Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (18)

Глава осемнадесета

Това е като въртележка, разсъждаваше Робърт Джордън. Но не такава, която се върти бързо, латерната свири и децата се возят на юници с варакосани рогца, подхвърлят си рингове и ги улавят — надяват ги на палките, в сумрака на Авеню дю Мейн изплуват сините светлини на газовите фенери, продавачите предлагат пържена риба, колелото с късметчетата се върти и кожените му ресни плющят по стълбчетата на номерирания циферблат, а на сергията с наградите небетшекера са го наредили на пирамидки. Не, това не е такава въртележка, макар че и тези хора в своето очакване са като мъжете с баретите и жените с плетени пуловери, гологлави, и отблясъците от газовите фенери играят по косите им, стоят пред колелото на шанса, а то се върти. Да, хората са същите. Но колелото е друго. Това е вертикално колело — издигаш се нагоре и пропадаш надолу.

То вече направи две завъртания. Това е голямо колело, върти се под ъгъл към повърхността, завъртява се веднага и като спре, пак си там, откъдето си тръгнал. Едната му страна е по-висока от другата и като се завърти, се издигаш и пак слизаш на изходното си положение. Пък няма и печалби, продължаваше той мисълта си, и никой не би се качил на това колело доброволно. А всеки път сядаш и се завърташ в кръг, макар изобщо да не си възнамерявал да се возиш. То прави само едно завъртане; един голям, дълъг кръг, прилича на елипса, като го погледнеш отстрани, издигаш се и пак отиваш надолу и стигаш до мястото, откъдето си тръгнал. Ето, сега сме пак на изходната точка и нищо не сме решили.

В пещерата беше топло, вятърът отвън беше утихнал. Робърт Джордън седеше до масата и разтворил бележника пред себе си, нахвърляше плана за миниране на моста. Той начерта три скици, изписа формулите и с помощта на две рисунки изобрази начина на взривяване тъй простичко, както се рисува в забавачницата, така че и Анселмо да може да довърши започнатото, ако нещо се случеше с него по време на операцията. Завърши чертежите и се зае да ги провери още веднъж.

Мария седеше до него и надзърташе над рамото му към чертежите. Той знаеше, че Пабло седи срещу него на масата, че останалите са също наоколо, разговарят и играят на карти, усещаше, че в пещерата сега мирише не толкова на готвено, колкото на дим, на мъже, на тютюн, на червено вино, всичко това примесено с киселата миризма на спарени тела, и когато Мария, наблюдавайки как той привършва един от чертежите, сложи ръка на масата, той взе ръката й със своята лява ръка, вдигна я до лицето си и вдъхна свежия дъх на прост сапун и вода от миенето на чиниите. После остави ръката й, без да извръща очи към нея, продължи да работи и не видя, че тя се изчервява. Тя остави ръката си на масата, редом до неговата, но той повече не я повдигна.

Когато привърши със скицата на взривяването, мина на нова страница от бележника и започна да пише бойната заповед. Мисълта му течеше бързо и гладко и беше доволен от това, което пишеше. Изписа две страници и внимателно ги препрочете.

Смятам, че това е всичко, каза си той. Съвършено ясно е и струва ми се, че няма нищо пропуснато. Двата поста ще бъдат унищожени и мостът ще бъде взривен, съобразно заповедта на Голц, и това е всичко, за което отговарям. А в тая история с Пабло изобщо не трябваше да се набърквам, и тя ще се разреши по един или друг начин. Ще има или няма да има Пабло, все едно ми е. Но повече на това колело не се качвам. Два пъти се возих на него, две завъртания направих, за да се върна пак там, откъдето бях тръгнал. На тая въртележка повече не се качвам.

Той затвори бележника и погледна Мария.

— Hola guapa — обърна се той към нея. — Разбра ли нещо от това?

— Не, Роберто — отвърна момичето и положи ръка върху ръката му, която държеше молива. — Свърши ли?

— Да. Сега всичко е написано и наредено.

— Какво правиш там, Ingles? — запита го Пабло от другата страна на масата. Очите му пак бяха помътнели.

Робърт Джордън се взря внимателно в него. По-далеч от въртележката — каза си той. — Не се качвай на това колело. То като че ли пак започна да се върти.

— Разработвам план за взривяването — отвърна той вежливо.

— И как е? — запита Пабло.

— Много добре. Всичко е наред.

— Аз пък разработвам план за нашето изтегляне — каза Пабло и Робърт Джордън се вгледа в пияните му свински очички и в купата с вино.

По-далеч от колелото, повтори си той. Пак започна да пие. Така е, но все пак не се качвай на въртележката. Казват, че през цялата Американска гражданска война Грант почти не изтрезнял. Това е факт. Навярно Грант би се вбесил от сравнението, ако можеше да види Пабло: Грант е пушел пури. Ще трябва да намери отнякъде една пура за Пабло. Тъкмо от това се нуждаеше лицето му, за да стане завършено; една полусдъвкана пура. Къде ли можеше да намери една пура за Пабло?

— Е, и как върви? — запита учтиво Робърт Джордън.

— Много добре. — Пабло кимна тежко и мъдро. Muy bien.

— Измисли ли нещо? — запита Агустин, като вдигна глава от картите.

— Да — каза Пабло. — Различни работи.

— И къде ги намери? В тая купа ли? — запита го Агустин.

— Може и в нея. Кой знае? Мария, моля те, напълни купата.

— В меха сигурно има няколко много хубави идеи — каза Агустин и се върна пак към картите си. — Да вземеш да пролазиш вътре в меха, ще ги уловиш, а?

— Не — отвърна невъзмутимо Пабло. — Аз ги търся в купата.

И той не се качва на въртележката, помисли Робърт Джордън. Тя сигурно се върти празна. Вероятно не можеш да се въртиш на това колело дълго. Сигурно е опасно колело. Радвам се, че не се возих повече на него. Два пъти се качих и главата ми се завъртя. Но пияниците и истински жестоките и подли хора се возят на тази въртележка до смъртта си. Най-напред те понася нагоре, пътят му никога не е един и същ, после те сваля надолу. Нека да се върти — мислеше си той. Повече не могат да ме примамят на него. Не, сър, не, генерал Грант, повече не се хващам, стига толкова.

Пилар седеше до огъня, извърнала стола си така, че да може да надзърта през раменете в картите на двамата играчи, които бяха седнали с гръб към нея. Тя следеше играта.

Бяха тъй близко до смъртта, а се бяха върнали към мирния домашен живот — колко е удивителен този преход, мислеше си Робърт Джордън. Люшне ли се надолу това проклето колело, може да те понесе. Но повече не се качвам на него. И никой не може да ме накара да се кача пак.

Преди два дни дори не подозирах, че съществуват Пилар, Пабло и останалите, мислеше той. За мен никаква Мария не съществуваше на света. И нека си призная, светът беше значително по-прост. Бях получил от Голц заповед, която беше съвсем ясна и изглеждаше напълно осъществима, макар че изпълнението й представляваше известна трудност и можеше да повлече известни последици. Предполагах, че след взривяването на моста или ще се завърна на фронта, или няма да се завърна, а ако се върна, ще поискам разрешение да прекарам известно време в Мадрид. В тази война на никого не дават отпуски, но сигурен бях, че два-три дни за Мадрид ще получа.

