Едуард Петишка
Бирлибан (17)

Как Бирлибан тича напразно

От радост, че още може да се движи, Бирлибан така бягаше, че забрави накъде тича. Обърка пътя, но не знаеше това. Дълго тича и му беше хубаво. Вече не се чувстваше като вълка от Червената шапчица, чийто корем бил пълен с камъни.

Тичаше и си говореше:

— Чудно, защо още не съм в Кукленград? Изглежда неведнъж, а хиляди пъти трябва да кажа „ринги-ринги рая, падна дявол от трамвая“, докато стигна в Кукленград. Май ни излъга онази дебелана.

Не, момиченцето не беше ги излъгало. Бирлибан се беше загубил.

Вместо дървета с ястия и лакомства пред него изникна някакво село. Не изглеждаше да е Кукленград, беше съвсем обикновено село и Бирлибан разбра, че се е загубил.

— Мяу — чу се откъм зида.

Бирлибан вдигна очи. Върху зида се протягаше котаракът Мацек.

— Мацек! — викна му Бирлибан.

Мацек го погледна и присви очи, сякаш му се присмиваше.

— Какво ми се присмиваш? — разсърди се Бирлибан. Спомни си за счупения клон в градината. — Камък ли искаш да взема? — все повече и повече се сърдеше Бирлибан на котарака. Сърдеше се и за счупения клон, и за това, че още не е настигнал Янечек, но не се сърдеше на себе си, сърдеше се на котарака.

— Мяу — измяука пак Мацек.

— Ти пак ли ще мяукаш — викна Бирлибан, грабна камък от пътеката и го запрати по котарака.

Мацек побягна по зида, а Бирлибан се наведе за нов камък и хвърли отново.

— Престани с тези камъни! — кресна някой зад гърба му.

„Никой не може да ми заповядва“ — каза си Бирлибан и нарочно хвърли още веднъж. Едва тогава се обърна.

Зад него стоеше Тониковият баща, съседът, който казваше, че ще го обади на татко му.

„Ох — уплаши се Бирлибан, — сега ще има да ме хока.“

Съседът обаче го погали по главата и каза:

— Много ми харесва, че не слушаш, Бирлибане. Бъди още по-непослушен.

„Непослушен ли? — учуди се Бирлибан. — Дали съседът не е сбъркал? Искал е да каже послушен, а излязло непослушен.“

— Да, бъди още по-непослушен — повтори съседът. — Ти си в Непослушково, а тук никой не слуша.

Бирлибан не вярваше много на съседа, но той не му се скара, нито каза, че ще го обади на татко му, така че може би говореше истината. Но как е попаднал тук? Съседът разказа сам:

— Търся Тоник, Бирлибане. Не си ли го виждал някъде? Снощи отиде да затвори кокошките и не се е върнал оттогава.

— Срещнах го — отвърна Бирлибан, — но това няма да ви зарадва много. Сигурно вече се е превърнал на лимонова резенка.

— Какво каза? — даде ухо съседът.

— Вървете при Тоник — каза Бирлибан. — Тоник е в Бонбоново и ви поздравява.

— В Бонбоново ли е? — каза съседът. — Пък аз го търся в Непослушково. Добре че ми каза. Тръгвам за Бонбоново.

— Ха, вие знаете къде е Бонбоново? А Кукленград не знаете ли къде е?

— Кукленград ли? Оттук, Бирлибане, оттук. — И съседът посочи пътя, който минаваше през селото.

Бирлибан поблагодари и се разделиха.

Тръгна край една голяма овощна градина. До плета растеше ябълка, а на ябълката беше подпряна висока стълба. На стълбата стоеше едно момченце. Щом го видя, момченцето извика:

— Ей, кой си ти? Теб не съм те виждал!

— Аз съм Бирлибан — каза Бирлибан нехайно и пъхна ръце в джобовете, да не би онзи да си помисли, че го е страх от него.

— Бирлибан, Бирлибан — покатери се по стълбата момченцето. — Разбира се, че Бирлибан. Ставаше вече дума за теб в Непослушково.

— Виждаш ли — изпъчи се Бирлибан. Радваше се, че е известен.

В този миг от къщурката сред градината излезе мъничък побелял дядо и започна да маха и вика на момченцето върху стълбата:

— Скоро да слизаш от стълбата!

Момченцето не отговори и се покатери още по-нагоре.

— Слизай! — викаше дядото.

Момченцето се катереше още по-нагоре и по-нагоре.

