете на пръста си още от люлката. Не че не се справяше, призна си той. Ако Каралин му я пуснеше сред селянчетата… Наистина беше хубавелка.

Но защо тогава не нейното лице беше това, което не можеше да излезе от ума му? Защо непрекъснато се улавяше, че мисли за две сини очи? Очи, които сякаш го предизвикваха да грабне меча си, уплашени и същевременно отказващи да се поддадат на страха. Мара Томанес. За нея бе повече от сигурен, че държи на думата си, дори никаква клетва да не беше дала.

— Ще ги върна аз — промърмори той. — Ще разбера защо тя наруши клетвата си.

— Както кажете, милорд — рече Каралин. — Мислех, че е подходяща да ви оправя спалнята. Села е вече малко старичка да тича нагоре-надолу по етажите да ви приготвя леглото.

Брин примигна. Какво? Ох. Доманката. Той поклати мълчаливо глава на глупостта на Каралин. Но нима той самият беше по-малко глупав? Та той беше тукашният господар. Трябваше да си остане тук, за да се грижи за поданиците си. Но пък Каралин се грижеше по-добре от него, и при това — от толкова време. Това, от което той разбираше, бяха лагери, войници и военни кампании, и да речем донякъде от дворцови интриги. Тя беше права. Трябваше да свали меча и тази глупава шапка и да остави Каралин да напише описанията им и…

Но вместо това той каза:

— Внимавай с Адмер Нем и роднините му. Ще се опитат да те измамят колкото могат.

— Както кажете, милорд. — Думите й бяха съвсем почтителни, но тонът й казваше „що не ходиш да учиш дядо си как се стрижат овце“. Той се подсмихва наум и побърза да излезе.

Къщата на имението беше стара и разраснала се ужасно — два плъзнали по дължина тухлени етажа с керемиден покрив, с помещения, добавяни непрекъснато от всяко ново поколение на рода Брин. Домът Брин бе притежавал тази земя — или по-скоро тя го бе притежавала — откакто преди хиляда години Андор се бе отцепил от руините на империята на Артур Ястребовото крило, и през всичкото това време беше изпращал синовете си да се сражават във войните на Андор. Той самият в повече войни нямаше да се сражава, а и за Дома Брин бе станало твърде късно. Твърде много войни и битки бяха записани в историята му. И той беше последната издънка. Нито жена имаше, нито син или щерка. Кръвната линия свършваше с него. Всички неща свършваха рано или късно. Въртеше се Колелото на Времето.

До оседланите си коне в застлания с камък двор пред къщата го чакаха двадесет мъже. Мъже, побелели повече и от него — тези поне, които все още имаха коса по главите. До един опитни воини, бивши конници, водачи на ескадрони или знаменосци, служили с него по едно или друго време. Джони Шаргин, някогашен старши знаменосец на гвардейците с превръзка на главата, бе начело, макар Брин да знаеше със сигурност, че дъщерите му бяха наредили на синовете си да го задържат на легло. Джони бе един от малцината, които имаха семейство, тук или някъде другаде. Повечето от тези мъже бяха предпочели да дойдат отново да служат на Гарет Брин, наместо да изпиват пенсиите си над сладки спомени от военните години, спомени, които никой друг освен някой колега ветеран не би седнал да слуша.

Всички бяха с мечове, препасани върху камизолите, а някои носеха и дълги пики, събирали с години прах по стените до тази заран. Зад всяко седло бе привързано навито на руло одеяло, дисагите бяха претъпкани с провизии, с окачено по едно котле или съдина, и пълни мехове, сякаш се канеха да тръгнат на истински боен поход, а не на едноседмична разходчица да догонят някакви си три женици, подпалили неволно един обор. Виждаха в това възможност да преживеят времената на младостта си или поне да си поиграят малко на война.

Той се зачуди дали същото бе размърдало и него самия. При всички случаи беше твърде стар, за да се втурне да гони две хубави очи на жена, която спокойно можеше да му бъде дъщеря. Или внучка. „Чак такъв глупак не съм“ — каза си той решително. Каралин можеше да уреди нещата по-добре, без той изобщо да излиза от дома си.

