Едуард Петишка
Бирлибан (9)

Бирлибан познава чудния град

— Защо не сме вече в Кукленград? Кога ще стигнем там? — питаше нетърпеливо Бирлибан.

Бяха извървели доста път и наоколо, докъдето им виждат очите, се зеленееше цъфнала ливада.

— Най-напред ще пристигнем в Бонбоново — отговори Янечек, — пък наляво ли, надясно ли ще тръгнем после, не зная. Ще трябва да попитаме някого. Но до Кукленград е още далече.

— Поне краката да не ме боляха — оплакваше се Бирлибан. — Тази ливада край няма.

Янечек подскачаше пред Бирлибан и му показваше пътя. Колкото по-напред отиваха, толкова по-назад изоставаше Бирлибан. Внезапно пред тях изникна, сякаш израсна от тревата, град с кули.

— Ах! — възкликна Бирлибан от изненада.

Това не беше какъв да е град. Кулите му, сто на брой, бяха пъстри и блестящи, а къщите му сияеха в най-различни цветове, не като къщите в града, където живееше Бирлибан с майка си и баща си. Пък и този мирис! Нахлуваше отвсякъде и беше по-приятен от най-приятните миризми на земята, взети заедно. Бирлибан долавяше в него мириса на шоколад, лакта, ментови бонбони, виолетки, захарни петлета, лимонови резенки, марципани, лукчета, ореховки, разбит каймак, крем какао, захаросани бадеми, сладолед и още нещо, което беше много хубаво, но Бирлибан не можеше да си го спомни в момента. Когато Бирлибан вдъхна този мирис, той неволно ускори крачката и колкото повече лакомства разпознаваше в тази миризма, толкова по-бързо крачеше и накрая изпревари дори Янечек. Сякаш Бирлибан водеше Янечек, а не обратното.

— Почакай ме — викаше след него Янечек, — вече сме в Бонбоново, може да те изгубя там.

— Бягай! — викна Бирлибан и тичешком влезе в града.

Всяка къща тук беше направена от различен материал и нито една от тухли и дърво. До къщата от ореховки се издигаше къща от млечен шоколад, онази там беше цяла-целеничка от сладка пяна, с която шарят пастите, а пък другата до нея светеше с всички цветове на дребните бонбони. Прозорците бяха без стъкла, не, не, за стъкла тук служеха големи шарени бонбони.

„Тукашните деца сигурно много обичат да гледат през прозорците — мислеше си Бирлибан. — Притиснат носле о стъклото и по цял ден си ближат с език, а стъклото не изтънява.“ Край шоколадовата стена шуртеше малко шадраванче. Бирлибан се напи и подкани Янечек:

— Пийни си и ти. Прилича на малинов сок.

Янечек се напи, избърса си мустаците и каза:

— А-а, добре, добре! Но да имаш две уши е още по-добре. Побързай, по-скоро да стигнем в Кукленград.

И Янечек заприпка нагоре по улицата. Бирлибан едвам се тътреше след него и непрекъснато се оглеждаше. Така му се искаше да си чупне малко от марципановата стена или поне да си близне само от шоколадовия стобор, но се боеше да не го види някой и да не му подвикне. Предпазливо се огледа на едната и на другата страна. Нямаше жива душа, само зад стобора се виждаха неподвижни дървета от кекс и вместо листа, по клоните им растеше захарен памук. Колко е много само. Бирлибан вече протягаше ръка през стобора, но в този миг видя едно куче. Пъхна моментално ръката си в джоба. Зад стобора на възглавница лежеше бяло куче. Тъкмо Бирлибан беше прибрал ръката си в джоба и се разсмя. Как можа да се изплаши! Възглавницата беше само един огромен атлазенобял бонбон, а кучето, кучето беше от захар. Сега Бирлибан не му мисли много. Протегна ръка отново и си напълни устата със захарен памук. Никой не извика, никой не му се скара. Бирлибан се окуражи и си отчупи едно клонче от кексовото дърво. Ммм! После клекна ниско до стобора и си отхапа долу, дето никой нямаше да забележи, парченце от шоколадовата летва. Сега му оставаше само да си близне малко и от съседната къща, цялата от лакта, и да опита бадемите по марципановата врата.

