Едуард Петишка
Бирлибан (19)

Бирлибан не знае къде по-напред да погледне

— Побързай, побързай — обади се някакво гласче пред Бирлибан.

На пътя стоеше Янечек и му махаше с лапка.

— Начакахме ти се.

— Най-после, най-после — каза с пресипнал глас топката, — толкова дълго те чакахме, че куклата заспа от чакане.

Куклата лежеше със затворени очи в тревата и спеше здраво.

Когато Бирлибан намери приятелите си, от радост му идеше да смачка Янечек. Няма да върви сам, няма.

— Най-после — пелтечеше топката и също се радваше, че пак са заедно.

— Ставай, кукличко — каза Бирлибан.

Куклата не мърдаше. Продължаваше да спи.

Янечек дотича до куклата и я погали по главата:

— Ставай, кукличко, трябва да вървим.

Куклата не мърдаше. Продължаваше да спи. Навярно сънуваше някой хубав сън.

— Пристигнахме — завика топката, — пристигнахме в Кукленград!

Щом чу „Кукленград“, куклата скочи, отвори очи, замига и се заоглежда:

— Къде е Кукленград? Къде е?

— Зад онова връхче — каза Янечек. — Аз изтичах до върха и видях.

Топката весело се търкулна напред.

— Скоро след нея — забърза Бирлибан, — може да ни избяга.

— Тук вече няма да се заблудим — мръдна с оцелялото си ушенце Янечек.

Когато се изкачиха на върха, куклата въздъхна от изненада:

— Ах!

Пред тях се простираше Кукленград. Целият беше построен от кубчета, но градът беше голям и за градежа му навярно не беше отишла само една строителница. Някои кубчета напомняха на Бирлибан неговите собствени, други бяха зелени или сини, а някои къщи имаха кулички със знаменца.

— Защо стоите? — завика им топката, която беше избързала доста напред. — Нямам търпение вече. Кога ще се излекувам и ще стана пак такава, каквато бях?

Забързаха към градската порта на Кукленград. Над вратата имаше дървено кубче с нарисуван часовник.

— Колко ли е часът? — попита Янечек и погледна нагоре.

— Хе — засмя се куклата. — Този часовник не върви, Янечек. Той е само така.

— Това е истина — обади се топката и се търкулна през вратата, — защо са им на играчките часовници, които вървят. Само хората имат нужда от часовници, които вървят, тиктакат и всеки миг показват друго време.

— А защо играчките нямат нужда от такива часовници? — поиска да узнае Янечек.

— Защото — топката изписа голяма мъдрост на лицето си — при хората малкото момченце ще стане по-голямо и ще продължи да расте, докато стане татко, а таткото ще стане дядо. За хората времето тече и затова трябва да знаят колко е изтекло. Мерят си времето, за да разберат кога ще станат дядовци и баби. А нашето време си стои, за какво са ни тогава часовници, които вървят. Гумената топка няма да порасне, куклата ще си остане кукла, а плюшеното зайче си е плюшено зайче.

Янечек слушаше тези мъдри излияния с половината на оцелялото си ушенце. Та те бяха вече в Кукленград и от прозорците надничаха безброй играчки — все Янечкови приятели. Някакво магаренце дотолкова се надвеси от прозореца, че падна. Бързо се отърси от праха, препусна в тръс към Янечек и му раздруса лапката:

— И-а, не знам дали си спомняш, и-а, ние лежахме с тебе в една и съща мукавена кутия в магазина.

— Спомням си, спомням си — усмихна се Янечек.

Още на прозореца магаренцето му се беше сторило доста познато.

— И-а — ревеше радостно магаренцето, — виждам, ухо нямаш, ще се лекуваш ли при нас? И аз се лекувах тук, хареса ми и си останах в Кукленград. Катенка си мисли, че ме е изгубила, пък аз избягах.

— А коя е тази Катенка? — попита Янечек.

— И-а, Катенка е момиченцето, което ми отряза гривата и ми поряза врата.

— Познавам я Катенка — каза Бирлибан, — срещнах я в Бонбоново.

— И-а, вярно, и-а, на Катенка отдавна й беше там мястото.

