Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fires of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 102 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
slavy
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „Бард“, 1999

ISBN: 954-585-005-1

История

  1. — Добавяне

Глава 34
Сребърна стрела

Тази вечер трябваше да готви Елейн. Което означаваше, че нито едно от ястията няма да е просто. Нищо, че се хранеха на трикраки столчета около лагерен огън със свирещи наоколо щурци и по някой тънък, тъжен зов на нощна птица цепеше сгъстяващата се тъма сред околните дървета. Супата бе поднесена студена и желирана, посипана отгоре със стрит зелен копър. Светлината само знаеше откъде бе намерила копъра и арпаджика за граха. Говеждото бе нарязано на толкова тънки резенчета, че можеше да се вижда през тях и резенчетата бяха увити около някакъв пълнеж, в който, изглежда, имаше моркови, бакла, лук и козе сирене. Имаше дори медена питка за десерт.

Всичко беше много вкусно, въпреки вайканията на Елейн, че не било точно както трябва, сякаш си въобразяваше, че може да повтори уменията на готвачите в кралския дворец на Кемлин. Нинив беше съвсем сигурна, че Елейн не търси похвала. Елейн отхвърляше всеки комплимент и обясняваше точно какво не било както трябва. Том и Джюйлин ръмжаха, че говеждото им е малко, но Нинив забеляза, че изглеждаха разочаровани, когато грахът свърши. Когато тя самата готвеше, странно защо все ставаше така, че те се хранеха при някой от другите фургони. А когато някой от тях приготвяше вечерята, винаги се оказваше или варено, или месо с боб, с толкова сухи люти чушки вътре, че езикът й се изприщваше.

Не се хранеха сами, разбира се. Лука пак се бе погрижил да не скучаят — бе донесъл столчето си и седнал плътно до нея, като беше проснал червеното си наметало по най-пищен начин и бе изпънал дългите си крака така, че да се виждат добре прасците му над високите извити чизми. Тук беше почти всяка вечер. Странно, но единствените вечери, в които пропускаше компанията им, бяха когато тя готвеше.

Наистина беше доста забавно, че я гледаше непрекъснато, и то в присъствието на такава хубава жена като Елейн. Седеше плътно до нея — тази вечер тя на три пъти си отмести столчето, но той веднага се придърпваше към нея, без да изпуска и една дума, и все едно че не забелязваше нищо, и не преставаше да я сравнява с най-различни цветя, за ужас на самите цветя, забравяйки за черния оток на окото й, който не можеше да не забележи дори да беше сляп. И разсъждаваше на глас колко красива щяла да бъде в онази алена рокля, като допълваше разсъжденията си с комплименти за храбростта Й. На два пъти крадешком й намекна да се поразходят насаме край осветената от луната река, но толкова мъгляво, че тя не беше сигурна дали става дума точно за това.

— Този тоалет ще забули в съвършенството си твоята несломима храброст — мърмореше той в ухото й, — но с нищо не ще засенчи изумителното ти излъчване и разцъфтелите в нощта лилии ще заплачат от завист, щом те видят да крачиш край огрените от луната води, както и аз, за да стана твой бард и да запея в твоя възхвала под същата тази щедра луна.

Тя се извърна към него и примигна, мъчейки се да смели последното. Лука, изглежда, повярва, че клепките й пърхат от вълнение, и Нинив уж без да иска, трябваше да го сръга с лакът в ребрата преди да успее да гризне ухото й. Поне такова, изглежда, бе намерението му, въпреки че сега кашляше и твърдеше, че се бил задавил с троха от десерта. Иначе Лука определено беше хубав — „Престани!“ — и прасецът му наистина беше добре оформен — „Какво правиш, защо си го загледала в краката?“ — но сигурно я мислеше за леконравно слугинче. Всичко беше само заради проклетото му представление.

— Беше много приятно, че ни направихте компания — каза Нинив и се изправи. Лука също скочи на крака с плаха надежда в очите, блеснали от светлината на огъня. Тя постави чинията си върху тази в ръцете му. — Сигурна съм, че Том и Джюйлин ще ви бъдат много благодарни, ако им помогнете с чиниите. — И преди устата му да престане да се отваря и затваря, се обърна към Елейн. — Късно е, а предполагам, че утре ще прекосим реката много рано.

— Разбира се — промърмори Елейн с много тънък намек за усмивка. И също постави чинията си върху тази на Нинив, след което я последва във фургона. На Нинив й се дощя да я прегърне. Докато не чу от устата й: — Наистина не бива да го окуражаваш толкова. — Лампите, окачени по скобите на стените, светнаха.

Нинив опря пестници на кръста си.

— Окуражавала съм го!? Единственият начин да го окуража по-малко беше да го сритам! — Изсумтя и изгледа навъсено лампите. — Следващия път използвай клечиците на Алудра. Драскалките. Някой ден ще се забравиш и ще прелееш там, където не бива, и тогава къде ще ходим? Ще хукнем да си спасяваме живота със стотина Бели плаща по петите ни.

