Робърт Джордан
Небесният огън (36)

Глава 35
Откъсната

Елейн отново се прозя и се загледа в Нинив. Лежеше в леглото си, подпряла глава на лакът, черната й коса се бе разсипала по ръката й. Тази уговорка — която не е в Тел-айеран-риод да остава будна — наистина й се струваше глупава. Не знаеше колко дълъг промеждутък от време е преживяла Нинив в Света на сънищата, но самата тя лежеше тук вече цели два часа, без никаква книга за четене, без ръкоделие, без никакво занимание, освен да гледа другата жена, изтегната в тесния си креват. Проучването на ай-дам не вършеше работа — смяташе, че вече е измъкнала от него всичко, което може. Опитала се бе дори да докосне леко с Церителството спящата жена — навярно с всичкото Церителство, което й бе по силите. Будна, Нинив изобщо нямаше да се съгласи на това — тя нямаше високо мнение за способностите на Елейн в тази област — а може би щеше, в този случай — но черното около окото й беше изчезнало. Всъщност това беше най-сложното Церителство, което Елейн бе постигала някога, и то изцеди умението й докрай. Нищичко за вършене. Ако имаше малко сребро, можеше да се опита да направи един ай-дам; но щеше да се наложи да стопи монети, за да получи достатъчно. А Нинив щеше да се ядоса. Ако пък тя се беше съгласила да кажат на Том и Джюйлин какво правят, поне щеше да може да покани Том да си побъбрят.

А разговорите между двамата наистина бяха много приятни. Като с баща, предаващ своите знания на дъщеря си. Тя изобщо не си беше давала сметка какви дълбоки корени бе пуснала Играта на Домове в Андор, макар и, за щастие, не толкова, колкото в други земи. Само в Граничните земи я отбягваха изцяло, според Том. При надвисналата от север Погибел и ежедневните сблъсъци с тролоци там нямаха време за дворцови маневри и заговори. Двамата с Том си приказваха чудесно, след като старият мъж вече се бе уверил, че тя няма да се опита да се гушне в скута му. При този спомен лицето й всеки път пламваше; всъщност един-два пъти тя си го беше помисляла, но добре че не намери достатъчно смелост да го направи.

— „Дори кралиците се спъват, но умниците гледат къде стъпват“ — тихо си напомни тя. Мъдра жена беше Лини. Елейн не мислеше, че отново би допуснала точно тази грешка. Знаеше, че е правила много грешки, но рядко една и съща два пъти. Един ден може би щеше да допуска достатъчно малко, за да стане достойна да наследи майка си на трона.

Изведнъж тя се изправи и седна на ръба на леглото. От затворените очи на Нинив се процеждаха сълзи и капеха по скулите й; това, което Елейн беше взела за тихо похъркване — а Нинив наистина хъркаше, каквото и да твърдеше — се оказа тихо хлипане, излизащо дълбоко от гърлото й. Не беше възможно. Ако бе ранена, раната щеше да се появи наяве, въпреки че тя нямаше да я усети тук преди да се събуди.

„Може би трябва да я събудя.“ Но се поколеба, въпреки че ръката й сама се протегна към другата жена. Да събудиш някого, измъквайки го от Тел-айеран-риод, съвсем не беше лесно — разтърсването, дори ледената вода, плисната в лицето, не винаги вършеха работа — а на Нинив едва ли щеше да й хареса да я събудят с бой след синините, които бе получила от Церандин. „Какво ли всъщност е станало тогава? Ще трябва да поразпитам Церандин.“ Но каквото и да ставаше в момента, Нинив трябваше да може сама да излезе от съня в мига, в който го пожелае. Освен ако… Егвийн й беше казала, че Мъдрите могат да задържат човек в Тел-айеран-риод въпреки волята му, макар да не й стана ясно дали я бяха научили на този фокус, а и да бяха, тя не беше го казала на Елейн и Нинив. Ако сега някой задържаше Нинив и я нараняваше, то това не можеше да е Биргит, нито Мъдрите. Е, Мъдрите можеше да са, ако я бяха хванали да броди там, където смятаха, че не бива. Но ако не бяха те, то тогава оставаше само…

Тя хвана Нинив за раменете, за да я разтърси — ако това не помогнеше, щеше да я залее с вода от каната на масата или да я зашлеви през лицето — и очите на Нинив изведнъж се ококориха.

— Аз я убих! — изплака Нинив. — О, Елейн, убих я със своята глупава гордост, понеже си въобразявах, че мога да… — Думите й заглъхнаха в неудържими ридания.

— Кого си убила? — Не можеше да е Могедиен — смъртта на Отстъпницата едва ли щеше да предизвика чак такава скръб. Тъкмо понечи да прегърне Нинив, за да я успокои, и някой затропа на вратата.

