Едуард Петишка
Бирлибан (16)

Бирлибан се радва, че може да бяга

— Кога най-после ще стигнем в Кукленград? — въздъхна по едно време куклата.

— Струва ми се, че никога няма да стигнем там — каза умореният Янечек.

— А пък аз се питам дали не сме се загубили — каза Бирлибан.

— Не сме се загубили — мърмореше топката и подскачаше по пътеката. — Мисля, че познавам малко пътя.

Изкачиха се по един баир и слязоха, после пак се изкачиха и пак слязоха, а когато слизаха от третия баир, пред очите им се разкри чудна, пречудна гледка.

Сред зелена ливада с мека като перушина трева растяха дървета и под всяко дърво лежеше по едно дете.

— Погледнете само! — извика Янечек и посочи с лапка клоните на дърветата.

Кой и къде е виждал такова нещо? По дърветата не растяха ябълки и круши, както другаде. По дърветата растяха салами, шунки, кренвирши, хлебчета, на ниските клони растяха кнедли, а на високите — печени гъски. Между клоните проблясваха шишета с лимонада, жълта и червена, и се полюшваха канички със сос, купички със супа и всевъзможни стомнички, бог знае с какво пълни, може би с мляко, може би с каймак, може би с какао.

Куклата подскачаше от радост и си тананикаше:

„Как ще ям, как ще ям

шунка, кренвирш и салам.“

Тананикаше си, като посочваше онова, за което ставаше дума.

Янечек не знаеше какво да си мисли за всичко това, мърдаше с оцелялото ушенце и гледаше към Бирлибан. Бирлибан потърка очи веднъж, потърка дваж, но като видя, че дърветата си стоят, отрупани с ястия и лакомства, обърна се към топката и каза:

— Да не сме в Кукленград?

— В Кукленград? — каза топката. — Не, не! Ако се съди по тези дървета, трябва да сме в Мързеланово.

Куклата, Янечек и Бирлибан гледаха като замаяни, само на топката не й хареса тук. Тя ги подкани:

— Чудя ви се как можете да стоите и да гледате тези глупави дървета. Разбирам да растяха по тях красиви шарени топки, футболни или гумени, та и аз да погледам. А то — ядене! Да не искате да играете на народна топка с кренвирши?

Никой не й обърна внимание.

— Да отидем под някое дърво — помоли куклата.

И отидоха.

Под дървото лежеше непознато момченце.

— Шшшт, спи — пошепна куклата.

— Какъв дебелан! — поклати глава Янечек.

„Блазе му“ — помисли си Бирлибан.

Топката се търкулна при тях и кихна:

— Апчхи! — и веднага се заизвинява: — Прощавайте, тази проклета моя хрема!

Кихането събуди дебеланкото под дървото. Но той дори не се помръдна, само леко поотвори очи и лениво погледна Бирлибан, Янечек, куклата и топката.

„Няма как — каза си топката, — ще трябва да поговоря с това момченце, за да разбере коя съм.“ Беше безкрайно горда, че водеше Бирлибан, куклата и Янечек в Кукленград. Покашля се и започна важно:

— Позволете да попитам, нали сме в Мързеланово?

— Да — каза момченцето под дървото, без да помръдне и сега.

— Далече ли е Кукленград? — попита куклата.

— Не — отговори момченцето.

— Добре ли се лежи така? — каза бързо топката, само за да продължи разговора.

— Да — отговори момченцето.

— А късаш ли си нещо за ядене от дървото? — поиска да узнае Бирлибан.

— Не — каза момченцето.

„Този си знае само да — не, да — не“ — мърмореше си под носа топката, та никой да не я чуе.

— Ей там под онова дърво лежи момиченце — обади се Янечек.

Щом куклата чу „момиченце“, веднага се затича натам. Другите я последваха.

Куклата им замаха отдалече:

— Шшшт, спи — прошепна тя.

— Каква дебеланка! — поклати глава Янечек.

„Блазе й!“ — помисли си Бирлибан.

