Едуард Петишка
Бирлибан (10)

Бирлибан търси помощ

Бирлибан стоеше на кръстопът. Надясно тръгваше път и наляво тръгваше път. Да знаеше кой от тях е хванал Янечек!

Недалеч от кръстопътя на един камък седеше сбръчкан дядо с дълги мустаци и пушеше дълга лула.

— Добър ден — поздрави любезно Бирлибан.

Старецът — нищо, седи, мълчи и пуска дим от лулата.

Бирлибан си помисли: „Сигурно този дядо не чува добре“. Затова пристъпи до него и извика:

— Добър ден!

— Защо крещиш — разсърди се дядото. — Да не съм глух.

Бирлибан се уплаши, но не избяга.

— Дядо — каза той, — загубих си Янечек, плюшеното зайче. Има само едно ушенце. За другото ушенце отивахме в Кукленград. Не знаете ли откъде е минал? По десния път или по левия?

— Зная — запуфка с лулата дядото, — зная, но си трая.

— Ама аз трябва да зная — каза Бирлибан, — за да намеря Янечек, нали разбирате?

— Зная, но си трая — каза дядото.

— Но защо си траете? — попита Бирлибан.

— Защото съм Мръщелан — отвърна дядото. — А мръщелановците не обичат да помагат.

Бирлибан поклати глава. За мръщелановци не беше чувал още.

— А какво правят мръщелановците? — искаше да разбере Бирлибан.

— Какво може да правят — каза дядото, — мръщят се и не обичат да помагат.

— Това не е хубаво — каза Бирлибан.

— Мръщелановците не правят хубави работи — отвърна дядото.

— Ама те само се мръщят и не обичат да помагат ли? — попита Бирлибан.

— Да — намръщи се дядото. — Да не мислиш, че и аз не съм бил момченце като тебе. Бях, но обичах да се мръщя. Майка ми ме помолваше да й помогна, пък аз се мръщех и не исках да й помагам. Мръщех се и не помагах на никого. И така си ми остана. Станах Мръщелан. Тук никой на никого не помага и всеки се мръщи. И на теб няма да помогна.

За малко Бирлибан да се разплаче като Тоник. Приказва си той с дядото, а Янечек кой знае къде се скита самичък. Бирлибан се намръщи.

— Виждам — каза дядото, — че от теб ще излезе добър Мръщелан. И май няма да чакаме дълго.

Бирлибан веднага престана да се мръщи и хукна по пътя, който се отклоняваше вляво. Беше все едно кой път ще хване, като не знаеше откъде е минал Янечек. Може би ще срещне някого по пътя и ще го попита.

Бирлибан тичаше и стигна до едно езеро. На брега на езерото седеше друг дядо и си обуваше обущата.

Бирлибан се спря при дядото и започна да оглежда любопитно обущата му. Никога не беше виждал толкова големи обувки.

— Какво гледаш? — намръщи се дядото. — Не си ли виждал седемкилометрови обуща?

„Значи това са седемкилометрови обуща“ — чудеше се Бирлибан. С такива обуща като нищо ще догони Янечек. Седемкилометровите обуща правят седемкилометрови крачки. Седем километра не са малко разстояние.

— Добър ден — сети се Бирлибан и поздрави любезно. — Дядо, извинете, не знаете ли дали край езерото не е минавал Янечек, плюшеното ми зайче?

— Зная, но си трая, защото съм Мръщелан — каза дядото.

— Ама тук само мръщелановци ли живеят? — почти се разплака Бирлибан.

— От Бонбоново до гората е страната на мръщелановците — каза дядото. — А мръщелановците не обичат да помагат.

— Ах, дядо — замоли се Бирлибан, — услужете ми поне със седемкилометровите обуща. Щом намеря Янечек, ще ви ги върна.

— Не може — каза дядото, събу седемкилометровите обуща и ги хвърли в езерото. Водата над тях стана гладка.

— Защо направихте така? — извика Бирлибан. — На мен толкова много ми трябваха вашите обуща.

— Направих така, защото съм Мръщелан — каза дядото. — Мръщелановците не обичат да услужват, те предпочитат да хвърлят някоя вещ, но не и да услужат с нея.

— Това не е хубаво — ядосваше се Бирлибан.

— Мръщелановците не правят нищо хубаво — каза дядото. — Да не мислиш, че и аз не съм бил момченце като теб. Бях, но обичах много да се мръщя. Когато някое момченце или момиченце ми поискаше нещо, аз се мръщех и не услужвах. И така си ми остана. Станах Мръщелан. Тук никой не обича да услужва и всеки се мръщи. И на теб няма да помогна.

Бирлибан заобиколи езерото и побягна към гората. Как каза дядото? От Бонбоново до гората е страната на мръщелановците. По-скоро да се маха от тях. Такива лоши хора. Нито обичат да помагат, нито обичат да услужват. Бирлибан се уплаши да не стане Мръщелан. Нима той помагаше на майка си? А даде ли някой път играчките си на Тоник? Ах! Трябва хубаво да си отваря очите, докато не е станало късно!

Тъкмо си помисли това и ето че се зададе един дядо, който теглеше след себе си каручка, пълна със сухи клони и цепеници. Караше си дърва за огрев. Каручката беше тежка, а дядото беше слаб.

— Добър ден — поздрави Бирлибан и се хвана за каручката, за да помогне на дядото. Побутна веднъж, побутна два пъти, а когато се хвана за трети път, дядото се усмихна и каза:

— Мили Бирлибане, ти ме освободи от магията. Дълго бях Мръщелан. Дълго чаках някой и без да го моля, да ми помогне да не бъда повече Мръщелан. Ти ми помогна. От сега нататък няма да се мръщя и ще мога да помагам на хората.

Бирлибан се изчерви, но не от срам, от радост се изчерви.

— Знам — каза дядото, — ти търсиш плюшеното зайче Янечек, нали? Има само едно ушенце и отива в Кукленград. Мина оттук, мина. Беше нещо разтревожено. Мислеше си, че е закъсняло, че ти си някъде напред, а пък то е изостанало. Самичко ми разказа това, но аз не можех да му дам съвет. Тогава бях още Мръщелан. А Мръщелановците не обичат да помагат.

Бирлибан се зарадва, че дядото е видял Янечек. Може би вече ще се намерят. Бирлибан помогна на дядото да откара каручката до къщи. Дядото му посочи пътеката за към гората:

— Оттук момченце, оттук. Като побързаш, непременно ще настигнеш Янечек.

Бирлибан поблагодари на дядото и бързо закрачи по пътеката подир Янечек.