Бирлибан си спомни късно за Янечек. Когато го потърси с очи, от него нямаше и следа. Бирлибан искаше да извика: „Янечек!“, но се боеше да вика в този чужд и чуден град. Затова най-добре ще бъде да изтича нагоре по улицата, откъдето мина Янечек. Тича той, тича, зад улицата почваше нова улица, зад нея друга. Отвсякъде го заобикаляха все захарни, марципанови и шоколадови къщи, малинов сок и лимонада, а по дърветата растеше захарен памук. На Бирлибан му беше тъжно сред празните улици, нищо че бяха от захар. В този миг дочу гласове, сякаш някъде наблизо имаше много деца и си играеха на гоненица. Той изтича по някаква улица, прецапа някакъв поток от разбит каймак и стигна до едно игрище, цялото посипано с печени лешници. На игрището се гонеха цял рояк дечурлига. Някакво момиченце с панделка забеляза Бирлибан и запляска с ръце:

— Вижте, вижте, Бирлибан идва!

Бирлибан се намръщи:

— Ти, момиченце, откъде ме познаваш? Аз не те познавам.

— А пък аз те познавам — засмя се момиченцето, — всички го познаваме, нали? — обърна се то към останалите деца.

Децата закимаха с глава, че познават Бирлибан.

— Тебе чакахме само! — отново заговори момиченцето. — Ела да си играем на гоненица. Като се наиграем, ще се наядем до насита. Ти обичаш сладки работи, нали?

„Как да не обичам — помисли си Бирлибан, — обичам, но ми е чудно откъде знаеш всичко това?“

— Аз не мога да играя — отговори смутено Бирлибан. — Трябва да търся Янечек. Изгубих го. Отиваме заедно в Кукленград.

— Хе-хе — засмя се момиченцето, — страх те е, че няма да настигнеш зайчето? Нека Янечек си припка напред. Само да кажеш раз-два — и си го настигнал.

Бирлибан се изчерви. Само не си мисли, момиченце, че Бирлибан не може да бяга. Всички деца от улицата надбягва.

— Добре, ще си поиграя с вас — побягна той, като пипна момиченцето и каза: „Ти гониш!“.

Гонеха се по игрището, играеха си, докато момиченцето с панделката, което всичко знаеше, не каза:

— Пу, не играя!

Едва изрече това и всички деца се спуснаха да ядат лакомства. Едни легнаха направо по корем над каймаковия поток и ближеха сметановите вълни, други кършеха клончета от дърветата и се тъпчеха с кекс, трети лапаха захарен памук, а пък четвърти хрупаха шоколад. Едно момченце си седеше тихичко край потока и хрускаше разноцветни лукчета, които се търкаляха наоколо като речни камъчета.

— Искаш ли ореховки? — обърна се към Бирлибан момиченцето.

— Обичам ги — усмихна се Бирлибан.

— Ела — каза момиченцето с панделката и го поведе към една нива, която изглеждаше разорана. Но това не бяха буци пръст, нивата беше пълна с ореховки. Навеждаш се и ядеш, колкото искаш.

Момиченцето лапаше, лапаше и Бирлибан.

— Кажи ми — продума с пълна уста Бирлибан, — защо някои деца тук миришат на малини, други на шоколад, а пък трети на лакта?

— Ами защото — обясни момиченцето, — който обича малинови бонбони, мирише на малини, който обича шоколад, мирише на шоколад, а който яде лакта, мирише на лакта. Ние с теб ще миришем на ореховки — засмя се то.