Елейн, опърничава до безобразие, не позволи да я отклонят.

— Може и да съм по-млада от теб, но понякога ми се струва, че знам повече за мъжете, отколкото ти изобщо ще научиш някога. За мъж като Валан Лука това твое плахо бягство тази вечер само го подканва да продължи да те задиря още повече. Ако го беше ударила през носа както първия ден, сигурно щеше да се откаже. Ти не му каза да престане, нито дори го помоли! Непрекъснато му се усмихваше, Нинив. Какво би трябвало да си помисли според теб? Та ти дни наред не си се усмихвала на никой друг!

— Просто се опитвам да си сдържам нрава — измърмори Нинив. Всички се оплакваха от нрава й, а сега, когато се опитваше да го сдържа, Елейн не одобряваше! Изобщо не беше толкова глупава, че да се върже на комплиментите му. Разбира се, че не беше толкова глупава, Елейн се засмя и тя се навъси.

— О, Нинив. Не можеш да попречиш на слънцето да изгрее. Лини го казваше и сигурно го е мислила точно за теб.

Нинив с усилие си придаде спокоен вид. Какво чак толкова! Можеше да си сдържа нрава. „Не го ли доказах вече навън?“ Тя протегна ръка.

— Дай ми пръстена. Той наистина ще поиска да прехвърлим реката рано заранта и ще ми остане малко време да поспя, след като свърша.

— Мислех аз да отида тази нощ. — Тревога докосна очите на Елейн. — Нинив, ти на практика влизаш в Тел-айеран-риод всяка нощ с изключение на срещите с Егвийн. Оная Баир ти се е заканила. Наложи се да им обяснявам защо пак не отиде, а тя разправя, че не би трябвало да имаш нужда от отдих, колкото и често да влизаш там, освен ако не вършиш нещо нередно. — Тревогата й прерасна в решителност. — Наложи ми се да изслушам упреци, които не бяха за мен и никак не бяха приятни, да ти кажа, а на всичко отгоре Егвийн стоеше там и кимаше на всяка нейна дума. Не, наистина смятам, че тази нощ аз трябва да…

— Моля те, Елейн. — Нинив не свали протегнатата си ръка. — Имам въпроси за Биргит и отговорите й може да ме накарат да измисля нови. — Донякъде наистина имаше — винаги можеше да измисли въпроси към Биргит. И това нямаше нищо общо с отбягването на Егвийн и на Мъдрите. Дори да посещаваше Тел-айеран-риод толкова често, че за Елейн да остават само срещите с Егвийн, просто така се получаваше.

Елейн въздъхна, но в края на краищата свали каменния пръстен от врата си.

— Пак я попитай, Нинив. Много ми е трудно като застана пред Егвийн. Тя наистина е видяла Биргит. Нищо не казва, но така ме гледа, че… Още по-лошо е, когато отново се срещнем, след като си отидат Мъдрите. Тогава тя би могла да ме попита, но не го прави и от това става още по-лошо. — Тя се намръщи, докато Нинив надяваше усукания тер-ангреал на кожената каишка на врата си, при тежкия пръстен на Лан и нейния, с Великата змия. — Защо според теб никоя от Мъдрите не идва с нея тогава? Не че научаваме нещо кой знае какво в кабинета на Елайда, но човек би си помислил, че те най-малкото ще искат да огледат Кулата. Егвийн дори не желае да говори за това пред тях. А ако аз понеча, тя ме поглежда така, сякаш иска да ме удари.

— Струва ми се, че гледат да отбягват Кулата колкото се може повече. — И това наистина беше много мъдро от тяхна страна. Ако не беше Церителството, тя също щеше да я отбягва, както и всичките Айез Седай вкупом. Нямаше да стане Айез Седай. Надяваше се само да научи повече за Церителството. И да помогне на Ранд, разбира се. — Те са свободни жени, Елейн. Дори Кулата да не беше изпаднала в тази бъркотия, смяташ ли, че щеше да им се иска Айез Седай да преровят Пустошта им, за да ги хванат за вратовете и да ги подкарат към Тар Валон?

— Сигурно е затова. — Тонът на Елейн обаче подсказваше, че не разбира защо. Тя смяташе, че Кулата е нещо чудесно, и не можеше да разбере защо една жена ще иска да избягва връзките си с Айез Седай. „Впечатана завинаги към Бялата кула“ — така казваха, когато поставяха пръстена на пръстите им. И не само го казваха, ами го мислеха най-сериозно. И въпреки това за глупавото момиче това изобщо не беше бреме.