— Отпрати ги — изломоти Нинив.

Елейн отвори вратата, но преди да успее да изрече и една дума, Том нахлу покрай нея от нощния мрак, с омачкана риза, провиснала над панталона му. Носеше нещо. Тяло, загърнато в тъмно наметало и увиснало в ръцете му. Показваха се само голи женски стъпала.

— Просто лежеше до фургона — промълви Джюйлин иззад гърба му, сякаш сам не вярваше на думите, излизащи от устата му. И двамата мъже бяха боси, а Джюйлин беше гол до кръста, мършав и с косми по гърдите. — Събудих се и изведнъж я видях, застанала там, гола, както майка я е родила, и после се срина.

— Жива е — каза Том и сложи увитата в наметалото фигура на леглото на Елейн. — Но бере душа. Едва напипах пулса й.

Навъсена, Елейн дръпна качулката на наметалото… и се озова зяпнала в лицето на Биргит, бледо и изнурено.

Нинив залитна вдървено от другото легло и коленичи до лежащата в несвяст жена. Лицето й блестеше от сълзите, но бе престанала да плаче.

— Жива е — изпъшка тя. — Жива! — Изведнъж като че ли осъзна, че е по долна риза пред очите на мъжете, но само ги стрелна с поглед и каза: — Махни ги оттук, Елейн. Нищо не мога да направя, докато ми се тътрят наоколо като овце.

Том и Джюйлин завъртяха очи един към друг, когато Елейн ги подкара с жест, и леко поклатиха глави, но отстъпиха към вратата, без да мрънкат.

— Тя е… наша приятелка — каза им Елейн. Чувстваше се все едно, че се движи насън, в някакъв унес. Как бе възможно това? — Ще се погрижим за нея. — Как изобщо бе възможно да се случи такова нещо? — Хайде. И да не изтървете и една думичка пред някого. — Погледите, с които я измериха, докато им затваряше вратата, почти я накараха да се изчерви. Те, разбира се, имаха достатъчно разум, за да не се разприказват. Но на мъжете понякога трябваше да се напомнят и най-простите неща. Дори на Том. — Нинив, как в името на Светлината… — почна тя и млъкна, когато сиянието на сайдар обкръжи коленичилата жена.

— Да я изгори дано! — изръмжа Нинив и запрелива свирепо. — Навеки да я изгори дано, че направи това! — Елейн успя да разпознае сплитащите се за Церителството потоци, но да стигне отвъд разпознаването не можа. — Ще я намеря аз, Биргит — мърмореше Нинив. Преобладаваха нишките на Дух. Имаше и на Вода и Въздух, дори на Земя и Огън. Изглеждаше толкова сложно, колкото да везеш по една рокля с всяка ръка и още две с краката си. При това с вързани очи. — Ще я накарам аз да си плати. — Сиянието, греещо около Нинив, нарастваше и нарастваше, докато не надмогна светлината от лампите, докато не стана болезнено да го гледа, без да присвие очи. — Кълна се! В Светлината и в надеждата си за прераждане се кълна, ще я намеря! — Гневният й глас се промени. Ако не нещо друго, стана по-дълбок. — Не действа. В нея няма нищо поразено за Церене. Съвършено здрава е. Но умира. О, Светлина, усещам как ми се изплъзва. Да я изгори дано тая Могедиен! Да я изгори дано! И мен да ме изгори с нея! — Но не се предаваше. Заплитането продължи. Сложно оплетените потоци се вливаха в тялото на Биргит. А жената лежеше отпусната и неподвижна, златната й коса бе пръсната по постелята, гърдите й се надигаха все по-бавно и по-слабо.

— Мога да направя нещо, което сигурно ще помогне — отрони замислено Елейн. За това трябваше да има съгласие, но не беше задължително. Някога бе правено толкова често със съгласието на другия, колкото и без него. Нямаше причина да не подейства върху жена. Само дето не беше чувала да е правено някога, освен на мъже.

— Свързване? — Нинив не отмести поглед от жената на леглото, нито спря усилията си с помощта на Силата. — Да. Ще се наложи да го направиш — не знам как, — но нека аз да водя. Самата аз не разбирам и половината, което правя сега, но знам, че мога да го правя. Ти и един оток не можеш да Изцериш.

Елейн присви устни, но си замълча.

