Едуард Петишка
Бирлибан (4)

Как Бирлибан си игра

В градината, зад храста френско грозде, Бирлибан извади от джоба си Янечек и го разгледа отново. Янечек имаше само едно ушенце. На мястото на другото в главата му зееше грозна дупка. „Да ще от тази дупка да му израсте ново ушенце — помисли си Бирлибан. — Може би ушите растат като цветята.“ Погледна пукнатината в Янечковата глава и забеляза на дъното й нещо бяло.

— Струва ми се, Янечек — каза Бирлибан, — че корените на твоето ушенце си стоят. Може би ще ти израсте ново ушенце. Вчера Мацек събори саксията от полицата и пречупи цветето. На мама й беше жал за него, но татко каза: „Не се ядосвай, в саксията има корени, цветето ще израсте отново. Ти го поливай само“.

„Чакай — помисли си Бирлибан, — как не се сетих.“ Отиде за каничката, напълни я с вода от кладенеца и се върна зад френското грозде. Поля хубаво дупката в Янечковата глава и го остави да лежи в тревата. Почака малко дали от дупката няма да поникне новото ушенце, но чакането скоро му омръзна.

— Ти стой тук — заповяда той на Янечек, — пък аз ще отида да се полюлея на ябълката. Щом ти израсте ушенцето, викни ме.

И Бирлибан отиде да се люлее на ябълката. Най-напред се огледа предпазливо дали майка му не стои на прозореца. Да, да — точно майка му! Ако тя го видеше, щеше да му забрани да се люлее на ябълката. „Бягай от там, ще счупиш клона!“ — щеше да му се скара тя. Затова Бирлибан гледаше към прозореца. Но майка му навярно разтребваше в стаята. Защото пееше и песента й слабо достигаше дотук. Ако пееше в кухнята, щеше да се чува по-добре.

Бирлибан се затича към ябълката. Тя беше голяма и стара и ябълките по клоните й бяха започнали да жълтеят и узряват. Големият клон отдолу така се беше превил под тежестта им, че почти докосваше тревата. Този клон беше Бирлибановата люлка. Като увисне на него с двете си ръце, отблъсне се от земята и свие крака, той можеше да се люлее колкото си иска. Бирлибан обичаше да се люлее. Докато по клона нямаше толкова плодове, докато ябълката цъфтеше, той трябваше да протегне ръце над главата си и да подскочи. Сега, когато клонът беше натоварен с цял кош ябълки, нямаше защо да подскача.

— Раз-два-три… — бъбреше Бирлибан, сякаш се учеше да брои. На „три“ той вече се хвана за клона, отскочи, сви крака и люш-люш, люлееше се и се радваше, че може хубаво да се люлее.

Ябълката цяла се тресеше, шумолеше с всичките си листа и изведнъж — прас! — клонът изпращя и Бирлибан се търкулна с откъртения клон в ръце на земята. Бързо скочи на крака, настъпи една ябълка и тя хрупна под него. Охо! Беше изпоронил сума ябълки, а сега и клонът им правеше компания в тревата. Край, свърши се вече с люлеенето. Върху кората на ябълката се белееше голяма рана. Бирлибан погледна към къщи. Майка му си пееше в задната стая. Сигурно нищо не е чула. Много добре. Татко му ще се върне едва вечерта и надали ще забележи откъртения клон. Дано само майка му не си намери работа към градинския плет, където е ябълката.

— Мяу — измяука котаракът Мацек на плета.

— Какво мяукаш! — каза Бирлибан. — Смееш ми се, а?

— Мяу — отвърна Мацек.

Слънцето светеше и котаракът се радваше, че слънцето грее. Затова мяукна още веднъж: „Мяу“.

— Какво току мяукаш! — разсърди се Бирлибан.

Наведе се, взе камък от пътеката и го запрати по котарака. Така го перна по крака, че котаракът се изтърси от плета на улицата и с жалостиво мяукане се затътри към съседната градина.

— Така ти се пада, като мяукаш — подвикна Бирлибан подире му и побърза да се отдалечи от ябълката. Иначе майка му можеше да го забележи край нея.

Повъртя се малко из градината, но не намери с какво да се заиграе. Затова се прибра вкъщи.

— Мамо, какво да правя? С какво да си играя? — замънка той.

— Да не си останал без играчки случайно? — поклати глава майка му. — Реди си кубчета.

„Не е лошо да си поиграя с кубчетата“ — помисли си Бирлибан, но в същия миг се отказа от това намерение. Спомни си какъв безпорядък цари в чекмеджето. Дума да не става. Не бива да отваря чекмеджето пред майка си.

— Не искам с кубчетата — каза Бирлибан.

— Тогава си разглеждай книжки — посъветва го майка му.

— Книжки? — размишляваше Бирлибан.

Той обичаше да разглежда книжки. Особено му харесваше една. В нея имаше цветни картинки от приказките. Глупавият Хонза, непослушните козлета, трите вълшебни кучета и горското кладенче, пред което седеше една жабка. Сега обаче Бирлибан се отказа и от книжките.

— Знам всички картинки — пристъпваше той от крак на крак.

— Добре, щом не ти се играе, помогни ми малко — каза майка му. — Вземи метлата и върви да пометеш тротоара пред къщи. Днес ни докараха въглища и остана чернилка по плочника. Помети хубаво и гледай да не се изцапаш.

— Не искам — опъна се Бирлибан.

— Ни дума повече — отсече майка му. — Метлата е на двора, тръгвай.

Бирлибан се намръщи, отиде на двора, взе метлата и я потегли след себе си като шейна. Отвори портичката и излезе на тротоара. Въглищният прах беше малко, толкова малко, че не си заслужаваше да се говори за него. „Защо да го мета, като е толкова малко?“ — мислеше си Бирлибан и опря метлата на стълба.

Пред къщи растеше липа, а под липата имаше мъничка пейка. Бирлибан седна на пейката и се загледа в тротоара. „Защо трябва да се метат тротоарите — говореше си той. — Мете ли някой пътечките в гората? Мама иска навсякъде да има ред. А защо иска да има ред? Който иска да има ред, трябва непрекъснато да се грижи за реда — да мете, да чисти и все да си намира работа. А безпорядъкът не иска никакви грижи, сам се прави и не ти струва никакви усилия.“

Бирлибан се завъртя на пейката — я, пейката се люлее. Бирлибан стана и пак седна. Вярно, пейката се люлееше. Седалката беше от тъничка дъсчица. Пейката се люлееше като люлка. Но е по-хубава от ябълковия клон. Там трябва да се държиш, а тук можеш дори да седнеш. Люш-люш, люш-люш. Пейката се огъва и люлее. „Ха, ами ако стъпя върху пейката и почна да подскачам, мамичко, тогава да видиш каква люлка става“ — мислеше си Бирлибан. Едва си помисли това и вече стоеше отгоре на пейката, подскачаше върху й и се люлееше. Пейката весело поскърцваше. Люш, люш, люш. Скръцна още веднъж, нещо в нея запука и дъската изпращя. Бирлибан тупна на земята. Повдигна счупените половини на дъската една към друга. Те се закрепиха и пейката изглеждаше съвсем като здрава. Само да не седне някой. Тогава ще загазим.

Бирлибан взе метлата и разпръсна въглищния прах по тротоара. Не стана както трябва, но затова пък беше свършил.

Затвори портичката и помъкна метлата в двора.

— Измете ли вече? — посрещна го радостно майка му.

Бирлибан кимна с глава и побягна към градината, да не би майка му да му намери някоя друга работа.