Там исках да купя някои книги, да отседна в хотел „Флорида“, да си взема стая с баня, да взема гореща вана, представях си, че ще изпратя Луис, прислужника, за бутилка абсент, ако може да намери в Мантекериас Леонесас или някъде другаде нагоре по Гран Виа, след ваната да си лежа в кревата с книга, да си пия абсент, после да позвъня в „Гейлорд“ и да им кажа, че смятам да отида там да вечерям. Не обичаше да вечеря на Гран Виа, защото там не готвеха много добре и ако не отидеш навреме, по-доброто се свършваше. Освен това там винаги се събираха много познати журналисти, а непрекъснато да внимаваш да не кажеш нещо излишно, накрая става досадно. Искаше му се да изпие две чаши абсент и като изпита желание да поприказва с някого, да отиде в „Гейлорд“ и да вечеря с Карпо, там готвеха добре, бирата беше хубава, и да разбере накъде върви войната.

Когато за първи път беше попаднал в хотел „Гейлорд“, който руснаците в Мадрид бяха направили свой, там не му се беше харесало, обстановката му се бе сторила твърде разкошна, а кухнята твърде изискана за един обсаден град, пък и разговорите, които се водеха там — твърде духовито цинични за военно време. Но твърде бързо се развалих, помисли си той. Защо да не можеш да си доставиш най-добрата възможна вечеря, когато си се върнал от работа като тази. А тези разговори, които отначало му се бяха сторили прекалено цинични, съдържаха твърде много истина, както се бе изяснило по-късно. Ще има за какво да разказвам в „Гейлорд“, когато всичко това свърши. Да, когато всичко това свърши.

Можеше ли да се появи в „Гейлорд“ с Мария? Не.

Не можеше. Но можеше да я остави в хотелската стая да вземе гореща вана, а когато се върнеше от „Гейлорд“, тя щеше да го чака. Да, можеше да направи така, а след като разкаже на Карков за нея, можеше и да я заведе, защото те всички ще се заинтересуват и ще поискат да я видят.

А можеше и да не стигне в „Гейлорд“. Можеше да вечеря в Гран Виа и без да се бави, да се върне във „Флорида“. Но навярно щеше да отиде в „Гейлорд“, защото му се прииска да се нахрани добре, както някога, и след всичко, което е сега, отново да види неговия разкош и комфорт. А после ще се върне във „Флорида“ и там ще го чака Мария. Тя, разбира се, ще отиде с него в Мадрид, когато всичко тук завърши. Когато всичко тук завърши. Ако всичко тук мине добре, ще заслужи една вечеря в „Гейлорд“.

„Гейлорд“ беше мястото, където можеш да видиш знаменитите испански командири, които в самото начало на войната бяха излезли от недрата на народа и бяха заели командни постове, без да имат някаква военна подготовка, а се оказваше, че мнозина от тях говорят руски. Това беше първото голямо разочарование преди няколко месеца, то го бе накарало да направи цинично критична преоценка на самия себе си. Но след това бе разбрал каква е работата и се бе оказало, че нищо такова няма. Те наистина бяха селяни и работници. Бяха участвували в революцията през 1934 година и когато революцията беше разгромена, бяха забягнали в Русия, а там ги бяха изпратили във военната академия и Лениновия институт на Коминтерна, за да получат военното образование, необходимо за един командир, и да бъдат готови за борбата следващия път.

Там Коминтернът им бе дал образование. В революционно време не можеш да издаваш чужденците, които ти помагат, или да показваш, че знаеш повече, отколкото ти се полага да знаеш. Вече беше научил това. Изхождаше от принципа, че лъжата няма значение, ако брани нещо, което е вярно в основата си. Във всеки случай, доста много лъжеха. Отначало лъжите го дразнеха. Ненавиждаше ги. След това се приспособи, започнаха да му харесват. Те бяха част от съществованието на човек, който е вътре в нещата, но във всеки случай действуваха разложително върху характера.

Там, в „Гейлорд“, беше научил например, че Валентин Гонсалес, по прякор El Campesino, тоест Селянина, изобщо не бил селянин, а бивш сержант от Испанския чуждестранен легион — дезертирал и се бил на страната на Абд ел Керим. Но и в това нямаше нищо лошо. Какво пък толкова? В такава война е необходимо бързо да издигнеш селски водачи, а истинският селски водач може да се окаже твърде сходен на Пабло. Не можеш да чакаш истинския селски водач, а когато той се появи, може да има твърде много селски черти. Така че трябва да си изфабрикуваш. Наистина, когато бе видял за първи път El Campesino с неговата черна брада, с дебелите негърски устни и трескавите, неспокойни очи, бе помислил, че такъв човек може да причини не по-малко неприятности от един истински селски вожд. Последния път, когато го беше видял, му се бе сторило, че този човек е повярвал в легендата, която се разказва за него, и вярва, че е наистина селянин. Той беше смелчак, отчаяна глава; на света нямаше по-смел човек от него. Но, боже мой, колко много приказваше. И когато бе възбуден, беше в състояние да изкаже всичко, все едно какви ще са последствията от недискретността му. А последиците често биваха печални. Въпреки това като бригаден командир се показваше на висота, дори в положения, при които всичко изглеждаше загубено. Той никога не разбираше кога едно положение е безнадеждно, а когато беше, биеше се и така намираше изход от него.

Пак в „Гейлорд“ можеше да срещнеш простия каменоделец от Галисия Енрике Листер, който сега командуваше дивизия и също говореше руски. Там ходеше и дърводелецът от Андалусия Хуан Модесто, който току-що бе получил командуването на армейски корпус. Той едва ли беше научил руски в Пуерто де Санта Мария, освен ако не се допуснеше, че там е имало езикова школа „Берлиц“ и че са я посещавали и дърводелците. От всички млади командири руснаците най-много се доверяваха на него, защото той беше истински човек на Партията, „стопроцентов“, както те обичаха да казват, употребявайки демонстративно този американизъм. Той беше много по-интелигентен от Листер и от Ел Кампесино.

Да, без „Гейлорд“ не можеш да смяташ образованието си завършено. Именно там човек узнаваше как всъщност стават нещата и че те не стават тъй, както можеше да се предполага. Но аз само започнах образованието си, помисли си той. Интересно дали ще го продължа още дълго. Тъкмо от „Гейлорд“ се нуждаеше, онова, което научаваше там, беше разумно и полезно. В началото, когато той все още вярваше във всички глупости, наученото в „Гейлорд“ беше удар за него. Но сега знаеше достатъчно, за да признае необходимостта от прикриване на истината, и наученото в „Гейлорд“ още повече засилваше вярата му в онова, което той приемаше за истина. Приятно му беше да знае как всъщност стоят нещата, а не как биват представяни. В една война винаги се лъже. Но истината за Листер, Модесто и Ел Кампесино беше много по-добра от лъжите и легендите. Е, добре, един ден те ще кажат истината на всички, а засега той беше доволен, че има „Гейлорд“ за неговото лично осведомяване.

