Робърт Джордан
Небесният огън (21)

Глава 20
Джангайски проход

Ранд водеше Джейде-ен нагоре по каменния склон, откъдето започваше Джангайски проход. Драконовата стена разсичаше небето, смалявайки всички околни планини със снежните си върхове, непокорени от жаркото следобедно слънце. Най-високите от тях стърчаха забити далеч над облаците, надсмиващи се над Пустошта с обещание за дъждове, които никога нямаше да дойдат. Ранд не можеше да си представи защо един човек ще пожелае да изкачи планински връх, но се говореше, че хора, опитвали се да преодолеят тези висини, се връщали, обладани от страх и останали без дъх. В състояние беше да повярва, че човек би могъл да се изплаши дотолкова, че да забрави да диша, изкачвайки се толкова нависоко.

— И все пак, макар кайриенците да са погълнати от своята Игра на Домове — говореше Моарейн до рамото му, — те ще те последват, щом разберат, че си силен. Бъди твърд с тях, но бих те посъветвала също така да бъдеш и справедлив. Владетел, който носи справедливост…

Той се помъчи да не й обръща внимание, както и на останалите ездачи и на скърцането и трополенето от фургоните на Кадийр, тътрещи се с усилие отзад. Начупените клисури и дефилета на Пустошта вече бяха зад тях, но тези стръмни и скалисти хълмове, не по-малко голи и безплодни, не бяха по-добри за фургоните. Никой не беше преминавал по този път от повече от двадесет години.

Моарейн му говореше все така от изгрев до залез, когато й позволеше. Лекциите й можеха да се отнасят за дребни неща — подробности по дворцовия етикет, да речем, в Кайриен, Салдеа или някъде другаде — или за по-съществени: за политическото влияние на Белите плащове или за влиянието на търговията върху решенията на владетелите за водене на война. Изглежда, бе решила да го образова като благородник, какъвто трябваше да бъде, преди да стигнат отвъдните склонове на планините. Изненадващо беше колко често онова, което му говореше, съвпадаше с нравите и поведението, които в Емондово поле щяха да бъдат наречени просто проява на здрав разум, и колко често — не.

От време на време му излизаше с твърдения, които го изумяваха — например, че не трябвало да се доверява на нито една жена от Кулата, освен на нея, на Егвийн, Елейн и Нинив, или новината, че Елайда сега е станала Амирлински трон. Въпреки клетвата си, че ще му се подчинява, тя не желаеше да му каже откъде знае това. Отговаряше му, че трябвало друга да му го каже, ако реши. Че тайната не била нейна и не можела да си позволи да злоупотреби с нея. Той подозираше, че е някоя от сънебродниците Мъдри, но те го гледаха право в очите и не му казваха нито „аха“, нито „тц“. Искаше му се да намери начин да ги накара и те да положат клетвата на Моарейн. Те непрекъснато се месеха в отношенията му с вождовете, сякаш държаха да минава през тях преди да се обърне към вождовете.

Точно в този момент не му се искаше да мисли нито за Елайда, нито за Мъдрите, нито да слуша Моарейн. Това, което му се искаше да направи, бе да оглежда внимателно прохода, точещ се пред колоната — дълбок начупен зев сред планините, сякаш затъпялото острие на нечия гигантска брадва беше млатило многократно скалите, без да успее да ги разсече съвсем. Още няколко минути усилена езда и щяха да навлязат в него.

От едната страна на устието на прохода имаше стръмна канара, огладена на ширина от над сто крачки и върху огладеното беше изсечен износен от вятъра барелеф на змия, увила се около тояга, над сто разтега висока. Паметник или знак на някой велик владетел, този релеф със сигурност датираше от някоя отдавна забравена държава, още преди Артур Ястребовото крило, навярно дори преди Тролокските войни. Той беше виждал и преди останки от отдавна изгубени и заличени от човешката памет държави. Често дори Моарейн не знаеше какъв е източникът им.