По широката, оградена с дъбове алея се появи препускащ конник. Ездачът дръпна юздите на дорестия кон и скочи от седлото още преди животното да е спряло. Леко залитна, но успя да опре юмрук на сърцето си, за да отдаде полагащата се воинска чест. Барим Хале, който бе служил при Брин като командир на ескадрон преди години, беше корав и жилав, с глава, заприличала на сбръчкано кожесто яйце, и рунтави бели вежди, които сякаш се мъчеха да запълнят липсата на друга растителност по главата му.

— За Кемлин ли привикваш старото, мой капитан-генерале? — попита той задъхано.

— Не — отвърна някак прекалено рязко Брин. — Ти какво си подгонил така, сякаш цялата конница на Кайриен е по петите ти? — Някои от другите коне зацвилиха, заразени от настроението на възбуденото животно на Хале.

— Толкоз здраво бих препускал само ако ние ги гонехме, милорд. — Широката усмивка на Барим посърна, когато той видя, че старият му командир си остана мрачен. — Е, милорд, видях конете и рекох… — Мъжът отново го погледна в лицето и прекъсна и тази нишка. — А бе, то аз и новини ви нося. Бях в Нови Брем да си видя сестрата и чух доста неща.

Нови Брем беше всъщност по-стар дори от Андор — „Старият“ Брем бе разрушен по време на Тролокските войни, хиляда години преди Артур Ястребовото крило — и беше подходящо място за пресни новини. Гранично градче със средни размери доста на изток от именията му, на пътя между Кемлин и Тар Валон. Дори при сегашното поведение на Мургейз едрите търговци продължаваха да пътуват оживено по този път и да се спират в града.

— Е, хайде, казвай. Какви новини?

— Чакайте само да помисля с кое по-напред да започна, милорд. — Барим несъзнателно изправи кръст, сякаш се приготвяше да докладва по военному. — Най-важното, според мен, е, че Тийр е паднал. Айилците завзели самия Камък, а Меча Недосегаем е досегнат, и още как. Извадил го някой, казват.

— Да го е извадил айилец? — възкликна невярващо Брин. Един айилец по-скоро щеше да умре, отколкото да докосне меч; той самият беше виждал такива случаи по време на Айилската война. Макар че, от друга страна, за Каландор се твърдеше, че всъщност изобщо не е меч. Каквото и да означаваше това.

— Това не казаха, милорд. Само имена чух. Рен някой си или нещо таквоз. Но го разправяха тъй, все едно че си е чистата истина. Не е празна мълва. Сякаш всички вече го знаят.

Челото на Брин се сбръчка навъсено. Беля не, ами голяма беля, ако излезеше вярно. Ако е изваден Каландор, то тогава Драконът се е преродил. Според пророчествата това означаваше, че Последната битка наближава, че Тъмния излиза на воля. Преродения Дракон трябваше да спаси света, се твърдеше в пророчествата. И да го унищожи. Само тази вест беше предостатъчна, за да накара Хале да препусне в див галоп.

Но Барим още не беше свършил.

— А и вестите, които идат от Тар Валон, са почти толкоз сериозни, милорд. Казват, че имало нова Амирлин. Елайда, милорд, дето беше съветничка на кралицата. — Хале изведнъж примигна: Мургейз беше забранена тема и всеки в имението го знаеше, макар Брин да не беше го казвал изрично. — Казват, че старата Амирлин, Сюан Санче, била усмирена и екзекутирана. И Логаин е умрял. Оня Лъжедракон, дето го хванаха и опитомиха лани. Тъй както го разправят, сякаш е истина, милорд. Някои твърдяха дори, че са били лично в Тар Валон, когато станало.

Логаин не беше голяма новина, въпреки че беше предизвикал война в Геалдан, когато се самообяви за Преродения Дракон. В последните години се бяха появили няколко Лъжедракона. Той обаче можеше да борави със Силата и това си беше чист факт. Докато Айез Седай не го опитомиха — отрязан завинаги от Силата, за да не може повече да прелива. Разправяше се, че такива мъже, било то Лъжедракони, или най-обикновени несретни глупци, с които се залавяше Червената Аджа, не преживявали дълго. Говореше се, че просто волята им за живот се загубвала.

