Едуард Петишка
Бирлибан (21)

Конецът, който се изнизваше

— Погледнете ме само — перчеше се топката. Тя първа се изтърколи от къщата. Беше като нова, цяла светеше и блестеше от боя, а от раната — ни следа. — Погледнете ме само — тананикаше си с бистър глас тя.

Хремата й беше минала и милата топка не знаеше на коя страна да се обърне по-напред, за да видят играчките каква красавица е станала.

След топката изскочи Янечек, на главата му се мъдреха две уши, сякаш никога не му беше липсвало едното. След Янечек излезе куклата. Разперваше с две ръце поличката си и се усмихваше.

— То било проста работа — обясни тя на чакащите играчки — и хич не боли даже, не бойте се.

— Че ние не се боим — казаха играчките, — ти се боеше.

— Аз да съм се бояла? — поизпъчи се куклата. — Не си спомням такова нещо.

Бирлибан сграбчи Янечек в прегръдките си и заразглежда ушите му.

— Миличкият ми Янечек, аз така си го обичам.

От радост топката все по-бързо и по-бързо се въртеше в кръг около Бирлибан, докато й се зави свят и трябваше да спре. Всичко танцуваше пред очите й: Бирлибан, Янечек, куклата, къщата и играчките. Затвори за миг очи и когато ги отвори пак, всичко беше застинало на мястото си.

— Оле-ле — каза топката, — като гледам, Бирлибане, виждам, че панталоните ти са скъсани.

— Скъсах ги на Кифлената планина — каза Бирлибан и се хвана за скъсаното място отзад, голямо колкото джоб.

— Нищо — тръсна глава куклата, — панталонките са скъсани, но аз ще ги зашия.

Помоли магаренцето за игла и конец, то изтича в къщата, взе от доктор Бухльо игла и конец и — хоп-троп — дотича обратно.

Бирлибан беше по-голям от куклата и за да може тя да го стигне, трябваше да легне по корем. Магаренцето едва не завря глава в ръцете на куклата, толкова беше любопитно.

— И-а, искам да погледам. Никога не съм виждал как се кърпят панталони.

— Дръпни се малко — отстрани магарешката глава куклата — или ще ти зашия ушите за панталоните.

— И-а, недей, и-а — отдръпна се магаренцето.

Ако куклата зашиеше ушите му за Бирлибановите панталони, трябваше все подир тях да ходи, а речеше ли Бирлибан да седне, щеше да сяда върху него.

— Шиенето е лесна работа — хвалеше се куклата, като вдяваше конеца. — Често съм гледала как момиченцата шият.

— Вярно, вярно — дотърколи се топката и почна да поучава: — Главното е да вденеш конеца в иглата. После всичко само си се шие.

Куклата вдяна конеца, прихвана с пръсти скъсаното място и започна да шие.

— Гледай да не ме убодеш — помоли Бирлибан.

— Мисля, че знам да шия — каза куклата, — не мърдай.

Магаренцето гледаше как куклата дърпа конеца и я хвалеше:

— И-а, и-а. Жалко, че не нося панталони. Веднага щях да ги скъсам, та и на мен да ми ги зашиеш.

— Готово — каза куклата и дръпна за последен път конеца.

Бирлибан стана, а Янечек се разсмя:

— Как можа, кукло, да ги зашиеш така?

Куклата ококори очи. Какво е това? Уж заши панталоните, пък дупката си зееше като преди.

— Ама че дяволска работа — смееше се топката.

Куклата заши панталоните, но беше забравила да направи възел в другия край на конеца. При последния бод беше изтеглила целия конец.

— Нищо — каза куклата Хашенка, — щом конецът бяга, вие ще ми помогнете. След първия бод магаренцето и Янечек ще хванат края на конеца и здраво ще го притиснат към панталонките.

Нито куклата, нито Бирлибан и Янечек (за топката и магаренцето да не говорим) — никой не знаеше, че при шиене се прави възел. И така, Янечек и магаренцето държаха края на конеца, куклата заши панталонките. Бирлибан стана, зашитото държеше. Куклата беше зашила дупката с големи бодове, та беше грозничко дори, но тя си мислеше, че не е чак толкова лошо.

— Хм — огледа й работата топката, — само дано шевът издържи.

— Ако не издържи — каза куклата, — пак ще зашия Бирлибановите панталони. — И върна иглата и конеца на магаренцето.

Бирлибан мръдна и конецът почна да се изнизва. Но куклата предпочиташе да не гледа натам. Пък и всички скоро забравиха за това, понеже в Кукленград се вдигна голяма олелия.