Да, там ще отседне в Мадрид, след като си купи книгите, след като полежи в горещата вана, като пийне две чашки и почете малко. Но той беше съставил този план по-рано, когато Мария още я нямаше. Нищо, ще вземат две стаи; докато него го няма, тя ще прави каквото си иска, а след „Гейлорд“ ще се връща при нея. Малко ли време е чакала тук, из тия планини. В хотел „Флорида“ може да почака още малко. В Мадрид ще прекарат три дни. Три дни не са малко време — зависи. Ще я заведе да види братята Маркс. Тяхното шоу в оперния театър продължава вече три месеца и сигурно ще се задържи още три. Спектакълът на братя Маркс ще й хареса, помисли си той. Да, сигурно ще й хареса.

Но от „Гейлорд“ до тази пещера пътят е дълъг. Не, този път не е дълъг. Дълъг ще бъде другият път — от тази пещера до „Гейлорд“. Когато Кашкин го бе завел за първи път в „Гейлорд“, там не му беше харесало, Кашкин му беше казал, че непременно трябва да се запознае с Карков, защото Карков много се интересувал от американците, защото бил убеден, че Лопе де Вега няма равен на себе си, а „Фуенте Овехуна“^[1] е най-хубавата пиеса на света. Може и така да е, но Робърт Джордън не споделяше това мнение.

Мястото не му беше харесало, но Карков — да. Карков беше най-интелигентният човек, който той някога беше срещал. Отначало му се бе сторил комичен с черните си ездитни ботуши, сивия брич и куртка, с малките си ръце и крака, с леко подпухналото си, слабо лице и тяло, с особения си начин на говорене, сякаш изплюваше думите през развалените си зъби. Но Робърт Джордън още не беше срещал човек с такъв ум, такова вътрешно достойнство, предизвикателно държане и чувство за хумор.

В „Гейлорд“ луксът беше толкова голям, че в него имаше нещо направо нечестно и непочтено. Но защо пък представителите на една сила, която управляваше една шеста от света, да не се порадват на малко удобства? Така или иначе, те ги имаха, на Робърт Джордън отначало това бе подействувало отблъскващо, но след това го бе приел и дори бе започнал да му се наслаждава. Кашкин го бе представил като някаква изключителна личност и отначало Карков беше обидно вежлив, но после, когато Робърт Джордън бе показал, че не заема позата на герой и бе разказал една смешна и малко неприлична история, която го представяше не откъм най-добрата му светлина, вежливостта на Карков бе отстъпила място на непринудена грубост, после на дързост и те бяха станали приятели.

Там Кашкин беше само търпян. Имаше нещо около него, изглежда, той се беше провинил в нещо и сега го изкупваше в Испания. Не му казваха какво е то, но сега, след като беше вече мъртъв, може би щяха да му кажат. Във всеки случай той и Карков се бяха сприятелили, той се беше сприятелил и с невероятно слабата, изпита, тъмна, любеща, явно претърпяла много лишения и въпреки това не озлобена жена със стройно, занемарено тяло и тъмна, тук-таме подивяла, късо подстригана коса, която беше жената на Карков и работеше като преводач в танковия корпус. Той се бе сприятелил и с любовницата на Карков, която имаше котешки очи, златисточервеникава коса (понякога повече червеникава, понякога повече златиста, в зависимост от фризьора), мързеливо чувствено тяло (създадено, за да се съешава добре с други тела), уста, създадена, за да се слепва с други уста, глупава, амбициозна и безгранично предана. Тази любовница обичаше да клюкарствува, от време на време да се отдава на разврат, спазвайки все пак известни граници, което, изглежда, само забавляваше Карков. За него се предполагаше, че освен тази от танковия корпус има и друга жена, неизвестно къде, може би имаше още две, но за това никой не беше сигурен. Робърт Джордън харесваше тази му жена, която познаваше, също и любовницата. Мислеше си, че сигурно ще му хареса и другата жена, ако я срещнеше и ако Карков имаше още една жена. Карков разбираше от жени.

На портала пред хотел „Гейлорд“ стояха въоръжени часовои с надянати щикове и в тази, същата вечер, това сигурно беше най-приятното и комфортно място в обсадения Мадрид. Прищя му се тази вечер да е там, а не тук. Макар че и тук не беше лошо, сега, след като колелото вече не се въртеше. Снегът също спираше.

С удоволствие би показал на Карков своята Мария, но не би могъл да я заведе там без предварително разрешение, пък и изобщо трябваше да види как ще го приемат там след това му пътуване. Настъплението вече ще е привършило, Голц също ще бъде там и ако той се е справил добре, ще го разбере от Голц. А заради Мария Голц ще започне да се шегува с него. След всичко, което му бе наговорил за момичетата.

Той се протегна към купата пред Пабло и гребна чаша вино.

— С твое разрешение — каза той.

Пабло кимна. Изглежда, че е погълнат от военните си проучвания, помисли си Робърт Джордън. Не го блазни преходната като сапунен мехур слава, придобита със зейналите дула на оръдията — търси ключа към проблема на дъното на купата с вино. Но този мерзавец, изглежда, наистина не е лишен от способности, щом толкова време успешно е предвождал групата? Като гледаше Пабло, Робърт Джордън се опитваше да си представи какъв партизански командир би излязло от него през Американската гражданска война. Имало е толкова много такива командири, мислеше си той.

Но почти нищо не знаем за тях. Не за такива като Куонтрил, като Моспи или като неговия собствен дядо, а за дребните, които са предвождали малочислени групи. Ами пиенето? Сигурен ли си, че Грант наистина е бил пияница? Дядо му винаги е твърдял, че е бил, че към четири часа следобед той вече бил леко пиян, а по време на обсадата на Виксбърг няколко дни изобщо не изтрезнял. Но дядо му твърдеше, че Грант, колкото и да е бил пиян, винаги действувал съвсем нормално, само понякога било трудно да го разбудят. Но успееш ли да го разбудиш, започвал да действува нормално.

В тази война нито едната, нито другата страна имаха своя Грант, своя Шерман или своя Стонуол Джексън. И Джеб Стюърт нямаха? Нито пък Шеридън. Но такива като Маклелън с лопата да ги ринеш. Фашистите имаха безброй маклелъновци, а републиканците — най-малко трима.

И военни гении нямаше в тази война, поне не виждаше да има. Нито един. Дори далечно подобие на гении. Клебер, Лукаш и Ханс, като командири на Интернационалните бригади, с чест бяха изпълнили задачите си при отбраната на Мадрид, но след това старият плешив, очилат, самодоволен, тъпоглав, скучен като събеседник, безстрашен и тъп като овен, надъхан с пропагандни фрази защитник на Мадрид Миаха беше започнал така да завижда на Клебер за неговата популярност, че застави руснаците да го отстранят от командуването и да го прехвърлят във Валенсия. Клебер беше добър войник, но ограничен и твърде приказлив за поста, който заемаше. Голц беше добър командир и отличен войник, но през цялото време го държаха в подчинено положение и не му даваха възможност да действува с развързани ръце. Подготвеното настъпление беше първата му по-мащабна операция досега и на Робърт Джордън не му бе харесало онова, което бе чул да се говори за настъплението. А накрая и Гал, унгарецът, който заслужаваше да бъде разстрелян, ако бе вярно поне половината, което се говореше за него в „Гейлорд“ Дори ако е вярно десет процента от онова, което се говори в „Гейлорд“, помисли си Робърт Джордън.

