Едуард Петишка
Бирлибан (18)

Бирлибан иска да пие вода

Едва излезе Бирлибан от Непослушково — и отново го замъчи жажда. Докато приказваше с някого, забравяше, че е жаден. Но сега! Бонбонската жажда, соленката жажда и бегачката жажда го молеха в един глас:

— Бирлибане, дай ни да пием.

Устата му беше изсъхнала и никъде не виждаше кладенче, извор или поточе. Поне да беше срещнал някого, щеше да го попита къде може да си угаси жаждата.

Така дойде до един голям жълт слънчоглед, около който се въртяха и бръмчаха две пчели. То не беше какво да е бръмчене, струваше му се, че си приказват нещо. Бирлибан наостри слух и наистина съвсем ясно долови думите им:

— Чудесен слънчоглед — каза първата пчела, — ще седна тук да си почина малко. Толкова прашец насъбрах вече. И двете ми кошнички са пълни.

— И аз ще си почина малко до теб — каза втората пчела. — Ще почакам да се върне сестра ми и после заедно ще отлетим до кошера.

И двете пчели кацнаха на слънчогледовата пита и си почиваха.

„Ще ги попитам — помисли си Бирлибан — има ли вода наблизо.“ В същия миг му дойде на ум, че пчелите може и да не пият вода. Затова пристъпи към слънчогледовата пита и попита:

— Вие, пчелички, имате ли жажда? Пиете ли вода?

— Пием — отговори първата пчела.

— Пием роса, и от кладенчетата пием — добави втората.

Бирлибан се зарадва.

— Покажете ми някое кладенче, пчелички, покажете ми, че умирам от жажда. С капка роса не мога да се напия.

— Щом си жаден — каза първата пчела, — ще трябва да се върнеш доста път назад. Там има кладенче.

Да се върне? За нищо на света! Ами ако пак се загуби или срещне лисицата?

— Не мога да се върна — поклати глава Бирлибан, — не знаете ли друго някое кладенче по-наблизо?

— Не знаем — отговори втората пчела, — но ти почакай, скоро ще се върне сестра ми, може тя да знае.

— Да искаше прашец, щях да ти отсипя — каза първата пчела.

Бирлибан го досмеша от нейните думи. Той й иска вода, а тя му дава прашец. Прашец колкото искаш по пътя.

— Прашец, прашец — смееше се Бирлибан, — прашец мога и от земята да си взема.

— Ама не такъв — поучаваше го пчелата, — нашият прашец е жълт, по цветовете го има, разбираш ли? Ние, пчелите, имаме на задните си крачка четчици и кошнички. С четчиците насипваме жълтия прашец в кошничките и го отнасяме в кошера.

— А защо? — попита Бирлибан.

— От прашеца правим кашичка за малките пчелички — каза пчелата.

— Аха, мед — каза Бирлибан.

— Не, това не е мед — забръмча пчелата. — Мед правим от сладките сокове, които пием от цветовете.

„Гледай ти, гледай ти — помисли си Бирлибан, — кошнички, четчици, прашец, мед, кой ти е знаел, че пчелите имали толкова работа.“ Колко ли пъти трябва да се върне в кошера пчелата, за да донесе толкова мед, колкото има в бурканчето, което майка му крие в шкафа. Пчелата е малка и не може да донесе много на един път. Трябва да лети и пак да лети, да събира и да пренася от зори до мрак непрекъснато. Бирлибан не се чудеше вече защо пчелите искаха да си починат малко.

— Пеперудке, пеперудке — завикаха пчелите.

На питата кацна бяла пеперуда. Пчелите добре я познаваха, всеки миг я срещаха из ливадите.

— Къде си скитала, пеперудке? — бръмна първата пчела.

— Не си ли виждала сестра ми някъде? — забръмча втората пчела. — Ще долети ли скоро? Чакам я — и не само аз я чакам. Това момченце тук иска да я пита има ли кладенче наблизо.

Пеперудата прибра бавно и грижливо крилата си и тихичко промълви:

— Мила пчелице, твоята сестра няма да се върне никога. Някакво момченце я е смачкало с камък.

— Кое момченце? — забръмча пчелата, а на Бирлибан му се стори, че тя плаче.

Беше му жал за пчелата, но и се боеше, че пеперудата може да го издаде. А после? „Пчелите ще ми дадат да разбера“ — уплаши се той.

— Кое момченце ли? — повтори пеперудата. — Не знам, не съм го виждала. Старата зелена муха го е видяла, тя ми разказа това. Ако искаш, почакай я да дойде. Летеше след мене, но нали е стара вече, лети тежко и бавно.

— Аз си тръгвам — каза Бирлибан и лицето му беше станало червено, като че ли боядисано с червена боичка.

— За къде бързаш? Остани — уговаряше го първата пчела. — Почакай с нас зелената муха. Тя е стара и мъдра, може да знае къде има кладенче.

Но Бирлибан беше забравил вече жаждата си. Взе си довиждане и побягна по-далече от тях. Бягаше и се обръщаше да не го преследват. „Не трябваше да убивам тази пчела — мислеше си той. — Ако знаех, че има сестра, нищо нямаше да й направя. Бедната пчела — мислеше си Бирлибан, — връщала се е с пълни кошнички прашец за кашичка на малките пчелички, а и сладък сок за мед е носела. А пък аз я убих с камъка. Бедната пчела!“