Едуард Петишка
Бирлибан (7)

Как Бирлибан беше добър

— Коремчето ли те боли? — попита го майка му.

Бирлибан поклати глава.

— Не ме боли.

— И зъб ли не те боли? — повторно го запита тя.

— И зъб — каза Бирлибан.

— Но защо си толкова добър? — разпитваше го майка му.

Бирлибан мълчеше. Нямаше как да обясни на майка си, че мисълта му е все в откършения клон, счупената пейка и безпорядъка в чекмеджето. Навън бавно се стъмваше и татко му скоро щеше да си дойде от работа. Ако съседът му обади за ябълката, довечера няма да бъде много весело.

— Мамо, искам да си лягам.

— Почакай, ей сега ще ти дам да вечеряш.

„Най-добре ще бъде — мислеше си Бирлибан — да си легна и всичко да проспя. Пък татко и да разбере за откършения клон, няма да ме буди.“

Бирлибан вечеря бързо. Всичко изяде, та дори зачуди майка си, и забърза към своята стая. Седна на шкафчето до кревата и започна да се събува. В този миг си спомни, че трябва да каже лека нощ на майка си в кухнята. Ами ако татко му се е върнал? Бирлибан изу на бърза ръка чорапите и смъкна панталоните си. Както ги събуваше, от джоба му изпадна Янечек.

— Янечек, да лягаме, докато не се е върнал татко — зашепна Бирлибан и посегна към плюшеното зайче.

Посегна към зайчето, но него го нямаше вече там. Беше се преместило до прозореца. Бирлибан слезе от шкафчето и протегна ръка към зайчето.

— Внимавай да не ме настъпиш — чу се глас, който идваше откъм земята.

Това беше гласът на Янечек. Бирлибан никога не беше го чувал да говори, но веднага позна, че това може да бъде само неговият глас.

Янечек седна на пода, вдигна лапки, сякаш играеше в куклен театър и каза:

— Обеща да ми намериш ушенцето, а не го потърси. Мислиш ли, че мога да заспя с едно ушенце? Цяла нощ няма да мигна. Страх ме е за изгубеното ушенце. Ако го намери лисицата, ще го изяде и няма да го видя вече.

На Бирлибан му беше жал за Янечек и започна да го утешава:

— Не бой се, Янечек, тук не идват лисици. Аз не съм виждал никаква лисица тук. Забравих за твоето ушенце, защото имам и други грижи. Утре сутринта непременно ще го намерим.

— Утре сутринта? — замърда Янечек с оцелялото си ухо. — Цял ден чаках. Не искам да чакам повече. Сам ще тръгна да си търся ушенцето. — Янечек скочи на прозореца като жив.

Бирлибан гледаше към него и не вярваше на очите си. По гърба и по коремчето му беше набола гъста козина. „Трябва доста вода да съм му излял от каничката“ — помисли си Бирлибан и го замоли:

— Не бягай, Янечек, ела си легни! Нали без тебе, мили мой Янечек, не мога да заспя.

Янечек не го послуша. Скочи от прозореца в градината.

Бирлибан се страхуваше за зайчето си. Той се покачи на прозореца и зашепна в тъмнината:

— Почакай ме поне. Ще търсим заедно, само да се облека и обуя.

— Побързай — обади се гласът откъм гъстата трева.

Бирлибан нахлузи набързо панталонките си, обу се и изскочи през прозореца след Янечек.

— Много се радвам — каза му той, — че вече си се научил да говориш. А защо не си ми казал досега, че си можел да говориш?

— Защото ти спиш нощем — каза Янечек, като подскачаше в тревата и подушваше всяко цветче и растение, да не би там да е изгубеното му ушенце. — Нощем спиш, а денем аз не мога да говоря.

Бирлибан също се наведе и започна да търси. Беше тъмно и почти нищо не се виждаше. Звездите на небето едва почваха да изгряват.

— Да почакаме, докато изгрее луната — обади се Янечек.

Бирлибан искаше да каже: „Ами татко?“. В този миг портата изскърца, татко му се прибираше от работа. Бирлибан залегна в тревата, защото баща му можеше да го види. Янечек също беше изчезнал в тревата, само ушенцето му стърчеше оттам като листо. Чуваше се как татко му натиска дръжката на вратата, как върви по коридора и поздравява майка му.

Бирлибан си отдъхна.

— Къде си ми хвърлил ушенцето? — приплака тихичко Янечек. — Да отидем в градината — каза той като душеше всяка тревица и подскачаше към френското грозде.

Бирлибан пълзеше след него. „Колкото по-далеч от къщи, толкоз по-добре“ — мислеше си той. Татко му можеше всеки миг да излезе навън. Имаше да се чуди, като види как Бирлибан лази по тревата в тъмното.

— Тук сме добре, Янечек — каза Бирлибан, като стигнаха до френското грозде. — Тук никой няма да ни види.