Виж, Сюан Санче обаче… това беше новина. Той я беше срещал преди три години. Жена, която изискваше покорство, без да изтъква дори причините. Корава като стар ботуш, с език като пила и нрав като на мечка стръвница, на която зъбът й се е счупил. От нея човек можеше да очаква, че ще разкъса с голи ръце всяка възможна претендентка за поста й. Усмиряването беше същото като опитомяването при мъжете, но се бе случвало далеч по-рядко. Особено пък Амирлинския трон. Само две Амирлин в продължение на близо три хиляди години бяха претърпявали подобна орис, доколкото признаваше Кулата, макар да бе възможно да крият още две дузини подобни случаи. Кулата беше много добра в прикриването на неща, които държеше да си останат скрити. Но една екзекуция отгоре на усмиряването изглеждаше съвсем ненужна. Както разправяха, усмирените жени не можели да преживеят по-дълго от опитомените мъже.

Всичко това намирисваше на голяма беда. На всички беше известно, че Кулата разполага със свои съюзници и с безброй конци, вързани към тронове и могъщи владетели. При една нова Амирлин, и то издигната при такива обстоятелства, някои със сигурност щяха да се опитат да изпробват дали Айез Седай продължават да ги държат така изкъсо. А и след като онзи тип потушеше съпротивата — не че щеше да срещне кой знае каква съпротива, ако наистина бе завзел Камъка — щеше да тръгне на бран, било срещу Иллиан, или към Кайриен. Въпросът беше колко бързо щеше да смогне да тръгне? И дали ще се съберат военни сили срещу него, или в негова подкрепа? Ако всичко това беше вярно, то той трябваше да е Преродения Дракон, но Домовете щяха да тръгнат както с него, така и против него, и народите — също. А и ако избухнеха размирици заради Кулата…

— Стар глупак — промърмори той. Забеляза, че Барим се сепна, и добави: — Не беше за теб. За друг стар глупак става дума. — Всички тези неща вече не бяха негова работа. Освен да вземе решение на чия страна ще застане Домът Брин, когато настъпеше времето. Не че някой щеше много да се интересува, освен за да реши дали да го нападне, или не. Брин никога не бяха били голям Дом или с големи владения.

— Милорд? — Барим погледна мъжете, чакащи команда до конете си. — Смятате ли, че можете да имате нужда от мен, милорд?

Без дори да попита закъде и за какво. Не беше единственият, на когото спокойният селски живот бе дошъл до гуша.

— Догони ни, като се приготвиш. За начало ще тръгнем на юг, по пътя за Четиримата крале.

Барим отдаде чест и се отдалечи с коня си.

Брин се качи на седлото и посочи с десницата си напред, без да изрече нито дума. Мъжете поеха в колона по двама след него по дългата дъбова алея. Отговори искаше да получи той. Трябваше да хване тази Мара Томанес за врата и да я изтръска, отговори трябваше да получи.

 

 

Върховната лейди Алтейма въздъхна облекчено, след като портите на кралския палат на Андор се разтвориха и впрягът й пое напред. Не беше сигурна дали изобщо ще се отворят. Беше минало много време, докато приемат бележката й, и още толкова, докато се получи отговорът. Прислужницата й, слабичко девойче, наето тук, в Кемлин, се опули и едва не подскочи от възбуда, че наистина влиза в самия палат.

С рязък жест Алтейма отвори широкото си ветрило и се опита да се разхлади малко. Все още беше рано и жегата щеше да се усили още повече. И като си помислеше, че винаги бе смятала Андор за страна с прохладен климат! Тя припряно си преповтори наум още веднъж това, което се канеше да съобщи. Беше хубавичка жена — самата тя си знаеше точно колко е хубава — с големи кафяви очи, които можеха да заблудят човек, че е самата невинност, че дори е напълно безопасна. Знаеше си, че не е нито едното, нито другото, но много добре я устройваше другите да си мислят така за нея. Особено тук, и то в ден като този. Тази карета й беше струвала почти цялото злато, което бе успяла да отнесе със себе си, когато избяга от Тийр. Ако искаше да възстанови положението си, трябваха й властни приятели, а в Андор нямаше по-властна от жената, с която предстоеше да се срещне.