— Не свързване. — Количеството сайдар, което Нинив бе привлякла в себе си, беше смайващо. Щом не можеше да Изцери Биргит с толкова, добавеното от Елейн едва ли щеше да е от значение. Заедно двете щяха да са по-силни от всяка една поотделно, но не толкова, колкото ако двете им сили просто се съберяха. А освен това не беше сигурна дали ще може да ги свърже. Самата тя бе свързвана само веднъж и го беше направила една Айез Седай, за да им покаже по-скоро какво е, отколкото как става. — Спри, Нинив. Сама каза, че не действа. Престани и ме остави да опитам. Ако не подейства, можеш да… — Можеше какво? Церителството или действаше, или не. Ако и то не помогнеше, нямаше какво повече да се опитва.

— Какво да опиташ? — сопна се Нинив, но въпреки това се отдръпна вдървено и направи място на Елейн. Сплитът на Церителството изчезна, но не и блестящият нимб.

Вместо отговор Елейн сложи длан на челото на Биргит. Физическият контакт беше толкова нужен за това, колкото и за Церителството, а двата пъти, когато беше наблюдавала как го правят, Айез Седай бяха докоснали челото на мъжа. Потоците на Дух, които вплете, бяха сложни, макар и не така заплетени, колкото тези на Нинив преди малко. Съвсем смътно разбираше това, което прави, но беше внимавала много как е оформен сплитът. Следила бе внимателно, защото бе струпала камара истории в главата си, търсила бе любовта и там, където всъщност нямаше любов. След малко седна на съседното легло и пусна сайдар.

Нинив я изгледа намръщено, след което се наведе над Биргит. Цветът на изпадналата в несвяст жена като че ли стана малко по-жизнен, дишането — малко по-силно.

— Какво й направи, Елейн? — Нинив не отмести очи от Биргит, но сиянието около нея бавно загасна. — Това не беше Церителство. Сега ми се струва, че и сама можех да го направя, но Церителство не беше.

— Ще оживее ли? — попита боязливо Елейн. Между нея и Биргит нямаше никаква видима връзка, никакви потоци, тя можеше да усети немощта й. Ужасна немощ. Щеше да разбере в мига, в който Биргит умре. Дори да спеше. Дори да бяха на сто мили една от друга.

— Не знам. Не отпада повече, но не знам. — Гласът на Нинив бе тих и помръкнал от болка, сякаш тя споделяше страданието на Биргит. — Какво й направи?

— Обвързване — отрони Елейн. — Аз… я обвързах. Като Стражник. — Смаяният поглед на Нинив я накара да заговори по-бързо: — Церителството нямаше да помогне. Трябваше да направя нещо. Знаеш за даровете, които Стражникът получава от това, че бива обвързан. Един от тях е сила, енергия. Той може да продължи да върви, когато други мъже биха се сринали от умора и биха загинали. Може да оцелее от рани, които ще убият всеки друг. Това беше единственото, което можах да измисля.

Нинив пое дълбоко дъх.

— Е, поне действа по-добре от това, което направих аз. Жена Стражник. Какво ли би казал за това Лан. Но защо пък не! Ако изобщо е възможно за някоя жена, защо да не е тя. — Погледът й не се откъсваше от Биргит. — Ще трябва да го запазиш в тайна. Ако някой разбере, че една Посветена е обвързала Стражник, независимо от обстоятелствата…

— Знам — Елейн потръпна. Не беше такова престъпление, че да заслужава усмиряване, но всяка Айез Седай най-вероятно би я накарала да съжали, че не е усмирена. — Нинив, какво се случи?

Стори й се, че Нинив ще се разплаче — така се разтрепери брадичката й. Но когато приятелката й заговори, гласът й бе като желязо, а лицето — смес от ярост и сълзи, толкова много, че не можеше да се изтрият. Разказа й случката кратко, само най-важното, докато не стигна до появата на Могедиен сред фургоните. Виж, това описа до най-болезнената подробност.

— Трябваше да съм цялата в подутини и синини — каза тя накрая горчиво и докосна гладката си, останала без никакви белези ръка. С белези или не, но потръпна. — Не разбирам защо не съм. А си го заслужавам, заради глупавата си, тъпа гордост. Затова, че бях твърде уплашена, за да направя каквото трябваше. Заслужавам да бъда овесена като бут в пушилия. Ако има някаква справедливост, трябваше все още да вися там, а не Биргит да лежи на това легло и да се чудим дали ще оживее, или не. Защо само не знаех повече! Да можех да имам знанията на Могедиен само за пет минути, можех да я Изцеря. Сигурна съм.