Съжаляваше, че не е видял сражението на платото отвъд Гуадалахара, където бяха натупали италианците. Но тогава той беше в Естремадура. За това сражение му бе разказал Ханс една вечер преди две седмици в „Гейлорд“ и тъй образно, че всичко бе пред очите на Робърт Джордън, като да го бе видял. Имаше един момент, когато всичко е изглеждало загубено това било, когато италианците пробили фронта при Трихуеке, и ако им се било удало да прережат пътя между Ториха и Бриуега, Дванадесета бригада е щяла да попадне в обкръжение. „Но понеже знаехме, че са италианци — бе казал Ханс, решихме се на такава рискована маневра, която би била безсмислена при друг противник. И тя успя.“

Ханс му бе показал всичко това на картата. Носеше я винаги със себе си в планшета и в него още не се бяха изпарили и възторгът и удивлението от невероятната маневра. Ханс беше отличен войник и забавен приятел. Испанските части на Листер, Модесто, а? Кампесино също се биха добре в това сражение, разказваше Ханс, и заслуга за това имат техните командири, за дисциплината, която бяха създали. Но и Листер и Модесто и Кампесино в много от случаите изпълняваха ходове, които им бяха подсказани от техните руски военни консултанти. Те бяха като начинаещи пилоти в учебен самолет с двойно управление, където инспекторът всяка секунда може да поправи допуснатата грешка. Е добре, тази година ще се види как са се учили. След известно време няма да има двойни управления и тогава ще се види доколко добре ще могат сами да действуват с дивизии или армейски корпуси.

Те бяха комунисти и дисциплината им беше в кръвта. Дисциплината, която ще налагат, за да изградят боеспособна армия. Листер налагаше убийствена дисциплина. Той беше истински фанатик — от ония, които притежават типично испанското незачитане на човешкия живот. От първото нашествие на татарите в Европа насам малко са армиите, в които войници са били екзекутирани тъй безцеремонно и по такива нищожни поводи, както войниците под негово командуване. Но той знаеше как да изкове от дивизията истинска боеспособна единица. Едно е да се задържиш на позициите. Друго е да атакуващ противниковите позиции и да ги превземеш, а съвсем друго е пък да маневрираш в хода на бойните действия, мислеше си Робърт Джордън, както си седеше край масата в пещерата. Като го знам какъв е Листер, интересно ще бъде да го видя как ще се справя, когато вече няма да има двойно управление. Но може би ще продължи да го има, може би те няма да си отидат. Интересно — дали ще си отидат? И дали няма да станат още повече? Интересно — как ли гледат руснаците на цялата тази работа? „Гейлорд“ — това е мястото, където човек може да разбере. Има много неща, които сега трябва да зная, и мога да ги разбера единствено в „Гейлорд“.

По едно време си мислеше, че „Гейлорд“ ще му навреди. Той представляваше пълна противоположност на пуританския, религиозен комунизъм на „Веласкес“ номер 63, мадридския дворец, превърнат в столичен щаб на Интернационалните бригади. На „Веласкес“ 63 се чувствуваше като послушник в монашески орден. В „Гейлорд“ нямаше и помен от атмосферата, която бе господствувала в щаба на Пети полк, преди да го разбият на бригади, съобразно с устава на новата армия.

В тези два щаба човек се чувствуваше като участник в кръстоносен поход. Това е единственият подходящ израз, макар и тъй изтъркан от дълга употреба, че вече е започнал да губи истинското си значение. Въпреки бюрократизма, неумението да се действува резултатно и партийните дрязги изпитваш чувство, което не си изпитвал от деня на своето първо причастие. А то беше, че се посвещаваш на своя дълг към всички потиснати в света, чувство, за което да се говори, е тъй неловко и трудно, както за религиозния екстаз, и все пак бе тъй истинско, както чувството, което те обхваща, когато слушаш Бах или стоиш пред Шартрската или Леонската катедрала и гледаш как светлината струи през огромните витражи, или когато гледаш картините на Мантеня и Греко, и Брьогел в Прадо. То те кара да усещаш, че участвуваш в нещо, в което вярваш изцяло и докрай и в което ти изпитваш братска близост с другите, които заедно с теб участвуват в него. Нещо, което ти беше съвсем непознато по-рано, но сега ти го опозна и то, заедно с онези причини, които го породиха, стана за теб тъй важно, че сега дори собствената ти смърт няма значение, и ако все пак се стараеш да я избегнеш, то е само за да не ти попречи да изпълниш дълга си. Но най-хубавото беше, че ти можеш да осъществиш на дело това чувство и тази необходимост. Можеш да се сражаваш.

И ти се сражава, мислеше си той. И за този, който се е сражавал и е останал жив, чистотата на чувството скоро е загубена, макар и да се е бил добре. Изчезва след първите шест месеца.

А когато отбраняваш позиция или град, първоначалната чистота се завръща. Така беше станала в боевете за Сиера. В сраженията там се чувствуваше истинско революционно другарство. Там, когато за първи път бе възникнала необходимостта да се заздрави дисциплината, той бе разбрал и одобрил това. Под артилерийския огън страхливците бяха побягнали. Той бе видял как ги разстрелват и ги оставят да се издуват в канавката, и никой не им обръща внимание, освен за да им вземе патроните и каквото ценно има по тях. Правилно беше да им вземат патроните, ботушите и кожените куртки. Да им оберат ценностите, беше просто разумно. Иначе щяха да ги оберат анархистите.

Тогава бе изглеждало правилно, необходимо и справедливо да се разстрелват на място побягналите. В това нямаше нищо лошо. Те бягаха, защото мислеха само за себе си. Фашистите атакуваха, ние ги спряхме на сивия скалист склон, сред клековете и трънките на Гуадарама. Цял ден удържахме шосето под въздушните бомбардировки и артилерийски огън, след като изнесоха артилерията си на рубежа и тези, които доживяха края на деня, контраатакуваха и отблъснаха фашистите. После, когато те опитаха обход отляво и запълзяха между скалите и дърветата, ние се укрепихме в санаториума, стреляхме от прозорците и от покрива, макар че бяхме хванати в обръч от две страни и разбрахме какво значи да се чувствуваш обкръжен — и това трябваше да преживеем, но въпреки това удържахме, докато контраатаката ги отхвърли обратно на другата страна на шосето.

