Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Застанаха при входа на пещерата да ги гледат. Сега бомбардировачите летяха високо, бързи стреловидни тройки, раздиращи небето с моторен рев. Наистина имат формата на акули, помисли си Робърт Джордън, приличат на остроносите акули с широки плавници във водите на Гълфстрийма. Но това светнало на слънцето сребро с широки плавници, това ревящо нещо с пропелер, като ореол под лъчите на слънцето, то не се движи като акула. Движи се като нищо друго на света. То се движи като механизирана прокоба.

Трябва да си записваш, каза си той. Може би пак ще пропишеш някога. Той почувствува, че Мария го хваща за лакътя. Тя гледаше към небето и той я запита:

— Кажи, guapa[1], на какво ти приличат?

— Не знам — отвърна тя. — Мисля, че на смъртта.

— На мен ми приличат просто на самолети — каза, жената на Пабло. — А къде са мъничките?

— Навярно пресичат фронта на друго място — предположи Робърт Джордън. — Тези бомбардировачи са много бързоходни, затова не ги чакат и се връщат сами. Ние никога не ги преследваме зад фронтовата линия. Машините ни са малко, не ги рискуваме.

В същия миг три изтребителя „Хайнкел“ в стреловиден строй се зададоха над върховете на дърветата и се насочиха право срещу тях, със скосени крила като трещящи, тъпоноси, уродливи играчки, със страховита стремителност нараснаха до истинските си размери, за да се сепнат в далечината със свистящ рев. Минаха тъй ниско, че от входа на пещерата всички видяха летците с очила и кожени шлемове, видяха даже развяващото се шалче зад гърба на командира на звеното.

— Тия може да са видели конете — каза Пабло.

— Тия и фаса в устата ти ще видят — промърмори жената. — Пуснете чула.

Повече самолети не минаха. Останалите, изглежда, бяха прелетели планината другаде и когато бученето стихна, те излязоха от пещерата.

Сега небето беше празно, синьо, ясно и високо над главите им.

— Все едно, че си сънувал — обърна се Мария към Робърт Джордън. Не се чуваше повече нищо, дори онова неуловимо жужене, оставащо понякога, след като звукът е замрял в далечината — сякаш пръст съвсем леко те докосва до ухото, после се повдига и пак те докосва.

— Никакъв сън не беше това и най-добре влез да вдигнеш масата — каза й Пилар. — А сега как? — обърна се тя към Робърт Джордън. — На коне или пешком?

Пабло я изгледа и промърмори нещо.

— Както предпочиташ — каза Робърт Джордън.

— Тогава да вървим пеша. Добре ще е за черния ми дроб.

— Ездата също е полезна за черния дроб.

— Да, ама се отразява зле на задника. Ние ще вървим пеша, а ти… — Тя се обърна към Пабло — ти върви долу и си преброй крантите, да не би някоя да е отлетяла.

— Искаш ли да ти дам кон? — запита Пабло Робърт Джордън.

— Не. Благодаря ти. А момичето?

— И за нея е по-добре да повърви — отсече Пилар. — Ще се схване на разни места, че за нищо няма да става.

Робърт Джордън почувствува, че се изчервява.

— Добре ли спа? — запита Пилар. После добави: — И това, че няма никакви болести, е вярно. А можеше да има. Просто не мога да си обясня. Навярно все пак има господ, макар че го отменихме. Върви — подкани тя Пабло. — Това не те засяга. Това е за по-млади от теб. От друго тесто замесени. Хайде! — После към Робърт Джордън: — Агустин ще ти наглежда нещата. Върне ли се, тръгваме.

Денят беше ясен, безоблачен, слънцето вече припичаше. Робърт Джордън погледна едрата мургава жена, нейните добри раздалечени очи на ъгловатото масивно лице, сбръчкано и приятно некрасиво — очите весели, а лицето тъжно, докато устните не се разтегнат в усмивка. Погледна нея, а после Пабло, който крачеше, тежък и набит между дърветата, към загона. Жената също гледаше след него.

— Любихте ли се? — запита жената.

— Тя какво ти каза?

— Не иска да каже.

— Тогава и аз няма.

— Значи, сте се любили. Пази я, доколкото можеш.

— Ами ако се роди дете?

— Не е беда — отсече жената. — Това още не е беда.

— Тук мястото не е подходящо.

— Тя няма да остане тук. Ще тръгне с теб.

— Ами аз къде ще отида? Там, където отивам, не мога да водя жена.

— Кой знае? Може би и две ще можеш да заведеш там, където отиваш.

— Не е хубаво да се говори така.