— Ако висеше като бут в пушилия — отвърна практично Елейн, — много скоро щеше да се събудиш и да ме заслониш. Не се съмнявам, че Могедиен щеше да се погрижи да си достатъчно ядосана, за да прелееш — не забравяй, тя ни познава твърде добре — и много се съмнявам, че щях да заподозра нещо, преди да си го направила. Не си представям как ще ме откарат при Могедиен и не мога също така да повярвам, че ти би могла да го направиш. — Нинив не я погледна. — Трябва да е някаква връзка, Нинив, нещо като ай-дам. Така трябва да те е накарала тя да изпиташ болка, без да остави белези по теб. — Нинив продължаваше да седи, помръкнала и навъсена. — Нинив, Биргит е жива. Ти направи всичко, което можеше за нея, и ако такава е волята на Светлината, тя ще живее. Могедиен й е причинила това, не ти. Един войник, който се чувства виновен за гибелта на своите другари в битка, е глупак. Ние с теб сме войници в една битка, но ти не си глупачка, така че престани да се държиш така.

Този път Нинив я погледна навъсено, макар и само за миг, след което съвсем извърна лице.

— Ти не разбираш. — Гласът й се сниши почти до шепот. — Тя… беше… една от героите и героините, обвързани към Колелото на времето, обречена да се ражда отново и отново, за да създава легенди. Този път тя не бе родена, Елейн. Тя бе изхвърлена извън Тел-айеран-риод, където си стоеше и чакаше времето си. Дали все още е обвързана към Колелото? Или и от него е отхвърлена? Отхвърлена от всичко, което й е донесла собствената й храброст, само защото аз бях толкова горделива, толкова по мъжки опърничава, че я накарах да преследва Могедиен?

Елейн се беше надявала, че тези въпроси няма да хрумнат на Нинив.

— А ти знаеш ли колко е ранена Могедиен? Може би е мъртва.

— Надявам се, че не е — изръмжа Нинив. — Искам да я накарам да си плати… — Тя вдиша дълбоко. — Но не мога да разчитам, че е загинала. Стрелата на Биргит не улучи сърцето й. Цяло чудо беше, че изобщо успя да я улучи. Аз нямаше да мога да се изправя отново, ако бях запокитена толкова надалече и толкова силно. Не, тя е жива и ще е по-добре да приемем, че може да си е Изцерила раната и да тръгне да ни преследва още тази заран.

— Все пак ще й трябва време да си почине, Нинив. Знаеш това. Възможно ли е да знае къде сме? Според това, което ми каза, не е имала повече време от това да види, че е менажерия.

— А ако е видяла нещо повече? — Нинив разтри слепоочията си, сякаш й беше трудно да мисли. — Ами ако знае точно къде сме? Може да прати срещу нас Мраколюбци. Или да извести Мраколюбците в Самара.

— Лука е посинял от яд, защото около града има вече единадесет менажерии и още три чакат да минат по моста. Нинив, на нея ще й трябват дни, докато излекува такава рана, дори да намери някоя Черна сестра, която да я Изцери, или някой друг Отстъпник. И още няколко дни, докато претърси петнадесет менажерии. И то ако не дойдат още след нас от Алтара. Ако наистина дойде да ни търси или прати Мраколюбци, все едно, ние сме предупредени и разполагаме с дни, за да намерим кораб, който да ни откара надолу по реката. — Тя замълча и се замисли. — Имаш ли нещо, с което да боядисаме косата ти, в торбата си с билки? Готова съм да заложа всичко, че в Тел-айеран-риод косата ти е била на плитка. Моята коса там винаги е в естествения си цвят. Ако си я оставиш пусната, както е сега, и смениш цвета й, ще им бъде още по-трудно да ни намерят.

— Бели плащове навсякъде — въздъхна Нинив. — Галад. Пророкът. Кораби няма. Сякаш всички са се наговорили да ни задържат тук, само за да ни хване Могедиен. Уморих се, Елейн. Уморих се от това непрекъснато да се страхувам кого мога да срещна на следващия ъгъл. Уморих се да се страхувам от Могедиен. Вече сякаш не мога и да помисля какво да направя по-нататък. Косата ли? Нищо подходящо нямам за цвят, който би ми отивал.

— Трябва да поспиш — каза твърдо Елейн. — Без пръстена. Я ми го дай. — Нинив се поколеба, но Елейн изчака упорито с протегната ръка, докато Нинив не й подаде каменния пръстен с шарките. След като го пъхна в кесията си, Елейн продължи: — Сега лягай да поспиш, а аз ще наглеждам Биргит.

Нинив се взря в жената, изтегната на другото легло, и поклати глава.

— Не мога да заспя. Аз… трябва да остана сама. Да походя. — Тя се изправи на крака, така вдървено, сякаш наистина беше пребита, взе тъмното си наметало от закачалката и го наметна върху ризата. Спря се на вратата. — Ако поиска да ме убие — отрони тя отчаяно, — не знам дали ще мога да я спра. — И излезе в нощта боса и с помръкнало лице.