Елейн й помогна да се съблече и тя се изтегна с прозявка по долна риза върху тясното легло. Изминалият ден беше дълъг и беше удивително колко уморен може да се чувстваш, след като някой невидим е хвърлял по теб ножове. След като затвори очи, в главата й загъмжаха завеяни мисли. Днес Елейн й беше твърдяла, че просто се е упражнявала, докато се излагаше с Том като последната глупачка. Не че игричката на обичен баща и любимата му дъщеря, която се опитваха да й пробутват сега, беше по-малко глупаво зрелище. Сигурно и тя можеше да се поупражнява, съвсем мъничко, с този Валан. Не, това наистина беше глупаво. Мъжките очи можеха и да шарят — тия на Лан по-добре да не се и опитват! — но тя разбираше от постоянство. Просто нямаше да облече тази рокля и толкова. Много плът откриваше.

Смътно дочу думите на Елейн:

— Не забравяй пак да я помолиш.

И се унесе в сън.

 

 

Стоеше до фургона. Беше нощ. Луната грееше високо и перестите облаци мятаха сенки над бивака. Свиреха щурци, обаждаха се нощни птици. Лъвовете я гледаха с блеснали очи от клетките си. Мечките с белите муцуни приличаха на тъмни купчини зад железните решетки. По коневръза обаче нямаше коне, кучетата на Кларине бяха изчезнали от каишките си между нейния фургон и този на Петра, а пространството, където стояха грамадните с’редит в будния свят, беше празно. Тя отдавна бе проумяла, че само дивите животни имат тук свои отражения, но каквото и да твърдеше сеанчанката, беше й трудно да повярва, че тези огромни сиви зверове са одомашнени дотолкова, че не са повече диви.

Изведнъж забеляза, че е облечена в роклята. Крещящо алена и твърде прилепнала по бедрата, за да се нарече прилична, и с това квадратно деколте, толкова ниско изрязано, че можеше цялата да се изтърси от него. Не можеше да си представи някоя жена да навлече такова нещо освен Берелайн. Виж, за Лан би го направила. Насаме. Тя наистина си беше мислила за Лан, докато се унасяше. „За него мислех, нали?“

Във всеки случай не смяташе да позволи Биргит да я види облечена в това. Жената твърдеше, че е воин, и колкото повече време прекарваше Нинив с нея, толкова повече се уверяваше, че някои нейни привички — както и подмятания — не бяха по-добри от тези на някой мъж. Ако не и по-лоши. Съчетание от Берелайн и кръчмарски грубиян. Подмятанията специално не идваха винаги, а само когато Нинив си позволеше завеяни мисли, поставящи я в нещо като тази рокля. Тя я замени с добрата груба вълна от Две реки и с простичък шал, от който нямаше нужда. Косата й отново се прибра в благопристойна плитка и тя отвори уста да извика Биргит.

— Защо се преоблече? — каза жената, пристъпи от сенките и се облегна на сребърния си лък. Сложно оплетената й златна плитка висеше на рамото й, а лунните лъчи блестяха върху лъка и стрелите. — Помня, че веднъж носех рокля, която беше като близначка на онази, която махна. Само за да привлека вниманието, колкото Гай-дал да се измъкне — очите на стражите се бяха изцъклили като на жабоци, — но беше забавно. Особено когато си я облякох по-късно, за да танцувам с него. Той винаги е мразил танците, но тогава толкова се стараеше да не позволи на някой друг да се приближи до мен, че изтанцува всички танци. — Биргит мило се засмя. — Същата нощ спечелих от него петдесет златни солида на колело, само защото непрекъснато се озърташе и не си гледаше плочките. Мъжете са странни същества, Нинив. Не че изобщо не беше ме виждал дотогава…

— Сигурно — вметна вдървено Нинив и придърпа шала около раменете си.

Преди да е успяла да зададе въпроса си, Биргит каза:

— Намерих я.

И мисълта за въпроса я напусна.

— Къде? Тя видя ли те? Можеш ли да ме отведеш при нея? Без тя да забележи? — Страх изпърха в корема на Нинив. Какво ли щеше да каже Валан Лука за храбростта й, ако можеше да я види сега! Но беше сигурна, че ще се превърне в гняв, веднага щом видеше Могедиен. — Ако можеш да ме заведеш близо до… — Биргит вдигна ръка и тя млъкна.

— Не мисля, че ме е видяла, иначе едва ли щях да съм тук сега. — Беше се превърнала в самата сериозност. За Нинив обаче бе много по-лесно да е с нея, когато показваше тази страна от същността си на воин. — Мога да те заведа близо, ако много настояваш, но тя не е сама. Най-малкото… Ще видиш. Трябва само да мълчиш и да не предприемаш нищо срещу нея. С нея са други Отстъпници. Нея можеш да унищожиш, но можеш ли да се справиш с петима от тях?