Високо от другата страна, толкова високо, че той дори не беше сигурен дали наистина вижда това, което му се струваше, точно под самата снежна линия, се издигаше нещо още по-странно. Нещо, в сравнение с което другият паметник отпреди хиляди години изглеждаше съвсем незабележителен. Бета готов да се закълне, че вижда останки от разрушени сгради, блестящи в сиво, на фона на по-тъмния скалист склон, и още по-странно — нещо, което наподобяваше на пристанище, от същия строителен материал, сякаш за кораби, и килнат надолу по склона. Ако не беше плод на въображението му, това трябваше да е отпреди Разрушението. Ликът на света през всичките тези години се бе променил до неузнаваемост. Преди това като нищо можеше да е било дъно на океан. Трябваше да попита Ашмодеан. Дори и да разполагаше с време, не можеше и да си помисли за опит да стигне тези висини, за да го разбере със собствените си очи.

В подножието на огромната змия лежеше Тайен, град с високи стени и средни размери, самият той древна останка от времената, когато на Кайриен е било позволено да изпраща кервани през Пустошта, когато от Шара по Пътя на коприната са се стичали богатства. Над града като че ли прелитаха птици, тъмни петна се мяркаха на равни интервали по сивите каменни стени. Мат се бе изправил на стремената на Пипе, засенчил очи с широката периферия на шапката си, и се взираше намръщен нагоре по тясната пътека. Коравото лице на Лан беше безизразно, но и той изглеждаше не по-малко напрегнат. Поривът на вятъра, тук малко по-хладен, развяваше около него менящия цветовете си плащ, и за миг той целият, от раменете до петите на ботушите си, сякаш се сля с околните скалисти хълмове и редките кафеникави бодливи храсти.

— Ти слушаш ли ме? — каза внезапно Моарейн. — Ти трябва да… — Тя вдиша дълбоко. — Моля те, Ранд. Толкова много неща трябва да ти кажа, толкова неща, които е нужно да знаеш!

Умолителната нотка в гласа й го накара да я погледне. Добре си спомняше времето, когато присъствието й бе предизвиквало у него благоговеен трепет. Сега тя му се струваше твърде мъничка, при всичкото й царствено държане. Колко глупаво, че от него се очакваше да бъде покровителстван от нея.

— Все още има много време пред нас, Моарейн — отвърна й той нежно. — Съвсем не претендирам да знам за света толкова, колкото знаеш ти. Отсега нататък смятам да те държа близо до мен. — Смътно осъзна каква голяма промяна бе настъпила в сравнение с времето, когато тя държеше него край себе си. — Но в момента умът ми е зает с нещо съвсем друго.

— Разбира се — въздъхна тя. — Както искаш. Много време имаме, наистина.

Ранд сръга жребеца си в лек галоп и другите го последваха. Фургоните също поувеличиха скоростта си, въпреки че не можеха да не изостанат нагоре по склона. Покритото с кръпки веселчунско наметало на Ашмодеан — Джайсин Натаил — се вееше зад него като знамето с пръта, опрян на стремето му — яркочервено поле с бяло-черния древен символ на Айез Седай по средата. Лицето му беше мрачно и сърдито: не бе доволен от това, че го бяха направили знаменосец. Под този знак той щеше да побеждава, гласеше Пророчеството на Руйдийн, и навярно то нямаше да изплаши света толкова много, колкото знамето на Дракона, знамето на Луз Терин, което беше оставил да се вее над Тийрския камък. Малцина щяха да знаят този знак.

Петната по стените на Тайен се оказаха човешки тела, сгърчени в последните си агонии, подпухнали на слънцето и увесени за шиите в редица, сякаш опасваща целия град. Птиците бяха лъскавочерни гарвани и лешояди с мръсни глави и шии. Някои от гарваните бяха накацали по труповете и се тъпчеха, без да обръщат внимание на пристигащите. Гадната сладникава воня на разложена плът висеше сред сухия въздух, смесена с лютивата миризма на овъглено. Врати с железен обков стърчаха разтворени, поклащайки се на ръждясалите си панти сред руини, оцапани със сажди каменни къщи и срутени покриви. Нищо не се движеше, освен птиците.

