Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и четвърта

Фашистите бяха заели околните върхове. По-нататък имаше долина, незаета ни от едната, ни от другата страна, ако не се брои фашисткият пост, разположен в чифлик с пристройки и хамбар, които те бяха укрепили. Андрес, който занасяше на Голц доклада на Робърт Джордън, направи широк обход в тъмното, за да избегне този пост. Той знаеше къде в тревата е скрита жица, опъната така, че когато човек се спъне в нея, тя да дръпне спусъка на нацелен автомат, намери я в тъмното, прекрачи я и тръгна по брега на поточето, под тополите, чиито листа шумоляха от нощния вятър. В чифлика, където беше фашисткият пост, изкукурига петел; както крачеше край потока, Андрес се огледа назад и между дънерите на тополите забеляза светлина долу, досами перваза на един от прозорците. Нощта беше тиха и ясна, Андрес се отдалечи от ручея и свърна през поляната.

Там имаше четири купи сено — стояха си така от сраженията през юли миналата година насам. Никой не ги бе прибрал и след като бяха минали четири годишни времена, купените се бяха сплъстили и сеното беше загнило.

Като прекрачи жицата, опъната между две купи, Андрес съжали за пропадналото сено. Но републиканците би трябвало да го извлекат по стръмния склон на Гуадарама, който се извисяваше зад поляната, а на фашистите то сигурно не е нужно, помисли си той.

У тях и сено, и жито колкото щеш. Всичко си имат. Но утре сутринта добре ще ги ударим. Отплата за Глухия. Какви зверове са те! На сутринта ще запрашат по пътищата.

Искаше да приключи колкото може по-бързо със задачата на вестоносец и да се върне навреме, за да участвува в нападението срещу постовете на сутринта. Но дали наистина искаше да се завърне навреме, или се преструваше пред самия себе си? Та не бе ли изпитал чувство на облекчение, когато el Ingles му беше казал, че той трябва да пренесе съобщението? Преди това беше очаквал утрото спокойно. Имаше задача за изпълнение. При гласуването беше заявил, че е съгласен и беше готов да участвува. Изтребването на отряда на Сордо го беше потресло. Но в края на краищата това беше гибелта на хората на Сордо — не тяхната. Онова, което им предстои да извършат, ще го извършат.

Но когато el Ingles му бе казал, че той трябва да занесе съобщението, бе се почувствувал тъй, както някога, когато като малко момче се бе събудил в утрото на деня на селския събор, бе чул, че вали силно и си бе дал сметка, че ще бъде кално и на площада няма да има гонитба с бикове.

Като момче обичаше гонитбата с бикове и чакаше с нетърпение деня и минутата, в която ще бъде на площада под горещото слънце, прашните каруци са барикадирали всички улички към площада и в затвореното пространство пускат бика, той се втурва, щом отворят вратичката, после, за да се спре на място, изпъва четирите си крака и се плъзва по настилката. Изпотен от вълнение, възторг и страх, той очакваше този миг, когато ще изтича на площада, ще чуе как бикът блъска с рога дървената клетка, после ще го види как се задава и когато се опитва да се спре, копитата му се плъзват по настилката и той застава с високо вдигната глава, с издути ноздри, ушите му потрепват, черната му козина е прашна, по хълбоците му има засъхнал тор — ще види раздалечените му очи, немигащи под широките рога, гладки и твърди като махагоново дърво, полирано от пясъка и изхвърлено на брега от морските вълни, острите връхчета, навирени така, че само като ги погледнеш, сърцето ти започва да тупка.

Цяла година чакаше той тази минута, когато бикът ще изскочи на площада и можеш да следиш погледа му — кого ще си избере, към кого ще се хвърли, как изведнъж ще сведе глава, ще насочи рога напред и ще скочи като котка, а когато се хвърли напред, сърцето ти спира да бие. Когато беше момче, той цяла година чакаше този миг; но чувството, обхванало го, когато el Ingles му бе казал, че той ще отнесе съобщението, беше същото, с което се бе събуждал, за да научи за отсрочката, донесена от дъжда, който плющеше по плочестия покрив, по каменната стена и правеше локви по непавираните селски улички.