Пърхането в стомаха на Нинив стигна до гърдите. И коленете. Петима. Трябваше просто да попита Биргит какво е видяла и чула и да се задоволи с това. След което можеше да се върне в леглото си и…

Но Биргит я гледаше. Не че поставяше под съмнение храбростта й. Просто я гледаше. Готова да го направи, стига да каже.

— Ще мълча. И няма да помисля дори да прелея. — Не и при петима Отстъпници наедно. Не че можеше и искрица да прелее в този момент. — Когато си готова.

Биргит надигна лъка, хвана я под мишница…

… И дъхът на Нинив секна в гърлото й. Стояха върху нищо, обкръжени от безпределен мрак, в който не бе възможно да се различи кое е горе и кое — долу. И във всички посоки — безкраен пропад. Със замаяна глава, тя се насили да погледне натам, където й сочеше Биргит.

Могедиен бе под тях, също стъпила върху мрак, облечена в почти толкова черно, колкото всичко, което я обкръжаваше, и слушаше приведена напрегнато. А на още толкова под нея се виждаха четири огромни стола с високи облегалки, всеки различен, поставени върху висящ в бездънния мрак и носещ се из тъмнината под от лъскави бели плочи. Странно, но Нинив чуваше какво си говореха онези, които седяха на столовете, толкова добре, колкото ако беше сред тях.

— Никога не си бил страхливец — говореше пълничка слънцекоса хубавица, — защо тепърва да ставаш? — Облечена като че ли в сребристосива мъгла с искрящи геми, тя седеше отпусната в стол от слонова кост, изваян така, че изглеждаше сглобен от голи акробати. Изправен го държаха фигурите на четирима мъже, а ръцете им се опираха на гърбовете на коленичили жени: двама мъже и две жени придържаха бялата копринена възглавница зад главата й, а други над тях се бяха извили в стойки, за които Нинив не можеше да повярва, че са постижими за човешкото тяло. Изчерви се, щом осъзна, че някои от тях са доста по-различни от акробатични фокуси.

Набит мъж със среден ръст, с мъртвешки блед белег през лицето и златиста квадратна брада, сърдито се наведе напред. Столът му беше от яко дърво, резбован с мъже в ризници и на коне, на върха на облегалката имаше юмрук в стоманена ръкавица, стиснал мълния. Червеното му палто запълваше липсата на позлата по стола, защото по раменете и надолу по ръкавите се стичаха златни ширити.

— Никой не ме е наричал страхливец — каза той дрезгаво. — Но ако продължаваме така, той ще посегне да ме стисне право за гърлото.

— Точно такъв беше планът ни от самото начало — произнесе мелодичен женски глас. Нинив не можа да види говорещата, скрита зад извисяващия се гръб на стол, който сякаш бе изсечен от белоснежен камък и сребро.

Вторият мъж се оказа широкоплещест тъмнокос красавец, с бели косми, прошарили слепоочията му. Въртеше в ръцете си златен бокал, отпуснал гръб в трона, на който седеше. „Трон“ беше единственото подходящо определение за това нещо, цялото отрупано със скъпоценни камъни; златото едва се показваше тук-там под тях, но Нинив не можеше да се усъмни, че под всички тези искрящи рубини, смарагди и тюркоази основата е от масивно злато — освен че бе огромен, тронът излъчваше усещане за тежест.

— Той ще се съсредоточи върху теб — изрече с дълбок глас едрият мъж. — Ако се наложи, някой от тези около него ще трябва да загине, естествено по твоя заповед. Той ще тръгне срещу теб. И докато е насочил изцяло ума си в теб, ние тримата, свързани, ще го хванем. Какво се е променило, че да се откажем от това?

— Нищо не се е променило — изръмжа мъжът с белега. — Най-малкото доверието ми към вас. Аз или ще бъда звено от връзката, или тя ще приключи още сега.

Златокосата жена отметна глава и се засмя.

— Бедничкият — каза тя с насмешка и му махна с отрупаната си с пръстени ръка. — Нима смяташ, че той няма да забележи, че сме свързани? Не забравяй, че си има учител. Слаб, но не и съвсем глупав. Остава само да помолиш да включим повечко от онези хлапачки, Черните Аджа, за да надвиши кръгът тринадесет, та да можеш ти или Рахвин да установите контрол.

— Щом Рахвин ни се доверява достатъчно, за да се свърже, при условие че трябва да позволи някоя от нас да води — каза мелодичният глас, — ти можеш да проявиш същото доверие. — Едрият мъж погледна в бокала си, а обгърнатата в мъгла жена леко се усмихна. — А ако не ни вярваш, че няма да тръгнем срещу теб — продължи невидимата, — тогава повярвай, че всички ние ще се следим един друг достатъчно изкъсо, за да може някой да измени. Ти се съгласи на всичко това, Самаил. Защо сега започваш да увърташ?

Нинив се сепна, когато Биргит я докосна по рамото…

… и двете се озоваха обратно при фургоните, с луната, светеща сред облаците. Изглеждаше почти нормално в сравнение с там, където бяха допреди миг.