„Леле, какъв непослушник!“ — помисли си Бирлибан и гледаше любопитно какво ще стане.

Дядото се дотътри до стълбата и завика:

— Качвай се по-нагоре, качвай се по-нагоре!

Момченцето започна да слиза.

„Гледай ти“ — мислеше си Бирлибан.

Когато дядото му викаше да слиза, то се качваше нагоре, сега дядото му казва да се качва, а пък то слиза. Брей, че непослушни били децата в Непослушково!

Бирлибан почака момченцето да слезе. „Сега ще има пердах!“ — помисли си Бирлибан. Но дядото дори не му се скара. Заедно тръгнаха към къщурката. Бирлибан закрачи по своя път.

На пейката пред една друга къщурка седеше момиченце и държеше в ръката си хляб с масло. Прозорецът на къщата беше отворен и зад него стоеше майка му.

— Цялата филия ли трябва да изям? — попита момиченцето.

— Яж и не приказвай — отвърна майката.

Щом тя каза „яж“, момиченцето престана да яде, остави филията на пейката и избяга. „На бас се хващам, че нищо няма да му се случи“ — мислеше си Бирлибан и гледаше завистливо след момиченцето. И наистина нищо не му се случи. Майката нито му се скара, нито го наби.

Бирлибан продължи нататък и видя малко момченце. Момченцето стоеше до плета и с пълни шепи ядеше череши от дървото.

— Престани с тези череши — викаше по него майка му.

Но и това момченце не слушаше майка си и продължаваше да яде череши.

„Гледай ти — мислеше си Бирлибан, — тукашните деца могат да правят каквото си искат. Никой за нищо не ги търси, нито пък трябва да слушат.“ Харесваше му на Бирлибан в Непослушково, страшно му харесваше.

Когато стигна в края на селото, чу подвикване:

— Ела тук, ела!

Бирлибан се огледа с надеждата пак да види някой непослушник. Този път не ставаше дума за непослушници. На пътя стоеше някакъв човек и подвикваше на кученцето си:

— Ела тук!

Но кученцето тичаше из полето, без да се обръща.

„Гледай ти — помисли си Бирлибан. — В Непослушково не само децата, но и кучетата не искат да слушат.“

На излизане от Непослушково Бирлибан си закачи панталонките за един шипков храст.

— Пусни ме — помоли Бирлибан, но шипката не само не го пусна, а го задърпа още по-силно.

Бирлибан се разядоса и завика:

— Дръж тогава, дръж, щом ти харесва!

Шипката го пусна начаса.

„Чудна работа — рече си Бирлибан, — тук дори и шипките не слушат.“

Бирлибан вървеше и както си вървеше си говореше, че никак няма да е лошо и той да не слуша така.

Ех, че весело ще бъде!

Пътят минаваше през гората.

„Да беше Янечек с мен, щяхме да си побъбрим поне“ — мислеше си той. Дойде му на ум да си попее. Знаеше много песнички. Започна със „Зайченцето бяло“ и завърши с „От днес имам вече нови панталонки“.

И понеже му се допи вода, запя си само:

— Аз съм жаден, жаден, жаден…

„Като след какво може толкова да съм жаден? — питаше се той. — Има бегачка жажда, тя идва, след като си тичал и лудял много, та ти се приисква веднага да се напиеш с вода, но не бива веднага, мама не дава, защото си потен. После идва бонбонската жажда, след сладки работи, аха, аз съм ожаднял от ореховките, дето ги ядохме с Катенка. И накрая е соленката жажда, след солени работи. Аз имам и от тази жажда. Нали в Мързеланово ядох печена гъска. Имам си три жажди наведнъж: бегачка жажда, бонбонска жажда и соленка жажда“ — говореше си Бирлибан. Едва каза това и жаждата му се усили още повече. Три жажди наведнъж, това и за Бирлибан е много. Не щеш ли, отнякъде се появи лисицата.

— Бирлибанчо, Бирлибанчо — заскимтя и сладко взе да се умилква тя, — търсих те и ето че те намерих. А къде са другите? — любопитно разпитваше тя.

Бирлибан се уплаши.

— Върви си, Лисо — каза той, — мога и сам да отида до Кукленград. Другите се изгубиха.

— И Янечек ли се изгуби? — разпитваше лисицата и лакомо се облизваше.

— И Янечек — кимна Бирлибан.