Сред всичко това, в страх, от който устата и гърлото ти пресъхват, в прахоляка от разбития хоросан и неочаквания ужас от рухващата стена, която се сгромолясва в припламването и трясъка на експлодиращия снаряд, почистваш картечницата, завличаш до стената този, който до преди миг е стрелял с нея, залягаш по очи върху отломъците, главата ти е зад щита, оправяш засеклия механизъм, вадиш смазаната гилза, изравняваш патронната лента и сега, легнал изпънат зад щита, насочваш картечницата, пътят е пак под обстрела й, мерникът опипва шосето; направил си онова, което трябваше да се направи, и знаеш, че си прав. Познал си опиянението на боя, от което устата съхне, опиянението, което те очиства, премахва страха, ти се би през лятото и есента за всички злочести по света, против всички потисници, за всичко, в което вярваше, и за новия свят, който те научиха да виждаш. През тази есен мислеше си той, ти се научи, без да забелязваш лишенията, търпеливо да понасяш студа, влагата, калта и безкрайните сапьорни и укрепителни работи. И чувството, което ти изпитваше през лятото и есента, бе погребано под умората, нервното напрежение, лишенията, безсънието. Но то остана, макар и дремещо, и всичко, през което премина, се превърна единствено в негово оправдание. Тъкмо в тези дни, мислеше си той, ти изпита дълбоката, разумна и безкористна гордост — която би те превърнала в невероятен досадник в „Гейлорд“, хрумна му внезапно.

Не, по онова време не ти беше мястото в „Гейлорд“, помисли си, твърде наивен беше. Беше като осенен от благодат. Но може би и „Гейлорд“ тогава не е бил такъв. Не, всъщност не е бил такъв, каза си той. Съвсем не е бил такъв. Тогава въобще не е имало никакъв „Гейлорд“.

Карков му бе разказал за ония дни. Тогава всички руснаци, толкова, колкото били в Мадрид, живеели в хотел „Палас“. В ония дни Робърт Джордън не бе познавал нито един от тях. Това бе преди организирането на първите партизански отреди, преди той да се срещне с Кашкин и с останалите. Тогава Кашкин е бил на север, в Ирун и Сан Себастиан, участвувал е в неуспешните боеве към подстъпите на Виктория. Пристигнал бе в Мадрид едва през януари, а докато Робърт Джордън се бе сражавал при Карабанчел и Усера и през тези три дни, в които бяха спрели настъплението на дясното крило на фашистите към Мадрид и се бяха сражавали за всяка къща, за да очистят от мароканците и от Tercio^[2] превърнатото в развалини предградие в края на сивото, спечено от слънцето плато и създаваха по височините отбранителна линия за защита на това ъгълче на града, Карков е бил в Мадрид.

За тези дни Карков говореше без цинизъм. Това беше времето, когато всичко изглеждаше загубено и всеки бе запазил в себе си — по-скъп от всякакви отличия и награди — споменът за това как той е постъпвал, когато всичко е изглеждало загубено. Правителството бе оставило града на произвола на съдбата и бе побягнало заедно с всички коли на военното министерство, а старият Миаха трябваше да обиколи с велосипед своята отбранителна линия, за да я инспектира. Това Робърт Джордън просто не можеше да повярва. И в най-силен пристъп на патриотизъм не можеше да си представи Миаха на велосипед, но Карков твърдеше, че било вярно. Ала той бе изпратил репортаж за случилото се в съветските вестници и след като го бе написал, сигурно бе започнал да се самоубеждава, че наистина е било така.

Имаше и неща, за които Карков не бе писал. В хотел „Палас“ бяха настанили трима тежко ранени руси — двама танкисти и един летец. Бяха твърде тежко ранени, за да ги преместят. Карков отговаряше за тях и след като в онова време беше особено важно да няма никакви доказателства за руска намеса, която би оправдала една открита интервенция на фашистите, Карков отговаряше и за това те да не попаднат в ръцете на фашистите, в случай че градът трябва да бъде изоставен.

В случай че се наложи да се напусне градът, Карков трябваше да ги отрови и да унищожи всякакви доказателства за тяхната самоличност, преди да си отиде от хотел „Палас“. Никой нямаше да може да докаже, че труповете на тримата ранени са на руснаци — единият с три куршума в стомаха, другият без челюст и с оголени гласни струни, третият с раздробена бедрена кост, а лицето и ръцете тъй обгорени, щото цялата му глава бе една останала без косми, без вежди и без клепки рана. По телата на тези трима ранени, които той трябваше да остави в хотел „Палас“, никой нямаше да може да установи, че са руснаци. Как ще докажеш, че проснатият пред теб гол труп е на руснак? Националността и политическите ти убеждения не личат, когато си мъртъв.

Робърт Джордън бе запитал Карков как е посрещнал необходимостта да извърши това и Карков бе отговорил, че не я бил посрещнал с особен възторг. „А как щеше да го направиш? — бе го запитал Робърт Джордън и бе добавил: — Щото не е толкова просто, ей така, да отровиш някого.“ А Карков бе отвърнал: „Напротив, просто е, когато винаги си носиш и за себе си“ — и бе отворил табакерата си и бе показал на Робърт Джордън какво е скрил от едната й страна.

— Но нали, ако те пленят, най-напред ще ти вземат табакерата? — бе възразил Робърт Джордън. — Ще ти кажат: „Горе ръцете!“

— Но аз имам и тук — беше се засмял Карков и му бе показал ревера на куртката. — Захапваш ревера, сдъвкваш го и преглъщаш.

— Това е много по-сигурно — беше се съгласил Робърт Джордън. — Кажи, наистина ли има мирис на горчиви бадеми, както пише в детективските романи?

— Не знам — бе отвърнал весело Карков. — Никога де съм го помирисвал. Искаш ли да счупим една ампулка и да го помиришем?

— По-добре пази си я.

— Прав си — бе казал Карков и бе прибрал табакерата. — Нали разбираш, не съм пораженец, но критичен момент винаги може да дойде отново и тогава никъде не можеш да си набавиш такова нещо. Чете ли комюникето за фронта при Кордоба? Невероятно е. Сега това е любимото ми комюнике.

— И какво казват в него? — Робърт Джордън бе пристигнал в Мадрид от фронта при Кордоба и усети, че се стяга вътрешно, както става винаги, щом някой се надсмее над нещо, над което и ти би могъл да се надсмееш, но само ти, а не другите. — Кажи ми!

— Nuestra gloriosa tropa siga avanzando sin perder ni una sola palma de terreno — бе казал Карков със своето стряскащо испанско произношение.

— Не може да бъде — беше се усъмнил Робърт Джордън.

— Нашите славни войски продължават да настъпват, без да губят нито педя земя — бе повторил Карков на английски. — Така пише в комюникето. Ще го намеря да го прочетеш.

Жив беше още споменът за хората, които ти познаваше и които бяха загинали в боевете край Пособланко; но в „Гейлорд“ това беше тема за шеги.

Ето какво представляваше „Гейлорд“ сега. Но бе имало дни, в които не бе съществувал „Гейлорд“, и ако положението се бе изменило дотолкова, че „Гейлорд“ се беше превърнал в онова, което бяха направили от него оцелелите след първите дни на войната, Робърт Джордън можеше да бъде само щастлив от това, да го осъзнава и с радост да ходи в „Гейлорд“. Сега си твърде далеч от онова, което чувствуваше в Сиера и в Карабанчел, и в Усера, помисли си той. Много лесно се поддаваш на поквара, продължиха мислите му. Но дали това беше поквара, или просто загубата на онази наивност, с която се започва? Нима не беше така с всичко? Запазваше ли някой първоначалното душевно целомъдрие — онова, с което започват да работят младите лекари, младите свещеници и младите войници? Свещениците — да, иначе ще ги отлъчат. Сигурно и нацистите го запазват, помисли си той, и комунистите, които имат достатъчно строга самодисциплина. Но погледни Карков!