— Защо… — заговори Нинив и спря да преглътне. — Защо се махнахме? — Сърцето й беше скочило в гърлото. — Могедиен ли ни видя? — Толкова напрегнато бе наострила сетивата си към другите Отстъпници — към странната им смесица от необичайност и обикновеност, — че бе забравила да държи под око Могедиен. Изпусна трепетна въздишка, щом Биргит поклати глава.

— Не отклоних взора си от нея за повече от миг, а и една жила по нея не трепна. Но не обичам да стоя така на открито. Ако тя беше погледнала нагоре, или някой от останалите…

Нинив придърпа шала плътно около раменете си и потръпна.

— Рахвин и Самаил. — Не й хареса хрипливият глас, с който го изрече. — Другите позна ли ги? — Биргит, разбира се, ги познаваше; глупаво беше, че я попита, но бе потресена.

— Скритата от стола беше Ланфеар. Другата беше Грендал. Не се подвеждай да я мислиш за глупава, само защото се излежава в стол, пред който и най-безсрамната сенджейска уличница би се изчервила. Коварна е, а любимците си използва в такива ритуали, пред които и най-закоравелият войник би се заклел в целомъдрие.

— Грендал е коварна — прозвуча гласът на Могедиен, — но не достатъчно.

Биргит се извърна вихрено. Сребърният лък се надигна, стрелата от колчана почти се измъкна… и тя внезапно политна на тридесет крачки под лунните лъчи и се блъсна във фургона на Нинив толкова силно, че отскочи пет пъти и се просна неподвижна.

Нинив отчаяно посегна към сайдар. Страх прошари гнева й, но гняв имаше достатъчно — и се блъсна в невидима стена между себе си и топлото сияние на Верния извор. Нещо стисна нозете й и ги понесе назад и после нагоре от земята; ръцете й политнаха нагоре и назад, докато не срещнаха глезените над главата й. Дрехите й станаха на прах, който се изсипа от кожата й, а плитката изпъна главата й назад, докато не прилепна на гърба й. В паника тя се опита да изскочи от съня. Нищо не се случи. Тя увисна във въздуха, като животно, уловено в мрежа, всяко мускулче по нея се изпъна до предел. Тръпки я пронизаха; пръстите й зашариха безпомощно, докосвайки стъпалата й. Стори й се, че ако се опита да раздвижи още нещо от себе си, гръбнакът й ще се скърши.

Странно, но сега, когато беше твърде късно, страхът я бе напуснал. Сигурна беше, че можеше да реагира достатъчно бързо, стига ужасът да не я беше пронизал в мига, в конто трябваше да действа. Единственото, което искаше сега, бе да стисне Могедиен за гърлото. „Голяма полза!“ Всеки дъх излизаше от нея напрегнато, сякаш я душеха.

Могедиен се отмести така, че Нинив да може да я вижда. Обгърната като на подигравка от сияещия сайдар.

— Съвсем като детайл от стола на Грендал — каза Отстъпницата. Дрехата й беше от мъгла, като одеждите на Грендал, преливаща от черен сумрак в полупрозрачно и в сияйно сиво. Тъканта й се менеше непрестанно. Нинив я беше видяла облечена така в Танчико. — Не и нещо, което бих могла да измисля сама, но Грендал понякога е… изобретателна. — Нинив я изгледа с ярост, но Могедиен сякаш не го забеляза. — Трудно ми е да повярвам, че наистина дойде, за да уловиш мен. Наистина ли си повярвала, че само защото имаше късмет да ме намериш веднъж непредпазлива, можеш да ми бъдеш равна? — Смехът й сряза Нинив като остър нож. — Ако знаеш само какво усилие положих, за да те намеря. А ти сама дойде при мен. — Тя хвърли поглед към фургоните, за миг огледа лъвовете и мечките, след което отново се извърна към Нинив. — Менажерия? Това ще ме улесни в издирването. Ако изобщо ми се наложи.

— Убий ме, да те изгори дано — изръмжа Нинив. Колкото можа. Както беше сгъната, трябваше с мъка да измъква всяка дума от гръкляна си. Не посмя да погледне към Биргит — не че можеше изобщо да извие достатъчно главата си за това, — но докато въртеше очи, стегната между яростта и страха, успя за кратко да я зърне. Почувства стомаха си празен и изпънат като овча кожа, просната да съхне. Биргит лежеше отпусната на земята, сребърните стрели бяха пръснати около колчана на кръста й, а сребърният й лък бе отхвърчал на разкрач от непомръдващата й ръка. — Късмет, казваш? Ако не беше успяла да ме издебнеш, така щях да те нашаря от бой, че да завиеш. Врата щях да ти скърша като на пиле. — Ако Биргит беше загинала, имаше само една възможност, съвсем нищожна при това. Да разяри до такава степен Могедиен, че в гнева си тя да я убие бързо. Само да имаше някакъв начин да предупреди Елейн. Смъртта й щеше да го направи. — Помниш ли как ми каза, че ще ме използваш като трупче за яхане? И по-късно, когато ти отвърнах същото? След като те пребих. Когато ми хленчеше и молеше за милост. Когато всичко ми предлагаше. Нищожна жалка страхливка! Утайка от нощно гърне! Смърдящо… — В устата й се напъха нещо дебело, притисна езика й и разтвори челюстите й.

