Едуард Петишка
Бирлибан (22)

Голямата тревога

По улицата тичаше гумен палячо и викаше:

— Лисицата, лисицата! Лисицата е пред вратите на Кукленград! Търси Янечек!

От всички страни се отваряха книжни врати, от прозорците се надвесваха кукли, викаха се една друга и плачеха, цвъртяха мишки, мяукаха котки, малките мечета ръмжаха, а спящите кукли нареждаха: ма-ма, ма-ма.

— Ту-ту-у-т — профуча пожарникарска кола с пожарникари.

— Напръскайте лисицата, залейте я! — викаха на пожарникарите куклите от прозорците.

— Раз-два, раз-два — маршируваха по улицата войничетата и викаха към прозорците: — Не бойте се, ние ще прогоним лисицата! Няма да й дадем Янечек!

— Янечек, Янечек, трябва да се скриеш някъде — подканяше го Бирлибан.

— Но къде мога да се скрия — овеси уши Янечек. — Поне гора да имаше наблизо.

— Гора ли? И-а, и-а — зарева магаренцето, — тичайте след мен.

Спуснаха се и дотичаха до кукления театър. На сцената беше поставена такава хубава гъста гора, че в нея можеха да се скрият още десет зайчета.

— И-а, скачай, скачай — кимна му магаренцето и Янечек — хоп! — скочи на сцената и се сгуши зад едно борче, сгуши се и се спотаи.

— А къде да се скрия аз? — проплака куклата.

— В гората има още място — замърда с уши магаренцето, — ела и ние ще се скрием там. — И й помогна да се покачи на сцената.

— Няма ли мравки тук? — въздъхна куклата.

— Откъде ще се вземат мравки? — изрева магаренцето и също се покачи на сцената.

— А няма ли да ме ожари коприва? — пак проплака куклата.

— Копривите са нарисувани — успокои я магаренцето. — Нарисуваните коприви не жарят.

— Ами ако жарят? — каза куклата. — А няма ли да си издраскам краката в къпините?

— Млъкни най-после! — смъмри я топката. — Скрий се, щом те е страх, и мълчи.

Куклата седна зад един храст, а магаренцето се скри зад една ела. Топката се правеше на герой и не искаше да се скрие.

— Само да дойде лисицата — надуваше се тя, — ще скоча върху нея и ще скачам, ще скачам, докато избяга. Да види, че с мен шега не бива. Аз не съм кой да е. Аз на Петржик Жидковия пет гола вкарах, а Петржик е ужким голям вратар.

Бирлибан търсеше край себе си нещо, с което би могъл да прогони лисицата. Близо до театъра се търкаляше на земята само книжката с картинките. Същата, която Мечо гледаше, когато магаренцето доведе Бирлибан тук. Мечо навярно се е уплашил и е избягал. А книжката е останала тук. Бирлибан я вдигна. „В най-тежкия момент — мислеше си той — ще хвърля книжката по лисицата и може да я подплаша.“

Вън, пред вратите на Кукленград, прозвуча тръба: тру-ту-ту-у, тру-ту-ту-у. Бирлибан се повдигна на пръсти и можеше да вижда пътя, който водеше в Кукленград. На пътя седеше Лиса и гледаше как войничетата се трупат около нея. Тя сладостно притваряше очи.

Войниците напълниха топовете с грахови зърна, отново затръбиха тру-ту-ту-у, тру-ту-ту-у, чу се команда и топовете изгърмяха. Върху лисицата се посипваха грахови зърна и отскачаха от кожуха й. Едно зрънце я погъделичка зад ухото.

— Хи-хи-хи — смееше се Лиса и премаза с лапа най-близкия топ.

Топът премаза дървените кончета, кончетата премазаха войниците.

— Хи-хи-хи — смееше се лисицата.

— Прегазете лисицата с камионите! — заповяда генералът.

Войниците навиха камионите с ключетата си и се втурнаха към лисицата. Лиса само се изправи и застана на четирите си крака.

„Бррр“ — заръмжаха камионите, прелетяха като през тунел под лисицата и тя пак остана незасегната.

— Пленете лисицата, пленете я! — заповяда генералът.

Спуснаха се от всички страни войниците да пленят лисицата и да я отведат като пленница в Кукленград. Но Лиса махна с лапа надясно, махна наляво и войниците изпопадаха, като се поваляха един друг. Най-тежко обаче пострадаха войниците, които се бяха хванали за Лисината опашка. Лиса махна с опашката и войниците се разлетяха из въздуха като листа, обрулени от вятъра. Някои паднаха в тревата, други на пътя, а войникът, който се беше хванал за самия връх на Лисината опашка, излетя към небето и оттам — бум! — падна на самия площад в Кукленград. Добре че на площада спеше една гумена костенурка, та войникът падна на меко върху нея и нищо не му стана.