Каретата спря до един шадраван посред каменен вътрешен двор, ограден с колонада, и един слуга, облечен в червено-бяла ливрея, притича да отвори вратата. Алтейма едва погледна към двора и прислугата. Всичките й мисли се бяха съсредоточили върху предстоящата среща. Черната й коса се спускаше на вълни почти до кръста и под шапчицата със снежнобели перли, още перли покриваха гънките на роклята й от воднистозелена коприна. Беше се срещала с Мургейз веднъж, за кратко, преди пет години, по време на една нейна официална визита. Жена, излъчваща власт, сдържана и официална, както можеше да се очаква от една кралица, и внушаваща благоприличие, според андорските норми. Което означаваше известна превзетост. Слуховете, ширещи се из града, че си има любовник — мъж, когото, изглежда, хората не харесваха особено — не й отиваха много, разбира се. Но според това, което Алтейма си спомняше, официалната кройка на тоалета й — и преди всичко високото деколте — щяха да задоволят Мургейз.

Щом пантофките на Алтейма стъпиха на каменните плочи, Кара, слугинята, скочи и се зае усърдно да оправя гънките на роклята й. Докато Алтейма не затвори рязко ветрилото си и не удари с него момичето по китката. Кралският двор не беше най-подходящото място за подобно суетене. Кара — колко глупаво име впрочем — трепна, присви ударената си ръка и едва не се разплака.

Алтейма раздразнено присви устни. Момичето дори не знаеше как да реагира на подобни дребни жестове на укор. Просто се беше излъгала. Момичето нямаше да мине. Съвсем очевидно беше, че е неуко. Но една лейди трябваше да си има слугиня, особено ако държеше да се разграничи от масата бежанци, наводнили Андор. Беше видяла мъже и жени, трудещи се под жаркото слънце, дори просещи по улиците — и мнозина бяха с окъсани кайриенски благороднически облекла. Дори бе разпознала една-две бивши знатни дами сънароднички. Навярно трябваше да вземе някоя такава за слугиня. Та кой можеше да знае задълженията на личната прислуга по-добре от една бивша лейди? А след като бяха паднали дотам, че да изкарват прехраната си със собствените си ръце, при такава възможност щяха да подскочат от радост. Щеше да е забавно да си вземе някоя бивша „приятелка“ за слугиня. Но днес за такова нещо бе твърде късно. А една неука слугиня, местно селско момиче, подсказваше съвсем явно, че Алтейма е пред изчерпване на възможностите си — само на едно стъпало преди сама да падне до положението на просещите.

Тя си придаде израз на загрижена доброта.

— Извини ме, Кара — рече тя сладникаво. — Остани тук в каретата и разтрий китката си. Вярвам, че някой ще ти донесе чаша студена вода да пийнеш. — Безмълвната благодарност в очите на девойчето беше смайваща.

Мъжете в ливреи, добре обучени, стояха наоколо, зареяли празни погледи. Така или иначе, мълвата за добротата на Алтейма щеше да плъзне, доколкото все пак разбираше нещо от слуги.

Пред нея се появи висок млад мъж — с бялата камизола с висока яка и лъскавата ризница на кралски гвардеец — и се поклони с ръка на меча си.

— Гвардейски лейтенант Таланвор, върховна лейди. Ако благоволите да ме последвате, ще ви придружа до кралица Мургейз. — Подаде й ръка, която тя прие, но иначе почти не му обърна внимание. Към войници не проявяваше интерес, освен ако не бяха висши пълководци и лордове.