Никога не му омръзваше да си мисли за случая Карков. Последния път, когато се бяха срещнали в „Гейлорд“, Карков беше чудесен — поводът беше някакъв английски икономист, прекарал много време в Испания. Дълги години Робърт Джордън бе чел статиите на този човек и винаги бе изпитвал уважение към него, без да го познава. Онова, което той бе написал за Испания, не му беше харесало. То беше твърде просто и ясно, твърде опростенчески схематизирано, в привидната широта на погледа имаше ограниченост, а много от статистическите данни бяха подвеждащи, може би не фалшифицирани, а така подбрани, че да отговарят на мисловния калъп на автора. Но той си помисли, че когато добре познаваш една страна, рядко би ти харесало онова, което пишат за нея по вестниците и списанията и бе оценил добрите намерения на човека.

Накрая се случи така, че се срещнаха. Това стана един следобед, след като бяха атакували при Карабанчел. Те бяха намерили прикритие до стената на арената за боя с бикове; на двете съседни улици се водеха престрелки, хората му бяха нервни, в очакване да се започне атаката. Бяха им обещали един танк, но той не се бе появил и Монтеро седеше, опрял глава с ръка, и все си повтаряше: „Няма го танкът. Танкът не дойде.“

Денят беше студен, вятърът вдигаше жълт прахоляк по улицата, а Монтеро беше ранен в дясната ръка и тя постепенно се схващаше.

— Трябва ни танк — казваше той. — Трябва да изчакаме танка, а не можем да чакаме.

Беше станал раздразнителен, това, изглежда, беше от болката.

Робърт Джордън отиде да види дали танкът не е пристигнал — Монтеро казваше, че можело да е спрял зад кооперацията, на ъгъла при трамвайната линия. Наистина там беше. Но не беше танк. В ония дни испанците бяха в състояние всяко нещо да нарекат танк. Това беше стара бронирана кола. След като се бе добрал до това място зад ъгъла на кооперацията, водачът бе решил да не продължава по-нататък към арената. Стоеше зад стария броневик, положил скръстени ръце на металическата обшивка, облегнал на тях главата си в мекия кожен шлем. Когато Робърт Джордън му заговори, той поклати глава, без да я вдига. После надигна глава, но без да я извръща към Робърт Джордън.

— Нямам заповед да карам нататък — каза той мрачно:

Робърт Джордън бе извадил пистолета от кобура и бе опрял дулото в кожената куртка на водача на блиндираната кола.

— Ето ти заповедта — беше му казал той. Човекът бе поклатил главата си с големия шлем с кожени възглавнички, като на играчите на ръгби, и бе казал:

— Няма патрони за картечницата.

— Имаме патрони там, при арената — бе му казал Робърт Джордън. — Хайде, да тръгваме. — Там ще заредим лентите. Хайде!

— Няма кой да стреля с картечницата — бе казал водачът.

— Къде е той? Къде е картечарят?

— Убиха го — бе отвърнал водачът. — Вътре е.

— Измъкни го — бе заповядал Робърт Джордън. — Извади го навън.

— Свил се е между картечницата и волана и няма откъде да мина.

— Ела — бе казал Робърт Джордън. — Ще го измъкнем двамата.

Влизайки в блиндираната кола, той си удари челото и от малката рана над веждата по лицето му бе потекла кръв. Мъртвият картечар беше тъй тежък и така се беше вкочанясал, че беше невъзможно тялото да се изпъне, та Робърт Джордън трябваше да блъска с юмрук по главата му, защото мъртвият се бе сгънал ничком и се бе вклинил между седалката и волана. Накрая успя да избие главата му оттам, като блъсна с коляно лицето на мъртвеца отдолу, после го хвана през кръста и затегли, за да освободи главата, а накрая извлече трупа към вратата.

— Помогни ми да го изтегля — викна той на водача.

— Не искам да го докосвам — бе казал водачът и Робърт Джордън забеляза, че той плаче. Сълзите се стичаха надолу от двете страни на носа му, по прашното лице, носът му също течеше.

После се изправи до вратата отвън, изтегли мъртвия картечар от машината и той се свлече до трамвайната линия сгънат надве, в същата поза, в която беше застинал. Остана да лежи там с посивялото восъчно лице, по очи на тротоара, със сгънати под него ръце, както в колата.

— Сядай, дявол да те вземе — бе казал Робърт Джордън на водача и му бе направил знак с пистолета си. — Сядай веднага!

И тъкмо тогава бе видял онзи човек да излиза от прикритието на кооперацията. Беше с дълго палто, гологлав, с посивяла коса, скулите му бяха широки, а очите хлътнали и сближени. Държеше пакет „Честърфилд“, извади една цигара и я подаде на Робърт Джордън, който с помощта на пистолета наблъскваше водача в бронираната кола.

— Минутка, другарю — се бе обърнал той към Робърт Джордън на испански. — Не може ли да ми обясните нещо за тази престрелка?

Робърт Джордън бе взел цигарата и я бе сложил в горния джоб на синьото яке, каквото носеха механиците. Той позна този другар, беше го виждал на снимка. Това беше английският икономист.

— Я се разкарай! — каза той на английски. След това се обърна на испански към шофьора на броневика: — Напред! Към арената. Ясно ли е? И бе затръшнал тежката врата на бронираната кола, бе спуснал предпазната скоба, а машината се бе понесла по дългия наклон, куршумите зачаткаха по бронираната обшивка като камъни по железен котел. А когато започнаха да ги обстрелват с картечен огън, звънтяха остро като удари с чук. Те спряха до стената на арената, която им послужи за прикритие, на стената още стояха октомврийските афиши, залепени до гишето за билети, до тях бяха отворените сандъци, с патрони, другарите му го чакаха с пушки на рамо и с ръчни гранати на коланите и в джобовете и Монтеро бе казал:

— Добре. Ето го танка. Сега можем да атакуваме.

Същата вечер, когато и последните къщи на хълма бяха вече в техни ръце, той лежеше удобно под прикритието на една тухлена стена, в която бе пробито отверстие като бойница, имаха оттам много добър обстрел, една равна площ се бе проснала между тях и възвишението, на което се бяха оттеглили фашистите, и с едва ли не чувствено удоволствие той си мислеше колко добре е защитен левият фланг от стръмното възвишение с разрушената вила на върха. Беше се сврял в една купа слама и се беше завил с одеялото, за да не настине, докато пропитите му с пот дрехи съхнат на гърба му. Лежеше там и си мислеше за икономиста, засмя се, когато се сети за него, и съжали, че се бе държал грубо. Но когато англичанинът му бе подал цигарата — един вид като бакшиш за очакваната информация, ненавистта на боеца към нестроевака така бе пламнала у него, че той не бе успял да се сдържи.

Сети се за „Гейлорд“ и разговора с Карков за същия този човек.

