Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (32)

Глава тридесет и втора

През същата вечер в хотел „Гейлорд“ в Мадрид имаше много хора. Под козирката на парадния вход спря кола с фарове, боядисани в синьо, и един дребен човек с черни кавалерийски ботуши, сив брич и къс, сив, закопчан догоре кител излезе от колата, поздрави двамата часови пред вратата, които му бяха козирували, кимна на агента от тайната полиция, седнал в портиерската ложа, и влезе в асансьора. В мраморното фоайе имаше още двама часови — седнали на столове от двете страни на вратата; те само погледнаха, когато дребният човек ги подмина и продължи към вратата на асансьора. Тяхното задължение беше да проверяват за оръжие всеки непознат, който влиза в хотела, да опипват джобовете му, после отстрани и под мишниците и ако се окаже, че носи пистолет, да го остави на съхранение при портиера. Но дребният човек с кавалерийските ботуши те познаваха добре и едва го погледнаха, когато мина край тях.

Когато той стигна до апартамента, в който живееше, в „Гейлорд“, оказа се, че там е пълно с хора. Някои седяха, други разговаряха прави, както в която и да било приемна; мъжете и жените пиеха водка, уиски със сода и бира в неголеми чаши, в които наливаха от високи кани. Четирима от мъжете бяха униформени. Останалите носеха непромокаеми или кожени якета, от четирите жени три бяха с всекидневни дрехи, а четвъртата, тънка и поразително слаба, носеше нещо като милиционерска униформа със строга кройка, с пола и ботуши.

След като влезе в стаята, Карков веднага се приближи към жената в униформа, поклони се и двамата си подадоха ръце. Това беше неговата жена и той й каза нещо на руски, съвсем тихо, така че никой друг да не чуе и за миг дръзкото изражение, с което бе влязъл в стаята, изчезна. То се появи отново, щом той забеляза махагоново червеникавите коси и чувствено мързеливото лице на добре сложената млада жена, която беше любовницата му, отправи се към нея с бързи, уверени стъпки, поклони се и се здрависа с нея, досущ както с жена си. Неговата съпруга не го бе проследила с поглед, когато той се бе отдалечил от нея. Тя се обърна към висок, красив испански офицер и двамата заговориха на руски.

— Голямата ти любов е понапълняла — каза Карков на момичето. — Сега, като наближава да станат две години, всичките ни герои започнаха да позатлъстяват.

— Ти си толкова грозен, че и на жабок ще завидиш — разсмя се младата жена. Тя говореше немски. — Ще ме вземеш ли със себе си утре, като започне настъплението?

— Няма. И няма никакво настъпление.

— Всички знаят — каза момичето. — Няма защо да си толкова потаен. Долорес тръгва. Ще тръгна с нея или с Кармен. Мнозина отиват.

— Върви и ти, с някой, който ще те вземе — каза Карков. — Аз няма.

После внимателно изгледа момичето, стана сериозен и запита:

— Кой ти каза? Искам да ми отговориш точно.

— Рихард — отвърна тя също сериозно.

Карков сви рамене и я остави.

— Карков — подвикна му един човек със среден ръст, с безкръвно, тежко, отпуснато лице, с торбички под очите, с провиснала долна устна и с глас, подобен на оригване. — Чу ли добрата новина?

Карков се приближи към него и човекът продължи:

— Току-що узнах. Няма и десет минути. Чудесна новина. Край Сеговия фашистите цял ден са се били помежду си. За да потушат бунта сред своите, действували с автомати и картечници. Следобедът са бомбардирали собствените си части от въздуха.

— Така ли? — запита Карков.

— Истина е — каза човекът с подпухналото лице и торбички под очите. — Самата Долорес е донесла новината. Току-що беше тук и никога не съм я виждал такава, светнала от радост. Само като видиш лицето й, разбираш, че говори истината. Това прекрасно лице… — добави той щастливо.

— Какво това прекрасно лице? — запита Карков с равен, безизразен глас.