— Толкова си елементарна — измърмори Могедиен. — Повярвай ми, вече съм ти достатъчно ядосана. Не мисля, че ще те използвам като трупче за яхане. — Кожата на Нинив настръхна от усмивката й. — Смятам по-скоро да те превърна в кон. Тук това е напълно възможно. Кон, мишка, жаба… — тя замълча и се ослуша — …щурец. И всеки път, когато идваш в Тел-айеран-риод, ще бъдеш кон, докато аз не го отменя. Или нещо друго, в пълно съзнание. — Тя замълча и я изгледа почти състрадателно. — Не, не бих искала да ти оставям празни надежди. Сега съществуват само девет от нас, които познават това обвързване, а ти не би пожелала някой от останалите да те притежава повече, отколкото аз. Ще бъдеш кон всеки път, когато те доведа тук. Ще си имаш седло и юзди. Дори ще ти оплета гривата на плитка. — Плитката на Нинив се изпъна, почти готова да се отскубне от черепа й. — Дори тогава, разбира се, ще помниш коя си. Смятам дори, че ездата ни ще ти хареса, макар че ти сигурно не мислиш така. — Могедиен си пое дълбоко дъх и одеждите й потъмняха в нещо, което заблестя лъскаво под бледата луна: Нинив не беше сигурна, но й заприлича на цвета на влажна кръв. — Караш ме да заприличам на Семирага. Навярно ще е най-добре да свърша с теб, за да насоча цялото си внимание към по-важни неща. Онова жълтокосо момиченце с теб ли е в тази менажерия?

Гъстото лепкаво нещо в устата на Нинив изчезна.

— Сама съм, тъпа… — Болка. Сякаш я зашибаха от глезените до раменете, като всички удари се стовариха върху тялото й наведнъж. Тя изрева пронизително. И отново. Опита се да стисне зъби, но собственият й неспирен писък прониза ушите й. За срам, сълзите потекоха неудържимо по бузите й и тя захлипа, очаквайки безнадеждно следващия удар.

— С теб ли е, питам? — каза търпеливо Могедиен. — И не ми губи времето с нещастните си опити да ме принудиш да те убия. Жалките ти дарби може да се окажат от някаква полза, щом ги развия. Щом те обуча. Но мога да те накарам да помислиш, че това, което изпита току-що, бе само любовна милувка. А сега отговори на въпроса ми.

Нинив успя да си поеме дъх.

— Не — изплака тя. — Избяга с един мъж, след като напуснахме Танчико. Достатъчно стар, за да й бъде дядо, но с пари. Чухме какво е станало в Кулата — беше сигурна, че Могедиен трябва да знае за това — и тя се побоя да се върне.

Другата се изсмя.

— Забавна приказка. Като че ли почти разбирам какво толкова възбужда Семирага, когато прекършва нечий дух. О, ти ще ми доставиш върховно удоволствие, Нинив ал-Мийра. Но първо ще ми доведеш онова момиченце, Елейн. Ще я заслониш, ще ми я вържеш а ще ми я доведеш, просната в нозете ми. И знаеш ли защо? Защото някои неща всъщност са по-силни в Тел-айеран-риод, отколкото в будния свят. Тъкмо затова ще бъдеш лъскава бяла кобилка всеки път, когато те доведа тук. И не само раните, които получаваш тук, остават и в будния свят. Принудата също остава. Искам само да си го помислиш и да повярваш, че сама си го решила. Подозирам, че момичето ти е приятелка. Но ти ще ми я доведеш тук като паленце… — Могедиен изпищя, когато една сребърна стрела изведнъж щръкна под дясната й гръд.

Нинив се срути на земята като изпуснат чувал.

— Бягай, Нинив! — извика Биргит немощно. — Махни се! — Главата й се люшна и вдигнатата стрела се разтрепера в ръката й.

Сиянието около Могедиен лумна по-ярко, сякаш я обкръжи ослепително слънце.

Нощта заля Биргит като океанска вълна, обгръщайки я в мрак. Когато вълната отмина, лъкът падна върху купчина празни дрехи, които бавно се разстлаха по земята. После дрехите също се стопиха като огряна от изгрева утринна омара и останаха само лъкът и стрелите, блестящи под лунните лъчи.