„Също като Мар Рюоа.“ Опита се да се отърси от тази мисъл, но в главата му изникна образът на отново възвърнатия велик град, с огромни кули, почернели и полусринати, с останките от опустошителни пожари на всяко кръстовище, където отказалите да се закълнат в Сянката бяха вързани и живи хвърлени в пламъците. Знаеше чий спомен трябваше да е това, макар да не беше го обсъждал с Моарейн. „Аз съм Ранд ал-Тор. Луз Терин Теламон е умрял преди три хиляди години. Аз съм си аз!“ Това беше една от битките, които беше решен да спечели. Ако наистина трябваше да загине в Шайол Гул, щеше поне да загине като себе си. Насили се да насочи мислите си към нещо друго.

Половин месец, откакто бе напуснал Руйдийн. Половин месец, въпреки че айилците бяха наложили в пешия си бяг от изгрев до залез такава скорост, че дори конете се изтощаваха. Но Куладин беше тръгнал в същата посока една седмица преди те да го разберат. Ако не успееха да го спрат, Куладин щеше да разполага с това време, за да опустоши Кайриен преди Ранд да стигне дотам. Твърде нерадостна мисъл.

— Някой ни следи от онези скали вляво — рече тихо Лан. Изглеждаше изцяло погълнат в проучването на руините на Тайен. — Не е айилец, иначе едва ли щях да го зърна.

Ранд се зарадва, че бе успял да накара Егвийн и Авиенда да останат по-назад с Мъдрите. Градът му даваше ново основание, но съгледвачът съвпадаше с първоначалния му план, когато се беше надявал, че Тайен е оцелял. Егвийн все още беше облечена в айилски дрехи, а айилци нямаше да бъдат посрещнати особено радушно в Тайен. Още по-малко вероятно беше оцелелите да ги посрещнат радушно.

Той погледна назад към фургоните, спрели се малко по-надолу по склона. Сред коларите се надигна глух ропот, след като вече можеха да видят ясно градските стени и украсата им. Кадийр, навлякъл днес върху тлъстините си бяло, бършеше ястребовия си нос с голяма носна кърпа. Не изглеждаше развълнуван — само бе присвил устни замислено.

Ранд допускаше, че ще се наложи Моарейн да намери нови колари, след като прекосяха прохода. Кадийр и хората му най-вероятно щяха да избягат при първа възможност. А той трябваше да ги остави. Не беше редно — нито справедливо — но беше необходимо, за да защити Ашмодеан. От колко ли време правеше това, което е необходимо, а не каквото е редно? В един справедливо уреден свят двете щяха да са едно и също. Това предизвика смеха му — дрезгав и груб. Отдавна вече не беше някогашното селско момче, но онова момче понякога се промъкваше издайнически в мислите му. Останалите го изгледаха притеснено и той едва потисна желанието си да им каже, че все още не е полудял.

Мина дълго време преди откъм скалите да се появят двама мъже без горни дрехи и една жена — и тримата дрипави, мръсни и босоноги. Приближиха се колебливо и очите им боязливо пробягаха от конник на конник, към фургоните по-надолу и обратно, сякаш бяха готови при първия вик да побегнат. Хлътналите им бузи и немощните стъпки издаваха, че са премалели от глад.

— Слава на Светлината — най-сетне рече единият мъж. Беше с посивяла коса — нито един от тримата не изглеждаше млад — и с лице, прорязано от дълбоки бръчки. Очите му се задържаха малко по-дълго на Ашмодеан, с дантелените гънки по яката и маншетите му, но не бе възможно водачът на този керван да язди муле и да носи знаме. Това, което шепите му стиснаха с тревога, беше стремето на Ранд. — Слава на Светлината, че сте излезли от тази ужасна земя жив, милорд. — Това навярно се дължеше на синьото копринено сетре на Ранд, извезано със злато по раменете, или на знамето, или си беше чисто ласкателство. Човекът със сигурност нямаше никакво основание да мисли за тях, че са нещо друго освен търговци, макар и добре облечени. — Тези диваци отново са се надигнали. Това е нова Айилска война. Завзеха стената посред нощ, преди някой да ги усети, и избиха всички, които вдигнаха ръка срещу тях, и ограбиха всичко с изключение на голите зидове.