— Аха, аха — усмихваше се лисицата, — няма значение, няма значение. Ще дойда с теб. Сигурно Янечек не е далеч.

Какво му оставаше на Бирлибан? Тръгна той напред тропа-троп, лисицата отзад скок-подскок.

— Не се ли учудваш, че те намерих, Бирлибанчо? — вървеше и приказваше Лиса.

Бирлибан се страхуваше за Янечек и мълчеше.

— Лодките не са само за теб, за топката, за куклата и за Янечек. И за лисиците има лодки. Намерих една в тръстиката и преплавах с нея. Закъснях малко наистина. Но сега сме пак заедно, Бирлибанчо, и скоро няма да се разделим.

— Къш, Лисо — пъдеше я Бирлибан, — ако тръгнеш с мен, пак ще повикам кучето.

— Повикай го, повикай го, Бирлибанчо! — подсмиваше се лисицата.

Какво му оставаше на Бирлибан? Никакво куче не знаеше да има наблизо.

Мълчеше и не поглеждаше дори към лисицата. Лиса тичаше край него и не издържа така дълго.

— Бирлибанчо, миличък — обади се тя след малко, — мъчи ли те жажда?

„Откъде знае тая Лиса, че съм жаден?“ — питаше се Бирлибан. Съвсем беше забравил, че беше пял за своята жажда и лисицата го е чула.

— Жаден съм, Лисо — каза Бирлибан.

— Аз зная как да си утолиш жаждата — сладко обясняваше лисицата, — ела с мен. Не бой се, недалеч оттук има чудесни дъхави и сочни ябълки. Ще ти угасят жаждата и от водата по-добре.

На Бирлибан страшно му се приядоха сочни ябълки. Послуша лисицата и я последва.

Наистина не беше далече. На тревата бяха наредени високи купчини ябълки и не само ябълки, ей там се синееха купчини сини сливи, до тях круши, а още по-нататък… И да искаше, Бирлибан не можеше да види какво има по-нататък.

— Вземи си, вземи си — подканяше го сладко лисицата.

Не беше нужно да го подканя. Бирлибан посегна към една особено хубава, от едната страна жълта, от другата червена ябълка. „Такава ябълка не може да не прогони жаждата“ — помисли си той.

Посегна Бирлибан към ябълката, но ръката му остана празна. Цялата купчина ябълки беше просто нарисувана като в книжка с картинки. Затича към сливите и крушите. Всичко, всичко беше само хубави рисунки. Бирлибан се огледа за лисицата.

— Хи-хи-хи — превиваше се от смях Лиса, — всичко това е нарисувано Бирлибанчо, нарисувано. Тези купчини ябълки, круши и сливи, всичко, което виждаш наоколо, можеше да бъде истинско, ако момченцата не чупеха клоните на дърветата. Виждаш ли онези най-червени ябълки на втората купчина? — каза лисицата. — Тези ябълки са от клона, който ти счупи.

Бирлибан забрави, че беше решил да не се мръщи и се намръщи.

— Лоша лисица — завика той, — радваш се, че съм счупил клона.

— Хи-хи-хи — смееше се лисицата, — горкият Бирлибанчо! Как ще си утолиш жаждата сега?

Бирлибан погледна тъжно за последен път нарисуваните сочни ябълки, обърна се и закрачи по пътя. Лиса затича подире му.

„Няма да приказвам с нея, щом е такава“ — реши Бирлибан. Жаждата продължаваше да го мъчи, но вече не говореше, нито пееше за нея.

Мълчеше Бирлибан, мълчеше и лисицата. Стигнаха така до края на гората и видяха едно село. На Бирлибан селото му се стори познато, но не можеше да каже защо.

— Джаф, джаф — залая куче отнякъде.

— Куче, Лисо, куче — развика се Бирлибан, за да прогони лисицата.

Но нямаше защо да й казва. Лисицата сама побягна, щом чу кучешки лай, и се скри дълбоко в гората.

Бирлибан си отдъхна.

— Джаф, джаф — залая кучето отново и тъжно.

Чак сега Бирлибан го разгледа. Какво ти куче, това беше съвсем мъничко кутренце. Къде, къде го беше виждал той?

— Джаф, ах, джаф, ах — джафкаше и плачеше кученцето.

— Защо си тъжно, кученце? — попита го Бирлибан.

— Как да не съм тъжно — джафкаше кученцето, — като съм се загубило. Стопанинът ми викаше: „Ела тук, ела тук!“ — а аз избягах в полето. Никога не съм ходило в полето и сега не знам как да се върна. Аз съм от Непослушково.