— Значи, там си го срещнал — бе казал тогава Карков. — През същия този ден аз не отидох по-далеч от Пуенте де Толедо. Значи, той се е приближил съвсем до фронта. Но, изглежда, това е бил последният ден на подвизите му. На следващия ден напусна Мадрид. Струва ми се, че най-много се прояви в Толедо. В Толедо показа чудеса от храброст. Беше един от тези, които разработиха идеята как да се превземе Алкасар. Да го беше видял в Толедо. Мисля, че обсадата ни успя до голяма степен благодарение на неговата помощ и неговите съвети. Това беше най-нелепият етап от войната. Върхът на глупостта, но кажи ми, какво мнение имат за него в Америка?

— В Америка — отвърна Робърт Джордън — го считат за твърде приближен до Москва.

— Не е — бе казал Карков. — Но има великолепно лице — с такова лице и с такива маниери можеш на много места да успееш. Аз например, с моето лице, нищо не бих могъл да постигна. Малкото, което съм постигнал, съм го постигнал въпреки лицето си, което нито вдъхновява хората, нито им внушава обич или доверие към мен. А този човек, Мичъл, има лице — истинско съкровище. Лице на заговорник. Всеки, който познава заговорниците от романите, незабавно му се доверява. Има и поведението на заговорник. Който го види да влиза в стаята, мигом усеща, че пред него стои заговорник от висша класа. Всички твои богати съотечественици, които смятат, че са се поддали на сантименталния порив да помогнат на Съветския съюз, или искат да се позастраховат срещу евентуален успех на Партията, незабавно прочитат в лицето на този човек, че той не може да бъде нищо друго, освен доверен агент на Коминтерна.

— Значи, няма връзки с Москва?

— Никакви. Слушай, другарю Джордън. Известно ли ти е, че има два вида глупци?

— Пълни и кръгли?

— Не. Говоря за двата вида глупаци, които имаме у нас, в Русия. — Карков се засмя и започна: — Първият — това е зимният глупак. Зимният глупак спира пред вратата на дома ти и силно потропва. Излизаш на вратата, виждаш го и разбираш, че го виждаш за първи път. Той е особено внушителен. Едър мъж, с високи ботуши, кожух, кожена шапка и целият засипан със сняг. Потропва с ботушите си и отърсва снега от тях. После сваля шубата и изтърсва още сняг. После сваля шапката и я блъсва в самата врата, за да я изтърси. И от шапката му пада сняг. Изтръсква още веднъж снега от ботушите си и влиза в стаята. Тогава го поглеждаш и виждаш, че е глупак. Ето, това е зимният глупак. — А летният глупак върви по улицата, размахва ръце, върти глава и всеки от двеста крачки може да види, че той е глупак. Това значи летен глупак. Този икономист е зимен глупак.

— Но защо хората тук му се доверяват? — бе запитал Робърт Джордън.

— Лицето — бе отвърнал Карков. — Неговата великолепна gueule de conspirateur^[3]. И безценният му трик — все току-що пристига някъде, където се ползува с огромно доверие и уважение. Разбира се — беше се усмихнал Карков, — за да може този трик да действува, той трябва много да пътува. Нали знаеш, испанците са много странни хора — бе продължил да обяснява Карков. — Това правителство имаше много пари. Много злато. За приятелите — нищо. Ти си приятел? Отлично. Значи, свършваш това безплатно. Но за хора, които представят важна фирма или страна, с която не се поддържат приятелски отношения, но на която трябва да се повлияе — на такива хора те дават с щедра ръка. Много любопитно е, ако вникнеш в това.

— Това не ми харесва. Освен това парите принадлежат на испанския работник.

— Не е важно дали ти харесва. Важно е дали го разбираш — му бе казал Карков. — Винаги, когато се срещнем, аз те научавам на нещо, така малко по малко ще получиш образование. Интересно би било един професор да получи образование.

— Не знам дали ще бъда преподавател, когато се завърна. Вероятно ще ме изхвърлят като червен.

— Може би ще можеш да дойдеш в Съветския съюз и ще продължиш работата си там. Може би това е най-разумното за теб.

— Но моята специалност е испански език.

— Испански се говори в много страни — бе казал Карков. Невъзможно е във всички тези страни да бъде тъй трудно да се направи каквото и да било, както в Испания. После, не забравяй, че вече девет месеца не преподаваш. За девет месеца човек може да се сдобие с нова професия. Колко диалектика си чел?

— Чел съм „Марксически наръчник“ под редакцията на Емил Бърнс. Това е всичко.

— Ако си го изчел целия, това не е толкова малко. Хиляда и петстотин страници са това, а на всяка страница имаш върху какво да се замислиш. Но има много други неща, които трябва да прочетеш.

— Сега нямам време за четене.

— Знам — бе казал Карков. — Имам пред вид един ден. Има книги, които, като ги прочетеш, ще започнеш да си обясняваш много от нещата, които сега стават. А това, което става сега, ще даде материал за друга, много нужна книга, книга, обясняваща много неща, които трябва да се знаят. Може би аз ще я напиша. Надявам се, че аз ще бъда този, който ще я напише.

— Не виждам кой би я написал по-добре.

— Не ме ласкай — бе казал Карков. — Аз съм журналист. Но като всички журналисти мечтая да се занимавам с литература. Сега проучвам материали за един очерк за Калво Сотело. Бил е много завършен фашист; испански фашист в чист вид. Франко и останалите не са. Изучавам всички писания и речи на Сотело. Бил е много умен и е много умно, че са го убили.

— Мислех, че не си привърженик на политическите убийства.

— Това е един твърде широко прилаган метод — бе казал Карков. — Твърде широко прилаган.

— Но…

— Ние сме против индивидуалния терор — беше се усмихнал Карков. — Разбира се, ние сме против дейността на престъпните терористични и контрареволюционни организации. Изпитваме ненавист и отвращение към двуличието и низостта на такива настървени хиени, като бухаринските отрепки, и на изверги като Зиновиев, Каменев, Риков и техните лакеи. Мразим и ненавиждаме тези истински мерзавци — бе се усмихнал той отново. — Но въпреки това, според мен, има основание да се каже, че методът на политическите убийства се прилага твърде нашироко.

— Искаш да кажеш…

— Нищо не искам да кажа. Но ние, разбира се, премахваме и ликвидираме такива мерзавци и отрепки, генералски предателски псета и адмирали, погазили клетвата за вярност. Ние ги ликвидираме. Това е ликвидиране, а не убийство. Ясна ли ти е разликата?

— Ясна — бе отвърнал Робърт Джордън.

— И тъй като понякога се шегувам — а знаеш колко е опасно да се шегуваш, дори и на шега, — това, че понякога се шегувам, още не значи, че испанският народ няма да доживее деня, в който ще се кае, гдето не е разстрелял някои генерали, които и сега командуват. Не обичам разстрелите, разбираш ли?

— Аз ги приемам — бе казал Робърт Джордън. — Аз също не ги обичам, но вече ги приемам.

— Знам — бе отговорил Карков. — Осведомен съм за това.

— Важно ли е? — бе запитал Робърт Джордън. — Аз просто исках да бъда искрен.