Могедиен се срина на колене, задъхана, стиснала с две ръце стрелата, а сиянието около нея се стопи и замря. После и тя изчезна, а сребърната стрела тупна на мястото, където бе стояла, оцапана от тъмна кръв.

Сякаш след цяла вечност Нинив успя да се изправи на ръце и колене. С плач пропълзя до лъка на Биргит. Този път не болка извика сълзите й. Коленичила, гола — какво я бе грижа за това? — тя притисна лъка до гърдите си и захлипа.

— Съжалявам. О, Биргит, прости ми. Биргит!

Но отговор не дойде, чу се само скръбният зов на нощна птица.

 

 

Вратата към спалнята на Могедиен се разтвори с трясък и Избраната залитна в дневната по копринена риза, прогизнала от кръв. Чезмал и Темайле се втурнаха от двете й страни и я подхванаха под мишниците, за да й помогнат да се изправи. Лиандрин остана до стола си. Другите бяха заминали — навярно за Амадор, доколкото знаеше. Могедиен казваше само това, което искаше слушащият я да знае, и наказваше сурово за въпроси, които не й харесваха.

— Какво се е случило? — ахна Темайле.

Бързият поглед на Могедиен можеше да я изпържи на място.

— Ти имаше някаква жалка дарба в Церителството — изсъска Избраната на Чезмал. Устните й бяха оцапани с кръв. — Направи го. Веднага, тъпачко!

Тъмнокосата геалданка без колебание постави дланите си върху главата на Могедиен. Лиандрин изсумтя презрително — наум, — когато сиянието обкръжи Чезмал: изписа се тревога върху красивото лице на Церителката, а лисичото личице на Темайле се сгърчи в нескрит уплах. Колко верни бяха станали. Покорни, като добре дресирани кученца. Могедиен се изпъна на пръсти, главата й се отметна; тя цялата се разтърси и дъхът секна, сякаш бе скочила в заледен вир.

След няколко мига всичко приключи. Сиянието около Чезмал изчезна, а петите на Могедиен се отпуснаха на синьо-зеления килим. Без подкрепата на Темайле сигурно щеше да падне. Едва част от мощта на Церителството идеше от самата Сила. Останалото трябваше да дойде от този, когото Церят. Раната, причинила цялото това кървене, щеше да изчезне, но Могедиен със сигурност щеше да остане за известно време толкова немощна, колкото ако бе лежала обездвижена на легло със седмици. Тя издърпа фината копринена кърпа с цвят на злато и кост от колана на Темайле, за да изтрие устата си, и се извърна към вратата на спалнята. Слаба. И обърната с гръб.

Лиандрин замахна по-силно от всякога, припомняйки си наведнъж какво й бе причинила тази жена.

И още докато посягаше, сайдар сякаш изпълни Могедиен като порой. Досегът на Лиандрин замря — бе заслонена с невидим щит от Извора. Потоци на Въздух я надигнаха и запокитиха в облицованата с дърво стена така силно, че зъбите й изтракаха. И тя увисна там с разперени ръце и безпомощна.

Чезмал и Темайле се спогледаха объркани, не разбрали какво става. Продължиха да крепят Могедиен, която пристъпи пред Лиандрин, без да спира да трие устата си с кърпата на Темайле. Могедиен преля и кръвта по нощната й риза почерня, отлюспи се и се изсипа по килима.

— Н-не ме разбрахте, велика господарке — заломоти в паника Лиандрин. — И-исках само да ви помогна да поспите по-добре. — За първи път в живота й това, че заговори с езика на простолюдието, не я подразни. — Аз само… — И замлъкна със сподавен хрип, щом потокът на Въздух стегна езика й и го изпъна напред между зъбите. Кафявите й очи се изцъклиха. Още малко натиск и…

— Да го изтръгна ли? — Могедиен заоглежда лицето й, но заговори по-скоро на себе си. — Мисля, че не. Жалко за теб, че онази ал-Мийра ме кара да се държа като Семирага. Иначе навярно просто щях да те убия. — Изведнъж тя започна да овързва щита, като възелът стана толкова заплетен, че Лиандрин напълно изгуби дирята на извивките и усукванията. И продължи. Още и още. — Така — най-сетне рече доволно Могедиен. — Ще трябва много дълго да търсиш, докато намериш кой да го разплете. Но няма да имаш възможност да търсиш.

Лиандрин обърна очи към Чезмал и Темайле за някакъв знак на съчувствие, на жалост, на каквото и да е. Погледът на Чезмал бе студен и строг. Очите на Темайле светнаха, тя облиза устни с върха на езика си и се усмихна. Не с приятелска усмивка.