— През нощта ли? — попита рязко Мат. — И часовоите ви са спели? Не сте държали будна стража толкова близо до враговете си? Дори айилците трудно биха ви превзели при добро пазене. — Лан го изгледа одобрително.

— Не, милорд. — Сивокосият мъж примигна към Мат, но отново се обърна да обясни на Ранд. Зелената връхна дреха на Мат беше достатъчно фина, за да мине за лорд, но палтото беше широко разкопчано и омачкано, сякаш спеше с него. — Ние… Имахме само по един пазач при всяка порта. Толкова време мина, откак за последен път сме виждали и един от тези диваци. Но този път… Това, което не отмъкнаха, подпалиха и ни оставиха да изгинем от глад. Алчни зверове! Благодарим на Светлината, че дойдохте, за да ни спасите, милорд, иначе всички щяхме да измрем тук. Аз съм Тал Нетин. Аз съм — бях, по-скоро — седлар. Добър майстор бях, милорд! Това е сестра ми Ария и нейният мъж, Андер Корл. Той прави чудесни ботуши.

— И хора отвлякоха, милорд — намеси се хрипливо жената. Малко по-млада от брат си, преди време тя сигурно бе изглеждала чаровна, но сега изтощението и тревогите така бяха набръчкали лицето й, че Ранд не допускаше, че повече ще се оправи. Съпругът й изглеждаше някак отнесен и сякаш не беше сигурен къде точно се намира. — Дъщеря ми, милорд, и сина ми. Отведоха всички млади хора, всички над шестнадесет години, и част от по-възрастните също. Казаха, че били гъй-не знам какво си, съблякоха ги съвсем голи посред улицата и ги подкараха като стадо. Милорд, можете ли… — Гласът й заглъхна и тя стисна очи пред очевидната невъзможност на това, за което напразно се надяваше. Едва ли беше възможно изобщо да види някога децата си.

Моарейн мигом слезе от седлото си и се озова до Арил. Изнурената жена силно изохка, щом дланите на Айез Седай я докоснаха, и потръпна от глава до пети. Удивеният й поглед се извърна въпросително към Моарейн, но тя само я задържа с ръце, сякаш да я подкрепи да не рухне.

Съпругът на жената изведнъж зяпна, втренчил очи в позлатената тока на Ранд, дара му от Авиенда.

— Ръцете му бяха белязани с това. Същото. Едно такова виещо се, като змията на канарата.

Тал погледна Ранд с безпокойство.

— Водачът на диваците, милорд. Той… беше с дамги като това нещо на ръцете си. Носеше техните странни дрехи, но палтото му беше без ръкави, и гледаше всички да могат да ги видят.

— Дар, който получих в Пустошта — отговори Ранд. Постара се да задържи дланите си върху ефеса на седлото; ръкавите на палтото скриваха собствените му Дракони, освен главите; всеки, който погледнеше отблизо, щеше да ги забележи. Арил бе престанала да се чуди какво е направила с нея Моарейн и и тримата изглеждаха готови всеки момент да побегнат. — Кога си отидоха?

— Преди шест дни, милорд — отвърна притеснено Тал. — Направиха каквото направиха за една нощ и един ден, и на другия си тръгнаха. Ние също щяхме да се махнем, но се уплашихме да не би да ги срещнем на връщане. Нали не може да не са ги отблъснали при Селеан? — Това беше градът от другата страна на прохода. Ранд се съмняваше, че в момента Селеан е в по-добро състояние от Тайен.

— Освен вас тримата колко други оцелели има тук?

— Навярно стотина, милорд. Може и да са повече. Никой не ги е броил.

Изведнъж той кипна от гняв.

— Сто души? — Гласът му бе като вледенена стомана. — И цели шест дни? Тогава защо сте оставили мъртвите си на гарваните? Защо труповете все още красят стените на града? Тези хора, чиято воня изпълва ноздрите ви, са ваши съграждани! — Тримата се скупчиха и се отдръпнаха от коня му.