Винаги бе проявявал голяма храброст пред бика в тия селски capeas — никой от тяхното село или от съседните села не го превъзхождаше по смелост и за нищо на света не пропускаше тези годишни празници, макар че не отиваше на capeas в другите села. Умееше спокойно да изчаква, когато бикът се носеше към него, и отскачаше настрана в последния миг. Размахваше торба пред муцуната му, за да го отвлече настрани, когато бикът успееше да повали някого, и неведнъж бе сграбчвал рогата и ги бе отклонявал настрани, за да не засегнат поваления, блъскал бе и бе ритал муцуната, докато животното забрави поваления и се устреми към някой друг.

Хващаше бика за опашката, за да отвлече вниманието му от поваления, като я бе дърпал и усуквал с всички сили. Веднъж бе намотал опашката на дясната си ръка, а с лявата се бе хванал за единия рог и когато бикът бе вдигнал глава, за да го намуши, той започна да тича заднишком, като държеше опашката с една ръка и рога с другата, въртейки се на място заедно с животното, докато накрая тълпата се нахвърли върху бика с ножове. В прахоляка и жегата, в смесената миризма на вино, бича и човешка пот, сред оглушителните викове на тълпата, той винаги беше един от първите, които се нахвърляха на бика, и добре бе запомнил усещането, когато бикът започва да се олюлява под него, а той е легнал напреко на холката, сграбчил е здраво единия рог, стиснал е другия в основата му със сгъвката на лакътя си, бикът го подхвърля и иска да се отърси от него, лявата му ръка сякаш ще се изтръгне от рамото, а той е легнал на горещата, прашна, четинеста и тресяща се мускулеста плешка, захапал е здраво със зъби бичето ухо и забива ножа си отново и отново в издуващия се масивен врат, който иска да го подхвърли, в юмрука му плисва гореща струя кръв, а той с цялата си тежест е полегнал върху щръкналата холка и забива ли, забива ножа в шията.

Когато за първи път бе захапал ухото и се бе впил в бика с тази мъртва хватка, усещайки, че вратът му и челюстите се вцепеняват от напрежението в борбата с тресящата се грамада, бяха започнали да се шегуват след това. Но макар и да му се смееха, изпитваха към него голямо уважение. И оттогава нататък той трябваше всяка година да повтаря това. Нарекоха го Булдога от Виляконехос и му казваха на шега, че яде сурово говеждо. Но съселяните му винаги очакваха деня, в който ще видят как той впива зъби в бичето ухо, и всяка година той знаеше, че тъкмо тъй ще стане: отначало бикът ще изскочи от клетката, после ще се втурне към някого, ще го блъсне така, че той ще полети във въздуха, а после, когато тълпата закрещи за кървавата развръзка, той ще налучка сгодния миг да разблъска другите и със скок ще се впие в холката. После, когато всичко свърши и бикът се строполи безжизнен под тежестта на убийците си, той ще се изправи и ще се отдалечи малко засрамен от номера с ухото, но в същото време по мъжки горд. И ще се провре между разпрегнатите каруци, за да си измие ръцете на каменната чешма, а мъжете ще го тупат по гърба, ще му поднасят винените си мехчета и ще подвикват: „Ура за нашия Булдог! Юначна майка го е родила!“

Или ще кажат: „Това е то да имаш cojones! И тая година както лани.“

Андрес се свенеше, изпитваше гордост и особена празнота в стомаха си, беше щастлив, гледаше да се измъкне от тях и да си измие ръцете, лакътя на лявата ръка, измиваше добре и ножа, после поемаше някое от мехчетата и промиваше устата си от вкуса на бичето ухо за тая година; изплюваше виното на каменните плочи на площада, след това надигаше високо мехчето, така че струята да забълбука право в гърлото му.

Разбира се. Той беше Булдога от Виляконехос и за нищо на света не би пропуснал тази си ежегодна проява в родното село. И все пак знаеше, че няма по-приятно чувство от това, което изпитваш, когато дъждът заплющи и знаеш, че не ще стане нужда да се проявяваш.

