Едуард Петишка
Бирлибан (5)

Как Бирлибан обядва

— Всичко ли трябва да изям? — попита Бирлибан майка си. Пред него димеше пълна чиния с грис каша.

— Яж де — каза майка му, — ти не си започнал още.

„Как да не съм започнал — мислеше си Бирлибан. — Вече изядох три пълни лъжици.“

— Мамо, много ми е тежка тази лъжица.

— Чудна работа — каза майката, — тази е същата лъжица, с която вчера яде торта. Но вчера не ти беше тежка, нали?

„Вярно, вчера не ми беше тежка“ — каза си Бирлибан. После се замисли и почна да оглежда лъжицата. Защо не правят лъжиците от захар или шоколад? Както си облизваш кашата от такава лъжица, ще си гризваш и от шоколада — и край на лъжицата. А после с какво ще яде? С ръце? Или с крака? Хе, с крака!

— Мамо, краката ме болят.

— Яж де — каза майката, — за яденето не ти трябват краката. Щом се нахраниш хубаво, краката ще престанат да те болят.

Бирлибан се завъртя на стола си и се огледа. На скрина стоеше един порцеланов бухал и гледаше право в Бирлибан. „Защо този бухал има очила и ме е загледал такъв“ — питаше се Бирлибан. Порцелановият бухал беше кацнал върху порцеланова книга и изглеждаше много строг.

— Мамо — обади се Бирлибан, — защо бухалът има очила?

— Ти май си търсиш белята — каза майка му, като стъкваше огъня, — истинските бухали нямат очила. Хората измислили, че бухалът е умна птица, а пък очила носят тези, които много са чели и много знаят.

Бирлибан въртеше лъжицата си из кашата. Правеше из нея пътища, а по средата на чинията направи площад. Но кашата напираше от всички страни към площада и Бирлибан трябваше да я задържа с лъжицата.

— Защо не ядеш? — извика майка му.

Бирлибан се уплаши от вика й. Загреба каша с лъжицата и близна малко от нея. Не беше гореща. Жалко. Ако беше гореща, можеше да каже на майка си, че кашата пари и не може да се яде. Гребна още една лъжица и я опита с език.

— Яж прилично — каза майка му.

Наля топла вода в мивката и започна да мие съдовете.

Бирлибан изяде две лъжици каша и си спомни, че днес не е бил в градинката си. Щом се наобядва, ще изтича там. Какво ли прави Янечек? Дали му е израсло ушенцето вече? Бирлибан се замисли за градинката си и за Янечек, остави лъжицата и зарита с крака под масата, като си играеше с покривката.

През открехнатата врата в кухнята се промъкна котаракът Мацек. Още накуцваше. Спря се пред печката. Подуши, подуши, метна се тихо на стола, а оттам на масата. Бирлибан си играеше с покривката и не го забеляза. Когато го забеляза, беше вече късно. Мацек имаше брада от грис каша, каша беше слепила и мустаците му и той само се облизваше.

— Ах, ти — кресна Бирлибан, Мацек рипна от масата и изчезна през вратата.

— Мамо — завика Бирлибан, — Мацек ми наяде кашата, не мога вече да я ям.

— Такава хубава каша! — ядоса се майката. — Другите деца плачат за такава каша, и Мацек би я изял с удоволствие, само ти не можеш да се наканиш. Но щом не си изяде кашата, ще си изядеш кифлата, дето ти остана от сутринта. Преди това да не си посмял да станеш от масата.

Кифлата беше суха и безвкусна. Няма как, трябва да се яде. Бирлибан успя обаче да отчупи едно парче от нея и да го скрие в джоба си. Щом довърши останалото, стана.

— Ох, дете, дете — каза майка му, — хич не се храниш. Ще изтънееш като вейчица.

Бирлибан си спомни за откършения ябълков клон и тъжно се упъти към градината. Котаракът Мацек не се виждаше никакъв. Къде ли току се губи този Мацек? Дори мама не знае къде щуква. Скитосва само. Колко пъти Бирлибан се е опитвал да го проследи! Но Мацек е по-бърз от Бирлибан. Винаги се е изплъзвал от погледа му.

Бирлибан закрачи към френското грозде. В тревата зад храста лежеше Янечек. Водата по него беше изсъхнала, но никакво ушенце не беше пораснало. Бирлибан извади от джоба си парчето кифла и каза:

— Яж, да си силен. Когато станеш силен, ще ти израсте ушенцето.

Янечек мълчеше.

Бирлибан постави кифлата в тревата до Янечек и тръгна към своята градинка.