Едва сега Бирлибан позна кученцето и селото отпред. Горкият Бирлибан! Минал през гората и пак се върнал в Непослушково. Чудеше се как е станало това, но на кученцето каза:

— Ще те заведа у вас. Ти ми помогна с лая си да прогоня лисицата, сега аз ще ти помогна.

Върнаха се в Непослушково по познатия път. Шипката край пътя беше цялата изпочупена.

— Кой те изпочупи така, Шипко? — попита я Бирлибан.

— Ах — въздъхна шипката, — вятърът тичаше из полето и ми викаше: „Пусни ме, пусни ме“ — пък аз не исках да го послушам. Вятърът се втурна върху мен и ми изпочупи клоните.

„Ако шипката го беше послушала, вятърът нямаше да й изпочупи клоните“ — помисли си Бирлибан и каза:

— Друг път, Шипко, по-добре пускай вятъра и нищо няма да ти се случи.

— Джаф — излая кученцето, то не обичаше да мълчи, когато другите говорят.

— Не познаваш ли това кученце, Шипко? Изгубило се и не знае как да си отиде — сети се Бирлибан.

— Не го познавам — отговори шипката.

Когато Бирлибан влезе в Непослушково, видя край плета момченцето, което се тъпчеше с череши. Момченцето плачеше.

— Какво ти е, защо плачеш? — попита го Бирлибан.

— Как да не плача — каза момченцето, — изядох толкова много череши, че сега ме заболя корема.

„Ако момченцето беше послушало майка си да не яде толкова много череши, нямаше да го боли коремът сега“ — помисли си Бирлибан.

— Друг път слушай и не яж толкова много череши — каза той.

— Джаф — излая кученцето, то не обичаше да мълчи, когато другите говорят.

— Момченце, не познаваш ли това кученце? Изгубило се е и не знае как да си отиде — сети се Бирлибан.

— Не го познавам — отговори момченцето.

Когато Бирлибан мина край пейката, където момиченцето си беше оставило хляба, намери пейката празна. Момиченцето тичаше насреща му и молеше:

— Дай ми нещо за ядене, умирам от глад, а мама е на работа и ще се върне чак довечера.

— Нямам нищо за ядене — каза Бирлибан, — изяж си филията с маслото.

— Не мога — отвърна момиченцето, — оставих я на пейката и някой я е изял. Да знаеш само колко съм гладна.

— Трябваше веднага да си изядеш хляба — каза Бирлибан — и тогава никой нямаше да ти го изяде.

— Джаф — излая кученцето, то не обичаше да мълчи, когато другите говорят.

— Момиченце, не познаваш ли това кученце? Изгубило се е и не знае как да си отиде — сети се Бирлибан.

— Не го познавам — каза момиченцето.

Най-после Бирлибан стигна до градината с ябълката, на която беше подпряна стълбата.

Под ябълката ходеше момченцето и куцаше.

— Защо куцаш? — попита го Бирлибан.

— Исках да се кача на върха на стълбата и паднах. Затова куцам — обясни момченцето.

„Ако беше послушало дядо си, сега нямаше да куцаш“ — помисли си Бирлибан и вече не му завиждаше, че не слуша.

— Джаф — излая кученцето.

— Не познаваш ли това кученце? — посочи Бирлибан кучето, което беше по-скоро кутренце. — Изгубило се е и не знае как да си отиде.

— Познавам го, познавам го — докуцука до оградата момченцето, — подай ми го, ще го отнеса до тях.

Бирлибан му го подаде. Кученцето радостно заскимтя, когато разбра, че момченцето ще го заведе у дома.

— Джаф — поблагодари то на Бирлибан.

Бирлибан излезе от Непослушково и кого видя насреща си? — съседът, Тониковият татко, стоеше пред Непослушково.

— Гледай ти, Бирлибан! — посрещна го съседът.

— А вие защо ми показахте погрешен път? — упрекна го Бирлибан.

— Не знаех, че ще ме послушаш, Бирлибане — каза съседът, — затова ти посочих обратния път. Казвам си, тъй или иначе, Бирлибан няма да ме послуша и ще тръгне по другия път.

— Но аз ви послушах — настояваше Бирлибан.

— Ти вече слушаш? — поклати недоверчиво глава съседът. — Е, щом слушаш, мога да ти покажа верния път. Оттук, Бирлибане, оттук. Желая ти успех.