Докато младият лейтенант я водеше през просторните коридори, изпълнени с щъкащи насам-натам мъже и жени в ливреи — те, естествено, се стараеха да не се изпречват на пътя й — тя крадешком оглеждаше фините гоблени, инкрустираните със слонова кост сандъци и скринове, купите и вазите с гравюри от злато и сребро или изработени от тънък, почти прозрачен порцелан на Морския народ. Кралският палат не показваше толкова разкош, колкото Тийрския камък, но Андор все пак беше процъфтяваща страна, навярно също толкова богата, колкото Тийр. Някой попрестарял лорд щеше да свърши чудесна работа, отстъпчив пред една все още млада жена, и да кажем — малко безхарактерен и нерешителен. Но с големи имения. Това за начало, докато разбере къде точно се държат нишките на властта в Андор. Няколкото думи, разменени с Мургейз преди няколко години, не бяха кой знае какво запознанство, но тя самата разполагаше с онова, за което всяка кралица би трябвало да жадува. Сведения.

Най-сетне Таланвор я въведе в една просторна приемна с висок таван с нарисувани по него птици, облаци и лъчезарно небе. Пред дългата камина от лъскав бял мрамор бяха подредени столове с високи облегалки, с фина дърворезба и позлата. С част от съзнанието си Алтейма си отбеляза развеселена, че килимът в червени и златисти шарки на пода е тайренска изработка.

Младият мъж се сниши на едно коляно и изрече с неочаквано дрезгав глас:

— Кралице моя. Както се разпоредихте, доведох ви върховната лейди Алтейма от Тийр.

Мургейз му махна с ръка да се оттегли.

— Добре сте ни дошла, Алтейма. Приятно ми е да ви видя отново. Заповядайте, седнете да си поговорим.

Алтейма направи сдържан реверанс и промърмори нещо в израз на благодарност, след което се разположи в един от столовете. Сърцето й се сви от завист. Беше запомнила Мургейз като хубава жена, но златокосата красавица пред нея й показа колко избледнял е този спомен. Мургейз бе като роза в пълния си разцвет, в състояние да засенчи всеки друг цвят. Алтейма не можеше да вини младия войн затова, че се изниза от залата с препъване. По-скоро се зарадва, че излезе, за да не се притеснява от съпоставящия му поглед.

Но и промени имаше. И то големи промени. Мургейз, по милостта на Светлината кралица на Андор, Защитница на владенията и Закрилница на народа, Върховен трон на Дома Траканд, навремето толкова резервирана, официална и изпълнена със сдържано достойнство, сега бе облечена в ефирна рокля от бляскава бяла коприна, разкриваща толкова бюст, че можеше да слиса дори някоя кръчмарска прислужница в Блатото. Беше толкова впита по бедрата, че подхождаше повече на някоя тарабонска улична кранта. Слуховете явно се оказваха верни. Мургейз си имаше любовник. И за да се промени жена като нея толкова очебийно, това беше безспорен признак, че се мъчи да угоди на този Гебрил, а не да накара него да й угажда. Мургейз все така излъчваше власт и душевна сила, които сякаш изпълваха залата, но това толкова непривично облекло до голяма степен смаляваше впечатлението за кралското й величие.

Алтейма се почувства дваж по-доволна, че бе облякла тоалет с високо деколте. Една жена, до такава степен поддала се на влиянието на един мъж, можеше да кипне най-неочаквано от изблик на ревност при най-малкия повод, че и без повод. Ако се случеше да срещне този Гебрил, щеше да прояви към него толкова безразличие, колкото можеше да позволи етикетът. И най-малкото подозрение, че дори си е помислила да отмъкне любовника на Мургейз, можеше да й донесе клуп на бесилка вместо кретащ със сетни сили богат съпруг. Тя самата при подобни обстоятелства щеше да направи същото.

Жена в червено-бяло облекло поднесе вино — великолепно мурандийско — и наля в два бокала, украсени с изправения на задните си лапи Лъв на Андор. Докато Мургейз взимаше бокала си, Алтейма забеляза пръстена й със златна змия, захапала опашката си. Пръстенът на Великата змия се носеше и от някои жени, обучавали се в Бялата кула, както Мургейз, без да стават Айез Седай, както и от самите Айез Седай. Традицията кралиците на Андор да бъдат обучавани в Кулата датираше отпреди хиляда години. Но от уста на уста се предаваше мълвата, че между Мургейз и Тар Валон е настъпил разрив, а и настроенията срещу Айез Седай по улиците можеха набързо да бъдат потушени, ако Мургейз пожелаеше. Защо все още носеше този пръстен? Алтейма трябваше да внимава с приказките си, докато не разбере отговора.