— Само да я беше чул — продължи човекът с торбичките под очите. — Като казваше новината, тя цялата излъчваше неземна светлина. В гласа й звучеше чистата истина. Описвам го в статия за „Известия“. За мен това бе един от най-големите мигове в тази война, мигът, в който чух вдъхновения глас, в който звучаха едновременно състрадание и правдивост. Тя излъчваше правдивост и доброта като истинска народна светица. Има за какво да я наричат La Pasionaria.^[1]

— Има за какво — каза Карков безизразно. — Напиши го за „Известия“ още сега, преди да си забравил този абзац от информацията.

— С тази жена шега не бива. С нея никой няма право да се шегува, дори циник като тебе — каза човекът с торбичките под очите. — Само да беше тук да я чуеш и да видиш лицето й.

— Този прекрасен глас — каза Карков. — Това прекрасно лице. Така пиши — каза той. — А не го казвай на мен. Хабиш напусто цели абзаци за мен. Върви и пиши още сега.

— Сега не.

— По-добре сега — каза Карков, изгледа го, а после се извърна. Човекът с торбичките под очите постоя така още минута-две, с чашата водка в ръка, изцяло потопен в красотата на онова, което беше чул и видял с очите си с увиснали под тях торбички, после излезе от стаята и си тръгна, за да го опише.

Карков се приближи към друг от гостите, около четиридесет и осем годишен мъж, нисък, набит, весел, с бледосини очи, оредяла руса коса и усмихната уста под четинестите рижи мустаци. Той беше с генералска униформа — унгарец, командуващ дивизия.

— Беше ли тук, когато е идвала Долорес? — запита го Карков.

— Да.

— И каква е тая работа?

— Уж че фашистите се биели помежду си. Чудесно, стига да е вярно.

— Много се говори за утре.

— Безобразие! Трябва да се разстрелят всички журналисти, също и повечето от хората в тази стая, на първо място този германски глупак Рихард с неговата мания да бъде интересен. Който е поверил на този панаирджийски fuggler^[2] командуването на бригада, трябва да бъде разстрелян. Може би и ние с вас трябва да бъдем разстреляни.

— Възможно е — засмя се генералът. — Но не излизайте с подобно предложение.

— За такива неща изобщо не обичам да говоря — каза Карков. — Сега там е онзи американец, който по едно време идваше тук. Нали го знаеш, тоя Джордън, дето работи с партизанските отряди. Той е там, където е ставала тая работа, за която е говорела Долорес.

— Тогава той трябва да изпрати подробна информация за станалото още тази вечер — каза генералът. — Не ме пускат, иначе бих отишъл сам, за да разузная и да ти кажа. Американецът работи с Голц в тая работа, не беше ли така? Утре ще видиш Голц.

— Утре рано.

— Докато нещата не са се задвижили добре, не му се мяркай пред очите — каза генералът. — Такива като вас не може да ги търпи, както и аз не мога. Само че характерът му е по-добър от моя.

— Но това, какво ли ще да е…

— Сигурно фашистите са правели маневри — засмя се генералът. — Ще видим какви маневри ще им устрои утре Голц. Да дадем на Голц възможност да се прояви. Той добре ги разигра при Гуадалахара.

— Чувам, че и ти тръгваш — каза Карков и се усмихна, показвайки лошите си зъби. Генералът изведнъж се ядоса.

— Да, и аз. Сега и за мен се раздрънкаха. Непрекъснато сме им в устата. Мръсните им езици работят неуморно. Да се беше намерил поне един човек, който умее да си държи устата затворена — страната ще спаси, само да вярва в себе си. — Твоят приятел Прието умее да мълчи.

— Да, но не вярва, че може да победи. Как можеш да победиш без вяра в народа?

— Ти ще кажеш — отвърна Карков. — Отивам да дремна.

Той излезе от изпълнената с дим и клюки стая, затвори се в спалнята, седна на леглото и започна да си събува ботушите. Гласовете им проникваха и тук и за да не ги чува, след като бе затворил вратата, той отвори прозореца. Не си даде труда да се съблече, защото в два часа трябваше да поеме през Колменар, Серседа и Навасерада към фронта, където Голц щеше да започне настъплението призори.