— Слушай — каза жената. — Аз не съм страхливка, но рано сутрин виждам всичко много ясно и ми се струва, че между нас има много хора, които сега са живи, но няма да видят нова неделя.

— Какъв ден сме?

— Неделя.

— Que va — възкликна Робърт Джордън: — Още много време има до другата неделя. Ако доживеем до сряда, добре ще сме. Но не ми е приятно да те чувам да говориш така.

— Понякога човек трябва да сподели — оправда се. — По-рано имахме религия и разни други глупости. Сега всеки трябва да си има някого, на когото да може да говори откровено, защото смелостта си е смелост, но понякога пак си самотен.

— Защо да сме сами? Ние сме всички заедно.

— Като видиш такива машини, не може да не ти се отрази — въздъхна жената. — Срещу тях ние сме нищо.

— И пак можем да ги бием.

— Виж какво. Признах ти, че ме спохождат тъжни мисли, но не си мисли, че съм нерешителна. Решителна съм, както и преди.

— Печалните мисли са като мъгла — издигне ли се слънцето, ще се разсеят.

— Ясно — каза жената. — Нека ти да си прав. Може би така ми стана от това, че изговорих всички ония глупости за Валенсия. Пък и тоя свършен човек, дето сега отиде да си гледа конете. Това, което разказах, много го засегна. Да го убиеш — добре. Да го проклинаш — добре. Но да го нараняваш — не бива.

— Ти как тръгна с него?

— Ами как тръгват хората? До войната и в първите дни на войната той беше нещо. Истински мъж. Но сега с него е свършено. Изтеглен ли е чепа, в меха няма да остане и капка вино.

— Той не ми харесва.

— И ти не му харесваш и има защо. Снощи спах с него. — Тя се усмихна и поклати глава. — Vamos a ver.[2] Аз му викам: „Пабло, защо не го уби тоя чужденец?“ А той ми отговаря: „Той е добро момче Пилар. Добро момче е.“ А аз продължавам: „Ясно ли ти е, че сега аз командувам?“ „Да, Пилар. Да“ — съгласява се той. После, посред нощ, го чувам, лежи и плаче. Некрасиво плаче, хълца. Както плачат мъжете, като че ли вътре в тях има някакъв звяр и ги разтърсва. Питам го: „Какво става с тебе, Пабло?“ Хванах го за раменете и го обърнах към себе си. „Нищо, Пилар. Нищо.“ — „Не е вярно. Нещо става с тебе.“ — „Хората, казва той, la gente. Така да ме оставят.“ Аз му казвам: „Да, ама сега са с мен. А пък аз съм жена.“ „Пилар, казва той, не забравяй за влака.“ А после: „Господ да ти е на помощ, Пилар.“ Аз му казвам: „Това приказки ли са? За какъв господ ми говориш?“ — „Говоря — казва той. — Господ да ти е на помощ и светата Дева.“ Аз му казвам: „Que va, ти пък с твоя господ и пресвета Дева! Може ли така да се говори?“ — „Страх ме е да умра, Пилар. Tengo miedo de morir. Разбираш ли? Страх ме е!“ Аз му разправям: „Тогава вън от леглото. В това легло няма място и за мене, и за тебе, и за страха ти.“ Тогава се засрами и замълча, а аз заспах. Но той е развалина. Цял живот съм била такава — понякога изведнъж ми става тъжно — обясни жената. — Но не като на Пабло. Решителността ми си остава същата.

— Вярвам ти.

— Може би това е както при всички жени в някои дни от месеца. А може би — просто ей така — продължи тя. — Аз си имам големи илюзии за Републиката. Твърдо вярвам в Републиката. Вярвам сляпо, както набожните хора вярват в чудеса.

— Не се съмнявам в теб.

— А ти вярваш ли като мен?

— В Републиката?

— Да.

— Да — отвърна той, надявайки се, че говори истината.

— Радвам се — кимна жената. — И нямаш страх, така ли?

— От смъртта — не! — каза той и това беше чистата истина.

— А от какво се боиш?

— От това, да не би да не си изпълня дълга тъй, както трябва.

— А боиш ли се от плен, както се боеше онзи, другия?

— Не — отрече той съвсем искрено. — Ако се боиш от това, за нищо друго няма да можеш да мислиш и ще станеш безполезен.

— Хладнокръвно момче си ти.

— Не съм. Не мисля, че съм.

— Си. Хладна глава имаш.

— Само дето съм много погълнат от моята работа.

— А останалите неща в живота не ги ли обичаш?

— Обичам ги. Държа много на тях. Само да не ми пречат в работата.

— Чашката ти се услажда. Видях.

— Да. Много. Само да не ми пречи в работата.

— А жени?

— Много ги обичам, но никога не съм мислил, че те са най-важното.