Жената в ливрея се оттегли в другия край на залата, за да не може да чува разговора им, но достатъчно близо, за да види, ако й дадат знак да допълни чашите.

Мургейз отпи и каза:

— Много време мина, откакто се запознахме. Съпругът ви добре ли е? И той ли е с вас тук, в Кемлин?

Алтейма припряно разрови всички схеми, които бе подредила в ума си. Не беше си помисляла, че Мургейз знае, че има съпруг, но винаги бе притежавала способността да мисли в движение.

— Тедосиан беше добре, когато го видях за последен път. — Светлината дано даде да умре скоро. И да може тя да се оправи. — Беше доста разколебан относно служенето на този Ранд ал-Тор, а такава яма трудно може да се прекрачи. Напоследък при нас лордовете отиват на бесилото като най-обикновени престъпници.

— Ранд ал-Тор — изрече замислено Мургейз. — Срещнах го веднъж. Изобщо не приличаше на младеж, който ще се обяви за Преродения Дракон. По-скоро на изплашено овчарче, стараещо се да не издаде страха си. Но като се замисля за тази среща, той като че ли търсеше някакъв… изход. — Сините й очи се бяха вглъбили. — Елайда ме предупреди за него. — Последните думи като че ли ги изговори несъзнателно.

— Елайда тогава беше ваша съветничка — каза предпазливо Алтейма. Този факт правеше мълвата за разрива още по-трудна за вярване. Трябваше на всяка цена да разбере доколко е вярно. — Да не би да сте я заместили, след като сега тя е Амирлин?

Очите на Мургейз се съсредоточиха.

— Не съм! — В следващия миг гласът й отново омекна. — Дъщеря ми, Елейн, се обучава в Кулата. Вече е издигната в ранг на Посветена.

Алтейма размаха ветрилото си, надявайки се потта да не избие на челото й. Ако Мургейз не знаеше за собствените й чувства спрямо Кулата, каквото и да кажеше, щеше да е опасно. Всичките й планове залитнаха на ръба на пропастта.

Но веднага след това Мургейз спаси и тях, и самата нея.

— Казвате, че вашият съпруг се е двоумял за Ранд ал-Тор? А вие самата?

Тя едва се сдържа да не въздъхне от облекчение. Мургейз можеше и да се държи като неуко селско девойче спрямо този Гебрил, но все пак бе запазила разсъдъка си, щом станеше дума за властта и за възможните опасности, грозящи владенията й.

— Наблюдавах го отблизо, разбира се, в Камъка. — Това трябваше да посее семето, ако се налагаше такъв посев. — Той може да владее Силата, а един преливащ мъж винаги внушава страх. И той е Преродения Дракон. В това няма съмнение. Камъкът падна и Каландор беше в ръцете му, когато стана това. Пророчествата… Боя се, че трябва да оставя решенията за това какво да се прави с Преродения Дракон на хора по-мъдри от мен. Знам само, че ме е страх да остана там, където властва той. Дори една върховна лейди на Тийр не може да се сравнява по храброст с Кралицата на Андор.

Златокосата жена я изгледа проницателно и тя се побоя да не би да е попрекалила с ласкателството. Някои не обичаха да ги ласкаят така открито. Но Мургейз се отпусна на стола си и отпи от чашата.

— Разкажете ми за него. За този млад мъж, който уж трябва да ни спаси и да ни унищожи, спасявайки ни.

Успех. Или поне началото на възможен успех.