— Страхувахме се, милорд — отвърна хрипливо Тал. — Те си отидоха, но можеха да се върнат. А той ни каза… Онзи с дамгите по ръцете ни каза да не пипаме нищо.

— Послание — добави глухо Андер. — Той лично ги подбра, за да бъдат обесени, вадеше ги от тълпата, докато не станаха достатъчно, за да покрият цялата стена. Мъже, жени — не го интересуваше. — Очите му останаха приковани в токата на Ранд. — Казаха, че били послание за някакъв мъж, който щял да дойде след него. Каза, че искал този мъж да разбере… да разбере какво ще правят от другата страна на Гръбнака на света. Каза… че това, което щял да причини на този мъж, щяло да бъде още по-лошо.

Очите на Арил изведнъж се разшириха и тримата зяпнаха през Ранд. А после с писък се обърнаха и побягнаха. Забулен в черно айилец се надигна от скалите, от които бяха дошли, и те се понесоха в друга посока. Но там също се появи забулен айилец и те се смъкнаха на земята, хлипайки и хванали се един за друг, докато ги обкръжаваха. Лицето на Моарейн остана хладно и сдържано, но погледът й никак не беше спокоен.

Ранд се извърна на седлото. По склона към него се изкачваха Руарк и Деарик — сваляха булата си и развиваха шуфите от главите си. Деарик беше по-широкоплещест от Руарк, с издължен нос и повече побелели кичури по златистата си коса. Беше довел Рейн Айил, така, както го беше уверявал Руарк.

Тимолан и неговите Миагома от три дни се движеха успоредно на тях от северната страна, като от време на време си разменяха пратеници, но не даваха отговор за намеренията си. Кодара, Шианде и Дарийн все още бяха някъде на изток; следваха ги, така твърдяха Амис и другите след своето сънебродство при техните Мъдри, но бавно. Онези Мъдри нямаха повече представа за намеренията на своите вождове на кланове, отколкото Ранд за целите на Тимолан.

— Това необходимо ли беше? — каза той, след като двамата вождове стигнаха при него. Той пръв бе изплашил хората, но съзнателно, и не беше ги накарал да мислят, че ще загинат.

Руарк само сви рамене, а Деарик каза:

— Разположихме незабелязано копия около тази твърд, както ти пожела, и изглеждаше безсмислено да чакаме повече, след като не излезе никой, с когото да танцуваме копията. Освен това всички те са дървоубийци.

Ранд въздъхна дълбоко. Знаеше, че това по своему ще бъде също толкова сериозен проблем, колкото и Куладин. Преди близо петстотин години народът на Айил бе подарил на Кайриен калем от Авендесора и заедно с него право, отказано на всяка друга държава — да търгуват с Шара през Триделната земя. Не бяха дали обяснение — меко казано, Айил съвсем не обичаше влагоземците — но от гледна точка на айилците, този жест бе продиктуван от джи-е-тох. По време на дългите години скитане, довело ги в Пустошта, само един народ не ги беше нападал, само един им беше позволявал да черпят вода от земята му в мир, докато целият свят се бе раздирал от вражди. И най-накрая те бяха намерили потомците на този народ. Народът на Кайриен.

В продължение на петстотин години към Кайриен се бяха стичали богатства от злато и слонова кост. През тези петстотин години Авендоралдера бе расла в Кайриен. А после крал Ламан бе заповядал да отсекат дървото и да му направят от него трон. Държавите знаеха защо айилците бяха прекосили Гръбнака на света преди двадесет години — наричаха го „Грехът на Ламан“ и „Ламанова гордост“ — но малцина знаеха, че за айилците това не е било война. Четири клана бяха дошли, за да намерят един клетвопрестъпник, и след като го бяха убили, се бяха върнали в Триделната земя. Но презрението им към дървоубийците, към клетвопрестъпниците не беше забравено. Това, че Моарейн беше Айез Седай, надделяваше над кайриенския й произход, но Ранд така и не беше сигурен доколко.