А Лиса цап, цап и прецапа през войниците, стрелна се през градската врата, премачка с муцуна пожарникарската кола и тръгна по Янечковата диря, която надушваше пред себе си. Прозорците на къщите се затваряха, а там, където не можеха да сторят това, понеже кубчетата образуваха само отвори вместо прозорци, примъкваха набързо шкафове или просто ги запушваха с трупчета. Но Лиса нямаше никакво намерение да напада къщите. Вървеше напред и метеше улицата с опашката си. Пред кукления театър забеляза Бирлибан. „Аха — каза си тя, — където е Бирлибан, там е и Янечек.“

— Бирлибанчо, Бирлибанчо — усмихна му се тя, — какво се е случило, та си сам? Янечек ли е избягал?

Щом видя Лиса, топката се търкулна от сцената, а когато Лиса заговори, тя забрави, че искаше да става герой и да скача върху нея. Търкулна се тихичко встрани и се скри зад кулисите. „Току-виж ме захапала за новото палтенце“ — помисли си тя.

— Къш, отивай си, Лисо — викна й Бирлибан и вдигна книжката с картинките. — Къш, отивай си!

— С какво да си отида, Бирлибанчо? — кискаше се лисицата. — С тротинетка ли?

— Къш, махай се, махай се! — викаше Бирлибан. — Ще те перна с книгата!

— Недей, Бирлибанчо, та аз искам само да зърна Янечек. Само да го зърна с половин оченце и си тръгвам. Къде е Янечек?

Янечек, магаренцето и куклата, скрити на сцената, слушаха какво си говорят Бирлибан и Лиса и се тресяха от страх да не ги открие.

— Няма да ти кажа къде е Янечек, Лисо, няма! — развика се Бирлибан. — Бягай си вкъщи, лисичетата плачат.

— Ти за лисичетата не бери грижа — отвърна лисицата, — те са си добре. Пък и на мен ще ми бъде добре.

— Ах, ах — помисли си магаренцето, — на лисицата ще й бъде добре, като ни изяде. — От страх цялото се разтрепери, оплете се в завесата, а тя — бух! — стовари се с ужасен грохот върху сцената.

— Гледай ти, каква хубава гора! — каза лисицата. — В такава гора сигурно има зайци. Я да проверим, Бирлибанчо, я да проверим.

— Да не си посмяла, Лисо! — викна Бирлибан. — Ще повикам кучетата.

— Повикай ги, повикай ги — кискаше се Лиса и вече се канеше да скочи в гората.

В този миг Бирлибан замахна и хвърли книжката с картинките по лисицата, но не можа да я улучи.

— Хи-хи-хи — подсмиваше се Лиса.

Книжката лежеше на земята отворена, с измачкани листа. След миг от нея изпадна раницата на глупавия Хонза, изскочи жабката, потече вода от кладенчето и изведнъж — бау, бау, бау — изскочиха от книгата трите вълшебни кучета и погнаха лисицата. Лиса изскимтя, подскочи и побягна, колкото й крака държат. Кучетата я гониха чак до вратите на Кукленград. После се върнаха и пак си легнаха в книжката. Жабката скочи след тях, глупавият Хонза задяна раницата с бухтите и водата се изля обратно в кладенчето. Бирлибан вдигна книжката и оправи листата й. „Добра книжка — мислеше си той — добра, помогна ми и спаси Янечек.“

Магаренцето цяло се беше замотало в завесата, така, че виждаше само тъмнина и му се струваше, че лисицата го е глътнала. Хвърляше къчове и ревеше:

— Чакай, Лисо, ти ме глътна, но сега ще те боли коремът.

Янечек и куклата доста се поизпотиха, докато го размотаят. То съвсем се беше объркало и се държеше за завесата с копитца и зъби. Най-после го размотаха. Като разбра, че лисицата я няма, то запя най-веселата магарешка песен:

— И-ааа, иии-ааа.

На всички сега им беше приятно да го слушат и никой не му се скара.

Чу и топката, че всички се радват, дето лисицата е избягала, и се изтърколи от скривалището си.

— Къде беше толкоз време, стрино? — попита я Янечек.

— Защо не скочи върху лисицата — попита куклата.

— Исках да обиколя и да скоча върху нея изотзад — обясняваше топката. — Но докато се върна, лисицата запрашила.

Обясняваше, обясняваше, но никой не й вярваше.