— Той безспорно е опасен мъж, заради Силата. Един лъв може да изглежда ленив и полузаспал, докато не скочи. Тогава се превръща единствено в порив и сила. Ранд ал-Тор изглежда по-скоро невинен, отколкото ленив и наивен, нежели заспал, но когато скочи… Не проявява никакво уважение към името на една личност или към сана й. Не преувеличих като казах, че той обеси някои лордове. Той носи безвластие и безпорядък. В Тийр, според нововъведените от него закони, дори един върховен лорд или лейди могат да бъдат привикани пред съдия, за да бъдат глобени или нещо по-лошо, по обвинения, предявени от най-долния селяк или рибар. Той…

Придържаше се стриктно към истината така, както тя я виждаше. Можеше да изрича истината също така без колебание, както и да лъже, когато се наложеше. Мургейз отпиваше от виното си и слушаше. Изглеждаше отпусната лениво, но очите й подсказваха, че поглъща всяка дума на Алтейма и я подрежда в тайниците на ума си.

— Трябва да разберете — довърши Алтейма, — че се докоснах само до повърхността. За Ранд ал-Тор и за онова, което той извърши в Тийр, може да се говори с часове.

— Ще ги имате — увери я Мургейз и Алтейма се усмихна наум. Успех. — Вярно ли е — продължи кралицата, — че той е довел айилци със себе си в Камъка?

— О, да. Диваци със скрити лица. Дори жените им са готови да те убият с поглед. Последваха го като кучета, тероризираха всички и отмъкнаха от Камъка всичко, каквото им хареса.

— Аз пък си мислех, че това е най-налудничавият слух — отвърна Мургейз. — Те не са излизали от Пустошта от двадесет години. Светът едва ли има нужда този Ранд ал-Тор да изкарва айилците срещу нас. — Погледът й отново стана остър. — Казахте „последваха“. Отидоха ли си?

Алтейма кимна.

— Малко преди да напусна Тийр. И той тръгна с тях.

— С тях! — възкликна Мургейз. — Аз се боях, че той е в Кайриен точно в този…

— Гостенка ли имаш, Мургейз? Трябваше да ме уведомиш, за да я поздравя.

През залата крачеше едър мъж — висок, с добре прилепнал по широките му рамене и мощна гръд червен копринен сюртук със златно везмо. Не беше нужно Алтейма да види засиялото лице на Мургейз, за да се сети, че това е лорд Гебрил. Самоувереността, с която бе прекъснал кралицата, го подсказваше. Той вдигна пръст и слугинята приклекна в дълбок реверанс, след което побърза да излезе. Дори не молеше Мургейз за разрешение да освободи собствените й слуги в нейно присъствие. Можеше да е великолепен мъж, но дори да не принадлежеше на Мургейз, тя самата не би се опитала да го манипулира, освен ако абсолютно не й се наложеше. От него сякаш се излъчваше дори повече могъщество, отколкото от Мургейз.

Гебрил спря до Мургейз, постави длан върху голото й рамо съвсем фамилиарно и тя едва не опря брадичката си на опакото на ръката му. Но очите му се бяха спрели на Алтейма. Тийрската благородничка бе привикнала да я гледат мъже, но тези очи сега я накараха да помръдне притеснено на стола си. Бяха твърде пронизващи. Виждаха прекалено надълбоко.

— От Тийр ли идвате? — Звукът на дълбокия му глас я накара цяла да изтръпне. С кожата си, дори с костите си се почувства така, сякаш са я натикали до шията в ледена вода. Странно обаче, първоначалното й безпокойство се стопи.

Вместо нея отговори Мургейз. Самата Алтейма сякаш нямаше сили да отвори уста, докато той я гледаше така.

— Това е върховната лейди Алтейма, Гебрил. Тъкмо ми разказваше за Преродения Дракон. Била е в Тийрския камък, когато той падна. Гебрил, там наистина е имало айилци… — Натискът на дланта му я прекъсна. На лицето й премина вълна на раздразнение, но бързо изчезна, заменена със сияйна усмивка, насочена към него.

Очите му, неотделящи се от Алтейма, отново предизвикаха ледена тръпка у нея и този път тя звучно простена.

— Толкова много приказки трябва да са те уморили, Мургейз — изрече той, без да отмества поглед. — Твърде много се трудиш. Прибери се в спалнята си и си поспи. Хайде, върви. Ще те събудя, когато си починеш достатъчно.