Топката така се залетя към тях, че не можа да спре. Блъсна се в Янечек и той извика:

— Ох!

Викът събуди дебеланката. Но не се помръдна, само отвори очи:

— Защо крещите? — рече недоволно тя.

— Аз без да искам, аз без да искам — оправдаваше се запъхтяна топката.

Момиченцето лениво огледа Бирлибан, Янечек, куклата и топката и каза:

— Какво правите тук? Откъде сте?

— Отиваме в Кукленград — каза топката.

— Поговорихме с онова момченце там — започна да обяснява куклата, — но то викаше само да и не. Ти си по-добро, момиченце, ти приказваш хубаво с нас.

— Оставете го този — каза дебеланката, — той е най-големият мързеланко в Мързеланово. Никога не казва повече. Само да или не.

На Бирлибан му се искаше да разбере дали момиченцето ще стане да си откъсне нещо за ядене от дървото. Затова попита:

— А късаш ли си нещо за ядене от дървото?

— Ами! — засмя се момиченцето. — Защо да ставам, така хубаво си лежа. Гледай добре — каза то и смигна с едното си око.

Едва момиченцето смигна с око, в клоните на дървото нещо изшумоля, долетя кренвирш и застана над устата му. То само си отхапваше и дъвчеше. След кренвирша долетя хлебче.

Когато момиченцето изяде всичко, каза на Бирлибан:

— Гледай добре.

Сега смигна не с едното, а с двете си очи. В клоните на дървото нещо изшумоля и долетя шише лимонада с чаша. Шишето се наклони и наля лимонадата в чашата. Момиченцето дори не мръдна, но въпреки това се напи.

„Много е хубаво така — помисли си Бирлибан. — Ама дали се облича и мие самичко, самичко ли си мие зъбите и реши?“

Дебеланката допи лимонадата и се усмихна.

„Можеше да ми даде да пийна поне — сърдеше се Бирлибан. — Или си мисли, че ще взема да прося?“ Бирлибан не просеше, това беше срамно. Предпочете да си мълчи.

— Много ми е хубаво — похвали се дебеланката.

— А сама ли се миеш и решиш? — попита Бирлибан.

— Ами! — отговори дебеланката. — Защо да правя това? В Мързеланово сапунът и водата мият сами, гребенът реши сам, четката мие сама зъбите. И обущата сами се обуват и събуват, също и обличането не създава никакъв, ама съвсем никакъв труд.

„Ах — мислеше си Бирлибан, — колко е хубаво в Мързеланово! Да можеше и аз само веднъж, само за мъничко да опитам!“

— Приказват си те, приказват си — мърмореше си топката. — Само се бавим. Досега да сме стигнали до Кукленград.

Момиченцето чу, че топката мърмори и каза:

— Кукленград е близичко. Ще вървите все по пътеката чак до края на Мързеланово, а после, докато кажете: „Ринги-ринги-рая, падна дявол от трамвая“ — ще бъдете в Кукленград.

Куклата и Янечек също искаха да тръгват вече. Трябваше и Бирлибан да тръгне. А не му се тръгваше, никак не му се тръгваше.

Разделиха се с дебеланката и потеглиха.

Янечек вървеше провесил ушенце и мислеше ли, мислеше за нещо.

Накрая не издържа и попита топката:

— А защо този дявол е паднал от трамвая?

— Какъв дявол? — зяпна учудена топката.

— Как какъв — „Ринги-ринги рая, падна дявол от трамвая“ — каза Янечек.

— Защо е паднал ли? — замисли се топката и започна да мъдрува: „Сигурно трамваят е вървял, а дяволът е искал да скочи в движение и е паднал“.

— Горкичкият! — въздъхна куклата Хашенка. — Дали му се е случило нещо?

— Случило му се е, сигурно му се е случило — отвърна топката.

— Може да си е счупил рогата — каза Янечек.