— Тези хора не са нарушавали клетви — каза той. — Намерете останалите. Седларят твърди, че са стотина. И бъдете внимателни с тях — ако някой от тях ви е видял, сигурно вече бягат нагоре из планините. — Двамата айилци понечиха да се обърнат и той добави: — Чухте ли какво ми казаха? Какво мислите за това, което Куладин е направил тук?

— Избили са повече, отколкото е трябвало — отвърна Деарик и поклати глава отвратен. — Като черни порове, нахълтали в гнездото на скални кокошки в някоя клисура. — Убийството е лесно като смъртта, казваха айилците; и най големият глупак е способен и на двете.

— А останалото? Това, че е взел пленници. Гай-шайн.

Руарк и Деарик се спогледаха и Деарик присви устни. Явно бяха чули и това ги притесняваше. А не беше лесно един айилец да бъде притеснен.

— Не може да е така — най-сетне каза Руарк. — Ако е… Гай-шайн е въпрос на джи-е-тох. Никой, който не следва джи-е-тох, не може да бъде направен гай-шайн, иначе те са най-обикновени човешки същества, като тези, които държи Шаарад.

— Куладин е изоставил джи-е-тох. — Деарик го изрече така, сякаш бе казал, че на камъните им никнат криле.

Мат смуши Пипе и се приближи към тях. Той не обичаше ездата, но понякога, когато мислеше за нещо друго, яздеше така, сякаш се е родил на конски гръб.

— Това изненадва ли ви? — каза той. — След всичко, което вече направи? Този човек е способен и родната си майка да излъже на зарове.

Те го изгледаха с безизразни очи, като сини камъни. В много отношения Айил беше джи-е-тох. А каквото и друго да беше Куладин, в техните очи той все още беше айилец. За тях септата стоеше преди клана, кланът — преди външните, но Айил — преди всички влагоземци.

Някои от Девите се присъединиха към тях — Инайла и Джолиен, и Аделин, както и жилавата белокоса Сюлин, която бе избрана за Надзорница на покрива на Девите в Руйдийн. Тя бе казала на Девите, които останаха там, да си изберат друга и сега предвождаше Девите тук. Усетиха възцарилото се настроение и замълчаха, само снишиха търпеливо върховете на копията си. Ако един айилец поискаше, пред него и камъните можеха да изглеждат неспокойни.

Лан наруши мълчанието.

— Щом Куладин очаква, че ще го следваш, може да е оставил изненада някъде из прохода. Стотина мъже биха могли да задържат тази теснина срещу цяла армия. А хиляда…

— В такъв случай ще спрем на лагер тук — каза Ранд — и ще изпратим напред съгледвачи, за да се уверим, че пътят е чист. Дуаде Махди-ин?

— Водотърсачите — съгласи се доволен Деарик. Това бе неговото общество, преди да стане вожд на клан.

Сюлин и останалите Деви изгледаха Ранд с недоволство, докато вождът на Рейн се отдалечаваше надолу по склона. В последните три дни той бе избирал съгледвачи от други общества, когато бе започнал да се опасява от това, на което може да се натъкне тук, и сега имаше чувството, че се досещат, че не го прави само за да ги редува. Постара се да избегне погледите им. Със Сюлин беше особено трудно — светлосините очи на тази жена приковаваха човек като гвоздеи.

— Руарк, след като оцелелите бъдат намерени, погрижи се да ги нахранят. И да се отнасят добре с тях. Ще ги вземем с нас. — Погледът му бе привлечен от стените на града. Част от айилците вече избиваха гарваните с извитите си рогови лъкове. Понякога Тварите на сянката използваха гарвани и други животни, хранещи се с мъртва плът, за свои шпиони; Очи на сянката, така ги наричаха айилците. Тези тук продължаваха лакомо да се тъпчат, докато не паднеха, пронизани от стрела, но един умен човек не биваше да рискува с гарвани или плъхове. — И се погрижи също така да се погребат мъртвите. — Поне в това правотата и нуждата съвпадаха.