Но трябва да се върна, каза си той. И дума да не става — трябва да се върна навреме за акцията срещу постовете и моста. Там е кръвният ми брат Еладио. Също Примитиво, Анселмо, Фернандо, Агустин, Рафаел, макар че той безспорно не е сериозен мъж, двете жени, Пабло и El Ingles, макар че El Ingles не влиза в сметката, защото е чужденец и действува по заповед. Те всички ще участвуват. Невъзможно е аз да се изплъзна от изпитанието, защото по една случайност е трябвало да пренасям някакво си съобщение. Хайде сега бързо да занеса това съобщение, после веднага да тръгна обратно, за да стигна навреме за нападението срещу постовете. Позор ще е да не участвувам в тази акция заради някакво си съобщение. От ясно по-ясно. А освен това, хрумна му изведнъж, като на човек, мигновено осъзнал, че предстоящото дело не е само работа, а и удоволствие, освен това ще ми бъде приятно да изпратя на оня свят няколко фашисти. Отдавна не сме убивали фашисти. През утрешния ден можем да свършим добра работа. Това ще бъде ден, през който няма да стоим със скръстени ръце. Ден, който ще се запомни. Нека по-скоро да стане утре и аз да съм там заедно с другите.

Точно тогава, докато си проправяше път сред гъсто израслите жълтуги, които стигаха до коленете му, нагоре по стръмния склон към републиканските линии, изпод краката му излетя яребица — крилата й изпърхаха в тъмното и той затаи дъх от уплаха. Защото беше неочаквано, помисли си. Как могат така бързо да движат крила? Сигурно сега мъти. Едва не стъпих в гнездото й. Да не беше война, щях да вържа една кърпичка на храста, щях да дойда през деня да взема яйцата и да ги занеса на някоя квачка да ги измъти, като се излюпят, ще имаме яребичета в кокошарника, ще си ги гледам как растат, а като пораснат, ще ги използувам за мюрета. Няма да ги ослепявам, защото ще са питомни. Дали пък няма да отлетят? Сигурно. Тогава ще трябва да ги ослепя.

Но след като съм ги отгледал, няма да ми се ще. Мога да им подрежа крилата или да ги връзвам за едното краче, когато ги използувам за примамки. Да нямаше война, щяхме да отидем с Еладио да ловим раци в потока край фашисткия пост. Веднъж с него за една нощ бяхме наловили в този поток четиридесет и осем парчета. Ако след като свършим с моста, отидем в Сиера де Гредос, там също има хубави места за пъстърва, също и раци. Дано отидем в Гредос, помисли си той. Там можем добре да си живеем през лятото и есента, ала зиме хващат люти студове. Но докато се зазими, може да сме спечелили войната.

Ако баща ни не беше републиканец, и Еладио и аз щяхме да сме сега на фашистка служба, а фашисткият войник няма за какво да мисли. Изпълняваш заповеди, живееш или умираш и накрая — както било писано. Да живееш с режима, е по-лесно, отколкото да се биеш срещу него.

Партизанската война е отговорна работа. Има за какво да се тревожиш — ако си от тия, които се тревожат. Еладио мисли повече от мен. И се безпокои. Аз вярвам в делото и не се безпокоя. Но отговорността ни е голяма, такъв ни е животът.

В трудно време се родихме, така мисля аз. По-рано сигурно се е живяло по-лесно. Но не страдаме много, защото всички ние от малки сме приучени на тегло. Който не е свикнал да понася несгоди, не е за този климат. А сега е време на трудни решения. Фашистите ни нападнаха и решиха вместо нас — ние няма какво да решаваме. Бием се за живота си. Как бих искал да живея, тогава ще мога да вържа кърпичка ей на онзи храст и да се върна през деня, да взема яйцата, че да ги подложа под една квачка и да видя яребичета в курника си. Приятно ще ми е да ги гледам такива мънички, милички.

Но ти нямаш нито къща, нито заден двор, помисли си той. И семейство нямаш, само брат, който утре отива на бой; нищо нямаш, освен вятъра и слънцето и един празен корем. Вятърът сега е слаб, а слънцето не грее. Имаш четири гранати в джоба, но те са да ги хвърлиш, за друго не стават. Имаш пушка на гърба, но тя е само да праща куршуми. Имаш съобщение, което трябва да предадеш. И си пълен с лайна, които трябва да предадеш на земята, усмихна се той в тъмното. Можеш да направиш възлияние от пикня. Всичко, което имаш, е за даване. И си, освен това дървен философ и нещастник, смъмри се той и се усмихна.

И никакви благородни мисли не можеха да сподавят в него онова чувство на облекчение, онова същото, което го бе обхващало тогава, когато бе чувал дъждът да плющи рано сутрин в деня на селската фиеста. Сега, право пред него, горе на планинския рид, бяха позициите на републиканските части и той знаеше, че там ще го спрат.