Засмя се и Бирлибан, макар че не знаеше защо се смее. Беше му хубаво, докато не си спомни пак за Янечек. Бедният Янечек! Има едно-единствено ушенце и се скита сам по земята. „Трябва да го намеря“ — реши Бирлибан.

— Трябва да намеря Янечек — каза той на момиченцето. — Но на връщане ще се отбия в Бонбоново и пак ще ядем заедно сладки работи. А ти как се казваш?

— Аз се казвам Катенка — започна да подскача момиченцето.

— Ще запомня добре — зарадва се Бирлибан. — На нашата улица също живее едно момиченце на име Катенка. Като се върна в Бонбоново, ще питам само за теб. — Бирлибан изяде и последната ореховка, която държеше в ръката си, раздели се с Катенка и тръгна да търси Янечек.

Дълго се лута из града, но не можа да намери изход. Поне да имаше някой милиционер да го запита за пътя. Градът беше пуст и нищо не се мяркаше наоколо. Но както си вървеше из града и си мислеше за Янечек, Бирлибан дочу познат глас зад една марципанова врата:

— Бирлибане!

Ето ти изненада! В шоколадовото антре стоеше Тоник на съседите. „Няма да приказвам с него — помисли си Бирлибан, — не искам да си имам работа с Тоник, щом баща му иска да ме обади на татко.“

— Бирлибане — обади се разплаканият глас от антрето.

Бирлибан се спря. Какво иска пак този Тоник? Знае само да проси и да реве.

— Бирлибане, изслушай ме — плачеше Тоник. — Ти искаш ли да останеш в Бонбоново?

Бирлибан го погледна. „Страх го е — помисли си той — да не му изям шоколада.“

— Не бой се — каза Бирлибан, — искам да изляза от Бонбоново, защото търся Янечек. Яж си твоя шоколад сам.

— Бирлибане… — захълца Тоник и от плач не можеше да говори. Мина цяла минута, докато проговори пак. — Бирлибане, ти игра ли си с децата на игрището с печените лешници?

— Играх си — промърмори Бирлибан. „Ама че е чуден този Тоник. Приказва като някоя врачка.“

— И всички деца миришат различно, нали? Едни на малини, други на лакта, нали?

— Вярно — кимна Бирлибан.

— Това не е всичко, Бирлибане — разхълца се Тоник. — В Бонбоново всеки се превръща в това, от което е ял. Който е ял малинови бонбони, ще стане голяма малина, който обича шоколад, ще стане шоколадова кукла, а който обича каймак, ще стане на каймак.

— Това не е вярно! — извика Бирлибан.

— Вярно е — заплака Тоник. — Ти знаеш колко много обичах да ям лимонови резенки. Погледни — каза той и вдигна ръце към Бирлибан.

Бирлибан се дръпна като ужилен. Вместо ръце Тоник имаше две големи лимонови резенки.

— Това е само началото — проплака Тоник, — след няколко дена ще стана една голяма лимонова резенка.

Бирлибан дойде на себе си.

— Ти, Тоник, много си ме ядосвал, пък и баща ти искаше да ме обади на татко. Но ако знаех лекарство, щях да те излекувам.

— Аз знам лекарство — зашепна Тоник и очите му светнаха. — Лекарството е парченце сух хляб, посолен отгоре или варен картоф, или прясно морковче. От това веднага ще оздравея. Или да имаше една глътчица мляко.

Бирлибан се огледа. Всичко наоколо беше само захар, марципан, шоколад, бонбони, захарен памук — но хляб, моркови или картофи? Тук е Бонбоново, такива неща не търси тук.

— Не можеш да ме излекуваш — ревна Тоник, — знам, че не можеш. Ама ако обичаш, кажи на връщане у дома какво ми се е случило.

— Ще кажа — обеща Бирлибан, — ще кажа, бъди спокоен — обеща, и побърза да се отдалечи от Тоник.

„Ама че работа!“ — прошепна си Бирлибан, като се оглеждаше да не се е превърнал в ореховка.

Най-после стигна на края на града. А сега накъде?