— Не държиш особено на тях?

— Държа. Но още не съм намерил такава, която да те погълне целият, а казват, че се случвало това да стане — жената да те завладее изцяло.

— Мисля, че лъжеш.

— Възможно е, но не много.

— Но обикна Мария.

— Да. Изведнъж и много силно.

— Аз също я обичам много. Да. Много.

— И аз — каза Робърт Джордън и почувствува, че гласът му звучи глухо. — Да. Аз също. — Приятно му беше да изговори тези думи отчетливо, на испански. — Много я обичам.

— Ще ви оставя двамата сами, след като се видим с Ел Сордо.

Робърт Джордън не отговори. После каза:

— Не е нужно.

— Нужно е, човече. Време не остана.

— На ръката ми ли прочете това? — запита той.

— Не. Забрави тези глупости за ръката.

Тя искаше да отблъсне това, както и всичко друго, което би могло да навреди на Републиката.

Робърт Джордън мълчеше. Той гледаше как Мария разтребва масата в пещерата. Тя изтри ръцете си, извърна глава и му се усмихна. Не чуваше какво си говорят двамата с Пилар, но докато се усмихваше на Робърт Джордън, поруменя под мургавината на кожата си и отново му се усмихна.

— И деня не трябва да се забравя — каза жената. — Нощта е ваша, но не забравяйте и деня. Разбира се, не можете да си позволите онзи разкош, който аз имах на мое време във Валенсия. Но можете да отидете за диви ягоди или нещо такова. — Тя се засмя.

Робърт Джордън сложи ръка на едрото й рамо.

— Аз и теб обичам — много те обичам.

— Ти си истински Дон Хуан Тенорио — каза жената, не искайки да покаже колко е трогната. — Ще вземем всички да се заобичаме. Ето го и Агустин.

Робърт Джордън влезе в пещерата и се насочи право към Мария. Тя го гледаше, очите й блестяха, а лицето и шията й пак бяха поруменели.

— Здравей, зайче — каза той и я целуна по устата.

Тя здраво го притисна към себе си, погледна го в лицето и каза:

— Здравей! О, здравей! Здравей!

Фернандо, който още седеше на масата и пушеше цигара, се изправи, поклати глава и излезе от пещерата, като взе карабината си, опряна о стената, както минаваше покрай нея.

— Не пазят приличие — каза той на Пилар. — Това не ми харесва. Трябва да го държиш здраво това момиче.

— Държа го, — каза Пилар. — Този другар е нейният novio.

— О — възкликна Фернандо. — Щом са сгодени, тогава смятам, че това си е в реда на нещата.

— Радвам се за тях — каза жената.

— И аз — кимна важно Фернандо. — Salud, Пилар.

— Къде отиваш?

— На горния пост, да сменя Примитиво.

— Ами ти къде, по дяволите, си тръгнал? — обърна се Агустин към важния дребосък.

— Ще си изпълня дълга — каза Фернандо с достойнство.

— Дълг! — подигра му се Агустин. — Плюя аз на твоя дълг! — После, като се обърна към жената, добави: — Къде е тая мръсотия, дето ще я охранявам?

— В пещерата — отвърна Пилар. — В две торби. И вече ми омръзна да ти слушам грубостите.

— Да му се изтаковам в млякото на майка му на твоето омръзване — отвърна Агустин.

— Върви на майната си тогава — каза Пилар небрежно.

— Твойта мама — не й остана длъжен Агустин.

— А ти твоя не си имал — каза Пилар беззлобно, защото размяната на любезности беше достигнала до онази висша степен, при която на испански език действието не се споменава, а се подразбира.

— Какво правят те там? — запита Агустин съучастнически.

— Нищо — отвърна му Пилар. — Nada. В края на краищата нали сега е пролет бе, животно!

— Животно, а — повтори Агустин явно доволен. Животно. Ами ти, курвенска дъще. Да й се изтаковам в млякото й на пролетта!

Пилар го тупна по рамото.

— Ех, ти — каза тя и се засмя с гръмкия си смях. Липсва ти разнообразие в псуването. Но псуваш енергично, стараеш се. Видя ли самолетите?

— Да им се изтаковам в млякото на моторите — каза Агустин, кимна утвърдително и прехапа долната си устна.

— Това вече е нещо — каза Пилар. — Това наистина е нещо! Само не те виждам как ще го направиш.

— Вярно, че са високо — засмя се Агустин. — Desde luego. Ама защо да не се пошегува човек.

— Да — съгласи се жената на Пабло. — Защо да не се пошегува? Добре се шегуваш, яки са ти шегите.

— Слушай, Пилар — каза сериозно Агустин. — Нещо се готви. Не е ли така?