Мургейз тутакси се изправи, без да спира да му се усмихва предано. Очите й изглеждаха леко замъглени.

— Да, наистина съм уморена. Ще подремна малко, Гебрил.

Понесе се плавно и напусна залата, без дори да погледне повече към Алтейма, но вниманието на Алтейма бе изцяло насочено към Гебрил. Сърцето й биеше бързо; дишането й се учести. Той със сигурност беше най-чаровният мъж, когото бе виждала. Най-величественият, най-силният, най-могъщият… Суперлативите се лееха в ума й като порой.

Без да обръща повече внимание на напускащата Мургейз, Гебрил се разположи на стола, зает доскоро от кралицата, отпусна се небрежно и изпружи крака.

— Кажи ми защо дойде в Кемлин, Алтейма. — Мразовитата тръпка отново я прониза. — Абсолютната истина, но накратко. Подробностите ще можеш да ми кажеш по-късно, ако ги поискам.

Тя не се поколеба.

— Опитах се да отровя мъжа си и се наложи да избягам преди Тедосиан и онази никаквица Естанда да ме убият, че и по-лошо. Ранд ал-Тор се канеше да ги остави да го направят за назидание. — Разказът я принуди да се присвие унизено. Не защото бе истина, която бе укривала толкова старателно, а защото изпитваше неистовото желание да угоди на Гебрил и се боеше, че може да я изпъди. Но той искаше от нея истината. — Избрах Кемлин, защото не мога да понасям Иллиан, и макар че Андор не е по-добра стока, Кайриен е почти в руини. В Кемлин мога да си намеря богат съпруг или някой, който да си мисли, че е мой закрилник, ако трябва, и да използвам властта му, за да…

Той махна небрежно с ръка да я спре и се изсмя.

— Порочно котенце, макар и хубавичко. Може би достатъчно хубавичко, за да те задържи човек, ако ти извади зъбките и ноктенцата. — Лицето му изведнъж стана напрегнато. — Разкажи ми какво знаеш за Ранд ал-Тор и особено за неговите приятели, ако има такива, неговите спътници и съюзници.

И тя му заразказва, без да спира, докато устата и гърлото й не пресъхнаха и гласът й не стана хриплив. Изобщо не вдигна бокала си, докато той не я подкани, при което изпи виното си на един дъх и продължи. Можеше да му угоди. Можеше да го удовлетвори повече, отколкото Мургейз би могла и да допусне.

 

 

Слугините, подреждащи спалнята на Мургейз, заклякаха припряно, стреснати от това, че я виждат в покоите още предиобед. Тя им махна с ръка да напуснат и се качи на ложето си, без да се съблича. Полежа известно време така, взирайки се втренчено в гравираните фигури на пилоните, крепящи балдахина. Тук нямаше лъвове, а рози. Знак за короната на Розата на Андор, а розите й отиваха повече, отколкото лъвовете.

„Престани с тази опърничавост“ — сгълча се тя наум и веднага се зачуди защо. Беше заявила на Гебрил, че е уморена, и… А не беше ли й го казал той? Невъзможно. Тя беше кралицата на Андор и никой мъж не можеше да й нарежда какво да прави. „Гарет.“ Защо се сети сега за Гарет Брин? Той определено никога не си беше позволявал да й нарежда какво да прави. Но беше твърде опърничав, способен бе да се инати, докато не я принуди да приеме неговата гледна точка. „Защо си мисля за него? Жалко, че го няма тук.“ Това беше глупаво. Нали тя самата го бе отпратила за това, че й се беше противопоставил. За какво точно, вече й се губеше, но не това беше важно. Той й се беше противопоставил. Съвсем смътно можеше да си спомни чувствата, които бе изпитвала към него, сякаш си бе заминал преди години. Със сигурност не беше толкова отдавна. Колко? „Престани да се опъваш.“

Очите й се притвориха и тя моментално потъна в сън. Сън, обезпокояван от тягостни сънища как бяга от нещо, което не може да види.