— Да, рогата — съгласи се топката, — а момченцата — краката. — Харесваше й, че рогата се римува с краката и че това прилича на стихотворение. Беше готова да продължи още, но й се стори, че скоро ще излязат от Мързеланово, и беше нащрек, та първа да види Кукленград.

Бирлибан не слушаше какво си говорят играчките. Оглеждаше се и видя, че дърветата с ястия и лакомства започнаха да оредяват и че приближава краят на Мързеланово. „Жалко — мислеше си той, — жалко, че си отиваме.“ В този миг на самия край на Мързеланово съгледа дърво, под което не лежеше никой. Сякаш чакаше Бирлибан. Бирлибан забави крачка, вървеше все по-бавно и по-бавно, докато съвсем изостана. „Все ще настигна някак играчките — мислеше си той. — Пък, ако не ги настигна, Кукленград е близко, там ще се намерим. Само за минутка, за минутчица ще полегна под дървото, да опитам как се лежи.“

Бирлибан се отби от пътя и забърза към избраното дърво. Янечек, куклата и топката дори не забелязаха, че Бирлибан го няма.

Бирлибан легна в меката трева под дървото. „Лежи се хубаво, хубаво се лежи — зарадва се той. — А какво ще стане, ако смигна с едното око? Ще смигна, защо да не опитам?“ — и Бирлибан смигна с едното око. В клоните на дървото се чу шумолене и пред Бирлибан застана цяла печена гъска. След гъската долетяха нож и вилица. Ножът сам режеше, а вилицата сама слагаше късчетата в устата му. Бирлибан не трябваше да прави нищо друго, освен да отваря уста и да яде. Ето и кнедлите застанаха сами над него, и каничката ги поливаше сама със сос. „Стига вече“ — искаше да каже Бирлибан, но кнедлите и месото сами влизаха в устата му и той не можеше да извика с пълна уста. „Стига вече, стига вече“ — искаше да извика Бирлибан, но невидими ръце го хранеха и не му даваха да проговори. Бирлибан чувстваше как му расте коремът, как надебелява като онзи дебеланко и онази дебеланка, а гъската още не беше изядена и все нови и нови кнедли се спускаха от дървото. Бирлибан се уплаши не на шега от това огромно количество храна, но продължаваше да яде, докато не изяде всичко. Така се натъпка, че дори не можеше да мига вече. Преяде и заспа.

Пробуди го тайнствено шумолене. Подухна ветрец и листата на дървото зашумоляха, сякаш си приказваха нещо. Бирлибан слушаше. За какво си говореха листата? Бирлибан слушаше и започваше да разбира:

— Кой лежи под нас в тревата? — шумоляха листата. — Ветре мили, това е Бирлибан. Под това дърво никой не е лежал още. Чакаше Бирлибан. И Бирлибан дойде. Виждаш ли само какъв е дебелан? Едва се мърда. Няма вече да се мие, да се реши, да се облича и да се обува. С една дума — нищо няма да прави. Само ще лежи. След някоя седмица и да иска дори, няма да може да се движи. Ще затлъстее и ще почне да го мързи, краката и ръцете му ще се отучат да се движат и Бирлибан само ще лежи. Добре ще му е в Мързеланово.

Бирлибан се уплаши. И да иска дори, няма да може да се движи. И само ще лежи като онзи дебеланко? Краката му ще се отучат да тичат, а ръцете му ще престанат да се движат? Не, само това не! Бирлибан така обича да тича из градината. А престанат ли да се движат ръцете му, нито кубчета ще може да си реди, нито ще може да си играе с играчките. Как ще му е добре тогава в Мързеланово?

— Искам да се движа! — извика Бирлибан и се опита да се помръдне. Удаде му се, но трудно, много трудно. Надигна се също като вълка от Червената шапчица. Сякаш коремът му беше пълен с камъни.

Да бяга, час по-скоро да бяга оттук! Бирлибан се изправи тежко. Под близкото дърво лежеше друг дебелан. Бирлибан дори не се сети да каже: „Блазе му“.

Скочи и побягна. Мамичко, това се казва препускане!