— Ти смяташе, че си научила достатъчно за принудата — продължи Могедиен. — Сега ще те науча още малко. — Лиандрин потръпна за миг, когато очите на Могедиен изпълниха полезрението й така, както гласът й изпълни слуха й и прониза целия й мозък. — Живей. — Мигът отмина и когато Избраната се усмихна, на лицето на Лиандрин изби студена пот. — Принудата си има много ограничения, но една заповед човек да прави това, което сам иска в дълбините на душата си, ще се запази за цял живот. Ти ще живееш, колкото и да си мислиш, че ти се ще да сложиш край на живота си. И ще си мислиш непрестанно за това. Много нощи ще се давиш в плач, искайки да умреш напразно.

Потокът, задържащ езика на Лиандрин, изчезна и тя изхлипа:

— Моля ви, велика господарке, кълна ви се, че не исках… — Главата й се люшна и пред очите й заиграха сребристи точици от шамара на Могедиен.

— Има чар… и в това… да направиш нещо физически — въздъхна Отстъпницата. — Искаш ли пак да се помолиш?

— Моля ви, велика господарке… — При втория шамар косата й се люшна.

— Още?

— Моля… — Третият едва не откъсна челюстта и. Бузата й пламна.

— Щом не можеш да си по-изобретателна от това, няма да те слушам. Ще ме слушаш ти. Смятам, че това, което съм намислила за теб, би зарадвало дори и Семирага. — Усмивката на Могедиен беше почти толкова мрачна, колкото на Темайле. — Ти ще живееш, не усмирена, а знаейки, че би могла отново да преливаш, стига само да намериш някой, който да развърже щита ти. Но това е само началото. Евон ще се зарадва да получи нова слугиня в кухнята, а съм сигурна, че Арийн ще пожелае да си поговори надълго с теб за мъжа си. Дълги години, в които ще съжаляваш, че не си ми служила вярно.

Лиандрин заклати глава ужасено. Тресеше се от плач и не можеше да изговори нищо повече.

Могедиен извърна глава към Темайле и каза:

— Приготви я за тях. И им кажи да не я убиват, нито да я пребиват. Искам тя непрекъснато да вярва, че би могла да се измъкне. Дори дребните хорица ще се грижат да остане жива, за да страда. — После се обърна, опирайки се на ръката на Чезмал, и потоците, придържащи Лиандрин към стената, изчезнаха.

Краката й поддадоха като сламки и тя се смъкна на килима. Остана само сплетеният щит; тя се заблъска в него напразно, запълзя след Могедиен, мъчейки се да хване пеша на ризата й, и захлипа:

— Моля ви, велика господарке.

— Те са с една менажерия — заговори Могедиен на Чезмал. — Толкова ги търсехте, а трябваше сама да ги намеря. Не би трябвало да е трудно да се намери една менажерия.

— Ще ви служа вярно — проплака Лиандрин. Страхът бе втечнил крайниците й. Не можеше да запълзи достатъчно бързо, за да ги настигне. Те дори не се обърнаха, за да я погледнат, докато се влачеше по килима след тях. — Обвържете ме, велика господарке. Направете с мен каквото поискате. Ще ви бъда вярна като куче!

— Много менажерии пътуват на север, господарке — каза Чезмал. — Към Геалдан, велика господарке.

— Значи трябва да отида в Геалдан — каза Могедиен. — Вие ще намерите бързи коне и ще тръгнете след… — Вратата на спалнята се затвори и заглуши думите й.

— Ще бъда вярното ви куче — изхлипа отново Лиандрин и се свлече на килима. Надигна глава, примигна, за да отмахне сълзите, и видя Темайле — гледаше я, потриваше ръце и се усмихваше. — Ние можем да я надвием, Темайле. Трите заедно бихме могли да…

— Трите ли? — изсмя се Темайле. — Та ти не би могла да надвиеш дори дебелака Евон. — Очите й се присвиха и огледаха щита, затегнат около Лиандрин. — Ти все едно че си усмирена.

— Чуй ме. Моля те. — Лиандрин преглътна, мъчейки се да прочисти гласа си, но той си остана дебел и хриплив, макар пълен с настойчивост, и тя продължи забързано, в паника. — Нали говорихме за разногласията, които може би царят сред Избраните. Щом Могедиен се крие така, сигурно се крие от другите Избрани. Ако я пленим и им я предадем, помисли за местата, които могат да ни отредят. Може да ни издигнат над крале и кралици. Можем самите ние да станем Избрани!

За един миг — един благословен, чудесен миг — детинското личице на Темайле се поколеба. А после тя поклати глава.

— Ти никога не си знаела докъде можеш да вдигаш очите си. „Който погледне слънцето, изгаря.“ Не мисля да изгарям, защото съм посегнала твърде нависоко. Мисля да направя това, което ми се нареди, и да те посмачкам още малко, за да те подготвя за Евон. — Изведнъж тя се усмихна, показвайки всичките си зъби, и лицето й стана още по-лисичо. — Колко ли ще се изненада, когато запълзиш, за да целунеш краката му.

Лиандрин запищя още преди Темайле да е започнала.