— За съжаление — бе казал Карков — това е едно от условията да бъдеш считан за надежден човек, който при други обстоятелства би се нуждаел от много по-дълго време, за да бъдеш причислен в тази категория.

— А непременно ли трябва да бъда надежден?

— Човек, който върши твоята работа, трябва да бъде абсолютно надежден. Трябва да поговорим някой път, за да проверя как ти работи мозъка. Жалко, че никога не разговаряме сериозно.

— Зазимил съм си мозъка, докато трае войната, докато я спечелим — бе се усмихнал Робърт Джордън.

— В такъв случай боя се, че дълго време няма да го употребяваш. Все пак не е лошо да го поупражняваш от време на време.

— Чета „Мундо Обреро“ — бе обяснил тогава Робърт Джордън, а Карков бе отвърнал:

— Добре. Разбирам от шега. Но в „Мундо Обреро“ се появяват разумно написани неща. Единствените разумно написани неща за тази война.

— Да. Съгласен съм. Но не можеш да добиеш пълна представа за това, което става, ако четеш само партийния орган.

— Не можеш — беше признал Карков. — Но такава пълна представа няма да добиеш дори ако четеш двайсет вестника, а и да я добиеш, не виждам за какво ти е. Аз почти винаги виждам цялостната картина и това, което правя с нея, е, че се опитвам да я забравя.

— Толкова ли е лоша според теб?

— Сега е по-добра, отколкото беше. Постепенно се измъкваме от най-лошото. Но нещата никак не са розови. Сега изграждаме мощна армия и някои елементи, тези, които идват заедно с Модесто, с Ел Кампесино, с Листер и Дюран, са надеждни. Повече от надеждни. Великолепни са. Сам ще видиш. Както по-рано имаме и бригадите, макар ролята им да се измени. Но армия, в която има и добри и лоши елементи, не може да спечели една война. Всички бойци трябва да бъдат доведени до определена степен на политическо развитие. Всички трябва да знаят за какво се бият и колко важно е то. Всички трябва да вярват в борбата, която им предстои, всички са длъжни да се подчиняват на дисциплината. Изграждаме мощна редовна армия, а нямаме време, за да създадем тази дисциплина, която една редовна армия трябва да притежава, за да се държи достойно под огъня. Наричаме я народна армия, но тя няма да има предимствата на една истинска народна армия, в същото време й липсва онази желязна дисциплина, която трябва да притежава редовната армия. Сам ще видиш. Това е много рисковано начинание.

— Днес не си много весел.

— Не съм — беше отговорил Карков. — Току-що пристигнах от Валенсия; там се видях с много хора. От Валенсия никой не се връща много весел. В Мадрид се чувствуваш спокоен, всичко ти е ясно и ти се струва, че войната не може да има друг край, освен победен. Валенсия е друго нещо. Там още управляват страхливците, които избягаха от Мадрид. Намерили са си топличко административно-бюрократично местенце и си управляват. Гледат отвисоко на ония, които останаха в Мадрид. Поредната им мания е да отслабят военния комисариат. Ами Барселона! Да знаеш какво става в Барселона!

— Какво?

— Беше и продължава да е същинска оперета. Отначало беше рай за неуравновесените и революционерите-романтици. Сега е рай за оперетни личности, които позират като войници. Такива войници, които обичат да се перчат с униформи, да парадират с червени и черни шалчета. Този род хора, които обичат всичко, свързано с войната, само не и да се бият. Валенсия ще те отврати, а Барселона ще те разсмее.

— А какво мислиш за метежа на ПОУМ^[4]?

— Несериозна работа. Дело на налудничави и неуравновесени, инфантилна история. Увлечени бяха и някои честни, но заблудени хора. Зад цялата работа стоеше само един остър ум и малко фашистки пари. Не много. Бедният ПОУМ. Глупаци!

— Загинаха ли много хора в метежа?

— По-малко, отколкото след това разстреляха и отколкото още ще разстрелят. ПОУМ. Несериозен като самото си название. Да го бяха нарекли ПИП или ГРИП. Всъщност не. Грипът е много по-опасен. Може да даде усложнения за зрението и за слуха. А знаеш ли, че били решили да убият мен, Валтер, Модесто и Прието! Виждаш ли каква каша им е в главата? Ние сме съвършено различни. Бедният ПОУМ. Така и не убиха никого. Нито на фронта, нито в тила. Само няколко души в Барселона.

— Беше ли там?

— Да. Изпратих оттам телеграма, в която описах тази гнусна организация на троцкистки убийци и фашистките им машинации, но, между нас казано, цялата работа с ПОУМ е несериозна. Единственият им делови човек беше Нин. В ръцете ни беше, но го изтървахме.

— Сега къде е?

— В Париж. Ние казваме, че е в Париж. Беше много приятен човек, но имаше политически халюцинации.

— Но са влезли във връзка с фашистите, не е ли така?

— Кой не се е свързвал с тях?

— Ние.

— Кой знае? Надявам се, че не сме. Ти често отиваш в техния тил — беше се усмихнал той. — А братът на един от секретарите на Републиканското посолство в Париж миналата седмица ходил в Сен Жан де Люс и там се срещнал с хора от Бургос.

— Предпочитам фронта — бе заявил тогава Робърт Джордън.

— Колкото по-близо до фронта, толкова по-добри са хората.

— А във фашисткия тил не ти ли харесва?

— Много. Там имаме прекрасни хора.

— А те сигурно имат свои прекрасни хора в нашия тил. Издирваме ги и ги разстрелваме, а те улавят и разстрелват нашите. Когато си на тяхна територия, винаги си мисли колко хора те са изпратили на наша.

— Мисля за това.

— Както и да е — бе казал Карков. — Днес вероятно имаш достатъчно материал за мислене, затова допий тая бира, дето ти е останала в халбата, и бягай, защото трябва да отида горе да говоря с някои хора. Хора от „горе“. Ела пак да се видим.

Да, мислеше си Робърт Джордън. Много неща беше научавал в „Гейлорд“. Карков бе прочел неговата първа и единствена книга. Тя не беше имала успех. Беше само двеста страници и той се съмняваше дали са я прочели поне две хиляди души. Беше вложил в нея всичко, което бе научил за Испания, за десетте години, през които беше пътешествувал из нея пеша, в третокласни вагони, в автобуси, на камиони, яхнал кон или муле. Познаваше Баския, Навара, Арагон, Аалисия, двете Кастилии, Естремадура — познаваше ги надлъж и нашир. Но Бороу, Форд и други също бяха написали добри книги, така че той бе могъл да добави много малко. Ала Карков бе казал, че книгата е хубава.

— Иначе нямаше да се занимавам с теб — бе му казал той. — Мисля, че пишеш абсолютно правдиво, а това е нещо много рядко. Затова бих искал да разбереш някои неща.

Добре. Нека всичко това да свърши и тогава той ще напише нова книга. Но само за нещата, които знае. Правдиво и за онова, което знае. Но за да ги опиша, ще трябва да пиша много по-добре, отколкото сега, помисли си той. Онова, което бе разбрал в тази война, не беше никак просто.