— А ти как мислиш?

— Забърква се някаква такава мръсотия, дето от нея по-лоша няма. Много бяха тия самолети, жено. Много бяха.

— И ти ли се изплаши чак толкова от тях?

— Que va — каза Агустин. — Как мислиш какво се готви?

— Слушай — дръпна го Пилар. — Като съдя по това, че момчето е дошло тука да взривява мостове, Републиката готви настъпление. Ако съдим по тези самолети, фашистите се готвят да го отблъснат. Но защо си показват самолетите предварително?

— В тая война много глупости се вършат — въздъхна Агустин. — В тая война има безгранична глупост.

— Правилно. Иначе нямаше да сме тук.

— Да — съгласи се Агустин. — Вече цяла година сме до шията затънали в тая глупост. Но Пабло е човек, който разбира откъде духа вятъра. Голяма лисица е Пабло.

— Защо говориш така?

— Говоря си.

— Но трябва да разбереш — опита се Пилар да му набие в главата, — че сега с шмекеруване не можеш да се спасиш, а той загуби онова, което го имаше по-рано.

— Разбирам. Знам, че връщане назад няма. Ще оцелеем само ако спечелим войната, значи, трябва да се взривят мостовете. Но Пабло, макар че стана страхливец, пак е много хитър.

— И аз съм хитра.

— Не, Пилар — възрази Агустин. — Не си хитра. Ти си смела. Предана си. Решителна си и по усет долавяш работите. Много си смела, много си сърцата. Но не си хитра.

— Сигурен ли си? — запита го жената замислено.

— Да, Пилар.

— А момчето е хитро — каза жената. — Хитро и хладнокръвно. Трезво мисли.

— Да — съгласи се Агустин. — Знае си работата, иначе нямаше да го пратят тук. Но дали е хитър, не знам. За Пабло знам, че е хитър.

— Но е така уплашен, така не може нищо да предприеме, че за нищо не го бива.

— И все пак е хитър.

— И какво още ще кажеш?

— Нищо. Опитвам се да преценя разумно. Такова време е дошло, че трябва да се действува с разум. След моста ще трябва веднага да напуснем тия места. Трябва всичко да се подготви. Трябва да знаем къде ще вървим и как.

— Разбира се.

— За такава работа — Пабло. Трябва да се направи хитро.

— Нямам доверие в Пабло.

— За това може да се разчита на него.

— Не. Ти не знаеш колко е западнал вече.

— Pero es muy vivo. Много е хитър. А не направим ли това хитро, спукана ни е работата.

— Ще помисля за това — обеща Пилар. — Имам цял ден, за да мисля.

— За мостовете — момчето — каза Агустин. — То разбира тая работа. Помниш ли другия как добре бе организирал всичко с влака?

— Да — съгласи се Пилар. — Наистина, той състави целия план за действие.

— Където трябва решителност и сила — ти си насреща — каза Агустин. — А за това как да се изтеглим — Пабло. Отстъпление ли е — само Пабло. Накарай го да помисли.

— Схватлив човек си ти.

— Схватлив — да — прие Агустин. — Но без picardia[3]. Там, където е нужна picardia, там само Пабло.

— Въпреки всичките му страхове?

— Въпреки всичките му страхове.

— А ти какво мислиш за мостовете?

— Нужно е. Това знам аз. Трябва да направим две неща. Трябва да се изтеглим оттук, и трябва да спечелим войната. Трябва да взривим мостовете, за да спечелим войната.

— Пабло като е толкова хитър, защо не разбира това?

— Той е слаб и затова му се ще всичко да си остане постарому. Той иска да кротува в подмола на слабостта си. Но реката приижда, ще го отнесе и той, волю не волю, ще пусне в ход хитростта си. Es muy vivo.

— Добре, че момчето не го уби.

— Que va. Снощи циганина поиска аз да го убия. Циганинът е животно.

— И ти си животно — каза тя. — Но схватливо.

— Ние двамата с теб сме схватливи — каза Агустин. — А кадърния е Пабло!

— Само че с него трудно се кара. Да знаеш колко е пропаднал.

— Знам. Но е кадърен. Виж, Пилар. За да воюващ, е достатъчно да си схватлив. Но за да печелиш войната — трябват ти кадърност и средства.

— Ще размисля върху това — обеща тя. — А сега, да вървим. Закъсняхме. — После, като извиси глас: — Англичанино! — извика тя. — Ingles! Хайде! Да вървим!

Бележки

[1] Хубавице, мила (исп.). — Б.пр.

[2] Ще видим (исп.). — Б.пр.

[3] Хитрост (исп.). — Б.пр.