— Бъди така добър, приятелю — обърна се към него топката, — заведи ни при доктора. И по пътя можем да разговаряме.

— И-а, с удоволствие — каза магаренцето, обърна се към къщичката от разноцветни кубчета и помаха за довиждане. От прозореца му замахаха мишка, маймунка и коза — играчки като него. — Това са моите приятели — обясни магаренцето на Бирлибан, — избягали са от децата. Децата си мислят, че са ги изгубили. В Кукленград живеят всички изгубени играчки.

„В такъв случай — помисли си Бирлибан — тук живее и гуменото негърче, което ми се изгуби.“

— Да познаваш случайно негърче с големи бели очи? — попита той магаренцето.

— И-а, негърчето ли? Съседи сме.

В този миг на улицата се чу звън, тръбене и гръм на барабани. Военна музика свиреше марш. Всички се спряха, спря се и топката. По улицата маршируваха войничета. Музиката крачеше пред тях. Тръби, барабани, чинели. Раз-два, раз-два. След войниците с рев следваха камиончета. Във всяко камионче седеше войник с ключенце и щом камиончето спреше, той скачаше и бързо навиваше пружината. Камионите караха грах за топовете. Топовете бяха най-отзад, теглеха ги дървени кончета. От къщичките наизскачаха целулоидни кукли и гумени животни, всички тичаха да видят войниците и да чуят военната музика.

На Бирлибан най̀ му хареса генералът. Той яздеше отпред на бял кон и шапката му блестеше от злато.

— Блазе им на войниците — въздъхна Бирлибан със завист. — Колко хубаво и весело крачат. Още сега ставам войник. Ще грабна пушката и — бум! бум! — ще стрелям по неприятелите.

— Да — каза пресипнало топката, — стрелянето е хубава работа, стига да не стрелят по тебе.

— Их! — махна с ръка и замига куклата. Не обичаше да слуша за стреляне, огледа се и видя куклен театър.

В дъното на улицата се виждаше куклен театър със спусната завеса.

— И-а — обясни магаренцето, — това е нашият куклен театър. Можете да дойдете на представлението после. Вчера даваха за Бумбърличек.

Бирлибан си спомни приказката за Бумбърличек. Бумбърличек бил едно много лакомо момченце. Колко ли му е голям коремът, след като е ял и пил толкова много! Пил? Бирлибан беше забравил своята жажда. Но сега тя пак се обади. Първо бонбонската жажда, после соленката жажда и накрая бегачката жажда.

— Има ли наблизо вода за пиене? — попита той магаренцето.

— И-а, вода ли? Потърпи малко, тук няма никакво кладенче — отговори то.

— Охо-о-о! — почти изплака Бирлибан. — Аз не мога да търпя повече.

Едно мече чу Бирлибановото охкане. То си седеше пред кукления театър и разглеждаше книжка с картинки.

— Ела тук — махна му с лапа то.

Бирлибан го послуша. Не познаваше мечето, но книжката с картинките познаваше. В нея имаше цветни картинки от приказките. Глупавият Хонза, непослушните козлета, големи вълшебни кучета и горското кладенче, пред което седеше една жабка.

Мечо запрелиства книжката и намери картинката с горското кладенче. Чудо на чудесата! Жабката подскачаше на картинката, гората шумеше, а водата в кладенчето леко се вълнуваше. Картинката оживя.

— Напий се, Бирлибане — посочи мечето кладенчето.

Бирлибан протегна шепи към картинката, загреба вода и я изпи. И пак, и пак. Толкова беше жаден.

— Благодаря ти, мечо — избърса си устата той.

Искаше му се да види дали и другите картинки в книгата се движат и са живи. Дали глупавият Хонза е отворил вече раницата и лапа бухти, дали непослушните козлета са пуснали вълка в къщичката си, а вълшебните кучета… не, вълшебните кучета не искаше да гледа.

Но топката пак се разбърза.

— По-бързо, по-бързо — подкани ги тя, — стига сте се бавили.

— И-а — съгласи се магаренцето, — по-скоро, че да ви дойде редът.

На Бирлибан не му оставаше нищо друго, освен да побърза.